„Спомени за войната“ – 311 СТРЕЛКОВА ДИВИЗИЯ

Автор: НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ НИКУЛИН

Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА

Предишните части: ПРЕДИСЛОВИЕ, НАЧАЛОТО (1), НАЧАЛОТО (2) ПОГОСТЕ (1), ПОГОСТЕ (2)

311 СТРЕЛКОВА ДИВИЗИЯ

Лятото на 1943 година край Ленинград беше жарко. В блатата около Погосте се появи трева, гъстата зеленина на горите скри войнишките гробове. Можехме да похапнем ягоди и гъби, които рядко ни се случваше да съберем.

В гората близо до предната линия се привеждаше в ред 311-а стрелкова дивизия. След февруарските опити да се пробие немската отбрана на погостинския чувал в дивизията не остана почти никой. Попълваха я с когото можеха. Сред оздравелите в болниците ранени попаднах в дивизията и аз. Не успях да се върна в своя артилерийски полк и сега ми предстоеше да изпия чашата на пехотинеца - иначе казано, да бъда убит или ранен в първите боеве. Имах отлична представа за това, а 311-та вече две години беше пред очите ни, защото постоянно я подкрепяхме с огъня на своите оръдия. Сигурно и други дивизии бяха същите, но 311-та изглеждаше особено ужасна месомелачка. През мястото, където се намирахме, караха в тила хиляди ранени; напредвайки, намирахме купища трупове на войници от тази дивизия. И с командира на 311-та успях да се запозная. Веднъж, по време на тежките зимни боеве през 1942 година край Погосте, нашият майор трябваше да отиде в 311-та, за да съгласува плановете за артилерийска поддръжка на пехотата, да изслуша съображенията и пожеланията на комдива за организацията на боя. С пушка на рамо съпровождах майора. На една горска просека намерихме охранявана землянка, покрита с няколко пласта греди. Такава снарядът не може да я пробие! Когато майорът се пъхна вътре, от землянката изскочиха облаци пара (беше силен студ) и се чуха басови началнически псувни на майка. Погледнах през в цепнатината на придръпнатата замръзнала плащ-палатка, служеща за врата, и видях при светлината на газената лампа един пиян генерал, разгорещен, с разкопчана гимнастьорка. На масата имаше бутилка с водка и всякакви неща за ядене: сланина, салами, консерви, хляб. До тях бяха натрупани купчини медени питки, гевречета, буркани с мед - подаръци от Татария за "доблестните и героични съветски войни, сражаващи се на фронта", получени предната вечер. До масата седеше полугола и също пияна жена.

- Върви на майка си в... и затвори вратата!!! - крещеше генералът на нашия майор.

А 311-та по това време гинеше и гинеше край железопътното платно на гара Погосте. Кой беше този генерал, не зная. За провал на боевете тогава често сменяха генералите, но скоро ги назначаваха в друга дивизия, понякога с повишение. А дивизиите гинеха и гинеха...

Но сега беше 1943 година, топло лято, за мете течаха славни дни в гората, без особени обучения. Наистина, наложи ми се да премина през триседмична подготовка за снайперист: стрелба в цел, изучаване на оптическия мерник, на снайперската тактика. Особено силно впечатление ни направиха уроците на един изпитан инструктор, който ни тренираше с помощта на чучела, прецизирайки начините за убийство на човек с кинжал; на чучелото бяха означени уязвимите места и ние дупчехме, режехме, удряхме, пълзейки и подскачайки наоколо. Инструкторът ни заливаше с гръмки потоци от псувни, а през почивките разказваше за своите похождения с жени в град Вологда.

Но като станах снайперист, бях назначени за командир на отделение автоматчици, защото не достигаха младши командири. Тук вече ми дойде много нанагорно. В резултат от боевете отделението престана да съществува.

Службата в пехотата се редуваше с командировки в артилерията. Дадоха ни 37-милиметрово трофейно оръдие и аз, като бивш артилерист (!?), му станах мерач. Когато това оръдие беше унищожено, докараха отечествено четиридесет и пет милиметрово, с което "се видях в чудо". Такава е историята на моята славна служба в 311-та стрелкова дивизия по времето на Мгинската операция през 1943 година.

Преди боевете ни връчваха дивизионното знаме. Дотогава на някоя горска поляна се провеждаха дълго всякакви паради и строева подготовка. Вървейки пред строя, полковникът търсеше двама асистенти за съпровождане на знамето. Но в дивизията преобладаваха прегърбени великовъзрастни чичовци или току-що оправили се след раняване полуинвалиди. Нито едните, нито другите имаха стойка или юначен вид. Най-подходящ неочаквано се оказах... аз, вероятно заради моите многобройни медали и гвардейската значка. Единственото, което не хареса полковникът в моя екстериор бяха старите ми навуща. Сиви, протрити, разнищени, целите в невъзможна да се изчисти кал и засъхнала кръв още от миналите боеве. "Да се сменят!" - изкомандва полковникът. Отидох в стопанската част, откъдето ме върнаха с празни ръце. "Добри са и старите!" - ми казаха.

На другия ден полковникът ме наруга страшно и пак ми заповяда да си сменя навущата. Отидох при капитана, началника на снабдяването. От масивната землянка излезе румен човек с плътно обгръщаща закръгленото му тяло гимнастьорка. Той явно беше току-що обядвал сито и си чоплеше зъбите с клечка, аз седях в краката му, точно до сияещите му хромирани ботуши, и навивах дадените ми навуща. А той гледаше благодушно през мене отгоре и говореше бавно: "И защо ти трябват нови навуща? Нали все едно ще те убият. Добре си и със старите. Защо искаш нови?" Отвръщах смирено, че на мене, разбира се, ми е все едно, но ето че полковникът нарежда...

Прегледът премина бляскаво. Дойде един пиян като мотика генерал - началник на политическия отдел на армията или нещо от този род. Той говореше нещо с хриплив пиянски глас, свиреше оркестър, ние марширувахме, вдигайки високо крака, удряйки силно по прашната земя и дори бяхме заснети на лента от един пристигнал за малко кинооператор. Някъде в киноархива има кадри, запечатали моя милост с нови навуща до знамето. След това можехме вече и да се бием.

Боевете започнаха на 22 юли. На сутринта чухме канонада. Започнала беше артилерийската подготовка край Синявино. Настъплението целеше да среже синявинските позиции на немците, да превземе Мга и да заздрави връзката на полублокирания Ленинград със страната. Войските бяха добре оборудвани. Имаше много танкове, самолети, катюши, автоматично оръжие. Доставяха боеприпаси в огромно количество. Случваше се на ден да бъдат изстреляни към немците снарядите, докарани с два-три ешелона! Беше адски обстрел. Земята трепереше, дим забулваше небето. Но щом пехотата тръгнеше на бой, немските позиции оживяваха и дивизия след дивизия лягаше в подножието на Синявинските хълмове. Успяваха да се придвижат на сто-двеста метра, застилайки с телата си изровеното от снарядите пространство. Всичко беше разорано, нито едно храстче, нито някаква тревичка - една само обгорена земя, трупове и разкъсан метал. Това наричаха в сводките "боеве с местно значение", а в съчиненията по история на войната се характеризира като "операция за изтощаване на противника и отвличане на силите от Ленинград". Така беше, но не превзехме нито Синявино, нито Мга, жертвайки няколко корпуса в лежащите наблизо блата. Макар че бяхме свикнали с всичко в Погосте, тук се оказа още по-страшно, защото размахът на боевете и напрежението на огъня бяха небивали. Дошлите за попълнение войници от околностите на Сталинград твърдяха, че там било по-леко. Но в историята на Ленинградската обсада тези боеве са само забравен епизод.

На 22 юли край Синявино започнаха други. Нашата дивизия на първо време стоеше край Погосте и само един батальон от състава ѝ се придвижи напред. На сутринта войниците му преминаха през ручея Дубок и атакуваха изненадващо немската землена ограда в блатото. Те взривиха един участък от оградата, промъкнаха се навътре в немската отбрана, убиха няколко войници на противника, посякоха със сапьорна лопатка един офицер, който успя да простреля с пистолета си няколко наши. Като минаха сто и петдесет метра, бяха спрени от стрелба и залегнаха. След три часа батальонът беше отрязан с атаки по фланговете. До вечерта всичко свърши. Само стоновете на ранените се чуваха оттатък ручея. В същото време дивизията пред се придвижваше погледите на немците към предната линия, показвайки на противника намерението си да поднови атаката утре. Помня здрача, зловещия залез, а ние бягаме през блатото по звучно тропащата настилка от кръгли трупи. Наоколо се взривяват мини, пищят осколки и куршуми, кълби се дим... Така се опитвахме да дезориентираме на своя участък противника за мястото на настъплението: демонстрирахме или както с войнишка острота перифразира един началник на щаба - "менструирахме". Имаше предвид големите загуби, които понасяме

След това дивизията пак почиваше в гората. Прекарахме възхитителна седмица върху елхови клони под навес от плащ-палатки. Цяла седмица проспахме, ден и нощ, събуждайки се само за ядене и от избухването от паднала бомба.

След месец, на 5 август, вече в края на неуспешната Синявинска операция, полковете извършиха нощен марш на север и влязоха в бой край гара Апраксин пост между селата Тортолово и Гайтолово. Изходният окоп започваше под малък железопътен мост на река Назия. Запазил се е и до ден днешен между гарите Апраскин и Назия (стрелката на 63-ти километър). Дълго време там, на насипа до релсите, около моста имаше гробище, където бяха погребани няколко стотици убити - тези, които успяхме да измъкнем от предната линия. С времето гробовете тревясаха, стълбчетата с написаните имена изчезнаха и сега никой не знае за тази братска могила... Тогава дивизията се придвижи на двеста метра и след седмица, обезкървена, беше извадена от боя. Операцията завърши. Аз отново се озовах в болницата.

Не мога да забравя утрото преди боя. Беше пет часа сутринта. Предвижвахме се по едно открито място към предната линия. Зората едва трептеше, фронтът се събуждаше. Започнаха да стрелят оръдията, далечният хоризонт запламтя от разривите, издигнаха се кълбета дим. Огнени зигзази чертаеха реактивните снаряди на катюшите. Гръмко хълцаше немската "крава" (самоходната реактивна установка Wurfrahmen 40 - бел. прев.). Шум, грохот, скърцане, вой, боботене, гърмежи - адски концерт. А по пътя, в сивата мъгла на утрото, върви към предната линия пехотата. Редица след редица, полк след полк. Безлики, с овесени оръжия, покрити с гърбати плащ-палатки фигури. Бавно, но неотвратимо вървяха те напред, към своята гибел. Едно поколение, отиващо във вечността. В тази картина имаше такъв обобщаващ смисъл, такъв апокалиптичен ужас, че чувствахме остро крехкостта на битието, безжалостния ход на историята. Почувствахме се жалки пеперуди, на които е съдено да изгорят без следа в адския огън на войната.

За един от следващите боеве имам запазена част от записките, които писах тогава, през 1943 година, в болницата, под непосредственото впечатление от събитията. Ето го.

15 август

"...тителната дума "боец": нещо като "жребец" или "вълкодав", или "тежковоз" - животинска порода". Наближаваме предната линия. Дивизията се разтегли по окопите. Както винаги бъркотия. Ту тичаме, ту чакаме нещо. Сравнителна тишина. Един път само снаряд удари пътя. Скрихме се в една снарядна яма. На узбека му улучи приклада на автомата. Дупка по-голяма от петаче. "Жалко, че не е в крака, при жена си щях да отида!" - мърмори той. На дъното на снарядната яма - каска. Ритнах я с крак - тежка: в нея има половин череп, вероятно от миналата година. Вървим по-нататък. Окопите се събират под железопътно мостче. Оттам пътят е един - към ада. В окопа е тясно. Насреща ни пъплят ранени, окървавени и кални, с жълтосиви лица, изсъхнали устни и трескаво блестящи очи. Пъшкане, стонове, псувни на майка. Окопът е тесен и за да се разминем, трябва да се прекарват насрещните носилки между краката на вървящите напред... Дълго ли ни остава да живеем? Казват, че ще влезем в бой веднага, на предишната дивизия ѝ стигнали два часа... "Стрелят! Стрелят, мръсниците!" - отговарят ранените на въпросите... От мостчето не трябва да влачим оръдието с конете: опасно е, може да ги убият. Излизаме от окопа и се впрягаме ние. Земята е неравна - снарядна яма до снарядна яма. Тежи... Слухът е напрегнат и улавя болезнено всеки шум. Ето... Лети! Презглава се сриваме в окопа, по-надълбоко, по-ниско, в една яма, с ръце в нещо лепкаво... Грохот на разрива, пада пръст. Размина ни се. Ставаме. Ямата е клозет.

16 август

През нощта се окопахме в земята близо до немците. Седим в ямите. Никакво излизане и изправяне - ще те убият. Вятърът като че ли е направен от осколки. За да си убием с нещо времето, да се отвлечем, играем една току-що измислена игра: двама показват от ямата автомати с приклада нагоре: чийто по-скоро улучат, той печели... Автоматите са останали от предишните атаки, те се търкалят по земята изпочупени, ръждясали, вече негодни за работа. Своето оръжие пазехме като зениците на окото си: обвивахме с партенки затвора, за да го запазим от облаците прах, вдигащи се по време на артилерийския обстрел. Оръжието е гаранция за нашия живот при неизбежната среща с врага. Повредиха оръдието. Дулото е извито като кука.

По обяд тръгваме с писмо за тила. Трима. Отначало пълзим като змии, до един окоп, а след това бягаме по-нататък. Сто, двеста, триста метра. Краката ни едва се движат, дишаме с хриптене и свистене. Не трябва да спираме. Тези, които са се опитали да си починат, лежат сега от двете страни на окопа и кръвта им на тънки черни струйки се стича по глинените стени, събирайки се на дъното в лепкави локвички... Започва обстрел. Немците очевидно ни забелязаха и стрелят с леки минохвъргачки удивително точно. Разривите са все по-близо и по-близо. Грохотът пука тъпанчетата. Падам и се притискам в една ниша в стената на окоп. Разривите са съвсем наблизо, струва ми се, че са над главата ми... Мина удари бруствера и като ме обсипа с буци, се пльосна до мене. Търкулна се малко по наклонената плоскост и застина на петдесет сантиметра от носа ми. Косите ми настръхнаха, тръпки пробягаха по гърба ми. Като омагьосан гледах красивата играчка, боядисана в яркочервен и жълт цвят, проблясваща с прозрачното си пластмасово носле! Сега ще се пукне!Секунда, втора... Минута... Не се взриви! Рядко на някого му върви така! Заобикалям я колкото се може по-отдалече и догонвам другарите си.

Тичаме по-нататък. Кръстосани окопи. От ямата изплашен глас: "Тичайте, тичайте по-бързо! Тук прострелват!" Още по-нататък. Губим сили, забавяме крачките си. В един окоп труп без крака, с червени чуканчета вместо колене. Дълги коси, лицето е познато. "Ама това е снайперистката от съседната рота. Която е пяла като самодейка! Ех!" - подхвърля тичешком първият и прескача тялото. Не трябва да се бавим, прескачам и аз. Кракът ми се плъзва по глината, падам върху трупа. Със съскане се процежда през стиснатите зъби въздух, а от ноздрите се издуват кървави мехури... Връщаме се обратно (ще имаме ново оръдие). Свечерява се. Тишина. Рядко с ръмжене прелитат противотанкови снаряди, отскочили с рикошет от земята. Вероятно на предната линия действат танкове. Но до тях е все още далече и тук може да се върви в цял ръст. Ние сме трима: по средата възрастен войник, от двете му страни аз и млад, наскоро пристигнал от тила момък. Още не е свикнал и не може да скрие страха си... Изведнъж неочакван рев, някакъв плясък. Нещо топло и мокро опръска ръцете и гърдите ми. Падам инстинктивно. Всичко е тихо. Протривам очите си - ръцете и гимнастьорката са ми в кръв. На земята лежи нашето старче. Черепът му е направо съсечен от снаряд. Наоколо е опръскано с мозък и кръв. Младият стои и затъпяло гледа надолу, машинално изтръсквайки сивожълта маса от ръкава си. След това започва да хълца... Вземам документите на убития и водя момъка под ръка по-нататък. Сигурно има припадък... Предадох го на един фелдшер... Край кръстосаните окопи - десетина трупа. Седнали са да починат, без да знаят, че към тях е насочено немско оръдие. С един изстрел всички са били разхвърляни и накъсани на парчета.

18 август

От 14-ти не съм спал. Седим в същите ями. Вкопахме новото оръдие по-дълбоко от предишното и засега е цяло. Преди един ден долетя от тила наш снаряд и се взриви на пет крачки от нас. Добре, че бяхме в ямата. Отървахме се със синини: взривът подхвърли един сандък, който се разходи по няколко гърба... Снарядът изкопа от земята един покойник, още пресен. Сега се грее на слънцето и понамирисва. Тук в земята има цели пластове. На дълбочина метър и половина-два могат да се намерят патрони, оръжие, облекло, стари валенки. Всичко се е смесило... Отпред, в неутралната зона, има четиридесет танка. Едните са рижи, изгорели. Другите са още цели, но неподвижни- немците бият по тях с тежки мортири. Прескачат целта, не я достигат, пак я прескачат. Трас! Многотонният танк се пръска на парчета. Какво им е на танкистите! Нали нямат право да напускат улучения танк. По този повод в танковите части бяха съчинили песен, наречена "химн на танкиста".

Как-то вызывает меня особотдел:

— Что же ты, мерзавец, с танком не сгорел?

— А я им говорю,

В следующий раз уж обязательно сгорю...

(Викат ме веднъж в специалния отдел:

- Защо, мерзавецо, в танка не изгоря?

А аз им казвам, че

следващия път непременно ще изгоря...)

Един танк е близо до нас, с предницата към нашите окопи. Връщал се е от атака, когато е бил улучен. Около кулата му са намотани човешки вътрешности - остатъци от десантниците, качили се на него по време на атаката... Снарядите, предназначени от немците за този танк, летят в нас. Притискаме се по-дълбоко в земята... Стана тихо.

Лейтенантът пълзи встрани, а след минута се връща бледен, влачейки крак. Ранили са го. Разпарям ботуша. Под коляното - шест малки дупчици. Превързвам. Той отива в тила. Довиждане! Отърва се леко!.. Но в душата ми лежи смътно съмнение: снарядите не правят такива рани. Пълзя до снарядната яма, където беше отишъл лейтенантът. И какво? На дъното лежи пръстен от граната с телче... Членовредителство. Вземам уликите и ги хвърлям във водата на дъното на съседната снарядна яма. Нали лейтенантът е много добър човек, освен това е герой. Получил е орден за отблъскване на танкова атака през юни 1941 година, на границата. Устоял, когато всички останали се разбягали! Това все пак значи нещо. Сегашният му срив не е случаен. Предния ден се натъкна в окопа на един пиян майор, който заповяда да се стигне с пълзене до немски дот и да се унищожи с гранати. Озовалият се там неизвестен старши сержант се опита да възрази, казваше, че изпълнява друга заповед. Освирепелият майор, без да се замисли, го застреля. А лейтенантът запълзя към дота, хвърли гранатите, които не причиниха на бетонните стени никаква вреда, и по чудо допълзя обратно. Върна се при нас с треперещи очи, а гимнастьорката му беше бяла от солената пот. Безполезният риск изведе лейтенанта от равновесие и го доведе до членовредителство...

От нашата дивизия отдавна са останали само номерът, готвачите, старшините и ние, около оръдието. Скоро ще дойде и нашият ред... Кашата е пак с осколки: когато носачът на храна, пълзи, пробиват термоса на гърба му... Иска ми се да пия и ме боли корема: през нощта два пъти се промъквах за вода до една близка снарядна яма. Пиех с наслаждение гъстата, кафява като кафе, миришеща на тол и на още нещо вода. Когато реших да се напия сутринта, видях черна, изкривена ръка, стърчаща от ямата...

Гимнастьорката и клинът са ми станали като от дебел картон: хванаха кора от кръв и кал. На коленете и лактите - дупки до голо: от пълзенето. Каската я хвърлих - тук малцина носят каски, затова пък мнозина са се натъркаляли навсякъде. Този предмет от войнишкия тоалет се използва съвсем не по предназначението си. В каските обикновено ходим по нужда, след това ги хвърляме на бруствера, а взривната вълна ги запраща обратно, на главите ни... Покойникът мирише нетърпимо. Такива има много наоколо, стари и нови. Едни са изсъхнали до черно, главите са им като на мумии, с проблясващи зъби. Други са подпухнали, все едно готови да се пукнат. Лежат в различни пози. Някои неопитни войници си риеха укрития в пясъчните стени на окопите и земята, рухнала от близък взрив, ги затрупваше. Така и си лежат, свити на кравай, все едно спят, под дебел слой пясък. Картина, която прилича на гроб в разрез. В окопа тук и там стърчат части от стъпкани в глината тела; къде гръб, къде разплескано лице, къде китка на ръка, кафяви, като цвета на земята. Вървим направо по тях.

20 август

Около седмица не съм затварял очи, а и не искам. Последните дни - стрелба с оръдието без цел и по пламъците от изстрелите, пълзене от край до край по предната линия под обстрел и кръв, кръв, кръв. Хората останаха съвсем малко. Вечерта заповед: да се премести оръдието в острието на пробива за подкрепа на пехотата. Отивам на рекогносцировка. Предните отряди на пехотинците седят в ями около едно хълмче с плосък връх. На тази площадка, широка петдесет метра, трябва да завлечем оръдието. Свени луна, огромна, жълта. Върху рижия пясък - уродливите сенки на смачканите танкове. Удивителна тишина. Изкачвам се на площадката. Едва се надигнах и от три страни затракаха картечници, трасиращите куршуми запищяха като разноцветни мълнии над главата ми. Не оръдие да домъкнеш, ами човек не може да се появи тук. Връщам се, докладвам...

На сутринта заповед: каквото и да става, оръдието трябва да е на място. Ето! Настъпи нашето време! Заповедта трябва да се изпълни! Ха! Там, където даже през нощта е опасно да вървиш наведен, се стълпихме на куп и в цял ръст. Двадесет и един души - толкова много, защото оръдието трябва почти да се носи на ръце, дотолкова е разровена и обърната земята... До немците има по-малко от сто метра, мисля си, че виждат звездичките на пилотките ни. Но защо мълчат? Преди десет минути на същото място снайперист свали подал се от дупката си пехотинец, който още лежи тук, със зейнала окървавена очна кухина. Снайперистът несъмнено ни вижда. Какво чака? Нито един изстрел, все едно немците са учудени от нашата до дивотия глупава безразсъдност и гледат с интерес какво ще стане по-нататък. Бавно се мъкнем напред. Ето я смъртта! Играе си като котка с мишка! Дано да е по-скоро!... Утрото е прохладно, слънцето свети ярко, приветливо. На синьото небе няма нито едно облаче... Минаваме през някогашната неутрална зона - пробиваме напред. Тук земята е разорана - нито едно здраво място... Остана съвсем малко. Тишина. Неочаквано отзад пукот. Тласък в гърба ме вдига във въздуха! Летя и за стотна част от секундата си мисля: "Край!"... Свестих се в дълбока снарядна яма. Наоколо нито оръдието, нито хората, само във въздуха се кълбят дим и хартийки... Някаква сила ме изправя на крака, тичам до окопа и по-нататък по него. След кратко тичане падам без чувства. Свестих се от грохот и удари на буци по гърба. Все едно изригна вулкан. Десетки снаряди се пръскат там, където до неотдавна беше нашето оръдие. Пълзя по-нататък, към тила. Лявата ми ръка кърви... В окопа кръв, крак с ботуш и разкъсан клин. По-нататък безформен куп от шинел, кости и плът, от който в студения въздух се издига лека пара и се носи неописуем мирис на още топла кръв. По шинела познавам - наш войник, който влачеше оръдието... Отново губя съзнание.

22 август

Свестих се в една яма около другото оръдие на нашата батарея. Вчера ме довлякоха тук... Оказва се, че сме се натъкнали на противотанков фугас и сме се взривили. От двадесет и един души останали само двама - аз и един леко ранен. Седемнадесет души не намерили. Само случайно на четиридесет метра от взрива открили крак с парче от корем. Паднал върху землянката на командира на пехотния батальон... Чувствам се ужасно, главата ми се пръска. Контузен съм. В ямата под мене вода: вчера валя дъжд. Нямам сили да се надигна, само се въртя като тюлен, пръскайки наоколо. Тресе ме. Ранената ми ръка отича и не е за чудене, толкова мръсотия има наоколо...

...Сега какво? Да си тръгна? Да избягам? - Няма къде. Ако побегнеш от страх - смърт за дезертьорство. Ако останеш - също смърт, други пътища не съществуват. Но не се налага да мислиш за нищо... При оръдието сме двама. Аз имам температура, до припадък. В това състояние стрелям с право мерене по дзот на противника - четиридесет изстрела. Летят трески, двама немци изскачат и побягват. Засякоха ни, една успяхме да се скрием. Мините бият около оръдието...

...От окопа на предната линия идват двама ранени пехотинци. Единият куца, опирайки се на пушката си като на патерица, на другия ръката е в мръсна, кървава партенка, прекарана през врата. Двамата псуват на поразия и не обръщат внимание на обстрела. "Е, момчета, пред вас няма никого. Бяхме седем, току-що ни довърши артилерията. Сега вие сте предната войска!"... Приятна изненада! Като във вица: двама руснаци - фронт...

Близо в една снарядна яма стене допълзял отнякъде ранен в корема. "Изнесете ме, кръвта ми изтича!" Какво да правим? Самият аз едва се движа, лявата ми ръка е улучена и подута. Осведомявам се дали е превързан. Превързан е. "Пълзи някак си сам!" - викам. "Помогни му" - казвам на своя съсед. Мълчи. Не настоявам. Въпрос на съвест, ако, помагайки, се добере до тила, като мине през осколки и куршуми, могат да го сметнат за дезертьор. Нали за ранените има санитари. Но къде са? Раненият изохка и като че ли умря...

Двама сме... Пие ми се... Чакаме... Пълзи някакъв капитан с наган в ръката. Пиян, псува. Пита има ли снаряди, предупреждава, че се очаква немско разузнаване. Откъде знае? Отново псува. Заповядва в никакъв случай да не отстъпваме, заплашва с разстрел. Горкият, и на него не му е весело... Пак сме сами... Би трябвало да отида в тила: ръката ме боли, главата ми се пръска, но се страхувам, че няма да ми достигнат сили да се измъкна или ще ме убият по пътя...

Приближават се немци - оказва се, че капитанът е бил прав. Четиридесет души са. Идиоти! Вървят в цял ръст и разговарят на висок глас! А ако бяха се промъкнали, щяха да ни хванат живи. Очевидно са пияни. И техният патриотизъм е същият!.. Да бягаме? Къде? Не можеш да избягаш. Да стоим на място? Ще ни убият. Тук няма човешки чувства... Да стреляме! Насочвам оръдието през дулото, в кръста на приближаващите. Другият зарежда картеч. Стрелям. Немците са близо. Вижда се как стоманата реже и къса човешките тела... Какво чувствам? - Нищо. Мисля ли? Никакви мисли. Главата ми е празна.

Дори не се страхувам. Автомат, а не живо същество. Откатът на оръдието разкъса до кокал пръст на ранената ми преди това ръка и никаква болка! По устните ми кървава пяна, ризата ми е мокра от пот. Нечовешки усилия, ноктите на пръстите се чупят, хрип се изтръгва от гърлото... По щита на оръдието плющят куршуми от автомат. Стреляме още и още. Немците залегнаха... Съседът ми ахна и се свлече. Експлозивен куршум проби единия му хълбок и разкъса другия заедно с ризата. Съвсем спокойно си мисля: "Е, сега вече се свърши!" Нямам повече сили, падам до оръдието. Слънцето залязва... Отзад някакви викове. Чуват се родни псувни а майка. Тичат наши, със страшно облещени очи, стреляйки на всички страни с автоматите си... Контраатака...

...Такива епизоди по време на войната имаше не малко, но сега не ми се иска да си спомням за тях, още повече да пиша по тази тема. През 1943 година беше съвсем иначе. Преживяното изглеждаше важно, актуално, искаше ми се да разкажа за него на ближните си. Но самите мои ближни имаха куп подобни преживявания. Скоро разбраха всичко това и замлъкнаха. А ако някой започнеше да разказва фронтови спомени, му казваха: "Дай по-добре за жени!"

След боя край Апраскин ме измъкнаха през нощта с каруца, после ме преместиха в шперплатовата каросерия на един камион, където имаше пригодени двойни дъсчени нарове за превозване на ранени. Върху тях имаше слама и парцали, само че обикновено претоварваха камиона: ранените бяха много. Озовах се на долните нарове и като идвах на себе си от подскачането по дупките, усещах някакъв странен дъжд, който капеше върху мене отгоре. При разтоварването в болницата санитарните ахнаха: целият бях в кръв! Но се оказа, че кръвта не е моя, а на съседа ми отгоре, с откъсната ръка, която бяха калпаво превързали.

В болницата се оправих бързо и от драскотините по ръката, и от дизентерията, която очевидно хванах, когато пих вода от снарядната яма. Лежах в болничната стая на контузените, където имаш глухи, парализирани и неми. Последните възвръщаха способностите си да говорят. Първите техни думи бяха обикновено за майките им, но по-често за нечия друга майка! В средата на септември стана ясно, че наближава времето да ме изпишат. Какво да правя? Пак ще попадна в пехотата! Като се посъветвах с лекаря, мил ленинградчанин, реших да си замина "нелегално", тоест да избягам и да се опитам да намеря моя артилерийски полк. Замисълът се оказа успешен. Като поисках насаме от санитарката униформата си, се отправих към погостинската гора, за два дена се добрах пеша до своите и бях посрещнат там приветливо. Но началството реши съдбата ми иначе: дадоха ми документи и предписание да отида на гара Котово, близо до гара Бологое, където се намираше запасен артилерийски полк, чрез който се разпределяха всички попълнения. Това беше още по-добре! Да се разходя в тила по железопътната линия, да поживея в истинска къща, както живеят цивилните хора.

Но в запасния полк не ми се случи да си поживея. Краткият ми престой там започна с мероприятие от стратегически характер. Началството заповяда: "Вземи трима войници и направи нужник за офицерската столова!" Войниците се оказаха узбеки и не разбираха нито дума по руски. Да ги ръководя беше същинско наказание. Най-вече не разбираха целта на нашето строителство. Все пак след три часа чудото на архитектурата беше готово. Изровихме яма, сложихме настилка с три отверстия и оплетохме палисада от елхови клони, за изолиране на нужника. След което можах да обясня нагледно на узбеките какво са направили. Като благодарност за службата началникът на столовата ни даде голяма бака с храна, останала от офицерската закуска. Изядохмея с възторг, въпреки редките фасове, които намирахме в ечемичната каша.

На войниците в запасния полк не им даваха да скучаят Работа, нужна и ненужна, полезна и безполезна, запълваше целия ден. Едва направиш едно, поръчват ти друго. Веднъж ми се наложи да обучавам млади войници, да им обяснявам устройството на оръдието. Стараех се много, но новобранците се случиха заспали, тъпи, откъде само ги взеха такива? Но бяха добри момчета, напрягаха всички сили да ме разберат, беше им неудобно, че се вълнувам заради тях. В края на третия час изгубих търпение, повиших глас и преминах на нашия роден, универсален език: споменах майка им. Лицата на моите повереници просветнаха, очите им засияха, устите им се разтвориха в щастлива усмивка. За пет минути обясних всичко, над което толкова дълго и безуспешно се блъсках. Оказа се, че в мене се крие отличен педагог.

Моряха войниците от запасния полк с безкрайни строеви подготовки, паради, маршировки. Веднъж в един горещ ден ни държаха три часа на слънцето, построени в четири редици. Застанал в задната редица, се развличах като ловях невиждани по големина конски мухи (бяха колкото земна пчела), връзвах за крачката им дълги конци и ги пусках. Войниците следяха с интерес моето занимание. Една яка конска муха с половин метър конец на опашката, жужейки напрегнато като бомбардировач, полетя право в лицето на полковника, приемащ парада. Той не разбра каква е работата и се дръпна страхливо за всеобщо възторг на капналите войници.

По това време въведоха нова форма воински приветствия. По-рано беше просто, началникът казваше: Здрравейте, другари!!!" Всички отговаряха високо: "Здррра!!!" Сега трябваше да се отговаря дружно: "Здраве желаем, другарю гвардейски старши лейтенант!" Аз опростих тази сложна церемониална формула и заедно с всички извиках силно: "Джв! Джв! Джв! Джв! Джв! Джв!" Получи се много добре, но гвардейският старши лейтенант чу и ми лепна два непоряда. Това повлече след себе си редица събития, които прекъснаха моето кратко пребиваване в запасния полк.

Карах наряда в конюшнята, където трябваше да чистя конете. Това беше ново за мене занимание, необичайно. Дълго поливах с кофата една глупава кобила, търках я с четката. Неблагодарна, тя ме настъпи по крака! Лейтенантът не хареса моята работата, накара ме да повторя всичко отначало, след това още и още един път. Като освирепях, го пратих при една известна майка, за което веднага се озовах в карцера - на хляб и вода. Но на другия ден от запасния полк заминаваше за фронта една рота. Като непокорен бях зачислен в нея и скоро се оказах отново на Волховския фронт, почти по същите места - край село Поречие, което някога се намираше на река Назия, а сега беше изчезнало в огъня на войната. Полкът, в който трябваше да служа, съответстваше на моите желания. Тежки гаубици. Организацията като в предишния ми полк. А ще трябва да работя с преносима радиостанция. Познато нещо! Пак ми провървя!

На фронта беше тихо. Живеехме в землянки, които немците бяха издълбали във варовитите брегове на река Назия. Тук беше безопасно, но духаше от всички пролуки. Нощите бяха лунни и месецът осветяваше причудливо фантастичен пейзаж: парчета варовик, от които взривовете са издухали растителността и пръстта, снарядни ями, смачкани камиони и оръдия. Сред този хаос тихо ромолеше реката и псуваха шепнешком пехотинците. Те укрепваха отбранителните позиции и едновременно с това разриваха улучените немски землянки. Там, по труповете, можеха да се намерят часовници, ходеха на лов за тях. В края на октомври дойде заповед да се преместим. Полкът тръгна към Новгород.