СЛУЖБОМЕР

понеделник, юни 22, 2015

„Спомени за войната“ – ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ – Новела XI

Автор: НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ НИКУЛИН

Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА

Предишните части: ПРЕДИСЛОВИЕ, НАЧАЛОТО (1, 2), ПОГОСТЕ (1, 2), 311 СТРЕЛКОВА ДИВИЗИЯ, ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ (1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10)

ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ

Новела XI

Село Погостище. Сашка Палашкин, Иван Иванович Варенников, Серьожка Орлов и други

Хубаво е през лятото в псковския край! Зеленеят полета, сред градините се крият оцелели селца, тук-таме в небето се забиват камбанариите на полуразрушени църкви. Много слънце, въздух. Широта. А небето е синьо-синьо! На душата ѝ става хубаво и като че ли няма война. Така беше край гара Шванибахово, когато пристигнахме през юли, облъскани, от Стремутка.

В тъмната нощ се изкачихме на един тревист хълм близо до предната линия, изкопахме дупка на върха му и за малкото часове до разсъмване успяхме да направим здрав блиндаж, покрит отгоре със зелени чимове. Когато слънцето изгря, хълмът изглеждаше обичайно, само по посока на немците гледаше едва забележима амбразура. Новият НП (наблюдателен пункт) започна да действа, от него наблюдавахме немците през стереотръбата. Отпред имаше редица наши окопи, малък овраг с блатиста рекичка, а по-нататък от тях, на хълмовете, в едно село бяха немските позиции. Всъщност селото го нямаше. Тук-там се бяха запазили само основи, а гредите на къщите са били употребени за изграждане на блиндажи и укрития. Това беше мощен съпротивителен възел на немската отбранителна линия "Пантера". Предстоеше ни да го превземем, като пробием позициите на врага и така да отворим път за ново настъпление. А може би се предвиждаше просто разузнаване с бой. Не зная.

Селото зад рекичката се казваше... Погостище! Късметлии сме! Още не сме забравили Погосте, сега Погостище... [руската дума "погост" означава "гробище" - бел. прев.] А няма ли да бъде това съвпадение съдбоносно? Не е ли приготвено там, отпред, гробище и за нас? Твърде вероятно! Засега всичко беше тихо. Стреляхме рядко ние, стреляха рядко немците. В стереотръбата техните фигурки изглеждаха мънички, като играчки. Нещо копаят, някъде бързат, мъкнат тежести. На друго място - търсят въшки, съблечени до кръста, и се къпят в голяма снарядна яма. Ето - дойде един мотор, ето - появи се кола. И - дум! Наблизо изригва разрив от наш снаряд. Играете си! Сега не е четиридесет и първа година! Сега е пълно със снаряди, а и се научихме да стреляме... Наслаждаваме се на пълен покой и сита храна, защото получаваме всички продукти, в сух вид, и си варим обяда сами. Всичко наше остава при нас.

Нощем се появяват нови войски. В малката гора се разположиха танкове. Край нас извлякоха напред оръдия за стрелба с право мерене. В долчинката сложиха редица сандъци с "ивановци" - грамадни голямоглави ракети, които летят направо от сандъците и поразяват големи участъци. Взривът от кръглата им глава, тежаща сто килограма, дълбае яма с десет метра диаметър.

Веднъж на стереотръбата дежуреше младият Сашка Палашкин. На вид изглеждаше четиринадесет-петнадесетгодишен, но беше успял да премине през огън и вода и се смяташе за най-опитен разузнавач. Три медала звънкаха на гимнастьорката му. Беше отличен момък, весел, находчив, съобразителен. В четири часа сутринта, когато се разсъмваше, Сашка с див глас вдигна на крака цялата наша сладко спяща компания. Решихме, че към землянката са се промъкнали немци, и хванахме автоматите. Но Сашка се смееше възторжено и ни викаше при стереотръбата. Оказа се, че вечерта в подножието на нашия хълм е дошла санитарна част. Сега, на сутринта, момичетата санитарки, без да подозират нищо, бяха отишли в храстите. Сашка ги показваше в стереотръбата с увеличение дванадесет пъти.

По всички признаци настъплението трябваше да започне всеки момент. За щурма на Погостище беше предназначен един наказателен батальон, съкратено ШБ [на руски "наказателен батальон" е "штрафной батальон", понякога и съкратено "штрафбат" - бел. прев.] или "школа на баянистите", както се изразяваха шеговито войниците. Този път в батальона нямаше професионални криминални престъпници, дезертьори и самонаранили се, а разжалвани, крадливи интенданти, стопански ръководители и всякакви тилови мръсници. Те бяха получили по десет-петнадесет години затвор, заменен сега с щрафбат. Колко безсъвестно трябва да си крал, за да те хванат! Това бяха чичовци на по тридесет-четиридесет години, а понякога и по-възрастни. С охранени, тлъсти мутри, двойни брадички и дебели кореми. Перчеха се с модни, шити по поръчка шинели и красиви фуражки. Само вместо ботуши имаха обикновени груби войнишки обувки с обмотки. Картина, която си струва да бъде видяна!

И ето заповед: на сутринта - атака; нашият лейтенант да бъде с разузнавачите и радиостанция при командира на батальона, да го съпровожда и да коригира огъня на оръдията. Още с разсъмването бяхме при "баянистите". Нахраниха ги, дадоха им водка и обявиха, че ако батальонът заеме трите немски окопа, присъдата им ще бъде отменена. След подобно обещание "баянистите" тичаха на бой като хрътки след дивеч.

Загърмя артилерийската подготовка. Отлична, с пълна сила, от много оръдия, по добре разузнати цели. Имаше много снаряди, стреляха дълго: над немските позиции се вдигнаха облаци дим, огън и прах. Такава беше артилерийската подготовка през 1941 година край Погосте! Още продължаваше стрелбата на оръдията, а "баянистите" вече изскочиха от укритията и за броени минути преодоляха двеста метра от неутралната зона. Преминаха рекичката и ето че вече са в първия окоп. Немската отбрана се оказа в основни линии потисната. Стреляха само отделни картечници. Да, очевидно немците не бяха очаквали атаката и на предната линия нямаха толкова много войски. След първите вериги на атакуващите тръгнахме и ние. Блуждаещите куршуми не улучваха никого, артилерийски огън засега нямаше. Рекичката се оказа плитка, но кална. На другия бряг лежаха зимните покойници - резултат от неуспешното настъпление през февруари. Черни трупове с разложили се полушубки - изгнила козина между ребрата, пълни с мърдащо множество червеи. Страшна смрад. По-нататък разбит на парчета наш танк, очевидно налетял на фугас и взривил се. Но няма време за бавене, тичаме по-нататък, по пътечката, маркирана от сапьорите. Тук няма мини, а направиш ли крачка встрани, заминаваш си! Ето и първия окоп. Разрушени дзотове, мъртви немци. Нашите не се виждат, те вече хвърлят гранати по втория окоп. Вървим след тях и изведнъж страшен вой, стържене, пищене. Хвърлям се в една снарядна яма и застивам. Земята потръпва, от грохота в ушите ми все едно натъпкаха памук. Нещо силно и тежко удря крака ми над коляното. Откъснаха ми го! - реших аз. Оглеждам се - кракът е цял, но огромна буца пръст лежи до него. Какво беше това? Оказва се, че като обърнаха по четвърт литра водка, "баянистите" са избързали и са пробили напред преди графика, превзеха без особени трудности двете линии окопи и тук ги застигна заключителният акорд на нашата артилерийска подготовка - залпът на реактивните минохвъргачки "Иванов". Получи се "малко недоразумение", толкова често съпътстващо нашите начинания. Отървахме се с лека уплаха, но при "баянистите" не беше така леко. Батальонът по същество беше деморализиран и така и не стигна до третия окоп. А немците по това време успяха да се оправят и започнаха контраатака. Завързаха се боеве.

Като потичахме по предната линия, си намерихме убежище - прекрасна, вкопана дълбоко в земята и покрита с пет слоя греди немска землянка. Такава и тежък снаряд няма да я пробие! Там имаше спретнати дъсчени нарове за четирима души, малка печка. Стените обшити с дъски. На масичката лежеше забравена карта с подробни и точни означения къде са разположени нашите войски. Все пак фрицовете умееха да воюват! Разположихме се комфортно, но къде ти! В землянката изведнъж нахлу едър, светлокос войник, приличащ външно на младия Никита Сергеевич. Полегати рамене, скосен тил. В ръцете му автомат. "Хайде, славяни, изчезвайте навън! - заяви решително той. - Тук ще бъде командният пункт на полковник Орлов, вашта мама!.." Но ние бяхме от стара коза яре, също хванахме автоматите и си поговорихме яко. Яви се САМИЯТ полковник Орлов, с будьоновски мустаци и ордени. Той беше пълен с решимост да ни изхвърли в окопа, но ние намерихме добър аргумент: "Другарю полковник, там ще ни се изпотроши радиостанцията!" Това го убеди, след което последва компромисно решение. Аз и моят другар по радиостанция Иван Иванович Варенников се разположихме под единия нар, на нара легнаха полковник Орлов и един негов колега, командир на друг полк, а нашият лейтенант, разузнавачите и блюдолизците на полковника - на останалите нарове.

Лежах по-тих от водата, по-нисък от тревата и разглеждах отровно миришещите ботуши на полковника, почти опиращи в носа ми. От време на време полковникът храчеше гъсто, загасяше цигарата си о подметката на ботуша и я хвърляше върху главата ми. Но всичко това беше ниска цена за безопасността и топлината... Полковниците водеха мрачен разговор. Единият от тях не беше успял да премести навреме своите оръдия в Погостище. Започнал обстрел, рукнал проливен дъжд, рекичката се разляла и макар че в нея потопили специално един трактор, за да създадат импровизиран мост, не се получило нищо. Задачата не била изпълнена, полковникът горестно очакваше разжалване, сваляне от длъжност и може би още по-сериозни наказания - нали отбраната не беше разкъсана и сега ще търсят виновни да ги накажат за назидание! Полковниците пиеха водка, хранеха се с вкусотии. Орлов утешаваше своя колега. Светлокосият момък, който се оказа момче за всичко на полковника и негов племенник, Серьога Орлов, като осъзна, че повече не му пречим, стана много доброжелателен. Ние, под нара, получихме остатъците от рибните консерви, падна ни се крайче хляб и парче сланина. Да! Вечно бих лежал под задника на полковника! Спяхме сладко въпреки силния обстрел и преките попадения на дребни мини върху нашия блиндаж. Навън щеше да бъде друго. Артилеристите на полковник Орлов, които бяха останали там, не успяваха да погребват своите другари.

На сутринта, след силен обстрел, немците тръгнаха към Погостище, съпроводени от пет танка. Необстреляната пехота от попълнението, което смени "баянистите", побягна. И докато Серьожка Орлов с псувни на майка и преклада на автомата свестяваше пехотинците, ние залегнахме зад една трофейна картечница и започнахме да плашим настъпващите хансовци. Единият танк беше улучен от тежката артилерия, която стреляше от тила. Втория запалиха топчиите на полковник Орлов. Третия го спря Сашка Палашкин, който хвърли ловко от един шурф противотанкова граната. Останалите дадоха заден ход. Подобна въртележка продължи и на другия, и на третия ден. След седмица немците разбраха, че няма да превземат Погостище, а нашите не настъпваха. Боевете стихнаха. Инцидентът, както се казва, беше изчерпан. Но загубихме Сашка Палашкин. Притичвахме един път от окоп в окоп по едно открито място. Единият изскача, прелита с огромни скокове опасната зона и пада като камък в откритието. Вторият, третият... Изскочи и Сашка. И в същото време под него гръмна снаряд. Множество осколки сразиха момчето, може да се каже по време на полет, както заряд сачми сразява птица. Погребаха го в Погостище.

Скоро ни прехвърлиха край Остров. Там започна главното настъпление. Помня току-що превзетия Остров, целият в зеленината на дърветата. Ажурната конструкция на взривения мост, наполовина потънала в реката. А по улицата водят голяма група пленници. Някои от тях, за голяма радост на нашите войници, са без гащи... Помня едно голямо, съвсем цяло, но без жители, село с висока силозна кула. Казваше се Грибули. Разузнавачът Банка Бозин, бивш криминален престъпник, нахалник и пройдоха, бързо го преименува на Грабили, защото там намерихме в мазетата и килерите значително количество храна... Помня селището Пушкинские гори с цялата му красота, без хора, без къщи, без указатели - всичко беше изгорено. Но горите, езерата и поляните поразяваха въображението много повече от днешните сладникаво пригладени музейни постройки. И ние успяхме да прогоним бързо немците, така че църквичката с гроба на Пушкин остана цяла, но беше минирана от горе до долу. Защо им е трябвало на фрицовете да я взривяват? Не се знае.

След това ни хвърлиха по посока на Печори и обявиха, че полкът, който пръв открие огън по градчето Изборск, ще бъде забелязан и награден от командването. "По-бързо, по-бързо!" - пришпорва ни началството. Сядаме в бързоходен всъдеход и се носим напред. Ето вече се виждат древните стени на града, но немци - ни вест, ни кост. Скачаме на земята, тичаме, автоматите са готови - няма немци! От вътрешната страна на стените - празно. Населението се крие в каменните кули. И изведнъж далече, в нашия тил, се чуват оръдейни изстрели. Един, втори, трети, четвърти. Стреля целият дивизион и с бърз огън ["бърз огън": начин за артилерийска стрелба, при който оръдията не стрелят по команда, а като се изстрелва снаряд след снаряд с максимална бързина на зареждане и изстрел - бел. прев.]. Снарядите се приближават с вой към нас и започват да избухват в оврага до шосето. Някакъв идиот беше решил да получи орден, но, слава богу, си върши работата през пръсти, без подготовка и точен прицел, иначе казано - както обикновено... Това спасява нас и всички намиращи се в Изборск. Трескаво и яростно псуваме по радиостанцията некадърниците. Крещим, че сме в града и там няма немци. Обстрелът престава, но започва нов, немски. Рядък и тревожещ. Това обаче не ни пречи. Можем и да се огледаме. Втурвам се в една празна къща - всички неща са си по местата. На лавицата има пакет с макарони. Аха! Това е моят трофей! Слагам плячката в мешката и продължавам нататък... Десет години след края на войната отидох в Изборск да погледна познатите места. Къщата си беше там. Негова стопанка се оказа една симпатична, интелигентна попадия, с която си поговорихме приятно, спомнихме си войната и други събития. Мъжът ѝ загинал в сибирските лагери и тя решила да доживее живота си в Изборск. Но казват, че сега тази къща я няма, няма я и нейната стопанка.

Като преминахме през града, излязохме на Труворово городище, погледнахме от хълма, от Николската църква и ахнахме! Целият свят се разстилаше пред нас. След гнилите погостински блата, след тригодишното пълзене по окопната кал, тук се откри такава шир, такива простори, че ти спираше дъхът. И досега не мога да забравя това първо запознанство с Изборск...

Като се спуснахме от хълма, минахме през село Мали. По-нататък пътят водеше към Естония, към най-красивата ѝ част. Градчетата Елва, Ансло, Виру, едното по-живописно от другото, лежаха по пътя ни. Пътища, пътища... Повредени танкове и оръдия встрани. Момичета регулировчици, махащи с флагчета. Гъста пушилка във въздуха, проникваща в ушите, ноздрите, очите. Лицата стават сиви и войниците приличат на контузени, изровени след разрив на снаряд от земята. Пътуване, пътуване, ден и нощ, прекъсвано само от случайности. Ту налитаме на мина, но като губим камиона, се отърваваме само с уплаха. Ту шофьорът заспива на волана и ни обръща в канавката. Ту в прицепа със снарядите, носещ се бързо по пътя, един разузнавач, като иска да запали цигара, заедно с кесията тютюн издърпва пръстена на гранатата, намираща се в същия му джоб. Чухме характерното щракване на запалката, хвърлихме се встрани и веднага проехтя взрив. Ранени бяха петима, сред които и виновникът за събитието - напълно му беше откъснато бедрото. Голям късмет, че не се взривиха снарядите, иначе щеше да стане грандиозен фойерверк!

Пътища, пътища... Някой отива нанякъде, напред-назад сноват в облаци от прах автомобили и каруци, бумтят трактори и танкове... Встрани ще бесят немски наместник - дребен мужик с окъсан армяк, плешив и занемарен. Той чака спокойно участта си. До него - капитан от прокуратурата, препасан с колани, с лист хартия - присъдата - в ръка, двама-трима изпълнители от СМЕРШ и двама-трима зрители. Останалите минават край тях равнодушно, смъртта е омръзнала на всички. Оказва се, че и екзекуцията е нескопосана: въжето е гнило, къса се, наместникът пада. Сега всички се готват да започнат пак. Намират ново въже, прехвърлят го през клона, слагат примката и дърпат: "Раз, два, три!"... Примитивно, прозаично и скучно... А на десет метра по-нататък всичко е къде по-интересно: войници щипят сменили се от поста момичета регулировчици. Смях, възторжени писъци, викове.

Веднъж на едно оживено кръстовище на три пътя, задръстено от камиони, коли, каруци, оръдия и пешеходци, нашето внимание беше привлечено от всеобщ радостен хохот: в центъра на кръстовището лежеше по корем трупът на един як немец. Гащите му бяха свалени, а в задника му стърчеше червено флагче, чиято материя се вееше весело от вятъра.

Боеве, бомбардировки, горящи в нощта здания - всичко това сега се слива в общ калейдоскоп на събитията. Спомням си тартуското шосе, минаващо край красиви хълмове и гори, край благоустроените села и вилите на естонците. На това шосе ме раниха за четвърти път... Спомням си сития живот, който, за първи път през цялата война, започна тук, в Естония, защото се появи "храна даром" - кокошки, прасета, краве мляко, плодове, ягоди.

Спомням си две диви сражения, които, покрай другите, водихме там. На река Емайъги, край Тарту, немците ни нападнаха неочаквано и ни принудиха да бягаме направо без гащи. Преплувахме реката, като изоставихме оръдията на другия бряг реката. Работата миришеше на трибунал и на наказателна рота. Без да се бавим, предприехме отчаяна контраатака и си взехме нашите оръдия почти цели. Помогнаха ни другарите от полка, които унищожиха от упор с тежки оръдия немския отряд, който ни прогони. Размина ни се.

Друг път началник щабът на бригадата, вероятно пиян или от глупост, откара щабния автобус направо в ръцете на немците. Наложи се да хванем автоматите и гранатите, за да го освобождаваме. Оправихме се за десет-петнадесет минути, но измъкнахме, разбира се, само труп, който погребахме с почести.

Помня красивия Тарту, който дълго време беше поделен между немците и нас и се разрушаваше безпощадно от двете страни. Доста дълго време в града имаше какво да се яде и пие, но след това запасите свършиха. Предприемчивите започнаха да търсят спирт и го добиваха от университетските спиртосани мишки, змии и солитери.

През септември осъществихме марш към Рига, където влязохме сред първите. На пазара до гарата висеше огромен надпис: "Herman Goering Werke" ("Предприятие на Херман Гьоринг"). Местното население ни посрещна доброжелателно и заедно с нас громеше магазините за вино. След Рига пътят ни водеше към Литва, където в края на краищата се доближихме до Курландската групировка на немците, отбраняваща се в района на Либава. Тя беше ядрото на групата армии "Север", стигнали до Ленинград и държащи го в обсада, сега изтласкана от града. Групировката се държа на това място до края на войната, до капитулацията, и отстоя своите позиции.

През декември 1944 година ни прехвърлиха край Варшава. Преходът беше безпорядъчен. Армията пътуваше в десетки ешелони. Танкисти, пехотинци, артилеристи. По пътя войниците разменяха с населението стари вещи за самогон и пияни ешалони с песни, крясъци, понякога и със стрелба, пътуваха по територията на Полша на запад. На една гара началството се опита да забрани продажбата на самогон. Танкистите, които току-що бяха пристигнали, обърнаха кулата на танка и издумкаха един противотанков снаряд в къщата на коменданта между етажите. Казваха, че началникът избягал така, както майка го е родила. След това всичко тръгна по старому.

Посрещахме Новата година в товарен вагон на гара Лида. Старши лейтенант Косинов чупеше мрачно с юмрук часовника си, а останалите танцуваха около зачервената печка и пееха с немузикални гласове пиянски песни.

По време на този преход срещнах още един път Серьожка Орлов. Пътуваше в санитарен вагон, където според него чичо му лекувал старите си рани. Сестрите ми разказаха под секрет, че на чичото му се активирал стар трипер, хванат още през славните времена на Гражданската война. Серьожка беше пиян, на ръцете му - кожени ръкавици. Черпеше ни радушно с водка,у сланина и салам. Откъде това богатство? Оказа се, че с движението на ешелона по площадките на вагоните се настанявали и пътници с багаж. Нали все пак трябва да се пътува! Серьожка, като си набелязал един по-богат чичко, с големи куфари, му теглил един силен ритник в задника, изхвърлил го от вагона, а вещите продал на близката гара. Бива си го Серьожка, нали?

За трети и последен път се срещнахме през петдесетте години в Москва, в препълнен вагон на метрото. Видях познатата фигура, приличаща на младия Никита Сергеевич, но сега не беше с военна униформа, а със стилно палто и със сиво мъхесто кепе.

- Серьожка?

- Да. А ти кой си?

Обясних му.

- Не зная, не помня. Много бяхте... А ти къде работиш? В търговията ли? А? Дали да не се поразтикаме нанякъде?

Не се поразтикахме и се разделихме завинаги. Жалко, не го попитах за чичо му...

През цялото време, като се започне от Стремутка и се стигне до Тарту, постоянен мой спътник беше Иван Иванович Варенников. Аз се водех началник на радиостанция, а той - мой помощник. Аз влачех единия сандък, той - другия. Иван Иванович, според тогавашните мои представи, беше стар. Над тридесет години. Висок, с тесни рамене, но със силно изпъкнали напред, като на петел, гърди, с широки бедра. Носеше 46-ти номер обувки и различни чорапи. Главата му се стесняваше нагоре и беше покрита с гъсти черни коси, закриващи малкото му полегато чело. Дъгите над веждите му изпъкваха, скулите му бяха като на питекантроп, имаше нос като патешка човка. От широките му ноздри постоянно растяха косми. Косми покриваха гърдите и гърба му.

Гражданската специалност на Иван Иванович беше помощник-бюфетчик някъде на една малка железопътна гара в Зауралието. По време на войната отначало го сложили писар в тила, но през 1943 година го преместили на предната линия. Не можеше да търпи оръжията, не искаше да се учи да работи на радиостанцията, макар че това беше по-просто и от фасулена чорба. С една дума, беше "вътрешен пацифист", не по убеждение, а просто инстинктивно, след като не търпеше нищо военно. Притежаваше обаче поразително хладнокръвие, не се боеше от куршумите, не трепереше като всички нас по време на обстрелите. Доколкото ми е известно, успял е да преживее войната, отървавайки се само с няколко драскотини.

Трябваше да спасяваме Иван Иванович от гнева на началството, като го карахме да копае укрития, да наглежда оръжието - самият той пет пари не даваше за това. По време на затишие четеше със сладък глас лекции на войниците за техниката и технологията на любовта. На мене ми се изчервяваха краищата на ушите, изхитрявах се да се изолирам и да не чувам нищо. Лекциите на Иван Иванович се съпровождаха от гръмко цвилене на аудиторията и от удивени викове: "А!", "Ти пък!", "Ех, твойта мама!" Иван Иванович имаше и други способности. Казваха, че за половин самун хляб може да угаси отдалече пламъка на газеничето, като пусне срещу него лош въздух. Това представление събирало много зрители, но лично аз не успях да присъствам на него.

Живеехме един до друг, деляхме хляб и сол, но нито симпатия, нито разбиране имаше помежду ни. Мисля, че Иван Иванович се е зарадвал, когато ме раниха, а и аз въздъхнах с облекчение, когато се избавих от неговата компания. Малко преди да се разделим, се случи нещо, което обтегна последните дни на нашето съвместно съществуване. Веднъж Иван Иванович получи седмичната дажба за двама ни: хляб, захар, консерви и така нататък. Мешката натежа и Иван Иванович я пазеше ревностно, защото обичаше да си похапва. През нощта тази мешка му служеше за възглавница. Легнахме да спим в две малки ями край пътечката, която водеше към предната линия. На сутринта мешката под главата на моя колега я нямаше. Пехотинците, минаващи през нощта край нас, бяха измъкнали нашите запаси изпод богатирски спящия Иван Иванович. Той се славеше със своя здрав сън и с хъркането си, напомнящо далечна канонада. Бедният Варенников беше потресен от това събитие, по-лесно би понесъл едно поражение на нашия полк. Не казах за загубата нищо, но почувствах, че станах още по-неприятен на Иван Иванович. Отгоре на това войниците се забавляваха дълго със случилото се...

Наш командир беше лейтенант Пшеничников, който смени лейтенант Попов, чиято глава беше откъсната край Стремутка. Пшеничников беше строен, изящен, красив като Аполон, но подъл, безпринципен и неморален до мозъка на костите. Основната му страст бяха жените. Те бяха в мислите му, в думите му и в постъпките му. Когато нямаше какво да се прави, разказваше за своите похождения в мирно време, посипвайки повествованието с пикантни подробности. Неговата длъжност - инспектор от Комитета по образованието - му давала възможност, както той казваше, да сплашва младите учителки и да постига успех... Постоянно си намираше някъде възлюбени. Край село Болшая Горушка, по време на страшен обстрел, когато до неговата землянка бяха разкъсани няколко човека, той спокойно се развличаше с любимата си. Край Стремутка пак доведе отнякъде една мила дребна сержантка. А пред вратата си постави охрана - мене и флегматичния сержант Зайцев, храбър боец и горд човек. Зайцев се обиди и започна да стреля с автомата си във въздуха, за да развали удоволствието на Пшеничников. Но нищо не се получи. Лейтенантът се появи от землянката едва на сутринта и попита: "По какъв повод беше салютът?"

Той се залепяше за всяка цивилна девица, която срещахме по пътя си. Обичаше да пее с китара и сладък блеещ глас песни от репертоара на Лешченко: "Къде е, къде е моята Татяна?.."

В Германия не служех вече под неговото командване, но войниците разказваха за подвизите на вече старши лейтенанта. Някъде на оживено място започвал да проверява документите на цивилното население. Миловидните немкини задържали за "допълнителна проверка", която се провеждала на уединено място.

За последен път се видяхме с Пшеничников в болницата. Като минавах край венерическото отделение, чух дрънкане на китара и познатото: "Къде е, къде е моята Татяна, моята любов и прекрасните мечти..."

- О, моят радист! - позна ме Пшеничников...

Осколка от немски снаряд го срази край Данциг.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.