„Спомени за войната“ – Погосте (2)

Автор: НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ НИКУЛИН

Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА

Предишните части: ПРЕДИСЛОВИЕ, НАЧАЛОТО (1), НАЧАЛОТО (2), ПОГОСТЕ (1)

ПОГОСТЕ (2)

Войната е най-голямата свинщина, която някога е изобретил човешкият род. По време на война те потиска не само съзнанието за неизбежната смърт. Потиска те дребната несправедливост, подлостта на ближния, вихрещите се пороци и господството на грубата сила... Подпухнал от глад, сърбаш голата чорбица - вода с вода, а до тебе офицерът се тъпче с блажно. На него му се полага специална дажба и за него склададжията краде продукти от войнишкия порцион. При тридесетградусов студ строиш топла землянка за началството, а сам мръзнеш на снега. Под куршумите трябва да си пръв и т. н., и т. н. Но към всичко това привикваш бързо, това изглежда страшно само след цивилната изнеженост. А специалната дажба на началството е историческа необходимост. Трябва да се поддържа офицерския корпус - скелета на армията. Около него се върти всичко по време на война. Избиват в боя предимно войници, а около офицерското ядро се формира нова част... Милият Кеша Потапов от Якутск ми разказваше, че по време на войната Стопанинът изпратил в Якутия огромен план за зърнени доставки. Местният началник, който обосновал невъзможността планът да бъде изпълнен, бил снет и арестуван като "враг на народа". От центъра дошъл друг, който успял да изземе всичките запаси до зрънце. За което получил орден. През зимата започнал масов глад и едва ли не една трета от хората измряла, останалите някак си оживели. Но планът бил необходимост... Затова мълчи и не гъквай - голяма работа, откраднали са ти половин порция месо и захар!

Що се отнася до облеклото, на фронта то, макар че беше просто, грубо, беше топло и удобно. От това не трябва да се оплакваме. Предвидливите немци нямаха нищо подобно и винаги мръзнеха силно.

Оръжието на немците и нашето не беше лошо, но немците бяха по-добре обучени и не се пъхаха напразно под куршумите. Помня как обучаваха нашия новосформиран пехотен полк: тичахме по гората, викахме "ура" и нито един път не стреляхме по мишени - пестяхме патроните. При немците всичко беше обратно: всеки войник стреляше отлично. Умееше бързо да се окопае и да прецени обстановката.

Веднъж реших да изпробвам прехвалената немска картечница МГ (машин гевер), изстрелваща, както казваха, осемстотин куршума в минута. Взех я от ръцете на един убит немец и я окачих на врата си - дванадесет килограма желязо. Плюс още три килограма патрони, запасни дула и т. н., а и гранати, храна и много други неща... Вървяхме четиридесет километра и с всяка крачка този проклет "машин гевер" ставаше все по-тежък и по-тежък. Съвсем останах без сили и се утешавах само с това, че нашият "максим" е още по-тежък, повече от двадесет и пет килограма.

Когато отпред се показа верига атакуващи немци, аз даже се зарадвах, проснах се в една яма, прицелих се, натиснах спусъка...

- Донер ветер! Таузен тойфел! Дрек мит пфефер! Дойче мутер! Проклета работа! Този "машин гевер" изобщо не работеше! В яростта си го хвърлих в една локва, хванах автомата на убития си съсед и започнах да стрелям в настъпващите... Тази ятака я отблъснахме...

Трудно е да се мерят с обичайни мерки събитията, които ставаха тогава. Ако в мирно време ви блъсне кола или ви набие хулиган, или се разболеете тежко - запомняте това за цял живот. И колко разговори ще има по този повод! По време на войната чудовищните случаи ставаха нещо обикновено. Колко струваше например преминаването на железопътното платно край Погосте през януари 1942 година! Този участък се прострелваше и получи името "долината на смъртта". (Много подобни долини имаше и на други места.) Пълзим натам десет души, а обратно - двама, и пак добре, ако не сме ранени. Притичваме по трупове, крием се зад трупове - все едно си е в реда на нещата. И на другия ден пак те изпращат там... А когато разкъсват до тебе човек на части, обливат те с кръвта му, окичват те с вътрешностите и мозъка му - това в мирно време е достатъчно, за да се побъркаш.

Всеки ден, всеки час се случва нещо ново. Внезапно немски снайперист ме притисна в една снарядна яма и не ми даваше да мръдна до мръкнало, стреляйки след всяко мое движение. Три часа на лютия студ и ноктите на измръзналите ми пръсти паднаха. Наистина, след това израснаха - криви като на дявал... Немец хвърли в укритието ми граната, но, слава Богу, вече си бях изработил точна реакция и успях мълниеносно да я изхвърля зад бруствера, където моментално гръмна... По време на обяд немски снаряд проби покрива на нашата землянка, но не се взриви и само съскаше на пода. "Е, момчета, изнесете го и хайде да обядваме" - каза лейтенантът. Заради такива дреболии вече никой по това време не пълнеше гащите. С всичко се свиква. Веднъж тежка мина улучила землянката, разхвърлила пласта от греди, но за щастие не го пробила. Аз даже не се събудих от страшния грохот, тресенето на почвата и пръстта, посипала се отгоре. Всичко това ми разказа сутринта свързочникът Полукаров, който прекарваше нощите на ръце и колене, "в позата на зенитно оръдие", защото пристъпите на стомашна язва не му даваха да заспи.

Известна е историята, когато по време на обстрел един войник усетил необяснима тъга и нужда да отиде при своите съседи. Като го направил, открил съседната землянка разрушена, а всички - погребани под развалините. Докато се връщал, собственото му укритие било постигнато от същата участ. С мене се случи същото, наистина не край Погосте, а по-късно, през 1944 година на гара Стремутка около Псков... А когато срещу тебе напира танк и стреля с оръдието си? А когато те атакуват, когато трябва да застреляш човек и да успееш да го направиш, преди да те убие той? Но за всичко това вече е писано толкова, толкова са разказвали тези, които останаха живи, че е неприятно да се повтаря. Удивително е само, че човек може да понесе толкова много неща! И въпреки това върху почти всеки оцелял войната постави своя печат. Едни се пропиха, за да затъпеят и да забравят. Така, като се напи, старшина Затанайченко тръгна изправен с цял ръст срещу немците: "Уу, гадове!"... Погребахме го до лейтенант Пахомов - тих и добър човек, който умря, след като изпи от мъка две канчета водка. На гроба му написахме: "Загинал от ръцете на немско-фашистките завоеватели", същото съобщихме и на домашните му. И това беше правилната, истинската причина за гибелта на бедния лейтенант. Гробовете им изчезнаха още през 1943 година... Мнозина озверяха и се опетниха с нечовешки безобразия в края на войната в Германия...

Мнозина се убедиха по време на войната, че човешкият живот не струва нищо и започнаха да се държат, ръководейки се от принципа "лови мига" - пипни тлъстото парче на всяка цена, мачкай ближния си, с всякакви средства откъсни от общата баница колкото се може повече. С други думи, войната лесно потискаше в човека древните принципи за добро, морал и справедливост. За мене Погосте беше преломен момент в живота ми. Там бях убит и смазан. Там придобих абсолютната увереност в неизбежността на собствената си гибел. Но там се случи моето възраждане в ново качество. Живеех като на сън, съобразявайки зле, давайки си зле сметка за ставащото. Разумът ми като че ли угасна и едва мъждукаше в моето гладно, измъчено тяло. Духовният живот се пробуждаше много рядко. Когато се случеше свободно време, затварях очи в тъмната землянка и си спомнях своя дом, слънчевото лято, цветята, Ермитажа, познатите книги, познатите мелодии и това беше като малък, едва тлеещ, но сгряващ ме огън на надеждата сред мрачния леден свят, сред жестокостта, глада и смъртта. Забравях, не разбирах къде е действителността, къде е сънят, къде са мечтите, а къде действителността. Всичко се объркваше. Вероятно тази трансформация, този преход от живота в мечтите ме спаси. В Погосте "вътрешната емиграция" беше все едно моя втора природа. След това, когато укрепнах и привикнах, този дар не изчезна напълно и ми помагаше много. Вероятно по време на войната това беше скандален факт, не случайно веднъж ме спря в окопа бдителният политрук: "Мамка ти, какво ходиш тук без оръжие, с цвете в ръката като Евгений Онегин! Марш при оръдието, мамка ти!"...

Именно след Погосте у мене се появи болезнената необходимост да си мия ръцете по десет пъти на ден, да си сменям често бельото. След Погосте придобих инстинктивната способност да се държа по-далече от подлостите, гадостите, съмнителните дела, лошите хора, а най-вече от активно участие в живота, от командни длъжности, от необходимостта да вземам жизнени решения - за себе си и особено за другите. Странно, но именно след Погосте почувствах цената на доброто, справедливостта, високия морал, за които по-рано не се и замислях. Погосте, което смаза и разложи силните, укрепи с нещо мене - слабия, жалкия, беззащитния. Оттогава винаги живеех с надеждата за нещо по-хубаво, което ще се случи. Оттогава никога не можех да "ловя мига" и никога не се набърквах в общата блъсканица за парче баница. Плувах по вълните - наистина, съдбата беше благосклонна към мене...

Атаките край Погосте все така продължаваха. Околната гора приличаше на стар гребен: неравно стърчаха острите зъби на посечените от снарядите дървета. Новият сняг успяваше за един ден да почернее от взривовете. А ние все атакувахме и със същия успех. Тиловаците облякоха нови бели полушубки, свалени от сибиряците, дошли като попълнение и паднали убити, преди още да достигнат предната линия, от обстрела. Трофейни екипи от старчета пълзяха неуморно през нощта по местата на сраженията, събираха оръжие, което някак си почистваха, поправяха и даваха на новопристигналите. Всичко вървеше като по конвейер.

Започнаха да събират убитите по-късно, когато снегът се стопи, бутаха ги в изкопи и снарядни ями, засипваха ги с пръст. Това не бяха погребения, това беше "почистване на местността от трупове". За мъртвите немци беше заповядано да се събират на купчини и да се изгарят.

Тук видях и друго нещо: замръзналите тела на убитите червеноармейци немците забождаха в преспите с краката нагоре по кръстопътищата като пътепоказатели.

Целия януари и февруари дивизиите се топяха край железопътната линия в района на Погосте-Шала. Най-малко три дивизии претендираха, че именно те са превзели Погосте и са преминали железопътното платно. Така беше, но те бяха отблъснати назад, а след това отново се хвърляха в атака. Наистина, запазиха само номерата и командирите си, а войниците бяха други, нови, от попълненията, и те вървяха в атака по телата на своите предшественици.

Щабът на армията се намираше на петнадесет километра в тила. Та си живееха весело... Лишаваха от илюзии комсомолките, дошли доброволно на фронта "за борба с фашистките изверги", пиеха коняк, хапваха вкусно... В Червената армия войниците имаха една дажба, а офицерите получаваха като добавка масло, консерви, бисквити. В армейските щабове на генералите им караха деликатеси: вина, филета, салами и т. н. При немците от войника до генерала менюто беше еднакво и много добро. Във всяка дивизия имаше рота колбасари, които приготвяха различни месни изделия. Продукти и вина им караха от всичките краища на Европа. Наистина, когато на фронта станеше лошо (например, край Погосте) и немците, и ние ядяхме умрели коне.

От щаба, по карта командваше армията генерал Федюнинский, давайки на дивизиите приблизителна посока за настъпление. Връзката често прекъсваше, разузнаването работеше лошо. Полковете губеха ориентация в гъстата гора, излизаха не където трябва. Винтовките и автоматите често не стреляха заради студа, артилерията биеше по празно място, а понякога и по своите. Снарядите не стигаха...

Немците знаеха цялото движение на нашите войски, състава и числеността им. Те имаха отлично авиационно разузнаване, радиозасичане и много други неща.

И все пак превзехме Погосте. Най-напред гарата, после селото, по-точно местата, където всичко това е било някога. Дойде една дивизия вятски мъже, ниски на ръст, кривоноги, жилести, скулести. "Ех, мамка му! Да става каквото ще!" - тръгнаха те към немските дзотове, опушиха и прогониха фрицовете, взривиха всичко и се придвижиха петстотин метра напред. Тъкмо това беше нужно. По телата в направената пробойна хвърлиха един стрелкови корпус и тръгна, и тръгна работата. В края на февруари пуснаха напред и нашия дивизион - шест големи, тромави оръдия, теглени от трактори. На повече не се решиха, защото в случай на обкръжение не беше възможно да се изтегли тежката техника.

Железопътният насип все още се обстрелваше - наистина, не с картечници, а отдалече, с артилерия. Трябваше да се преминава бързо, на бегом. И все пак едва сега оценихме напълно жътвата, която беше събрала тук смъртта. Преди виждахме всичко от "жабешка гледна точка" - когато пълзиш наблизо, не откъсваш нос от земята и виждаш само най-близкия мъртвец. Сега, когато се изправихме на крака, както подобава на царя на природата, се ужасихме от злодейството, извършено на това парче блатиста земя! Много убити бях виждал до това време и видях след това, но зрелището край Погосте през зимата на 1942 година беше единственото по рода си! Трябваше да бъде заснето за историята, да се окачат панорамни снимки в кабинетите на всички велики ръководители на този свят - за назидание. Но, разбира се, никой не направи това. Срамежливо мълчаха за всичко, все едно не е имало нищо.

С трупове беше препълнено не само мястото на атаката, те се търкаляха навсякъде. Тук имаше и купчини тела, и отделни душераздирателни сцени. Моряк от морската пехота е бил сразен в момента, когато хвърля граната, и е замръзнал, като паметник, възвисявайки се с вдигната ръка над заснеженото бойно поле. Медните копчета на черната моряшка куртка святкаха в лъчите на слънцето. Пехотинец, вече ранен, е започнал да си превързва крака и е застинал завинаги, сразен от нов куршум. Бинтът в ръцете му цяла зима е трептял на вятъра.

В горичката открихме телата на две групи разузнавачи. Очевидно, докато са изпълнявали задачите си, немците и нашите са се сблъскали неочаквано и е започнал ръкопашен бой. Няколко тела така и лежаха, вкопчени. Един е държал други за гърлото, докато в същото време противникът е забил в гърба му кинжал. Друга двойка е сплела ръце и крака. Нашият боец здраво, със зъби е захапал пръста на немеца и така е замръзнал завинаги. Някои бяха разкъсани от гранати или застреляни от упор с пистолети.

Купчините трупове край железопътната линия приличаха засега на заснежени хълмове и се виждаха само телата, които лежаха отгоре. По-късно, през пролетта, когато снегът се стопи, се показа всичко, което беше отдолу. До самата земя лежаха убити с летни мундири - с гимнастьорки и обувки. Това бяха жертвите на есенните боеве през 1941 година. Върху тях на редици се трупаха морски пехотинци с моряшки сака и широки черни панталони ("клошове"). По-отгоре - сибиряци с полушубки и валенки, които атакуваха през януари-февруари на четиридесет и втора. Още по-отгоре - политически бойци с ватенки и парцалени шапки (такива шапки даваха в блокирания Ленинград). Върху тях - тела с шинели, маскировъчни наметала, с каски на главите и без тях. Тук са се смесили труповете на войници от многото дивизии, атакували железопътното платно през първите месеци на 1942 година. Страшна диаграма на нашите "успехи"! Но всичко това се показа едва през пролетта, а сега нямаше кога да разглеждаме полето. Бързахме по-нататък. И все пак мимолетни, страшни картини се запечатаха в съзнанието ни завинаги, а в подсъзнанието ни - още по-силно: тук се сдобих с повтарящ се постоянно сън - планини от трупове край железопътен насип.

Като мина край няколко улучени танка КВ, пътят се спусна към замръзнало блато и дълго се виеше сред заснежени издатини и храсти. След това започнаха гори. Истинска гъста тайга. Аз дори не знаех, че близо до Ленинград може да има подобно нещо. Царствени елхи с огромна височина. Трепетлики, чиито стволове едва можеха да бъдат обгърнати от двама души. Неописуема красота! Под една от елхите трактор докара кухнята. Едва готвачът се приготви да раздава горещата рядка супа, отгоре се посипа сняг и от клоните тежко падна як немец със зелен шинел и пилотка, нахлупена до ушите. Нашето храбро войнство начело с готвача хукна да бяга. Но немецът беше съвсем премръзнал, не можеше да движи ръцете си и само искаше да се предаде в плен. Качили го на дървото преди два дена, като му заповядали да стреля ивановци. Но фронтът беше преминал по-нататък. Без да дочака завръщането на своите, ханс решил да се предава.

Готвачът Серьогин ме удиви силно преди началото на нощта. Бях часовой, ходех по пътя и изведнъж чух глухи удари: готвачът внимателно, дишайки тежко при всеки удар, кълцаше с брадва гумения ботуш от крака на един замръзнал мъртвец, другият ботуш вече беше свален. "Мокрите дърва не горят, а гумата сгрява котела добре" - поясни ми Серьогин. Това беше войнишка съобразителност в действие.

След това вървяхме и вървяхме по-нататък. Спирахме се само за кратки стрелби и да пренощуваме. Спяхме край огън или просто на снега. Огънят грее тази част на тялото, която е обърната към него. Плюе въгленчета, прогаря шапки, шинели, обгаря лицата, а в същото време гърбът леденее от студа. Но огънят е все пак по-добре от нищо. Като пренощуваме, вървим по-нататък. През цялото време рядък обстрел. Край нас се влачат пехотинци, натоварени като камили. Встрани от пътя, по целината, се плъзгат бързо скиори с бели маскировъчни халати. Разбутвайки всички, напират танкове, изпускайки снежен плах и бензинова миризма. Убити се срещат малко, единици. Само на една полянка лежат тридесет-четиридесет души, очевидно жертви на авиационна атака. Един старши сержант има в гърдите си огромна дупка, на края на която, върху разкъсаната гимнастьорка, свети огънят орден.

Вървят, залитайки, ранени. До пътя лежи някакъв странен войник - трескаво бълнува и лицето му е пурпурно-червено. Какво му е? Може би е болен? Температура? Всички го отминават, всички нямат време. Минаваме през опожарени села. Ето го Зенино: стърчащи комини, купища пепел и в тях - изгорели коне. След два месеца тези опечени разложени трупове ще бъдат изядени без остатък от храбрите войни - казахи, дошли да попълнят нашите оредели полкове. Приближаваме се до Кондуе, Смердиня. Разнася се слух, че разузнаването е стигнало вече до Любан и се е съединило с идващите насреща. Но работата започва да боксува. Фронтът се стабилизира. Няколко подразделения, по-специално ски батальоните, които са се откъснали напред, загиват. Освен това към края на март времето се затопля, снеговете се топят, изпод тях отново се появяват мъртъвци. На редици, по местата на зимните атаки, и единично, в преспите край пътя. Това са ранени, намерили смъртта си на път за болницата. Доста се бяха натрупали през зимата: бинтовани глави, ръце и крака с шперплатови плоскости, фиксиращи раздробените кости...

Настъпва стихийно бедствие: пътищата се разкаляха, блатата станаха непроходими, ни храна, ни оръжие може да се докара. Затъват даже тракторите. Върволици бойци шляпат по калта, потъвайки до коляно, а понякога и до кръста, като влачат ту два снаряда, ту торба със сухари, ту сандък с патрони. Обратно по кишата мъкнат ранените, покрити с кори от кръв и кал. Няма какво да се яде. Няма хляб. Рядката супа, която ни дават, е безсолна. Дали сте опитвали някога такова нещо? Армията е на границата на паралича. Като се усеща, командването взема срочни мерки за възстановяване на пътя. Хиляди войници с брадви и триони събарят гората, правят настилка. Облепили са пътя като мравки. След две седмици пътят е готов. Напречно покритие от тънки стебла, положени върху дебели трупи. Пътуването по такъв път ти разтриса душата. Ранените, като не издържат тръскането, умират, в най-добрия случай започват да кървят отново. Но все пак път - основната артерия на войната - има и фронтът оживява. Противникът го обстрелва. "Лапотниците" [9] (така наричаха немските пикиращи бомбардировачи Ю-87 заради неприбиращите се колелета) по пет-шест пъти на ден, един след друг, със страшен вой, включили специални сирени, пикират над кръстопътищата. Бомбите разбиват гредите, кал, камиони, хора, но след половин час движението се възобновява.

Вода заля землянките. Вместо тях правим постелки от клони, обиколени с двойни плетове, запълнени с пръст. Отгоре - пак клони и пръст. Не е много надеждно, но все пак запазва от осколките и може да се спи на топло. Мокри сме, покрити с кал. Дадоха ни вместо валенките обувки с обмотки - идиотски приспособления, които все се размотаваха и се мотаеха в краката ни. Но не преоблякоха всички. Веднъж, като пресичах по един ствол една горска рекичка, срещнах войник с полушубка и валенки, който се влачеше до колене във водата. "Откъде си, приятелю?" - попитах аз. "От скиорския батальон сме" - отвърна той.

Веднъж легнах да спя под един храст на сухо място, като за по-сигурно сложих под себе си една лопата - чисто символична защита от влагата. Събудих се във вода, с напълно прогизнала ватенка. След това дрехите ми изсъхнаха направо върху мене - и никаква простуда! Обичайни болести по това време нямаше. Разбира се, някой от нещо боледуваше. Язва мъчеше сержант Саричев, бледен до синьо и слаб като скелет. Льощка Юдин, храбрият разузнавач, страдаше от глисти. Готвачът Серьогин се хвалеше със стар трипер. Но всичките тези неща бяха житейски дреболии.

Настъплението заяде, опитваха се да го продължат, изпращайки нови полкове напред. Сега вече не ставаше дума за сваляне на Ленинградската блокада. Сега трябваше да се помогне на 2-ра ударна армия, попаднала в обкръжение край Любан. Идваха попълнения от Татария, от Казахстан, от Ленинград. Но немците се отбраняваха умело и фронтът не помръдваше. Когато настъпи лятото, преминахме в отбрана. Стрелбата стана по-рядка, пътищата опустяха. Войската се окопаваше в земята.

Започна безкрайна работа. Копаехме километри окопи, строяхме стотици укрития, окопавахме оръдията, камионите, кухните, складовете. Копаехме стационарни нужници, защото до това време войниците бяха замърсили всичките крайпътни гори. Станах страстен копач, научих се да правя конструкции от дървесни стволове, да осичам с брадва всеки ненужен детайл, да майсторя от ламарина печка, кюнци и т. н. Дори ковчег ми се наложи веднъж да приготвям. Обикновено погребваха войниците, като ги покриваха с шинел или с парче брезент, или просто така. Но ето че убиха старши лейтенант Силкин. Началството реши, че му се полага ковчег, а и време за подготовка на погребението имаше достатъчно. И ние направихме ковчег. Дъски нямаше, наложи се да отсечем една голяма трепетлика и да я разцепим с помощта на клинове на дебели дъски. Ковчегът се получи чудовищно тежък, крив, огънат и кос, подобен на голям сандък. Мъкнеха го двадесет души.

Между другото природата наоколо оживяваше. Изсъхваше почвата, появи се първата трева, набухваха пъпките. Аз, градският жител, за първи път усетих връзката с майката земя, вдишвах непознати ми ухания и се оживявах заедно с околния свят. Отиваше си дистрофията, от прекомерната работа се наливаха мускулите, тялото укрепваше и растеше - бях на деветнадесет. Ако не беше войната, тази пролет в гората щеше да бъде една от най-прекрасните в моя живот. Пееха птици, пъпките се разпукваха. Една сутрин нашият старшина изпълзя от землянката, пусна дълга, яка струя, въздъхна дълбоко, огледа се наоколо и резюмира: "Да. Пролет е. Всичко живо се е разгонило!".

Войските почиваха в отбрана. Убити и ранени почти нямаше. Започна учебен процес, даже даваха кино, използвайки за това големите землянки. Веднъж на едно занятие изучавахме пистолета. Като го разглобяваше, един от лейтенантите простреля неволно друг в корема. Куршумът заседна във вътрешностите. Веднага качихме ранения на един камион и тръгнахме за болницата, като държахме носилката на ръце, за да не се тресе много. Но единият час пътуване по дървената настилка изтръска останалия живот от тялото на бедния лейтенант. На гроба му, както се полага, написахме: "Загинал от ръцете на фашистките завоеватели". Фамилията му беше Олейник.

Навсякъде изградиха бани и най-сетне се справихме с въшките. Не с всички, разбира се, а с тези хиляди, които ни насмогваха през зимата. Сега останаха по две-три въшки на човек и това беше задоволително. Всяка сутрин ги ловяхме заедно, построени на полянката. В щабните документи това се наричаше "проверка на група 0". Всичко беше засекретено от врага, всичко беше военна тайна.

Нощите станаха по-къси и в полумрака по пътищата можеха да се срещнат странни шествия, напомнящи известната картина на Питер Брьогел Старши. Един войник бавно водеше след себе си върволица други. Той опипваше пътя с голяма тояга, а останалите вървяха един зад друг, държейки се здраво помежду си. Те не виждаха нищо. Бяха жертви на така наречената кокоша слепота - остра авитаминоза, при която човек се лишава от зрение на тъмно. Аз също преминах през това, но болестта не отиде по-далече от началния си стадий. Единствено ми се стесняваше зрителното поле и виждах само два малки участъка от местността право пред себе си. Около тях всичко беше обвито в мрак. Кокошата слепота можеше да се лекува с витаминизирано краве масло. Но го крадяха, както крадяха и обикновеното масло. Болестта не напускаше войнишките редици.

Изобщо военната дажба беше много добра: на ден се полагаше деветстотин грама хляб през зимата и осемстотин през лятото, сто и осемдесет грама булгур, месо, тридесет и пет грама захар, сто грама водка по време на бой. Ако тези продукти достигнеха до войника, заобикаляйки посредниците, войникът бързо ставаше загладен, доволен, утешен. Но както винаги - имаме много добри начинания, идеи, замисли, които на практика се превръщат в своята противоположност. Не винаги имаше храна. Освен това я крадяха без срам и съвест, който само можеше. А войникът трябваше да си мълчи и да търпи. Такава е неговата участ. И все пак кокошата слепота не беше ленинградската дистрофия. От нея не се умираше.

Лятото встъпи в правата си, стана слънчево, зелено, ягодово. Природата приласка нещастните войници. Фронтът застина окончателно и нас ни върнаха обратно в Погосте, където немците не един път се опитваха да срежат по фланг клина, забил се в тяхното разположение. През лятото не познахме предишните места. Землянките бяха запълнени с вода, бяха се стопили и сравнили с земята хълмчетата на гробовете, все едно не ги е имало. Като се настанихме отново, заживяхме сравнително спокойно.

Августовското настъпление на 2-ра армия, така наречената Синявинска операция, мина без нас. Чувахме само отдалечен тътен и грохот и виждахме армадите немски самолети, прелитащи тежко над нас, за да влязат в тила на нашите другари, загиващи в обкръжението, в което отново попадна многострадалната 2-ра ударна. По-късно до нас достигнаха слухове за разгрома край Синявино.

В един от слънчевите дни на август ни построиха и сред зловеща тишина обявиха знаменитата заповед № 227, предизвикана от критичното състояние на фронта, по-специално от отстъплението при Сталинград. Заповедта, подписана от Стопанина, беше както винаги лаконична, суха, точна и биеше в самия център. Смисълът ѝ се състоеше примерно в следното: Нито крачка назад! Повече няма накъде да се отстъпва! Ще се учим от врага и ще създадем заградителни отряди, които са длъжни да разстрелват отстъпващите; командирите и комисарите получават правото за убиват страхливците и паникьорите без съд и присъда.... Така се ковеше бъдещата победа! Тръпки преминаха през телата ни. Още веднъж почувствахме, че това, в което участваме, не е шега работа.

След това започна зимата, отново студове. Сега се понасяха по-леко, придобили бяхме опит, но все пак мъчения имаше предостатъчно. В края на 1942 година ни вдигнаха от досегашните ни места и ни разположиха на нови позиции, на петдесет километра северно, край гара Апраскин пост. Установихме се на брега на река Назия. Оръдията ни трябваше да стрелят по селата Синявино, Гайтолово, Воронов, по Круглая рошча и по други знаменити на Волховския фронт места. Помня ги всичките така, както и Погосте. Тук живеех моята щастлива младост. Дърветата по брега на река Назия бяха окършени, земята в снарядни ями. През тънкия слой сняг, издухван от острите ладожки ветрове, се виждат множество осколки. Край пътя - десетки гробове. Това бяха следи от августовската операция, която беше започнала и завършила именно тук. Навътре в немските позиции се губеше просека със стълбове за високо напрежение. Настъпвали бяха по просеката. Сега на нас ни предстоеше да повторим настъплението, но малко по на север, и да пробием Ленинградската блокада. А в момента течеше подготовка и разузнаване.

Много е неприятно да седиш на вятъра на височина тридесет метра над земята на върха на метална високоволтова вишка. Вятърът те пронизва целия, вишката се клати, височината е страшна - замайва ти се главата. А и немецът стреля. Знае, гадината, къде сме се покатерили. Предпазваме се с шперплат или брезент от вятъра и седим, наблюдаваме, засичаме немските батареи. Наоколо се трупа войска. Сред нея - един скиорски батальон, извършил многокилометров преход от железопътната станция. Разположиха разгорещените мъже на един гол хълм, под лютия вятър за нощуване. А студът е почти двадесет и пет градуса! За да се сгреят, скиорите запалиха малки огньове от своите ски и щеки.

Новата 1943 година посрещнах на пост, като часовой на студа при землянките. Бях щастлив. Току-що бях получил колет от Салинабад, където се беше озовало моето по чудо оживяло семейство. Сред другите вкусни неща в колета имаше една замръзнала като камък ябълка. Тя излъчваше невъобразим приказен аромат, който ме опияняваше и аз мислех малко за немците. В дванадесет часа всичко наоколо загърмя и забумтя. Беше обикновено посрещане на Новата година - със стрелба във въздуха, пускане на ракети и пиянски викове.

След това последваха жестоки боеве за разкъсване на блокадата, залятата с кръв горичка Круглая, Гайтолово, където паднаха в боя полкове и бригади. След пробива на блокадата ме пратиха за нещо в района, където се строеше новата железопътна линия за Ленинград. През нощта, от камиона, виждах как се прави това. Хиляди хора влачеха релси, траверси, копаеха земята, забиваха дебели гвоздеи. Над тях се издигаше мразовита пара, ушанките, завързани под брадичката, правеха главите безформени, скриваха лицата. Все едно работеха не одушевени същества, а някакви насекоми. Трескаво, забързано, като термити, възстановяващи своето разрушено жилище.

През февруари сме отново в погостинския чувал. Участваме в опита за пробив към Смердиня-Шапки, за да се присъединим към ленинградците, превзели Красний бор. Пак атаки, гибелта на дивизии, напредване с 200-300-500 метра и спиране. Хората свършиха. При един от боевете през 1943 година попаднах в болницата и аз, но това е друга история.

Като че ли с това разказът за битката край Погосте би могъл да завърши. Но неочаквано през деветдесетте години той беше продължен. Бившият войник от немската армия Хендрик Виерс, измъчван като мене от спомените за войната, дошъл у нас с намерение да посети бойните места. Той отседнал в Кириши, у една учителка по немски език, която му превела една моя малка вестникарска статия за Погосте. По-късно той научил моя телефон и ми позвъни от Германия. Оказа се, че е воювал в Погосте точно срещу мене, разделяло ни е пространство по-малко от петдесет метра, бихме могли да се застреляме един друг, но за щастие бяхме останали живи. Когато Виерс дойде отново в Русия, ние се запознахме. Говорихме три дена и това беше моята първа съвсем дружеска среща с бивш противник. Виерс се оказа разбиращ всичко, нормален човек. Белгиец по националност, той попаднал в немската армия, изпитал всичките ужаси на войната при Ленинград, а плюс това, връщайки се у дома в отпуск по море, преживял атака на наша подводница. Корабът потънал, а Виерс едва се спасил. По това време родният му дом и домът на жена му в град Емден били разрушени от английската авиация. След капитулацията на немската армия Виерс прекарал четири години като пленник в СССР.

Ние бързо се разбрахме, двамата жертви на проклетата война, и той ми разказа следната история за своето участие в битката при Погосте.

Бях войник от I рота, 333 полк, 225 дивизия на Вермахта, която в началото на войната с Русия се намираше във Франция. През декември 1941 година дивизията беше прехвърлена срочно при Ленинград, защото положението на немската армия там стана критично. Пътувахмеот Винякур във Франция, където температурата беше +16°, през Данциг, Либава и Рига до Нарва по море и с влакове, след това пеш към Кондуя и после заехме позиция на железопътното платно край Погосте на 400 метра от гарата откъм стрелката Жарок. На железопътния насип бяхме от 16 януари 1942 година. Нямахме зимни дрехи, само леки шинели и при температура -40, даже -50° в дървените бункери с желязна печка имаше малко топлина. Как издържахме всичко това, си остава загадка и до днес. Загубите от измръзване бяха високи. Освен това трябваше да стоим на пост по два часа, а за да се сгреем, имахме само един час. Дните бяха къси, нощите дълги, с постоянни валежи от сняг. Едва се зазоряваше и червеноармейците атакуваха на тълпи. Те повтаряха атаките до осем пъти на ден. Първата вълна биваше въоръжена, втората често без оръжие, но рядко някой достигаше насипа.

Най-сериозните атаки бяха на 27 и 29 януари. На 27-ми червеноармейците атакуваха четиринадесет пъти нашата позиция, но не я достигнаха. Към края на деня мнозина от нас бяха убити, мнозина ранени, а боеприпасите изчерпани. Чувахме в тъмнината отчаяните призиви на ранените червеноармейци, които викаха санитарите. Виковете продължаваха до сутринта, докато все още бяха живи. През нощта при нас на насипа дойдоха сътрудници от щаба на батальона и докараха на шейна картечница с патрони.Дори командирът на батальона не се срамуваше да ни помага и ходеше от пост на пост, за да поддържа нашия дух.

През този ден, на 27 януари, паднаха и бяха ранени много мои приятели. Списъците на загубите с всеки ден се увеличаваха. До 10 февруари загубихме шестима командири на роти и много други командири. Спомням си още един епизод. След като на рождения ми ден, 29 януари, руските сапьори взривиха железопътния насип, като пробиха огромна дупка, при нас дойде непознат офицер, събра няколко войници, сред които бях и аз, и ни заповяда да атакуваме дупката. На другата страна имаше две руски картечници. Трябваше да скочим в една яма. Офицерът ни говореше за необходимостта да изпълним заповедта, за военен съд... Но щом вдигна ръка и се показа на края на ямата, веднага беше ранен. Санитарите го отнесоха в тила, а ние се избавихме от атаката.

Понеже руската армия преодоля железопътния насип и се насочи от Погосте към поляната Сердце, ние трябваше да се преместим от улиците на село Погосте в гората, където беше създадено нова отбранителна линия във вид на опорни пунктове. Тук понесохме много големи загуби. На сто метра от улиците на Погосте беше първата ни отбранителна точка. Там бях ранен на 8 февруари в главата и изпратен в болницата в Тосно. Където стана ясно, че раната ми е лека... След четиринадесет дена бях отново на фронта в района на Шала. Всяка нощ карахме от Погосте с шейни нашите убити. В района на Шала сапьорите взривяваха земята и в образувалите се ями погребваха убитите.

В същото време железопътната линия беше вече в ръцете на противника, както и гората от двете страни на поляната Сердце. Ние изградихме там между пътя и насипа нова позиция, откъдето отблъсквахме атаките на руските танкове и отрядите сибиряци, много добре екипирани за зимни условия. Тъй като при нас почти нямаше противотанкови средства, бяхме принудени да отстъпим с боеве по направление на село Кондуя. От нашата рота по това време не остана почти никой. Отрязани от батальона, трябваше да се борим за живота си. Свършваха боеприпасите и продоволствията. Налагаше ни се да търсим храна в раниците на убитите червеноармейци. Намирахме там замръзнал хляб и малко риба.

Нашето положение беше крайно лошо. Но все пак имахме 88-милиметрово оръдие със снаряди и това до известна степен спираше руските танкове. Изгубихме представа за времето - от страшния студ ръчните часовници престанаха да работят. Накрая, за наша радост, ни откри немски самолет, а след това през нощта дойде помощ - танк. Танкът проби своеобразен проход и ни освободи, около 30 души, от обкръжението. В началото на март се оттеглихме към поляната Сердце и се разположихме в малка горичка на пътя за Погосте. Появи се руски танк. Той стреляше с оръдието и картечниците и гонеше отделни войници, а ние, като лежахме неподвижно на земята, наблюдавахме тази игра, докато боеприпасите в танка не свършиха и той, като обърна, не се отправи към Погосте.

Помня добре как веднъж в една малка гора на пътя за Погосте видяхме толкова много убити руснаци, че се наложи да ги заобиколим отстрани. По-късно, по пътя за поляната Сердце, на два километра от Кондуя, пак видяхме много убити войници на противника. На поляната Сердце се намираше щабът на нашия полк. Веднъж рано откъм Кондуя дойде попълнение - предвижващ се пеш батальон. По него стреляха от една малка горичка и той беше насочен да щурмува противника. Почти всички, участващи в щурма, загинаха... През май 1942 година бяхме преместени от този участък на фронта на по-спокоен, при Ораниенбаумския чувал, за да се оправим и да дойдат попълнения".

Към разказа на Виерс може да се добиви, че почти всички войници и офицери, които дошли с него от Франция, били убити, ранени или измръзнали.

Хендрик Виерс почина през юни 2006 година.