СЛУЖБОМЕР

четвъртък, май 07, 2015

За да научите историята на Втората световна, трябва да преборите своя мързел и да търсите документи

Автор: Олег-Сандро Панфилов

Превод от руски: Павел Николов

Извинете ме за патетичното заглавие, но то не е предназначено за изследователите, а за обикновените хора, които сега търсят истината за Втората световна война. Веднъж чух случайно един руски историк да казва, че „ няма да знаем истината за войната дотогава, докато съдим за нея по мемоарите, а не по документите“. През цялото съветско време пропагандата се стараеше да скрие неприятните документи и да премълчи тези факти, които биха предизвикали у хората много въпроси. Например къде от улиците на градовете и селата са отишли стотиците хиляди инвалиди. Или защо генералите и офицерите си живееха охолно, а преминалите през войната войници и до ден днешен се тъпчат или в комуналки, или в едностайни „хрушчовки“.

В началото на 90-те години ми провървя да разговарям няколко часа с Виктор Астафиев, който беше дошъл да види свои роднини в Душанбе. Той току-що беше започнал да работи над своя последен роман, който беше нарекъл „Проклети и убити“. Повечето епизоди в тази книга са от личния му фронтови живот. Често писателите разказват по-добре, отколкото се чете текстът им. Виктор Петрович бавно, правейки паузи, разказваше как е вървял по заледените трупове но своите другари, които загинали преди отстъплението. Отново и отново ги изпращали в атака: те губели хора, отстъпвали, снегът и студът покривали телата с ледена корица, по която отново ги карали да настъпват. Той вървял по ледената корица и виждал лицата на своите загинали приятели. Нищо подобно не бях чувал по-рано – нито по съветската телевизия, нито в киното. Тогава разбрах, че трябва да търся истината за войната сам.

Израснал съм през тези години, когато съветската телевизия разказваше за войната така, че човек изобщо не можеше да разбере – защо мъжествените войници са отстъпвали две и нещо години? Показваха ни филми, в които немците приличаха на идиоти и отново се появяваше въпрос – защо тези кресливи и дребни човечета са гонили непобедимата съветска армия чак до Волга? И защо на плакатите, в учебниците и в киното „коварните врагове“ изглеждаха като клоуни, а съветските хора всяка минута вършеха подвизи – хвърляха се с гранати срещу картечниците, взривяваха толкова много танкове, колкото едва ли би могла да произвежда промишлеността на хитлеристка Германия? А партизанските отряди? А „Млада гвардия“? А накрая Щирлиц, Максим Максимович?

Лъжеха ни и ние вярвахме. Така трябваше, така беше по-спокойно. Само малцина се опитваха да разберат откъде дядо им има толкова златни часовници или откъде баба им е взела толкова килими, които периодично продава на битпазара – с елени, гълъбчета, ангели и алпийски езера. Ние все още мразехме немците и дразнехме моя съсед Артур, а неговите родители – поволжските немци Роза и Карл – плачеха тихо от безпомощност, докато не заминаха за Германия. Цялата страна се гордееше само с победата, с окичените с ордени и медали ветерани, почитайки ги и уважавайки ги само един път в годината – на 9 май. След това, разбира си, ги забравяха.

Колегите на Макс Ото фон Щирлиц бяха първите немци, в чието лице съветските хора видяха умни, образовани и даже остроумни хора. Идеолозите от ЦК на КПСС разбраха, че е време да се свърши с омразата и да се убеди населението на СССР, че и немците са хора. Но нашият умен разузнавач Щирлиц все едно направи всичките за смях. Съветската власт вече не можеше да сдържа информацията, която се натрупваше сред населението: тихо, по кухните хората обсъждаха проблеми, за които през 50-60-те години даже да се помисли беше страшно и опасно – защо докараното от Германия оборудване вече не работи, защо немците искат да им връщаме културни ценности – значи сме ги откраднали, защо „мерцедесите“ са по-добри от „москвичите“. Народът стигаше до извода, който тогава се разпространяваше в неопасния жанр на вица, „защо победителите живеят по-лошо от победените“.

За тези 70 години се появи само малко светлинка, когато беше открехнат леко военният архив, но и до ден днешен историците събират троха по троха историята на наистина неизвестната за мнозина война. През цялото това време хората се радваха на подвизите изключително според хвалебствените мемоари и произведенията на пропагандата. Този малък период на откровение завърши с идването на Путин и пропагандата се развихри с нова сила – сега 9 май стана едва ли не най-главният празник в безславната история на Русия. През 2005 година бяха измислени раираните лентички, които неизвестно защо се превърнаха в символ на Деня на победата.

Моят дядо е загинал край Смоленск, край село Барабаново. Баба ми и майка ми знаеха, че е край Смоленск, но нищо повече. Те били „под окупация“, спомените на майка ми са на 5-6-годишно момиче – за немския шоколад, вкусен и ароматен. След това още десет години – вече без шоколад, когато съветската армия освободила воронежкото село. После – оживявали, радвали се на победата, на новите обещания за настъпването на „светло бъдеще“ и постоянно повтаряли мантрата „само да няма война“. Мама и сестра ѝ се редували да ходят на училище – имали едни обувки за двете. Мнозина живеели така с обещанията на поредните вождове, а сега – на Путин. Отново израства поколение, което изобщо не знае историята, хората вярват беззаветно на Путин, който ги лъже на поразия.

Изобщо нямам желание да променям убежденията на някого. Винаги ни се иска да вярваме дълго в приказките и в красивите митове – защото е приятно, а да мислим ни мързи. А когото не го мързи, може да намери много документи, способни да преобърнат опияненото от пропагандата съзнание. Като начало потърсете снимки – това са истински документи, фиксиращи събитията, без да ги изкривяват и без да се намесват политическите възгледи на фотографа. Разгледайте например снимките, направени от немски войници в окупираните руски села, и ще видите не героите от „Свинарка и пастир“ с копринените рокли и изгладените сака, а най-обикновени руски селяни – с лапти, валенки, овчи шуби и рубашки. Долу-горе така, наистина – без лапти, но с омотани обувки на снимките изглеждат пленените съветски войници.

Опитайте се сега да се замислите защо е изглеждала така армията. И какво е можело да направи населението на СССР, полугладно, облечено в парцали? Имало е щампи на разрешената пропаганда и е имало скрит от очите живот. Макар че не, за него са знаели, но не са говорели, опитвали се да вярват на пъстроцветните плакати, където съседът Васка не е алкохолик, а знатен механизатор. Всички вярвали в сплотеността на съветския народ, а милион и половина руски колаборационисти в немската армия днес не ни се струва мит.

Да се разбере днес истината за войната не е трудно, необходими са само желание и смелост, в известен смисъл. Не физическа, а морална, смелостта на човек, затънал в съветската идеология, изградена върху лъжи, но желаещ да знае истинската история. Неотдавна ми се случи да споря за какво са загивали съветските хора. Веднага ще отбележа, че дядо ми лежи край Смоленск в братска могила до село Барабаново. За това научих от сайт, създаден с подкрепата на германския Бундесвер. Моята опонентка заяви, че са умирали „за Отечеството“. Наложи ми се да ѝ преразкажа накратко историята на СССР от 1917 до 1941 година – два пъти глад, отнел живота на 7-8 милиона души, няколко години гражданска война, това са още 15-16 милиона, репресиите – 4,5-4,8 милиона жертви, 18 милиона души стават жертва на така наречените трудови укази. Накрая, най-трагичната и абсолютно безполезна война с Финландия през 1939-1940 година, където намират смъртта си милион и половина съветски войници и офицери.

Успявате ли да пресметнете милионите? И не се учудвайте, че на немските снимки виждате истинската Русия, не плакатната, а с лапти и валенки, с овчи шуби и мръсни рубашки, на тези, които събират мърша по пътя и я носят у дома, в къщата си с продънен покрив и порутена ограда. Как мислите, сочните лозунги за победата на марксизма-ленинизма дали са се добрали до тези села? През 30-те години в СССР селското население е било почти 70 процента.

Путин има от какво да се страхува. Той е изпълнен със страх пред историята, която се опитва отново да пренапише и да лъже хората така, както са правели болшевиките преди 93 години. През всичкото това време са възпитани няколко поколения хора, възприемащи пропагандата ката истина, а истината като чужда пропаганда. Кремълските идеолози ще се стараят да удължат това време, ето защо и днешният празник ще се превърне в поредния празник на голямата лъжа. На вас ви остава само да търсите истината сами. Ако, разбира се, поискате.

1 коментар:

  1. -ДА..., БОЛИ ГИ ДОЛНИТЕ БОЛШЕВИЦИ ОТ ИСТИНАТА , КРИТА БРУТАЛНО !!!

    ОтговорИзтриване

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.