"Спомени за войната" - Погосте (1)

Автор: НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ НИКУЛИН

Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА

Предишните части: ПРЕДИСЛОВИЕ, НАЧАЛОТО (1), НАЧАЛОТО (2)

ПОГОСТЕ (1)

Този, който забравя своята история, е обречен да я повтори

Древен философ

На югоизток от Мга, сред лесове и тресавища се е забутала малката гара Погосте. Няколко къщички на брега на черна от торф рекичка, храсталаци, гъсти брези, елши и безкрайни блата. Пътниците на минаващите оттам влакове даже не мислят да погледнат през прозореца, пътувайки през това забравено от Бога място. Не го знаеха преди войната, не го знаят и сега. А между другото тук се разрази една от най-кръвопролитните битки на Ленинградския фронт. Във военния дневник на началник щаба на сухопътните войски на Германия това място се споменава постоянно през периода от декември 1941 до май 1942 година, че и по-късно, до януари 1944 година. Споменава се като гореща точка, където се е създало опасно военно положение. Работата е в това, че Погосте беше изходен пункт в опита да се свали Ленинградската блокада. Тук започна така наречената Любанска операция. Нашите войски (54 армия) трябваше да пробият фронта, да се придвижат до гара Любан на железопътната линия от Ленинград за Москва и да се присъединят там към 2-ра ударна армия, настъпваща от Мясной Бор към Волхов. По такъв начин немската групировка край Ленинград щеше да бъде разделена и унищожена, което би довело до сваляне на блокадата. Известно е какво се получи от този замисъл. 2-ра ударна армия беше обкръжена и частично унищожена, частично пленена заедно с командира си генерал Власов, а 54-та, след тримесечни най-жестоки боеве, като заля с кръв Погосте и неговите околности, проби двадесет километра напред. Нейните полкове за малко не стигнаха до Любан, но за пореден път, като изгубиха почти целия си състав, затънаха за дълго в дивите лесове и блата.

Сега тази операция, като "непостигнала успех", е забравена. И дори генерал Федюнинский, който по това време командваше 54-та армия, премълчава срамежливо за нея в своите мемоари, като, вярно е, споменава, че това е било "най-трудното, най-тежкото време" в неговата военна кариера.

Ние дойдохме край Погосте в началото на януари 1942 година, рано сутринта. Снежна покривка се разстилаше над блатата. Закърнели дървета се издигаха от преспите. Край пътя тук и там се виждаха свежи гробове - хълмчета с дървени стълбчета над главата. В сивия полумрак се кълбеше мразовита мъгла. Температурата беше около тридесет градуса под нулата. Наблизо нещо гърмеше и ехтеше, покрай нас прелитаха заблудени куршуми. Наоколо се виждаха много автомобили, някакви сандъци и различно снаряжение, долу-горе замаскирано с клони. Разкъсани групи войници и отделни прегърбени фигури бавно пълзяха в различни посоки.

Един ранен ни каза, че поредната наша атака на Погосте е била спряна и че огневите точки на немците, заровени в железопътния насип, помитат всичко живо с ураганен картечен огън.

Подстъпите към гарата интензивно се обстрелват от артилерия и минохвъргачки. Не можеш да си вдигнеш главата. Той ни разказа, че гара Погосте нашите уж са я завзели безпроблемно, в края на декември, когато се приближили за първи път към тези места. Но в зданията на гарата имало спиртни запаси и изпонапилите се герои били изклани от пристигналите немци. Оттогава всички опити за пробив завършват с неуспех. Типична история! Колко пъти след това ми се налагаше да я слушам в различно време и на различни фронтови участъци!

Между другото нашите оръдия застанаха на позиция. Започнахме да се настаняваме в гората. Замръзналата земя успяхме да изкопаем само на дълбочина четиридесет-петдесет сантиметра. Отдолу имаше вода, затова нашите убежища станаха плитки. До тях можеше да се пропълзи през специален тесен изкоп, покрит с плащ-палатка, и да се стои там само в легнало положение. Но затова пък надълбоко вътре гореше малка печка, направена от старо ведро, и топлината беше мокра, като в баня. От огъня снегът се превръщаше във вода, водата в пара. След три дена всичко изсъхна и стана съвсем уютно, във всеки случай спяхме на топло, а това беше велико щастие! Понякога, за да осветяваме землянката, горяхме телефонен кабел. Той гореше със смрадлив смолист пламък, разпространявайки зловоние и сажди, които се лепяха по лицата ни. На сутринта, изпълзявайки от дупките, войниците храчеха и духаха от носа си върху белия сняг черни смолисти сгъстени сажди. Помня как веднъж сутринта измъкнах от землянката своята подпухнала, мръсна физиономия. След непрогледния мрак слънчевите лъчи ме ослепиха и аз дълго мигах, оглеждайки се наоколо. Оказва се, че ме е наблюдавал старшината, застанал до мене. Той отбеляза с усмивка:

- Не разбирам, с лицето или със задника си напред излизаш...

А обикновено ме приветстваше, желаейки да подчертае моето крайно изтощение, със следните любезни думи: -

Какво, още ли си опикаваш обувките?

И все пак животът в землянките под Погосте беше разкош и привилегия, защото повечето войници, преди всичко пехотинците, нощуваха направо върху снега. Огън не винаги можеше да се запали заради авиацията и на много хора им измръзваха носовете, пръстите на ръцете и краката, а понякога замръзваха целите. Войниците бяха страшни на вид: почернели, с червени възпалени очи, с обгорели шинели и валенки. Особено трудно беше да се опазят от студа ранените. Тях обикновено ги влачеха по снега на специални леки дървени шейни, а за запазване на топлината ги обграждаха с химически грейки. Това бяха малки зелени брезентови възглавнички. Трябваше да се налее вътре малко вода, след което настъпваше химическа реакция с отделяне на топлина, която се задържаше за два-три часа. Понякога шейните се теглеха от кучета - мили, умни създания. Обикновено санитарят пускаше водача на впряга в зоната на обстрела, в неутралната зона, където човек не можеше да се промъкне. Кучето намираше ранения, връщаше се и пълзеше отново обратно със своята шейна. Кучетата се изхитряваха да я подкарат откъм здравата страна на ранения, помагаха му да се претърколи в шейната и се измъкваха пълзешком от опасната зона!

Тежка беше съдбата на тежко ранените. Най-често не можеха да ги измъкнат изпод обстрела. Но и за тези, които изнасяха от неутралната зона, страданията не свършваха. Пътят до санитарната част беше дълъг, а до болницата се измерваше с много часове. Когато стигнеш до болничните палатки, трябваше да се чака, защото лекарите, въпреки самоотвержената си денонощна работа в продължение на много седмици, не успяваха да се погрижат за всички. Дълга опашка окървавени носилки със стенещи, мятащи се в треска или застинали в шок хора ги очакваше. Ранените в корема не издържаха това чакане. Умираха и много други. Наистина, през следващите години положението доста се подобри.

Но както разбрах по-късно, положението на ранените през зимата на 1942 година на някои участъци от съветско-германския фронт е било още по-лошо. Един епизод ми разказа в болницата моят съсед по койка: "В четиридесет и първа хвърлиха нашата дивизия край Мурманск, за да подкрепи отбраняващите се там части. Тръгнахме пеш по тундрата на запад. Скоро дивизията попадна под обстрел и започна снежна буря. Ранен в ръката, без да стигна до предната линия, тръгнах назад. Вятърът ставаше все по-силен, виелицата виеше, снежният вихър подкосяваше краката. Като преодолях с усилие няколко километра, се добрах до една землянка, където се намираше пункт за сгряване. Да се влезе вътре беше невъзможно. Ранените стояха плътно, притиснали се един до друг, запълнили цялото помещение. Все пак успях да се промъкна вътре, където спах стоешком до сутринта. На сутринта отвън се разнесе вик: "Има ли някой жив? Излизай!" Бяха дошли санитарите. От землянката изпълзяха трима-четирима души, останалите бяха замръзнали. А около входа се издигаше купчина покрити със сняг мъртъвци. Това бяха ранените, докарани през нощта от предната линия до пункта за сгряване и замръзнали там... Както се оказа, и дивизията почти цялата беше замръзнала през тази нощ на открития вятър по планинските пътища. Бурята беше много силна. Аз се отървах само с измръзнало лице и пръсти..."

Между другото на мястото, където бяхме разположени край Погосте (долу-горе на половин километър от предната линия), ставаше все по-многолюдно. В брезовата горичка се образува цял град. Палатки, землянки, колиби, складове, кухни. Всичко това димеше, обрастваше със суетящи се хора, и немският самолет за коригиране на огъня по прозвище "ръжен" (имаше нищо криво в очертанията му) веднага ни откри. Започна обстрел, рядък, но продължаващ постоянно много дни, ту усилвайки се, ту отслабвайки. Свикнахме с него, макар че всеки ден имаше по няколко ранени и убити. Но какво е това в сравнение със стотиците, които загиваха на предната линия! Тук се разделих с моя другар, който дойде заедно с мене от ленинградската радиошкола. Фамилията му беше Неелов. Осколка проби гърлото му, изглежда без да засегне жизнени центрове. Той даже можеше да говори шепнешком. Като омотах гърлото му с бинт, го откарах с попътен автомобил в санитарната част, разположила се на пет километра от нас в палатки.

Странни, причудливи картини наблюдавах по пътя край фронта. Оживен като проспект, той имаше двустранно движение. Натам отиваха попълненията, караха оръжие и храна, движеха се танкове. Обратно се влачеха ранените. А встрани от пътя цареше суета. Ето, разстлали плащ-палатка върху снега, делят хляб. Но е невъзможно да се реже и войниците стържат замръзналия самун с бичкия. След това парчетата и "стърготините" разделят на равни части, един от присъстващите се обръща, друг вика: "На кого?" Делбата завършва без обида, справедливо. Такъв хляб трябва да се смуче като бонбон, докато се стопи. Беше страшен студ: супата замръзваше в котелката, а плюнката, преди да достигне земята, се превръщаше в лед и звънко дрънваше о твърдата земя... Ето, закопават в снега мъртвец, недостигнал до болницата ранен, който или е замръзнали, или му е изтекла кръвта. Ето пазарят се, разменяйки водка срещу хляб. Ето един готвач, който вари рядка супа, бъркайки в котела с огромна лъжица. Издига се пара, а под котела весело припуква огън... На края на гората се натъкнах на празни елови колиби. Около тях са разхвърляни десетки черни матроски куртки, фуражки с "емблеми", шапки без козирки с лентички и множество елегантни черни половинки. Тук вчера преобуваха в топло армейско облекло морските пехотинци, дошли от Ленинград. Морячетата бяха тръгнали, за да не се върнат повече, а тяхното облекло, никому ненужно, го затрупва редкият снежец... По-нататък от един камион дават на войници бял (!) хляб. (Как ми се иска да ям!!!) Дошъл е отряд "политически бойци". Хранят ги преди поредната атака. С тях са свързани големите надежди на командването. Но и с морската пехота също бяха свързани големи надежди... Край пътя стоят каруци и предните части на оръдейни впрягове. Самите оръдия и техните разчети са заминали да се бият. Вещите очевидно вече не принадлежи на никого и пъргавите тиловаци опипват обоза в търсене на нещо за ядене. На мене за подобна операция още не ми достига "фронтова закалка"... Пак погребват някого и пък се влачат ранени... От един камион оглушително бие по самолет автоматично зенитно оръдийце.Та-тах! Та-тах! Тетах!.. Но без изобщо да улучи...

Изведнъж серия разриви на снаряди. По-далече, по-близо, до нас. На земята се гърчи в кръв часовоят, който стоеше до щабната землянка. Хвана се за крака възрастен войник, който вървеше по пътя. До него момиченце - санитарен инструктор. Плаче неистово, пътечките на сълзите тичат по мръсното, много дни немито лице. Ръцете треперят, изгубило е самообладание. Жалко зрелище. Войникът спокойно събува клина си, превързва кървящата дупка в бедрото си и плюс това намира сили да утешава и уговаря девицата: "Дъще, не се бой, не плачи!"... Не е женска работа войната! Спор няма, имаше много героини, които могат да бъдат давани за пример на мъжете. Но прекалено жестоко е да се карат жените да изпитват мъченията на фронта. И да е само това! Тежко им беше в обкръжението на мъжете. На гладните войници наистина не им беше до жени, но началството постигаше своето с всякакви средства, от грубия натиск до най-изискваните ухажвания. Сред множеството кавалери имаше луди глави от най-различен калибър: и да пеят могат, и да танцуват, и да говорят красиво, а за образованите - да декламират Блок или Лермонтов... И си отиваха момичетата у дома с прибавка към семейството. Мисля, че на езика на военните канцеларии това се наричаше "да заминеш по заповед 009". В нашата част от петнадесет дошли през 1942 година към края на войната останаха само двама бойци от нежния пол. Но "да си заминеш по заповед 009" е най-добрият изход. Случваше се и по-лошо. Разказваха ми как някой си полковник Волков строявал женското попълнение и минавайки покрай строя, си избирал харесалите му красавици. Те ставали негови ППЖ [Полева предвижвана жена. Абревиатурата ППЖ имаше във войнишкия речник и друго значение. Така наричаха гладните и изтощени войници постната водниста супа: "Прощавай, полов живот". (бел. авт.)], а ако се съпротивляват - под стража, в студена землянка, на хляб и вода! След това момичето върви от ръка на ръка, попадайки в ръцете на разни помощници и заместници. Според най-добрите азиатски традиции!

В армейския живот край Погосте се оформи между другото своеобразен ритъм. През нощта пристигаше попълнение: петстотин - хиляда - две хиляди души [Неотдавна един ветеран от тилово формировъчно подразделение ми каза, че средно всеки ден са формирали маршева рота от 1500 войници. Освен това попълнения край Погосте идваха от няколко запасни полка. (бел. авт.)]. Ту моряци, ту роти с попълнения, идващи от Сибир, ту блокадници (прекарваха ги по замръзналото Ладожко езеро). На сутринта, след слаба артилерийска подготовка те тръгваха в атака и оставаха да лежат пред железопътния насип. Движеха се в атака с хода на костенурка, пробивайки в дълбокия сняг траншея, а и силите им бяха малко, особено у ленинградците. Снегът беше над кръста, убитите не падаха, а застиваха в преспите Труповете засипваше нов снежец, а на другия ден имаше нова атака, нови трупове и за една зима се образуваха пластове мъртъвци, които едва през пролетта се показваха от снега - сгърчени, изкривени, разкъсани, смачкани тела. Цели купища.

За неуспехите край Погосте, за техните причини, за несъгласуваността, за неразборията, за лошото планиране, за лошото разузнаване, за липсата на взаимодействие между частите и родовете войски се говореше нещо там в нашия печат, в мемоарите и в специалните статии. Боевете край Погосте бяха до известна степен типични за целия руско-немски фронт през 1942 година. Навсякъде ставаше нещо подобно, навсякъде - и на Север, и на Юг, и край Ржев, и край Старая Руса - имаха си своето Погосте...

В началото на войната немските армии навлязоха в нашата територия като нагорещен нож в масло. За да се спре тяхното движение, не се намери друго средство освен да се залее с кръв острието на този нож. Постепенно той започна да ръждясва и да се движи все по-бавно. А кръвта се лееше и лееше. Така изгоря ленинградското опълчение. Двеста хиляди от най-добрите, цветът на града. Но ето че ножът спря. Той обаче все още беше здрав, почти не се отдаваше да бъде преместен назад. И през цялата 1942 година се лееше и лееше кръв, все пак по малко изхабявайки страшното острие. Така се ковеше нашата бъдеща победа.

Кадровата армия загина на границата. На новите формирования не им достигаше оръжие, боеприпасите бяха още по-малко. Опитните командири се брояха на пръсти. На бой отиваха необучени новобранци...

- Да се атакува! - звъни Стопанина от Кремъл.

- Да се атакува! - звъни генералът от топлия кабинет.

- Да се атакува! - заповядва полковникът от здравата землянка.

И се вдига сотнята Ивановци, и се влачи по дълбокия сняг под кръстосаните трасета на немските картечници. А немците в топлите дзотове, сити и пияни, нагли, са предвидили всичко, пресметнали са всичко, простреляли са пространството и бият, бият като на стрелбище. Но и на вражеските войници не им беше толкова лесно. Неотдавна един немски ветеран ми разказа, че сред картечарите от неговия полк имало случаи на умопобъркване: не е толкова лесно да убиваш хора редица след редица - а те все идват и идват, край нямат.

Полковникът знае, че атаката е безполезна, че ще има само нови трупове. Вече в някои дивизии са останали само щабовете и тридесет-чеиридесет души. Имаше случаи, когато дадена дивизия, започваща сражението, да се състои от 6-7 хиляди щика, а в края на операцията загубите ѝ да възлизат на 10-12 хиляди - за сметка на постоянните попълнения! А хората през цялото време не достигаха! Оперативната карта на Погосте е обсипана с номерата на различни части, а хора в тях няма. Но полковникът изпълнява заповед и гони хората в атака. Ако го боли душата и има съвест, сам участва в боя и загива. Протича своеобразен естествен подбор. Слабонервните и чувствителните не оживяват. Остават жестоките, силни личности, способни да воюват в стеклите се условия. На тях им е известен само един начин за воюване - да притискат с маса от тела. Все някой ще убие някой немец. И бавно, но сигурно кадровите немски дивизии се стопяват.

Добре е, ако полковникът се опита да обмисли и да подготви атаката, да провери направено ли е всичко възможно. А често той е просто бездарен, ленив, пиян. Често не му се иска да напуска топлото укритие и да се пъха под куршумите... Често артилерийският офицер не е определил достатъчно точно целта и за да не рискува, стреля отдалече по площ, добре е, ако не е по своите, макар че и подобни неща се случваха не рядко... Случваше се снабдителят да се е запил и да се весели с жени в близкото село, а снарядите и храната да не са докарани... Или майорът е объркал пътя и по компаса е извел своя батальон съвсем не там, където трябва... Бърканиците, неразбориите, пропуските, лъжите, неизпълнението на дълга, така характерни за нас в мирния живот, по време на война се проявяват по-ярко отколкото където и да е на друго място. И за всичко цената е една - кръв. Ивановците атакуват и загиват, а стоящият в укритието все ги гони и гони. Удивително се различава психологията на човека, който щурмува, и на този, който наблюдава атаката - когато не трябва да умреш ти, всичко изглежда просто: напред и напред!

Веднъж през нощта смених телеграфиста на апарата. Тогавашната връзка беше примитивна и разговорите по всички линии се чуваха във всички точки, така че разбрах как разговаря нашият командващ И. И. Федюнинский с командирите на дивизиите: "Мамка ви! Напред!!! Не мръднеш ли - ще те разстрелям! Мамка ви! Атакувайте! Мамка ви!"... Преди две години Иван Иванович, благодушен дядо, разказваше по телевизора на октомврийчетата за войната в съвсем други нюанси...

Ако говорим с иносказателен език, ставаше следното: в една къща са се завъдили дървеници и стопанинът заповядва на обитателите да запалят къщата и да изгорят заедно с дървениците. Някой ще остане и ще построи всичко отново... Иначе не умеехме и не можехме. Четох някъде, че английското разузнаване готви своите агенти десетилетия наред. Те учат в най-добрите колежи, създават се атлети, интелектуалци, способни на всичко професионалисти в своята работа. След това подобни агенти вършат глобалните дела. В азиатските страни задачата се дава на хиляди или на десет хиляди някак си, набързо обучени хора с презумпцията, че дори ако почти всички се провалят и бъдат унищожени, поне един ще изпълни своята мисия. Нито време, нито средства за подготовка, нито опитни учители тук няма. Всичко се прави набързо - преди това не са успели, не са го обмислили или дори са направили не малко, но не както трябва. Всичко се върши на самотек, по интуиция, масово, с бройка. Ето по този втори начин воювахме. През 1942 година нямаше алтернативи. Мъдрият Стопанин в Кремъл разбираше прекрасно всичко, знаеше и, потискайки всички с желязната си воля, командваше едно: "Да се атакува!" И ние атакувахме, атакувахме, атакувахме... И планини от трупове край Погосте, Невски пятачок и безименните височини растяха, растяха, растяха... Така се подготвяше бъдещата победа.

Ако немците бяха запълнили щабовете ни с шпиони, а войската с диверсанти, ако имаше масово предателство и враговете ни бяха разработили детайлен план за провала на нашата армия, те не биха постигнали този ефект, който беше резултат от идиотизма, тъпотията, безотговорността на началството и безпомощната покорност на войниците. Видях това в Погосте, а това изглежда е било навсякъде.

По време на войната особено отчетливо се прояви подлостта на болшевишкия строй. Както през мирно време се извършваха арести и се екзекутираха най-работещите, най-честните, най-интелигентните и най-разумните хора, така и на фронта ставаше същото, но в още по-открита, омерзителна форма. Ще дам един пример. От висшите сфери идва заповед: да се превземе височината. Полкът я щурмува седмица след седмица, губейки множество хора на ден. Попълненията идват непрестанно, липса на хора няма. Но сред тях са подпухнали дистрофици от Ленинград, на които току-що лекарите са предписали режим на легло и усилено хранене в продължение на три седмици. Сред тях са момченца, родени през 1926 година, тоест четиринадесетгодишни, неподлежащи на призив в армията... "Напред!!!" и това е. Накрая някакъв войник или лейтенант, командир на взвод, или капитан, командир на рота (което е по-рядко), виждайки това крещящо безобразие, възкликва: "Не трябва да се погубват хората! Там, на височината, има бетонен дот! А ние имаме само 76-милиметрово оръдийце! То няма да го пробие!"... Веднага се включват политрукът, СМЕРШ [организацията на НКВД "Смърт на шпионите!" В ръцете ѝ бяха съсредоточени наказателни функции (бил. авт.)] и военният съд. Един от доносчиците, с които е пълно във всяко подразделение, свидетелства: "Да, в присъствието на войниците се усъмни в нашата победа". Веднага се попълва вече готовата бланка, където само трябва да се напише фамилията, и готово: "Да се разстреля пред строя!" или "Да се отправи в наказателна рота!", което е едно и също. Така загиваха най-честните, чувстващи своята отговорност пред обществото, хора. А останалите - "Напред, в атака!" "Няма такива крепости, които болшевиките не могат да превземат!" А немците са се вкопали в земята, създавайки цели лабиринти от траншеи и укрития. Иди ги достигни! Протичаше глупаво, безсмислено убийство на нашите войници... Бихме могли да си помислим, че това беше селекция на руския народ - бомба със закъснител: тя ще се взриви след няколко поколения, през XXI или XXII век, когато подбраната и отгледаната от болшевиките маса мръсници създаде нови поколения себеподобни.

Лесно е да се пише това, когато са минали години, когато са се заличили бомбените ями край Погосте, когато всички са забравили тази малка гара. И вече са се притъпили мъката и отчаянието, които ни се случи да преживеем тогава. Невъзможно е да се представи това отчаяние и ще го разбере само този, който е изпитал върху себе си необходимостта да ес изправи и да тръгне на смърт. Не някой друг, а именно ти, и не някога, а сега, в тази минута, си длъжен да влезеш в огъня, където в най-добрия случай ще те ранят леко, а в най-лошия - или ще ти откъснат челюстта, или ще ти разкъсат корема, или ще ти избият окото, или ще ти отнесат черепа. Именно на тебе, макар че така ти се иска да живееш! На тебе, който си имал толкова надежди. На тебе, който още не е живял, още не е видял нищо. На тебе, пред когото всичко е напред, когато си само на седемнадесет! Ти трябва да си готов да умреш не само сега, но и постоянно. Сега ти е провървяло, смъртта е минала покрай тебе. Но утре пак трябва да се атакува. Пак трябва да се умира и не геройски, а без помпозност, без оркестър и речи, в калта, в смрадта. И никой няма да забележи твоята смърт: ще легнеш в големия куп от трупове край железопътната линия и ще изчезнеш, забравен от всички в лепкавата каша на погостинските блата.

Бедни, бедни руски мъже! Те се оказаха между въртящите се камъни на историческата мелница, между два геноцида. От една страна ги беше унищожавал Сталин, натиквай ги с куршуми в социализма, а сега, през 1941-1945-та, Хитлер убиваше множество невинни с нищо хора. Така се ковеше Победата, така се унищожаваше руската нация, преди всичко нейната душа. Ще могат ли да живеят потомците на тези, които останаха? И изобщо, какво ще стане с Русия?

Защо вървяха на смърт, макар че ясно разбираха нейната неизбежност? Защо вървяха, въпреки че не искаха? Вървяха, не просто плашейки се от смъртта, а обхванати от ужас и все пак вървяха! Да обмисляш и да обосноваваш своите постъпки тогава не се налагаше. Не им беше до това. Просто ставаха и вървяха, защото ТРЯБВА! Вежливо изслушваха напътствието на политруците - малограмотен преразказ на тъпите и безсъдържателни вестникарски уводни статии - и вървяха. Въодушевени изобщо не от някакви идеи и лозунги, а защото ТРЯБВА. Така явно са отивали на смърт и нашите предци на Куликово поле или край Бородино. Едва ли са размишлявали за историческите перспективи и величието на нашия народ... Навлизайки в неутралната зона, те изобщо не викаха "За Родината! За Сталин!", както пишат в романите. Над предната линия се чуваха хриплив вой и едри псувни на майка, докато куршумите и осколките не затъкваха крещящите гърла. До Сталин ли им беше, когато смъртта е редом. Откъде сега, в шестдесетте години, се появи отново митът, че сме победили само благодарение на Сталин, под знамето на Сталин? По отношение на това аз нямам никакви съмнения. Тези, които победиха, или паднаха на бойното поле, или се пропиха, потиснати от следвоенните тягости. Нали не само войната, но и възстановяването на страната мина за тяхна сметка. Тези от тях, които са още живи, мълчат сломени. Останаха на власт и запазиха силите си други - тези, които вкарваха хората в лагерите, тези, които ги гонеха в безсмислени кървави атаки по време на войната. Те действаха от името на Сталин, те и сега крещят за това. На предната линия нямаше: "За Сталин!". Комисарите се опитваха да набият това в главите ни, но по време на атаките комисарите ги нямаше. Всичко това е мръсна пяна...

Разбира се, атакуваха не всички, макар и повечето. Един се е скрил в малка яма, притиснал се е до земята. Тук политрукът поемаше особената своя роля: навирайки нагана в лицето им, гонеше страхливите напред... Имаше дезертьори. Тях ги ловяха и веднага ги разстрелваха пред строя, за назидание на другите... Наказателните органи работеха при нас прекрасно. И това е също според най-добрите наши традиции. От Малюта Скуратов до Берия в техните редици винаги е имало професионалисти и винаги са се намирали много желаещи да се посветят на това благородно и необходимо на всяка държава дело. В мирно време тази професия е по-лека и по-интересна от земеделската работа и труда до струга. И заплащането е по-голямо, и властта над другите е пълна. А по време на война не трябва да си поставяш главата под куршумите, само следи другите да правят това изправно.

Войските вървяха в атака, движени от ужаса. Ужасна беше срещата с немците, с техните картечници и танкове, с огнената месомелачка на бомбардировките и с артилерийския обстрел. Не по-малък ужас предизвикваше неумолимата заплаха от разстрел. За да се държи в подчинение аморфната маса от лошо обучени войници, разстрелите се извършваха преди боя. Хващаха някакви хилави слабаци или такива, които са казали нещо необмислено, или случайни дезертьори, каквито винаги имаше достатъчно. Строяваха дивизията във вид на буквата "П" и без много приказки свършваха с нещастниците. Тази профилактична политическа работа водеше до по-голям страх от НКВД и комисарите отколкото от немците. А по време на настъплението, ако се обърнеш назад, ще получиш куршум от заградителния отряд. Страхът караше войниците да отиват на смърт. На това разчиташе нашата мъдра партия, ръководител и организатор на нашите победи. Разстрелваха, разбира се, и след неуспешен бой. А се случваше заградителните отряди да косят с картечници отстъпващите без заповед полкове. Оттам идваше и боеспособността на нашите доблестни войски. Мнозина се предаваха в плен, но както е известно, немците не им поднасяха пасти... Имаше самонараняващи се с огнестрелно оръжие, които правеха това, за да избягнат боя и възможната смърт. Стреляха се през самун хляб, за да не може нагарът от близкия изстрел да изобличи членовредителството. Стреляха се през мъртвите, за да заблудят лекарите. Стреляха се един друг в ръцете и краката, наговаряйки се предварително. Особено самонараняващи се имаше сред казахите, узбеките и другите азиатци. Те изобщо не искаха да воюват. Голяма част от членовредителите биваха разобличавани и разстрелвани. Веднъж в погостинската гора срещнах цял отряд - двадесет и петима души с кървави превръзки на ръцете. Водеха ги някъде конвойни от СМЕРШ с насочени пушки. Друг път, като докарах в санитарната част поредния ранен, видях в операционната човек с откъсната китка на ръката. До него дежуреше часовой. Санитарите ми разказаха следната история. Шебес, писар в продоволствения склад, бил преместен в разузнаването. Тук той разбрал, че на предната линия стрелят и може да загине. Тогава Шебес се вмъкнал в един дзот, пъхнал през амбразурата юмрука навън със запалка за граната в него и я взривил. Войниците, без да подозират нищо, отправили Шебес, като ранен, в медсанбата. И щял да замине в тила, у дома, ако не бил старши лейтенант Толстой - нашият контраразузнавач. Той беше роден майстор в работата си, професионалист от висока класа. Само видът му предизвиква у тебе трепет. Огромни студени очи, дълги, извиващи се пръсти... Толстой отишъл на предната линия, намерил дзота, намерил откъснатите пръсти, разкъсаната ръкавица и успял да догони Шебес в медсанбата. Като го видял, Шебес изпаднал в истерия и си признал всичко. По-късно го разстреляха.

За да не се бият на фронта, хитреците се стремяха да се уредят на топли местенца: в кухнята, като тилови писари, като склададжии, като ординарци на началниците и т. н., и т. н. Мнозина успяваха да го направят. Но когато в ротите оставаха единици, тилът се прочесваше с железен гребен, впилите се в него биваха откъсвани и изпращани на бойното поле. На място оставаха най-ловките. Там също протичаше естествен подбор. Винаги например изпращаха на предната линия честния началник на продоволствен склад, като оставяха крадеца. Честният винаги ще даде на войниците всичко, без да заделя нито за себе си, нито за началството. Но началството обича да си похапне по-обилно. А крадецът, като не забравя за себе си, винаги се грижи и за висшестоящия. Как може да се лишат от такъв ценен кадър? Кого да изпратят на предната линия? Разбира се, честния! Оформяше се някаква кръгова солидарност - своят човек поддържаше своя човек, а ако някой идиот се опитваше да постигне справедливост, топяха го всичките заедно. С други думи, явно и неприкрито се вършеха неща, които в мирно време са завоалирани и по-малко забележими. На това се е крепяла, крепи се и ще се крепи руската земя.