„Спомени за войната“ – ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ – Новела VIII

Автор: НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ НИКУЛИН

Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА

Предишните части: ПРЕДИСЛОВИЕ, НАЧАЛОТО (1, 2), ПОГОСТЕ (1, 2), 311 СТРЕЛКОВА ДИВИЗИЯ, ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ (1, 2, 3, 4, 5, 6, 7)

ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ

Новела VIII

Спомени на матроса от 4-та бригада на морската пехота Л. М. Марков или Типична операция на нашите войски по време на Втората световна война, изпълнена според замисъла и също така блестяща в това си изпълнение

Мемоари, мемоари... Кой ги пише? Какви мемоари могат да имат тези, които са воювали наистина? Летците, танкистите и преди всичко пехотинците? Раняване - смърт, раняване - смърт, раняване - смърт и това е! Друго нямаше. Мемоари пишат тези, които са били около войната. Във втория ешелон, в щаба. Или продажни драскачи, изразяващи официалната гледна точка, според която сме побеждавали бодро, а злите фашисти са падали с хиляди, сразени от нашия точен огън. Какво е видял Симонов, "честният писател"? Повозили го на подводница, един път участвал в атака с пехотата, един път с разузнавачите, погледал една артилерийска подготовка и ето че "е видял всичко" и "е изпитал всичко"! (Другите, наистина, и това не са видели.) Пише самоуверено и всичко написано е украсена лъжа. А Шолоховите "Те се сражаваха за родината" са просто агитка! За дребните палета не си струва даже да говорим.

Мемоари, мемоари... Най-добрите мемоари чух през зимата на 1944 година в болницата край Варшава. От операционната донесоха в болничната стая ранения Витка Василев, известен скандалджия, пияница, развратник, воюващ около началството и в основни линии занимаващ се с грабежи или съмнителни машинации с местното население. За своите изпълнения Витка Василев се озова най-сетне в наказателна рота, участва в истински бой и "изкупи с кръв вината си". Ето стенограма на неговите мемоари: "Подгониха ни на предната линия, подадох си главата от окопа и ми се е*а майката". Мемоарите му бяха прекъсвани от нецензурни частушки и заплетени пиянски ругатни по адрес на сестрата, която биеше на Витка инжекция срещу тетанус.

А ето още едни мемоари, които заимствах от официален сборник.

"Утрото на 14 ноември 1941 година беше безветрено, но студено... Тежък марш на скок и скоро сме на предната линия, до покритата с лед Нева.

По време на похода се сприятелих с Николай, младеж от Одеса. Бил ранен край Петерхоф и след болницата попадна веднага при нас. Нощта на 18 и 19 ноември прекарахме с Николай в някаква дупка. Лежахме притиснати един до друг и се опитвахме да заспим. Студът достигаше до самите кости и ние се въртяхме, за да не ни измръзнат хълбоците.

Рано сутринта ни вдигнаха по тревога. Още беше съвсем тъмно. Над реката, като ярки полилеи, висяха на малки парашути немски осветителни ракети. Опитните моряци се освободиха от всичко излишно: наредиха на куп канчетата, свалиха противогазите и мешките. От мешките извадиха само фуражките без козирки и кърпите. Фуражките сложиха вместо ушанките, кърпите взеха да ги използват, ако бъдат ранени. Аз и Коля също последвахме примера на опитните.

Като изчакахме момента, когато немските осветителни ракети угаснаха, ние се спуснахме на леда. Движехме се с прибежки. Но успяхме да пробягаме незабелязани едва двеста метра. От вражеския бряг излетяха червени ракети, а след тях - десетки осветителни. Стана светло като през деня. И веднага затракаха немските картечници. С Коля тичахме почти един до друг. Изведнъж той се спъна и падна по лице. Обърнах го. Очите му бяха отворени, а от челото му над носа се стичаше ручейче кръв. Умря мигновено. Като положих приятеля си между назъбените ледени парчета, аз го целунах и покрих лицето му с фуражката. А след това се спуснах напред. Тичах така, че от втори взвод се оказах в първи. Около мене падаха, поразени от оловния порой, матросите. Чуваха се стонове и викове. Куршумите рикушираха о леда. Останахме тридесет души, когато немците пуснаха в ход мините. Една от тях ме събори и ме оглуши. Както стана ясно по-късно, беше ми се пукнало тъпанчето.

Лежахме зад ледените парчета. И тогава бях улучен в десния крак. Стегнах го с кърпата под коляното, разкъсах клоша и бинтовах раната. Бяхме останали осем души от сто осемдесет и двама. А четирима от останалите живи бяха ранени. До брега имаше още много. Бяхме изминали малко повече от половината път..."

По същество това е същото като при Витка Василев, само че е малко по-подробно. А на вас кое ви харесва повече?

Когато Втората световна война свърши, останалите живи участници в нея веднага попаднаха в нови за тях условия: трябваше да възстановяват разрушената страна, да уреждат собствения си бит, да изкарват парчето хляб и да отглеждат деца. Да си спомнят за войната не им се искаше, мислите за нея бяха неприятни. Водката и каторжния труд помогнаха да се забравят тежките военни преживявания. Но ето че минаха десетилетия, децата пораснаха, ветераните станаха пенсионери, появи се свободно време. Годините смекчиха тежестта на преживяното и започнаха спомените. Служилите заедно на фронта започнаха да се търсят, появяваха се съвети на ветераните от различните подразделения. Не малко бивши фронтоваци се заеха да пишат мемоари. Това започна през шестдесетте години.

Аз не останах встрани от общия случай. Веднъж през късната есен на 1975 година прекарвах самотна отпуска в е едно прибалтийско курортно градче на брега на морето. Виеше вятър, по покрива плющеше дъжд, морето шумеше. Мокри клони чукаха по прозореца. И върху мене със страшна сила се изсипаха военните спомени, толкова непоносимо тягостни, че не издържах, взех перото и за една седмица се родиха тези спомени: спонтанно, хаотично изложение на връхлетелите ме мисли...