СЛУЖБОМЕР

вторник, юни 23, 2015

„Спомени за войната“ – ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ – Новела XII

Автор: НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ НИКУЛИН

Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА

Предишните части: ПРЕДИСЛОВИЕ, НАЧАЛОТО (1, 2), ПОГОСТЕ (1, 2), 311 СТРЕЛКОВА ДИВИЗИЯ, ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ (1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11)

ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ

Новела XII

Сън

И сънувах, че съм пеперуда и пърхам над цветята, а когато се събудих, не знаех човек ли съм, или съм пеперуда, която сънува, че е човек...

Стар японски философ

През юни 1944 година немците изоставиха своята отбранителна позиция южно от Псков и ние тръгнахме след тях. Четири дена и три нощи минаха в непрекъснато настъпление; кратките боеве се редуваха с маршове и ние не знаехме нито сън, нито отдих. Най-сетне, в края на четвъртия ден, беше обявена почивка с нощуване. След дългото напрежение, след грохота и бясното пътуване веднага настъпиха спокойствие и тишина. Като се огледахме наоколо, попаднахме във властта на удивителното усещане за новостта на околния свят, което винаги се появява у хората, прекарали много дни на предните позиции. Отново откривахме този свят за себе си, поразени от неговите цветове, от неговите аромати, от това, че той съществува.

Качих се на малък хълм, от който се разкриваше широка панорама. Там имаше всичко: къщички, дървета, зелени ливади и далечен хоризонт, но нямаше нито снарядни ями, нито огънят метал, нито бодлива тел. Да стоиш на открито място в цял ръст беше необичайно и странно. Тишината предизвикваше безпокойство, малко плашеше и потискаше. Искаше ми се да се приведа към земята, да се слея с околността - прекалено силни бяха фронтовите навици. С такива усещания започнах да се готвя за нощуване. Дългият военен живот ме беше научил при всякакви обстоятелства да търся добро укритие, надеждно място за сън - иначе (знаех го) сънят ми ще бъде неспокоен и няма да ми донесе почивка.

Обикновено изкопавахме набързо в земята малки ями, в които човек можеше да легне, като се свие на три, и спяхме в тях. Този път чудесното място за нощувка се оказа съвсем наблизо. На самия връх на хълма се виждаше изровена от някого прясна яма, дълбока метър и половина, достатъчно широка и дълга, тъкмо за моя ръст. Тя позволяваше даже да изпъна свободно краката си. Какво повече можеше да се желае? Радостен, скочих в ямата и като се ових с плащ палатката, легнах на дъното. Там беше сухо, глинестата земя миришеше хубаво и аз се почувствах у дома, в уютна привична обстановка. Заспивайки, видях до самото си лице голяма рижа мравка, която ме гледаше с металическо око.

Спах дълго, цялата вечер и през нощта и се събудих едва на другото утро с натежала глава, изпълнена със спомени за странни сънища. Тези сънища ми се струваха толкова отчетливи, толкова необичайни, че, още неотворил очи, започнах да ги възстановявам в паметта си.

Сънувах, че към ямата, където лежах, се приближиха някакви хора, сложиха до мене нещо тежко, като ме засипаха с буци пръст. След това отгоре започнаха да викат: "Ей, ти! Къде си влязъл! Ставай!" Въртях се, мърморех нещо и не исках да се събуждам. Новото настояване да изляза от ямата звучеше властно и в тона, с който беше произнесено, улових нотки, които предизвикаха у мене страх и очакване на някакво важно, трагично събитие. Сънувах по-нататък, че, напълно събудил се, излязох от ямата и направих крачка встрани.

- Къде си се наврял, говедо? - чу се глас.

- Ех, славяни, и тук са надошли! - отвърна друг.

Пред мене върху плащ палатка лежеше убит. Лицето му беше обгорено и покрито със сажди, откъснатата му ръка - допряна до рамото. Видът на мъртвеца не предизвика у мене никакви емоции, дотолкова обичайно и ежедневно беше това зрелище. В състояние на сънно затъпяване, което не ме напускаше, бях потресен от друго. Знамето, покриващо покойника, и дървеният стълб обелиск, който лежеше редом, режеха очите ми със своя пронизващ червен цвят, какъвто има само в кошмарните сънища, по време на делириум или на треска. Ярките им повърхности, осветени от залязващото слънце, хипнотизираха и плашеха. В тях имаше нещо безжалостно и безумно, все едно се радваха, въпреки всичко и неизвестно на какво, с някаква дяволска радост. Изумен, стоях няколко мига и гледах, а събралите се гледаха мене. Накрая видях на един от тях полковнишки пагони и механично го приветствах, като протегнах ръка към пилотката... Биваше си ме! С шинел без колан и каишка, целият в глина, в лявата ръка - мръсно канче и мешка със сухари. Физиономията ми небръсната, подпухнала, с червени ивици и петна от сложената под главата ми за през нощта цепеница. Полковникът изкряка и се извърна.

- Махай се оттук, ей! - викаха ми.

И аз се дръпнах встрани, легнах в храстите и като се завих през глава с шинела, заспах.

Съновиденията ми продължаваха и, както често се случва, аз се чувствах едновременно действащо лице и зрител. Сънувах, че лежа съвсем не в храстите, а на края на ямата, върху плащ палатка, и че съм убит. Над мене звучеше груб глас, наричайки ме кой знае защо Пьотр Игнатиевич Тарасов, разказваше, че съм изпълнил честно дълга си и че съм посрещнал смъртта, както подобава на руски човек. След това хора ме целуваха по черното чело, покриха лицето ми с парцал и ме спуснаха в ямата. Три пъти гръмна залп, все едно късаха голям брезент, и всичко сварши.

Лежах, без да изпитвам нито страх, нито жалост към себе си - по-скоро успокоение. И тогава разбрах, че отдавна вече съм готов за такъв край, че отдавна вече живея със сигурността в неговото идване. Разбрах, че страхът, който ме притискаше до земята, заставяше ме да я дращя с нокти и да шепна импровизирани молитви, е бил животински, а с човешката си душа, може би неосъзнато, съм бил вече от другата страна на чертата. Разбрах, че малката ми и слаба душа отдавна вече е умряла, оставайки с тези, които няма да се върнат.

Разбрах, че и да преживея войната, за мене нищо няма да се промени. Завинаги ще се запази пропастта между мене и хода на събитията, всичко ще загуби смисъл, смазано от тежкия товар на миналото. Разбрах най-сетне, че моето място е тук, в тази яма, редом със същите такива ями, в които лежат подобни на мене. Като разбрах това, потънах в спокойствие, в безметежно небитие, което беше прекъснато едва от утрешното ми пробуждане... Като възстанових по този начин своя сън, изведнъж почувствах, че лежа в храстите, а не там, където се настаних вечерта. Поразен, скочих на крака и видях наблизо хълма с един пресен гроб. Увенчаваше го яркочервен обелиск. Като се приближих, забелязах в подножието на обелиска парче ламарина. На нея с гвоздей бяха пробити букви: Гвардейски лейтенант Тарасов П. И. 1923-1944.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.