„Спомени за войната“ – ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ – Новела XVIII

Автор: НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ НИКУЛИН

Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА

Предишните части: ПРЕДИСЛОВИЕ, НАЧАЛОТО (1, 2), ПОГОСТЕ (1, 2), 311 СТРЕЛКОВА ДИВИЗИЯ, ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ (1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17)

ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ

Новела XVIII

Петка Шабашников

Петка Шабашников беше мръсник!

Не просто дребен негодник, а огромен мерзавец, който не можеше да съществува, без да пакости на ближния си. Гледах го с отвращение отстрани, докато съдбата не кръстоса нашите пътища.

Веднъж се настанихме за кратко време в една богата немска къща и Петка веднага започнал да бърка в шкафа на стопаните. Привлечен от виковете на немкинята, изхвърлих Петка на улицата, като при това му разбих носа. Пръскайки злоба и кървави сополи, той се закле страшно да ми отмъсти и скоро приведе своите заплахи в действие.

Един път съвсем случайно открих малка повреда в радиостанцията, съвсем незначителна, незабележима. Такава повреда в критичен момент би ме подвела сериозно, защото ще трябва да я търся два часа. Тъкмо тази вечер немците започнаха танкова атака, артилерийската подготовка прекъсна телефонната връзка и ако радиостанцията ми откажеше, всичко щеше да свърши много и много лошо. А за мене щеше да има един път - до стената! Не се съмнявах, че радиостанцията е пипана от Петка.

Той беше психолог, знаеше как да ме подхване и ударите му попадаха върху мене точно, при това по най-неочакван начин. Една нощ дежурих на телефонната линия в щаба на дивизиона, а Петка правеше същото, но на наблюдателния пункт, който се беше разположил в малко селско имение между нашите и немските окопи. Имаше затишие, двете армии спяха и само часовите лениво стреляха от време на време с винтовки и картечници или пускаха осветителни ракети.

Нашите разузнавачи, намиращи се на наблюдателния пункт, се възползваха от затишието и се отдадоха на весели развлечения. Те затвориха стопанина и стопанката в килера, а след това започнаха целия взвод, един след друг, да изнасилват малолетните им дъщери. Петка, като знаеше, че не понасям даже разказите за подобни неща, ми транслираше по телефона воплите и стоновете на нещастните момичета, а също така ми разказваше подробно за това, което става. Сочните му коментари приличаха на футболен репортаж. Той знаеше, че нямам право да оставя слушалката, че няма да отида при началството, защото началството спи, а и няма да го удивя с подобни произшествия - нали беше нещо обикновено! Така той издевателстваше над мене доста дълго, радвайки подлата си душичка. По-късно очакваше да го наругая и да се скараме, но аз си замълчах и моето мълчание озлоби Петка до крайност.

Минаха две седмици. Направихме наблюдателен пункт в малка двуетажна тухлена къща, която се намираше в покрайнините на някакво немско градче. На сто метра пред нас беше нашият първи окоп, а още по-нататък - немският. Да го наблюдаваме от прозореца на втория етаж беше много удобно... Немската атака започна неочаквано. Нашите малобройни пехотинци побягнаха, разчитайки да се спасят във втория окоп зад нашата къщичка. Стреляхме от прозореца, опитвайки се да им помогнем, но напразно. Да останем в къщичката стана опасно. Старшината извади шест кибритени клечки и ни накара да ги теглим. Аз, разбира се, изтеглих късата.

- Прикривай ни! След това ще ти помогнем! - казаха храбрите артилеристи и се изпариха.

Минута, две, три стрелях от прозореца. Свършиха патроните. Хвърлях гранати. Свършиха и те. Немските куршуми свиреха край главата ми и дупчеха срещуположната стена. Добре, че не главата ми! От рамката на прозореца летяха трески. Немците бяха съвсем наблизо. Един от тях на четиридесет метра от нашата къщичка, клекнал в храстите, започна да насочва към моя прозорец фаустпатрон. Страшно е усещането, когато се целят в тебе! После цял живот сънувах сън: немците атакуват, натискам спусъка, но винтовката мълчи, търся трескаво патрони в купчината изстреляни гилзи и виждам как насочват към мене фаустпатрон. След този сън обикновено се събуждах в студена пот. А тогава, през 1944-та, мълниеносно се хвърлих на пода в ъгъла. Фаустпатронът попадна в прозоречния навес на петнадесет сантиметра над прозореца. Стаята се напълни с тухлен прах. Почти оглушен, все пак чух немска реч: фрицовете бяха вече на първия етаж и се качваха към мене по стълбите. Какво да правя? Скрих се в гардероба и тогава коленете ми от страх започнаха да подскачат така, че и с ръце не можех да ги удържа. За щастие немците се заеха със стрелба и не тръгнаха да ровят по гардеробите, както обикновено правят войниците от всички армии по света. След петнадесет минути ги прогониха и моите другари от полка се върнаха. Отървах се с треперене на коленете...

Скоро взводът беше отведен във втория окоп за почивка. Потънал в дълбок сън в топлата землянка, не чувах обстрела, но ме събуди старшината:

- Ставай, там се срути една землянка и смачка Петка. Откопаха го и го понесоха да го погребват. От него останаха книжа и писма. Прегледай ги, а после това, което е нужно, ще го изпратим по пощата.

Започнах да преглеждам пакета хартии и изведнъж открих сред тях нещо, което ме засягаше лично. Беше донос! Петка съобщаваше на съответните инстанции подробности от вчерашния бой. Според неговите думи излизаше, че съм останал на наблюдателния пункт по собствена воля, предал съм се на немците и съм бил дълго време във връзка с тях, очевидно са ми давали задача. Иначе щели да ме отведат с тях и да ме убият! Ето ти тебе! Добре изфабрикувано! Нищо не можеш да докажеш и не можеш да се оправдаеш! А и организацията, в която служеше Петка, не признаваше никакви оправдания. Просто ще си изпълнят плана и ще ти шибнат девет грама в челото!

Но и старшината, старшината какъв е!? Досега не зная дали беше прочел книжата на Петка, или ми ги беше дал случайно. По-скоро ги беше прочел - нали познаваше Петка и неговите изпълнения по-добре от мене.

Всичко като че ли свърши добре. Но Петка все пак ме победи. Той беше силата, той беше системата, той беше непробиваема стена. Той беше олицетворение на това, което ме заобикаляше и именно той ме накара да разбера на какво се крепи нашият живот.