СЛУЖБОМЕР

сряда, юли 29, 2015

Васил Биков

Превод от руски: Павел Николов

Мъжете, родени през първата половина на двадесетте години от миналото столетие, са наречени „убитото поколение“. Те понесоха върху себе си всичките бедствия на Великата отечествена война и до Победата доживяха малцина от тях. Писателят Василий (Васил) Биков е преживял изцяло всичките бедствия на военното време, той му принадлежеше и книгите му не са просто достоверен разказ за тези дни, те са и отражение на законите на истината и съвестта, на усъвършенстването на човешката душа сред нечовешките изпитания.

Васил Биков (Васіль Быкаў) е роден в беларуското село Бички (Витебска област). Той се появява на бял свят на 19 юни 1924 година в селско семейство и от ранното си детство рисува много добре. През 1939 година, като завършва непълтото средно училище [1] в село Кубличи, Васил се записва във Витебското художествено училище. Но не успява да учи дълго време за скулптор – през 1940 година студентските стипендии са отменени и за да може да се изхрани, младият човек продължава образованието си във ФЗО училище (2). През май 1941 година, след края на учебната година, Васил си взема изпитите за средно образование като външен ученик и отива да навести свои украински роднини. Войната го заварва на украинска земя. Юношата е мобилизиран за отбранителна дейност и отстъпва заедно с военните части до Белгород, където изостава от основната колона на инженерния батальон. Задържа го комендантски патрул и, заподозрян в шпионаж, Васил се намира няколко дена под арест. Биков разказва, че преди отстъплението от Белгород са били разстреляни всичките му другари по килия, а него го пожалил един възрастен пазач и го пуснал да избяга, като стрелял във въздуха. Биков тръгва пеш за Харков, където успява да се присъедини към своята отбранителна команда. Така, отстъпвайки заедно с войските, Васил стига до Саратовска област, където учи в железопътно училище. През 1942 година го призовават в армия и го изпращат в Саратовското пехотно училище, което завършва през 1943 година със звание младши лейтенант. Участва в боевете край Кривой рог, Знаменка и Александрия. В боя край Северинка (Кировградска област) Васил не бива смазан по чудо от немски танк, ранен е тежко и успява да се добере до санитарната част, докато в същото време неговият командир пише рапорт за смъртта му, поради което и до днес на братската могила край Северинка е отбелязано името на Биков. След лечение в болница бъдещият писател участва в Яш-Кишиневската операция, в боевете за Румъния и Унгария и завършва войната в Австрия, като получава орден „Червено знаме“. След демобилизирането си приз 1947 година работи в редакцията на „Гродненнска правда“ и публикува няколко разказа. През 1949 година е призован отново в армията и е демобилизиран окончателно едва през 1955 година, като достига до чин майор. Васил Биков се връща в „Гродневска правда“ и се заема сериозно с литературна дейност.

Причисляват творчеството на Биков, което разказва за видяното и преживяното от него по време на войната, към категорията „лейтенантска проза“, представена от имената на Бондарев и Нагибин. През 1959 година е напечатана първата повест на начинаещия писател със заглавие „Викът на жеравите“ („Жураўліны крык“), а издадената през 1961 година повест „Третата ракета“ („Трэцяя ракета“) му донася всесъюзна слава. Огромен успех има повестта „Алпийска балада“ („Альпійская балада“, 1963 г.), по която е снет филм, получил няколко награди. В „Алпийска балада“ Биков пръв от съветските писатели показва пленничеството като трагедия, а не като вина на героя, и се осмелява да опише любовните чувства между съветски войник и италианско момиче. Безкомпромисността и стремежа да се изобрази жестоката истина за войната характеризират повестта „Мъртвите не ги боли“ („Мёртвым не баліць“, 1965 г.), в която авторът описва реалистично войната така, както я е видял с очите си. Отказът от идеологическите щампи струва на Васил Владимирович скъпо – срещу писателя започва истинско гонение. Освен гневни статии във вестниците, жена му е извикана „за разговор“ в органите за сигурност, прозорците на жилището им са счупени, а по време на събрания Биков е порицаван и му подхвърлят „да се маха на запад“. Фронтовакът не отстъпва. Излязлата през 1970 година повест „Сотников“ („Сотнікаў“) разкрива с безпощадна откровеност темата за предателството и заставя хората да заговорят за таланта на Васил Владимирович. Той е избран за секретар на Гродненския отдел на Съюза на беларуските писатели. Събитие в литературния живот става всяка нова повест на Биков – удостоените с държавна награда „Обелиск“ („Абеліск“, 1971 г.) и „Да доживееш до разсъмване“ („Дажыць да світання“, 1974 г.), „Да отидеш и да не се върнеш“ („Пайсці і не вярнуцца“, 1978 г.), по която е създадена популярна пиеса. Нов поврат в творчеството на Биков става повестта „Знакът на бедата“ („Знак бяды“, 1982 г. ). Разказът за възрастни селяни, които живеят под немска окупация и избират да напуснат доброволно живота, литературните критици наричат най-антивоенното произведение на Биков. Темата за нравствения избор и за взаимоотношенията на човека и режима остава водеща в повестите „Кариерата“ („Кар'ер“, 1986 г.), „В мъглата“ („У тумане“, 1987 г.) и „Хайка“ („Аблава“, 1990 г.).

Деветдесетте години довеждат отново В. Биков до противопоставяне с властта. Още през 1988 година той е сред създателите на Беларуския народен фронт [3], след това оглавява беларуския ПЕН център. След събитията през есента на 1993 година Биков е сред подписалите знаменитото „Писмо на четиридесет и двамата“, с което се иска от Елцин да бъде преизбран Върховният съвет [4]. Когато А. Лукашенко печели президентските избори, писателят критикува не един път неговата политика. Прозата на Биков по това време продължава да е документално точна и безжалостна – „Обикни ме, войниче“ („Пакахай мяне, салдацік“), „Афганецът“ („Афганец“), „Вълча яма“ („Ваўчыная яма“). През 1997 година по покана на ПЕН центъра Васил Биков заминава за Финландия, след това живее в Германия и Чехия [5]. Най-значително произведения от този период е автобиографичната му книга „Дългият път до дома“ („Доўгая дарога дадому“, 2002 г.). През същата година на Биков е поставена страшна диагноза – рак на стомаха. Опериран е в пражка клиника, а през 2003 година, един месец преди смъртта си, се завръща в Беларус. Писателят, който според твърденията на критиците така и не се е върнал от войната, умира на паметната дата 22 юни. Погребан е в минското Източното гробище.

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА

------------------------------------

1. Общообразователно училище от 1 до 7 клас до 1958 година в бившия Съветски съюз.

2. Училище за фабрично-заводско обучение – професионално-техническо училище в Съветския съюз от 1940 до 1963 година.

3. Беларуският народен фронт „Възраждане“ (Беларускі народны фронт „Адраджэнне“) е обществено-политическо движение от края на 80-те и началото на 90-те години в Беларус, което се бори за преустройство на политическата система и национална независимост на страната.

4. Висш орган на държавната власт в Съветския съюз, а след това в Руската федерация до 1993 година.

5. Истинската причина да замине Васил Биков в чужбина са всъщност подновените нападки срещу него, този път заради критиките му към режима на Лукашенко.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.