„Спомени за войната“ – ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ – Новела XV

Автор: НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ НИКУЛИН

Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА

Предишните части: ПРЕДИСЛОВИЕ, НАЧАЛОТО (1, 2), ПОГОСТЕ (1, 2), 311 СТРЕЛКОВА ДИВИЗИЯ, ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ (1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14)

ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ

Новела XV

Славният полски град Ченстохова

Вие, скъпи читателю, сигурно сте били в Полша, посетили сте град Ченстохова, любували сте се на красотата на неговите улици и църкви? Поклонили сте се на "Ченстоховската Божа майка", целителка и спасителка на християнския род? Аз също съм бил в Ченстохова, но не видях нищо от това и не се поклоних на знаменитата икона. В паметта ми е останало само едно мръсно мазе с ниски арки на тавана и два войнишки гроба в двора на къщата... В тази къща се беше настанила нашата санитарна рота, а аз лекувах там раната си. Бяхме трима - двама с патерици и аз, превързан от рамо до рамо с бинтове. Разбира се, ако моите събеседници бяха по-подвижни, непременно щяхме да отидем в града въпреки обстрела - да видим неговите красоти, да потърсим нещо за хапване и пийване. С патерици обаче не се стига далече! Но и в мазето ни беше весело; предишния ден приятели ни бяха изпратили от предната линия голяма манерка с шнапс "за затягане на гащите" и ние я разпивахме в компанията на доктор Шебалин - мъж на четири и пет години, голям и обемист, сто килограма тегло. Някога е бил селски лекар, а сега беше станал майор от медицинската служба.

Немецът биеше по Ченстохова с безпорядъчен огън. Всеки пет-шест минути, ту близо до нас, ту по-далече, ту съвсем редом избухваха тежки снаряди. От тавана се сипеше пясък, бяхме свикнали с това и не забелязвахме нищо, но доктор Шабалин потрепваше, свивайки глава в раменете си. Ръцете му трепереха. А ние го гощавахме с шнапс и водехме мрачен разговор:

- Докторе, какво е това имунитет?

Той обясняваше много разбираемо:

- Ако петима сте спали с една немкиня и четирима от вас са се заразили, а петият е останал здрав, това е имунитет...

Разговорът ни беше прекъснат от един санитар:

- Докторе! Бързо в превързочната! Докарали са там два "корема"!

"Кореми" медиците наричаха тогава за краткост ранените в коремната област. Обикновено в санитарната рота лекуваха само леко ранените, а тежко ранените и "коремите" отправяха по-далече, в тила, в болницата, в по-приспособени за операции условия. Но сега пътят към болницата беше блокиран от немците и командирът на медицинско-санитарната рота Голдфелд заповяда на Шабалин да оперира.

Виждаше се колко е объркан докторът. Такива операции по-рано не беше му се налагало да прави. На село помагал на майките да раждат, лекувал стомашни разстройства, простуди, счупвания и навяхвания, а тук - лапаротомия! Иначе казано - отваряне на коремната област. Ръцете му трепереха по-силно от преди... Спешно опъваха върху стените на превързочната чисти чаршафи и изваряваха инструментите, целият персонал беше развълнуван.

Приближих се до носилките. Единият от ранените беше без съзнание, дишаше тежко, с хрипове. Лицето му беше сиво, чертите изострени. Погледнах към другата носилка и краката ми се подкосиха... Пред мене лежеше един мил човек, единственият мой военен приятел, лейтенант Льоша. Запознахме се още през 1941 година. Току-що бях пристигнал на фронта - с попълнението от блокадния Ленинград, бях дистрофик и обзет от тежко униние. Трябваше да се воюва и да се работи, а едва местех краката си. Лейтенант Льоша, противоположно на всички останали, прояви към мене съчувствие, пазеше ме, доколкото можеше, даже ми носеше парчета хляб с масло от своята допълнителна дажба. По това време на офицерите се полагаше специална дажба - масло, консерви, бисквити. Обикновено офицерите излапваха всичко това някъде насаме, тайно от войниците. Не такъв беше лейтенант Льоша. Сам дистрофик, също дошъл неотдавна от блокадния Ленинград, той притежаваше забележителна сила на духа и стремеж да помогне на ближния.

Сприятелихме се въпреки разликата в званията. До войната Льоша беше успял да завърши институт в Ленинград, беше инженер, обожаваше книгите, музиката, ходил беше на лекции във филологическия факултет на Университета. Имаше за какво да си поговорим. Когато ни се отвореше минутка свободно време, седейки в тъмната землянка, си четяхме един на друг стихотворения, водехме дълги разговори и това ни помагаше да се изолираме от смъртния ужас на войната, от глада, от студа, от жестокостта...

На война човек се лишава от всичко, с което е живял дотогава - родители, жена, деца, имущество, книги, приятели, обичайно общество и обичайно обкръжение. Дадена му е обезличаваща и изравняваща го с другите униформа и оръжие, за да твори зло. Той е беззащитен пред началството, почти винаги несправедливо и пияно, което го принуждава да безчинства, без да се замисля, да насилва и да убива. С други думи, на война хората губят своя човешки облик и се превръщат в диви животни: лапат, спят, работят и убиват. А между другото дадената от бога човешка душа се съпротивлява всячески на това преображение. Но малцина успяват да устоят в този страшен двубой на малкия човек с огромната и безжалостна война! Сам едва е жив. Льоша ми помогна много да издържа през първите дни и седмици на моето фронтово битие.

След това пътищата ни се разделиха. И ето че сега, в мазето на ченстоховската къща, го срещнах отново, успях само да го целуна и да му кажа няколко ободряващи думи. Льоша само се усмихна леко и в усмивката му имаше тъга и обреченост... Няколко часа чаках развълнуван края на операцията, а след това през цялата нощ седях до носилката, но която едва дишаше Льоша, плачех и се молех. На сутринта Льоша тихо умря. Погребахме го наблизо, в двора, до другия ранен, който предаде богу дух още по време на операцията.

Или раните бяха прекалено тежки, или доктор Шабалин не беше много опитен, но всичко завърши трагично. По време на войната видях хиляди пъти смъртта. Мнозина умираха в ръцете ми, но тази загуба не мога да забравя цял живот...

След няколко дни от освободения Ленинград дойде писмо за Льоша, в което се съобщаваше, че цялото му семейство, родителите му, жена му и дъщеря му са умрели от глад... Неизповедими са пътищата господни!

И така, бил съм в град Ченстохова, но не видях неговите красоти, не се поклоних на местната светиня - на чудодейния образ на Божата майка. В паметта ми са останали само едно мръсно мазе с ниски сводове и два малки гроба в двора на къщата.