„Спомени за войната“ – ДРУГАТА СТРАНА

Автор: НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ НИКУЛИН

Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА

Предишните части: ПРЕДИСЛОВИЕ, НАЧАЛОТО (1, 2), ПОГОСТЕ (1, 2), 311 СТРЕЛКОВА ДИВИЗИЯ, ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ (1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20), БЕРЛИН. КРАЯТ НА ВОЙНАТА, СЛЕДВОЕННИ СЛУЧКИ (1, 2, 3, 4), 1978. ВЕТЕРАНИ. ПАМЕТНИ МЕСТА

ДРУГАТА СТРАНА

Господин Ервин Х. се е запазил добре за своите петдесет и девет години. Времето само леко го е прегърбило и е посребрило главата му. Той е нисък, суховат, постоянно се усмихва, като показва прекрасните си изкуствени зъби. Жестовете му са отчетливи, енергични. Със силуета си и с навиците си прилича на малка хищна птица - на лешояд може би?.. Той е постоянно в движение, успява да върши много неща наведнъж: разговаря с мене, като подхвърля кратки фрази на подчинените си и дава разпореждания с портативния радиоприемник, който стои в малкото джобче на сакото му. С една дума, мъж на място! А аз си представям младия лейтенант Ервин Х. с каска, с бинокъл на гърдите, с ръчна картечница в ръцете, лежащ на ръба на изровен от снарядите окоп по Синявинските височини. Той също така ясно дава разпореждания. Разбират го от половин дума, действат точно, енергично, безпогрешно... И петима останали живи след артилерийския обстрел немци отблъскват атаката на един руски батальон, като го просват мъртъв пред своите позиции...

Да, господин Ервин Х. е бил там. Започнал през 1939 година като редови войник, покорил Франция, Полша, преминал със своя танк юга на Русия, завоювал Крим. Седем пъти бил раняван и го отличили с чин лейтенант.

- Аз не съм фашист - казва той, - нас ни принуждаваха, вас също.

След четвъртото раняване здравето не му позволявало да седи в танка. Новата длъжност - артилерийски разузнавач - била по-спокойна, но не по-малко интересна: да открива руските цели и да ги унищожава.

28-ма лекопехотна хамбургска дивизия, където доблестно воювал господин Ервин Х. в състава на армията на фелдмаршал Манщайн, който превзема Севастопол, идва през лятото на 1942 година край Ленинград със задача да овладее с решителен щурм града. Тогава за първи път видях знака на тази дивизия - изображение на крачещ пехотинец - върху каските на убитите немци.

Фелдмаршал фон Манщайн не превзе Ленинград, но неговата армия ликвидира нашия почти успял пробив към обсадения град в района южно от Синявино. Тогава, през август-септември на 1942-ра тук се водеха жестоки боеве и отново намери гибелта си нашата многострадална 2-ра армия. Обаче и на фон Манщайн почти не му останаха войски. През тези дни господин Ервин Х. се е озовал за първи път срещу мене. И по-късно, през 1943 година, се занимавахме с аналогични дела: стреляхме с оръдия и отблъсквахме с картечници атаките. През 1944 година мъчително, с цената на много жертви, като откъснахме господин Ервин Х. и неговите приятели от Ленинград, ги притиснахме към брега на Балтийски море в Курландия, в района на Либава [1], където те се съпротивляваха яростно, до капитулацията.

След войната господин Ервин Х. прекарал три години в Сибир в лесовъдните стопанства.

- Да, беше лошо. Мнозина умряха. Но аз оживях. Бях спортист и това ми помогна.

След това - връщане у дома, в родния Мюнхен, следване в Художествената академия и сега заема добър административен пост в баварската столица. Аз съм негов гост и той ме приема. Студено вежлив е, но във всеки негов поглед и във всяко движение усещам зле прикрито презрение. Ако не бяха служебните задължения, едва ли щеше да разговаря с мене. Историята на презрението на господин Х. към руснаците е в събитията от военните години. Той говори доста откровено за всичко.

- Що за странен народ? Наслахме край Синявино насип от трупове с височина два метра, а те все напират и напират под куршумите, катерейки се по мъртъвците, а ние все стреляме и стреляме, а те все напират и напират... А колко мръсни бяха пленниците! Сополиви момчета плачат, а хлябът в мешките им е отвратителен, не може да се яде!

- Господин Х. - казвам аз, като си спомням нашата ожесточена артилерийска подготовка през 1943 година, когато за два часа изсипахме върху немците стотици хиляди снаряди, - нямахте ли и вие загуби от нашия огън?

- Да, да - отговаря той, - барабанен огън (trommel feuer), това е ужасно, не можеш глава да вдигнеш! Нашите дивизии губеха шестдесет процента от състава си - говори уверено той, статистиката му е добре известна, - но останалите четиридесет процента отблъскваха всички руски атаки, като се отбраняваха в разрушените окопи и убиваха огромно количество настъпващи... А какво правеха вашите в Курландия? - продължава той. - Веднъж масите на руските войски тръгнаха в атака. Но бяха посрещнати от дружеския огън на картечници и противотанкови оръдия. Останалите живи започнаха да отстъпват назад. И тогава от руските окопи започнаха да стрелят десетки картечници и противотанкови оръдия. Виждахме как се мятат, загивайки, по неутралната зона тълпи ваши обезумели от ужас войници!

И по лицето на господин Ервин Х. виждам отвращение, смесено с удивление - чувства, които не са отслабили многото години, изминали от деня на тези паметни събития. Да, наистина, така беше. И не само в Курландия. И до ден днешен не ми се побира в съзнанието образа на някой генерал, който е планирал бездарно една операция, а когато тя се провали, дава в тъпата си злоба заповед на заградотрядите [2] да открият огън по своите, за да не отстъпват, гадовете!

Действията на заградотрядите са разбираеми в условията на всеобщо разложение, паника и бягство, както беше например край Сталинград, в началото на битката. Там с помощта на жестокостта успяхме да създадем ред. А и тази жестокост трудно може да бъде оправдана. Но да се използва в края на войната, преди капитулацията на врага! Каква чудовищна, азиатска глупост! И господин Ервин Х. ме презира откровено, свежда до необходимия минимум контактите си с мене, не ме изпраща на летището, като възлага това на шофьора на таксито. Но общуването с господин Ервин Х., меко казано, не ми доставя удоволствие. Нали отидох при него с открито сърце: заедно сме страдали, заедно сме се мъчили и умирали. А сега не виждам в него никакъв проблясък на интелект - само деловитост и енергия. Неприятни са ми неговата самоувереност и чувството му за превъзходство над всичко на света. Господин Ервин Х. е същият, какъвто е бил през четиридесетте години! Изпитанията са го закалили, без да са го научили на нищо. Какъв глупав идеалист съм бил тогава, през четиридесет и първа, край Погосте - смятах, че в немския окоп страда някакъв изтънчен интелектуалец, който е чел Гьоте и Шилер, слушал е Бетовен и Моцарт. А се оказва, че това е бил господин Ервин Х. Да, той не е научил нищо, останал си е същият, а аз? А аз започнах да разбирам и постепенно осъзнах защо червеноармейците безобразничеха в Германия през 1945 година. Те отмъщаваха на немците, които се държаха много по-зле на наша земя. Но може би още по-голяма омраза предизвикваха арогантността, наглостта и високомерието на много немски войници и особено офицери, които се бяха запазили даже и след войната.

Всеки път след кратка среща с господин Ервин Х. излизам с удоволствие от неговия кабинет и се потапям в атмосферата на сития и злачен град Мюнхен. Тук някога е започнал Хитлер, оттук са дошли много идеи, погубили милиони хора... Това е една от столиците на победената и разграбена по време на Втората световна война Германия. Сега Мюнхен се пука от благоденствие и благополучие. Улиците сияят от чистота, входовете са измити със сапунени съставки. Блестят огледални витрини, всеки ден старателно изтривани. И по витрините планини от стоки: облекло, мебели, ювелирни изделия, храна, парфюмерия, книги, картини, музикални инструменти, радиоапарати, фотоапарати - всичко, което душа ти иска, и всичко с отлично качество. Улицата е гигантска изложба на благополучието и процъфтяването. Изложба на стоки, които се представят обмислено, красиво, с вкус. Много талантливи глави са мислили над това съзерцание на собственото благополучие. Целта на тези, които са организирали изложбата - да подчинят и да притиснат минувача, - е безусловно решена по успешен начин. Едва след три дена свиквам с въздействието на витрините и блясъкът на изобилието ми омръзва. Сега може да ме удиви само нещо извънредно. Ето във въздуха летят някакви разноцветни балони - големи и малки, високо и ниско. Гледам - на балкона на втория етаж седи голяма плюшена мечка и пуска сапунени мехури. Оказва се, че е реклама на магазин за играчки. Ето идва грамадна талига с ябълки и дебела немкиня с пъстро национално облекло започва да ги раздава на минувачите. Така, даром - за реклама ли? Немците застават чинно на опашка и като показват с усмивка добре излъсканите си зъби, вземат по една-две ябълки. Нито блъсканица, нито шум.

Тълпата е охранена, сита, лъсната, излъчваща здраве и самодоволство. Много инвалиди - кой с патерица, кой с бастун. Те също са сити, добре гледани, а не полудели, пропили се. Един, без крака, ампутирани почти от кръста, влиза с колелото на своята удобна като кресло инвалидна количка в градинката и ме вика.

- Да ви прекарам през улицата ли?

- Не, само назад, данке.

Излиза от градинката, натиска копчето и количката му се носи по тротоара, като подминава отдръпващите се минувачи. Всичко е портативно, всичко е нагласено, всичко е електрифицирано. А аз си спомням Васка от 6-та бригада на морската пехота. Цялата бригада беше унищожена през четиридесет и първа, а Васка оцеля, но изгуби двата си крака. Той си направи сандък с четири лагера и събираше милостиня, като протягаше морската си фуражка. Състрадателните минувачи бързо я пълнеха с банкноти от една и три рубли. Тогава Васка се напиваше и с грохот, викове и свирене се врязваше в тълпата, като се обръщаше в движение ту с гръб, ту с хълбока напред. Това ставаше през петдесетте години на ъгъла на Невски проспект и улица "Желябов", до аптеката. Тъжно ми беше и срамно. Като влязох в аптеката, чух как аптекарката, красива и млада, вика милицията, за да махне смутителя. Нима не можеше да разбере, че Васка е дал младия си живот за нея, че не е изгоряла в някое гето само защото Васка не е пожалил краката си, а тези, които са били с него, главите си? След това Васка изчезна...

През тези години Родината-майка събра своите синове - героите инвалиди, които бяха дали своето здраве в името на Победата, и ги изпрати в резервати по далечни острови, за да не затъмняват красотата на столицата. Всички тихо умряха там.

А по сития и злачен град Мюнхен ходят тълпи сити и доволни жители, сред тях - измити, гледани и доволни инвалиди. Някой тогава, през четиридесет и първа, е хвърлил съдбоносната граната в краката на Васка. Имат много от всичко, но животът е напрегнат като натегната струна. Лицата на мъжете са като на обсебени: поставили са си някаква задача (каква, не зная) и я изпълняват неотклонно. Силен народ. Работят като зверове. Точно, прецизно, с познаване на работата, със съзнание за дълг. Смятат лошата работа за под своето достойнство. Не понасят безредието, небрежността. Често ще видиш уморени, пребледнели хора, които продължават да се трудят късно вечерта... Но са алчни и пресметливи безпределно. По улиците има много певци, музиканти. Чувства се, че много от тях са професионалисти, които не са си намерили работа. Пеят и свират прекрасно. Минувачите слушат, възхищават се... и не хвърлят нищо в шапката, лежаща пред музиканта.

Късно през нощта, когато вятърът гонеше мокрия сняг по опустялата, но сияеща със светлините си улица, чух звуци на флейта. Беше "Елиза" на Бетовен - мелодия, изтъкана от нежност. До един вход седеше музикант с тъмни очила, прегърбен, посинял от студа, а да него нещо шаваше. Видях загърнато с памучно одеяло малко кученце. Главата му лежеше предано върху коляното на стопанина му, а в погледа на черните му очи имаше почти човешка мъка, страдание и безнадеждна умора. По-нататък, под арката на градските врати, се беше настанила някаква компания от мръсни брадати младежи. Техните спътнички пиеха вино от големи бутилки, като седяха направо на тротоара. Всички викаха нещо, а кучетата им, също толкова мръсни, се зъбеха на подстриганите, сресани и чинни пудели и блондинки, които благопристойните граждани разхождаха. Какви са тези младежи? Не зная. Зад ъгъла към мене се приближи очарователно момиче на петнадесет години, прилично облечено и чистичко.

- Елате с мене, ще ви покажа хиляда и една нощ!

- Имай милост, момиче, мога да ти бъда дядо!

- Тогава ще ви бъде още по-интересно! Да вървим, татенце! (Vati)

До едно нощно кафене клатят дебелите си задници наркомани.

От ярко осветените, преливащи в цветовете на дъгата врати се носи оглушителна, ритмична музика. Това е зала с игрални автомати. Влизам. Тук има и морски бой, и лов на диви зверове, и автомобилни състезания, и просто рулетка. Всичко гърми и блести ярко. В ъгъла се натъквам на манекен - гола жена, направена със свръхестествена точност, като жива! Усмихната, тя ме кани с жест да вляза през една врата. А там, оказва се, има секс шоп. Пошлости във всякакъв вид: снимки, диапозитиви, списания, киноленти. Тук на прилична цена можеш да си купиш гумено надуваемо момиче, което умее и може всичко и което е снабдено с превключвател за 120 и 220 волта... Като пуснете една марка в дупката на един автомат, получавате пет минути цветна, озвучена порнография - суперсекс, с двама, с трима, с шестима, отгоре, отдолу, през главата и даже на мотоциклет. Остатъците от коса на главата ми се изправят, сърцето ми бие, става ми лошо и отвратително... и си спомням с уважение за нашата съветска власт, която за такива неща вкарва в затвора, без разговори и за дълго!

Излизам на улицата, гълтам чистия въздух. На противоположната страна - голяма старинна църква, съвсем наблизо, трябва само да се направят няколко крачки. Колко символично е това! Всичко в нашия живот се преплита - възвишено и низко, добро и зло, чисто и мръсно! Дърпам към себе си тежката врата за малка дръжка във вид на крилат ангел. Тишината и прохладата на катедралата ме обгръщат. Тук цари полумрак, има малко хора, те седят на скамейките, потънали в своите мисли. Някъде в безкрайната тъмна далечина, над олтара, гори ярко осветено Разпятие. То омагьосва, сваля от душата смътното безпокойство, което ме доведе тук, в обителта на Бога.

Вдясно от входа, в малък параклис греят ярко огънчета в стотици малки чинийки: немците ги слагат вместо свещи, като пускат монета в една касичка. Малко по-високо, в една ниша на стената има статуя на Божата майка. Успокоявам се. Църквата не е наша, но нашият Бог е един... Вземам една чинийка, запалвам я, и моето малко плахо огънче също проблясва заедно с другите, огънче на надеждата, на просветлението, на пречистването. Вдигам очи и виждам светлия лик на Богородица...

Помогни на нас, заблудените, Пречиста дево! Очисти ни от злото и успокой измъчените ни души...

-----------------------------------------

1. Днес градът се нарича Лиепая. (Бел. прев.)

2. Подразделения на НКВД, чиято задача е да стрелят (по принцип с картечници) по отстъпващите войници, за да ги върнат отново в атака. (Бел. прев.)