СЛУЖБОМЕР

четвъртък, юли 30, 2015

Русия – страна на прекършени съдби

Автор: Олег-Сандро Панфилов

Превод от руски: Павел Николов

В края на декември 1979 година небето над Душанбе бучеше – прелитаха стотици транспортни самолети, по улиците преминаваха с грохот танкове. Всички се бяха насочили към Афганистан, където съветското ръководство беше решило да повоюва за пореден път, наричайки новата авантюра „интернационален дълг“. Моята съседка Саида-апа, която беше погребала неотдавна еднокракия дядо Курбан, се вглеждаше в небето и сдавено нареждаше: „Пак ще има инвалиди по улиците, пак ще дойде мъка по къщите…“

Инвалидите се появиха, доста скоро. Понякога на улицата можеше да се видят инвалиди от две поколения – старец фронтовак от времето на Втората световна с патерици и млад момък „афганец“ с количка. Или обратното, всичко зависеше от настойчивостта на инвалидите, съумели да докажат своя героизъм и да постигнат поне някаква помощ от държавата. На фронтоваците от времето на Великата отечествена война им беше провървяло повече в това, че някога не са ги хванали и не са ги пратили на Соловки, или в някой друг „интернат“, където изпращаха инвалидите от целия Съветски съюз.

Наркомът на вътрешните работи Сергей Круглов докладвал на Хрушчов: „Никита Сергеевич, твърде много инвалиди просяци пътуват по влаковете. През 1951 г. година задържахме сто хиляди души, през 1952 г. – 156 хиляди души, през 1953 г. – 182 хиляди души“. Точна статистика няма, но около 70 процента от военните инвалиди са били без крака, без ръце, без очи. Част от тях са започнали да живеят от подаяния по различни причини, преди всичко семейни (жената не може да търпи вкъщи човек без доходи), 10 процента са станали професионални просяци, „изпаднали във временна нужда“ – още 20 процента. Очевидци разказват, че просто ловели инвалидите като бесни кучета по дворовете, по глухите улички, по железопътните гари – хора без ръце, без крака, окичени с ордени. Има един спомен: в Киев някой от генералите се застъпил за инвалидите, които качвали в товарни вагони. Просто ги залюлявали и ги хвърляли там, а те политали в товарните вагони, звънейки със своите бойни награди.

След всяка война се броят загубите – убити и ранени. На убитите се поставят паметници и монументи, за ранените най-често забравят. Те винаги са няколко пъти повече от убитите, наричат ги още с бездушното определение „санитарни загуби“. С други думи, живи са, но вече не са годни за война. Традиция на руската армия е да не се съобразява със загубите, затова цитираните по-долу цифри са жестока реалност. За сравнение: по време на Отечествената война през 1812 година при отбраната на град Смоленск армията на Багратион, наброяваща 15 000 саби и щикове, през 16 и 17 август, е понесла за 35 часа боеве загуби от ранени на брой около 6 000 души от личния състав. В зависимост от използваното оръжие съотношението на санитарните загуби превишава безвъзвратните загуби и това съотношение е приблизително следното: през Първата световна война 1914-1918 година – 4:1, през Втората световна война 1939-1945 година – 3:1.

Съветският съюз обичаше да воюва – дали заради неизбежността на разрухата, или от нежелание да предостави на всички работа и да им се осигури „светло бъдеще“, но да се обясни този нечовешки феномен е невъзможно. Страната на Съветите воюваше постоянно, с две-три години интервал, за да си поеме дъх. Воюваше отчаяно, без да обръща внимание на милионите човешки загуби, създавайки едновременно с това нов подвид на човека, на когото му харесва да воюва, да възпява мъртвите и да заплашва постоянно с възмездие враговете, които винаги се оказваха твърде много. В Съветския съюз беше създаден култ към мъртвите герои – с автомати, гранати, с танкистки шлемове или пилотки. На тези бронзови, каменни или просто бетонни фигури се отделяше пространство, за да може всеки съветски човек да изработи в себе си чувство за неизбежен дълг – да отиде и да загине.

За де се разбере мащабът на трагедията, в която постоянно живееше СССР, е необходимо да приведем данни от статистиката. Те не са пълни, отчасти са изопачени или просто са невъзстановими заради цензурата или изгубени документи, но изглеждат приблизително така.

Гражданската война, 1919-1923 година. Данни за ранените и инвалидите няма, но като имаме предвид правилото за съотношението, вероятно са били 7-8 милиона.

Съветско-полската война, 1919-1921 година. В Киевската операция през 1920 година Червената армия губи като убити, ранени и пленени 12 хиляди души. Във Варшавското сражение през 1920 година – 15-25 убити, ранени или безследно изчезнали.

Конфликтът на Китайско-Източната железопътна линия, 1929 година. 281 загинали и 729 ранени.

Боевете край езерото Хасан е река Туманная, 1938 година. В стълкновенията с японската армия – 865 загинали, 95 безследно изчезнали, 2752 ранени.

Въоръженият конфликт край река Халхин гол, 1939 година. Съветско-монголските войски губят 18,5 хиляди убити и ранени.

Полският поход на Червената армия, 1939 година. Загиват 1475 души и са ранени 3858 души.

Съветско-финландската война, 1939-1940 година. 126 875 убити и умрели по време на санитарната евакуация, сред които 16 292 умрели от рани и болести в болниците, 264 908 санитарни загуби.

Втората световна война, 1941-1945 година. Загуби на Съветската армия – 7 милиона загинали, в съотношение 3:1 – около 21 милиона ранени.

Съветско-японската война, 1945 година. Загинали 12 031 души, 24 425 – санитарни загуби.

Афганистан, 1979-1989 година. Загинали – 15 051 души, ранени – 53 753.

Освен в обявените войни и стълкновения Съветската армия и спецслужбите са участвали в многобройни военни операции, за които дълго време не се знаеше. Гражданската война в Китай, 1946-1950 година; бойните действия в Северна Корея, 1950-1953 година; бойните действия в Унгария, 1956 година; бойните действия в Лаос, 1960-1970 година; бойните действия в Алжир, 1962-1964 година; Карибската криза, 1962-1964 година; бойните действия в Чехословакия, 1968 година; бойните действия на остров Даманский, 1969 година; бойните действия в района на езерото Жаланашкол, 1969 година; бойните действия в Египет, 1962-1975 година; бойните действия в Йеменската арабска република, 1962-1969 година; бойните действия във Виетнам, 1961-1974 година; бойните действия в Сирия, 1967-1973 година; бойните действия в Мозамбик, 1967-1979 година; бойните действия в Камбоджа, 1970 година; бойните действия в Бангладеш, 1972-1973 година; бойните действия в Ангола, 1975-1979 година; бойните действия в Етиопия, 1977-1979 година; бойните действия в Сирия и Ливан, 1982 година. Точни данни за загубите в „необявените войни“ няма или са изопачени.

Съветските военни традиции са продължени и в новата Русия. За 24 години Русия инициира и участва във военните действия на всички така наречени сепаратистки войни – в Приднестровието, в Абхазия, „Южна Осетия“ и Карабах. От 1994 година – в две чеченски войни и в Дагестан, през 2008 година – в Грузия, от 2014 година – в Украйна. Списъкът на загиналите и ранените се попълва постоянно, превръщайки Русия в страна на инвалиди и вечно ридаещи семейства. Понякога изглежда, че населението през многото десетилетия многобройни войни отдавна е свикнало с необходимостта от загуби. Ако се обявяваше траур по всички загинали от оръжие, страната би се намирала в състояние на постоянна скръб.

Освен физическите недъзи – загуба на ръце и крака, очи, повредени вътрешни органи, огромно количество военни и до днес се намират в състояние на остро психическо разстройство. Специалистите отбелязват посттравматично стресово разстройство у ветераните от всички войни – състояние, наречено „виетнамски синдром“ или „афгански синдром“. Състоянието на депресия не е най-страшното нещо, което те преживяват, преследват ги спомени, кошмарни сънища, съпроводени от нервни сривове. И като следствие – алкохолизъм и престъпност. В самото начало на първата чеченска война много журналисти и експерти предупреждаваха властите за опасността от нов синдром – „чеченски“, но напразно. По улиците на руските градове се появиха нови инвалиди. Вече няма кой да бъде предупреждаван за „донбаски синдром“ – Путин не обръща внимание на каквито и да било увещания.

След 35 години в Киев си спомних отново за Саида-апа, когато видях на „Крешчатик“ млади мъже – с камуфлажно облекло и патерици. До тях вървяха млади красиви жени, които помагаха грижливо на своите съпрузи. Разликата между тях, защитниците на страната, и руските наемници е огромна. И бъдещето им ще бъде различно.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.