„Спомени за войната“ – БЕРЛИН. КРАЯТ НА ВОЙНАТА

Автор: НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ НИКУЛИН

Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА

Предишните части: ПРЕДИСЛОВИЕ, НАЧАЛОТО (1, 2), ПОГОСТЕ (1, 2), 311 СТРЕЛКОВА ДИВИЗИЯ, ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ (1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20)

БЕРЛИН. КРАЯТ НА ВОЙНАТА

Започнахме настъплението към Берлин от знаменития Кюстрински плацдарм на Одер. Артилерийската подготовка беше невиждана, с грандиозна разрушителна сила, потопила в море от огън и осколки немските позиции. Такава мощ нашата армия още никога не беше съсредоточавала в едно сражение и не беше я стоварвала върху главите на немците. И все пак те се съпротивляваха. След пробива видях на една височинка няколкостотин наши изгорели танка. Оказа се, че немското командване е поставило в малки дупки по склона на височината един полк от фолксщурма - старци и момчета с фаустпатрони. Това войнство загинало, но унищожило множество танкове, задържайки нашето настъпление. Кръвта ни все така се лееше като река. Инерцията, набрана през 1941 година на гара Погосте и подобни на нея, не намаляваше, а нарастваше, макар че и да воюваме се научихме, и оръжие имахме вече достатъчно. Просто бяхме свикнали да не се съобразяваме със загубите. Само че сега труповете не се съсредоточаваха на едно място, а се разпределяха равномерно по Германия според нашето бързо предвижване напред. Освен това веднага ги погребваха. За четири години война подобрихме много неща, сред които и погребалната служба... Разбира се, войната е състезание, в което участниците се съревновават кой кого по-бързо ще довърши. В края на краищата ние довършихме немците, но свои хора при това, уви, успяхме да довършим няколко пъти повече. Такава е нашата велика победа!

Берлинската операция е добре известна и подробно описана. Нали това не беше Погосте! Тук ни съпътстваше успехът! Затова няма смисъл да повтарям как протичаше. Аз съм запомнил разцвета на природата през тези априлски и майски дни. Цяла Германия беше покрита с белите цветове на ябълките и вишните, дните бяха ясни, въздухът благоухаеше. Често заедно с венчелистчетата на цветовете вятърът разнасяше по улиците на селата и градовете бял пух. Понякога той, като първия сняг, застилаше улиците и тротоарите. Това беше пухът от немските юргани, които победителите разпаряха с ножове и изхвърляха през прозорците на улицата. Та нали това е толкова интересно и забавно, а победителят изпитва възвишено чувство на самоутвърждаване! Почти от всеки прозорец стърчаха бели знамена, кърпи, чаршафи, покривки. Немците дружно и организирано демонстрираха, че се предават. Поразяваха ни грижливо подредените градинки, с неизменните уродливи джуджета по лехите, благоустроените вили и къщи, чистотата, реда, но ни дразнеха високите огради с телена мрежа отгоре, пазещи частните владения. Необичайни бяха и отличните пътища, без дупки и кал, обградени от двете страни с ябълки... По-късно, когато войната вече свърши и плодовете узряха, ние започнахме да ги брулим, кършейки клоните. Минаващ немец ни помоли вежливо да не правим това и ни предложи да ни откъсне внимателно толкова ябълки, колкото искаме. Той ни разказа, че ябълките принадлежат на общината в съседното градче, на която е подведомствен пътят. Когато плодовете узреят, ще бъде наета специална бригада работници, която ще ги обере, ще ги натовари на камион и ще ги продаде на пазара. Малък процент от печалбата ще покрие заплатата им, а останалите пари ще се изразходват за ремонт и благоустройство на пътя... Ето така! Но това го разбрахме по-късно, а засега все още войната продължаваше, беше пролет и цялата армия беше пияна. Алкохол намираха навсякъде в изобилие и пиеха, пиеха, пиеха. Никога повече през целия си живот не съм употребявал толкова алкохол, колкото през тези два месеца! Може би затова свърши толкова бързо войната, защото опиянени от виното, ние забравихме за опасностите и се хвърляхме в обятията на риска. Взривове, бомбардировка, обстрел и изведнъж - хармоника, пиянски танц.

Колкото сме по-близо до Берлин, толкова повече стават постройките около пътя. Всъщност на много километри преди града се появи напълно заселено място. Немската столица се виждаше в далечината. През нощта на хоризонта се издигаше тъмночервен пламък. През деня над морето от огън се открояваше още и многокилометров стълб дим. В града цареше оргията на разрушението. Самолети, оръдия, катюши, минохвъргачки стовариха върху Берлин хиляди тонове взрив. Напред по пътя се движи плътен поток от камиони с войници и припаси, а също така танкове, оръдия и друга военна техника. В противоположна посока вървят само санитарни автобуси и многобройни отряди от освободени чужденци. Италианци, белгийци, поляци, французи. Те возеха вещите си в колички, караха ги на денкове върху седлата на велосипеди и винаги носеха гордо своите национални флагове. Ето дойде група английски военнопленници с протрити, но изгладени мундири, парадиращи с осанката си. Те ни козируваха важно. Срещаха се и руснаци, отведени за работа в Германия. Жените виеха и нареждаха, срещайки нашите войници.

Берлин представляваше купчина горящи камъни. Много километри развалини. Улиците са засипани с руини, отстрани няма сгради, а само стени с празни отвори на прозорците. Веднъж зад такава стена се взриви тежък немски снаряд и тя започна отначало бавно, а след това все по-бързо и по-бързо да пада върху гъмжащата от хора улица. Разнесе се див вой, но никой не успя да избяга. Само червен тухлен прах се издигна над мястото на произшествието. Наистина, казваха, че след това са успели да измъкнат живи танкистите от един затрупан танк. Останалите бяха смачкани. По щастлива случайност на мене ми оставаха петдесет метра да стигна до тази стена и бях само свидетел на срутването.

В пределите на града боевете придобиха крайно ожесточение. Доближихме се плътно. Често в една сграда имаше и немци, и наши. Схватката протичаше с гранати, ножове и каквото се намери. Грамадните тромави гаубици на нашата бригада бяха изкарани за стрелба с право мерене и те в упор, като пистолет, разбиваха стени и барикади. Имаше много загуби сред оръдейните разчети. Старчетата, които се бяха били през цялата война в относителна безопасност около оръдията, стрелящи обикновено от тила, сега бяха принудени да влизат в ръкопашни схватки и да изпитат същите опасности като пехотата. С една дума, кръвта се лееше като река. Само Райхстагът ни струваше вероятно няколко хиляди жертви. Намиращата се в Берлин артилерия можеше за пет минути да го изравни със земята заедно с отбраняващия го гарнизон. Но това здание - символ на Германия - трябваше да се запази и да се издигне върху него знамето на победата. Затова Райхстагът беше атакуван от пехота, която като при Погосте си пробиваше път с гърди.

Деня на победата посрещнах в Берлин, в района на Каулсдорф, на територията на огромно бетонно училище, където отначало е имало немска казарма, а след това се разположихме ние. Бях пиян, вдигнах търкалящата се на земята винтовка - там ги имаше колкото си искаш - и започнах да стрелям в петлето на училищния ветропоказател. Един път, два пъти, три пъти - пачка след пачка! Петлето вече е цялото надупчено, а аз все стрелям и стрелям, и наоколо всички гърмят! Хиляди ракети се издигнаха в небето, бият зенитките - цялото небе е в разриви. Канонадата е като преди настъпление... За последен път се настреляхме до наслада, макар че това занимание вече изрядно ни беше омръзнало за четири години война.

Първоначално живяхме в училището казарма. Спяхме на триетажни (!) койки. Такива още не бях виждал. В Русия имаше двуетажни, за икономия на място. Но немците бяха отишли по-далече и бяха издигнали трети етаж на почти двуметрова височина. Иди, че се добери там в пияно състояние! Такива легла имаше тридесет на брой в огромния физкултурен салон. През нощта се разнасяше силен вик: "Стани!", войниците слизаха отгоре както ги е майка родила, нахлузваха само ботушите си и започваше яко пиене. Лочеха цели чаши шнапс от кофата, след това пееха и танцуваха, тракайки с подметки по бетонния под.

През деня се мотаехме без работа и се забавлявахме както можехме. В двора на казармата намерихме мраморен бюст на Хитлер. Поставиха го на стълба на оградата и стреляха по него с картечница, докато от чертите на лицето на великия фюрер не остана нищо. Веднага започна дискусия как трябва да бъде екзекутиран Хитлер, ако се случи да го хванат. Повечето веднага предложиха да бъде обесен за яйцата. Но след това всички се съгласиха с проекта на Льошка Бричкин, опитен разузнавач с цивилна специалност директор на гробище в Ленинград. Слабограмотен мъж, той обаче беше прозорлив, ловък и стиснат, винаги знаеше своята изгода. Можеше да се вярва на неговите разкази, че в мирно време е живял "по-добре от всеки професор", препродавайки гробищни участъци и паметници. Този Бричкин имаше една слабост - обичаше да държи речи по време на събрания. Излизаше пред строя, очите му се наливаха с кръв, излизаха от орбитите си, лицето му се изкривяваше. Речта му биваше несвързана, състоеше се от пакет думи, прочетени във вестника. Но Льошка ревеше като ерихонска тръба. Това беше изключително зрелище, плюс това, че външността на Льошка беше впечетляваща - имаше коремче, бузки и закръглени задни части. Беше под четиридесет години... Та Льошка Бричкин предложи да се изкопае яма, да се сложи в нея Адолф, да се направи отгоре дъсчена настилка, по която да мине цялата армия, като си свърши върху главата на фюрера естествените нужди. Нека Адолф потъне бавно в лайна. Този проект се хареса на всички и ние го одобрихме единодушно. След това някой разказа историята как Хитлер бил пленен от неизвестен иван, който нахълтал в имперската канцелария, но понеже се опасявал, че началството ще започне да се тутка, да съди и присъжда, току виж - оправдали фюрера, побързал да разстреля пленника, а за да не го познаят и да няма възможни неприятности, сложил под трупа десет килограма тол и го пратил на майната му! Тази история я чувах не един път и след това. Беше популярна в армията.

Веднъж войниците довлякоха отнякъде красива клетка с говорещ папагал, хранеха го с грахова каша и го учеха да псува на майка, но папагалът упорито мелеше на немски. В деня на победата офицерите от полка организираха тържество. Щом беше провъзгласен първият тост за бащата на всичките народи, великия и мъдрия пълководец и вдигнаха чашите, папагалът закрешя гръмко: "Хайл Хитлер!!!" И веднага намери смъртта си.

Група войници се разпръсна по околностите, ходеха за вещи, водка и "фрави". Имаше една съседна улица, която беше наречена "лудата". Щом там се появеше рус-иван, жителите изскачаха от къщите си с кречетала, медни легенчета, звънчета и тиганчета. Наставаше невъобразим звън, шум, трясък. Така улицата съобщаваше за появата на завоевателя и се опитваше да го подплаши така, както хората се спасяват от налетели скакалци. Но рус-иван не е лесно податлив. Той влиза хладнокръвно в килера и спокойно експроприира всичко, което му се хареса...

Трудно беше да се възстанови дисциплината, колкото и началството да се стараеше. Печените бойци, чиито гърди бяха окичени с ордени, а мозъците им бяха помръднали от преживяното, смятаха всичко за позволено, всичко за възможно. Казват, че грабежите и безобразията са се прекратили едва след пълната смяна на окупационните части с нови контингенти, които не са участвали във войната.

При една "акция" - кражба на кокошки - участвах непосредствено. Инициатор беше Гошка Торгашов, гвардейски старши сержант. Много пил, той през цялото време нареждаше:

- Какъв бях? - Учител! Деца учех!!! - А сега какъв съм? Отивам да крада кокошки!!!

Счупихме катинара на курника, свалихме от мястото за спане две кокошки и един пуяк, като по всички правила им извихме шиите и си тръгнахме, вземайки ги със себе си. Но се оказа, че за всяка работа трябват опит и умение. Бях извил шиите на птиците непрофесионално. Те оживяха в стаята ми и вдигнаха страшен шум. С мъка ги напъхах отново в чувала, който свалих по-далече, в мазето - за мародерство можеше да си изпатя, нали войната вече беше свършила. Един познат момък, който през тази нощ беше часовой на улицата, ми каза на другия ден учудено:

- Какво прави снощи с тези немкини? Защо така викаха? Уж беше тих, а и при жени никога не ходиш? Исках даже да вдигна тревога...

Всичко беше доста противно, не ни се искаше да ядем крадените птици и ги подарихме на медицинските сестри от съседната болница.

През тези дни, в Берлин, направих нещо, с което се гордея и досега, но се учудвам на своя авантюризъм... В една дъждовна вечер ме изпратиха някъде с някаква задача. Сложих си заради дъжда гумирано и блестящо трофейно офицерско наметало. То покриваше главата с капюшон, а цялото тяло - до петите; войникът изглежда в него като генерал. Като взех автомата, тръгнах по задачата. Около съседната къща ме спряха отчаяни женски вопли: някакъв старши лейтенант, ако се съди по цвета на пагоните - интендант, влачеше млада хубава немкиня към входа на зданието. Беше ѝ свалил полата и разкъсал бельото. Веднага притичах по-близо, изтраках със затвора на автомата и креснах силно с командирски глас (дойде ми отнякъде): "Мир-р-р-но!!! - и се представих. - Командир на подразделение СМЕРШ, номер 12-13, майор Потапов!!! Заповядвам ви веднага да се явите в щаба и да докладвате за безобразното си поведение!.. Ще проверя!.. Кръ-ъ-ъ-гом!.. Марш!.. Бегом!.."

О, тази съдбоносна дума СМЕРШ. Тя действаше безотказно. Всички ние замирахме от страх, когато я чуехме.

Интендантът избяга, като ме обви с отвратителната воня на винения си дъх...

Немкинята стоеше, гледаше ме с очите на малка мишка пред готова да я погълне кобра и трепереше... Разбрах: чакаше покорно да довърша започнатото от старши лейтенанта. Помогнах ѝ да си сложи полата и ѝ казах:

- Вървете си у дома и гледайте да ходите по-малко по улиците.

И след пауза простенах:

- Извинете (Entschuldigung)...

Немкинята си отиде...

Животът в Берлин започва да се възстановява. От развалините изпълзяха гладни и наплашени граждани. Започнаха да разчистват затрупаните улици. Нашите кухни раздаваха чорбица на желаещите. Аз хранех няколко околни хилави дечица. Сега те вероятно са възрастни чичковци, готови отново да воюват с нас. По целия град можехме да се разхождаме свободно: видяхме развалините на имперската канцелария, отидохме до Райхстага, около който, в Тиргартен, имаше огромно бунище от повредени танкове, оръдия, бронетранспортьори, картечници и други военни машини. Потоците пленници, които запълваха градските улици в първите дни на капитулацията, вече бяха секнали.

Мнозина се разписаха на Райхстага или считаха за свой дълг да му препикаят стените. Около Райхстага се разливаше цяло море. Със съответната воня. Автографите бяха различни: "Ние отмъстихме!", "Ние дойдохме от Сталинград!", "Тук беше Иванов!" и така нататък. Най-добрият автограф, който видях, се намираше, ако не ми изневерява паметта, върху цокъла на статуята на Великия курфюрст. Там имаше бронзова табела с родословието и списъка на великите мъже на Германия: Гьоте, Шилер, Молтке, Шлифен и други. Тя беше дебело подчертана с тебешир, а отдолу се намираше следното: "Е*ал съм ви всичките! Сидоров". Всички, от генерал до войник, се умиляваха, но по-късно тебеширът беше изтрит и безценният автограф не се запази за историята.

До Бранденбургската врата се появи огромен бит пазар, където вървеше всякаква валута и можеше да се купи всичко: костюм, пистолет, кльопачка, жена, лека кола. Видях как един американски полковник направо от джипа продаваше часовници, окачил ги на разперените си пръсти... Контактите със съюзниците бяха слаби. Пречеше езиковата бариера и надутата сдържаност на англичаните, които ни гледаха отвисоко. Американците бяха по-обикновени, особено негрите, които ни симпатизираха. Веднъж, като седях на един крайпътен хълм и се греех на слънцето, видях отдалече следната сцена. Пиян иван спря немец велосипедист, удари му един шамар, взе му велосипеда и като криволичеше, го подкара по шосето. Немецът се оплака на минаващи англичани и те, като поговориха вежливо с иман, върнаха имуществото на немеца. Иван не се съпротивляваше, защото англичаните бяха петима. Всичко това видях не само аз, но и едни негри, които пътуваха нататък с джипове. Единият джип мина напред, другият, скърцайки със спирачките си, спря редом. Казаха на англичаните да продължат, което те направиха, като свиха рамене. Немецът получи още една плесница, предадоха тържествено велосипеда на иван и дълго го потупваха по гърба, като се усмихваха белозъбо до ушите... Видях в Берлин как един американец бие смъртоносно свой сънародник негър. Биеше го зверски, с подкованите си обувки в корема, по лицето. Всичко това не предразполагаше към съюзниците.

В разгара на лятото на 1945 година страните победителки се договориха за разделянето на Берлин на четири сектора. В замяна на отстъпената от нас тукашна територия получихме парче английска окупационна зона на север, със столицата на провинция Мекленбург град Шверин. Вдигнаха ни набързо по тревога, натовариха ни на камиони и ни изпратиха да заемем новата територия. Шверин беше абсолютно цял, с население, попълнено за сметка на евакуираните. Животът в него кипеше. По улиците се разхождаха немци с военна униформа - трябваше да ги вземат със себе си англичаните, но не го бяха направили. Странно беше да срещаме лице в лице хора, които бяхме свикнали да виждаме само в мерника на картечницата. Специфичното чувство, възникващо при такива срещи, се е запазило вероятно у фронтоваците за цял живот. Даже и сега, когато видя по улиците на Ленинград офицери от ГДР, чиято униформа се различава малко от нацистката, ми се иска да скоча в канавката и да им пратя дълъг откос. Същото е със звука на летящ самолет. Войната свърши преди повече от тридесет години, но този звук винаги предизвиква у мене една и съща реакция: очите ми трескаво търсят укритие. Явно някакви рефлекси, придобити по време на войната, са навлезли неизтребимо в нашата плът и кръв.

Шверин беше прекрасен. Поразяваха неговите готически постройки от червени тухли, операта, която ми приличаше с нещо на нашия Мариински театър в Ленинград, замъкът на острова, лебедите в езерата. В градските градинки се разхождаха свободно питомни газели, фазани и пауни. Наистина, не им се наложи дълго да се разхождат. Славяните бързо организираха лов и като изпозастреляха животните, си свариха от тях чорба. Развличаха се и по друг начин. Добраха се до хангарите с лодките, измъкнаха от тях каяците и започна плаване по езерото! Писъци, шум, пиянски викове... Един се преобърна и извика неистово за помощ: "Потъвам!!!" Но, както се оказа, водата там беше до кръста.

Развличаха се и по-културно. В операта започнаха постановки. Бях на "Мадам Бътерфлай", но изпълнението и декорацията се оказаха провинциално посредствени. Половината зала беше пълна с наши войници. Те цвилеха на най-неподходящите места. Трагичната сцена със самоубийството на героинята премина неизвестно защо под дружески хохот... След спектакъла, минавайки по партера, забелязах, че немците заобикалят старателно едно място, извръщайки поглед настрани. Там седеше мъртво пиян майор, сложил глава на облегалката на предния стол. Под краката му се беше разпълзяла грамадна локва повръщано.

Военните момичета се нахвърлиха на чуждестранното облекло. Беше им омръзнало да носят униформа, а наоколо има такива красиви неща! Но контенето не винаги биваше безопасно. Веднъж свързочничките облякоха ярки дрехи, сложиха обувки с високи токове и щастливи, сияещи тръгнаха по улицата. Срещу тях - група пияни войници:

- Аха! Фрави!! Ком! - и повлякоха момичетата към един вход.

- Ама ние сме рускини, свои, ой! Ой!

- А на нас ни дреме! фрави!!!

Войниците така и не разбраха с кого си имат работа, а момичетата изпиха чашата, която се падна на много немски жени.

Немските жени се съгласяваха в общи линии доброволно на връзка с войниците, без да правят от това никакви проблеми. В Германия това беше поразително просто. Руската патриархална строгост на нравите не се простираше извън пределите на нашата страна. Немкините бяха особено благосклонни, ако "камрад" е вежлив, не бие и не е много пиян. Съвсем добре е, когато те нахрани и ти даде храна заедно със себе си. Но е лошо, когато "камрадите" са няколко и са жестоки (това беше по време на сраженията). В резултат от това в Германия се появиха плуивановци, полуказахи, полуузбеки и полудявол-знае-какви. На запад, очевидно, полунегри... В резултат от това имахме също така невиждано разпространение на венерически болести. Преди войната, благодарение на успехите в здравеопазването, такива болести в страната ни станаха извънредно произшествие. Нали нашата съветска медицина, основаваща се на социалистическите начала, беше най-прогресивната: заразила се е Маша, хващат за ушите Вася, След Вася - Глаша, след Глаша - Петка, след това Танка, после Гоша и така нататък, всички по веригата.

Затова беше още по-неочаквано масовото заразяване на войниците в Полша и Германия, където се оказа, че това "добро" има устойчиво огнище. Буржоазният строй се основава на индивидуализма: ако си се заразил, това си е лично твоя работа, която не засяга никого...

Като се сблъскаха с епидемията от венерически заболявания, медиците отначало се объркаха. Лекарствата са малко, специалистите още по-малко. Триперът се лекуваше по варварски начин: инжектираха в задните части на болния няколко кубика мляко, образуваше се абцес, температурата се покачваше над четиридесет градуса. Бацилът, както е известно, не издържа на такава температура. Понякога това помагаше. Със сифилистиците беше по-лошо. Разказваха ми, че са ги събрали в град Нойрупин в специален лагер и известно време ги държали зад бодлива тел, в очакване на медикаменти, каквито още нямало.

Прескачайки напред, трябва да кажем, че нашата медицина след две-три години се справи блестящо с тази неочаквана и трудна задача. В края на четиридесетте години венерическите болести практически изчезнаха, като осакатиха, разбира се, телата и душите на тези, които преминаха през тях, а често и на техните близки... Видях своеобразното начало на борбата, поведена от медиците срещу тази напаст на територията на Германия. Веднъж на разсъмване срещнах в околностите на Шверин огромна колона млади жени. Плач и стенания се разнасяха във въздуха. По лицата на немкините имаше отчаяние. Звучаха думи:

- Нах Зибир! Нах Зибир!

Равнодушните войници подгонваха изоставащите.

- Какво е това? - попитах с ужас едно старче от охраната. - Къде карате тези нещастници?

- Защо викат напразно, глупачките, за тяхно добро е! Водим ги по заповед на коменданта - на профилактичен преглед!..

Бях възхитен от нашия хуманизъм! Войниците пееха:

“Варум ти не дойде, дер абенд беше

от небето дребен васер валеше...“

Имаше и друг вариант:

“Варум ду гестерн не дойде,

их драй ур тебе чаках,

дребен васер от химел капе,

их нах хаузе отидох...

И още:

“Фрау, фрау, фрау гут!

Хойте фикен, морген брут!“

(Изкълчени немски думи:

„Госпожо, госпожо, госпожо хубав!

Днес любов, утре хляб!“)

Времето минаваше, а мене ме измъчваше мечтата за връщане у дома. Вече си заминаха демобилизираните старчета. Една група, друга.

- Ти ще послужиш още две годинки-три - утешаваха ме в щаба.

"Как да се измъкна от тази помийна яма" - блъсках си главата. И тогава ми дойде на ум една спасителна идея. Четирите ранявания! Пак те трябва да ме спасят. Помогна ми милият Михаил Айзикович Голдфелд. Точно тогава неговата част се разформираше и той ми написа демобилизационни документи. Имаше си, между другото, своя грижа: трябваше да се занесе в Ленинград един трофеен акордеон и някакви неща на последната му ППЖ, която беше заминала преди него да ражда. Както и да е, отивах си у дома! У ДОМА!!! У ДОМА!!! С мене се готвеха да заминат за Ленинград двама тилови старшини - или продоволствени снабдители, или склададжии. Както разбрах по-късно, те бяха взели много накрадени пари, като ги бяха зашили някъде в клиновете или коланите си.

Разработихме план: трябва да се доберем до Щетин и да поискаме да ни качат на някой съветски кораб, плаващ за Ленинград. Да организираме пътуването до Щетин беше много просто. Наехме шофьор немец и той с един огромен газгенераторен камион, който се движеше с изгаряне на дървени трупчета поради липса на бензин, ни превози през цялата Северна Германия.

Пустинният Щетин представляваше купчина развалини. По улиците не срещнахме почти никого. На пристанището наистина имаше съветски кораб, красивият лайнер "Маршал Говоров". Оказа се, че преди той се наричал "Борей", влизал в състава на финландската флота и станал наш след войната като контрибуция. В трюмовете на "Говоров" немски докери товареха станове, демонтирани от местните заводи. Договорихме се лесно с помощник-капитана. За манерка спирт, с която се бяхме запасили предвидливо (безценна валута!), ни обещаха да ни вземат на борда.

- Но "Говоров" ще отплава точно след една седмица, поживейте засега в съветската комендатура - посъветва ни помощник-капитанът.

Комендатурата се намираше наблизо. Голямо каменно здание, долните прозорци и входът на което бяха прикрити с тухли и чували с пясък. От всички страни зданието беше оплетено с бодлива тел. Истинска непристъпна крепост!

Кабинетът на коменданта се оказа на най-горния етаж. Като почукахме, влязохме в просторна стая. В средата стоеше мрачен майор и ни гледаше изпод вежди през нависнали върху очите му коси. Пред него на масата имаше наполовина празна бутилка, чаша, а в разлята течност - хляб, смесен с парчета сланина и още нещо.

- Другарю майор, разрешете да се обърна! - произнесох аз, както се полага. Майорът мълчеше, сумтеше и ме гледаше. Два пъти се наложи да повтарям всичко отначало. Изведнъж майорът скочи, изтича вън от стаята и ние чухме как повръща шумно в отвора между стълбите. Като се върна, той каза:

- Е, какво искате?

Обяснихме му.

- Старшина-а-а! - извика той.

Влезе човече на средни години, на което беше наредено да ни настани. Като седнахме на наровете в една от стаите, започнахме да закусваме, а за установяване на добри отношения поднесохме на старшината чаша спирт.

- За наше здраве! - каза старшината. Изпи чашата, изкряка, но спиртът не беше разреден и очите му изхвръкнаха. Изведнъж едното се отрони от мастото си и шляпна звънко в канчето с борш. Ние онемяхме. Старшината между другото ровеше спокойно с лъжицата си в супата, като търсеше своето око, намери го, изтри го с полата на гимнастьорката и като разтвори с пръсти очната ябълка, го постави на мястото му.

- Да, такива ми ти неща - каза той смутено. - През 1944 година в Белорусия един куршум ме направи едноок. Не ме биваше за строя, служих в стопанска команда, а сега всичко се обърна откъм лошата страна. Моят набор отдавна вече е демобилизиран, а тук, в Шетин, няма съветски войски, нали е полска територия. Няма с кого да се смени комендантският ни взвод, така че се налага да служа...

Наистина, наши в Щетин нямаше. Нямаше още и полски власти. Вярно е, че вече бяха плъзнали полски спекуланти и всякакви тъмни предприемачи. Те търгуваха на тройна цена с бира, вещи, даже ни предлагаха красиви немкини на разумна цена... В зданието на Естествено-историческия музей срещнах полски музейни работници, които бяха дошли да видят, какво се е запазило там. Но от музея бяха останали само стени, а в залите, сред начупено стъкло и трошляк, се срещаха само парчета от експонатите.

През деня в града беше тихо и спокойно, но с настъпването на нощта започваше нещо невъобразимо. Навсякъде се подемаше стрелба, чуваха се викове, стонове, някакъв неразбираем шум. Войниците от комендантския взвод ни съветваха да не си показваме носа на улицата. Барикадираха вратата на комендатурата, до амбразурите седнаха дежурни наблюдатели. Сега разбрах защо зданието е така укрепено. Оказа се, че в развалините на града се е струпала в голямо количество всякаква нечиста сила. Недостреляни фашисти, криминални престъпници, наши дезертьори, английски шпиони и така нататък. В комендатурата се наслушахме на необичайни истории за бандитски шайки, появили се като гъби след дъжд на територията на бъдещата Полша. Престъпността се вихреше, властта все още се организираше. Една такава шайка командвал бивш съветски капитан - дезертьор, герой на Съветския съюз, някой си Глоба. Негов помощник бил един оберщурмбанфюрер от СС, а в бандата му влизала всякаква интернационална паплач. Великолепно снабдена с оръжие, каквото се търкаляше в изобилие по пътищата, бандата кръстосвала страната с бързоходни немски всъдеходи "Адлер". Трудно било да я хванат. След като ограбела едно градче, тя изчезвала в неизвестна посока със скорост повече от сто километра в час. В градчетата бандитите имали осведомители, съобщаващи им по радиостанция накъде са се насочили преследвачите. Казват, че цяла НКВД дивизия дълго и безуспешно преследвала Глоба. Накрая бандата била обкръжена от всички страни. Глоба се опитал да пробие. Четири пети от неговите сподвижници дали живота си, но самият той все пак избягал в Западна Германия. Сигурно днес преуспява някъде в Съединените щати.

Друга банда била по-хитра, тя действала в последните месеци на войната. В нея влизали двама руснаци, двама поляци и една французойка. Щом нашите части освобождавали някой малък град, те пристигали там, облечени в съветски униформи, настанявали се в някоя къща и разпъвали голям плакат с надпис "Комендатура". След това започвало разпродаване на немското имущество, останало в града. От името на новата власт продавали мелници, къщи, имения, селскостопански машини, добитък. Плащало им се в злато, валута и скъпоценности. Издавали разписки с фалшив печат. Поляците, много настървени за всякакви спекулации, се поддавали лесно. Операцията продължавала ден-два, след това "комендантите" изчезвали, а няколко дена по-късно идвала истинската комендатура... Казваха, че тези аферисти били заловени и са им конфискували половин камион ценности.

Да се слушат детективски истории беше интересно, но се почувствахме иначе, когато една нощ нашата къща беше нападната. Започна стрелба от винтовки, картечници и автомати по прозорците и вратите. Обади се лека минохвъргачка. Чувстваше се, че операцията не се води от дилетант, а от опитен военен. Наложи се да върнем в старото време и да започнем ответна стрелба през амбразурите. Много неуютно беше под гъстия поток от куршуми. Мислехме си: ето че мина войната със своите опасности, а сега, не дай боже, ще се наложи да дадем живота си в тази дупка! За щастие всичко се размина. Само един войник беше одраскан и основателно напълниха гащите моите спътници, които не бяха помирисвали барут по време на войната... Щом се показа слънцето, обсадата беше прекратена, нападателите изчезнаха като призраци и все едно нищо не се беше случило. Кои бяха, защо организираха този спектакъл, така и не научих.

Качихме се с огромна радост на "Говоров", който, между другото, се отдалечаваше нощно време доста от брега, за да се избегнат инциденти. "Говоров" плава доста дълго по Одер, преди да достигне морето при град Свинемюнде [1]. Пътешествието беше интересно. Навсякъде по реката стърчаха корпусите и мачтите на потопени кораби. На едно място имаше прекършен от бомба танкер, на друго - унищожен и опрял дъното броненосец. Огромните стволове на неговите оръдия се виреха на различни страни, а водата достигаше до капитанския мостик. Имаше там и подводници, лежащи на брега, и преобърнали се плаващи кранове.

Най-сетне започна Балтика. Беше студено, ветровито, мрачно. Дъждовните облаци летяха паралелно на повърхността на огромните сиви вълни. Люлееше силно. На палубата ни тресеше и моите хитри спътници се договориха с механика да ни пусне в една каюта. Каютата беше двуместна, но единият от живеещите в нея винаги биваше на вахта. Разположихме се добре, на топло и уютно. Седмичното пътешествие мина незабелязано, плюс това, че през целия път пихме непрекъснато водка със стопанина на каютата, закоравял алкохолик. Той разказваше за себе си:

- Отидох на лекар, лекарят ми казва: "Предписвам ти да пиеш желязо...", отидох си у дома, пропих железния креват, не ми стана по-добре...

Наложи ни се да плаваме дълго, защото Балтийско море гъмжеше от мини. Имаше само един повече или по-малко безопасен път - плътно до финландския бряг. Като стояхме едно денонощие в Хелзинки, продължихме по-нататък, почти притискайки се до скалистите склонове на финландските шхери, докато не стигнахме остров Хогланд. След това, най-сетне, Кронщад, където отново ни се наложи да чакаме едно денонощие. Можеше да се побъркаме! Наблизо е градът, наблизо е родният дом, а ние седим тук и чакаме! В Кронщад бяхме спрели около намачкания от бомби още през 1941 година линеен кораб "Марат", виждахме развалините по брега. Накрая, на 4 ноември 1945 година, пристигнахме в ленинградското пристанище. Митничарите не бяха особено придирчиви към нас, имаха си други грижи: при разтоварването се беше счупил един от сандъците със станове и оттам се бяха посипали... платове, костюми, обувки и прочее вещи. Съпровождащият товара майор неизвестно защо беше започнал да стреля с пистолета си... Но на нас не ни беше до това представление. Като се сговорихме набързо с един шофьор на свободен камион, се понесохме по града.

Мръсен, опушен, щелият в белези от осколки и в дупки от бомби, след пълнокръвния красавец Шверин, Ленинград приличаше на полутруп, в който едва мъждука живот. Жителите - сиви, прегърбени и сякаш подути, загърнати в подобно на чували облекло, едва влачеха краката си. Моят дом се появи неочаквано бързо. Какъв е мъничък, какъв е олющен! Едва успявам да сляза и се сблъсквам с една съседка. Ах!.. И вече тича насреща майка ми, дребничка, привита, остаряла... Моята одисея приключи.

-----------------------------------------

1. На полски: Швиноуйшче. (Бел. прев.)