СЛУЖБОМЕР

събота, юли 25, 2015

„Спомени за войната“ – 1978. ВЕТЕРАНИ. ПАМЕТНИ МЕСТА

Автор: НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ НИКУЛИН

Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА

Предишните части: ПРЕДИСЛОВИЕ, НАЧАЛОТО (1, 2), ПОГОСТЕ (1, 2), 311 СТРЕЛКОВА ДИВИЗИЯ, ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ (1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20), БЕРЛИН. КРАЯТ НА ВОЙНАТА, СЛЕДВОЕННИ СЛУЧКИ (1, 2, 3, 4)

1978. ВЕТЕРАНИ. ПАМЕТНИ МЕСТА

Минаха години. После десетилетия. Веднъж на третата страница на един ленинградски вестник видях малка обява: "Ще се състои среща на ветераните от 311 стрелкова дивизия"... Дали да не отида? Кои са тези ветерани? Кой е останал от над 200 хиляди души, които изгоряха по време на войната в тази дивизия? Не без вълнение отидох на мястото, където се провеждаше срещата.

Събраха се двадесет души. Всичките зарегистрирани, както разбрах, са около четиристотин, но в основни линии живеят в Киров, където се е формирала дивизията. В Ленинград има само малка част, четиридесет души. Разбира се, не познавах никого от тях.

Секретарят на ленинградската секция, Абрам Мойсеевич Шуб, симпатичен оплешивяващ мъж, назова някои от дошлите. Там бяха един полкови лекар, една санитарка, двама бивши старшини, вече доста възрастни, главният комсомолски работник на дивизията, който още не беше изгубил остротата на своите рисови очи. Имаше много интенданти, снабдители и други работници от тила. Всички имат на гърдите си орденски лентички, ордени и паметни значки. Само един беше без ордени, но той беше и без едно око, крака и ръце.

- Ти откъде си? - попитах аз.

- Пехотното разузнаване... - отвърна той.

Президиумът се възглавяваше от един подполковник с мундир, който висеше на него като чувал - последният началник щаб на дивизията. Главата му потрепваше леко, ръцете му се тресяха и барабаняха по повърхността на масата. Той слушаше речите и накрая сам взе думата:

- Аз, както виждате сами, другари, нищо вече не мога, но искам да ви приветствам и ви призовавам да изразим протест срещу действията на китайските военни срещу Виетнам! (точно в тези дни китайците бяха нападнали своя съсед).

Ние станахме и изразихме протест.

Абрам Мойсеевич Шуб произнесе радостни слова за нашата среща, а след това предложи на всички да разкажат по ред за себе си.

- А вие какъв бяхте в дивизията? - извиках аз.

- Сержант.

- А по длъжност?

- ...

- Все пак... Каква?

- Работех в Особения отдел [1].

След това започнаха дълго да разказват своите спомени старшините. Поведе се нескончаем спор за това през август или през юли унищожиха с бомбардировка една рота край Кириши. Събранието заплашваше да се проточи. Мъдрият и многоопитен Шуб благодари настоятелно на изказващите се, но тогава пожела да каже няколко думи един бивш редактор на дивизионния вестник - някакъв си полковник в оставка. Беше дошъл на събранието с изискан костюм, с жена си - гримирана блондинка с двадесет години по-млада от съпруга си. Неговото изказване беше откровено самохвалство: дълга фронтова биография. Излезе, че войната е била спечелена благодарение на него! А този човек никога не е бил на предната линия, не е чувал свиренето на куршумите и снарядите. Живял е на топло, бил е сит, сред уют, на петдесет километра от фронта, писал е статии, невъзможни за четене и използвани в най-добрия случай за самокрутки. След това той разказа, че е претърпял неотдавна сърдечна операция, лекувал се е в най-добрата клиника при наши лекари, но се кълне да бъде верен на 311 стрелкова дивизия! Квадратната му физиономия изразяваше абсолютна бездарност и непоколебима, тъпа упоритост, вяра в собствената изключителност. Та нали в следвоенните години даже не беше успял да напише спомени за дивизията - вероятно не е имало какво съществено да си спомни, а и задачата се е оказала не по силите му. Осъществи я бившият дивизионен фотограф - сержант Д. Онохин, един от малкото оцелели в дивизията от деня на нейното формиране до края на войната. Пазеха Онохин, за да има кой да прави снимки за партийните книжки, напълно необходими по време на войната.

Между другото главният редактор започна своето изказване отначало. Непоносимо беше да се слушат глупостите му и аз казах на гримираната блондинка:

- Много се развълнува вашият, да не получи сърдечен пристъп, успокойте го!

Блондинката и Шуб, който благодареше непрекъснато на полковника, го настаниха в едно кресло, дадоха му вода.

Мина много време. Шуб реши да приключваме, но тогава от само себе си започна общ разговор. Примерно такъв:

- А помниш ли, през януари на четиридесет и втора ядохме конско?

- Трябва да се разтрива с мас от язовец, мечото грозде също помага.

- Трябваше да ми дадат орден, но работата се закучи.

- А докато Сидоров ходеше за патрони и оръжие в тила, неговата ППЖ живееше с ПНШ-2 [2].

- Майор Свистунов беше убит не през четиридесет и втора, а през четиридесет и трета!

- А сега имам тристайно жилище.

- Аз, значи, ѝ казвам...

Събеседниците се зачервиха, гледаха се един друг с горящи очи, размахваха ръце, някои посегнаха за валидол. Това продължи доста дълго, после Шуб благодари на събралите се, помоли всеки да даде по три рубли за текущи ветерански нужди и ние се разотидохме, всеки по своите дела.

Като резултат от срещата получих срещу три рубли красива значка "Ветеран от Волховския фронт", напомняща ми орден на персийски шах от миналото столетие, и даром - значка "Ветеран от 311 стрелкова дивизия", представляваща звезда на фона на плат с шнурове, яркочервена, все едно я бяха потопили в кръв. Много подходяща за 311 стрелкова дивизия значка.

Имах на това събрание още една странна среща: там се оказа артилерийският началник, който изпрати през лятото на 1943 година нашето малко оръдие в минно поле, където благополучно се взривихме.

- Лъжеш! - каза ми той грубо. - Там всички загинаха!

Посочих му доказателства, факти, фамилии.

- Но ти няма как да си оживял! Там всички загинаха! - повтори той по-малко уверено. - Е, да вървим да пийнем!

Не отидох да пия с него.

По-късно се отзовах на една обява за среща на ветераните от гвардейската гаубична бригада, в която завърших войната. Но не ми се искаше да ходя повече по срещи и посетих секретаря на ленинградската секция индивидуално, в дома му. Това беше Б. Залегалер, много приятен възрастен човек, доцент в Селскостопанската академия. Той ме прие радушно, разказа ми всичко, което знаеше, а аз се опитвах да си спомня какъв беше по време на войната. И си спомних. Беше снабдител, караше от тила снаряди. Често по телефона се чуваше:

- Ей, Залегалер, твойта мама, къде залягаш?! Снаряди няма ли?..

Познати фамилии в тетрадката на Залегалер възродиха в паметта ми отдавна угаснали образи. Ванка Крамер. Залегалер ми каза, че е умрял неотдавна в Гатчина. Беше як момък с криминално минало. Веднъж в Шверин попаднах в неговата компания. Цяла нощ пляскахме карти.Горяха свещи, под тавана се виеше тютюнев дим. Тази първа и последна в моя живот игра ми донесе печалба: крава и панталони. Панталоните бяха черни, дълги. Очевидно ги беше носил двуметров немец. Наложи се да се отрежат отдолу десет сантиметра. Тези панталони ми помогнаха много през трудните студентски години. Носих ги два сезона, на третия отзад се протъркаха дупчици. Наложи се да използвам чудото на тогавашната съветска химия - лепилото "БФ" ("балтийски флот"). Направих всичко по правилата: намазах панталоните с лепило, сложих кръпките, прегладих ги с ютията. Образува се нещо твърдо като дъното на тиган, което тропаше силно по седалката, когато сядах на някой стол. След два дена тези втвърдени кръпки се изпокъсаха точно по краищата и изпаднаха, като направиха отзад на панталоните кръгли дупки.

А кравата Ванка Крамер откара на касапин. От нея се получи голямо количество вкусен салам, който ядяхме или разменяхме с немците за водка. Ванка Крамер създаде широки връзки с немските криминални и заедно с тях въртеше разни дела. Веднъж той и Баград Бежанов, красив грузинец, организираха игра на карти с немските приятели, която продължи три денонощия, след което немците останаха само по долни гащи, а всичките си неща докараха при нас с една количка. Какво да се прави! Играта си е игра! За Бежанов не помня почти нищо, освен това, че заболя три пъти от трипер и един път от сифилис - факти, които по онова време ми направиха силно впечатление.

Немската криминална компания се оправи бързо от разорението и продължи своята дейност. Веднъж ми потрябва спирт - взех една кутия от консерва, отидох в познатото мазе и намерих там нашите приятели заедно с някакви непознати хора. В стаята цареше безпорядък. Без да се замисля, се обърнах към единия от немците:

- Ей, камрад, давай шнапс!

Немецът ме погледна със сдържано отвращение:

- Нихтс шнапс. Их бин полицай!

Разбрах, че нашите приятели са загазили, а аз трябва да офейкам, докато не са ме подбрали. Немската полиция, току-що организирана и даже все още без униформи освен червените превръзки на ръкава, нямаше право да закача наши войници, но несъмнено беше свързана със съветската комендатура. Изчезнах за част от секундата и повече никога не видях немските бандюги. А си ги биваше! Единият нямаше пръсти на ръката си, другият беше с извадено око, на третия цялата цялата мутра му беше в белези. Вероятно и на фронта са се подвизавали.

Още една фамилия в тетрадката на Залегалер ми напомни нещо. Гвардейски старши сержант Бугаев. Той беше спортист с разряд и заедно с други проверени другари получи през последните военни дни деликатна задача от командването. Въпросът се състоеше в това, че в горите, в тила ни, останаха много различни хора, които не желаеха да се срещат със съветските органи. Там имаше есесовци и различни нацистки шефове, и влосовци, и наши дезертьори. Ловяха ги и ги затваряха, но мнозина все пак се промъкваха на Запад и минаваха отвъд Елба, в гостоприемните обятия на американците и англичаните. Нашето контраразузнаване намери начин "да неутрализира" тези хора. Врели и кипели момчета като Бугаев отиваха в гората, търсеха бегълците, присъединяваха се към тях, обяснявай, че също бягат на Запад, а след това през нощта, тихичко - с нож под ребрата - ликвидираха своите нови приятели. Да търсят кой е прав, кой е виновен, не им беше заповядано. След като бяга на Запад, значи е враг - с ножа и това е. Грешка няма да има. Казваха, че Бугаев изпълнил с чест своето поръчение...

Какво ме чака на срещата с ветераните от артилерийския полк, в който започнах войната? Тази среща все още предстои...

Като наблюдавах ветераните от своята част, а също така и всички други, с които ми се налагаше да се сблъсквам, открих, че повечето от тях са извънредно консервативни. За това има няколко причини. Първо, живи останаха в основни линии само тиловаци и офицери, не тези, които бяха изпращани в атака, а тези, които ги изпращаха. И политическите работници. Последните са сталинисти по същност и възпитание. Те просто не са в състояние да възприемат войната обективно. Тъпотията, усилена от склерозата, е станала непробиваема. А тези, които мислят нещо и преживяват станалото (и те не са малко), са завинаги травмирани от страх, не говорят излишни неща и си мълчат. Аз откривам този неунищожим страх и в себе си. В главата ми работи автоматичен ограничител, който не ми позволява да излизам извън определените рамки. И пиша тези редове с обичайния таен страх: зле ще си изпатя за това!

Връзките с ветераните предизвикаха у мене желанието да отида по бойните места. Как ли изглеждат сега? Малко повече от час пътуване с влака и под краката ми е перонът на Погосте. Грохотът от вагоните на електричката заглъхна в далечината. Неочаквана тишина се стовари върху мене. Синьо небе, слънцето свети, наоколо зеленее гора - и нито звук! Само замайващият аромат на горски треви и цветя изпълва въздуха. Железопътният насип - колко е нисък! А приличаше на планина, когато се налагаше да пълзим към него и да се прехвърляме през него лежешком, като змии, под куршумите и осколките, свирещи от всички страни. Тук-там в насипа се виждат останки от немските огневи точки, но трябва да се търсят специално в тревата. Всичко се е сринало, обрасло е, а гората се е приближила плътно, почти до релсите. Покрита е с храсти "долината на смъртта", претъпкана някога с трупове. Застилат я метличини и незабравки. А гората е все същата: малки трепетлики, елши, брезички, редки елхички - нискостеблена, обрасла с гъсти храсталаци. През гъсталака не може да се мине. Клони ти се навират в лицето, паяжина покрива очите, в ушите и под шапката се пъхат летящи кърлежи - отвратителна напаст. По мляскащата под краката земя пълзят змии. Да, опасно място е Погосте! Такова си беше останало и днес. Нашите землянки и гробове бяха изчезнали, но множество други, редуващи се със снарядни ями, ровове, канавки, се бяха запазили навсякъде. Да вървиш през такава гора е същинско мъчение: постоянно пропадаш някъде. Тук-там се среща изгнила дървена настилка - остатъци от стария път, който прокарахме през 1942 година. Но следи от канавката в железопътния насип, през която пътят водеше към Погосте, не намерих. А между другото това беше огромна яма, в която често се спасявахме от артилерийските обстрели. Веднъж, спомням си, седяхме там комфортно и омитахме двудневния неприкосновен продоволствен запас, който ни дадоха преди атаката - консерви, сухари, сланина. Простоватата гладна войнишка мъдрост учеше: трябва да се изяде всичко преди боя, иначе ще те убият и няма да опиташ!

Ето мостчето през рекичката Мга. Тук през 1943 година ме застигна жесток обстрел. Голямокалибрените снаряди избухваха един до друг, но аз успях да скоча в едно тясно окопче. Върху мене тежко се стовари дишащият със свирене гвардейски капитан Риженко, дълъг рус здравеняк. Аз бях малко или много свикнал с обстрелите, а той, рядко биващ на предната линия, се уплаши много. Почувствах как коленете на капитана подскачат нагоре-надолу. Беше това, което наричат "да ти заиграят капачките".

Капитан Риженко беше нашият замполит [3] и водеше сред нас възпитателна работа.

- Хайде, момчета, дайте да запеем! - казваше той и ние започвахме да пеем: "Слънце над гора изгрява, Ворошилов при нас идва", още за Галя, която била млада и която вързали "до един бор с плитките ѝ", и също "под планината гора" [4]. Пеехме също идейни частушки за стария неспособен съпруг. Капитан Риженко не водеше своята работа абстрактно, не говореше прекалено много за високи идеали. Той се пригаждаше към конкретните обстоятелства и неговите усилия биваха резултатни. Например, когато бяхме останали съвсем без дъх след шестдесет километра марш и падахме от умора, той каза:

- Хайде, момчета, слушайте сега!

Ние слушахме.

- Кое е това нещо, което, ако го имаше, нищо на света нямаше да има?

- Не знаем, другарю капитан! - казахме ние хорово, силно заинтригувани.

- Виждате ли височината? - той ни показа един хълм на около километър пред нас. - Да стигнем дотам и ще ви кажа.

Стигнахме, свлякохме се на земята почти като мъртви, хвърлихме от раменете си тежкото снаряжение и като събрахме дъх, попитахме:

- Кое е това нещо, другарю капитан?

- Ами онова място, откъдето се раждат децата, със зъби...

Тук някъде, до мостчето през Мга, дълго се търкаляше откъсната китка на ръка, бяла, като изкуствена, а там, петдесет метра по-нататък, на окастрения от снарядите ствол на едно дърво висеше обезобразен мъртвец, захвърлен горе от взривна вълна. Сега на това място даже пън няма - храсти и храсти. Някъде наблизо през зимата на четиридесет и втора влачих през железопътния насип волокуша с един ранен. Куршум беше пробил белия му дроб и при всяко вдишване от отверстието на раната излизаше въздух заедно с кървави мехури. Отвъд железопътната линия имаше улучени танкове и нашият тракторист храбро ги измъкваше, като ги прикачаше за трактора си, без обръща внимание на обстрела. Тези танкове минаваха през ремонт и отново ги пускаха в бой. Сега тук има само трева. И даже снарядни ями не се виждат. А там, по-далече, където е пътят за селцето Малукса, върху гладката повърхност на замръзналото блато лежеше нашият свален изтребител "Ишачок" [5]. Лежеше нагоре със ските, а убития летец закопахме в снега наблизо.

В село Погосте има десетина жалки къщички. Земята между тях, въпреки тридесетте и пет изминали години, все още носи следи от войната. Тя е като лице, проядено от шарка, със струпеи и гнойници, макар че зелената трева е смекчила картината. Окопите са обрасли с цветя, в ямите от землянките има вода. В тревата - намотки бодлива тел, от земята стърчат изгнили греди - остатъци от противотанкови заграждения, и бетонни укрепления. Тук-там се търкалят каски, доста много каучукови противогази и подметки от обувки с полуразложена кожа отгоре. Виждам в тревата черен телефонен кабел, който води към малко блато. Там тревата е по-гъста и в нея лежи едър скелет с каска и обувки, препасан с колан. Той държи до черепа си телефонна слушалка. Това са останките на свързочник, който е осъществявал връзка и ето вече тридесет и осем години изпълнява своя дълг. Скелети вече се срещат рядко, повече има разхвърлени кости - черепи, бедра, ребра, гръбнаци и прочее. Намират се навсякъде. Особено там, където са разровили за нещо земята: минал е трактор, копали са канавка, поправяли са пътя. А над всичко буйно цъфти гората, изпълвайки въздуха със своите аромати.

Попресъхналата рекичка Мга се губи в гъсталаците. Почти не се вижда. Само на едно място чух ромолене и вниманието ми привлече бент, преграждащ течението на водата. Оказа се, че е стопанство на бобри, които вече след войната бяха дошли по тукашните диви места. Именно до тази рекичка строяхме през 1943 година втората укрепителна линия. Поставяхме бетонни покрития, копаехме окопи, като постоянно се натъквахме на плитко заровени мъртъвци. Сега от тези съоръжения не е останало нищо... А тук ходех в гъсталаците от блатна трева, като търсех сочни, дебели стебла и ги ядях. Животинският инстинкт ми подсказваше какво става за ядене, какво не. Ужасно ми се искаше да ям... А тук, в малък овраг, седеше възрастният сибиряк Кабин, бивш учител, и вареше в канчето огромни гъби, бели, с черни ресни, приличащи на източни минарета. Реших, че това са мухоморки и уплашено разубеждавах Кабин да не осъществява смъртоносния си, както ми се струваше, замисъл. Като ме гледаше спокойно през очилата в жълти рамки, омотани с тел, Кабин ме успокояваше: "Не ги ям за първи път, а и съм гладен!" Но в същия момент започнаха да се взривяват патрони, попаднали в огъня, и варивото хвръкна във въздуха, като ни обсипа с горещи пръски. Кабин запали ядосано лулата си... Много години след войната видях тези гъби край Ленинград, на вилата на един академик. Казаха ми, че са напълно ядливи, само че трябва да се варят дълго време, и се наричат "Фалус", а на руски - "висюлька обыкновенная" [6].

Някъде тук, в блатото, се намираше дървената къщичка на нашия батальонен командир. Веднъж на разсъмване стоях наблизо на пост с автомат в ръцете. В предутренната мъгла от къщичката изскочи девича фигурка, подобна на сянка, и изчезна в гъсталаците. Това беше красиво, като в приказка, и остана задълго в паметта ми.

Минаха много десетилетия. Вече като старец попаднах в ленинградската болница за инвалиди от войната - долина на скръбта, където отвеждат да умрат остарелите герои. Там срещнах един куц инвалид, който някога беше фелдшер в нашата дивизия. Потопихме се в спомени и аз му описах моето нощно видение. Оказа се, че той познава и нашия комбат [7], капитан Подгорни, и неговата възлюбена, сестричката от медсанбата [8]. Съдбата им беше странна. През 1941 година край Погосте Подгорни беше сержант. Той единствен остана жив от целия батальон, получи повишение и стана лейтенант. През 1943-та беше капитан, а през 1944-та все пак го убиха. А дамата на неговото сърце се оказа притежателка на странна и страшна сила. Тя беше красива, ухажваха я, но щом се стигнеше до близки отношения, нейният избраник загиваше. Четвъртият, без да се смята Подгорни, неин кавалер загина от случаен снаряд, когато войната практически беше завършила и вече нямаше боеве.

Изграждането на укрепленията в нашия участък от Мга ръководеше ротния старшина. Среден на ръст, добре сложен, мургав, чернокос, той се отличаваше с бързина на реакциите, трезв ум и точност на движенията. Не беше от тези старшини, които само отговарят за продуктите и живеят около кухнята. Най-малко от всичко се занимаваше с уреждане на своите неща и съвсем не се стремеше да угажда на началството. Рядко съм виждал по време на войната хора, които така много да работят за обща полза, понякога в ущърб на себе си и без никога да афишират своите добродетели. За него се носеха легенди. По време на немското настъпление през есента на 1941 година, когато немците искаха да сломят окончателно нашата съпротива източно от Ленинград, бил направен обичаен за тези времена пропуск: войските заели фланговете, а стратегическата позиция в центъра на отбраната останала отворена. Давайки заповед от дълбокия тил по карта, генералите объркали нещо, или не са мислили достатъчно, или са действали през куп за грош. Какво става на предната линия, явно имали слаба представа. А там един отряд с бронетранспортьор тръгнал право по шосето към незащитената позиция. Старшината случайно се оказал наблизо. Като хвърлил поглед на ставащото, той веднага преценил положението: дори немците да се промъкнат там и с незначителни сили, ще започне да пука цялата наша отбрана, ще се взриви целият фронт! Не чакал заповеди от началството, разбирайки, че в разговори и протакане ще минат часове, и започнал да действа сам. Като събрал набързо всички оказали се под ръката му войници и взел леко ранените, той ги наредил в окопите край шосето, спрял една пожарна, озовала се по някаква причина там, преградил с нея пътя, а пожарникарите също мобилизирал за отбраната. Задържал и пътуващи през гората артилеристи с две леки оръдия. С други думи, организирал група за отблъскване на немската атака и запушил дупката по шосето, появила се заради нечий идиотизъм. Групата защитавала позицията два часа, докато началството се осъзнало и изпратило там един батальон. Старшината собственоръчно подпалил с противотанкова пушка вражеския бронетранспортьор. Фронтът на това място се стабилизирал за дълго. Всъщност този малък бой имал не просто тактическо значение: той предотвратил пробива на фронта и, мисля си, в крайна сметка е помогнал за проваляне на немския опит да се превземе Ленинград. А старшината, като си свършил работата, се отдръпнал скромно встрани, като се върнал към обичайните си задължения, без да претендира нито за награди, нито за слава. Никой даже не си спомнил за човека, поправил грешката на голямото началство. От самия старшина никога не съм чувал нито звук за този епизод...

С войниците на пръв поглед беше строг, не сантименталничеше, но както разбрах по-късно, това беше единствено правилния във военно време начин на общуване, зад който се криеше истинска грижа за хората. Старшината имаше много опит, умееше да открива най-добрите продукти в тиловите складове, умееше да доставя всичко, което можеше тогава да се намери, и не подбираше средствата. Но това се правеше за обща полза, с рядка, учудваща ме безкористност.

За всеки житейски случай нашият старшина имаше свой афоризъм, понякога хапещ и солен, но винаги попадащ точно на място. Тези афоризми запомнихме завинаги... Неотдавна ми попадна следвоенната книжка "Войнишки пословици и поговорки". Тя започваше примерно със следното: "Офицера уважавай, да работиш ставай". Старшината беше далече от официалния фолклор. Като виждаше например как една чоплим земята с лопатите, той казваше: "Ядат ли, се потят, работят ли, замръзват!" А когато нашето време за цигара с дрямка се проточваше цели часове, старшината питаше: "Пак ли, братя, си клатите ...?" Или: "Стига сте си драпали ......!" Веднъж, през зимата, когато, замръзвайки и с вдигнати заради вятъра яки, ровехме с лостове замръзналата земя, старшината изкомандва: "Хайде, сваляйте шинелите! По долни гащи женитба не става, с шинел работа не се върши!" - и сам взе един лост. Веднъж немците ни отрязаха от снабдителните бази. Седяхме в гората зад Погосте, без да сме яли три дена. Старшината, свикнал да върши всичко сам, отиде за продукти. Губи се две денонощия, върна се мрачен, почернял, брадясал.

- Какво, другарю старшина, донесохте ли за лапане?

- Да, донесох. Уши!

- Какви уши?

- От онова ви място уши! - каза злостно старшината.

Такива поговорки имаше безчет.

Той беше мъдър, гледаше здраво на живота, не се оплакваше от несправедливостите, не разсъждаваше за подлостта, небрежността и безпорядъка, а се стараеше да ги поправя с дела. Когато веднъж в окопа се опитах да го заговоря за безобразията, които ставаха наоколо, той отбеляза кратко, като се оглеждаше многозначително наоколо: "Не подскачай!"

Много добрини направи нашият старшина, често рискувайки главата си. Много живота спаси, поправи много идиотски грешки, от които се състоеше войната. Мисля, че ние в края на краищата победихме именно благодарение на такива хора. Бяха малко, но на тях се крепеше всичко. Той беше забележителен човек и за него си струва да се напише книга. Много ми се иска да зная дали е успял да преживее войната. Едва ли. Не беше свикнал да се крие зад чужд гръб...

През лятото на четиридесет и трета година живяхме известно време близо до рекичката Мга в една яма, като бяхме разпънали върху нея една плащ палатка. Не успях да открия това място, макар че си имаше характерен белег: редом с голямата яма, където спяха осем души - пехотното отделение, което командвах - имаше малка, за двама. В нея изолирахме нашите психари. Казваха се Кедрус и Качкалда. Яки красиви момци, на по тридесет години. Два метра в раменете, с широки бедра, месести даже в гладни времена. Едри физиономии, дебели шии. Двамата бяха много твърдоглави, потресаващо лениви, обичаха да похапнат и да поспях. Бяха гласовити и често пееха. "Защо не съм сокол, защо не летя!", "Гледам аз небето..." или "О, Днепър, Днепър!.." [9] Но първия се напикаваше, а значи напикаваше и съседа си, когато спят заедно. От него винаги се носеше невъобразима воня, защото нямаше с какво да се преоблича. А другият страшно викаше, виеше, хъркаше на сън, махаше с ръце и съседите му по землянка страдаха много от това. Когато веднъж разби до кръв носа на мирно спящия Пашка Проничов, войниците решиха да направят за психарите отделно купе. Това разделение на жилищната площ продължи до края, иначе казано - до боевете край Тортолово, където моето отделение престана да съществува.

Качкалда започна да вика на сън от първите си дни на фронта, защото веднага попадна в една весела бъркотия. Същия ден или по-точно същата нощ моето отделение беше изпратено да прикрива сапьорите, които разминирваха проходи за разузнавачите в неутралната зона, някъде тук, край Погосте. Казах на ротния командир, че не трябва да вземам новобранци, защото нямат опит, но получих отговор: "Ами нека да придобият опит!" Качкалда се оказа с нас. Изпълзяхме в неутралната зона, почти до немските окопи, залегнахме в тъмнината, вслушвайки се в шумовете, готови да открием огън, ако сапьорите бъдат открити. Сапьорите търсеха мини с шишове, изкопаваха ги и ги обезвреждаха. Скапана работа, натиснеш нещо по грешка и - здрасти! Веднага ще се озовеш в рая! Но момчетата бяха опитни, работеха умело, тихо, така, че до нас не достигаше никакъв звук, все едно не ставаше нищо. Чуваше се хлопане от немския окоп и приглушен гърлен говор. Рядко хансовците пускаха ракети, тогава завирахме носове в земята, замирахме и на предната линия всичко затихваше. Периодично тракаше немска картечница: дежурещите в окопа немци бяха длъжни да стрелят през нощта определен брой пъти в наша посока - така, за всеки случай. Такъв ред имаше и при нас.

Минаха два-три часа. Всичко беше спокойно. Работата беше към края си. И изведнъж се разнесе сърцераздирателен вопъл: "Яааайдата ми откъсна!!! Яааайцата ми откъснааа!" Оказа се, че Качкалда, на когото му омръзнало да лежи, станал и започнал да се разхожда по предната линия, рискувайки да настъпи някоя мина. Случаен куршум му попаднал между краката. Вместо да пълзи тихо към тила и да се притаи в някое укритие, той започна да вика и да подскача. Немците, които бяха на една ръка разстояние, моментално откриха стрелба и окичиха небето с осветителни ракети. Някой от войниците свали Качкалда с юмручен удар на земята и заедно със сапьорите започнахме да пълзим бавно назад, като стреляхме към немците. Влачеха Качкалда за яката. Немците започнаха да стрелят с оръдия и минохвъргачки. Резултат - двама ранени и провалена операция. За разузнаване на другия ден нямаше защо да се мисли. Началството бушуваше. Ротният командир получи мъмрене. Мене ме помилваха, като си спомниха моите възражения преди операцията. Но най-учудващото е, че Качкалда и с куршум между краката беше останал съвсем цял! Куршумът беше подминал всички отговорни части, като беше засегнал само кожата. Даже не го изпратиха в санитарната част... Всички ние, и сапьорите, и началството, ругаехме Качкалда безпощадно, но на него му беше все тая. Уплахата му обаче остана: резултат от нея бяха нощни кошмари и нашият герой започна да вика нощно време, тормозейки съседите си.

До зданията на гара Погосте имаше преди няколко гроба, някои даже с обозначени имена и звания на загиналите. Това бяха редки изключения - гробове на малцина, чиито тела бяха успели да измъкнат от огъня и да ги погребат. Нямаше кога и нямаше кой да се занимава с такива неща през 1941 и 1942 година. Но сега не намерих нищо. Старецът, който събираше гъби до железопътния насип, каза, че гробовете са пренесени в съседната гара Малукса и там е изградено нещо като мемориал. Това направили местните жители по тяхна инициатива с оскъдни средства, отделени от совхозите и леспромхозите [10]. Тежко било на руския човек да гледа множеството мъртъвци, които се търкаляли тук и там.

Мемориалът в Малукса е малък: в центъра му има каменен обелиск и няколко гранитни плочи с имената на тези, които са успели да открият. Има още триста-четиристотин овални емайлирани портрета, донесени от роднините на убитите. Сред тях намерих няколко познати лица и няколко имена. На гробището бяха погребали общо 20 хиляди. Мисля, че това е една двадесета част от загиналите край Погосте и неговите околности. Правели в Мга ковчези, слагали в тях костите на куп и ги погребвали. До ден днешен пионерите носят скелети и попълват гробището. В самото Погосте обаче няма никакъв знак за случилата се там трагедия.

През 90-те години мемориалът в Малукса беше реконструиран със средства на Министерството на отбраната и сега там, казват, са събрани останките на 60 хиляди войници от околностите на Погосте. (Погосте се намира на дванадесет километра от Малукса!) Ветерани ми разказаха, че инициатор за реконструкцията бил министърът на отбраната Язов, който воювал край Погосте, където бил ранен. Там загинал баща му.

Този мемориал, в който са вложени много средства, съвсем не е безупречен от архитектурна гледна точка: струпване на бетон, гранитни късове, лежаща на земята гигантска звезда - всичко е изпълнено в традициите на предшестващата епоха. Поразяват няколкото десетки хиляди фамилии, изсечени върху металните и каменните плочи, които покриват изцяло мемориала. Но се оказа, че в повечето случаи тези фамилии не съответстват на фамилиите на погребаните войници, а просто са взети от архивите. Но и това е добре. Все пак е някакъв спомен, макар че останките на споменатите в списъците лежат някъде в гората. Не намерих там нито една фамилия на десетките убити в погостинския чувал, които погребах сам. А неотдавна по радиото съобщиха, че металните плочи с фамилиите, които се намират в Малуксинския мемориал, са свалени и предадени за скрап от някакви мерзавци.

Разхождайки се в гората край Малукса, открих позиция на немска минохвъргачна батарея. Намирала се е в дълбоки изкопи, за връзка между които са служели дървени пътечки с малки перила от неотдялани брезички. Със също такива брезички е бил направен клозет с комфортна седалка - немците навсякъде се настаняваха с максимални удобства. Още по-приспособен и уютен вид имаше тиловата база на някакъв немски полк. На горски хълм, под вековни борове, сред бял еленов мъх са бившите землянки. Отделно къщички за офицерите. Столова, маси за хранене, клуб. Обикновено два немски полка от състава на дивизията се намираха на предната линия, а третият почиваше в подобна база, стягаше редиците си, къпеше се в банята. След това полковете се сменяха. А ние дълго и безсмислено гниехме в окопите. В тила връщаха само съвсем обезкървените части, от които е останал само номерът.

Спомних си разказа на нашите разузнавачи за една такава горска база. Събрали в немския тил важни сведения и се връщали назад, когато се натъкнали на спящ немски лагер. Решили да погледнат какво има в крайната къщичка и като изчакали, когато немските патрули се отдалечили, стигнали до нея пълзешком. Оказало се, че там живеят руски курви, а къщичката е полкови бордей. Храбрите разузнавачи не изгубили присъствие на духа и започнали да се запознават с момичетата. Това ги погубило. Една от обитателките на дома успяла да съобщи на немците за произшествието. Започнал бой и жив се измъкнал само старшината, който, губейки кръв, се добрал до своите и разказал на началството какво се е случило... Може би тук, именно в тази борова гора са станали тези толкова паметни събития!

Намирайки се през 1942-1943 година край Синявино, Гайталово и Тортолово, нямах ясна представа къде се намират тези места по отношение на Ленинград. А когато през 1946 година ми се наложи да пътувам за Мурманск, видях от прозореца на вагона познатото мостче на река Назия, откъдето започваше нашият окоп. Направо от влака се виждаха стотици сразени танкове, снарядни ями и окопи: тортоловските хълмове са непосредствено до железопътния насип. Пет години след войната там изобщо не растеше трева. Хилавите храсти умираха, едва появили се над отровената от взривовете земя. Тогава всичко все още лежеше на мястото си: мини, снаряди, унищожени оръдия, трупове, картечници, автомати. На сто метра от железопътното платно бяха застинали два блъснали се челно танка: наш и немски. Около тях - трупове, наши и немски, дръжки от взривили се гранати и цели гранати. Винтовки, купища гилзи. С една дума, следи от ожесточен бой. По-нататък видях няколко десетки ръждиви танка - обиколени от хиляди трупове, очевидно танкова бригада. Като огледах местността, разбрах, че немците са пуснали настъпващите в чувал, а след това са ги избили от околните хълмове. Не трябваше да си професионален военен, за да разбереш идиотската безсмисленост на нашата атака. По-късно разговарях с един случаен спътник във влака, подполковник от сапьорна част, която в продължение на десет или дванадесет години се занимавала с разминирването на тези места. Той ми разказа с болка за многобройните следи от подобни сражения. Воювахме глупаво, разточително, бездарно, непрофесионално. Позволявахме на немците да ни убиват и да ни убиват безкрайно.

Подполковникът говореше за изобилието от мини, които с годините не само не са изгубили своята сила, а напротив - станали са още по-чувствителни: взривяват се при най-малко докосване. В Мга има цяло гробище на загинали след войната сапьори. Планове на минните полета не са се запазили. Минираха и немците, и нашите, отстъпвайки и настъпвайки. Образува се нещо като торта на пластове, натъпкана с взривни приспособления. А снарядите, които са навсякъде милиони, понякога цели складове, са също опасни. Множество хора, особено деца от околните села, станаха жертва на тази адска кухня. На мястото, където някога беше село Вороново, имаше през петдесетте години гроб с надпис: "Тук е погребано семейство... загинало от мина сред пепелището на своя дом". Сега този гроб го няма и всичко е забравено.

През 1978 година, когато бях за последен път по тези места, земята вече беше очистена от метала. Хълмовете бяха обрасли с гора, гъста, непроходима. Но все пак следите от войната тук се оказаха повече от тези в Погосте. Там блатото бързо покри снарядните ями, а тук, върху пясъчната местност, те все още са дълбоки. Освен това размахът на боевете тук беше по-силен отколкото в Погосте. През 1942-1943 година артилерийският огън и авиационните бомбардировки достигнаха невиждана сила. Затова снарядните ями тук са чудовищни - колкото цяла къща, и окопите са по-дълбоки: създава се впечатление, че местността е осакатена от вулканични катаклизми! И това тридесет и осем години след събитията! И костите, каските, противогазите, войнишките обувки тук са повече отколкото в Погосте.

На самия връх на хълма край село Тортолово, в плитка яма - скелет с портупей и контешки шпори. Очевидно останки на кадрови офицер, погребан тук. Гробът е съвсем плитък, погребвали са го набързо, през зимата. А наблизо - друг гроб с кръст (наистина, вече изгнил) и надпис: "На това място немците убиха през 1942 година семейство..." - изброени са бащата, майката и три деца. За гроба очевидно се грижат роднини или съселяни. Всеки такъв гроб крие човешки съдби, трагедията на много живота, смачкани от войната...

Северно от селището Апраскин пост, където днес се намират многобройните вили на ленинградските градинари, някога имаше естонски села. През войната естонците стреляха в гърба ни и убиваха войниците от 2-ра ударна армия, обкръжена по тези места. Тук имаше особено много следи от войната. През петдесетте години намерих по пътя, който вървеше под линията на високото напрежение, разбитите оръдия и трактори на един от дивизионите на нашия полк, попаднал в обкръжение. Унищожи ги авиацията.

Преди три години гората по тези места беше изкоренена. Дойдоха булдозери, трактори, изравниха местността. На се наложи да спрат работа при Чорна речка - там, където завърши гибелта на 2-ра ударна.

Един булдозерист ми каза, че се взривили една след друга три машини заедно с механиците.

- Да се копае земята тук е страшно - каза той, - във всяка кофа на багера задължително се оказват няколко скелета...

Гайталово и Тортолово се намираха някога северно от железопътната линия Ленинград-Волховстрой. На юг имаше не по-малко паметни за мене места: Порече и Вороново [11]. От гара Апраскин пост сред блатата на юг води път. Той лежи на висок пясъчен насип, който бил издигнат през тридесетте години от затворници за теснолинейна железопътна линия: тук възнамерявали да карат торф от блатните торфени находища, но както често става у нас, се отказали от проекта, а пътят останал. И насипът. Немците го използваха за отбрана. Много наши войници изгубиха живота си в боевете за този насип.

Седем километра по пътя и попадаш в местата, където някога се намираха Порече и Вороново. Няколко стотици къщи, църква, мелница, три почивни дома, богато, уредено стопанство... Всичко е пометено от войната. Няма никаква следа от жилища. Може да се намери само гробището, на което и след войната някогашните жители носят своите роднини. Макар и след смъртта, но на родна земя! Няма следа от голямата могила в южната част на Вороново, където немците разстреляха през 1941 година няколко стотици военнопленници. За това също е забравено. Нали триста души са капка в морето в сравнение със загиналите тук корпуси.

Дори сега тези места поразяват с красотата си. Излизаш от гъстата висока гора на брега на реката, а зад нея зеленее широтата на полетата. Цъфти люляк в някогашните градинки. По ръба на окопите, където се лееше кръв, горят червените цветове на шипките. Градините, където толкова пъти се предпиремаха безуспешни атаки и където паднаха нашите полкове, са обрасли с копорски чай. Червено поле на фона на зелена гора и синьо небе. Красота! И се диша леко. Въздухът, пречистен над просторите на близката Ладога, е свеж и прозрачен. В овраг със стръмни варовикови стени ромоли рекичката Назия, както ромолеше някога през войната. Но торфената вода в нея сега има цвят на кафе, а аз я помня червена от кръв. Да се преодолее този овраг беше тежка задача и тук лежаха камари от трупове.

Галериите в бреговете на реката, където първо немците, а след това ние се криехме от куршумите и осколките, са се срутили. От почивния дом, който щурмувахме повече от месец, като дадохме в жертва няколко дивизии, няма и следа. Каменният мост на реката е взривен. Само дупки, окопи, гигантски снарядни ями и кости, кости, кости, кости навсякъде. Ето една поляна, покрита с калуна. В една яма - скелет. Между ребрата му расте красавец, червеноглава гъба. Голяма, месеста - нали мястото е наторено!

И пак, като погледнеш някогашните отбранителни линии на немците, техните опорни точки по хълмовете, започваш да си мислиш за глупавата бездарна организация на нашите атаки. Челно срещу картечниците! Артилерийска подготовка в по-голямата си част на празно място, тъп шаблон при настъпленията. Резултат - предвижване на сто, двеста, триста метра за сметка на гибелта на цели дивизии и на стотици танкове. А по-нататък всичко отначало: още по-укрепена немска позиция, заета от свежи войски, и пак планини от трупове. При това изглежда немците си представяха по-добре от нашето началство хода на операциите и резултатите от тях. Ето така воювахме тук от 1941 до 1944 година. Никакви особено мощни укрепления на немските позиции не открих. Всичко беше направено от пръст и дърво, почти нямаше бетон. Но немците бяха толкова добре обмислили и преценили всичко, че нашите грандиозни усилия се превръщаха в прах, в трупове. Наистина, най-добрите немски кадрови дивизии загинаха тук, но на каква цена! Виждаш полето, покрито с кости, и си спомняш как по фронтовите пътища вървяха полкове след полкове, дивизии след дивизии, танкове, оръдия, каруци - всички напред. А назад само ранени, пеша, на талиги, на волокуши и на носилки. Ето тези поля край Вороново, Порече, Тортолово, Гайталово и железопътната линия край Погосте бяха бездната, в която изчезваше, превръщана в мъртъвци, силата, която изглеждаше толкова страшна. Така и не успяхме да разбием немците по тези места: те отстъпиха оттук сами, когато получиха удар по физиономията на други участъци от фронта.

Сега рядко ще срещнеш по тези места хора. Само в сезона на гъбите тук се стичат тълпи гъбари. Те замърсяват гората с мръсни хартии, целофанови пакети, празни бутилки, консервни кутии. Палят огньове, предизвикват пожари. На всички им е безразлично какви са тези места, никой нищо не знае за водените тук смъртоносни боеве. Юноши изкопават от земята човешки кости в търсене на златни зъби, хулигани изгарят и чупят дървените паметници, тук-там поставени от останали живи фронтоваци. На тортоловските хълмове се наложи да сложат стоманен лист и да прогорят в него номерата на загиналите там дивизии, за да може този знак да оцелее някак си. Край Вороново, на един кръстопът, поставиха гранитен обелиск в памет на неизвестния воин. Инициатор за неговото създаване беше един генерал в оставка, който воювал тук като млад. Този паметник сега е взривен.

Като цяло никой не се занимава сериозно с увековечаването на паметта за загиналите. Животът си тече, има си нови проблеми, нови грижи, нови задачи и цели.

Откъде е това равнодушие към паметта на бащите? Откъде е тази крещяща безчувственост? И нали не само край Ленинград е това положение. Навсякъде - от Мурманската тундра, през горите на Карелия, в Новгородска, Калининска област, край Старая Руса, Ржев и по-нататък на юг, чак до Черно море - навсякъде е едно и също. Равнодушие към паметта на загиналите - резултат от общото озверяване на нацията. Многото години политически арести, лагери, колективизация и глад унищожиха не само милиони хора, но и убиха вярата в доброто, справедливостта и милосърдието. Жестокостта към своя народ по време на войната, милионите жертви, с лекота принесени по бойните полета, са явления от същия вид. Как може да уважава паметта на своите загинали народ, за чийто национален герой е издигнат Павлик Морозов?! Как може да се упрекват хората в равнодушие към костите на падналите във войната, ако те са разрушили своите църкви, запуснали са и са замърсили своите гробища?

Войната, която се е водела с методите на концлагерите и колективизацията, не е допринесла за развитието на човечността. Войнишкият живот не струваше нищо. А според измислената от политическите работници концепция нашата армия е най-добрата в света, воюва без загуби. Милионите хора, паднали по бойните полета, не съответстваха на тази схема. За тях не трябваше да се приказва, те не трябваше да бъдат забелязвани. Набутваха ги като мърша в ямите и ги засипваха с пръст погребалните команди или просто гниеха там, където бяха загинали. Да се говори за това беше много опасно, можеше да те изправят до стената "за пораженство". И досега тази официална концепция продължава да живее, тя е вбита здраво в съзнанието на нашите хора. Обявиха съчинената цифра 20 милиона, а архивите, списъците, погребалните планове и цялата документация са строга тайна.

"Никой не е забравен, нищо не е забравено!" - тази гръмка фраза прилича на издевателство. Самодейните издирвания на пионери и на отделни ентусиасти са капка в морето. А официалните паметници и мемориалите изобщо не са създадени заради паметта на загиналите, а заради увековечаването на нашите лозунги: "Ние сме най-добрите!", "Ние сме непобедими!", "Да живее комунизмът!". Каменни, а по-често бетонни знамена, фанфари, стандартни майки-родини, застинали в картинна скръб, в която не вярваш - студени, корави, бездушни, чужди на истинската скръб изваяния.

Да кажем по-точно. Съществуващите мемориали не са паметници на загиналите, а материализирана в бетон концепция за непобедимостта на нашия строй. Нашата победа във войната е превърната в политически капитал, който трябва да укрепва и да оправдава съществуващото в страната положение на нещата. Жертвите противоречат на официалната трактовка за победата. Войната трябва да се изобразява в мажорни тонове. Урра! Победа! А загубите не са съществени! Победителите не ги съдят.

Разбирам французите, които при Вердюн са запазили фронтови участък от вермето на Първата световна война във вида, който е имал през 1916 година. Окопи, снарядни ями, включително бодлива тел и всичко останало. Ние край Сталинград например изравнихме всичко с булдозер и поставихме една грамадна жена с нож в ръката на Мамаев курган - "символ на Победата" (?!). А по местата, където загиваха войниците, се появиха гробове на някакви политически работници, които нямат никакво отношение към военните събития.

Случи ми се в Двинск [12] да видя места, където са погребани наши войници. Латвийците - в общи линии корави хора, несантиментални, а и враждебни към нас, са запазили въпреки всичко моралните принципи и култура, които ние сме изгубили - създали са огромно, прекрасно гробище. За всеки войник има малък скромен гроб и цветя на него. По възможност са намерени имената, макар че има много неизвестни. Всичко е строго, човечно, във всичко има уважение към мъртвите. И се усеща ужасът на боевете, грандиозността на станалото, когато виждаш безграничното море от гробове - нито отдясно, нито отляво, нито отзад, нито отпред се вижда хоризонт, само паметници! А нали в Латвия за краткото време на боевете загубихме стотици пъти по-малко хора, отколкото по руските полета за две години! Просто тук всичко е скрито от гори и блата! И никога явно няма да се намерят много от загиналите.

Разказваха ми, че край Казан, по тези места, където през XVI век войските на Иван Грозний атакували града, до последно време (преди да удавят града във "велики строежи") хората събирали войнишки кости и ги носели в църквата, в специален саркофаг. А загубите на Иван Грозний са били мизерни в сравнение с жертвите от последната война! Например на Невский пятачок край Ленинград на един квадратен метър земя се падат седемнадесет убити (по официални данни). Това е много пъти повече, отколкото на обикновено цивилно гробище. Затова пионерските и комсомолските походи по бойните места са благородно дело, нужно, но безнадеждно поради грандиозността на задачата.

Какво официално може да се направи сега, в условията на всеобщо равнодушие, недостиг на средства и материали? Мисля, че на територията на бившата предна линия трябва да се създадат мемориални зони, да се запази това, което е останало там, в непроменен вид. На някогашния Волховски фронт това може да се осъществи по много места. Да се поставят паметни знаци, макар скромни и евтини, сочещи загиналите полкове и дивизии. Нали нито Погосте, нито Гайтолово, нито Тортолово, нито Корбусел, нито десетки други места не са отбелязани с нищо! А костите да се събират... И отдавна е време да се изградят по бойните места църкви и параклиси.

А най-важното е да се възкреси у хората спомена за загиналите и уважението към тях. Тази задача е свързана не само с войната, а и с много по-важни проблеми - възраждането на нравствеността, борбата с жестокостта и коравосърдечието, подлостта и бездушието, които са ни залели и обхванали. Нали отношението към загиналите, към паметта на предците е елемент от нашата угаснала култура. Няма ли ги, няма ги добротата и порядъчността в нашите отношения. Стъпкването в земята на костите по бойните полета е същото като лагерите, колективизацията, извращенията в съвременната армия, появата на различни мафии, разпространението на кражбите, подлостта, жестокостта, разпадането на стопанството. Промяната на отношението към паметта на загиналите е част от нашето възраждане като нация.

Никакви паметници и мемориали не са способни да предадат грандиозността на военните загуби, да увековечат истински множеството безсмислени жертви. Най-добрата памет за тях е истината за войната, правдивия разказ за станалото, отварянето на архивите, публикуването на имената на тези, които са отговорни за безобразията.

Казват, че военната тема е изчерпена в нашата история и литература. В действителност истинската история на войната още не е написана, а когато започне да се пише, очевидците вече няма да са живи и черните петна върху светлия лик на Победата така и ще си останат неизтрити. Но това винаги го е имало в историята на човечеството. Разликата е само в мащабите, не в същността на станалото, а и нужна ли е наистина на някого паметта за загиналите?

Скръбта на близките, колкото и непоносима да е, продължава само в рамките на едно поколение. А ако си спомним историята, войната винаги е превръщала хората в тор за бъдещето. Загиналите се забравят веднага, те винаги са били само тежко бреме за паметта. (Ех, ако можех и аз да забравя всичко това!) Боевете и победите се споменават само във връзка с интересите на днешния ден. Така със своя героичен ореол 1912 година помогнала да се утвърди величието на руската монархия. Спартанците от Термопилите са се превърнали в абстрактен символ на героизма и т.н., и т.н. А героите през това време са изгнили и са преминали в небитието.

----------------------------------------------

1. Подразделение на НКВД (днес на ФСБ на РФ) за военно конраразузнаване. (Бел. прев.)

2. ПНШ-2 - втори помощник на началник щаба. (Бел. авт.)

3. Заместник по политическата част. (Бел. прев.)

4. Първата песен "Из-за леса солнце всходит" ("Слънце над гора изгрява") е маршова войнишка, но другите две ""Ой, ты Галю" ("Ех, ти Галя") и "Стоит гора высокая" ("Издига се планина висока") са украински народни. (Бел. прев.)

5. Прозвище на съветския изтребител И-16; "ишачок" означава "магаренце". (Бел. прев.)

6. Руското название на гъбата всъщност е весёлка обыкновенная, а латинското - Phallus impudicus; на български гъбата се нарича обикновен фалус (смрадлива гъба, дервишка, гъба фалос); плодното тяло е ядливо в първоначално състояние, тогава то е бяло и кръгло. (Бел. прев.)

7. Командир на батальон. (Бел. прев.)

8. Медико-санитарен батальон. (Бел. прев.)

9. И трите песни ( "Чому я ни сокил, чому не летаю!", "Дывлюсь я на нэбо...", "О, Днипро, Днипро!..") са украински народни. (Бел. прев.)

10. Леспромхоз - горско промишлено стопанство. (Бел. прев.)

11. И четирите села днес не съществуват; на мястото на Тортолово днес се намира паметникът, който е на снимката в началото на тази част от книгата. (Бел. прев.)

12. Днешното име на града е Даугавпилс. (Бел. прев.)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.