СЛУЖБОМЕР

понеделник, юли 13, 2015

„Спомени за войната“ – ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ – Новела XIX

Автор: НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ НИКУЛИН

Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА

Предишните части: ПРЕДИСЛОВИЕ, НАЧАЛОТО (1, 2), ПОГОСТЕ (1, 2), 311 СТРЕЛКОВА ДИВИЗИЯ, ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ (1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18)

ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ

Новела XIX

Ерика или Моето поражение през II-та световна война

"Цветята, които се усмихват днес, утре ще са мъртви".

Шели

През ранната пролет на 1945 година нашата армия наближи Данциг. Немците възнамеряваха да се съпротивляват там дълго и упорито. Те изградиха мощни укрепления, приближиха до града броненосци, които от морето с огъня на големите си оръдия ни нанесоха не малки щети. На бой изпращаха всички, които можеха да бъдат изпратени. Разказваха ми за атаката на немски моряци начело с красив капитан. Те вървели в стегнат строй, като на парад, с елегантна черна униформа. Капитанът - с пура в устата. Но не беше вече 1941 година, ивановците трудно можеха да бъдат уплашеуни: отрядът попаднал под залп на катюша, който превърнал доблестните моряци в кърваво рагу.

И все пак съпротивата на немците беше силна, нашите загуби, както винаги, велики и обсадата на града се задъхваше. В едно прекрасно утро над нашите глави, а също така и над Данциг се посипаха от небето листовки. В тях се казваше примерно следното: "Аз, маршал Рокосовский, призовавам гарнизона на Данциг да се предаде в срок от двадесет и четири часа. В противен случай градът ще бъде щурмуван, а цялата отговорност за жертвите сред мирното население и за разрушенията ще падне върху главите на немското командване..." Текстът на листовките беше на руски и немски език. Явно беше предназначен за двете воюващи страни. Рокосовски действаше според най-добрите суворовски традиции:

- Момчета, ето я крепостта! В нея има вино и жени! Превземете я и празнувайте три дена! А ще отговарят турците!

И я превзели. Рокосовский беше романтик. Жуков - суров, твърд делови човек, а той - романтик. И, казват, много симпатичен, спокоен в общуването си, вежлив човек, харесващ се на дамите. Вижте му снимката - много приятно лице.

Данциг беше превзет доста бързо, макар че почти цялата армия даде живота си пред неговите стени. Но това беше нещо обичайно - една орда повече, една по-малко, каква е разликата. В Русия има много хора, а и нови ще се родят бързо! И се родиха след това! Всичко беше като винаги: пиянски унес, адски обстрел и бомбардировки. С псувни на майка вървяха напред. Достигаше един от десетима. След това започна веселието. Полетя пух от дюшеците, песни, танци, ядене на корем, може да се шари по магазините, по жилищата. Горят къщи, пищят жени. Повеселиха се до пълна наслада. Но мене тази чаша ме отмина. Аз все още живеех тих живот в Командата на оздравяващите. Преминахме през горящия град и се настанихме в малко курортно градче, което сега е известно с песенните си фестивали.

По това време отношенията ми с момчетата от Командата на оздравяващите бяха най-добри и аз не се чувствах бяла врана сред другите. Научих се да се наливам с водка. Не бях пробвал това питие до зимата на 1942 година, докато не ме застави нуждата. През един мразовит ден пропаднах в една замръзнала снарядна яма и се озовах до гърдите в ледена вода. Нямах къде и какво да преоблека. Спаси ме старшината. Даде ми сухо бельо (гимнастьорката, шинела и ватенката изсушихме някак си на огъня), разтърка ме с водка и ми наля една чаша за вътрешна употреба, като говореше: "Водката не е разкош, а хигиена!" Пак ми провървя! През същата 1942-ра планинска стрелкова бригада настъпи към село Веняголово край Погосте. Атакуващите батальони трябваше да преодолеят река Мга.

- Напред! - изкомандваха ги.

И тръгнаха войничетата да минават до пояс, да шия, до гърди във водата през натрошения лед. А вечерта настъпи мраз. И нямаше огньове, нямаше сухо бельо или старшина с водка. Бригадата замръзна, а нейният командир, полковник Угрюмов, ходеше по брега на Мга пиян и объркан. Тази "победа", наистина, не му попречи да стане в края на войната генерал...

И така, от 1942 година свикнах с водката, псувните станаха неотделима част от моята лексика дотолкова, че много месеци след войната се страхувах някоя заветна дума да не изскочи неочаквано по време на разговор с прилични хора някъде в Университета или Ермитажа. Така ние от Командата на оздравяващите живеехме в пълно съгласие. Единственото, което не одобряваха моите другари по служба, беше липсата от моя страна на интерес към прекрасния пол.

- Глупак - казваха ми, - използвай случая! След това ще бъде късно! После ще се тюхкаш! Ще съжаляваш, че си изпуснал такава възможност! Избери каквато искаш - черна, бяла, рижа, с лунички, дебела, тънка!

Моето поведение беше неразбираемо и шокираше всички. Но след това плюха на мене, омръзна им да си пилеят думите напразно, все едно не слушах добрите съвети. И ние живеехме в мир и дружба.

Градчето, което се наричаше Цопот [1], беше в значителна степен цяло, наполовина пусто - по-богатото немско население беше заминало на Запад... Аз се настаних в мансардата на малка къща, където преди това явно е живяла някаква студентка. Там имаше много книги, по-специално монографии за художници, имаше пиано, ноти. Имаше грамофон и плочи. Райско кътче! Може да се промъкнеш в него, да се изолираш от света и да помечтаеш! Именно такова кътче ми липсваше отдавна! Наистина, не всичко тук беше чисто и невинно: най-навътре в чекмеджето на масата намерих снимки на стопанката, правеща любов с млад есесовец. Но подобни неща вече не ме учудваха, можеше спокойно да ги изхвърля на боклука.

Запасих се със свещи, храна и предусещах как вечерта, когато всички си легнат, ще остана сам, сам със себе си, със своите мисли. А засега седяхме с моя сърдечен приятел Мишка Смирнов и се греехме на пролетното слънце. Бяхме почти щастливи. Наоколо - тихо, спокойно. Не стрелят, не бомбардират. Въздухът е чист, ние сме още живи, сити, леко пийнали. Обзе ни сладостна дрямка. Мишка трепкаше с белезникавите си ресници на слънцето, аз се любувах на шарките на керемидените покриви на другата страна на улицата. Хубаво е! С Мишка ме свързваше стара дружба. Познавахме се, струва ми се, от 1941 година. Той беше светлокос здравеняк, висок два метра, широк в раменете, с тежка, бавна походка. Лицето му беше добро. Достоен руски момък... В една зимна вечер през 1943 година се озовахме на наблюдателен пункт, в окоп, врязал се като клин в немските позиции. Немците, явно решили да срежат клина, тръгнаха в атака. В самото начало на артилерийската подготовка заблуден куршум удари Мишка в крака под коляното, явно не засегна костта, но скъса кръвоносни съдове. Кръвта бликна като струя. Превързах раната, сложех, както се полага, турникет, за да спра кръвотечението, но да влача такава мечка върху себе си не можех. Обясних на Мишка, че ще се върна след половин час с волокушата [2], която бях видял у пехотинците, и тръгнах. Мишка не се усъмни в разумността на моите действия. Намерих бързо волокушата, отмъкнах я от зазяпалите се стопани (можеше да не ми я дадат!), но да отида при Мишка вече беше невъзможно. Немците бяха срязали клина! Мишка беше останал на тяхно разположение. Успокояваха ме, уверяваха ме, че немците сигурно са го застреляли и няма какво да се горещя напразно, да се навирам под куршумите. И все пак след два часа, когато се мръкна, аз се запромъквах през неутралната зона, като взех волокушата. Самоубийствен замисъл, безсмислен и почти безнадежден. Немците бяха нащрек - спаси ме вероятно появилата се виелица и белия маскировъчен халат. Успях да допълзя до бившата ни землянка, около която в малка вдлъбнатина лежеше Мишка. Беше жив. Немците или не го бяха видели, или го бяха сметнали за покойник, или го бяха оставили да замръзне. Мишка се отнасяше към всичко с удивително фаталистко спокойствие и само ми каза: "Дойде все пак!" Почти не беше замръзнал, защото беше сравнително топло, но беше отслабнал много от загубата на кръв. Да го натоваря на волокушата беше съвсем просто. Сега трябваше да се пълзи назад. Немци не се виждат, но от комина на землянката летят искри! - греят се, гадовете! От землянката не излезе никой, но от всички страни си извисяваха ракети. Как съм изпълзял - не зная. Случи се почти невъзможното - със сигурност трябваше да ни довършат, но неизвестно защо ни забелязаха едва в неутралната зона, вече около нашите позиции. Започнаха да стрелят точно, почти в мене, но нашата пехота ни помогна: прикри ни с огън и ние с Мишка се гмурнахме в нашия окоп. Мишка се върна от болницата след два месеца и оттогава се стараеше да бъде неотлъчно до мене. Носеше ми най-добрата храна, намираше ми пиячка, готов беше всичко, което е по силите му, да направи за мене. Аз му отвръщах със същото.

Ето с този Мишка Смирнов се бяхме отпуснали на слънцето в курортния град Цопот. И изведнъж забелязах една девойка, притичваща по улицата към аптеката, която беше срещу нас. Тя беше много красива - тънка, стройна, с късо подстригани леко виещи се коси и големи сини очи. Успях да забележа пръстите на ръцете ѝ - дълги и гъвкави. Помислих си, че с такава набиваща се на очи външност е рисковано да тича по улицата, пълна с пияни войници, а и в такова смутно време. Мишка също я изпрати с поглед и някак си непонятно изхъмка в отговор на моите думи за привлекателността на девойката. На устните му се появи странна усмивка.

Веднага забравих този епизод. Обсебиха ме служебните дела. Да се добера до стаята в мансардата - този въжделен остров на спокойствието - успях едва късно вечерта, когато се стъмни съвсем. Запалих свещ, започнах да прелиствам страниците на една книга. Изведнъж зад стената се чу тропот, вратата се отвори и се затвори отново, като пропусна през себе си някакъв чувал, който падна на пода. Не разбирах какво е всичко това, исках да изтичам от стаята, но вратата, залостена отвън, не се поддаваше. Чуваха се отдалечаващи се стъпки и войнишки хохот.

Изведнъж чувалът на пода започна да мърда. Погледнах и с удивление видях девойката - същата, която тичаше през деня по улицата. Разбрах всичко! Добрият Мишка беше изтълкувал по свой начин моите непредпазливо казани думи и беше решил да ми направи услуга. Като в приказката: каквото си пожелаеш, това ще получиш! Харесва ти малката - вземай я и не скучай!.. Думках озлобено по вратата, но всичко, което Мишка правеше, го правеше майсторски. Вратата сега можеше да се отвори само с взрив от граната. А девойката все ридаеше и ме гледаше с ужас. Какво да правя? На разваления си немски език започнах да ѝ обяснявам, че вратата е затворена, че не мога да я пусна в момента, че трябва да почака, че времената сега са страшни, че лоши хора са си направили лоша шега с нея, но че тук, при мене, не я заплашва нищо. Че няма и с пръст да я пипна... Тя вероятно разбра малко неща, но видя, че не съм агресивен, че на лицето ми се чете обърканост, а в тона ми има повече молба и извинение, и малко се успокои. Предложех ѝ да мине в другата половина на стаята, зад гардероба, и ако иска, до спи там, на леглото. Аз пък седнах в креслото така, че да не ме вижда. В това положение седяхме до сутринта, без да затворим очи, като всеки мислеше за своите неща. Рядко да мене достигаха хлипания. На разсъмване тя се успокои окончателно, изяде закуската, която ѝ предложих, и си каза името.

Казваше се Ерика и беше дъщеря на аптекаря, който живееше отсреща. На сутринта се появи Мишка, като се смееше, отлости вратата и, без да слуша ругатните ми, ме поздрави с края на така дългия ми пост. "Честит законен брак!" - каза нахално той. Пратих го по-далече от майната му и поведох Ерика вкъщи. Може да си представи човек какво беше преживял нещастният ѝ баща! Наоколо колеха, душаха, изнасилваха, а дъщеря му е изчезнала неизвестно къде! Ерика се хвърли на шията на стареца и зачурулика неизвестно какво, като ме сочеше. Аз опитвах да се извиня, обяснявах нещо, но след това махнах с ръка и си тръгнах. Историята изглежда беше свършила. Отново ме подхванаха служебните дела, след това успях да поспя четири часа и забравих всичко.

Когато следващата нощ се спусна над града, на вратата се почука:

- Влизай, не е затворено! - извиках аз...

Влезе Ерика, съпроводена от баща си... Виж ти! Това се казва изненада! Бащата, усмихвайки се смутено, обясняваше нещо дълго. В речта му имаше много модални глаголи и условни наклонения, изискана вежливост свръх моето езиково равнище. Но аз улових същнистта:

- Времето е военно, наоколо е лошо, господин офицерът (ласкателство!) е толкова добър и любезен, нека дъщеря ми остане при него още един път. Войниците могат да се промъкнат в аптеката...

И така нататък. Беше ми донесъл две бутилки вино за подарък, аз не ги приех и ние дълго си прихлъзвахме бутилките по масата - той към мене, аз към него. Стана така, че се съгласих и Ерика остана. Какво ли си е мислил аптекарят? Може би практичният немец беше решил, че една прилична връзка е по-добра от нощните зверства и беше избрал по-малкото зло? Не зная. Но Ерика остана и се държеше съвсем иначе от предния ден. Тя беше приветлива, мила, усмихваше се много, много говореше. Разказваше за себе си, за Германия, за книгите. Някои неща разбирах. За първи път тогава чух някои стихотворения, които не знаех. Тя не познаваше Пушкин, аз пък не бях чувал за Рилке! Тя ми свиреше на пианото, а след това - о, идилия! - аз ѝ акомпанирах, както можех - свирихме на четири ръце! Наистина - пир по време на чума...

На следващата нощ тя отново беше с мене, след това пак и пак. През деня никой от войниците не смееше не само да закача Ерика, но дори да ѝ каже лоша дума. Тя беше табу. Тя беше моя законна придобивка, мой военен трофей и Командата на оздравяващите пазеше свято моите права. Нашите отношения се развиваха бързо. Назряваше любовна история, но необикновена любовна история. На мене даже мисъл не ми минаваше за възможна близост. Не защото бях неопитен и преживявах първата си сериозна връзка със същество от противоположния пол. Ерика беше за мене преди всичко олицетворение на това, което се намира извън пределите на войната, на това, което е далече от нейните ужаси, от нейната мръсотия, от нейната низост, от нейната подлост. Тя се превърна за мене в център на духовните ценности, от които бяха толкова дълго лишен, за които мечтаех и за които жадувах! Оказва се, че най-страшното по време на война е да се намираш в духовен вакуум, в мерзостта и пошлостта. Човек престава да бъде Човек и се превръща в риба, изхвърлена на пясъка. Ерика ми върна атмосферата, от която толкова дълго бях лишен. И аз ѝ отвръщах с най-чистите и на-светлите чувства, на които бях способен. Съзнателно или несъзнателно свих изискан букет от тези чувства и го сложих в нозете на девойката. Преживявах часове, каквито малко се случват в живота. От четирите лапи, на които обикновено ходим, забили нос в тривиалното всекидневие, аз се вдигнах на два крака, изправих се, разгърнах рамене и видях звездите.

И накарах Ерика да ги види. Тя разбра всичко, оцени всичко. Явно имаше някакво сходство в характерите ни.

Това бяха часове и дни на висше просветление и пречистване и вероятно военната обстановка само задълбочаваше напрежението на ситуацията! Удивителна беше пълнотата на разбирането помежду ни, която се появи между нас. Нито езиковата бариера, нито краткостта на нашето запознанство (та нали не знаехме нищо един за друг) пречеше на това. През първите дни Ерика се чудеше, че не предприемам никакви любовни атаки, виждах това, после не чакаше вече нищо подобно и започна да изпитва към мене безгранично доверие. С времето можеше да се получи красива любовна история, да се разгърне силно чувство, но нямаше време.

- Утре заминаваме! - каза Мишка Смирнов.

- Утре заминаваме! - казах на Ерика, поразена от тази новина. Мълча една минута, след това се хвърли на шията ми със сълзи на очите и говореше, говореше. Разбрах примерно следното:

- Не искам да те губя! Нека да стане! Нека поне един ден да бъде наш! - и все в този дух.

Стоях като мраморен и даже не можех да я целуна. Ерика се беше превърнала за мене в олицетворение на всички немски жени, които са били обиждани, над които издевателствахме ние, руснаците. Исках, длъжен бях да се държа с нея кристално чисто, исках да реабилитирам нас, руските хора, в нейните очи... Стоях вцепенен и мълчах. Тя разбра това по свой начин:

- Ти имаш годеница, това за мене е свещено! - сведе очи и си тръгна.

На другия ден товарехме нещата си на камиона, някои ни изпращаха. Бащата на Ерика я държеше за ръката, а тя плачеше горчиво.

- Бива си те! - каза Мишка Смирнов, - нито една немска жена не е ревала, когато съм си тръгвал. А се стараех! С какво я омагьоса?

И ние си заминахме...

Минаха седмици. Напуснах Командата на оздравяващите, отново воювах, отново имаше страхове, мъчения, отново кървища до коляно и прочее прелести. Дълго се мотахме по крайбрежието на Балтийско море насам-натам, като пожарна команда, в най-напечените места, и Цопотската история започна вече да се притъпява в спомените ми. Имаше ли я Ерика, или не? Или ми се е присънила и всичко, свързано с нея, е само сладка мечта?

Но историята имаше продължение - като в старата песен. Веднъж началникът на щаба ме извика и каза:

- Ето ти една пратка, на улицата има мотоциклет. Изучи маршрута по картата и отивай при командващия.

На картата ми показа два маршрута: единият дълъг, безопасен, другият доста по-кратък, но опасен.

- Там се мотаят отделни немци и от време на време стрелят! - обясни той. Опасният път минаваше през Цопот. "На връщане непременно ще отида там!" - реших аз. Събрах набързо продукти - консерви, захар, хляб.

Получи се обемиста мешка - благодарности, помогна ми милият Мишка Смирнов. И тръгнахме. Натам - без приключения. На връщане уговорих мотоциклетиста да влезе в Цопот, обещах му за това половин литър спирт. Кой ще устои на това? Почти в началото на Цопот от храстите по нас изпрати дълъг откос картечница, но не ни улучи. Немецът или беше пиян, или неопитен, но успя да пропусне, макар че бяхме наблизо, като на длан. Изпразних в храстите целия диск на автомата и картечницата млъкна. Преминахме. Мокри от студена пот, тракайки зъби, под непрекъснатите псувни на мотоциклетиста, който проклинаше мене, всичките ми прадеди и потомци за това, че съм го въвлякъл в идиотска авантюра, ние влязохме в града.

Ето я познатата улица, ето я нашата къща, аптеката. Спомням си околните места, спомням си познати предмети... Чукам на вратата. Тя веднага се отваря. На прага стои ниско човече със сако, подплътено на раменете с памук. Противна физиономийка, като на пор, но човечето е избръснато и с вратовръзка. Повдига тиролска шапчица с перо, зъби се в усмивка, кланя се.

- Какво иска пан офицерът?

- Тук нали живееше един аптекар?..

- Плат за костюм ли желае панът?

- Тук живееше един аптекар с дъщеря си...

- Жена ли иска панът?

- Аптекарят...

- Да не му трябва на пана елеудрон [3]?

- Ти, пане, си НЕГОДНИК!!! - викам аз.

Вратата се захлопва. Какво да правя? Тук вече има нови стопани. Старите вероятно са били изгонени. Къде да ги търся? И тогава виждам на двора един стар немец, инвалид от Първата световна война. Нещастникът живееше наблизо и преди понякога му давах храна. Спускам се към него:

- Бите, бите, господине, мола ви - къде е аптекарят, къде е дъщеря му?

- Найн, найн, ниц нема, не зная - гледа ме с мътни очи - като стена, макар че изглежда ме позна. Изплашен е, ръцете му треперят, а върху лицето му - лилави сенки и отоци. Подобно нещо бях виждал в блокадния Ленинград у дистрофиците! Няма какво да яде! Новите полски власти не дават на немците дори блокадните сто грама!

Между другото мотоциклетистът свири и псува гръмко, викайки ме:

- По-бързо, че си заминавам сам!

В отчаянието си натиквам на стареца мешката с провизиите и искам да си тръгна. И тогава той оживява, изправя се, в очите му проблясва човешко достойнство. И изстрелва в лицето ми:

- Бяха шестима, ваши танкисти. След това тя счупи прозореца и се хвърли на улицата!..

Той си замина. Не помня как съм седнал в коша на мотоциклета, как съм пътувал. Свестих се в ръцете на Мишка, който ме разтърсваше:

- Какво ти е?..

Какво можех да му кажа? Нима би разбрал, че е настъпило моето крушение, моето решително безвъзвратно поражение във Втората световна война? А може би би разбрал? Нали руските мъже са чувствителни, деликатни и схватливи, особено когато са трезви...

-------------------------------------------------

1. Авторът използва немското название на града (на полски: Сопот), както в случая с Данциг (на полски: Гданск). (Бел. прев.)

2. В най-общ смисъл: приспособление за превозване на товари, което се влачи, оттам и името; военната волокуша се използва за изнасяне на ранени от бойното поле. (Бел. прев.)

3. Елеудрон - патентовано немско лекарство за венерически болести. (Бел. авт.)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.