СЛУЖБОМЕР

петък, юли 10, 2015

„Спомени за войната“ – ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ – Новела XVI

Автор: НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ НИКУЛИН

Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА

Предишните части: ПРЕДИСЛОВИЕ, НАЧАЛОТО (1, 2), ПОГОСТЕ (1, 2), 311 СТРЕЛКОВА ДИВИЗИЯ, ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ (1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15)

ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ

Новела XVI

Гвардейският капитан Цикал или Съветско-немската любов

Гвардейският капитан Цикал не беше млад - на четиридесет и девет години. Той имаше голям жизнен опит: през тридесетте години се занимавал с разкулачване в Украйна, дълго бил председател на колхоз и право оттам попаднал през 1942 година в касапницата край Мясной бор. Обкръжената 2-ра ударна армия беше унищожена. Хората падаха под осколките и куршумите като мухи, мряха от глад. С мъртъвците застилаха блатото, правеха от тях укрития, почиваха си, седейки върху мъртви тела.

Когато успяваха да пробият проход от обкръжението към своите, извозваха ранените с теснолинейка и понеже траверсите не достигаха, често слагаха под релсите замръзнали покойници. Лежи иван, в тила му е забит дебел клин, отгоре е релсата, а по релсата, подскачайки, бяга вагонетката, блъскана от полумъртви обкръженци... С една дума, Цикал, тогава все още лейтенант, беше изпитал горчивините на военния живот. Той беше един от малцината, които се измъкнаха от обкръжението през май или юни на четиридесет и втора.

Измиха едва ходещите обкръженци под душ в специална палатка, изгориха въшливите им дрипи, храниха ги две седмица в санитарния батальон и отново ги разпределиха по частите. Цикал попадна при нас. Видът му беше страшен. Черно, опалено от слънцето лице, сипаничаво, със следи от прекарана през детството шарка, с изпъкнали монголски скули. Огромни диви очи от двете страни на крив нос. Гнили зъби, стърчащи от широка уста - ужасно чучело, по-страшно от смъртта. Той, наистина, си остана такъв, дори и когато се угои с обилните тилови дажби: от жалост и като имаха предвид възрастта му не го изпратиха на предната линия, а го поставиха да завежда стопанската дейност на полковата санитарна част. Продуктите се оказаха под негово ръководство.

Военната съдба ме сблъскваше с Цикал всеки път, когато попадах ранен в санитарната рота. За първи път се запознахме край село Медвед. Едва бях заспал след операция в палатката за леко ранени, когато ме събуди рязък скърцащ глас. Беше Цикал, който провеждаше политическа беседа сред войниците. Отначало помислих, че сънувам страшен сън, толкова отблъскваща беше сипаничавата муцуна на гвардейския капитан. Новата бяла полушубка само подчертаваше нейната уродство. Капитанът говореше носово, обърнат към един лежащ на нара юноша:

- Защо си се затъжил? За семейството ли мислиш? Не пишат ли?

- Не ми пишат, мисля - отвърна юношата, гледайки с тъжни очи капитана.

- Ами тя от това се завъжда. От мисли! - с удовлетворение отбеляза Цикал.

- Кой се завъжда? - попитахме ние заинтересувани.

- Въшката - и капитанът изнесе дълга лекция за причините да се появят въшките и за това как не трябва да се тъгува и да се пада духом в трудни обстоятелства...

Към мене Цикал се отнесе подозрително, усетих неговата "класова омраза", резултат от която беше моето преждевременно изписване за фронта с още незараснала рана.

След следващото раняване ми си наложи дълго да служа рамо до рамо с гвардейския капитан и през цялото време между нас имаше ту сдърпвания, ту напрегнато въоръжено примирие. Веднъж през август на четиридесет и четвърта, когато бяхме сред една гора в дълбокия тил и се наслаждавахме на покоя, наблизо изведнъж започна да стреля тежка двуоръдийна немска батарея. Оказа се, че немците са останали в тила ни по време на бързото настъпление, а сега, изведнъж (о, идиоти!) са решили да воюват. Те стреляха по пътя и някъде другаде.

Двадесетина леко ранени, аз и Цикал, като взехме винтовките и автоматите, хукнахме към имението, където се бяха загнездили немците. Оръдията им стояха на двора, заобиколени от селскостопански постройки, краварник и къща с червен керемиден покрив. Като заседна в една дупка, Цикал ни заповяда да атакуваме фрицовете, но ранените не бяха новаци и не бяха глупави. Не реагираха на думите на капитана, колкото и да се горещеше. Най-напред трябваше да се огледаме как стоят нещата.

Облазихме гората около имението и намерихме в една снарядна яма 45-милиметрово оръдийце "Сбогом, Родино". Колелото му беше счупено, но стрелящата част беше в ред. Няколко сандъци със снаряди се търкаляха наоколо. Ето и решение на въпроса! Трябва да уплашим хансовците. Закрепихме оръдието както можахме, аз насочих дулото му към имението и - бам-бум! Красота! Покривът на къщата се пукна като мехур. Керемидите се надигнаха и се разлетяха ефективно на различни страни, като оголиха гредите. Още няколко изстрела и над имението се появи бяла кърпа. Немците не проявиха особен героизъм и не пожелаха да загинат в бой, както им предписваше уставът. Предадоха се дванадесет души начело с як риж и отдавна небръснат фелдфебел. Той построи своето войнство, изкомандва "Мирно!", чукна подметки и доложи бодро на капитан Цикал на немски какво подразделение се предава в плен, назова своето име и звание.

- Да, добре, добре - каза Цикал.

Нахраниха пленниците и ги отправиха в тила. Но капитанът не забрави нашето упорство и непокорност...

Друг път се сдърпахме заради сейфа в банката на един град в Източна Прусия. Цикал искаше непременно да го отвори със сила, аз казвах, че това не е наша мисия. Докато се препирахме, артилеристите разбиха с взрив стоманената врата на сейфа и взеха златото, което се намираше там. След това един път, също в Германия, Цикал търсеше при мене водка, прерови цялата стая, даже разпра дюшека, но не намери нищо. Водка наистина имаше, но аз я криех в пианото. А Цикал до такова нещо преди никога не се беше докосвал и не знаеше, че инструментът се отваря и отгоре, и отдолу. С една дума, не се разбирахме много и не изпитвахме добри чувства един към друг.

Сред подчинените на Цикал имаше двама мои стари познати - Зимин и Забиякин. За първи път се срещнах с тях край Стремутка по време на една страшна суматоха. Пристигна ново попълнение - възрастни, улегнали хора - и веднага в ада. Почти всички скоро загинаха. Зимин и Забиякин, които бяха на по петдесет години, успяха да оживеят. Жално ми беше за старите хора, стараех се да им помогна, доколкото мога. Обикновената добра дума струваше много при тези условия. След това Зимин и Забиякин бяха преместени в тила и охраняваха продоволствения склад в санитарната рота, несменяемо, по ред, всяка нощ до края на войната. А през деня бяха момчета за всичко на капитан Цикал. Появата ми в санитарната рота старчетата посрещнаха радостно, едва не се просълзиха. Хранеха ме с каквото можеха, пояха ме със син, чудовищно вонящ денатуриран спирт, от който имаха в запас цял бидон. Прибрани мъже бяха. В тила се бяха усвоили, бяха се ободрили. Веднъж, като влязох вечерта в землянката, заварих мирна сцена: Забиякин, седнал до печката, гонеше от гвардейската си значка с нажежен гвоздей заселилите се там въшки и разказваше увлекателно на притихналите войници дълга криминална история по мотиви от Шерлок Холмс и неговия руски колега, детектива Путилин. Понякога в разказите на Забиякин звучаха класически сюжети. Ето например един такъв:

- Една красива жена се омъжила, значи, за един генерал, макар да не бил млад, пък и на това отгоре негър. Но, сами разбирате, положение, заплата, слава... Поживяла с генерала, а след това дала на един лейтенант, а генералът разбрал! Намерил там някаква кърпичка... Той бил здрав и свиреп негър, взел и удушил своята млада жена, че и с нож още си послужил: милицията преброила тридесет и девет рани! А се оказало, че младата жена не е давала на лейтенанта: всичко това го измислил един капитан, който искал да направи кариера. Генералът, като чул това, все едно се лишил от ума, започнал да вика, облещил очи, пяна тръгнала от устата му. Хванал един щик и в корема си: Дай! Дай! Дай! Дай! И предал богу дух. Ето, братлета, каква история!

Още по-интересни бяха разказите на Забиякин за Гражданската война, по време на която служил в обоза на Будьони. Оттогава беше запазил дългите си мустаци и любовта си към конете. Той си спомняше колко добре се живеело тогава, какви салами, сирена и вина намирали в магазините на градовете, от които прогонвали белите. Разказа ни за своята най-голяма мечта от тези времена: да обладае графиня или княгиня. Преди тази негова мечта не се осъществила, но, както ми разказаха, Забиякин получил своето в Източна Прусия. Веднъж покрай нашите части минавала по пътя една старица беженка. И войниците на подпийналия Забиякин: "Гледай, гледай! Ето една немска графиня минава!" Забиякин приел това сериозно, догонил старицата, бил с нея край пътя, като осъществил така целта на своя живот и се утвърдил в този свят.

Той изобщо не беше равнодушен към прекрасния пол. Веднъж, като наминах през кухнята, намерих там пилият Забиякин, който чистеше картофи заедно с мобилизираната за тази цел немкиня. Тя беше дама на четиридесет и пет години, елегантно облечена, добре сресана, седяща право, като на светски прием. Забиякин, с почервеняла от денатурирания спирт физиономия, с горящи очи и стърчащи мустаци, ѝ се натискаше, правейки го по своите разбирания и възможности, иначе казано - както у дома, в обора: ти я хващаш за меките части, а тя квичи от възторг... В очите не немкинята имаше ужас, ръцете ѝ трепереха. Навиках се на Забиякин и предложих на немкинята да си върви у дома. Забиякин беше много обиден, плюс това ме смяташе и за свой приятел. След като съм си отишъл, по всяка вероятност пак е довел своята помощница в кухнята.

Зимин притежаваше други способности. Беше много прибран. Именно той ме учеше да вадя мед от кошерите. За тази цел трябваше да си сложа на лицето противогаз, да обвия шията си с партенка, а на ръцете си да надяна ръкавици. Ние даже ровехме в един кошер, когато изведнъж налетя месершмит и удари с един откос по пътя, който минаваше край нас. Забодохме носове в земята и пчелите ни нажилиха порядъчно. Друг път търсенето на мед мина по-успешно. Беше през една тъмна нощ, кошерите се намираха в една долчинка, пчелите спяха и ние бързо напълнихме по едно цяло канче ароматен гъст мед. Като си тръгвахме от долчинката, видяхме стоящи на противоположния ѝ край хора. Бяха немци. Те също отиваха за мед и чакаха вежливо кога ще си тръгнем. През нощта началството спеше и войниците, на които им беше втръснала касапницата, бяха сключили импровизирано примирие. На сутринта пак ще се хванат един друг за гърлата и ще си трошат черепите. Ето какви неща има!

Заради своята прибраност Зимин понякога попадаше в затруднени положения. На една гара нашите завзеха една къща, в чието бетонирано мазе имаше цистерна със спирт. Мързяло ги да се катерят горе до люка, дали един откос с автомат и спиртът потекъл на струйки по пода. Дойдох в мазето, когато на бетонния под имаше локва до коляно, въздухът, изпълнен със спиртни пари, опияняваше. Тук-там в течността се виждаха памучните клинове и ушанки на загубилите свяст любители на пиенето. По средата с канче в ръцете ходеше замаяният Зимин, като се натъкваше на стените и не можеше да намери изхода. Още малко да изгуби съзнание и да падне в локвата. Успях да го измъкна на въздух, самият аз омаян и задъхан. Работата беше сериозна. Стигаше една искра, за да хвръкне всичко по дяволите, а жадни с канчета идваха все повече и повече. Сякаш някакъв безжичен телеграф или телепатичен импулс беше оповестил на всички за наличието на спирт. Славяните, като мухи на месо, налитаха от всички страни. Наложи се да отбраняваме опасното място с автомати в ръце, докато началството не постави отцепление около съдбоносната къща.

Забиякин и Зимин, подчинените на Цикал, се оказаха неволни участници в една любовна история, който се случи в едно немско селце. Беше последната военна пролет, радостна и слънчева. Във въздуха летяха амури, вероятно не с лъкове, а с картечници, както се полага по време на война: хиляди техни стрели поразяваха войнишките сърца. Войниците ухажваха немкините, които се отнасяха към вниманието на завоевателите повече от благосклонно: мъжете им се губеха някъде вече много години. Сред немкините изпъкваше Елза - рижа красавица с царствен обем. Нейните прелести потрепваха и преливаха при ходене като желе. Ямичките на лицето ѝ не изчезваха от постоянна усмивка. Ние кривяхме вратове, гледайки към нея, блещехме очи, отваряхме уста. Състоянието на изумление и шок дълго не ни напускаше.

Оказа се, че нищо човешко не беше чуждо на гвардейския капитан Цикал. Стрелата на Амур срази и него. Той отслабна забележимо, побледня и започна да размишлява, което никога не го бяхме виждали да прави. Но Цикал беше делови, напорист и не плах. Като се консултира със знаещите немски език, той атакува Елза:

- Их (показва с пръст себе си), бите на тебе (пръст към Елза) давам дизер тир - крава (пръст към една кравичка от нашето стадо, което даваше мляко за ранените). Тогава либен ду цузамен.

- Хи-хи! - каза Елза, направи умопомрачителен кръг със задника си и избяга.

Цикал беше велик психолог. Беше преценил прекрасно немския характер, немския практицизъм и деловитост. Беше разбрал кое копче да натисне. Елза беше минала тридесетте, познаваше живота и взе разумно решение: физиономията на капитана е, разбира се, сипаничава, но една крава в домакинството е велико нещо! Такава сделка ще одобри даже Вили, когато се върне. Като взе решение, Елза изпълни своите задължения по немски добросъвестно. Цикал заживя щастлив семеен живот. Стаята му блестеше от чистота, сутрин Елза изваждаше на прозорците одеялата, чистеше и тупаше шинела на капитана, гладеше му брича, готвеше ядене. Цикал сияеше. Той канеше гости, настаняваше ги на масата, заслана с колосана покривка. Влизаше Елза с димящ супник. В него имаше украински борш, който капитанът научи новата си приятелка да вари. Усмихвайки се и носейки се като в танц, от което неповторими вълни преминаваха през цялото ѝ тяло от раменете до долу, ставайки все по-изразителна, Елза декламираше стихчета на капитана: "Зуп из крюп, зуп из крюп мит зибен залюп!" Очите на Цикал излъчваха щастие, той пръхтеше като жребец, така, че стъклата на шкафа трепереха. Гостите замираха, възхищавайки се на неговото остроумие. Меденият месец на гвардейския капитан продължи десет дена, след това получихме заповед да се преместим в друг град. Сядайки в камиона, Цикал, като се усмихваше, нареди на Зимин и Забиякин да изкарат кравата от двора на Елза и да я присъединят към нашето стадо... Така завърши съветско-немската любов. Но казват, че на този свят все още има справедливост: скоро гвардейският капитан Цикал се озова във венерическото отделение на нашата болница.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.