„Спомени за войната“ – ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ – Новела XVII

Автор: НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ НИКУЛИН

Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА

Предишните части: ПРЕДИСЛОВИЕ, НАЧАЛОТО (1, 2), ПОГОСТЕ (1, 2), 311 СТРЕЛКОВА ДИВИЗИЯ, ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ (1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16)

ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ

Новела XVII

Защо стреля майор Г.?

“Войната винаги е много мръсно нещо“.

Отец Сергей Булгаков

В тези записки се стараех да възпроизвеждам правилно фамилиите на действащите лица и да бъда по възможност точен във фактите. Но да назова пълното име на майор Г. не мога: той е още жив, процъфтява, а в случая с него далеч не всичко ми е ясно.

Беше през февруари 1944 година в Източна Прусия, в град Аленщайн. Току-що бяхме пресекли с мълниеносен марш цяла Полша от Варшава до северните граници. Прехвърляха армията с тежки американски камиони на фирмата "Студебейкър". Беше отлично организиран автоконвейер. Камионите вървяха денонощно напред и назад. Помня, че седях на бали и сандъци с имущество, духаше силен вятър със сняг. Друсаше по дупките, хващах се за сандъците и се стараех да не докосна с ръка носилката. Тя беше завързана здраво с дебело въже върху багажа и на нея лежеше трупът на самоубиец. Войникът се беше застрелял преди два дена, течеше следствие и пазеха тялото за аутопсия, която не бяха успели да направят на предишното ни месторазположение.

Полша беше разграбена, разрушена и смазана от немската окупация. Варшава представляваше планини от руини, чиито мазета бяха пълни с телата на убити поляци. Гробове се виждаха навсякъде - по улиците и в градинките. Полските села имаха жалък вид.

- Ниц нема! - твърдяха изплашелите жители.

- Ниц нема! - Масло, яйки, месо - фашистко герман взел! - повтаряха те...

- Къде е тук тоалетната? - попита един войник.

- Ниц нема, фашистко герман взел...

Източна Прусия, напротив, поразяваше с благополучие, доволство и ред, благоустроени имения със селскостопански машини, всичко електрифицирано, богати бауерски къщи, в които непременно имаше пиано и хубави мебели, а редом селскостопанска сграда с малки стаички и нарове за източните работници. В свинарниците и краварниците - пълно с охранени животни. Да, живеели са тук с песен на уста... И градовете са богати, чисти, солидно построени. В Аленщайн намерихме много вещи и продоволствия, изнесени от СССР и поставени в един склад за запас. В друг склад имаше консерви от Холандия, Белгия и Франция. Те, наистина, бяха малко обгорели от пожара, но ставаха за ядене. Войниците привикнаха да пият спирт със сгъстена сметана... Помня, че в една празна къща на перваза на прозореца лежаха петнадесетина златни монети от времето на кайзера. Дълго време никой не ги вземаше; войниците не разчитаха да доживеят до края на войната и не искаха да се обременяват с излишен товар.

В много къщи намирахме най-различни военни регалии: ордени, мундири, есесовски кинжали с надпис "кръв и чест", пагони, акселбанти и други дрънкулки. Наистина, Източна Прусия беше гнездо на милитаризма. Но военните, фашистките активисти и останалите началници бяха успели да изчезнат. Останали бяха преди всичко граждани - жени, старци и деца. На тях им предстоеше да сърбат последиците от поражението. Скоро започнаха да ги строяват и да ги отправят на железопътната гара - говореше се, че за Сибир.

В нашата къща, най-отгоре, в мансардата, живееше жена на тридесет и пет години с две деца. Мъжът ѝ изчезнал на фронта, трудно ѝ било да избяга - с кърмаче далеко няма да отидеш, и останала. Войниците научиха, че е добра шивачка, мъкнеха материал и я караха да им шие бричове. Мнозина искаха да се издокарат, а и да се запасят за зимата основателно. От сутрин до вечер немкинята тракаше на машината. За това ѝ даваха храна, хляб, понякога и захар. А през нощта много войници се качваха в мансардата, за да правят любов. Немкинята се страхуваше да откаже и това, трудеше се до сутринта, без да притвори очи... Къде ще отидеш? Пред вратата на мансардата винаги имаше опашка, която нямаше как да бъде разгонена.

По това време аз лекувах поредна рана в нашата санитарна рота. Веднъж с нова партида ранени там пристигна и майор Г. Познавах го отдавна и го смятах за един от малкото положителни герои в голямата трагедия, наречена "война". Майорът беше симпатичен, добре образован, във всеки случай в своята област - беше доста грамотен артилерист. Той се беше отличил с необикновена смелост. Разказваха ми за отчаяните му похождения в тила на немците, когато през август 1942 година 2-ра ударна армия попадна в обкръжение край Синявино. С една дума, беше образцов офицер. Служих заедно с него няколко месеца и изпитах силно уважение към своя командир. Сега отново се оказахме заедно. Немска осколка беше откъснала на майор Г. голямо парче месо от раменния мускул. Раната беше голяма, но не опасна. Тя не беше се отразила на общото здравословно състояние на майора. Той беше, както винаги, строен, червенобуз, жизнерадостен, бодър и не се търкаляше на болничната койка, а прекарваше дните си на крака, като се разхождаше из града и се интересуваш от всичко.

Този странен и нелеп случай стана веднъж късно през нощта. Седях в стаята си и изведнъж чух горе, в мансардата, изстрели от пистолет. Като заподозрях нещо лошо, хукнах нагоре по стълбите, отворих вратата и видях ужасяваща сцена. Майор Г. стоеше с димящ пистолет в ръка, пред него седеше немкинята, като държеше мъртвия си младенец с едната си ръка и затискаше раната си с другата. Постелята, възглавниците, детските пелени - всичко беше в кръв. Куршумът беше минал през главата на детето и беше заседнал в гърдите на майката. Майор Г. беше абсолютно спокоен, неподвижен, трезвен като краставица. Затова пък стоящият до него лейтенант се клатушкаше и съскаше:

- Хайде, убий я! Убий я!

Лейтенантът беше абсолютно пиян - сиво лице, сини устни, сълзящи очи, слюнка от устата. Така се напиват алкохолиците в последния стадий на алкохолизма. (Тези дни видях един такъв в метрото. Той седеше, мучеше, а под него се образуваше локва, която се разтичаше на тънка струйка през целия вагон, на петнадесет метра... А срещу него седяха гримирани момичета с джинси и обсъждаха колко ли течност може да има в един човек.) Лейтенантът беше пиян до изумление, но както разбрах, вършеше все пак своята работа: подтикваше майора. Защо? Не знаех. Може би имаше някаква цел - да провокира и да повдигне дело. Нали беше от СМЕРШ! А пътищата и методите на тази организация са неизповедими... Както и да е, майор Г. все още държеше пистолета в ръката си. Без да разбирам нищо и без да помисля, неочаквано за себе си зашлевих майора по ухото. Вероятно ми се беше сторило, че е изпаднал в умопомрачение и моят удар ще го върне в съзнание. Така ставаше на предната линия, когато младите войници губеха ума и дума от ужас при първия бой: яка плесница им връщаше разума и здравия смисъл. Веднъж залепих шамар на един млад лейтенант, който беше напълнил гащите по време на атака, и после той ми беше благодарен за това. Но тук не беше предната линия и всичко се получи иначе. Майор Г. сложи спокойно пистолета в кобура, а лейтенантът започна да вика: "А-а-а! Удари офицер!" - крещеше той тържествено и радостно, все едно беше чакал само това. Разбрах, че съм попаднал в много неприятна история. Да удариш офицер е невероятно събитие. Никой нямаше да се интересува, че съм го направил от добри подбуди.

През 1941-1942 година щяха да ме изправят без церемонии до стената. Сега в най-добрия случай можех да се надявам на наказателна рота. Трябва да кажа, че бой по време на Втората световна война в нашата армия нямаше. Във всеки случай аз не съм видял нищо подобно и не съм чувал за такова нещо. Можеха да разстрелят някой войник за страхливост, за непокорство, но да го ударят - никога! Опитай се да го удариш и при първата атака ще си спечелиш куршум в тила! Но главното беше, че необходимостта да се споделя заедно опасността, да се върви заедно на смърт създаваше уважение един към друг и никой не посягаше да удря. Още повече нямаше случаи войник да вдигне ръка срещу офицер. Друго нещо беше висшето началство: то си имаше свой етикет, който не ни засягаше. Веднъж видях как един пиян генерал, командир на танкисти, налагаше с дебела чепата тояга своите полковници и майори. По-късно сами се оправиха помежду си...

Следващият акт от драмата се разигра на стълбищната площадка един етаж по-долу. Сцената беше няма, но величествена, в духа на Шекспирова трагедия: двама санитари носеха бавно отгоре детско трупче, осветявайки пътя си с кадящи факли. През отворената врата на операционната се виждаше лекар с бяла престилка, който се готвеше да извади куршума от гърдите на майката, а от противоположната врата двама автоматчика изведоха мене - без колан и без пагони, - за да ме заведат в ареста.

Затвориха ме във влажното мазе и ме държаха там една нощ и един ден. Вечерта ме поведоха някъде. На разпит - реших аз. Само да не ме бият! Но щастието ми се усмихна отново. Началникът от СМЕРШ ме разглежда дълго, а след това каза:

- Върви, хайде, и следващия път не се прави на глупак. И мълчи, мълчи!

Дадоха ми колана, пагоните и с това всичко свърши. След това вече, като съпоставях обстоятелствата, разбрах, че началството не се е зарадвало на случилото се. Лейтенантът явно се е занимавал със самодейност и се беше престарал. Назряваше скандал. Майор Г. беше образцов офицер, аз бях ветеран в дивизията, а и току-що бях получил орден. Решиха да замажат нещата, все едно нищо не се е случило.

Но какво беше това? Защо стреля майор Г.? Ако беше лейтенантът, нямаше да се учудя. На лейтенанта подобни действия му се полагаха по длъжност и по силата на характера му, но майорът...

Тогава го осъждах, а днес, след много години, недоумявам и не мога да разбера нищо. Може би майор Г. се беше нагледал на немската жестокост? Като всички нас той беше видял огромната братска могила с избити руски пленници, която открихме във Вороново. Беше виждал трупове на наши деца, измъчвани и изгорени. Той вероятно знаеше добре, че победите на немците през 1941-1942 година се дължаха до голяма степен на жестокостта: те убиваха безцеремонно всички наред, военни и цивилни, стари и млади. Вероятно всичко това е ожесточило майора и той е решил да отмъщава. Освен това малкият син на немкинята след двадесет години ще стане войник и пак ще тръгне на война с нас... Може би майор Г. знаеше, че жестокостта е неотменен спътник на човешката история от библейски времена до наши дни и че най-често страдат не виновните, а невинните. Може би е разбрал, че великите преобразователи на човешкия род - Иван Грозни, Хитлер, Сталин и много други - са се утвърждавали върху жестокостта, унищожавайки и свои, и чужди, врагове и привърженици без разбор, за да могат по този начин да крепят своите идеи и своята власт. Но едва ли майор Г. е размишлявал по тази тема. Той просто беше стрелял. И аз досега си блъскам главата: защо? Повече не го видях, но неотдавна разбрах, че майорът, сега вече полковник, е работил дълго време в щабовете, след това е чел лекции във Военната академия, а сега е пенсионер. Не се наемам да го съдя, но си го спомням с погнуса.

Колкото и страшна да беше историята с майор Г., тя се изгуби бързо в ъгълчетата на моята памет, изместена от цял калейдоскоп нови впечатления. По време на войната понякога за един ден стават толкова събития, колкото в мирно време няма да се съберат за много години. Ето още един епизод от тези дни.

Веднъж през нощта бяхме неочаквано разбудени. Полусънни, пришпорвани от командата, хванахме автоматите и гранатите, накацахме върху един танк. И едва когато той потегли стремително напред, се събудихме окончателно. Както после ни разказаха, отряд разузнавачи открил в дълбокия немски тил, на четиридесет километра от нас, немски концентрационен лагер, където имало няколкостотин още оцелели евреи. Ако се съдело по стрелбата, идваща оттам, протичало ликвидиране на затворниците. Разузнавачите съобщили по радиото координатите на лагера и командването ни хвърли - два танка с войници върху бронята, да спасяваме загиващите.

Понеже имаше настъпление и нямаше здрава немска отбрана, танковете навлязоха стремително напред и скоро, изпръскани от мръсния сняг, летящ изпод гъсениците, се добрахме до целта. Танкистите с оръдията и картечниците унищожиха немските огневи точки на вишките, след това един от танковете изби в движение вратата и ние влязохме на територията на лагера. След кратка, извънредно ожесточена престрелка изпратихме в ада пазачите есесовци.

По-нататък помня лошо, защото бях оглушен от граната, която хвърли към мене един як фриц. Тя насече полушубката ми и ме рани леко. И все пак в паметта ми се е запазила картината на площада пред бараките, заслан с трупове на разстреляни евреи, а в бараките намерихме няколкостотин оцелели. Там седяха скелети, покрити с кожа. Те ме гледаха с огромни тъмни очи, в които имаше даже не страх, а ужас, отчаяние и смърт. Този поглед не можах да забравя през целия си живот.