КОРИЦИ НА СПИСАНИЕ „FAMOUS MONSTERS OFFILMLAND“

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

“Знаменити чудовища от филмовия свят“ („Famous Monsters of Filmland“) е култово американско филмово списание с максимално разбираемо и честно съдържание. Основано е през 1958 година на вълната на популярните евтини (но душевни) филми на ужасите за чудовища и до 1983 година е флагман на кинематографичното чудовищознание.

Основават го и го държат на повърхността двама ентусиазирани бизнесмени: издателят Джеймс Уорън и редакторът Форест Акерман. Но годините си казват своето и двамата джентълмени се уморяват с времето от своето занимание (Уорън изобщо ляга с многобройни недъзи и прекарвал голяма част от времето си в леглото). А приемници не успели да намерят. Така че на 191-вия си брой „Famous Monsters of Filmland“ престава да съществува, но остава навеки в сърцата на любиетлите на киното и поражда много последователи (за съжаление, не толкова успешни).

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1990 г. / МИР / МИХАИЛ ГОРБАЧОВ

Михаил Горбачов (Михаил Горбачёв)

2 март 1931 г. - 30 август 2022 г.

Нобелова награда за мир

(За водещата му роля в радикалните промени на отношенията Изток-Запад.)

Съветският политически лидер Михаил Сергеевич Горбачов роден в малкото село Приволное, Ставрополски край, Южна Русия. Родителите му, Сергей Андреевич и Мария Пантелеевна Горбачови, са потомствени селяни. Те са свидетели на това как се формира Съветският съюз и на това как Сталин завзема властта във всемогъщата Комунистическа партия след смъртта на Ленин през 1924 г. Бащата на Горбачов, а също така и дядо му по бащина линия са партийни членове.

Когато Горбачов се ражда, сталинската кампания за завземане на частните земи и принудата на съветските селяни да влизат в контролираните от държавата колективни стопанства (колхози – бел. П. Н.) достига кървавия си връх, довеждайки до глад и милиони смъртни случаи. Семейство Горбачови подкрепя колективизацията: двамата му дядовци участват в нейното провеждане, а баща му работи с комбайн в държавен колхоз.

В детството си Горбачов посещава местни училища. В началото на Втората световна война, 1942...1943 г., когато по време на обсадата на Сталинград хитлеристката армия овладява почти за половин година Ставропол, му се налага да прекъсне началното си образование. По време на войната бащата на Горбачов е призован в армията и служи четири години като сапьор.

През 1950 г. Горбачов завършва средно училище на второ място по успеваемост в класа. По това време той вече е станал член на Комсомола (Комунистическия младежки съюз) и за трудови заслуги (а именно за това, че през летните месеци в продължение няколко години работи като комбайнер в околните полета) получава Орден на Трудовото червено знаме, което е рядко достижение за осемнадесетгодишен юноша.

През есента на 1850 г. Горбачов постъпва в юридическия факултет на Московския държавен университет. По време на учебните занятия продължава активната си дейност в редовете на Комсомола, а през 1952 г. става член на Комунистическата партия. По това време се запознава с Раиса Максимовна Титаренко, студентка във философския факултет на Московския държавен университет. Седем години по-късно двамата се женят, а после се ражда и дъщеря им Ирина.

След завършването на университета Горбанов се връща в Ставропол, където бързо се издига по кариерната стълба на местния отдел на Комунистическата партия. Той се заема в изучаване на селското стопанство и през 1967 г. получава специалност в икономическия факултет на Ставрополския селскостопански институт. През 1970 г. на тридесет и една година Горбачов е избран за първи секретар на Ставрополския областен комитет на Комунистическата партия (което съответства на губернатор на щат в САЩ), като оглавява район с население 2,4 милиона души. На тази длъжност общува с много властови фигури от общонационален мащаб, сред които е Юрий Андропов, който по това време ръководи КГБ (съветския орган за държавна сигурност).

Той продължава да прави кариера във всенародната Комунистическа партия. През 1978 г., явно по предложение на Андропов, ръководещият партията генерален секретар Леонид Брежнев предлага кандидатурата на Горбачов за поста секретар на Централния комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз (КПСС) по селското стопанство. Така четиридесет и седемгодишният Горбачов се връща в Москва и влиза в правителствения орган на Съюза на съветските социалистически републики (СССР), съпоставим по значение с президентския кабинет на САЩ. Като секретар по селското стопанство той оглавява делегации, пътуващи до Западна Европа през 1972, 1975 и 1976 г. През 1980 г. става най-младият член на Политбюро – органа на политическото ръководство на Централния комитет на КПСС.

След две години Брежнев умира и привържениците на вътрешнопартийните реформи избират за генерален секретар Андропов. Горбачов, като протеже на Андропов, съдейства за осъществяването на редица реформи и мерки, насочени към частната децентрализация на икономиката. Политическите наблюдатели смятат, че Андропов готви Горбачов за свой приемник.

Но след смъртта на Андропов през 1984 г. последователите на брежневия курс поставят на партийното кормило Константин Черненко, макар че седемдесет и двегодишният лидер е тежко болен. Горбачов, назначен на длъжността председател на Комисията по външни работи към Върховния съвет, фактически става втори човек след Черненко. Когато Черненко умира през март 1985 г., за нов генерален секретар веднага е посочен Горбачов.

Като наследство Горбачов получава множество проблеми. Съветският съюз вече не едно десетилетие страда от изоставане на технологиите, слаба реколта и напрежение в отношенията както между републиките, така и с много чуждестранни правителства. Комунистическият строй, който съвсем не стимулира усърдието на работниците, довежда до спад на производството. Съвместното въздействие на на тези фактори предизвиква влошаване на икономиката, различни видове дефицит, народни вълнения и разцвет на черния пазар. В официалната реч след избирането си Горбачов посочва всичките тези проблеми и призовава към мирно съжителство със Запада, модернизация на икономиката и пълна прозрачност в рамките на социалистическото самоуправление.

Едва получил властта, Горбачов прави опит за осъществяване на смела програма за вътрешни реформи. Предложените от него икономически мерки започват да се наричат популярно „перестройка“ („преустройство“ – бел. П. Н.), социалните реформи се характеризират като „гласност“.

За да се повиши ефективността на икономиката, Горбачов призовава към подобряване на трудовата дисциплина сред съветските работници (като част от тази кампания става намаляването на употребата на алкохол); към въвеждане на допълнителни премиални заплащания, поощрителни мерки и нови технологии; към борба с нерационалността, нерентабилността и несъответствието със заеманите длъжности; към повишаване на качеството и количеството на стоките за народно потребление; накрая, към „интензификация“ – под което се разбира въвеждането на принципите на свободния пазар вътре в плановата икономика.

По всички признаци перестройката търпи неуспех. Продължава упадъкът на съветската икономика и понижаването на жизненото равнище, инфлацията и неудовлетвореното потребителско търсене постоянно нарастват. От друга страна, благодарение на успехите на гласността във всекидневния живот на съветския народ настъпват революционни промени. Вътрешната политика на Горбачов води до намаляване на цензурата в средствата за масова информация, до освобождаване на политическите затворници (сред тях и Андрей Сахаров), до сваляне на ограниченията за изповядване на религиозни култове, до правдиво преразглеждане на съветската история и до открито обсъждане на вътрешните проблеми. Въпреки това се случват рецидиви. През април 1986 г. правителството на Горбачов се опитва да покрие с мълчание мащабите на бедствието, настъпило след взрива на ядрен реактор в Чернобил. През януари 1990 г. Горбачов, в стремежа си да ликвидира етническите безредици, въвежда военно положение в Баку (република Азербайджан), което довежда до убийството на няколкостотин души граждани, излезли да протестират. След няколко месеца Горбачов призовава към икономическа блокада на Литва, която се обявява за независима от Съветския съюз.

Но Горбачов продължава борбата срещу корупцията на чиновниците и несъответствието на заеманите от тях длъжности, започната от Андропов. През 1988 г. той предлага да се разпусне Върховния съвет и да се преобразува правителството като се раздроби на органи с по-малко численост и състоящи се от изборни лица. Членовете на партията одобряват това предложение и други конституционни реформи, в хода на една от които е създаден постът президент на Съветския съюз. На следващата година новоизбраната законодателна власт дава този пост на Горбачов.

В края на 1980-те години, въпреки политическия плурализъм на Горбачов и провежданите от него икономически преобразувания, въпреки неговото лично влияние и ораторско изкуство, провежданите вътрешни програми почти нямат успех. Много по-впечатляващи се оказват неговите постижения на равнището на международните отношения, особено преговорите със Съединените американски щати и страните от Източна Европа.

През ноември 1985 г. Горбачов и президентът на САЩ Роналд Рейгън се срещат в Женевана на първата от четирите набелязани срещи на високо равнище. Ключови въпроси на техните преговори са разоръжаването и подновяването на културния обмен, ограничен до това време с години поради завоевателната политика на СССР и студената война между двете страни. През декември 1987 г. във Вашингтон (окръг Колумбия) двамата политически лидери подписват договор за ликвидиране на ракетите със среден и [по-малък] обсег на действие.

През 1989 г. Горбачов слага край на войната, която наричат „съветския Виетнам“, като нарежда да се изведат съветските войски от Афганистан след продължилия едно десетилетие кървав сблъсък. По-късно същата година, позовавайки се на неотменимото право на самоопределение, Горбачов не предприема военни действия, когато членовете на източноевропейския отбранителен алианс, носещ името „Варшавски договор“ – Полша, Унгария, Източна Германия, Чехословакия, България и Румъния – свалят комунистическите си правителства и обявяват, че излизат от съветската сфера на влияние. Също така Горбачов съдейства активно за съединяването на Западна и Източна Германия.

През 1990 г. молбите на Горбачов за всестранна подкрепа и парични кредити не срещат отзив в чужбина и съветската икономика продължава да се руши. Растящите цени, дефицитът на хранителни продукти и потребителски стоки от първа необходимост предизвикват широко възмущение в Москва. Една след друга съветските републики, обезпокоени за съдбата на националните си икономики, вдъхновени от примера на вече напусналите СССР балтийски страни и яхнали вълните на националните настроения, обявяват за своята независимост. През август 1991 г. противниците на Горбачов в управляващите структури се опитват да организират срещу него преврат.

След преврата Горбачов предприема неуспешна политика за противодействие на отделянето на републиките и за запазване на тяхното единство. Той предлага модел на по-демократичен, децентрализиран СССР, но републиките искат само едно – пълен отказ от централна власт. През декември същата година три републики – Русия, Украйна и Белорусия (днес Беларус) – подписват съглашение, че се обединяват свободно в Сдружение на независимите държави, съюз, който не предполага централно правителство. В най-скоро време и останалите републики, по-рано съветски, гласуват за членството в сдружението.

След разпадането на СССР, настъпило на 25 декември 1991 г., Горбачов сваля президентските си пълномощия и оглавява Международния фонд за социално-икономически и политологични изследвания, разположен в Москва изследователски институт, създаден от него след опита за преврат. Русия, най-голямата от бившите републики, заема до голяма степен мястото на Съветския съюз в международните отношения, защото значението на Сдружението на независимите държави, както и жизнеспособността на независимите национални новообразувания продължават да предизвикват много въпроси.

ИЗТОЧНИК: https://n-t.ru/nl/mr/gorbachev.htm

Превод от руски: Павел Николов

НОРМАН КОН / БЛАГОСЛОВ ЗА ГЕНОЦИД (Митът за световния еврейски заговор и "Протоклите на цийонските мъдреци") - 3

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ГЛАВА I. "Протоколите на цийонските мъдреци" и "Диалог в ада"

ГЛАВА II. Тайната полиция и окултистите

НОРМАН КОН / "БЛАГОСЛОВ ЗА ГЕНОЦИД" В "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ГЛАВА III. "Протоколите на цийонските мъдреци" в Русия

1

Какъвто и да е произходът на "Протоколите", те били приети като средство и по-късно пуснати в ход по целия свят от професионални подстрекатели на погроми. Защото стотиците кървави разправи над евреите, които избухнали в Русия през периода от 1881 до 1920 година, изобщо не могат да бъдат наречени безпричинни изблици на народна ярост - те изискват продължителна подготовка, прецизна организация и постоянна агитация. Понякога с това се занимавала полицията, понякога доброволни участници и, разбира се, безпринципни журналисти. Това са хора, които превърнали "Протоколите" в средство за съществуване.

Паволаки Крушеван, който пръв публикувал "Протоколите", е типичен погромаджия. Четири месеца преди публикуването им в петербургския вестник "Знамя", друг негов вестник, "Бесарабин" ("Бессарабец"), успял да провокира погром в родната му Бесарабия, а по-точно в столицата й Кишинеу, където вестникът излизал. Как е било скроено това, разказват ирландски и американски пътешественици, посетили града веднага след касапницата [1]. Те видели плодородна и процъфтяваща земя, където традиционно съществували добри отношения между основната част от населението и доста многобройното еврейско малцинство, наистина добри, защото когато през 1881-1883 година по цяла Южна Русия преминали погроми, бесарабските селяни отказали да вземат участие в тях. "Ако на царя му е угодно да убива евреи - казвали те, - за това си има армия. Но ние няма да избиваме евреите". Положението се променило едва през 1898 година, когато Крушеван основал местен вестник и започнал да публикува статии с фантастични обвинения по адрес на евреите. Група журналисти, цивилни служители и представители на други професии, която Крушеван организирал и изпратил от Петербург, започнала трескава подготовка за кървава разправа. През 1902 година по време на Великден - любимото време за погроми - Крушеван обявил, че един юноша-християнин, намерен убит в кладенец, е станал жертва на ритуално убийство. Този път на Крушеван не му провървяло, защото истинският виновник за престъплението бил открит много скоро, но на следващата година убийство на момче в Дубосари му дало възможност да възобнови обвинението и този път не без успех. Той разпространил и слуха, че е обнародван императорски указ, разрешаващ на християните "да възстановят с еврейска кръв потъпканата справедливост по време на трите великденски дена".

Но не спрял с това. По време на подготовката за кървавата разправа съучастниците на Крушеван използвали по-съвременна фантастична версия за световния еврейски заговор. Те разпространили копие на "Речите на Равина", но старателно преработено [2]. За мащабите на организираната измама свидетелстват показанията на активния последовател на Крушеван в Кишинеу, антисемита-агитатор Пронин. По време на съдебния процес, силно напомнящ фарс, но който все пак се организирал няколко месеца след разправата благодарение преди всичко на искания от чужбина, Пронин заявил, че точно в навечерието на Великден в кишинеуската синагога се е състояла някаква среща на евреи, представляващи всички страни по света. На тази среща било взето решение за организиране на заговор срещу правителството, след което евреите нападнали християнското население, което просто се защитавало. Пронин също така публикувал в "Знамя" статия, в която възхвалявал нарушителите на обществения ред като истински патриоти, които са се ръководили от стремежа да защитят царя и светата Рус от страшен международен заговор. И всичко това прозвучало във време, когато в Кишинеу не пострадал нито един християнин, а 45 евреи били убити и стотици ранени - в общи линии бедни занаятчии, съвсем беззащитни хора. Освен това били разорени около 10 хил. евреи. Такава била обстановката, сред която се появили "Протоколите".

В същото време борбата за модернизация и либерализация на руския политически режим се разгърнала с нова сила. Особено през 1904-1905 година, когато като следствие от загубената война с Япония се появило широко движение, изискващо осъществяването на кардинални реформи, по-специално свикване на Държавната дума, свобода на словото и гаранции за личните свободи. Общата руска стачка през октомври 1905 година принудила правителството да отстъпи и същия месец царят издал против волята си манифест, в който обещал да даде граждански свободи и да свика Думата. Но всички тези движения, естествено, срещнали яростна съпротива. Царят се намирал в плен на реакционни влияния, идващи преди всичко от страна на майка му, на някои велики князе, на оберпрокурора на Светия синод К.Победоносцев, на петербургския генерал-губернатор Ф.Трепов, да не говорим за организацията, известна с името "Съюз на руския народ" и наричана от хората "Черна сотня".

С царския октомврийски манифест била дадена и свобода да се създават съюзи, на което най-бързо от всички реагирали крайните реакционери и на 4 ноември 1905 година в Петербург се появил "Съюз на руския народ", основан от доктор А.И.Дубровин и политическия деец В.М.Пуришкевич, негов вдъхновител. Подобно на Крушеван и Бутми, също членове на "Черна сотня", Пуришкевич бил по произход от Бесарабия (и получил образованието си в Кишинеу). Политическото му кредо, както и на неговите привърженици, било да спъва либерализацията на Русия, дискредитирайки този процес като резултат от еврейски заговор, да организира кървави разправи над евреите, за да докаже реалността на заговора. В градове и села започнали да се появяват прокламации по следния образец:

"Опитите да се замени поставеният от Бога самодържец Цар с конституция и парламент са вдъхновени от кръвопийците евреи, арменци и поляци. Бойте се от евреите! Всичките злини, всичките нещастия, сполетели нашата страна, идват от евреите. Долу предателите! Долу конституцията!" [3]

Когато се свикала Държавната дума, "Черна сотня" разгърнала пропаганда, решавайки да компрометира Думата като оръдие на евреите. Изборите за Първата дума през 1905 година и за Втората и Третата през 1907 година били съпроводени от потоци памфлети, твърдящи, че повечето от кандидатите за Думата са евреи, че либералните партии се финансират от евреите, че евреите превръщат с помощта на Думата руснаците в роби. Сред тези памфлети и брошури, публикувани от "Черна сотня", намираме и варианта на издадените от Бутми "Протоколи": "Врагове на човешкия род" в пет издания от 1906 до 1907 година.

Дори на мрачния фон на руския политически живот "Черна сотня" се възприема като нещо, намиращо се извън границите на допустимото. За нея Вите не се заблуждава:

"Тази партия е в основата си патриотична... Но тя е патриотична стихийно, изградена е не върху разума и благородството, а върху страстите. Повечето от вождовете й са политически нехранимайковци, нечисти в мислите и чувствата си хора, те нямат нито една жизнеспособна и честна политическа идея и всичките си усилия насочват срещу разпалване на най-низките страсти на дивата непросветена тълпа. Тази партия, намираща се под крилете на двуглавия орел, може да предизвика ужасни погроми и сътресения, но не може, освен отрицание, да създаде нищо. Тя представлява див нихилистичен патриотизъм, хранещ се с лъжа, клевета и измама, и е партия на дивото и страхливо отчаяние, а не съдържа в себе си мъжествено и прозорливо съзидание. Тя се състои от безпросветна дива маса, вождове - политически негодници, тайни съучастници от придворните и различни, предимно титулувани дворяни, цялото благополучие на които е свързано с безправието, които търсят спасение в беззаконието и чийто лозунг е "не ние за народа, а народът за благото на нашия корем". За чест на дворянството тези тайни черносотници са нищожно малцинство от благородното руско дворянство. Това са дегенератите на дворянството, откърмени с подаяния (макар и в милиони) от царските трапези. И бедният ни Господар мечтае, опирайки се на тази партия, да възстанови величието на Русия. Бедният ни господар..." [4]

Тези хора били по същество предшественици на нацистите. Думи като "профашист" са се изопачавали толкова често при употребата им, че е трудно да бъдат използвани, и все пак не може да се отрече, че "Черна сотня" е важен етап в процеса на преход от реакционната политика, както е разбирана през ХIХ век, към нацисткия тоталитаризъм. Кълнейки се във вярност на трона и олтара, те били хора от миналото. Като политически авантюристи те се опитвали с помощта на антисемитска агитация и терор да спрат развитието на демокрацията. Реакционери-романтици, на които не била чужда радикално-демагогската фразеология, те безспорно били хора и на бъдещето - подобни на Хитлер и на неговите сътрудници. Също като нацистите те твърдели, че евреите са организирали капиталистически революционен заговор и за да се противопоставят на този заговор, чиято цел е да се установи чудовищна тирания, работниците и селяните трябва да подкрепят твърдо своето "любимо" правителство. Те предхождали идеите на нацистите и в това как трябва да се постъпва с евреите. Ако някои от черносотниците предлагали те да бъдат депортирани в Колима, в района на Северна Арктика или дори зад Алтайските планини в Южен Сибир, други жадували за пълното им физическо унищожаване. Един от лидерите на "Съюз на руския народ", Макаров ІІ, когото през 30-те години нацистите привлекли като експерт по "Протоколите" и еврейско-масонския заговор, още през 1911 година призовал в своя реч пред Думата "с евреите в Русия да бъде приключено..." [5].

Добре известно е, че "Съюз на руския народ" привличал криминални престъпници за организиране на убийства и погроми. И макар че във висшето общество се смятало за лош тон да се приемат дейци на "Черна сотня", това не пречело на организацията им да получава сериозна подкрепа от някои църковни дейци и държавата. В ръководството й имало един епископ, манастирите печатали черносотнически листовки, емблемите и знамената й се излагали в храмовете, свещеници призовавали паството си да се моли за успехите на "Съюза" и да участват в дейността му [6]. Правителството от своя страна оказвало на организацията всякаква помощ. Известно е, че "Съюз на руския народ" получавал ежегодно 2500 хил. рубли държавна субсидия. Предоставено му било право на апелация за освобождаване на всеки негов член, арестуван за участие в погроми. Нещо повече, "Съюзът" се ползвал с пълното одобрение на царя, който го възхвалявал като блестящ пример за справедливост и ред и с удоволствие носел значката му на ревера на военната си куртка. По време на процеса срещу Бейлис, обвинен в ритуално убийство, Николай II дори изпратил поздравителна телеграма до лидерите на организацията заради опитите им да постигнат осъдителна присъда за "виновните" [7].

Интересна е историята с меморандума на Ламздорф, която свидетелства, че дори международната политика на Русия изпитвала върху себе си влиянието на "Черна сотня". Пред лицето на растящия либерализъм министърът на външните работи граф В.Н.Ламздорф подготвил през 1906 година секретен меморандум, в който препоръчал Русия, Германия и Ватикана да предприемат общи действия, насочени срещу Световния еврейски съюз и срещу Франция, която съюзът използва като инструмент. Кампанията за разширяване на избирателните права и либерализация на режима, обяснявал графът, е просто уловка, за да се модернизира Русия, която, "като селска държава, а също монархическа и православна", все още остава бастион по пътя на световното господство на юдомасоните, действащи от Париж. Наистина, меморандумът на Ламздорф много скоро е оставен без внимание от неговия приемник на поста министър на външните работи Изволски, но трябва да се отбележи, че царят е поставил в полето на му следната резолюция: "Преговорите трябва да започнат веднага. Споделям напълно изразеното тук мнение" [8].

Такава била обществената атмосфера, когато "Протоколите" започнали да излизат на мода. За това колко сериозно са били приети в някои кръгове и как сляпо са им вярвали, свидетелства едно непубликувано писмо, което бившият журналист с консервативни убеждения И.Колишко, известен под псевдонима Баян, написал на Бурцев по време на Бернския процес, когато двамата, вече като емигранти, живеели във Франция:

"7 септември 1934 г.

Многоуважаеми Владимир Лвович!

Вие ме питате като бивш журналист... известно ли ми е нещо за така наречените "Протоколи на цийонските мъдреци"...

За да ви помогна да оцените по-точно моите спомени, мисля за необходимо да Ви разкажа, че по това време моите симпатии бяха насочени към десните кръгове в Русия... хора, които проповядваха антисемитизъм... и в резултат на това обръщах особено внимание на всичко, което попадаше при мене от техния лагер. Не мога да отрека, че когато "Протоколите" се появиха за първи път, на мене лично ми направиха силно впечатление. Както Ви е известно, всеки вярва в това, в което иска да вярва. Хората, в чиито кръгове се движех, повярваха абсолютно в истинността на този документ. След това постепенно усилията на левите започнаха да подкопават вярата... ние започнахме да се съмняваме и цялата конструкция... започна да се разпада под въздействието на критиката (и фактите); отначало това беше доста бавен процес, но след това тръгна все по-бързо. Доколкото помня... и аз промених мнението си в началото на войната. По време на Първата световна война не чух нищо за "Протоколите" в Русия до 1917 година... В Русия споровете бяха изчерпани. Не съм информиран как и по какъв начин "Протоколите" са предадени на Запад - във Франция, Англия и Германия. Защото за мене този въпрос беше решен веднъж завинаги... Изглеждаше ми невъзможно "Протоколите" отново да оживеят и да развълнуват човечеството...

С дълбоко уважение и преданост И. Колишко (Баян)" [9].

Наистина, успехът на "Протоколите" в довоенния период бил доста ограничен. Н.Д.Жевахов разказва как Нилус му се оплаква през 1913 година:

"Не мога да намеря аудитория, която да се отнесе към "Протоколите" със съсредоточеното внимание, което заслужават. Те са четени, критикувани, често осмивани, но много малко са тези, които им придават истинско важно значение, които виждат в тях реална заплаха за християнството, програма за разрушаване на християнския ред, програма за завоюване на целия свят от евреите. На това никой не вярва" [10].

Няколко години по-късно Марков ІІ в писмо, запазено в библиотеката Уайнър, се кахъри по повод на това, че "Съюз на руския народ" не е придал необходимото значение на "Протоколите" и затова не е успял да предотврати руската революция.

Не трябва да се забравя, че отношението към "Протоколите" зависело много от царя, а в края на краищата той, макар и наплашен от еврейско-масонския заговор, бил принуден да ги признае за фалшиви. Това е отбелязано от генерал К.И.Глобачов, бивш някогашен началник на петербургския отдел на тайната полиция. Заявлението му е огласено от Бурцев на съда в Берн. Глобачов разказва как след многобройни и безуспешни опити "Протоколите" са представени най-сетне на височайшето внимание през революционната 1905 година. "Четенето на "протоколите" - свидетелства Глобачов - впечатли много силно Николай II, който от този момент ги направи нещо като свое политическо ръководство". Характерни са бележките, направени от царя в полетата на предоставения му екземпляр:

"Каква дълбочина на мисълта!", "Каква предвидливост!", "Какво точно изпълнение на поставената програма!", "Нашата 1905 година е под самото ръководството на мъдреците", "Не може да има съмнение в истинността им", Навсякъде се вижда насочващата и разрушаващата ръка на евреите" и т.н.

Проявявайки интерес към получаването на "Протоколите", Николай II обърнал внимание на агентурата в чужбина и наградил мнозина с ордени и парични награди...

Дейци на "Съюза на руския народ" като Шмаков, Марков II и др. се обърнали към министерството на вътрешните работи за разрешение да използват широко "протоколите" за борба с войнстващите евреи.

Притиснат от Лопухин, Столипин заповядал да се проведе секретно разследване за произхода им на двама офицери от жандармерията - Мартинов и Василев.

Дознанието установило съвсем точно фалшивостта на "протоколите" и техните автори. Столипин доложил всичко на Николай II, който бил дълбоко потресен от това. На доклада на десните за възможността все пак да ги използват за антиеврейска пропаганда Николай II написал: "Протоколите да бъдат иззети, не трябва чисто дело да се защитава с мръсни методи" [11].

Положението се променило през 1917-1918 година, когато отначало царят, а след това и Временното правителство били свалени. Болшевиките завзели властта, започнала гражданска война. Обстоятелството, което подпомогнало разпространението на "Протоколите" по целия свят, е разстрелът на императорското семейство в Екатеринобург (днес Свердловск) на 17 юли 1918 година. Тук удивителна роля изиграл случаят. И така, няколко месеца преди убийството в Екатеринобург свалената императрица получила от своята приятелка Зинаида Сергеевна Толстой екземпляр от книгата на Нилус с "Протоколите". Ако се съди по писмото, което Александра Фьодоровна изпратила на любимата си приятелка Ана Вирубова на 20 март 1918 година, книгата едва ли й направила силно впечатление: "Зина ми изпрати книгата "Великото в малкото" на Нилус. Чета я с интерес". Такъв лаконичен коментар едва ли може да свидетелства за голям интерес към книгата, а и царицата, макар че била ограничена, суеверна и истерична жена, в действителност била по-малко настроена срещу евреите от съпруга си. От кореспонденцията й са известни случаи, когато тя се е спречквала с царя заради антисемитската му политика. Иронията на съдбата е в това, че именно смъртта на царицата допринесла повече от всичко друго за световната слава на стария и полузабравен антисемитски фалшификат.

Случаят решил императрицата да вземе със себе си книгата на Нилус в последното си пристанище, дома на Ипатиев в Екатерионбург. Седмица след разстрела на императорското семейство болшевиките напуснали Екатеринбург и градът бил завзет от белите. На 28 юли останките от императорското семейство, разчленени и полуизгорели, били открити в шахтата на изоставена мина в съседната гора. В същото време съдебният следовател Наметкин направил списък на нещата, намерени в дома на Ипатиев. Той открил три книги, принадлежали на императрицата: първия том на "Война и мир", Библия на руски език и "Великото в малкото" на Нилус.

Известно било още едно любопитно обстоятелство: царицата нарисувала върху отвора на прозореца в стаята, която заемала със съпруга си, свастика. Знаело се, че тя отдавна не е равнодушна към древния символ [12]: носела свастика, гарнирана със скъпоценни камъни, и изпращала подаръци на свои приятели, върху които била гравирана свастика. Известно било също, че тази крайно суеверна жена смятала свастиката за талисман, който носи успехи. Но още по това време се намерили хора, за които въпросният талисман означавал нещо друго. Доста преди войната австрийският писател Гуидо фон Лист разяснил в серия от книги за "германо-арийците", че свастиката символизира чистотата на немската кръв и борбата на "арийците" срещу евреите. Идеите му проникнали в Русия и за тези руски читатели, които били запознати с тях, откриването на императорската свастика в дома на Ипатиев и екземпляра от книгата на Нилус прозвучало като откровение. Те вярвали, че това е завещание на загиналата императрица, което свидетелства за началото на царството на Антихриста, за това, че болшевишката революция е най-силният изблик на сатанинските сили, че императорското семейство е унищожено, защото олицетворява божествената воля на Земята, и че силите на тъмнината са се въплътили в евреите.

В това било лесно да се повярва, защото евреите действително играели забележима роля в революцията. Офицерите от бялата армия не искали да разберат, че участието на евреите в революцията се обяснява с дискриминацията, на която били подложени от царския режим, и че царе са убивани и преди, при това от чистокръвни руснаци. Подобен предразсъдък се обяснява просто: на хората постоянно им е било повтаряно, че евреинът е източник на всякакво зло. Учели ги, че руският народ обича царя и е предан на самодържавието, и те били свикнали да крият дори от себе си, че това отдавна вече не е така. Те търсели просто обяснение за катастрофата, която се разразявала и помитала техния свят. И намерили причината: свастиката и "Протоколите", открити в дома на Ипатиев. А скоро и погромаджиите извлекли полза от това велико "откритие".

2

Царят и неговото семейство били убити в период, когато гражданската война току-що се разгаряла. Тя продължила още две години и нееднократно Съветското правителство се намирало на косъм от гибелта си, докато накрая белите армии не били окончателно разгромени. През този период "Протоколите на цийонските мъдреци" се използвали за първи път за подстрекаване към убийства. Зад "Протоколите" стояли все същите хора. От 1910 година "Съюз на руския народ" формално вече не съществувал като единна организация, но предишните му ръководители сега се подвизавали в различни бели армии, образували нови политически групировки от типа на "Съюз на руските национални комитети" ("Союз русских национальных комитетов") или "Руска дума" ("Русская дума") и в основни линии активно пропагандирали погроми. Французинът дю Шайла, който по това време се намирал в редовете на бялата армия, описва с какво усърдие тези хора разпространявали "Протоколите". Адвокатът Измайлов и армейския старшина Родионов пуснали заедно евтино издание на "Протоколите" в Новочеркаск през 1918 г. Книгата се разпространявала сред войските от Пуришкевич, основателя на "Черна сотня", заемащ пост в отдела за пропаганда към щаба на генерал Деникин в Ростов. В Крим при генерал Врангел черносотниците, "субсидирани от правителството, говореха под път и над път за "Протоколите" и юдейско-масонския световен заговор" [13].

Освен това издания на "Протоколите" се появявали в Сибир, едно от тях било напечатано в Омск за армията на адмирал Колчак. Самият адмирал бил луд на тема "Протоколите". Г.К.Джинс, който по това време се виждал често с Колчак, съобщава, че той буквално "поглъща" "Протоколите". Главата на адмирала "беше натъпкана с антимасонски идеи. Той виждаше масони навсякъде, дори в собственото си обкръжение... и сред членовете на съюзническите военни мисии" [14]. Няколко издания на "Протоколите" се появявали в Източен Сибир, във Владивосток и Хабаровск. Едно издание било пуснато от руски белоемигранти дори в Япония.

Значението, което се придава на "Протоколите", е подчертано в предговора към първото от новите издания, което е отпечатано от Измайлов и Родионов в Новочеркаск под заглавие "Цийонски протоколи, план за завоюване на световно господство от евреите и масоните" ("Сионские протоколы, план завоевания мирового господства евреями и масонами"):

""Протоколите" са прецизно и детайлно разработена програма за завоюване на целия свят от евреите. Голяма част от тази програма вече е осъществена и ако не се опомним, неизбежно ще бъдем обречени на унищожение... "Протоколите" са по съществото си не само ключ към разбиране на първата ни неуспешна революция (1905 г.), но и на нашата втора революция (1917 г.), в която евреите изиграха толкова гибелна за Русия роля... За нас, свидетелите на това самоунищожение, за нас, надяващите се да видим възраждането на Русия, този документ е още по-знаменателен, защото разкрива намеренията, с които враговете на християнството се стремят да ни поробят. Само в случай, че разгадаем тези намерения, ще можем да се борим успешно с враговете на Христос и християнската цивилизация" [15].

"Протоколите" били все пак прекалено сложни и заплетени за разбиране от обикновените войници, повечето малко грамотни хора. На процеса в Берн през 1934 година Хаим Вайцман си спомня как ги видял за първи път. Британските офицери, командировани към белите армии, донесли със себе си в Палестина документ, състоящ се от четири или пет машинописни страници, и обяснявали, че такъв документ се намира у всеки бял офицер. Оказало се, че документът съдържа цитати от "Протоколите". Според други източници подобен материал се разпространявал широко сред грамотните бойци от различните бели и украински армии, които го четели на глас и разяснявали смисъла му на неграмотните.

В допълнение към "Протоколите на цийонските мъдреци" се появявали нови фалшификати, чиято цел била да ги обнови и приспособи към изискванията на момента. Сред най-известните варианти имало един, за който се казвало, че е намерен в командир от Червената армия, евреин на име Цундер. Екземпляри от този документ, съдейки по всичко, се разпространявали още през май 1918 година; през зимата на 1919/1920 година, когато белите армии търпели едно след друго поражение, документът започнал да се появява във вестниците им, понякога в нови и значително разширени варианти. В него се казва:

"Секретно. До представителите на всички отдели на Международната израелска лига.

Синове на Израел! Часът на нашата окончателна победа е близък! Ние сме на прага да завоюваме света. Това, за което по-рано само мечтаехме, се превръща в действителност. До неотдавна слаби и безсилни, сега вече можем благодарение на световната катастрофа да вдигнем високо и гордо глави.

Но трябва да внимаваме. Уверено можем да предскажем, че след като преминем по рухналите и разбити олтари и тронове, ще продължим нашия марш по предначертания път.

Авторитета на чуждите нам религии и вероучения ние подложихме на безпощадна критика и насмешки с помощта на успешна пропаганда. Ние накарахме културата, цивилизацията, традициите и самите тронове на християнските народи да се разклатят и след тези народи намерихме много повече хора, отколкото са ни потребни за нашето дело. Ние направихме всичко, за да наденем на руския народ ярема на еврейската власт и в края на краищата го принудихме да падне пред нас на колене.

Ние почти осъществихме замисъла си, но в същото време трябва да проявим бдителност, защото угнетена Русия е най-големия наш враг. Победата над Русия, постигната благодарение на интелектуалното ни превъзходство, може в бъдеще, при следващото поколение, да се обърне срещу нас.

Русия е завоювана и повалена на земята. Русия агонизира под нашите ботуши. Но не забравяйте нито за минута, че трябва да бъдем бдителни. Свещеното задължение да се грижим за своята сигурност не ни позволява да проявяваме нито жалост, нито милосърдие. Най-сетне получихме възможността да гледаме горчивата нужда на руския народ и да виждаме сълзи в очите му! Вземайки му собствеността и златото, ние сведохме този народ до положението на безпомощен роб.

Бъдете бдителни и спокойни. Ние не трябва да жалим враговете. Ние трябва да унищожим най-добрите и известни представители на руския народ, за да не може повече победената Русия да си намери достоен вожд! Така ще изчезне всяка възможност за съпротива на нашата власт. Ние трябва да разпалваме ненавист и вражда между работниците и селяните. Войната и класовата борба ще унищожат всички съкровища и културата, създадена от християнския народ. Но бъдете бдителни, синове на Израел! Нашата победа е близка, защото с всеки ден нараства нашата икономическа и политическа мощ и влиянието ни върху широките маси. Ние купуваме правителствата с помощта на заеми и злато и с това контролираме световната финансова система. Властта е в наши ръце, но бъдете бдителни и не вярвайте на тъмни предателски сили.

Бронщайн (Троцки), Радомисълски (Зиновиев), Розенфелд (Каменев), Щайнберг - всички те, както и хиляди подобни на тях, са истински синове на Израел. Нашата власт в Русия е безгранична. В градовете комисариатите и продоволствените комитети, домкомите и прочее се ръководят от наши хора. Но нека победата не ви опиянява. Бъдете бдителни, защото никой освен вас не може да ни защити.

Помнете, ние не можем да разчитаме на Червената армия, която в един прекрасен миг може да обърне оръжието си срещу нас. Синове на Израел! Часът на нашата дългоочаквана победа е близък - стегнете редиците! Пропагандирайте нашата национална политика! Борете се за нашите вечни идеали! Пазете в святост нашите древни заповеди, които са ни завещани от историята! Нека нашият ум и нашият гений да ни защитят и поведат напред!

Централен комитет но Международната израелска лига".

При цялата си абсурдност така нареченият "документ на Цундер" е своеобразен предшественик, защото идеята, лежаща в основата му - че болшевишката революция е резултат от еврейски заговор и осъществява вековните мечти на израелския народ, - оставя забележима следа в историята. Тя придобива характер на мания у много бели емигранти, по-късно става символ верую на нацистите и в период от едно поколение оказва влияние върху вътрешната и външната политика на немското правителство. Необходимо е да се разгледа има ли тази идея някаква историческа обосновка.

Да си евреин винаги означава само едно: да изповядваш юдейската религия. За вярващите евреи "болшевишката революция" означава не осъществяване на мечтите им, а нова заплаха. По това време вярващите евреи са подложени на същите гонения в Съветския съюз, на каквито са подложени и християните. Когато "документът на Цундер" обикаля белите армии, съветското правителство затваря синагоги, превръщайки ги в клубове, разпуска еврейските религиозни, културни и благотворителни институти, забранява всички еврейски книги независимо от съдържанието им. Евреите болшевики съвсем не изпитват чувство на солидарност с вярващите евреи. Когато делегация от евреи отива при Троцки и го моли да не провокира "белите войници" да организират погроми, той отвръща: "Върнете се при своите евреи и им предайте, че аз не съм евреин и изобщо не ме е грижа какво ще стане с вас" [16]. Тук се вижда непреодолимата пропаст, която пропагандистите на антисемитизма се стараят да замаскират на всяка цена.

Съществува още една причина, поради която много от евреите не оказват подкрепа на новата власт: основната им маса се състои от дребни дюкянджии и еднолични частни занаятчии.

Въпреки крайната им бедност те не са причислени от идеолозите на революцията към съюзниците на болшевиките. И макар че евреите са настроени срещу царския режим, който ги подлага на дискриминация, те стават всякакви, но не и комунисти. В краткия период от време, когато могат свободно да се изразяват политически възгледи, евреите застават на страната на буржоазната партия на конституционалистите-демократи (кадетите). През 20-те години над една трета от еврейското население е лишено от граждански права в сравнение с пет-шест процента от нееврейското население. Несъмнено евреите, хората с еврейски произход, са непропорционално много в ръководството (макар и не в общия състав) на болшевишката и меншевишката партия. Да се види причината не е трудно. Това са хора по правило скъсали с традиционната еврейска община и с еврейската религия, което не ги спасява от дискриминиране и преследване по време на царизма. Именно с това се обяснява заставането им в редиците на левите партии. В политиката се включват основно студенти, като евреинът наистина е трябвало да притежава изключителни способности, за да попадне в университета, защото по това време съществува официална процентна норма (5%) за постъпване на евреи във висши учебни заведения. Встъпвайки в редовете на партиите, те се оказват много по-добре подготвени от останалите и затова заемат ръководни постове. Подобно положение се повтаря нееднократно в други страни, където евреите интелектуалци се борят успешно с антисемитизма, без да търсят подкрепата и утехата на религията.

Евреите политици са по правило идеалисти, вдъхновени от идеята за изграждане на общество, където ще бъдат унищожени всички видове дискриминация. Обикновено те са лоши политици и по принцип ги премахват веднага след осъществяването на победоносната революция. В Русия евреите са значително повече в меншевишкото отколкото в болшевишкото ръководство. Всички евреи меншевики по-късно са изпратени на заточение или унищожени. Същата участ постига евреите сред болшевишките вождове, почти всички са разстреляни през 30-те години. Такива са фактите. Но вярата не се опира на факти и митът за еврейско-комунистическия заговор се оказва по-жизнен от мита за еврейско-масонския. Гражданската война в Русия демонстрира за първи път неговата сила и жизненост. Някои главнокомандващи като генерал Деникин са възмутени от антисемитската пропаганда, която се води в армиите им, но това не променя същността на нещата. Черносотниците формулират ясен лозунг: "Бий юдеите - спасявай Русия".

Масовото унищожаване на евреите, осъществено от нацистите, затъмнява всички погроми в миналото, така че малцина знаят за прелюдията, която се разиграва в Русия от 1918 до 1920 година. Броят на жертвите е доста внушителен - около 100 хил. убити и неизвестно колко ранени и осакатени. Свидетелствата за тези погроми са толкова чудовищни, че едва ли могат да се преразкажат.

Откъсите от съобщението на руския журналист Иван Деревенски за погрома, който осъществява казашкия полк във Фестов, през септември 1919 година, могат да дадат някаква представа какво е погром и как се организира. Ето какво се случва след неуспешен опит на болшевиките да завземат града:

"Грабежите и убийствата през първите дни ставаха предимно нощем. Наистина, през нощта цялото население чуваше ту тук, ту там отчаяни викове и изстрели. Убийствата още не бяха толкова много. Но те ставаха все по-чести. На третия ден по града вече ходеха открито групи казаци, търсейки еврейски жилища, и вършеха там каквото си поискат. Спираха евреите на улицата. Понякога просто питаха: "Ти чифутин ли си?" и стреляха от упор, но най-често преди това обискираха, дори събличаха до голо и в този вид веднага разстрелваха на място. Сред погромаджиите имаше и пияни.

...Палежите на еврейски къщи и магазинчета започнаха на втория-третия ден. Отначало те се диктуваха от желанието на погромаджиите да скрият следите на своите особено ужасни престъпления. Така в една къща на ъгъла на Търговския площад (Торговая площадь) имаше петнадесет трупа, сред тях на много изнасилени, а след това убити млади момичета. За да скрият следите от това престъпление, погромаджиите запалиха къщата.

...Ще опиша отделните престъпления на погрома.

*Убийства*. По време на моя престой във Фастов никой още не можеше да определи точния брой на жертвите. На еврейското гробище до 18 септември бяха погребани 550 трупа (цифра, съобщена ми в Червения кръст). Общото мнение на пострадалите и всички останали граждани е, че във Фастов са убити 1500-2000 души... Всички трупове, които лежаха във Фастов пред очите ни, бяха погребани до моето заминаване оттам. Продължаваше търсенето и събирането на трупове по овразите, горите, отделните къщи и пр. Освен това, според потърпевшите, много трупове са били изгорели в пожарищата. Търсенето им продължаваше. Наистина, около някои изпепелени къщи се чувстваше дъх на трупове. Често на опожареното място намираха кости, неизвестно чии. Мнозина роднините им не ги откриваха нито сред живите, нито сред мъртвите. Имаше основание да се предполага, че са загинали. Няколко трупа в оврага зад молитвения дом бяха изядени от прасетата и кучетата...

*Ранени*. Броят на ранените се определяше на 300-400 души. Всеки ден сред тях се наблюдаваха смъртни случаи. Медицинската помощ беше много слаба заради отсъствието на достатъчен медицински персонал. Ранените, настанени в двукласното училище, лежаха без превръзки и в такава теснота, че беше трудно да се премине между тях.

*Зверства и издевателства*. Разказват за един случай, когато жив човек бил хвърлен в огъня. На някой си Киксман му отрязали езика и имал рана от взривяващ се куршум (мъртъв). За употребата на взривяващи се куршуми говорят всички, в това число и хора от медицинския персонал на земската болница. Раненият Маркман е с отрязани уши. По един от Маркманови са открити 12 рани от шашки, по друг - 8. Трупът на момичето М.Полска е намерен обгорен. В един списък на погребаните (в наличност у деловодителя на пристава) има имената на две шестмесечни деца - Аврум Слободска и Рувин Коник. Трупът на един евреин е разсечен на две. До синагогата голяма група евреи (20 души) е съблечена до голо и веднага разстреляна. Същият е случаят с четирима евреи на Вокзална улица (Вокзальная улица). Особено често погромаджиите окачаха жертвата да виси, като форма на заплаха... Има и обесени, какъвто е например случаят с Мошко Ременик (на дърво в градината); Меер и Борис Забарски (баща и син гимназист) са обесени заедно, като момчето е заставено да надене примката на баща си...

*Изнасилвания*. Имената на изнасилените и останали живи по напълно разбираеми причини потърпевшите не съобщават. Много са - на мене ми разказаха само за две млади момичета, които лежат някъде в болницата. Но изобщо изнасилените са много, както разказват потърпевшите. Обикновено след извършването на гнусното злодеяние ги убивали. Разказват за изнасилени малолетни...

*Пожари*. Изгоряха общо около 200 постройки... Хиляда семейства останаха буквално без приют и са се подслонили в синагогата, училищата или просто на улицата, под открито небе.

На въпроса кой извърши погрома, може да се отговори определено: казаците от 2-ра Терска пластунска бригада с командир полк. Белогорцев...

Длъжен съм да заявя, че потърпевшите неизвестно защо са убедени, че погромът е бил "разрешен" на пластуните от тяхното началство. До това убеждение ги доведе както равнодушието, а понякога и явното поощрително отношение на офицерския състав от бригадата към погрома, така и заявлението на отделни участвали в погрома казаци, че им "е заповядано да бият юдеите", че могат "по закон да се веселят три дена", че "за това няма да им направят нищо" и т.н. Но трябва да отбележа, че отделни офицери от бригадата предприемаха мерки за спиране на погрома, защитаваха отделни къщи и изобщо всякак помагаха на еврейското население в неговото нещастие. Така например поручик Илюшкин, началник на картечната бригада, убеди казаците от своята сотня да защитят от погрома един участък...

Обръщам се към въпроса за поводите, довели до погрома. Никакви определени указания за определен повод не получих, макар че се интересувах най-вече от това. Несъмнено е само едно: че казаците са били твърдо убедени в симпатиите на еврейското население към болшевиките, убеждение, което, разбира се, в толкова обща форма не се основаваше на нищо. Поручик Илюшкин ми заяви по този повод, че някой е разпространил сред казаците "явно провокационния слух", че евреите са посрещнали с радост болшевиките, когато нахлуха за кратко време във Фастов, че са викали "ура" за болшевиките на гарата и накрая, че са стреляли в доброволците, когато те се оттегляли от града. Никой от хората, които разпитвах, не потвърди истинността на тези слухове. Напротив, всички - сред тях и хора с явно враждебно отношение към евреите - отричаха дори възможността за подобни факти. Викове "ура" наистина се чуваха в града откъм гарата, когато болшевиките направиха там пробив, но евреи, а и изобщо местни жители в този момент на гарата нямаше, защото всички се страхуваха от сражението и се бяха изпокрили..." [17]

Докато в Русия се случват подобни събития, "Протоколите" и митът за еврейско-болшевишкия заговор проникват на запад и пускат корени преди всичко на немска почва.

БЕЛЕЖКИ

1. . Вж.: J. Singer. Russia at the Bar of the American People. A Memorial of Kishinev. New York - London, 1904 и доклада на известния ирландски националист Майкъл Девит, който посещава Кишинеу веднага след кървавата разправа, "Отвъд свободата на евреите: истинската история за антисемитските преследвания в Русия" ("За чертой оседлости: истинная история антисемитских преследований в России"). Лондон, 1903.

2.. "Речта на Равина" - откъс от романа на Херман Хедше (псевдоним на Дж.Реклиф) "Биариц", където от името на евреите е представен план за покоряване на света. В края на ХIХ век откъсът се издава вече отделно и се представя за оригинален документ. Той става предшественик на "Протоколите". - Бел. рус. ред.

3.. Цитат по В. Segal. Die Protokolle der Weisen von Zion. Berlin, 1924, S. 214.

4.. Цитат по С.Ю. Витте. Петроград, 1923, с. 223.

5.. Цитат по А.С. Тaгeр. Царская Россия и дело Бейлиса. М., 1934, с. 54.

6.. Подобни настроения се споделят съвсем не от всички ръководители на църквата. Така например епископ Сергий (бъдещ патриарх) отказва да освети знамето на черносотниците, а много свещеници се изказват активно срещу погромите. - Бел. рус. прев.

7.. През септември-октомври 1913 година в Киев се водел съдебен процес, организиран от царското правителство и черносотниците срещу евреина М.Бейлис (служител в тухларния завод), клеветнически обвинен в убийството на руското момче А.Юшчински уж с ритуална цел. Като разгърнали антисемитска пропаганда, черносотниците се опитали да използват "делото Бейлис" за настъпление срещу активизиралите се демократични сили в Русия през периода на започналия нов революционен подем. Подробности вж. в: А.С. Тагер. Царская Россия и дело Бейлиса. М., 1934; Дело Бейлиса. Стенографический отчет, т. 1-3. М., 1913; В.Г.Короленко. Дело Бейлиса. Собр. соч., т. 9. М., 1955. - Бел. рус. ред.

8.. Меморандумът на Ламздорф е публикуван от съветския Комисариат на външните работи през 1918 г. Френски превод се появява в "Mercure de France", 1 октомври 1918 г., p. 547- 551; английски превод в кн.: L. Wolf. Diplomatic History of the Jewish Question. London, 1919, p. 54-62.

9.. Копие от писмото на Колишко се намира в сбирката на Б.Николаевски в института Хувър, Калифорния.

10.. Н.Д. Жевахов. Сергей Александрович Нилус, Нови Сад, 1936, с. 35.

11.. Този документ е публикуван по-късно от В.Л.Бурцев в книгата му "Протоколите на цийонските мъдреци": доказан фалшификат" ("Протоколы сионских мудрецов": доказанный подлог"). (Париж, 1938, с. 105-106).

12.. Свастики са намирани върху паметници от бронзовата епоха в различни европейски страни. Свастиката била известна в Персия, Индия, Китай и Япония, а също така и на индианците в Северна и Южна Америка. Символизирала е щастие и успех. - Бел. рус. прев.

13.. А.М. дю Шайла. Посоч. съч.

14.. Г.К.Джинс. Сибирь, союзники и Колчак. Т. II. Пекин, 1921, с. 39.

15.. Сионские протоколы (изд. А. Родионова). Новочеркасск, 1918.

16.. .Вж.: Н. Valentin, Antisemitens Spiegel. Vienna, 1937, S. 179-180.

17.. Иван Деревенски е изпратен във Фастов от организация, основана в Киев през 1919 година, за да събере информация за погромите в Украйна, която по-късно, установявайки се в Берлин, е наречена "Централен архив на материалите за погрома". Деревенски пристига във Фастов на 17 септември 1919 година. Погромът е станал на 10-13 септември. Съобщението му е напечатано в кн.: И.Б. Шехтман. Погромы Добровольческой армии на Украине. Берлин, 1932.

(Следва)

КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА) – 12

До тук, който е следил този блог, знае, че публикувахме книгата на Кирил Григоров Пърличев, син на нашия именит възрожденец Григор Пърличев и деец на македонското освободително движение, „Сръбските жестокости в Македония (1912-1915)“. Цялата публикация може да видите ТУК.

Това е обаче част от по-голямата книга на Кирил Пърличев „Сръбският режим и революционната борба в Македония (1912-1915 година), която започваме да публикуваме от днес след превръщането на наличния PDF файл с ABBYY FineReader 15 в текст и редактирането на текста от стария правопис към съвременния.

ДО ТУК: ПРЕДГОВОР

ГЛАВА ПЪРВА: 1. Хуриета и балканската война от 1912 година; 2. Българските революционни чети — партизански отряди в помощ на съюзнишките сръбски войски против турците; 3. След привършване на военните действия и настаняването им в Македония сърбите неприязнено се отнасят спрямо българското население; 4. Населението реагира още от първия ден. Изложения до българското правителство и българския цар; 5. Междусъюзнишката война и последствията ѝ: открито преследване на всичко българско — език, училища, черкви, учители, свещеници, владици, граждани, селяни; биене, затвор, заточение, конкретни случаи.

ГЛАВА ВТОРА: 1. Въстаническо движение в Дебър — Струга — Охрид.; 2. 3. 4. Прогонване на сръбскитe войски и установяване българска революционна власт. Фронтът на въстаническите боеви сили. Водителитe на въстанието.; 5. Изстъпления на сърбите при потушаване на въстанието.; 6. Нови преследвания, гонения и убийства - сега в невъстанали градове и околии..

ГЛАВА ТРЕТА: 1. Подновяване преустановената от турско време революционна борба. Тайни групи по градове и села; куриери, поща; избягване в гората, формени чети, селските общински кметове и общински управления в услуга на нелегалните борци.; 2. Сражения между четите и сръбските войскови части.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА: 1. Динамитни атентати: железопътния мост на река Тополка и оня на Демир Капия.

КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / "СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА)" В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

2. Голямото нападение при Валандово и Удово.

От всички акции, които вътрешната организация бе предприела и извършила в Македония до когато сръбският режим душеше тая област, най-голямата по своя размер и най-важна по добитите резултати, е голямото нападение при селото Валандово, Струмишко, и на станцията Удово, на железопътната линия Солун-Скопие.

Тази акция имала за цел да разруши големия железен мост на Вардара. Тя била замислена през м. април 1915 г. и с изпълнението ѝ били натоварени четите на воеводите Кольо Левтеров от Варна, Петър Чаулев от Охрид, Димитър Недков от Щип, Иван Пальошов от Енидже-Вардарско, Трайко Мечов и Мито Патарозлията, Ефрем Миладинов от Щип, Петър Овчаров и Христо Чаушът от Воденско — един отряд от около 400 души. Незабелязани от сръбските постове, четниците се домъкват до самите окопи на сърбите. Туй се извършва през нощта на Велики четвъртък. Развити в боен ред, с щикове на пушките и гръмогласно „ура“ четниците настъпват срещу заспалите сърби. Всека една от четите имала отделна задача за изпълнение, а именно: едни трябвало да унищожат квартируващите сръбски войски във Валандово и в околните села на левия бряг на Вардара — Пирава, Калково, Калъцново, Удово, Кошарка и пр.; а други трябвало в същото време да превземат гара Удово, моста при тая гара и да бомбардират последния. Към споменатите чети се присъединява и един отряд въоръжени милиционери от околните села на брой около 600 души. Целият отряд изобщо и всяка част от него отделно изпълнили сполучливо задачата. Милиционерите и една част от четите, действащи във Валандово и селата срещу квартируващата там сръбска войска, ненадейно нападат гарнизоните и влизат с тях в борба, която траяла през нощта и целия следващ ден — Велики петък.

Срещу 28 души убити милиционери и четници в тая схватка били унищожени 470 души сръбски войници и 7 души офицери. В туй врeме действуващите при гара Удово чети връхлетяват върху сърбите, разположени на височинната — хълм сeверно от споменатата гара, гдeто неприятелят бе поставил и едно нескорострелно оръдие. Знаейки добре от предварителното разузнаване подробното разположение на противника, четниците атакуват тая височина на север от Удово, пропъждат неприятеля от позициите, като му отнемат и нескорострелното оръдие, което един четник, стар артилерист от турската армия, насочва срещу отстъпващия противник, а сутринта призори почва да обстрелва и гарата Мировци, на десния бряг на Вардара. Тук четниците бяха дали 5 жертви: две момчета убити и три ранени; между ранените бил и войводата Овчаров. Още преди разсъмване задали се бяха откъм Гевгели и Велес тренове, от които наизлезли сръбски войски, които се опитали да минат моста, но напразно: концентрирания пушечен огън на отряда не им позволил това. Към 6 часа сутринта неприятелят докарал вече с железницата и скорострелни оръдия, с които открил огън срещу позициите на въстаниците. Това сражение трая до вечерта. При настъпването на следващата нощ въстаниците действуващи тук, както и ония при Валандово отстъпили безследно по разни посоки. Атентатът наистина не постигна пряката си цел. Но на следващия ден официална Сърбия 6е изправена пред свършения факт, който се състоеше не вече в един немощен и безвреден протест срещу измяната ѝ, жертва на която ставаше измъчената, но борческа Македония, а факт, който свидетелствувайки за по-нататъшното развитие на революционните сили в недрата на страната, започваше да говори на по-реален по-вразумителен език на помрачената сръбска съвест. Официална Сърбия трепна пред призрака на неизвестното бъдеще, което ѝ предвещаваше тази нова фаза на македонската революционна борба срещу нетърпимия сръбски режим. А неофициална Сърбия, сръбското обществено мнение, приспивано над сладкия блян за тъй евтиното присвоена Македония, сега имаше да пролива горчиви сълзи над далечните гробове на своите 470 души войници и 7 офицери, загинали при Удово и Валандово поради... алчността и безумието на ония що ги бяха изпратили.

(Следва)

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / МАРСЕЛ ПРУСТ – “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 4

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

МАРСЕЛ ПРУСТ: “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 1, 2, 3

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

МАРСЕЛ ПРУСТ (1871-1922) - “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ (1919 г.)

* * *

(продължение)

Мъките, които изпитва Марсел, бележката, която пише на майка си, очакването и сълзите, когато тя не идва, отварят темата за отчаяната ревност, от която ще страда, така че се установява пряка връзка между неговите преживявания и преживяванията на Суан. Струва му се, че Суан би се разсмял от душа, ако прочете предаденото на майка му писмо, но „напротив, както узнах по-късно, дълги години от живота му са били отровени от подобна тревога и никой не би могъл да ме разбере по-добре от него. Само че той бе изпитал тази тревога като влюбен при мисълта, че любимото същество се забавлява някъде, а той не може да отиде при него. Всъщност тази тревога е предопределена сякаш за любовта, любовта си я е присвоила, тя е станала свойствена за нея. <...> И тази радост, която аз изпитах за първи път, когато Франсоаз се качи повторно да ми каже, че ще предадат писмото ми. Тази измамна радост, причинена от някой роднина на любимата жена, който отива да я срещне в дома или в театъра, където тя е на бал, вечеринка или премиера, съглежда ни, като бродим наоколо и дебнем отчаяно случай да установим връзка с нея, познава ни, спира се като свой човек при нас, пита ни за какво сме дошли и понеже ние измисляме, че трябва да кажем нещо важно и неотложно на неговата роднина или приятелка, ни уверява, че няма нищо по-просто, въвежда ни в антрето и ни обещава, че ще ни я изпрати най-много след пет минути. <...> Уви! Суан беше изпитал всичко това на гърба си! Добрите намерения на едно трето лице са безсилни пред жена, раздразнена, че дори на празненството я преследва мъж, когото не обича. Често приятелят слиза сам.

Майка ми не дойде и без да щади честолюбието ми (което щеше да пострада, ако тя опровергае измислицата ми, че уж ме е помолила да й кажа къде се намира това, което е търсела), бе поръчала на Франсоаз да ми предаде следните думи: „Няма отговор“, които впоследствие толкова често съм чувал от вратарите на луксозните хотели или от лакеите на игралните домове в отговор на писъмцето на някоя нещастна девойка, която се изненадва: „Как? Нищо ли не каза? Не е възможно! Нали му предадохте писмото ми? Добре, ще почакам още малко.“ И също както тя уверява неизменно портиера, че няма нужда да пали допълнителна лампа за нея и остава там, слушайки разменените сегиз-тогиз реплики за времето между портиера и един лакей, когото той внезапно изпраща, сетил се за часа, да изстуди в лед напитката на някакъв клиент, така и аз, отклонил предложението на Франсоаз да ми направи чай или да остане при мене, й казах да се прибере в стаята си, легнах си и затворих очи, стараейки се да не чувам гласовете на родителите си, които пиеха кафе в градината“.

След този епизод следва описание на лунната светлина и тишината, която великолепно илюстрира разработката на една метафора вътре в друга у Пруст. Момчето отваря прозореца и сяда на края на леглото, като се страхува да помръдне от страх, че отдолу ще го чуят.

1. „Вън нещата като че ли бяха застинали в безмълвно внимание“. 2. Те сякаш се страхуват „да не смутят лунната светлина“. 3. А какво прави лунната светлина? Лунната светлина удвоява предметите и сякаш премествайки ги в дълбочина, изтегля на преден план сенките. Какви именно сенки? Които изглеждат „по-плътни или по-веществени от самия предмет“. 4. В резултат от това лунната светлина „е направила пейзажа по-тънък и в същото време го е разстлала като разгърнат чертеж, свит преди това на хармоника“ (допълнително сравнение). 5. Има и движение: „Ако нещо следваше да се раздвижи, например някое клонче на кестена, то се раздвижваше, но неговото самостоятелно трептене (какво именно трептене?), завършено докрай, изпълнено до най-малките отсенки, безупречно изящно (какъв майстор е това трептене), не се сливаше с безмълвието, не се стопяваше в него, оставаше изолирано“ – защото е обляно от лунна светлина, а останалото се крие в сянката. 6. Тишина и отделни звуци. Далечните звуци се отнасят към покрова на тишината така, както осветеното от луната трептящо клонче на кестена към кадифения мрак. Най отдалечените шумове, „идещи навярно от градините в другия край на града, долитаха съвсем „отчетливо“, сякаш изглеждаха далечни само защото бяха изпълнени пианисимо (допълнително сравнение), подобно на мотивите, които оркестърът на Консерваторията свири толкова добре под сурдинка, че макар и да не пропускаме нито нотка (описание на мотивите), добиваме илюзията, че свирят далеч от концертната зала и всички стари абонати (вече седим в концертната зала), бабините сестри също, когато Суан им отстъпи местата си, напрягат слух, за да чуят (последно сравнение) отдалечаващите се сякаш стъпки на войскова част, която още не е завила по улица Тревиз“.

(Следва)

МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 66

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ПОНЕДЕЛНИК, 11 ЮНИ 1945 ГОДИНА

Още един само мой ден. Бях в полицията и се опитвах да получа някакво официално разрешение за използване на изоставената градина зад изгорялата къща на проф. К., добър познат от миналото. Представих писмо от стария господин, което той ми прати през март от своето убежище в района на Бранденбург, в което ме молеше да се грижа за градината му. Изпратиха ме от Понтий при Пилат. Никой не пое отговорност. Дребни разправии навсякъде в тъмните офиси, покрили с картон прозорците си. Нищо не се е променило.

Пътьом си набрах още коприва. Бях много уморена, мазнините ми липсваха. Постоянно ми се вият воали пред очите и имам усещането, че плувам и олеквам. Дори да пиша сега е усилие, но това е утеха за мене в моята самота, вид разговор, разкриване на сърцето. Вдовицата ми разказа за дивите сънища за руснаци, които вижда и сега. При мен нищо подобно, сигурно защото изливам всичко на хартия.

Нещата с картофите са зле. Дадоха ни дажбите до края на юли насила и трябваше да ги вземем. Всеки можеше да подуши защо: грудките, току-що извадени от ямата, са ферментирали и наполовина се състоят от миризлива кал. Миризмата в кухнята е почти непоносима; но на балкона ме е страх да не гният още по-бързо. С какво ще живеем през юли? Газовият котлон също ме мъчи. Ако налягането на газа е достатъчно, в тръбата все едно бумтят изстрели. И електрическият котлон, както си е поправен, така и вече не работи.

Трябва да пазя хляба от себе си. Вече съм със 100 грама преди утрешната дажба и не мога да допусна да ме обземе подобно нетърпение.

(Следва)