четвъртък, септември 05, 2024

НОРМАН КОН / БЛАГОСЛОВ ЗА ГЕНОЦИД (Митът за световния еврейски заговор и "Протоклите на цийонските мъдреци") - 2

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ГЛАВА I. "Протоколите на цийонските мъдреци" и "Диалог в ада"

НОРМАН КОН / "БЛАГОСЛОВ ЗА ГЕНОЦИД" В "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ГЛАВА II. Тайната полиция и окултистите

1

Когато Хитлер идва на власт, "Протоколите" в Германия придобиват особено значение и с разпространението им по целия свят се заели както германските нацисти, така и съучастващите им организации в други страни. Срещу това активно се противопоставили еврейските общини в Швейцария, които завели дело срещу ръководството на швейцарската нацистка организация и някои отделни нацисти. Те били обвинени в печатане и разпространение на осъдителна литература, но съдебното дело, което се гледало в Берн през октомври 1934 година и май 1935 гадина, в действителност се превърнало в разследване, поставило си за цел да изясни дали "Протоколите" са истински, или са фалшиви. Малко правдоподобно може да изглежда днес, че тогава разследването привлякло широкото внимание на целия свят и на него присъствали много на брой журналисти от всички краища на земята.

Големият интерес към делото в Базел бил предизвикан от това, че той можел да хвърли светлина върху дейността на царската тайна полиция и нейната възможна връзка с "Протоколите" [1.]. Като свидетели ищците призовали в съда няколко руски емигранти с либерални възгледи. Един от тях бил професор Сергей Сватиков, бивш социалдемократ от меншевиките. При Временното правителство Сватиков бил изпратен в Париж, за да разпусне задграничния отдел на руската тайна полиция, чиято щаб-квартира се намирала във френската столица. Един от агентите, с които той разговарял, бил Анри Винт, французин от Елзас на руска служба от 1880 година. Според показанията на Винт "Протоколите" били изфабрикувани по указание на ръководителя на задграничния отдел на тайната полиция в Париж Пьотр Иванович Рачковски. Друг свидетел, известният журналист Владимир Бурцев, дал сходни показания. Той заявил, че знае от двама бивши директори на полицейския департамент, че Рачковски е замесен в изфабрикуваното на "Протоколите" [2.].

За Рачковски, тъмна личност и умен началник на тайната полиция извън пределите на Русия, се знае много. "Ако го срещнете в обществото - пише един французин, който го познава лично, - съмнявам се дали бихте почувствали и най-малка уплаха, защото в облика му нямаше нищо, което да говори за тъмните му дела. Пълен, суетлив, с постоянна усмивка на устните... той напомняше по-скоро добродушен, весел човек на пикник... Имаше една забележима слабост - старателно преследваше нашите малки парижанки; но е един от най-талантливите агенти във всичките десет европейски столици" [3.].

Руски съотечественик на Рачковски дава следното описание: "Неговите леко угоднически маниери и мекота в разговора напомняха голям звяр, старателно криещ своите нокти, но те само за миг затъмниха моята представа за това, което оставаше главно в този човек - тънкият му ум, твърдата воля и дълбоката преданост на интересите на императорска Русия" [4.].

Рачковски започнал своята кариера като дребен служител и дори поддържал отношения със студенти с повече или по-малко революционни възгледи... Повратна точка в кариерата му станала 1879 година, когато бил арестуван от тайната полиция за дейност, заплашваща държавната сигурност. Извършено било покушение срещу живота на генерал-адютант Дрентелн, и макар че Рачковски бил само приятел на човека, обвинен в укриване на престъпника, това било достатъчно, за да попадне в ръцете на Третия отдел на Императорската канцелария, бъдещата тайна полиция. И както често ставало в подобни случаи, Рачковски бил изправен пред избор: или заточение в Сибир, или доходна служба в самата полиция. Той избрал второто, като достигнал положението на човек, притежаващ огромна власт.

Към 1881 година Рочковски развил широка дейност в дясната организация "Свещена дружина" ("Священная дружина"), която след това започнала да се нарича "Съюз на руския народ" ("Союз русского народа"), през 1883 година бил адютант на началника на тайната полиция в Петербург, а през следващата година вече оглавявал в Париж задграничния отдел на тайната полиция. Рачковски заемал този пост в продължение на 19 години и постигнал големи успехи (1884-1903). Той създал агентурна мрежа във Франция, Швейцария, Англия и Германия, осъществявайки таен надзор върху дейността на руските революционери не само в Русия, но и в чужбина.

Скоро Рачковски разкрил подозрителната си способност да плете интриги. През 1886 година негови агенти, сред които бил и Анри Винт, взривили печатницата на руските революционери "Народна воля" ("Народная воля") в Женева и представили случилото се така, че все едно печатницата е взривена от предатели на същите революционери. През 1890 година той "разкрил" организация, която уж изготвяла в Париж бомби за осъществяване на терористични актове в Русия. В самата Русия заради това изобличение тайната полиция арестувала не по-малко от 63 терористи. Едва 19 години по-късно журналистът Бурцев - същият Бурцев, който дал показания пред съда в Берн, - обнародвал истината за случая: бомбите били поставени от хора на Рачковски по негово лично указание.

През 90-те години изготвяли бомби и ги залагали както в Европа, така и в Русия; това е златното време на анархистите и нихилистите. През 1893 година Ваян хвърлил заредена с гвоздеи бомба в камарата на депутатите на френския парламент; през 1894 година следват цяла серия къде по-опасни взривове в Лиеже. Няма съмнение, че Рачковски е предизвикал умишлено тези актове на насилие, но е напълно вероятно да е стоял и зад първия взрив. Рачковски не бил удовлетворен от това да бъде началник на задграничната агентура на тайната полиция и се опитвал да влияе върху хода на международната политика. В организирането на безредици във Франция и Белгия той виждал възможност за сближаване между френската и руската полиция като първа стъпка, предшестваща сключването на руско-френски военен договор, който бил така мил за сърцето на Рачковски и заради чието постигане направил толкова много.

Той установил лични отношения с водещи френски политици, сред които президента Лубе, и с руски сановници, особено близки с царя. Но бил крайно честолюбив и това отбелязват мнозина, особено тези, на които се е наложило да се сблъскат с неговото честолюбие - от генерал Селиверстов, който е изпратен в Париж през 1890 година да разследва дейността на Рачковски, до министъра на вътрешните работи Плеве, който го отзовава през 1903 година от Париж, защото извежда от подчинението на министъра тайната си агентура. Рачковски търси щастието си, спекулирайки на борсата, и парите му позволявали да живее в разкош.

Интригант по рождение, той обича да се занимава с подправяне на документи. Като началник на тайната полиция в чужбина основно се занимава със следене на руски революционери, намерили убежище извън страната си. Един от любимите му методи е фабрикуване на писма или памфлети, в които един или друг революционер напада своето ръководство. През 1887 година в парижката преса се появява писмо на някой си П. Иванов, който се обявява за разочаровал се революционер и уж твърди, че повечето от терористите са евреи. През 1890 година е публикуван памфлет, озаглавен "Признанията на стария революционер" ("Признания старого революционера"), в който криещите се в Лондон революционери са обвинени, че са британски агенти. През 1892 година се появява писмо, подписано уж от Плеханов, в което той обвинява ръководителите на "Народна воля" за публикуването на признанията. След време следва още едно писмо, в което Плеханов отправя остри нападки към други мними революционери. В действителност документите са подправени от един човек - Рачковски.

Той има голяма заслуга и за разработването на тактиката, която се използва след много години в широк мащаб от нацистите. Тя се състои в това да се представят всички прогресивни движения - от най-умерените либерали до най-заклетите революционери - просто като оръдие в ръцете на евреите. Целта му била да дискредитира прогресивното движение едновременно в очите и на руската буржоазия, и на пролетариата, а също така да насочи срещу евреите широкото недоволство на масите, породено от царския режим. Сред материалите, представени от ищците на съда в Берн, се намира писмо, което Рачковски изпраща през 1891 година от Париж в Русия до директора на полицейския департамент и в което се говори за намерението му да започне кампания срещу евреите.

Тогава се появява книгата "Анархия и нихилизъм", публикувана в Париж през 1892 година под псевдонима Жан-Превал. "Анархия и нихилизъм", няма никакво съмнение, е написана под влияние на Рачковски, в нея е поместен един от неговите печално известни фалшификати - някои страници много напомнят на откъси от "Протоколите". В книгата се разказва как в резултат от Френската революция евреите са станали "абсолютни стопани на положението в Европа... внимателно управлявайки и монархиите, и републиките". Единствено препятствие по пътя на световното господство на евреите остава "Московската крепост" и за да я преодолее, международният синдикат на богатите и могъщи евреи в Париж, Виена, Берлин и Лондон уж се готви да създаде коалиция срещу Русия. И тук ние с изумление се натъкваме на изречение, което след това се среща в безкрайните аналози на "Протоколите": "Откровената истина трябва да търсим точно в тази формула, която дава ключ към много на пръв поглед неразрешими загадки", с други думи - от тях, казва се по-нататък, трябва да се вземе практически урок, трябва да бъде създадена френско-руска лига за борба с "тайната, тъмна и безотговорна" власт на евреите [5.].

През 1902 година Рачковски наистина се опитал да създаде такава лига, но действал с обичайните методи. Той разпространил в Париж призив към французите да подкрепят Руската патриотична лига, чиято щаб-квартира се намирала уж в Харков. Призивът бил лъжлив, защото е съставен от името на организация, която в действителност не съществува. Но това все още не е всичко: в призива се цитират многобройни оплаквания от Рачковски, който се обвинява, че представя неправилно целите на лигата и нейната дейност, и в лъжливи твърдения, че такава лига не съществува. "Но какво - звучи по-нататък в призива - може да се очаква от началник на тайна полиция, който вербува в редовете на агентите си бивш революционер, книжен авантюрист и шантажист.. на чиито бузи още горят следите от шамарите, които е получил при опит за изнудване през 1889 година". Призивът завършва с изразена надежда, че Рачковски все още може да признае грешката си и да оцени лигата по достойнство. Цялата тази заплетена драсканица е дело на Рачковски, който съчинил всичко така изкусно, че успял да подведе не само видни френски дейци, но и руския министър на външните работи! [6.]

Този път обаче Рачковски се престарал и след като поредната "уловка" била разобличена, следва отзоваването му от Париж. Неуспехът му е временен. Когато през 1905 година избухнала революцията и генерал Д.Ф.Трепов получил почти диктаторски пълномощия, назначил Рачковски за заместник директор на полицейския департамент. На тази длъжност той можел спокойно да фабрикува документи в по-широк мащаб. Отпечатани били многобройни брошури от името на несъществуващи организации, които призовават населението и дори войниците да убиват евреите. Сега най-сетне Рачковски можел да помогне за създаването на антисемитската организация "Съюз на руския народ", чиито членове от Бутми през 1906 година до Винберг и Шабелски-Борка през 20-те години изиграват много важна роля за разпространяването на "Протоколите". Въоръжени банди, финансирани от "Съюз на руския народ", организират масови еврейски погроми и въвеждат в практиката на политическия тероризъм форми, които, както ще видим по-нататък, се използват от нацистите. Във всеки случай няма защо да се чудим, че Готфрид цур Бек, издателят на първия чуждестранен превод на "Протоколите", заявява, че Рачковски, който умира през 1911 година, е в действителност убит по заповед на "цийонските мъдреци" [7.].

Така че имаме доста сериозни основания да обвиним Рачковски във фабрикуването на тези фалшификати, които по-късно са създали "Протоколите". Свидетелствата на Сватиков и Бурцев, книгата "Анархия и нихилизъм", дейността на самия Рачковски като войнстващ антисемит и организатор на погроми, страстта му към съставяне на невероятно заплетени фалшификати - всичко това го сочи като инициатор. Струва си също така да се обърне внимание на това, че именно Рачковски през 1902 година, опитвайки се да организира Руска патриотична лига, е замесен в придворна интрига в Петербург заедно с бъдещия издател на "Протоколите" Сергей Нилус. Интригата е заплетена срещу един французин на име Филип, който, подобно на Разпутин, наследил мястото на Филип, се установява в императорския двор като целител-чудотворец и става кумир на царя и царицата. В интригата, насочена срещу Филип, вземат участие Рачковски и Нилус.

Пълното име на въпросната личност е Филип-Низие-Антелм Вашо, макар че обикновено наричал себе си Филип. Роден е през 1850 година в семейството на беден селянин от Савой. Когато Филип навършил шест години, местният свещеник го сметнал за обзет от духове; на тринадесет започнал да се занимава със знахарство; по-късно се заселил в Лион като "месмерист" [8.]. Тъй като нямал медицинско образование, лекарската практика му била забранена, но той продължавал да се занимава с нея, за което бил съден три пъти. Въпреки всичко Филип успял да продължи лекуването. Той несъмнено притежавал някакви изключителни способности и можел с помощта на внушение да постига удивителни резултати.

Когато царят и царицата посетили през 1901 година Франция, двете "черногорски принцеси" Милиция и Анастасия, дъщери на княз Николай Черногорски и съпруги на руски велики князе, желаейки с цялото си сърце да очароват императорската двойка, й представили Филип. Царят, човек слаб и боязлив, изнемогващ под бремето на императорската власт, мечтаел за някакъв свят човек, който би могъл да стане посредник между него и Бога, чийто несъмнен, но малко достоен помазаник се чувствал. Царицата се отличавала с неуравновесен характер, страхувала се от заговори, които заплашват нея и съпруга й, от терористи-бомбаджии; тя от своя страна също била готова да се довери на всеки шарлатанин, който би могъл да разсее страховете й и в крайна сметка поне малко да й вдъхне увереност. Освен това царят и царицата, макар че имали четири дъщери, мечтаели за син - наследник на трона. Всеки човек с поглед в областта на медицината и заявяващ, че може да реши този проблем, имал върху тях огромно влияние, както станало по-късно с Разпутин, който се издигнал, експлоатирайки желанието им да спасят сина си, страдащ от хемофилия.

Не трябва да се учудваме, че Филип получил покана да посети Царско село и бил обсипан с милости. Още докато бил във Франция, царят се обърнал с лична молба към френското правителство да връчи на този невежа медицинска диплома. Във Франция това се оказало немислимо, но в Русия, където бил пълновластен стопанин, царят заповядал на Петербургската военна академия да назначи Филип за военен лекар. Той го назначил също за държавен съветник с чин генерал. Но макар че императорската двойка обичала, боготворяла и едва ли не се покланяла пред Филип заедно с "черногорските принцеси" и техните съпрузи, той имал и могъщи врагове и в действителност попаднал в същото двусмислено и опасно положение, както по-късно и Разпутин. Обкръжението на двете влиятелни жени - императрицата Мария Фьодоровна и великата княгиня Елизавета Фьодоровна - не го обичало и го презирало. За да обезвредят Филип, тези хора се обърнали към Рачковски.

Той бил помолен да направи справки за миналото на Филип. Благодарение на доверителните си отношения с френската полиция Рачковски съставил подробен и несъмнено лъжлив доклад, който донесъл със себе си при посещението си в Петербург през 1902 година. Първият човек, на когото показал документа, министъра на вътрешните работи Сипягин, го посъветвал да го хвърли в огъня. Но Рачковски се заинатил. Той отнесъл доклада на коменданта на императорския дворец и изглежда дори е написал лично писмо на императрицата Мария Фьодоровна, разобличавайки Филип - агент на масоните. Но лошите предчувствия на Сипягин се оправдали. Макар че в края на краищата царят, отстъпвайки под натиска, забранил на Филип да се засели завинаги в Русия, той бил извън себе си от гняв. През октомври 1902 година Рачковски е отзован от Франция, на следващата година е свален от поста си и изпратен в оставка без пенсия и със забрана да се връща във Франция. Няма съмнение, че ако това е станало частично заради манипулацията му с въображаемата Руска патриотична лига, не по-малка роля е изиграла в случая и кампанията му срещу Филип. Дори по-късно, когато Филип вече се върнал завинаги във Франция, а Рачковски живеел в Русия като частно лице, той използвал връзките си с френската полиция за преследване на несполучилия целител. Отмъстителен и безпощаден, Рачковски преследвал виновника за падението си, докато в края на краищата не го вкарал в гроба. Филип бил следен денонощно от шпиони, пощата му се проверявала, пресата постоянно го осмивала. Като не издържал, Филип умрял през август 1905 година, седмица преди Рачковски, отново покровителстван, да достигне върха в кариерата си, получавайки назначение на поста заместник директор на полицейския департамент.

В интригата срещу Филип бил въвлечен и Серей Нилус. За това разказва французинът Александър дю Шайла, живял дълги години в Русия и общувал близко с Нилус през 1909 година по време на съвместният им престой в Оптин манастир (Оптиная пустынь). Известно е, че дю Шайла постъпил през 1910 година в Петербургската духовна академия, в която слушал четиригодишен курс. Написал е няколко изследвания на френски език по история на руската култура, по славянски и църковни въпроси. От 1914 година дю Шайла е началник на предния транспортен отряд към 101 пехотна дивизия. За непосредствено участие в боевете бил награден с Георгиевски медали от всичките четири степени. От края на 1916 до август 1917 година служил в 8-ми брониран автомобилен дивизион. След това преминал на служба в щаба на 8-ма армия. През 1918 година постъпил на служба в щаба на Донската армия. От 1919 година заемал последователно длъжността  щабен офицер за поръчения по дипломатически дела и началник на политическата част. След евакуацията от Крим през април 1921 година дошъл в Париж от Константинопол.

Във вестник "Последни новини" ("Последние новости", под редакцията на П.М.Милюков) от 12 и 13 май 1921 година дю Шайла помества за първи път публикацията си "С.А.Нилус и "Цийонските протоколи".

Той разказва как Нилус, богат помешчик, загубил състоянието си, докато живеел във Франция. През 1900 г., върнал се в Русия, Нилус започнал да води живот на вечен странник, местейки се от един манастир в друг. В същото време написал книга за своето преображение от интелигент-атеист в дълбоко вярващ православен мистик. Тази книга - "Великото в малкото", но още без "Протоколите" - получила благожелателни отзиви в консервативната и църковната преса и привлякла вниманието на великата княгиня Елизавета Фьодоровна. Великата княгиня, искрено вярваща жена (която по-късно станала монахиня), се отнасяла крайно подозрително към мистиците-шмекери, с които царят се ограждал [9.]. Тя обвинявала за това протопрезвитера Янишев, който бил духовник на царя и царицата, и си поставила за цел да го замени със Сергей Нилус, когото възприемала като истински православен мистик.

Нилус бил доведен в Царско село, когато главната задача на великата княгиня била да отстрани Филип. Противниците на французина разработили следния план: предполагало се, че Нилус ще се ожени за една от придворните дами на царицата Елена Александровна Озерова, а след това ще бъде ръкоположен. После щяло да се предприеме опит да бъде направен духовник на царя и царицата. В случай на успех Филип, както и другите "свети" хора, щял да изгуби своето влияние. Планът бил добър, но съюзниците на Филип го разгадали. Те привлекли вниманието на духовното началство към някои факти от живота на Нилус, които изключвали ръкополагането. (Основно фактите засягали продължителната му любовна връзка с Наталия Афанасиева К., с която заминал за Франция и не скъсал по-късно в Русия.) Нилус изпаднал в немилост и бил принуден да напусне двора. Няколко години по-късно той наистина се оженил за Озерова, но надеждата да стане духовник на царя не се сбъднала.

Използвани ли са "Протоколите" в интригата срещу Филип и ако да, използвани ли са по инициатива на генерал Рачковски? Ако се вярва на дю Шайла, на двата въпроса трябва да се отговори утвърдително. "Нилус - разказва той - беше убеден, че general-ът наистина е успял да го измъкне (ръкописа) от масонския архив". Според него Рачковски е "добър, деятелен човек, направил много на времето си, за да бъде изтръгнато жилото на Христовите врагове", борещ се самоотвержено "с масонството и дяволските секти" [10.].

На какво е разчитал Рачковски, изпращайки "Протоколите" на Нилус? В "Протоколите" се разобличава дяволски заговор на масоните, отъждествявани с евреите. Филип е мартинист, с други думи - член на кръжок, който следва учението на окултиста от ХVIII век Клод дьо Сен Мартен. Мартинистите всъщност не са масони, но царят едва ли е можел да знае тези тънкости. Ако царят повярва, че Филип е агент на заговора, за който се говори в "Протоколите", той, разбира се, би го отпратил веднага. Предположението е съвършено точно, а подобни предположения са напълно в духа на Рачковски.

Доколко може да се вярва на дю Шайла? Понякога той допуска неточности, например когато твърди, че Нилус е публикувал първото издание на "Протоколите" през 1902 година, но като цяло проявява добра осведоменост. В своя статия, публикувана през 1921 година, той между другото твърди, че през 1905 година Нилус е публикувал още едно издание на "Протоколите" в Царско село, на което са означени библиографски данни от отделението на Червения кръст. Наистина, книгата, за която става дума, е второто издание на "Великото в малкото", в което са включени "Протоколите". Нещо повече, дю Шайла отбелязва, че изданието е станало възможно благодарение усилията, положени от Елена Озерова. Много години след това, когато съветските власти предоставят на съда в Берн фотокопия от документи, това се потвърждава напълно. Сред документите се намират както няколко писма до Московския цензурен комитет, така и отговорите оттам, от които става ясно как Озерова е използвала положението си на придворна дама, за да постигне публикуването на книгата, написана от бъдещия й съпруг.

Тези документи хвърлят светлина върху още едно обстоятелство, което, разбира се, не би могло да бъде известно на дю Шайла. Сред фотокопията има един документ, толкова труден за разбиране, че и до сега не е коментиран, но който подсказва, че Рачковски или се е срещал с Нилус, или е бил добре запознат с ръкописните копия на "Протоколите", намиращи се у Нилус. На заседанието си от 28 септември 1905 година Московския цензурен комитет изслушва съобщение на държавния съветник и цензор Соколов, в което се цитира изречение, собственоръчно прибавено от Нилус към ръкописите на "Протоколите":

"Естествено, началникът на руската агенция в Париж евреинът Ефрон и неговите агенти, също евреи, не са съобщили нищо по този повод на руското правителство" [11.]. Давайки разрешение за публикация, комитетът постановил да се отстранят от ръкописа всички собствени имена, включително и това на Ефрон. Името било премахнато от ръкописа, но може лесно да се определи откъса, където би трябвало да фигурира - в епилога на "Протоколите". Този епилог се появил във всички други по-ранни руски издания на "Протоколите", както в "Знаме", така и в изданията на Бутми. Нито едно от тях не е свързано с постановлението на Московския цензурен комитет за премахване на собствените имена. Например вариантът, публикуван в "Знаме", се появил две години преди постановлението на комитета, но на страниците му името на Ефрон не се споменава. Ние можем само да предположим, че то е поставено специално в ръкописа на Нилус. И това е можел да направи или да го подскаже някой враг на Ефрон.

Но кой е Ефрон и кой е бил неговият враг? Аким Ефрон, или Ефронт, е таен агент на руското Министерство на финансите в Париж. След смъртта му през 1909 година френската преса пише за него като за началник на политическия отдел към руското посолство. Няма съмнение, че Ефрон не е принадлежал към организацията на Рачковски, а е използвал услугите на собствени агенти, отправяйки самостоятелно донесения в Петербург. Естествено е да предположим, че само това би могло да предизвика омразата на Рачковски, и макар че си остава предположение, все пак разполагаме с някакви доказателства. За Ефрон е известно, че по време на международното изложение в Париж през 1889 година е получил публично плесница в руската палата при опит за шантаж. Иначе казано, Ефрон е същият човек, когото Рачковски описва в изфабрикувания призив на Руската патриотична лига, човекът, "на чиито бузи още горят следите от шамарите, които е получил при опит за изнудване през 1889 година". Що се отнася до твърдението, че Ефрон е един от хората на Рачковски, това е несъмнена лъжа, от хитроумните коварни лъжи, към които Рачковски обичал да прибягва. Така споменаването на Ефрон в ръкописа на Нилус наистина навежда на мисълта за възможни преки или косвени срещи между преследвачите и съперниците на Филип.

2

Като си изяснихме що за човек е Рачковски, ще се опитаме да хвърлим поглед и върху живота на Нилус. Все същият Александър дю Шайла ни е оставил подробно описание. Движен от религиозно мотиви, той отишъл през януари 1909 година в знаменития Оптин манастир, разположена близо до град Козелск. Оптин манастир играе значителна роля в духовния живот на Русия; един от неговите старци е прототип на стареца Зосима от "Братя Карамазови"; Л.Н.Толстой често посещавал манастира и известно време дори живял в него. Около манастира се намирали няколко вили, в които живеели миряните, пожелали в една или друга степен да се приобщят към манастирския живот. Дю Шайла наел жилище в една от тези къщи. На следващия ден след идването му настоятелят архимандрит Ксенофонтий го запознал с един от неговите съседи; той се оказал Сергей Александрович Нилус.

Нилус, който по това време бил на четиридесет и пет години, е според описанието на дю Шайла "типичен руснак, висок, набит, със сива брадичка и дълбоки сини очи, леко помътнели; беше обут с ботуши, облечен с руска косоворотка [12.] и препасан с ширит с бродирана на него молитва". С домашните си заемал четири стаи в голяма 8-10-стайна къща; останалите помещения били пристан за сакати, малоумни и душевно болни, които живеели там с надеждата за чудесно изцеление. Цялото семейство се издържало с пенсията, която императорският двор изплащал на Озерова като бивша придворна дама. Озерова, или мадам Нилус, поразила дю Шайла с безпрекословното подчинение на съпруга си. Тя поддържала най-дружески отношения с някогашната любовница на Нилус, Наталия Афанасиевна К., която, след като загубила състоянието си, живеела от същата пенсия на мадам Нилус.

По време на деветмесечния си престой в Оптин манастир дю Шайла научил за Нилус много неща. Бивш помешчик от Орловска губерния, той бил образован човек и на времето си завършил юридическия факултет на Московския университет; владеел съвършено френски, немски и английски език и познавал прилично съвременната чужда литература. Но характерът му бил заядлив, буен, суров и капризен, което го принудило да подаде оставка от длъжността следовател в Закавказието. Опитал се да се заеме със стопанството в имението си, но безуспешно. В края на краищата заминал с любовницата си в чужбина и живял в Биарице до времето, когато веднъж неговият управител му съобщил, че е разорен.

Известието разтърсило силно душевното състояние на Нилус и той променил коренно възгледите си за живота. Дотогава се увличал от ницшеанството и теоретичния анархизъм. След духовното си пречупване Нилус станал ярък привърженик на православната църква, страстен защитник на царското самодържавие и Светата Рус.

От предишното си анархистично мислене той запазил отрицанието на съвременната култура; въставал срещу духовните академии, влечала го "мужишката вяра", изказвал големи симпатии към старообрядчеството, отъждествявайки го с вяра без примес на наука и култура. Според дю Шайла Нилус отхвърлял съвременната култура "като мерзост на запустението в свято място" и като оръдие на идващия Антихрист. Подобно отношение към живота в една или друга степен ще срещаме сред поклонниците на "Протоколите".

Дю Шайла е описал доста ярко какво въздействие оказвало четенето на "Протоколите" върху знаменития издател: Нилус "взе своята книга и започна да ми превежда на френски език най-ярките места от "Протоколите" и тълкуванията към тях. Следейки израза на лицето ми, той предполагаше, че ще бъда зашеметен от откровението, и беше не малко смутен, когато му заявих, че тук няма нищо ново и че явно даденият документ е родствен с памфлетите на Едуард Друмон...

С.А. се развълнува и възрази, че мисля така, защото запознанството ми с "Протоколите" има повърхностен и откъслечен характер, а освен това устният превод понижава впечатлението. Необходимо е цялостно впечатление, а между другото за мене ще бъде лесно да се запозная с "протоколите", защото оригиналът е написан на френски език.

С.А.Нилус не пазеше при себе си ръкописа на "Протоколите", страхувайки се от възможността "чифутите" да го откраднат. Помня как ме развесели и какъв смут настана, когато един евреин-аптекар, който беше дошъл от Козелск с домашните си на разходка из манастирската гора, попадна случайно в двора на Нилус, търсейки по-пряк път от манастира до сала. Бедният С.А. дълго беше убеден, че аптекарят е дошъл на разузнаване. По-късно разбрах, че тетрадката, съдържаща "Протоколите", се е пазела до януари 1909 година от йеромонах Даниил Болотов (доста известен на времето си в Петербург художник-портретист), а след смъртта му в оптинския Предтеченски скит [13.] на половин верста от манастира при монаха о. Алексий (бивш инженер).

Известно време след първия ни разговор за "Цийонските протоколи" в четири часа след обяд при мен дойде една от сакатите, живееща в приюта за инвалиди във вилата на Нилус и ми донесе бележка: С.А. молеше да го посетя срочно.

Намерих С.А. в работния му кабинет; беше сам: съпругата му и г-жа К. бяха отишли на вечерня. Беше настъпила вечер, но още светлееше, защото на двора имаше сняг. Забелязах на бюрото му голям черен плик, направен от плат; на него беше нарисуван бял кръст с осем краища и надпис: "Сим Победиши". Помня, че още беше залепена и малка книжна икона на Архангел Михаил, явно всичко това имаше заклинателен характер.

С.А. се прекръсти три пъти пред голямата икона на Смоленската Божа майка... отвори плика и извади солидно подвързана кожена тетрадка.
        Както разбрах по-късно, пликът и подвързията са били изработени в манастирската книговезница под непосредственото наблюдение на С.А., който сам носел и отнасял тетрадката, страхувайки се да не изчезне. Кръстът и надписът на плика са били направени с боя по указание на С.А. от Елена Александровна.

- Ето я - каза С.А. - Хартата на Антихристовото царство.

Той разтвори тетрадката... Текстът беше написан на френски с различни почерци и като че ли и с различни мастила.

- Ето - каза Нилус, - когато е заседавал този Кагал, вероятно в различно време са били секретари различни лица, затова и почерците са различни.

Явно С.А. виждаше в тази особеност доказателство за това, че ръкописът е оригинален. Впрочем, той нямаше по този въпрос твърдо виждане, защото друг път чух от него, че ръкописът е само копие.

Като ми показа ръкописа, С.А. го сложи на бюрото, разтвори го на първата страница, придърпа ми едно кресло и каза: "А сега четете".

Когато четях ръкописа, ме порази езикът му. Имаше правописни грешки, нещо повече, изразите далече не бяха чисто френски. Прекалено много време мина оттогава, за да мога да кажа, че в него имаше "русизми"; едно обаче беше несъмнено - ръкописът беше писан от чужденец.

Четох два часа и половина. Когато свърших, С.А. взе тетрадката, сложи я в плика и я заключи в чекмеджето на бюрото...

Между другото Нилус искаше много да научи мнението ми и виждайки, че се стеснявам, разгада правилно причината за мълчанието ми... Казах му открито, че оставам на предишното си мнение: не вярвам в никакви цийонски мъдреци и всичко това е взето от фантастичната област на "Satan demasqué", "Le Diable au XIX Siecle" и други подобни мистификации.

Лицето на С.А. помръкна. "Вие се намирате буквално под дяволско внушение - каза той. - Нали най-голямата хитрост на сатаната се състои в това да застави хората не само да отричат неговото влияние върху делата на този свят, но и съществуването му. Какво ще кажете, ако ви покажа как навсякъде се появява тайнственият знак на идващия Антихрист, как навсякъде се чувства близкото пришествие на неговото царство".

С.А. стана и ние се преместихме в кабинета му.

Нилус взе своята книга и една папка с книжа; донесе от спалнята малък сандък, който по-късно нарекох "Музей на Антихриста", и започна да чете ту от своята книга, ту от материалите, приготвени за бъдещото издание. Четеше всичко, което можеше да изрази есхатологичните надежди на съвременното християнство; там бяха съновиденията на митрополит Филарет, предсказанията на пр. Серафим Саровски и някакви католически светци, цитати от енциклика на Пий Х и откъси от съчинения на Ибсен, В.С.Соловьов, Д.С.Мережковски и пр. Той чете много дълго, след това, като отвори сандъка, премина към веществените доказателства. В неописуем безпорядък вътре се бяха смесили якички, галоши, домашни потреби, значки на различни технически училища, дори вензелът на императрица Александра Фьодоровна и ордена на Почетния легион. На всички тези предмети му се привиждаше "печата на Антихриста" във вид или на един триъгълник, или на два кръстосани. Да не говорим за галошите на фирма "Триъгълник", но съединените стилизирани начални букви "А" и "О", образуващи вензела на царстващата Императрица, както и Кръстът с пет краища на Почетния легион се отразяваха в разпаленото му въображение като два кръстосани триъгълника, които според него бяха знак на Антихриста и печат на Цийонските мъдреци.

Достатъчно беше някаква вещ да носи фабрично клеймо, предизвикващо дори далечна представа за триъгълник, за да попадне в музея му [14.].

С нарастващо вълнение и безпокойство, под влиянието на мистичен страх, С.А.Нилус обясни, че знакът на "идващия Син на беззаконието" вече е осквернил всичко, сияейки в изображенията на църковните одежди и дори в орнаментиката на задпрестолния образ в новата Църква на малкия манастир.

Стана ми страшно. Беше около полунощ. Погледът, гласът, сходните с рефлекси движение на С.А. - всичко това предизвикваше усещането, че вървим по края на някаква бездна, че още малко и разумът му ще се разтвори в безумие (подч. - дю Шайла)" [15.].

По-нататък дю Шайла разказва как през 1911 година, след излизането на книгата, Нилус се обърнал към източните патриарси, към Светия синод и Римския папа с послания, искайки свикването на Вселенски събор, който да приеме съгласувани мерки за защита на християнството от идващия Антихрист. Той започнал да проповядва на монасите от Оптин манастир, че Антихристът ще се яви през 1920 година. В манастира настъпил смут, поради което му е наредено да го напусне завинаги.

Няма никакво съмнение, че по това време Нилус наистина е вярвал в световния заговор. И все пак той понякога и сам е бил готов да признае, че "Протоколите" са фалшификат. Веднъж през 1909 година дю Шайла го попитал не смята ли, че Рачковски би могъл да е подведен и че разполага с фалшив документ.

"На всички е известно - отвърнал С.А. – моето любимо изречение от апостол Павел: "Божата сила се осъществява в немощта човешка ". Да предположим, че "Протоколите" са фалшиви. Не може ли Бог и чрез тях да разкрие готвещото се беззаконие? Нали е правила предсказания и Валаамовата магарица! Заради нашата вяра Бог може да превърне кучешките кости в чудотворни мощи; той може да застави и лъжеца да възвестява истината..." [16.] .

Разказите на дю Шайла и на М.Д.Кашкина [17.] могат да се съпоставят с биографията на Нилус, публикувана в Югославия през 1936 година. Авторът на книгата, княз Н.Д. Жевахов, е страстен почитател на Нилус; в неговите очи "Протоколите" са безспорно "произведение на евреин, писал под диктовката на дявола, който му е разкрил начините за разрушаване на християнските държави и тайната как да бъде завзет светът" [18.].

Забележително е, че биографските данни, дадени от автора, съвпадат почти изцяло със сведенията на дю Шайла. Нещо повече, от спомените на Жевахов разбираме за едно намерение на Нилус, когато работи в манастирските архиви. Едно от изданията на Нилус е дневникът на отшелник, в който, според Жевахов, се описвал извънредно реалистично задгробния живот. В него се разказвало за юноша, който, проклет от майка си, бил възнесен от неизвестни сили в безвъздушното пространство над земята, където четиридесет дена живял като духовете, смесвайки се с тях и постъпвайки според техните закони... Накратко казано, дневникът представлявал извънредна ценност, истинско ръководство за постигане на святост [19.] .

Жевахов разказва и за последните години от живота на Нилус, когато изчезнал напълно от погледа на дю Шайла и М.Д.Кашкина и когато "Протоколите", издадени от него, са наводнили света, за което издателят нямал никаква представа. Ако съдим по всичко, след като бил принуден да напусне Оптин манастир, Нилус живеел в именията на свои приятели. Шест години след болшевишкия преврат, когато Русия се разтърсвала от революционни катаклизми, гражданска война, терор, контратерор и глад, Нилус и Озерова живеели в Южна Русия, в един дом с бившия отшелник Серафим, който служел в храма, постоянно препълнен от бежанци... След няколко години скитане, като се озовал на два пъти за кратко време в затвора през 1924 и 1927 година, Нилус починал на 14 януари 1929 година в село Крутец от сърдечен удар, на 68 години.

От Фрайенвалдските документи в библиотеката Уайнър, Лондон, ние знаем за съдбата на някои хора, близки до Нилус. В ръкописно писмо на един от дейците на руското дясно крило, известния Марков 2-ри [20.], се казва, че Озерова е била арестувана по време на масовите репресии през 1937 година и е била заточена в Колима, където умряла от глад и студ на следващата година. [21.] Запазена е също доста обширна кореспонденция на сина на Нилус, вероятно от първата му жена. Сергей Сергеевич Нилус, полски гражданин, предлага услугите си на нацистите, когато през 1935 година те готвят апелация срещу постановлението на съда в Берн. Писмото, което пише до Алфред Розенберг през март 1940 година, заслужава да бъде цитирано:

"Аз съм единственият син на човека, открил "Протоколите на цийонските мъдреци", Сергей Александрович Нилус... Аз не мога, не трябва да стоя встрани във време, когато съдбата на целия арийски свят виси на косъм. Аз вярвам, че победата на фюрера, този гениален човек, ще освободи бедната ми страна и смятам, че бих могъл да съдействам за това под каквато и да е форма. След блестящата победа на великата германска армия аз... ще направя всичко, за да заслужа правото да взема активно участие в ликвидирането на еврейската отрова..." [22.

Това като че ли е напълно подходящ щрих, завършващ изследването ни за Сергей Александрович Нилус.

3

И Рачковски, и Нилус несъмнено са били въвлечени в интригата срещу Филип; напълно вероятно е да са плели заговор за използване на "Протоколите" в общ интерес. Както предполагат мнозина техни изследователи, фалшификатът е изготвен, за да повлияе върху царя и да го настрои срещу Филип. Но това предположение е малко вероятно. Филип е мартинист и знахар и ако "Протоколите" са изфабрикувани да помогнат на Нилус в борбата му с него, в тях трябва да има поне някакво указание, че мартинизмът и знахарството са поне част от еврейския заговор. Но "Протоколите" съдържат всичко, освен това - от банките и пресата до войните и метрото. Едно е да използваш вече съществуващ фалшификат, а Рачковски, безспорно, не се стеснява при избора на оръжие, а съвсем друго е да изфабрикуваш цяла книга, която няма абсолютно никакво отношение към настояща задача. Можел ли е цинизмът на Рачковски да отиде толкова далече?

Така че трябва да обърнем внимание на всяко свидетелство, говорещо нещо за съществуването на "Протоколите" преди 1902 година. Наистина, има не малко свидетелства, някои от които принадлежат на руски бели емигранти, но не на всичките може да се вярва. Ето писменото показание, дадено под клетва от Филип Петрович Степанов, бивш прокурор от Московската синодална кантора, камерхер и действителен статски съветник, живеещ в Стари Фугот, Югославия, от 17 април 1927 година. В него се казва:

"През 1895 година моят съсед по имение в Тулска губ., майорът в оставка Алексей Николаевич Сухотин, ми предаде ръкописен вариант на "Протоколите на цийонските мъдреци". Той ми каза, че една негова позната дама (не спомена името й), живееща в Париж, ги намерила у свой приятел (изглежда евреин) и преди да напусне Париж, ги превела тайно от него, донесла превода в един екземпляр в Русия и предала екземпляра на него - Сухотин.

Отначало ги отпечатах в сто екземпляра на хектограф, но изданието се оказа трудно за четене и реших да го отпечатам в някаква печатница, без да споменавам времето, града и печатницата; да направя това ми помогна Аркадий Иполитович Келеповски, по-това време чиновник за специални поръчения при В.К. Сергей Александрович; той ги даде за печат в Губернската печатница; това стана през 1897 година. С.А.Нилус препечата изцяло тези протоколи в съчинението си със свои коментари" [23.].

Освен с кратките позовавания на "приятеля (изглежда евреин)" посоченият документ всъщност не разширява знанията ни по въпроса; вероятно Степанов се опитва да изложи фактите, както ги е запомнил след 30 години. Но съществува и дори може би се е запазило и до днес едно доста сериозно свидетелство, потвърждаващо неговата достоверност. Макар че не разполагаме с нито един екземпляр от  книга, която Степанов издава, по време на Бернския съд през 1934 година там е имало хектографско копие от нея. По това време книгата се намира в колекцията на Пашуканис в Московската библиотеката Ленин и съветските власти изпращат на Бернския съд фотокопия на четири страници. На титулния лист датата не е посочена, но покойният Борис Николаевски [24.], като се запознава внимателно с тях, е убеден, че това наистина е хектографско копие на Степанов [25.]. То е направено от ръкописен руски текст, озаглавен "Древни и съвременни протоколи от срещите на цийонските мъдреци". За съжаление, по-нататък се оказа невъзможно да се проучи целият текст - две години старателни търсения, предприети по-късно в Ленинската библиотека, не доведоха до никакъв резултат, не можа да се намери дори и следа от ръкописа . Но в библиотеката Уайнър има немски превод на откъсите, които са изпратени в Берн. Проучването им показа, че те практически са идентични с текста, издаден по-късно от Нилус и станал основа за всичките следващи издания по целия свят.

Сред белите емигранти съществува твърдо убеждение за дамата, донесла руския ръкописен вариант на "Протоколите", който предава на Сухотин. Това е Юлиана (или на френски Юстина) Глинка [26.]. За нея също се знае много и всички свидетелства съвпадат. Юлиана Дмитриевна Глинка (1844-1918) е дъщеря на руски дипломат, който завършва кариерата си като посланик в Лисабон. Тя е придворна дама на императрица Мария Фьодоровна, принадлежи към висшето общество, прекарва по-голямата част от живота си в Петербург, движейки се в кръга на спиритите, групирани около мадам Блаватска [27.], и пръсва състоянието си, оказвайки им материална подкрепа. Но съществува и друга, тайна страна от живота й. Намирайки се в Париж през 1881-1882 година, тя взема участие в играта, която по-късно води така блестящо Рачковски - следене на руските терористи в изгнание и предаването им на местните власти. Генерал Оржеевски, който е забележителна фигура в тайната полиция и след това става заместник-министър на вътрешните работи, познава Юлиана от детските й години. В действителност обаче тя е малко подходяща за подобна работа, постоянно е на нож с руския посланик и накрая е разобличена от левия вестник "Le Radical".

Съдейки по една статия, публикувана във вестник "Ново време" ("Новое время") на 7 април 1902 година, същата дама е направила по това време неуспешен опит да привлече върху "Протоколите" вниманието на сътрудник на вестника. Има сериозни основания да се предполага, че Юлиана Глинка и Филип Степанов наистина са взели участие в първата публикация на "Протоколите".

Накрая трябва да решим и въпроса с името на фалшификата. Напълно логично е да се очаква загадъчните владетели-заговорници да бъдат наричани в "Протоколите" "еврейски мъдреци" или "мъдреци на Израел". Но трябва да съществува някаква причина за едно толкова абсурдно название като "цийонски мъдреци" и такава причина, разбира се, има. Както знаем, Първият цийонистки конгрес в Базел е преценен от антисемитите като гигантска крачка към световно господство. Безбройните издания на "Протоколите" свързват документа с конгреса; и е напълно вероятно, ако конгресът не е станал причина за изфабрикуването на фалшификата, поне да е дал неговото име. Конгресът се провежда през 1897 година [28.].

Не подлежи на съмнение, че "Протоколите" са изфабрикувани между 1894 и 1899-та, а по-точно между 1897 и 1899 година. Страната, където става това, е безспорно Франция, за което свидетелстват многобройните позовавания на френски събития. Мястото на фалшифицирането, както може да се предположи, е Париж, но в това уточнение е възможно да се отиде и по-далече: едно от копията на книгата на Жоли в Националната библиотека е изпъстрено с бележки, които съвпадат удивително със заемките в "Протоколите". Така че фалшифицирането е станало по времето, когато в съда се разглежда делото Драйфус, между неговия арест през 1894 година и оправдаването му през 1899-та, а може би и точно по време на споровете, които буквално разделят Франция [29.]. И все пак създаването на фалшификата е дело на човек от Русия или на човек, принадлежащ към руското дясно политическо крило. Можем ли в такъв случай да сме сигурни, че това е било направено по заповед на ръководителя на тайната полиция в Париж, зловещия Рачковски?

 Както вече казахме, има доста сериозни основания да смятаме, че е така, и въпреки това въпросът не е толкова прост, колкото изглежда. Политически покровител и началник на Рачковски е Сергей Вите, всемогъщия финансов министър на Русия, и враговете на Вите, естествено, стават врагове на Рачковски. Несъмнено е обаче, че именно враговете на Вите имат пръст в "Протоколите". Когато през 1892 година Вите заема поста министър на финансите, той си поставя за задача да продължи мисията, започната от Пьотр Велики, а след това забравена от неговите наследници: решава да превърне изостаналата Русия в съвременна държава, неотстъпваща на страните от Западна Европа. В продължение на десетилетие производството на стомана, въглища и чугун нараства повече от два пъти; строителството на железопътни линии, което по това време е най-точният показател за индустриална мощ, върви с толкова бързи темпове, каквито са били постигнати само в Съединените щати. Но бързият икономически растеж нанася сериозен удар върху класите, чиито доходи са свързани със селското стопанство; в тези кръгове Вите е ненавиждан. Освен това през 1898 година настъпва сериозен икономически спад, който донася не малки загуби дори на тези, които вече са получили значителни изгоди от икономическите достижения. Върху Вите се упражнява силен натиск, правят се опити да го откажат от политиката на сдържане на инфлацията, дори ако това означава отказ от току-що въведения златен стандарт. Той се съпротивлява, което предизвиква по-нататъшния упадък на популярността му.

Възможно е "Протоколите" да са използвани в кампанията срещу Вите. В тях например се настоява, че всеки спад и и всяка криза се използват от "мъдреците" като средство за постигане на контрол върху паричното обръщение, за предизвикване на недоволство в средите на пролетариата и, както вече отбелязахме, те твърдят, че златният стандарт довежда до банкрут всяка страна, която го въвежда. Нещо повече, ако се сравни "Диалог в ада" с "Протоколите", се вижда, че единствените икономически и финансови разсъждения, заимствани от книгата на Жоли, са именно тези, които съответстват на особеностите в развитието на Русия през периода, когато управлява Вите. Намеренията не предизвикват съмнение: да се представи Вите като инструмент в ръцете на "цийонските мъдреци".

"Протоколите на цийонските мъдреци" не са единственият образец на документ, насочен едновременно срещу евреите и Вите. Съществува един още по-странен документ, който се нарича "Тайната на евреите" ("Тайна еврейства") [30.]. Той носи датата февруари 1895 година и прилича на първи неуспешен опит за изфабрикуване на "Протоколите". "Тайната на евреите" се появява на бял свят, когато по указание на министъра на вътрешните работи Столипин, в първата година на нашето столетие (ХХ в. - П.Н.), са отворени архивите на полицията, за да се засвидетелства истинността на "Протоколите". Това е неумело описание на някаква въображаема тайна религия, която отначало са проповядвали есеите по времето на Исус, а сега се споделя от незнайни ръководители на евреите. Но тук, както и в един от "Протоколите", се предупреждава, че тайно еврейско правителство се опитва в момента да превърне Русия от аграрна полуфеодална страна в съвременна държава с капиталистическа икономика и либерална буржоазия.

"Като изпитано бойно оръжие на масоните от Запада вече послужи най-новият икономически фактор - капитализма, изкусно попаднал в ръцете на евреите.

Естествено, появило се е решение то да бъде използвано и в Русия, където самодържавието се опира изцяло на дворяните-помешчици, докато детето на капитала - буржоазията, обратно, се стреми към революционен либерализъм" [31.].

 Както в "Протоколите", така и в "Тайната на евреите" има нападки срещу нововъведението на Вите - златния стандарт.

От един белоемигрантски източник е известно, че този невероятен буламач е предаден от все същата Юлиана Глинка на близкия й генерал Оржеевски, който го предава на началника на личната императорска охрана генерал Черевин, а той на свой ред трябва да го предаде на царя, но не прави това. Несъмнено "Протоколите" също са предназначени да бъдат прочетени от царя и за това си има особена причина. В сравнение със суровия си баща, Александър III, Николай II е мек, добродушен човек, който в първите години на царуването си се изказва срещу всякакви преследвания - дори на евреите - и освен това се стреми към модернизация на Русия, а вероятно дори и към незначителна либерализация. Ултрареакционерите са силно загрижени от това, желаят на всяка цена да избавят царя от тези заблуждения, убеждават го, че евреите са организирали гибелен заговор, стремейки се да подкопаят основите на руското общество и православието и че избрано оръдие за постигането на тази цел е великият реформатор Вите.

Как в края на краищата са изфабрикувани "Протоколите"? Борис Николаевски и Анри Ролан твърдят, че голяма част от текста на "Протоколите" би могла да е написана от изтъкнатия физиолог и журналист-международник, известен като Иля Цион в Русия и като Ели дьо Сион във Франция [32.]. Дьо Сион е непримирим противник на Вите и много откъси от политическите му статии наистина напомнят тези части от "Протоколите", които са насочени пряко срещу Вите и неговата политика. Веднъж дори той напада Вите с помощта на метод, използван в "Протоколите" - като си служи със забравена френска сатира срещу отдавна починал държавен деец, заменяйки в нея имената. Освен това като руски изгнаник той живее в Париж, участвайки в кръжока, групиран около Жулиет Адам, близка приятелка на Юлиана Глинка. Но все пак е необходимо да направим една важна уговорка: ако дьо Сион наистина е изфабрикувал фалшификата, това съвсем не са "Протоколите", които познаваме днес.

Немислимо е сериозен човек с интелектуално равнище като на Цион да се снизи до писането на груб антисемитски фалшификат. Освен това, евреин по произход, той приема християнството и никога не е нападал евреите. В книгата си "Съвременна Русия" ("Современная Россия", 1892 г.) [33.] Иля Цион демонстрира дълбока симпатия към руските евреи, преследвани от властите, иска да им бъдат дадени равни права и възможности, напада яростно антисемитските пропагандисти и подстрекателите на еврейските погроми. Ако дьо Сион наистина има нещо общо с изфабрикуването на документите, известни под името "Протоколите на цийонските мъдреци", това означава, че някой е използвал съчинението му, като го е преработил и е заменил руския министър на финансите с "мъдреците от Цийон".

Тук явно не е минало без Рачковски, защото през 1897 година той и неговите хора разбиват по заповед на Вите вилата на дьо Сион в Теритете, Швейцария, и изнасят много документи. Те търсят материали, насочени срещу Вите, и вероятно там откриват във вариант книгата на Жоли. Остава загадка как Рачковски, предан слуга на Вите, може да разпространява документ, който дори в преработен вид все още крие сериозна опасност за неговия покровител. Не е ли имал намерение да припише цялата книга на дьо Сион? Подобна стъпка би обслужила едновременно две цели: антисемитите могат да заявят, че световният еврейски заговор е разобличен от евреин по произход, а дьо Сион ще бъде морално унищожен и известно време няма да може да се защити от обвиненията. А ако си спомним, че в Русия дьо Сион се нарича просто Цион, заглавието "Протоколите на цийонските мъдреци" започва да звучи като зловеща шега-подигравка. Всичко това е напълно в стила на Рачковски.

Във всеки случай напълно е вероятна хипотезата, че сатирата на Жоли срещу Наполеон III е преработена от дьо Сион в сатира срещу Вите, която след това, под ръководството на Рачковски, е преправена, превръщайки се накрая в "Протоколите на цийонските мъдреци".

Но все пак завесата на тайнствеността остава и няма изгледи, че скоро ще бъде повдигната. В архивите на тайната полиция, пазещи се днес в Гуверовския институт и в Станфордския университет, няма нищо; личният архив на Рачковски в Париж (днес изчезнал) също не е запазил нищо: Борис Николаевски го преглежда през 1930 година. Архивите на дьо Сион, които вдовицата му в Париж пази до Втората световна война, са загубени. Загадъчна е и "Тайната на евреите", внимателното проучване на която едва ли позволява да се припише авторството й на дьо Сион или Рачковски. И всичко това може да се обясни само с едно - преследван в продължение на няколко дена от агентите през 90-те години, Цион е унищожил всичко.

А ако става въпрос за ранните издания на "Протоколите", сравнението с хектографските фрагменти, намиращи се в библиотеката Уайнър, показва, че вариантът на Нилус е най-близък до първоизточника, макар че не е първата публикация. Сергей Нилус в действителност е ключовата фигура, дала живот на фалшификата. По какъв начин той е попаднал при него, остава неизвестно, както и много други неща. Самият Нилус в предговора към изданието от 1917 година казва, че копието на "Протоколите" му е предал Сухотин през 1901 година, докато в писмо от сина на Филип Степанов, което се пази в колекцията на Фрайенвалд в библиотеката Уайнър, се казва, че там името на Степанов е сгрешено. Във всеки случай достоверно се знае, че през 1901 година Нилус е живял в непосредствена близост до именията на Сухотин, Степанов и Глинка. Както вече казахме, съществуват сериозни основания да се смята, че Рачковски или се е срещал лично с Нилус, или е имал непосредствено отношение към копието на "Протоколите", принадлежащо на Нилус.

 Опитвайки се да разгадае тайната, свързана с първоизточника на "Протоколите", изследователят постоянно се натъква на двусмислици, варианти и загадки. Към тях не трябва да се отнасяме прекалено сериозно. За нас беше важно да се вгледаме по-внимателно в странния изчезнал свят, който дава живот на фалшивите "Протоколи" - свят на агенти от царската полиция и на лъжемистици, процъфтяващ в самата сърцевина на разлагащия се царски режим.

Уникалното значение на "Протоколите" се състои в огромното влияние, което оказват по-късно - макар че това е невероятно, не може да бъде оспорено -  върху цялата история на ХХ век.

БЕЛЕЖКИ

1. Тайната полиция (така наречената охранка) е основана с императорски декрет след убийството на Александър II през 1881 година за "защита на обществения ред и сигурността". Преди това за ядро на тайната полиция се смята Третият отдел на Императорската канцелария, учреден през 1826 година след въстанието на декабристите. Полицейският департамент има свои отдели на тайната полиция във всички главни градове на Русия и чуждестранен отдел в Париж. Той, както и другите подразделения, се подчинявал на министъра на вътрешните работи.

2. Протоколният запис на това свидетелство, дадено на Бернския процес, се намира в библиотеката Уайнър (Лондон).

3. Papus. "Echo de Paris", 27 oct. 1901 г. (Папюс е окултист, близък до руския императорски двор. - Бел. рус. ред.).

4. М.А. Taube, La Politique russe d'avant-guerre et la fin de l'Empire des tsars (1904-1917). Paris, 1928, p. 26.

5. Вж.: Gehan-Preval. Anarchie et nihilisme. Paris, 1892, p. 202-207.

6. Фотокопие на този документ - на френски език - е изпратено от съветските власти в Берн по време на процеса и се пази в библиотеката Уайнър в Лондон.

7. Подобни измислици се разпространяват и за Сергей Нилус, който също умира от собствена смърт.

8. Последователи на Антон Месмер, който лекува с хипноза и "животински магнетизъм". - Бел. рус. ред.

9. По-късно тя става противник на Разпутин. - Бел. рус. ред.

10. А.М. дю Шайла. С.А. Нилус и "Сионские протоколы". - "Последние новости", 12 и 13 мая 1921 (Париж).

11. Фотокопие от текста на Московския цензурен комитет е изпратено от съветските власти в Берн. Немският превод на документа се намира в библиотека Уайнър.

12. Руска национална риза (рубашка). - Бел. прев.

13. Малък манастир. - Бел. прев.

14. Почти всички тези негови наблюдения влизат в изданието на "Протоколите" от 1911 година.

15. А.М. дю Шайла. С.А. Нилус и "Сионские протоколы". - "Последние новости" (Париж), 12 и 13 мая 1921.

16. А.М. дю Шайла. С.А. Нилус и "Сионские протоколы". - "Последние новости" (Париж), 12 и 13 мая 1921.

17. Норман Кон цитира и спомените на Мария Дмитриевна Кашкина, също съседка на Нилус в Оптин манастир. Тъй като те не прибавят нищо съществено и ново към разказа на дю Шайла, редакцията счете за възможно да ги пропусне. - Бел. рус ред.

18. Н.Д. Жевахов. Сергей Александрович Нилус. Нови Сад, 1936.

19. Н.Д. Жевахов. Сергей Александрович Нилус. Нови Сад, 1936, с. 20.

20. Николай Евгениевич Марков (1866 - годината на смъртта неизвестна) - руски политически деец, едър помешчик, реакционер, монархист. От 1905 година е активен член на "Черна сотня", организатор на "Партията за народен ред" в Курск, която през 1907 година се слива със "Съюза на руския народ", в който Марков е член на Централния комитет. По-късно излиза от организацията и се присъединява към Съюз "Архангел Михаил" ("Союз Михаила Архангела"). В III и IV Държавна дума, като депутат от Курска губерния, Марков 2-ри оглавява крайно десните сили. Придобива печална известност, след като започва да се изказва в Думата с провокационни програмно-шовинистични речи. След революцията на разпит в Извънредната следствена комисия към Временното правителство признава, че за издаването на един от официалните органи на Съюза на руския народ - "Земшчина" ("Земщина") - е получавал тайно от правителството 144 000 рубли годишно. - Бел. рус. ред.

21. Според ръкописните спомени на М.В.Орлова-Смирнова, дъщеря на селски свещеник от Владимирска губерния, в чийто дом е живял през последните си години Нилус, Е.А.Озерова е починала в град Кола, Мурманска област, в дома на бившата си икономка. В спомените на Марков 2-ри град Кола е представен като Колима, а домът на бившата икономка - като концлагер. - Бел. рус. прев.

22. Писмо от архива на библиотека Уайнър.

23. Факсимиле на текста в кн.: J. Fry. Waters Flowing Eastwards. Paris, 1933, p. 100.

24. Б.И. Николаевский - меншевик, историк, колекционер на книги и материали по история на руската революция. След революцията живее в чужбина, окончателно се установява в САЩ. - Бел. рус. прев.

25. Собствена колекция на автора.

26. J. Fry. Ор. cit., р. 87-89.

27. Елена Петровна Блаватска (1831-1891) - руска теософка и спиритистка, автор на книгата "Тайната доктрина". - Бел. рус. ред.

28. В края на ХIХ век се появява и развива така нареченият политически цийонизъм - движение, което си поставя за цел създаването на еврейско "национално огнище" (след това и държава) в Палестина. За създател на политическия цийонизъм е прието да се смята виенският журналист Теодор Херцел. В програмната си брошура "Еврейската държава" (1896 г.) той провъзгласява идеята за необходимостта от създаване на еврейска държава като единствено средство за разрешаване на еврейския въпрос. Херцел става инициатор за създаването на Световна цийонистка организация (СЦО). Първият конгрес на СЦО се провежда през 1897 година в Базел, където е приета програмата на политическия цийонизъм (Базелска програма). Тя определя задачата да бъдат създадени за евреите правозащитни убежища в Палестина, да се развие там еврейска община, да се укрепи еврейското национално чувство и самосъзнание, като се има предвид, разбира се, че основната цел е създаването на бъдеща еврейска държава. - Бел. рус. ред.

29. Обвинението срещу офицера от френската армия евреина Драйфус в държавна измяна се превръща през тези години в повод за широка антисемитска кампания. - Бел. рус. ред.

30. Текстът е приведен в кн.: Ю. Делевский. Протоколы сионских мудрецов. (История одного подлога.) Берлин, 1923, с. 137-158.

31. Текстът е приведен в кн.: Ю. Делевский. Протоколы сионских мудрецов. (История одного подлога.) Берлин, 1923, с. 155.

32. Вж.: Николаевски в частен разговор с автора Анри Ролан. - In: L'Apocalypse de notre temps. Paris, 1939. (Иля Цион, противник на провежданите от Вите реформи, между другото служи като чиновник в Министерството на финансите при него. - Бел. рус. прев.)

33. E. de Сyon. La Russie contemporaine. Paris, 1892.

(Следва)

сряда, септември 04, 2024

КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА) – 12

До тук, който е следил този блог, знае, че публикувахме книгата на Кирил Григоров Пърличев, син на нашия именит възрожденец Григор Пърличев и деец на македонското освободително движение, „Сръбските жестокости в Македония (1912-1915)“. Цялата публикация може да видите ТУК.

Това е обаче част от по-голямата книга на Кирил Пърличев „Сръбският режим и революционната борба в Македония (1912-1915 година), която започваме да публикуваме от днес след превръщането на наличния PDF файл с ABBYY FineReader 15 в текст и редактирането на текста от стария правопис към съвременния.

ДО ТУК: ПРЕДГОВОР

ГЛАВА ПЪРВА: 1. Хуриета и балканската война от 1912 година; 2. Българските революционни чети — партизански отряди в помощ на съюзнишките сръбски войски против турците; 3. След привършване на военните действия и настаняването им в Македония сърбите неприязнено се отнасят спрямо българското население; 4. Населението реагира още от първия ден. Изложения до българското правителство и българския цар; 5. Междусъюзнишката война и последствията ѝ: открито преследване на всичко българско — език, училища, черкви, учители, свещеници, владици, граждани, селяни; биене, затвор, заточение, конкретни случаи.

ГЛАВА ВТОРА: 1. Въстаническо движение в Дебър — Струга — Охрид.; 2. 3. 4. Прогонване на сръбскитe войски и установяване българска революционна власт. Фронтът на въстаническите боеви сили. Водителитe на въстанието.; 5. Изстъпления на сърбите при потушаване на въстанието.; 6. Нови преследвания, гонения и убийства - сега в невъстанали градове и околии..

ГЛАВА ТРЕТА: 1. Подновяване преустановената от турско време революционна борба. Тайни групи по градове и села; куриери, поща; избягване в гората, формени чети, селските общински кметове и общински управления в услуга на нелегалните борци.; 2. Сражения между четите и сръбските войскови части..

КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / "СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА)" В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

1. Динамитни атентати: железопътния мост на река Тополка и оня на Демир Капия.

Ако една част от редицата сражения между революционните чети и сръбските жандармерийски или войскови отделения бяха неизбежно наложени на първите поради изтъкнатия факт, че т се намножиха по брой и увеличиха по състав: друга част пък такива бяха дело на собствена инициатива, предприети с цел да накаже някой отличил се по злодеянията си престъпник и да се успокои възмутената народна съвест. Но в тази неравна борба между жадуващото за свобода българско население от Македония и завоевателите настъпи и такъв момент, когато революционната организация мина от отбранително в нападателно положение. Това стана, когато водителите на освободителната борба преценвайки несносното положение вътре в решиха да се предприемат в страната редица динамитни атентати. Посредством тях избегнаха се от една страна тежките последствия за населението от сраженията, които даваха четите, като при това протестът срещу сръбския режим ставаше по-силен, по-ефектен, а от друга страна македонският въпрос изпъкваше пред света като въпрос съвсем неразрешен, нито чрез анексията на Македония към Сръбското кралство, нито чрез Букурещкия договор.

Първа проява на революционната борба в тази ѝ нова фаза бе разрушението с динамит на железопътния мост на р. Водосир, между Удово и Демир Капия, извършено от Радовишкия войвода Христо Симеонов преди още да избухне конфликтът между Австро-Унгария и Сърбия.

След започването на войната между Австро-Унгария и Сърбия, а именно на 16-и август 1914 година, Велешката чета под войводството на Владимир Сланков бомбардира железопътната линия при с. Скачинци, Велешка околия.

По-късно, а именно през м. ноември с. г. четата на Кольо Левтеров с минната команда на Димитър Недков устрои атентата върху Карадачкия и Водосирския мост на Демир Капия, недалеко от с. Градец. С умелата подготовка на предварителните работи, смелостта на четниците и ценното съдействие, което оказаха селяните в тая акция, четата изпълни задачата си, без да даде нито една жертва, като издебна сръбските застави и постове при двата моста в състав от 40 души войници с един офицер и един инженер кондуктор и ги изби до един. След това и двата моста бидоха бомбардирани. Дълго време след това снабдяването на сръбската войска с припаси и муниции, доставяни през Сърбия, се затрудни значително и трябваше да се извършва с трансбордиране. С това мостът на р. Водосир беше за втори път повреден. За трети път той бе разрушен след това от Кукушкия войвода Гоце Междуречки

(Следва)

вторник, септември 03, 2024

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / МАРСЕЛ ПРУСТ – “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 3

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

МАРСЕЛ ПРУСТ: “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 1, 2

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

МАРСЕЛ ПРУСТ (1871-1922) - “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ (1919 г.)

* * *

Ще напомня, че стилът е маниер на писателя, този особен маниер, който го отличава от останалите писатели. Изберете сега три откъса от трима различни автори, които познавате, при това така, че нищо в съдържанието да не бъде подсказващо, и ще възкликнете с възторг, познавайки: „Това е Гогол, това е Стивънсън, това, разбира се, е Пруст!“, а вашето решение ще се основава на поразителните разлики в стила. В стила на Пруст се наблюдават особено отчетливо три елемента:

1. Богатство на метафоричната образност, многослойни сравнения. Именно през тази призма съзерцаваме красотата на книгата на Пруст. В разговора за него терминът „метафора“ се използва често в широк смисъл, като синоним на смесена форма или на съпоставяне изобщо, защото при Пруст сравненията постоянно преминават в метафори и обратно, с преобладаване на метафората.

2. Склонност да се разпространява и запълва изречението до пределен обем и дължина, като се набутват в торбата му неимоверно множество вмъкнати словосъчетания и подчинени и съподчинени изречения. По словесната си щедрост той е истински Дядо Коледа.

3. За предишните романисти е привично отделянето на описателните части от диалозите: откъс с описателен характер се сменя с диалог и т. н. Разбира се, такъв метод и до ден днешен се използва в широката литература, в литературата от втори и трети сорт, която се продава по бутиците, и в литературата, разпространявана на килограм. Но у Пруст разговорите и описанията се преливат помежду си, образувайки ново единство, в което цветът, листото и бръмбарът принадлежат към едно и също цъфтящо дърво.

„Дълги години съм си лягал рано“. Изречението, с което започва книгата, е ключ към темата, в центъра на която е спалнята на чувствителното момче. То се опитва да заспи. „Чувах изсвирвания на влакове; по-близки или по-далечни, подобни на птичи песни в гора, даващи представа за разстоянията, те чертаеха пред мисления ми взор безлюдната полска шир, такава, каквато се простираше пред бързащия да пристигне на следващата гара пътник. Докато влакът я прекосява, този кратък преход щеше да се отпечатва в неговите спомени ведно с вълнението от новата местност, непривичните жестове току-що прекъснатия разговор в купето и сбогуването под бледата лампа, които ще го съпътстват известно време в мълчанието на нощта, и сладката радост от близкото завръщане в къщи“. Свиренето на влака отбелязва разстоянието както пеенето на птиците в гората – допълнително уподобяване, вътрешно сравнение, типичен похват за Пруст, добавящ към картината всичките възможни цветове и силиа. По-нататък идеята за влака се развива логично, преминава към описание на един пътешественик и неговите преживявания. Подобно разгръщане на образа е любим маниер на Пруст. То се различава от несвързаните сравнения на Гогол и по своята логика, и по своята поезия. Сравнението у Гогол е винаги гротеска, пародия на Омир, неговите метафори са близки до бълнуването, а тези на Пруст – до мечтите.

Малко по-нататък в съня на момчето се осъществява метафорично сътворяване на жена. „Случваше се, както Ева се е родила от едно ребро на Адам, насън да ми се яви жена поради необичайното положение на бедрото ми. <...> Тялото ми, усещащо в нейното тяло собствената си топлина, се устремяваше към нея и аз се събуждах. Целият останал човешки род ми се струваше съвсем далечен в сравнение с тази жена, с която само преди миг се бях разделил. Бузата ми още гореше от нейната целувка, тялото ми тръпнеше под тежестта на снагата й. Ако тя приемеше, както това се случваше от време на време, чертите на някоя жена, която действително познавах, бях готов да се посветя на една-единствена цел — да я намеря отново, както някои предприемат пътешествие, за да видят със собствените си очи града на мечтите си, въобразявайки си, че действителността може да им предложи обаянието на бляна. Малко по малко споменът за изживяната наслада избледняваше и аз забравях присънилата ми се жена“. Отново пред нас е похватът на разгръщането: търсенето на жената е сравнено с пътешествие и така нататък. Случайните търсения, посещения и разочарования създават една от основните теми в цялата книга.

Случва се разгръщането на един период да обхваща цели години. От сънуващото, събуждащото се и отново заспиващо момче преминаваме незабележимо към неговите възрастни навици да заспива и да се събужда, към времето на неговия разказ. „Когато човек спи, върволиците часове, години, светове се нареждат около него. Събуждайки се, той се допитва инстинктивно до тях и в миг разбира на коя земна точка се намира и колко време е минало, откакто е заспал. <...> Но достатъчно беше да потъна в собственото си легло в по-дълбок сън с напълно освободена от всяко напрежение мисъл и загубвах представа за плана на стаята, в която бях заспал. Разбуден посред нощ, незнаейки къде се намирам, в първия момент не съзнавах дори кой съм. Останало ми беше само чувството за съществуване в неговата първична простота, каквото навярно трепка в гърдите на животното. Бях по-нищ и от пещерния човек. Но тогава споменът, все още не за истинското ми местонахождение, а за някои обитавани от мен места, където бих могъл да се намирам, ме осеняваше като помощ свише и ме изтръгваше от небитието — сам не бих съумял да изляза...“

Тогава се включва телесната памет и тялото „Тялото ми, толкова изтръпнало, че не можех да се помръдна, се мъчеше да разпознае по умората как са разположени крайниците ми, да отгатне накъде се простира стената, как са подредени мебелите, за да възсъздаде й назове жилището, в което се намирах. Паметта на моето тяло, паметта на моите ребра, колене, рамене му показваше последователно няколко стаи, в които бе спало, а невидимите стени около него, измествайки се според формата на въображаемата стая, кръжаха в мрака. И преди още мисълта ми, спряна колебливо пред прага на времето и формите, да отъждестви жилището, като съпостави обстоятелствата, то, моето тяло, си спомняше леглото във всяка една от тези спални, мястото на вратата, изложението на прозорците, наличието на коридор, като извикваше и мислите, които са се въртели в главата ми, когато съм заспивал там, мисли, изплували отново при събуждането ми“. Преминаваме през анфилада от стаи и метафори. За миг той отново става дете в широкото си легло с балдахин и „тутакси си казвах: „Гледай ти! Заспал съм, без да дочакам мама да ми каже лека нощ!“ В такива минути той се връща на село, при своя отдавна починал дядо. След това попада в дома на Жилберт (сега вече госпожа дьо Сен Лу), някога принадлежаща на Суан, в Тансонвил, в редицата от летни и зимни стаи. Накрая се събужда истински, вече като възрастен човек, връщайки се в настоящето, в своя парижки дом, но споменът е пуснат в действие: „Обикновено не се опитвах да заспя веднага. Прекарвах по-голямата част от нощта в спомени за нашия минал живот в Комбре, при сестрата на дядо, в Балбек, Париж, Донсиер, Венеция или другаде, извиквах мислено различните места, хората, които познавах там, личните ми впечатления от тях, както и всичко, чуто от други“.

А като си спомня Комбре, той отново се връща в детството, във времената, за които разказва: „В Комбре мъчителната и натрапчива представа за спалнята ми започваше да ме преследва още от късните следобедни часове, дълго преди момента, когато трябваше да си легна и да стоя буден далеч от мама и баба“. Когато е особено потиснат, предобедното време прекарва зад вълшебен абажур, който показва средновековната приказка за злодея Голо и добрата Жьонвиев дьо Брабан (предвестница на херцогиня Германт). „Преходът“ на вълшебния абажур към лампата в столовата стига до малката гостна, където се събира семейството, когато времето е лошо, при което дъждът служи за повод да бъде представено на читателите бабата – най-благородното и влиятелно лице в книгата, защитничка на разходките по мократа градина. Появява се Суан: „Чувахме в края на градината не еднократния продължителен звън, който заливаше с непресекващия си леден звук всеки обитател на къщата ни, когато влизаше, „без да звъни“, а двойното плахо прозвъняване с мек и позлатен тембър на звънеца за външни хора <...> ине след дълго дядо казваше: „Чувам гласа на Суан.“ <...> Макар и много по-млад от дядо ми, господин Суан беше твърде близък с него, защото дядо ми е бил един от най-добрите приятели на баща му — прекрасен човек, но малко особняк, който менял настроението и мнението си от най-малката дреболия“. Суан е светски човек, познавач на изкуствата, изискан парижанин, любимец на висшето общество, но приятелите му в Комбре, семейството на разказвача, не подозират за неговото положение и го смятат просто за син на борсовия посредник, които е техен стар приятел. Към съществените характеристики на романа се отнасят различните начини, по които различни очи виждат един и същи човек; да речем, призмата на предразсъдъците, през която гледа на Суан лелята на Марсел: „Един ден, когато бе дошъл да ни види, след като бе вечерял в Париж, и ни се извини за вечерното си облекло, Франсоаз [готвачката] узна от кочияша му, че идвал от „една принцеса“. - Е да, някоя принцеса от лекото общество - отвърна невъзмутимо леля, повдигайки иронично рамене, без да откъсне поглед от плетката си“.

Има една съществена разлика в подхода на Джойс и Пруст към персонажите. Джойс взема един завършен, истински образ на човек, известен на Бог, известен на Джойс, разбива го на парчета и разсейва парчетата по пространство-времето на своята книга. Майсторите на четенето събират къс по къс пъзела и постепенно го събират наново. Пруст, напротив, твърди, че характерът, личността не може да бъде опозната с окончателна, неизменна точност. Той не дроби личността, а показва как тя отеква в съзнанието на другите персонажи. И се надява, като изобрази редица такива призми и сенки, да ги обедини в художествената реалност.

Встъплението завършва с разказа на Марсел за неговото отчаяние, когато идването на гостите го принуждава да каже „лека нощ“ долу и майка му не се качва при него в спалнята да го целуни преди сън; и всъщност повествованието започва с едно от посещенията на Суан: „Ние бяхме всички в градината, когато отекнаха двете колебливи трепкания на звънчето. Знаехме, че е Суан. Но въпреки това всички се спогледахме въпросително и пратихме баба да разузнае“. Метафората за целувката е сложна и ще премине през цялата книга. „Аз не откъсвах очи от майка ми. Знаех, че щом седнем на масата, няма да ми позволят да остана през цялото време, докато трае вечерята, и за да не противоречи на баща ми, мама няма да ми позволи да я целуна няколко пъти пред гостите, както бих я целунал в стаята си. Затова се заричах, щом влезем в трапезарията и вечерята започне, да вложа предварително, когато наближи часът за оттеглянето ми, в тази толкова кратка и бегла целувка всичко, което бе по силите ми: да избера с поглед мястото на бузата, където ще допра устните си, да се подготвя душевно, за да мога, започнал мислено целувката си, да посветя изцяло мига, който ще ми даде мама, на усещането от допира на бузата й до моите устни, подобно на художник, който, можейки да отскубне от модела си само няколко кратки сеанса, подготвя палитрата си и по памет, използвайки скиците си, нахвърля на платното всичко, за което в краен случай би могъл да мине и без позиране. Но преди още да позвънят за вечеря, несъзнавайки жестокостта си, дядо каза: - Детето изглежда уморено. Би трябвало да се качи горе и да си легне. Впрочем тази вечер сядаме късно на масата. <...> Аз поисках да целуна мама, но в този момент проехтя звънецът за вечеря. - Е, хубава работа, остави майка си на мира, стига сте се лигавили всяка вечер, смешно е да излагате на показ чувствата си. Хайде, качвай се!“

(Следва)

понеделник, септември 02, 2024

МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 65

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

НЕДЕЛЯ, 10 ЮНИ 1945 ГОДИНА

Радиото съобщава, че руска военна администрация идва в Берлин и че в бъдеще руското влияние ще се простира до Бавария, Хановер и Холщайн; че англичаните получават Рейн и Рур, а американците Бавария. Объркан свят, разделена държава. Мирът е от един месец.

Съзерцателна сутрин със слънце и музика. Четох Рилке, Гьоте, Хауптман. Утешително е, че те също са германци и са от нашите.

Тръгнах в един и половина следобед. Знойно пътуване през все още празния, мълчалив Берлин до Шарлотенбург, където отново седяхме заедно и планирахме. Към нас се присъедини нов човек, печатар. Според него няма смисъл да се поставят предварително поръчки за хартия. Всеки, който има хартия, я държи, дори я крие, защото се страхува от конфискация. И ако е готов да се откаже от нея, тогава пък ни липсва превозно средство и нямаме помещение, за да започне печатането. Автопаркът на нашето предприятие в момента се състои само от два велосипеда, което е повече отколкото имат много от предприятията в момента. Печатарят смята, че най-важното е да се вземе лиценз и да се чака официално разпределение на хартията от властите. Инженерът вече е обиколил всякакви немски и руски служби и малко унило докладва за всички утехи, които е получил там. Само унгарецът е изпълнен с оптимизъм. Определено е хитро куче. Когато споменах в разговор, че бившият ми работодател има все още в мазето си кутия, пълна със снимки на носители на Рицарския кръст, наградени на някаква церемония, но вече не могат да бъдат изпратени, той веднага попита, напълно оживен: „Снимки? Остъклени?"

- Да, в рамки и остъклени.

- Ще вземем стъклото - нареди той. Вече има служебно помещения някъде под ръка, разбира се, без прозорци, както повечето помещения в Берлин. Е, що се отнася до мене, може да отиде и да влезе там. Бих искала да бъда страничен наблюдател. Но още не се знае. Всички тези неща вероятно отдавна са изчезнали.

На път за дома се отбих при Гизела. Русата Херта отново лежеше болна на дивана, но този път лицето ѝ не беше червено, а по-скоро снежнобяло. Гизела каза, че е направила спонтанен аборт. Не питах повече. Просто подарих на всяко от трите момичета по един от сладкишите, които нашият унгарец ми даде на път за вкъщи „като благодарност за стъклената информация“. С пълнеж от мока, много добри. Беше прекрасно да се види как напрегнатите, вгорчени лица на момичетата се отпуснаха, докато опитваха сладкия пълнеж.

Говорих с Гизела за нашите издателски планове. Веднага щом някой от тях се осъществи, Гизела би могла да се присъедини. Тя изглеждаше скептична. Не може да си представи, че у нас ще позволят да оформяме изданията според нашите желания. Тя каза, че ще бъдат разрешени само печатни текстове с московска линия, която не е нейна. Все още се стеснява да използва думата „Бог“ пред мене; но всичко, което казва, е насочено натам. Убедена съм, че се моли и черпи сили от това. Тя няма нещо повече за ядене от мене. Очите ѝ са дълбоко хлътнали. Но тези очи блестят, докато моите са просто празни. Сега не можем да си помогнем. Но самото присъствие на други гладни хора около мене ме поддържа.

(Следва)

неделя, септември 01, 2024

СМОКИНИ И СЛИВИ

АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ / „ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА“ / Глава III ЗАДНИК-2

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

"ПРЕДИСЛОВИЕ": 1; 2; 3; 4

Глава I МОЗЪКЪТ НА ИСУС И МОЗЪКЪТ НА САТАНАТА

Глава II ПОЖАР В ТЕАТЪРА НА УСЛОВНИТЕ РЕФЛЕКСИ

"ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава III

ЗАДНИК-2

Първите анатоми изобщо не наричали мозъчните полусфери „хемисфери“, както е прието от XVII век до днешно време, тоест полукълба.

Гален, Херофил и Еразистрат ги наричали „клунибуси“.

Иначе казано, задни полукълба.

Отвореният мозък приличал на античните живорези на стар сбръчкан задник.

Асоциацията вероятно се появила заради правия разрез, който дели този почтен орган на две половини.

Така или иначе, но най-първото впечатление се оказало най-вярно.

Само ако имаш в главата си задник–2 можеш да си спечелиш такава неапетитна история и да получиш толкова жалки (в дадения момент) резултати от развитието на вида.

Марсоходът и безпилотните авиационни комплекси са, разбира се, мили неща. Но дали те са лице на човешката цивилизация?

Безусловно, не. Това са само вишнички върху голямата торта на Освиенцимите и сериалите.

Нашите марсоходни вишнички могат да бъдат сложени върху нейната глупава глазура, а може и да бъдат махнати. Тортата няма дори да забележи това.

Да, човекът е в пълен възторг от своите достижения. (Той ги вижда като грандиозни).

Homo се възхищава от своя мозък, гордее се с мумиите, ракетите и газираната вода. Той е уверен в наличието на „вътрешен космос“, „душа“ и уникалност на всеки човек.

Разбира се, той лъже майсторски. И това не е удивително.

Около преди 5200 години в Междуречието стартирала хронологията на цивилизацията. Едновременно с нея се включил и генераторът на мита за „тайната“ на човека.

Генераторът боботи до ден днешен, обновявайки непрекъснато безсмислиците на шумерските графомани.

В сказанието за Гилгамеш, в най-първия опус на човечеството, разбира се, управлявали демони и господари, но и висшето предназначение на homo също прозира.

Откъде изобщо се взела тази първична, шумеро-акадска глупост.

Ще поясня.

Изумлението се появило дълго преди клинописа на Междуречието. В горите, саваните и пещерите. Навсякъде, където щъкали първичните човешки стада.

Земетресенията, калните потоци, ехото, свлачищата, гейзерите, обикновените и кълбовидните мълнии, внезапните успехи и трагичните случайности били трудни за напълно игнориране. Те озадачавали даже homo.

Той все още не можел да се удивлява силно, но се появили някои недоумения. Те трябвало да бъдат някак си обяснени.

Да предложи правилните им обяснения мозъкът, естествено, не можел и по свой навик плодял грубовати химери. Те се трупали и жужали в първобитните черепи.

Въпроси и отговори от същия вид вероятно възникват даже при хипопотамите. Но те нямат възможност да ги обсъдят и да предат своите разбирания на децата си.

А хомо вече можел. Защото щом речта се закрепила в ежедневието, веднага било намерено най-извратеното ѝ приложение.

Естественото слабоумие на хората по това време не можело да не създаде боговете.

А също така съвкупността от тези безсмислени представи, които винаги вървят в комплект с боговете.

В което не би имало нищо страшно. Но, уви, съществува законът за „заетото място“, при което този, който дойде първи, остава вечен стопанин.

Така и станало. И с боговете, и с робите, и с храмовете.

Затова не е никак удивително, че 99,9% от отпуснатото му време родът homo изхарчил не за развитие, а за безконечно скитане от един бог към друг, за масови убийства и култови практики.

Това се случило точно защото шумерите получили наследство във вид на чисто пещерни представи за реалността.

Именно от тях те изваяли първия образ на света. А драскайки с пръчици по глината, за съжаление, намерили начин да го опишат.

Ще припомня, че това било преди всякаква наука. Затова като образ се получил концентрат от удивителна идиотщина. Но, като нямал конкуренти, той пуснал корени и станал основа на общочовешките ценности.

През следващите 5000 години пълчища хуманитаристи с тоги, жабо и бейзболки довели клинописните глупости до съвършенство.

Появили се хиляди романи, поеми и сериали. Изсечени били саркофази, нарисувани били картини, изваяни били статуи, разпънати били богове.

Майсторството в позлатяването на първобитната глупост достигнало съвършенство.

Като се украсила с рими и скъпоценни камъни, глупостта започнала да се нарича култура и придобила статут на необикновено важно явление.

Културата запазила в общи линии чертите на шумерските безсмислици, но повишила тяхната наркотичност.

И я повишава редовно, защото това, което замъглявало сладостно мозъците през XII век, не работи добре през XXI-ви.

Какво представлява културата?

Несъмнено, поради силата на своя произход, тя е лъжа както за човека, така и за света.

Тя е отличен начин да се постигне лесно, но пронизващо ПСС, иначе казано – променено състояние на съзнанието.

Принципът на действието на културата е неизменен, но опаковките и и концентрациите могат да варират.

Даже еднократната доза от този халюциноген, съставен от история, религия и изкуства, позволява на всеки homo да усети своята значимост.

Както и този факт, че в неговия мозък квартируват „вътрешен космос“, „душа“ и други загадъчни аксесоари.

Културата ласкае. Тя рисува човека като сложно същество, имащо ирационален и малко свръхестествен произход, притежаващо някаква „личност“ и абсолютна индивидуалност.

За съжаление, нищо от това не е истина.

Да.

За щастие, има и изтрезвител. Защото усилията на 125-те упорити хора не пропаднал даром.

Там, където започват знанията за мозъка, завършва властта на изкуството, религията и историята.

От боговете и героите се олющва позлатата. Руши се натрапеното от културата самодоволство.

Оголват се истинските корени на човешкия род. А също и фактът, че няма нито „тайна“, нито „изключителност“.

Да, проучването на човека задължава да се проучи и неговата култура. Но това трябва да се прави толкова хладнокръвно и безстрастно, както лекарят анализира човешките изпражнения. Смисъл несъмнено има. Защото отделеното е винаги по-правдиво от отделящия. Тук най-важното е да не се увлечем от миризмата на проучвания субстрат и „да не се насадим“ върху него.

(Следва)