SKREENETT НА ПЛАЖА, 1929 ГОДИНА

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

ПРЕВЕЛ ОТ АНГЛИЙСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Skreenette е плажно приспособление, появило се за първи път през 1929 г. Състои се от палатка с формата на камбана, снабдена с презрамки, която позволява на плажуващия да се облича и съблича изцяло защитен от чужди погледи на обществен плаж или басейн.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1990 г. / ИКОНОМИКА / МЪРТЪН МИЛЪР

Мъртън Милър (Merton Miller)

16 май 1923 г. - 3 юни 2000 г.

Нобелова награда за икономика (заедно с Хари Марковиц и Уилям Форсайт Шарп)

(За пионерската работа в теорията за финансовата икономика.)

Роден съм в Бостън, Масачузетс, и съм единственото дете на Джоел и Силвия Милър. Баща ми, адвокат, е завършил Харвардския университет през 1916 г. и поне в това отношение аз го последвах, влязох в Харвард през 1940 г. и завърших през 1943 г. Основният ми интерес обаче беше икономиката, а не правото. Един от моите състуденти в колежа – наистина бяхме в една и съща група от курса за встъпително проучване, икономика А – беше Робърт М. Солоу, лауреат по икономика за 1987 г.

През годините на войната работех като икономист първо в отдела за данъчни изследвания на Министерството на финансите на САЩ и впоследствие в отдела за изследвания и статистика на Борда на управителите на системата на Федералния резерв. През 1949 г. реших да се върна към аспирантурата и избрах университета „Джонс Хопкинс“ в Балтимор главно защото тогава Фриц Махлуп беше водещ член на неговия малък, но много изтъкнат факултет.

Моето първо академично назначение след като получих докторска степен от „Хопкинс“ през 1952 г. беше на гостуващ асистент-лектор в Лондонското училище по икономика през 1952-1953 г. Оттам отидох в Технологичния институт „Карнеги“ (сега университет „Карнеги-Мелън“), чието Висше училище по индустриална администрация беше първото и най-влиятелното от новата вълна изследователски ориентирани бизнес училища в САЩ. Сред моите колеги в „Карнеги“ бяха Хърбърт Саймън (лауреат по икономика за 1978 г.) и Франко Модилиани (лауреат по икономика за 1985 г.). Модилиани и аз публикувахме първия от нашите съвместни документи за корпоративните финанси през 1958 г. и си сътрудничихме в няколко последващи години до средата на 60-те.

През 1961 г. напуснах „Карнеги“ заради Висшето училище по бизнес към Чикагския университет, където съм оттогава с изключение на едногодишната ми гост-професура в университета в Лувен, Белгия, през 1966-1967 г. В Чикаго, където в момента съм заслужил професор, по-голямата част от работата ми продължи да бъде фокусирана върху корпоративните финанси до началото на 80-те години, когато станах публичен директор на Чикагския борд по търговия. Оттогава моите изследователски интереси се изместиха силно към икономическите и регулаторните проблеми на индустрията на финансовите услуги и особено на борсите за ценни книжа. В момента съм публичен директор на Чикагската търговска борса, където по-рано бях председател на специалната академична комисия за изследване на краха от 19-20 октомври 1987 г.

Продължавам да бъда активен поддръжник на свободните пазарни решения на икономическите проблеми в традицията на моите колеги лауреати от Чикаго Милтън Фридман (1976 г.), Теодор Шулц (1979 г.) и Джордж Стиглър (1982 г.).

Преждевременната смърт през 1969 г. на първата ми съпруга Елинор, майка на тогавашните ми три малки дъщери, беше тежък личен удар. После се ожених повторно и съпругата ми Катрин и аз разделяме времето си между градската къща в Хайд Парк през седмицата и провинциалното уединение във функциониращата ферма (макар и обработвана не от нас) в Уудсток, Илинойс, през почивните дни. Подобно на някои други хора, които се оттеглят през почивката, мое хоби стана косенето на храсти плюс малко занимание с градинарство.

ИЗТОЧНИК: https://www.nobelprize.org/prizes/economic-sciences/1990/miller/biographical/

Превод от английски: Павел Николов

НОРМАН КОН / БЛАГОСЛОВ ЗА ГЕНОЦИД (Митът за световния еврейски заговор и "Протоколите на цийонските мъдреци") - 1

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

КЪМ ЧИТАТЕЛИТЕ [1]

Предлаганата на читателското внимание книга представлява интерес в няколко отношения. Преди всичко тя дава отговор на въпроса за достоверността на документа, който и до днес се използва като едно от основанията за черносотническа антисемитска пропаганда.

Известният английски учен Норман Кон, опирайки се на значителен брой документи, проследява създаването на фалшификата, който под името "Протоколите на цийонските [2] мъдреци" е разпространен в началото на ХХ век от погромаджиите в Русия, а след това е използван в Германия през периода, когато нацистите се готвят да дойдат на власт.

Макар че лъжливият характер на документа е общопризнат, което намира отражение например във всички последни издания на "Британската енциклопедия" и в други западноевропейски и американски справочни издания, нашият читател и до ден днешен не притежава достатъчно пълно и обстоятелствено описание на това как е бил създаден този подправен текст.

Основните етапи в изфабрикуването на документа са набелязани още от известния изследовател на най-новата руска история Бурцев. Опирайки се на Бурцевите разобличения и на работата, извършена от други изследователи, Кон проследява убедително етапите, през които преминава създаването на фалшификата. Използвайки интертекстуални методи за изследване, той доказва неопровержимо, че в основата на "Протоколите на цийонските мъдреци" и следващите ги видоизменения, широко използвани за целите на черносотническата пропаганда, лежи блестящ френски политически памфлет от миналия век.

Един от основните похвати на споменатата пропаганда е било и си остава до ден днешен разпространяването на измислици за някакъв съществуващ еврейски (в нацистката терминология "юдейско-масонски") заговор, поставящ си за цел да пороби другите народи.

За съжаление, това е още едно свидетелство колко актуална е книгата на Норман Кон, пресъздаваща първо мрачната руска атмосфера в началото на века, а след това и атмосферата в предфашистка Германия, направила възможно разпространението на фалшификата.

Книгата на Кон ще бъде полезна за всички читатели.

Вячеслав Иванов

доктор на филологическите науки, професор

Глава I. "ПРОТОКОЛИТЕ НА ЦИЙОНСКИТЕ МЪДРЕЦИ" И "ДИАЛОГ В АДА"

1

Хората, разпространявали през ХІХ век мита за световния еврейски заговор, са доста пъстра компания. Това са Барел с "Писмото на Симония" в началото на столетието, а значително по-късно, през последната третина на века - Хедше в Германия с "Речта на равина", французите Гуньо дьо Мусо, архиепископ Меран, абат Шабо, Едуард Дрюмон, руснакът Брафман, полякът Лютостански и сърбинът Осман бей. Тези хора разчистват заедно пътя за знаменития фалшификат, който надживява значително техните собствени, потънали в Лета, съчинения.

"Около 1840 г. - пише Осман бей в своята книга "Завладяването на света от евреите" - в Кракув е свикан еврейският парламент. Той е нещо като Вселенски събор, където се събират да се съвещават вождовете на Избрания народ. Събранието си поставило за цел да определи най-подходящите средства, за да постигнат евреите господство над всички земни ширини" [3].

Върху тази фантазия се гради книгата "Протоколите на цийонските мъдреци". "Протоколите" представляват доклади или бележки за доклади, в които член на тайно еврейско правителство - "мъдреците от Цийон" - представя план за постигане на световно господство.

На брой "протоколите", докладите или главите в обикновения стандартен вариант са двадесет и четири. Те са събрани в брошура, която в двете си английски издания малък формат съдържа около сто страници [4]. Да се предаде съдържанието на "Протоколите" не е толкова просто, защото те са многословни и са изложени в помпозен стил, а аргументацията им е уклончива и лишена от логика. Но с известно старание в тях все пак могат да се различат три главни теми: критика на либерализма, анализ на методите, уж позволяващи на евреите да постигнат световно господство, и описание на бъдещата им всемирна държава. Тези теми са изложени в най-разбъркан вид, но като цяло може да се каже, че първите две преобладават в първите девет "протокола", докато останалите петнадесет най-вече описват бъдещото царство. Ако се опитаме да подредим аргументацията на "Протоколите", тя в общи линии изглежда така.

Разчетите на "мъдреците" се градят върху специфично разбиране за политиката. Според тях политическата свобода е само идея, притежаваща огромна привлекателност за народните маси, която обаче на практика не е била никога осъществена. Либерализмът, който се заема с изпълнението на тази неразрешима задача, води в крайна сметка само до хаос, защото хората не са способни да се самоуправляват, те не знаят какво в действителност искат, лесно се лъжат от показната видимост и стане ли нужда да избират, не могат да вземат правилно решение. Когато съвсем основателно на власт била аристокрацията и свободата била в нейни ръце, тя я използвала за общото благо; например, грижела се за работниците, от чийто труд живеела. Но аристокрацията останала в миналото, а либералният ред, който я заменил, не е жизнеспособен и неизбежно трябва да доведе до деспотизъм. Само тиранинът може да въведе ред в обществото. Нещо повече, тъй като на света има повече порочни, отколкото порядъчни хора, силата остава единственото приемливо средство за управление. Силата винаги е права, а в съвременния свят основа на силата са капиталът и контролът над него. Днес в света управлява златото.

В продължение на много столетия съществува заговор за съсредоточаване на цялата политическа власт в ръцете на тези, които могат да я използват правилно, иначе казано - в ръцете на "цийонските мъдреци". Вече е направено много, макар че заговорът още да не е постигнал своите цели. Според много точно формулираните планове на "мъдреците" през периода, предшестващ установяването на господството им над целия свят, още съществуващите, но вече в достатъчна степен отслабени нееврейски държави трябва да бъдат унищожени.

Отначало за тази цел е необходимо във всяка държава да се постигне ескалация на недоволството и тревогата. За щастие средствата за това са предоставени от самата природа на либерализма. Още сега, поощрявайки безкрайната пропаганда на либералните идеи и непрекъснатото бърборене в парламентите, "мъдреците" помагат да се постигне пълно объркване в умовете на обикновените хора. Объркването и раздорите ще се засилят благодарение на многопартийната система: "мъдреците" грижливо задълбочават разногласията, оказвайки тайна подкрепа на всички партии. Те ще се погрижат хората да се отчуждят от своите ръководители. По-специално ще разгарят сред работниците постоянно недоволство, давайки си вид, че подкрепят техните искания, но в същото време тайно ще правят всичко възможно, за да понижат жизненото равнище.

Във всяка държава властта трябва да бъде опорочена. Аристокрацията трябва да бъде окончателно унищожена с помощта на засилено данъчно облагане на земята; тъй като аристократите никога няма да се откажат от разкошния си начин на живот, трябва да им се помогне да затънат в дългове. Като резултат от това трябва да бъде въведена президентска форма на управление, която дава възможност на "мъдреците" да издигат на президентските постове свои марионетки; предпочитание трябва да се дава на хора с "тъмно минало", за да се контролира по-лесно дейността им. Масонството и тайните дружества трябва да се направят послушни в ръцете на "мъдреците"; всеки масон, който окаже съпротива, трябва да бъде унищожен физически. Индустрията се концентрира в ръцете на гигантски монополи, за да може собствеността на неевреите да се унищожи мигновено, когато това бъде необходимо на "мъдреците".

Трябва също да се подкопават отношенията между държавите. Нужно е да се изострят националните различия, докато взаимното разбирателство между нациите не се изгуби напълно. Запасите от оръжие трябва да се увеличават постепенно и е необходимо да се водят колкото се може по-често войни. Тези войни обаче не трябва да водят до окончателна победа на някоя страна, а само да съдействат за създаване на още по-голям икономически хаос. В същото време е необходимо непрекъснато да се дестабилизират нравствените устои на неевреите. Широко да се пропагандират атеизма, красивия начин на живот, разпътството и порока; за тази цел "мъдреците" вече внедряват специално подбрани агенти като възпитатели и гувернантки в домовете на неевреите. Трябва особено старателно да се поощряват пиянството и проституцията.

"Мъдреците" признават, че неевреите все още могат да пречат за осъществяването на техния заговор, но са напълно уверени, че са способни да сломят всяка съпротива. Те могат да използват обикновените хора за сваляне на управляващите, довеждайки масите до такава степен на обедняване, че да въстанат едновременно във всички страни и под пълния контрол от страна на "мъдреците" да унищожат цялата частна собственост с изключение, разбира се, на собствеността, принадлежаща на евреите. Те могат да насъскват едно правителство срещу друго; след дълги години на изкусно плетени интриги и поощряване на взаимни вражди те ще могат лесно да постигат започване на война срещу всяка нация, противяща се на тяхната воля. Ако случайно дори цяла Европа се обедини срещу тях, те ще съумеят да получат подкрепа от оръдията на Америка, Китай и Япония. Освен това съществува метрото: подземните железопътни линии са измислени с една единствена цел - да дадат възможност на "мъдреците" при поява на сериозна опозиция да взривят която и да е столица. След това остатъците от опозицията могат да бъдат унищожени във всеки един момент с помощта на страшни болести. Предвижда се дори такава възможност: ако някои евреи проявят плахост, да бъдат довършени с помощта на антисемитизма.

Оглеждайки мислено съвременния свят, "мъдреците" подготвят почвата за планове с далечно бъдеще. Още сега те могат да констатират, че са нанесли сериозно поражение на религиите, особено на християнството. Днес, когато влиянието на езуитите е сведено до нула, а папството е беззащитно, то може да бъде унищожено по всяко време. Престижът на светските управници също пада; убийствата и заплахите от покушения ги карат да се появяват пред публика само заобиколени от телохранители, а убийците се прославят като истински мъченици. Нито управниците, нито аристократите вече могат да разчитат на преданост от обикновените хора. Икономическите безредици са разклатили обществените устои. Хитроумни финансови манипулации са довели до упадък на икономиката, до огромни държавни дългове; финансите са достигнали до състояние на пълна неразбория, златният стандарт [5] е предизвикал навсякъде национални катастрофи.

Скоро ще настъпи време, когато нееврейските държави, доведени до краен предел, ще се радват да предадат управлението на "мъдреците", които вече са успели да поставят основата на бъдещата държава. На мястото на аристокрацията те са установили плутокрацията, властта на златото, а златото се намира изцяло под техен контрол. Те контролират законодателната дейност и са довели законите до пълен хаос; изнамирането на арбитража [6] е нагледен пример за дяволските им хитрини. Те са взели надеждно в ръцете си образователната система. В тази област пагубното им влияние се е проявило в създаването на обучението с помощта на нагледни средства. Целта на тази техника е в това да се превърнат неевреите в "немислещи послушни животни, очакващи нагледност, за да я съобразят...".

"Мъдреците" вече осъществяват контрол над политиката и политиците; всички партии - от най-консервативните до крайно радикалните - са всъщност оръдия в ръцете им. Криейки се зад гърба на масонството, "мъдреците" са проникнали в тайните на всички държави и както е известно на всички правителства, са достатъчно силни да създадат общество с нов социален ред или, напротив, да разрушат едно общество, когато си поискат. След столетия борба, коствала живота на хиляди неевреи и дори на много евреи, "мъдреците" вероятно се намират само на сто години от окончателното постигане на целта си.

Тяхна цел е настъпването на "месианското време", когато светът ще бъде обединен от една религия, от юдаизма, и ще го управлява юдейски владетел от рода на Давид. Това време е благословено свише, защото сам Бог е избрал евреите да управляват света, а неговото устройство ще се отличава с напълно определена политическа структура. Обществото ще бъде организирано в пълно съответствие с принципа на неравенството; масите в него ще са отделени от политиката; образованието и пресата ще пресичат дори и най-малкия интерес към нея. Всички публикации ще се подлагат на жестока цензура, а свободата на словото и сдружаването ще бъде строго ограничена. Ограниченията ще бъдат представени като временни мерки, които уж ще отпаднат, когато се приключи с всички врагове на народа, но в действителност ще се закрепят завинаги. Историята ще се преподава само като нагледно средство, което подчертава разликата между хаоса в миналото и идеалния ред в настоящето; успехът на новата световна империя ще се противопоставя постоянно на политическата слабост и провалите на предишните нееврейски правителства. Всеки член на обществото ще бъде следен. Многочислена тайна полиция ще бъде вербувана от всички слоеве на населението и на всеки гражданин ще бъде втълпено безусловното задължение да съобщава за всички критични бележки, засягащи режима. Антиправителствената агитация ще бъде смятана за най-позорно престъпление, сравнимо само с кражбата или убийството. С всяка проява на либерализъм ще бъде приключено, от всички ще се изисква безпрекословно подчинение. В неопределено бъдеще ще бъде обещана свобода, но това обещание ще бъде ефимерно.

От друга страна ще бъде осигурено високо жизнено равнище на населението. Безработицата ще бъде ликвидирана, а данъците ще се определят в зависимост от дохода. Заинтересоваността на "малкия" човек ще бъде стимулирана от развитието на дребното производство. Образованието ще бъде планирано така, че младите хора да получат подготовка в зависимост от произхода им. Пиянството ще бъде осъдително, както и всяка проява на независима воля.

Всичко това ще даде на масите удовлетворение и покой и за това ще им помогне примерът на вождовете. Законите ще станат разбираеми и неизменни, а съдиите - неподкупни и безпогрешни. Всички еврейски ръководители ще се избират от способните, делови и доброжелателни хора. Освен това върховният вожд ще бъде човек с изключителни достойнства; всички неподходящи наследници ще се отстраняват безжалостно. Еврейският ръководител ще общува свободно с хората, ще приема техните петиции; никой няма да се досети, че е заобиколен постоянно с агенти на тайната полиция. Той ще трябва да води безукорен личен живот, без да покровителства своите родственици; няма да има никаква собственост. Ще бъде призван да работи постоянно по задачи, поставени му от правителството. Като резултат от това ще се възцари свят без насилие или несправедливост, в който всички ще се наслаждават на истинските обществени блага. Народите по света ще се възрадват, ще прославят прекрасното управление и затова царството на Цийон ще просъществува дълго.

Такъв е замисълът, който се приписва на тайнствените господа, наречени "цийонски мъдреци".

* * *

За първи път широката публика научава за него, когато няколко издания на "Протоколите" са публикувани в Русия през периода от 1903 до 1907 година. Най-ранният печатен вариант, с малки съкращения, е вариантът, появил се в петербургския вестник "Знаме" ("Знамя"), където се публикува от 28 август до 7 септември 1903 година. Редактор и издател на "Знаме" е П.А.Крушеван, известен върл антисемит. Няколко месеца преди появата на "Протоколите" в печата той организира погром в Кишинеу, по време на който са убити 45 евреи, над 400 са ранени, а 1300 еврейски къщи и магазинчета са разрушени.

Крушеван не съобщава кой му е изпратил или му е предал ръкописа; той само споменава, че е превод на документ, написан във Франция и озаглавен от преводача "Протоколи от заседанията на световния съюз на франкмасоните и цийонските мъдреци" ("Протоколы заседаний всемирного союза франмасонов и сионских мудрецов"); Крушеван го озаглавява "Програма за завоюване на света от евреите" ("Программа завоевания мира евреями").

Две години по-късно същият вариант, но този път без съкращения, се появява под формата на брошура със заглавие "Коренът на нашите беди" ("Корень наших бед") и подзаглавие "Къде е коренът на съвременните неуредици в социалния строй на Европа като цяло и по-специално на Русия. Откъси от древни и съвременни протоколи на Световния съюз на франкмасоните" ("Где корень современной неурядицы в социальном строе Европы вообще и России в частности. Отрывки из древних и современных протоколов Всемирного союза франкмасонов"). Произведението е предадено в Петербургския цензурен комитет на 9 декември 1905 година; разрешението за публикуване е получено веднага и през същия месец брошурата се появява в Петербург с библиографски данни от Императорската гвардия. Името на редактора не се споменава, но е съвсем вероятно това да е офицерът в оставка Г.В.Бутми, близък приятел на Крушеван, също като него по произход от Бесарабия.
        По същото време, от октомври 1905 г., Бутми и Крушеван вземат активно участие във формирането на крайно дясната организация "Съюз на руския народ" ("Союз русского народа"), известна с името "Черна сотня" ("Черная сотня"), която създава въоръжени отряди за борба с радикалите и либералите и за масови кървави разправи с евреите.

През януари 1906 година въпросната организация публикува отново брошурата "Коренът на нашите беди", но този път на обложката й присъства името на редактора - Бутми, и тя има нова заглавие - "Врагове на човешкия род" ("Враги рода человеческого"). Основната част на книгата е с подзаглавие "Протоколи, придобити от тайните хранилища на Главната цийонистка канцелария (Къде е коренът на съвременните неуредици в социалния строй на Европа като цяло и по-специално на Русия)" ("Протоколы, извлеченные из тайных хранилищ Сионской Главной Канцелярии (Где корень современной неурядицы в социальном строе Европы вообще, и в России в частности)"). Сега брошурата не се появява с библиографски данни от Императорската гвардия, а от Училището за глухонеми. Три нови издания на "Протоколите" в този вариант излизат през 1906 година и още две - през 1907-ма, всичките в Петербург; освен това "Протоколите" са отпечатани и в Казан с подзаглавие "Откъси от древните и съвременните протоколи на Цийонските мъдреци от Световното дружество на франкмасоните" ("Выдержки из древних и современных протоколов Сионских мудрецов Всемирного общества Фран-Массонов").

"Коренът на нашите беди" и "Врагове на човешкия род" са евтини брошури, адресирани до масовия читател. Съвсем иначе са поднесени "Протоколите" в появилата се книга под заглавие "Великото в малкото и Антихристът като близка политическа възможност" ("Великое в малом и Антихрист как близкая политическая возможность"). Неин автор е писателят-мистик Сергей Нилус. В първото издание на книгата му (1903 г.) "Протоколите" не излизат. Те са включени във второто издание, появило се през декември 1905 година с библиографски данни от местното отделение на Червения кръст в Царско село. По-късно ще видим, че това издание е подготвено с определена цел - да направи впечатление на Николай II, поради което носи отпечатъка на тайнственост по отношение на първоизточника. Прекрасното издание на книгата е камуфлаж на мистичните съчинения, които царят обичал да чете. Освен това то съдържа препратки към събития от Франция и други страни, докато изданието на Крушеван-Бутми е ориентирано повече към събития, ставащи в Руската империя.

Да се върнем малко назад. И така, книгата на Нилус е одобрена от Московския цензурен комитет на 28 септември 1905 година, но остава все така в ръкопис; въпреки това се появява почти едновременно с "Коренът на нашите беди". Още преди това обаче е привлякла вниманието. Тъй като Сергей Нилус се ползва по това време с благосклонността на Императорския двор, Московският митрополит нарежда да се прочете във всичките 368 църкви на Москва проповед, в която е резюмирана неговата версия на "Протоколите". Това е изпълнено на 16 октомври 1905 година, освен това проповедта е препечатана веднага в десния вестник "Московски ведомости" ("Московские ведомости"), ставайки фактически още едно от изданията на "Протоколите". Именно вариантът на Нилус, а не на Бутми оказва влияние върху световната история. Но това става не през 1905-та и дори не през 1911 или 1912 година, когато се появяват нови издания на "Великото в малкото". Това става едва тогава, когато споменатата книга се появява отново, в малко променен и преразгледан вид, по-обемна и под заглавие "Близо е, пред вратите" ("Близ есть, при дверех"). Годината е 1917-та.

2

Когато човек се сблъсква с напълно секретен документ, представляващ цяла серия от доклади, не може да не си зададе въпроса кой е писал тези доклади, за кого, по какъв повод; а също - по какъв начин документът е попаднал при хора, за които очевидно изобщо не е предназначен. Различните издатели на "Протоколите" са направили всичко възможно да удовлетворят основателното любопитство, но отговорите им, уви, са далече от яснотата и съгласието.

Дори най-ранното издание, появило се във вестник "Знаме", предизвиква недоумение. Докато преводачът твърди, че документът е получен "от тайните хранилища на Главната цийонистка канцелария" във Франция, издателят признава: "Как, къде и по какъв начин са били преписани протоколите от заседанията във Франция, кой именно ги е преписал, не знаем...". Това обаче все още не е всичко. Преводачът в постскриптум съобщава: "Изложените протоколи са написани от цийонистки представители" и настойчиво ни предупреждава да не бъркаме "цийонистките представители" с представителите на цийонисткото движение, но тава не спира издателя, който твърди, че протоколите са заплаха от страна на цийонизма, "призван да обедини всички евреи на земята в един съюз, още по-сплотен и опасен от езуитския орден".

Бутми също обяснява, че "Протоколите" са иззети от секретните архиви на "Главната цийонистка канцелария", но представя къде по-живописна история:

"Заради тайния си характер протоколите са получени с големи усилия, във фрагментарен вид, и са преведени на руски език на 9 декември 1901 година. Почти е невъзможно да се проникне втори път в тайните хранилища на секретните архиви, където са скрити, затова не могат да бъдат подкрепени с точни указания за мястото, деня, месеца, годината, къде и как са написани".

Като основен доказателство за това, че "Протоколите" не са фалшификат, авторът посочва "прозиращото от всеки ред на протоколите безсрамно самохвалство, презрение към цялото човечество, а също и безочието при подбора на средствата за постигане на целите, качества, присъщи в подобен вид само на юдеите" [7].

Нилус се забърква в своите твърдения и в края на краищата противоречи не само на Бутми, но и на себе си. В изданието на "Протоколите" от 1905 година след текста следва забележка: "Протоколите са взети скришом (или откраднати) от цяла книга с протоколи. Мой кореспондент ги е получил от тайните хранилища на Главната цийонистка канцелария, намираща се днес на френска територия" [8].

Тази измислица е като версията на Бутми, но за нещастие същото издание на "Протоколите" е съпроводено със забележка, в която се казва, че ги е откраднала някаква жена от много влиятелен, заемащ много висок пост лидер на масоните след едно от тайните им сборища на "посветени" във Франция, гнездото на масонския заговор [9]. А в изданието от 1917 година Нилус още повече обърква въпроса за произхода на "Протоколите":

"...едва сега ни стана достоверно известно от еврейски източници, че "Протоколите" не са нещо друго, а стратегически план за завоюване на света под петата на богобореца Израел, съставян от вождовете на еврейския народ в продължение на много векове по време на разселването му и доложен на съвета на старейшините от "княза в изгнание" Теодор Херцел по време на Първия цийонистки конгрес, свикан от него през август 1897 г." [10].

Авторът не е могъл да измисли нищо по-добро! Оригиналът на ръкописа е намерен уж на френски език, но на Първия цийонистки конгрес не е имало нито един френски делегат, а официален език е бил немският. Херцел, основателят на съвременния цийонизъм, е австрийски журналист; цялата дейност на конгреса протича с участието на публика, а град Базел е наводнен от журналисти, които едва ли биха могли да пропуснат една толкова необичайна среща. Но така или иначе в изданието от 1905 година Нилус твърди категорично, че докладите са били прочетени не в Базел, а във Франция, "съвременното гнездо на франкмасонския заговор".

В атмосферата на всеобщо объркване издателите на "Протоколите" продължават да измислят все по-нови версии. Издателят на немския превод (1919 г.), известен под името Готфрид цур Бек, твърди, че "цийонските мъдреци" са просто делегати на Базелския конгрес; той също обяснява, че техните машинации са били разобличени. Според него руското правителство, отдавна обезпокоено от активната дейност на евреите, изпраща на конгреса свой шпионин да наблюдава работата му. Евреинът, на когото е възложено да отнесе стенографския запис (какъвто не съществува) от тайните срещи в Базел на "еврейско-масонската ложа" във Франкфурт на Майн, е подкупен от руски шпионин, комуто предоставя ръкописа за една нощ в някакво градче по пътя. За щастие се оказва, че шпионинът разполага с цял взвод преписвачи. За една нощ трескава работа те успяват да препишат много протоколи, които след това са отнесени в Русия на Нилус, за да бъдат преведени на руски език.

Така твърди Готфрид цур Бек. Но Теодор Фриш, "патриархът на немския антисемитизъм", предлага в своето издание на "Протоколите" (1920 г.) съвсем друга версия. За него документът е също цийонистко произведение - той дори го нарича "Цийонистки протоколи", - но е откраднат не на Базелския конгрес от руската полиция, а от някакъв неназован еврейски дом. Още повече, протоколите са написани не на френски, а на древноеврейски език, така че полицията ги предава за превод на "професора ориенталист Нилус" (който в действителност, както ще видим, не е нито професор, нито ориенталист, нито дори преводач на "Протоколите").

Съвсем друга история предлага Роже Ламблан, автор на най-популярното издание; според него "Протоколите" са взети в някакъв елзаски град от бюрото на франкмасонски ръководител, а ги е взела неговата съпруга или годеница. След такива живописни истории твърдението на полския издател, че "Протоколите" са били просто откраднати от жилището на Херцел във Виена, звучи като сива проза.

Една дама, известна като американката Лесли Фрей, а по съпруг - като мадам Шишмарьова, пише от 1922 година нататък не малко неща за "Протоколите". Неин главен принос в дискусията са аргументите, доказващи, че автор на "Протоколите" не е друг, а Ашер Гинсберг, който пише под псевдонима Ахад Хаам (означаващ "един от народа"), [11], автор по същество толкова аполитичен, че друг подобен е трудно да си представи човек. Според мадам Фрей "Протоколите" са написани от Гинсберг на староеврейски език, прочетени са от него на тайно заседание на "посветени" в Одеса през 1980 година, после са изпратени във френски превод на Световния еврейски съюз в Париж, а след това през 1897 година на Базелския конгрес, където, както очевидно следва да се предположи, са преведени на немски за удобство на делегатите. Прекалено заплетена хипотеза, но въпреки това намира доста влиятелна подкрепа.

Така че при различните автори, пишещи за "Протоколите", няма еднакво мнение за произхода ми. Дори убеждението, че "цийонските мъдреци" са делегати на Базелския конгрес, не се споделя от всички. Неизвестният руски преводач на френския текст, според Крушеван и Бутми, твърди недвусмислено, че "мъдреците" не трябва да се отъждествяват с представителите на цийонисткото движение. За Нилус, до късното му откритие, "главна цийонистка канцелария" е щаб-квартирата на Световния еврейски съюз в Париж; Урбан Готие, един от първите издатели на "Протоколите" във Франция, е също убеден, че "мъдреците" са били членове на Съюза. Други, следвайки мисис Фрей, се опитват да обединят двете хипотези - трудна задача, защото Съюзът е изцяло благотворителна аполитична организация, която възлага всичките си надежди на това евреите да се адаптират към съотечествениците си и е толкова враждебно настроена към цийонизма, че предизвиква всеобщо учудване. Разбира се, остават още и масоните, които много често се споменават във връзка с "Протоколите"...

Същевременно през 1921 година се появява на бял свят нещо, което най-решително доказва, че "Протоколите" са фалшификат. При това толкова явен и смехотворен фалшификат, че може да ни се строи учудващо за какво е необходимо да доказваме този факт. Но в годините, следващи непосредствено Първата световна война, когато "Протоколите" изплуват от мъглата и прогърмяват по целия свят, мнозина напълно здравомислещи хора се отнасят към тях съвършено сериозно. За да осъзнаем това, е достатъчно да видим какво пише вестник "Таймс" на 8 май 1920 година:

"Какво представляват "Протоколите"? Достоверни ли са? Ако да, кое злонамерено сдружение е създало подобни планове и се радва на бурното им осъществяване?.. Не се ли освободихме, напрягайки всичките сили на нашата нация, от "Общогерманския съюз" само за да попаднем в мрежите на "Общоюдейския съюз"?".

Една година по-късно, на 18 август 1921 година, "Таймс" помества сензационна уводна статия, в която признава своята грешка. В броевете си от 16, 17 и 18 август вестникът публикува подробно съобщение на своя кореспондент в Константинопол Филип Грейвс, в което се казва, че "Протоколите" са в основни линии копие на памфлет срещу Наполеон III, писан през 1864 година. Ето какво съобщава Филип Грейвс:

"...трябва да призная, че когато откритието стигна до мене, отначало отказах да повярвам. Г-н Х., който ми предостави доказателствата, беше убеден в тях. "Прочетете тази книга - каза ми той - и ще намерите неопровержими доказателства, че "Протоколите на цийонските мъдреци" са плагиат".

Г-н Х., който не желае името му да стане известно, е руски помешчик, чиито роднини живеят в Англия. По религиозни убеждения е православен християнин, по политически - конституционен монархист. Дошъл е тук като бежанец след окончателния провал на бялото движение в Южна Русия. Той отдавна се интересува от руския еврейски въпрос. Затова е изучавал "Протоколите" и през управлението на генерал Деникин е предприел някои изследвания, за да си изясни наистина ли в Южна Русия съществува някаква тайна "масонска" организация, подобна на тази, за която се говори в "Протоколите". Оказало се, че там има една единствена организация - монархическа. На отговора за появата на "Протоколите" се натъкнал съвсем случайно.

Преди няколко месеца купил няколко стари книги от бивш офицер, служил в тайната полиция и избягал в Константинопол. Сред тях открил малко томче на френски език без титулна страница с размер 15х9 сантиметра и евтина подвързия. Върху кожения гръб с големи латински букви било щамповано "Жоли". Предисловието, озаглавено "Просто обявление", е датирано: "Женева 15 октомври 1864 година..." Както хартията, така и шрифтът са много характерни за 60-70-те години на миналото столетие. Привеждам тези детайли с надеждата, че те могат да доведат до това да бъде открито заглавието на книгата...

Г-н Х. смята книгата за библиографска рядкост, защото иначе "Протоколите" веднага биха били признати за плагиат от всеки, който е прочел оригинала.

Истинността на книгата няма да предизвика съмнение у всеки, който я види. Първият й притежател - офицерът от тайната полиция - не помнел откъде я има и не придавал на това никакво значение. Веднъж, преглеждайки я, г-н Х. бил поразен от сходството между изречението, на което се спрял погледът му, и изречение от френското издание на "Протоколите". Той продължил сравнителното проучване и скоро разбрал, че "Протоколите" са в основни линии... парафраза на женевския оригинал...

Докато не получих книгата от ръцете на г-н Х. не можех да повярвам на това. Не смятах "Протоколите" на Сергей Нилус за истински... Но никога не бих повярвал, ако не бях видял сам, че писателят, който дава оригинала на Нилус, е безсрамен и безсъвестен плагиатор.

Женевската книга представлява тънко замаскиран памфлет срещу деспотизма на Наполеон III и се състои от 25 диалога... Събеседници са Монтескьо и Макиавели..." [12]

Преди да публикува съобщението на своя константинополски кореспондент, "Таймс" предприема издирване в Британския музей. Напечатаното на обложката име Жоли дава ключа за разгадката. Тайнственото томче е разпознато: става въпрос за книгата "Диалог в ада между Монтескьо и Макиавели", написана от френския юрист Морис Жоли. За първи път е публикувана в Брюксел (макар и с посочена Женева като място на издаването) през 1864 година.

В своята автобиография, написана през 1870 година, Морис Жоли разказва как веднъж се разхождал по брега на Сена в Париж и в главата му неочаквано се родила идеята да напише диалог между Монтескьо и Макиавели. Пряката критика срещу режима на Наполеон била забранена. А по този начин ставало възможно, макар и с устата на Макиавели, да се разкрият причините за действията на императора и неговите методи, като се освободят от обичайния камуфлаж. Така смятал Жоли, обаче подценявал своя противник. Книгата "Диалог в ада" била отпечатан в Белгия и трябвало да бъде доставена тайно във Франция, но при пресичането на границата стоката била иззета от полицията, а скоро и авторът бил открит и арестуван. На 25 април 1865 година Жоли бил изправен пред съда и го осъдили на петнадесет месеца затвор. Книгата му била забранена и конфискувана.

По-нататъшният живот на Жоли протекъл все така неуспешно. Остроумен, агресивен, без проява на почтителност към властта, той все повече се разочаровал от всичко и най-сетне през 1879 година се самоубил. Разбира се, заслужавал е по-добра съдба. Жоли е не само блестящ стилист, той притежава великолепна интуиция, дар да вижда в бъдещето. В романа си "Гладуващите" Жоли проявява рядко разбиране на напрегнатите отношения в съвременния свят, които пораждат революционни движения както с десен, така и с ляв характер. Но преди всичко в размислите си за дилетантския деспотизъм на Наполеон III той достига до такъв поглед напред, който запазва своята актуалност и относно различните авторитарни режими в наше време. Нещо повече, някои предвиждания на Жоли оживяват отново, когато "Диалог в ада" е превърнат в "Протоколите на цийонските мъдреци"; и това е причината, поради която, както ще видим по-късно, "Протоколите" често ни се струват предсказание за авторитаризма през ХХ век. Но в края на краищата това е незавидно безсмъртие и жестоката ирония на съдбата се състои в това, че блестящата, но отдавна забравена защита на либерализма става основа за кошмарно написана реакционна безсмислица, която въвежда в заблуда целия свят.

Памфлетът на Жоли е наистина забележително произведение, по-точно - безжалостно, логично, прекрасно организирано. Спорът започва Монтескьо, който твърди, че в днешно време просветните идеи на либерализма са породили деспотизъм, който винаги е бил аморален, а също и нежизнеспособен. Макиавели му отговаря с такова красноречие и толкова пространно, че надделява в останалата част на памфлета. "Народните маси - казва той - не са способни да се управляват. Обикновено те са инертни и са щастливи само тогава, когато ги управлява силна личност; в същото време, ако нещо ги пробуди, те проявяват способност само за безсмислено насилие и тогава отново им е необходима силна личност, за да ги постави под контрол. Политиката никога не е имала нещо общо с морала, а що се отнася до практическата страна на въпроса, никога не е било толкова лесно, както сега, да бъде установено деспотично управление. Съвременният управник трябва само да се престори, че спазва формите на законността, той трябва да убеди своя народ, че има някакво самоуправление, и в такъв случай няма никаква трудност да постигне и осъществи абсолютна власт. Народът с радост приема всяко решение, което сметне за свое собствено; затова управникът трябва само да предава решенията на всички въпроси на народна асамблея, като предварително, разбира се, уреди нещата така, че асамблеята да приеме именно тези решения, които са му нужни. Със силите на опозицията, която може да се опълчи срещу волята му, е лесно да се справи: достатъчно е само да ожесточи цензурата, а също и да даде указание на полицията да следи политическите му противници. За него не са страшни нито властта на църквата, нито финансовите проблеми. Докато държавният деец заслепява народа със силата на своя авторитет и печели военни победи, той може напълно да разчита на подкрепа".

Такава е книгата, вдъхновила автора на фалшивите "Протоколи". Той се е заел безсрамно да плагиатства, а за това до каква степен безсрамно и безцеремонно е плагиатствал, може да се съди по паралелните текстове, поместени в края на книгата [Вж.: Приложение]. Над 160 откъса от "Протоколите" - две пети от целия текст - са откровено заимствани от книгата на Жоли; в девет глави заимстванията покриват повече от половината текст, в някои - до три четвърти, а в една (протокол VII) - почти целия текст. Нещо повече, с някои изключения редът на заимстваните откъси е точно като при Жоли и се създава впечатление, че авторът на "Протоколите" е работил над "Диалога" механично, преписвайки страница след страница. Дори разположението по глави е почти същото - 24-те глави на "Протоколите" почти изцяло съвпадат с 25-те глави на "Диалога". Само в края, където преобладават пророчествата за "месианското време", преписвачът си позволява някои отстъпления от оригинала. Това е наистина безспорен случай на плагиат и фалшифициране.

Авторът на фалшификата е построил доказателствата си върху основи, заимствани от спора на двете противникови страни в "Диалога": защитаващия деспотизма Макиавели и защитаващия либерализма Монтескьо. Но заемките му са преди всичко от Макиавели. Със същите думи, които Жоли влага в устата на Макиавели, авторът на фалшификата заставя да говори безименния "цийонски мъдрец", но с някои имащи важно значение добавки. В книгата на Жоли Макиавели, олицетворяващ позицията на Наполеон III, описва положение, което е съществувало винаги, а в "Протоколите" това описание се поднася под формата на пророчество за бъдещи времена. Макиавели твърди, че деспотът може да намери в демократичните форми на управление полезно прикритие за своята тирания; в "Протоколите" този аргумент е обърнат с главата надолу и в резултат на това се получава, че всички демократични форми на управление са само прикритие на тиранията. Но плагиаторът заимства някои откъси и от Монтескьо, които при него придобиват специфичен смисъл. Че, виждате ли, идеите на либерализма са изобретение на евреите и те ги разпространяват с една единствена цел: да дезорганизират и деморализират тези, които не са евреи.

Ако човек има на разположение свободно време, с такъв материал може да изгради блестящ фалшификат, но когато четем "Протоколите", оставаме с впечатлението, че са били изфабрикувани набързо. Например в "Диалога" се прокарва съвсем ясна разлика между политиката на Наполеон III, когато само се стреми да завземе властта, и политиката, когато вече държи твърдо властта в ръцете си. "Протоколите" не подозират нищо за подобни нюанси. На едно място докладчикът говори така, сякаш че "мъдреците" вече упражняват пълен контрол, а на друго оставаме с впечатлението, че им предстои да чакат за това още сто години. Понякога той се хвали, че нееврейските правителства са вече изплашени от "мъдреците", а понякога си признава, че те не знаят нищо за заговора на "мъдреците" и че дори не са чували за тяхното съществуване. Други нелогични места се обясняват с това, че описаният от Жоли деспот се стреми да господства над Франция, а "мъдреците" се опитват да постигнат господство над целия свят. Авторът на фалшификата не се старае поне някак си да съгласува подобно разминаване. Нещо повече, харесва му да разкъсва словесната тъкан на "Диалога" с безсмислици собствено изобретение, например тази за заплахата да се взривят метежните столици, като се използва за постигането на тази цел метрото.

Още по-странно е, че авторът на фалшификата запазва всички откъси, посветени на нападките срещу либералните идеи и възхвалата на поземлената аристокрация като необходима опора на монархията... Тези откъси са толкова нееврейски по характера си, че предизвикват объркване дори сред издателите на "Протоколите". Някои от тях просто ги изключват, други се опитват да ги обяснят с това, че отявленият руски консерватор Сергей Нилус явно е вмъкнал свои собствени разсъждения. Можем да разберем затрудненията им. Нилус не е автор на фалшификата, но както ще видим скоро, проклятията по адрес на политическите свободи и възхвалата на аристократичния и монархическия строй ще ни помогнат да открием неговата истинска природа и причините за появата му.

БЕЛЕЖКИ

1. Предговор към руския превод (със съкращения на пасажите, отнасящи се само за руския читател). - Бел. прев.

2. От името на планината Цийон, върху която е разположен Ерусалим.  На иврит в думата צִיּוֹן има звук "й" ("Цийон"), който в български език е пренебрегнат ("Цион" или още по-неправилното "Сион"). - Бел. прев.

3. Osmаn-Веу. Die Eroberung der Welt durch die Juden. Wiesbaden, 1875, S. 48.

4. Руското издание от 1917 година съдържа 83 страници. - Бел. рус. ред.

5. Система, при която един метал (златото) служи за всеобщ еквивалент и основа на паричното обръщение. За първи път е установен във Великобритания в края на ХVIII в., а в повечето други капиталистически страни в края на ХIХ в.

6. Начин за решаване на спорове, при който страните не се обръщат към съдебните органи, а към така наречените арбитри. Арбитрите се избират от страните по спора или се назначават по ред, определен със закон. - Бел. прев.

7. Г. Бутми. Враги рода человеческого. Издание Союза русского народа. Спб., 1906, с. V.

8. С. Нилус. Великое в малом. Царское Село, 1905, с. 394.

9. С. Нилус. Великое в малом. Царское Село, 1905, с.322

10. С. Нилус. Близ есть, при дверех. Сергиев Посад, 1917, 88.

11. Политическият цийонизъм не е единствената форма на еврейското национално движение. В края на ХIХ век се появява своеобразен "духовен" цийонизъм, чийто главен идеолог Ахад Хаам (псевдоним на А. Гинсберг), критикува рязко програмата за териториално-политическо решаване на еврейския въпрос, предложена от Т. Херцел. Той смята, че страната на Израел ще играе роля само като духовен център в живота на евреите и се изказва срещу идеята на политическите цийонисти да се съберат всички евреи в родината на прадедите им - в еврейска държава. Основна цел на Ахад Хаам е духовното възраждане на еврейския народ. - Бел. рус. ред.

12. "Times", 16, 17, 18 August 1921.

(Следва)

КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА) – 11

До тук, който е следил този блог, знае, че публикувахме книгата на Кирил Григоров Пърличев, син на нашия именит възрожденец Григор Пърличев и деец на македонското освободително движение, „Сръбските жестокости в Македония (1912-1915)“. Цялата публикация може да видите ТУК.

Това е обаче част от по-голямата книга на Кирил Пърличев „Сръбският режим и революционната борба в Македония (1912-1915 година), която започваме да публикуваме от днес след превръщането на наличния PDF файл с ABBYY FineReader 15 в текст и редактирането на текста от стария правопис към съвременния.

ДО ТУК: ПРЕДГОВОР

ГЛАВА ПЪРВА: 1. Хуриета и балканската война от 1912 година; 2. Българските революционни чети — партизански отряди в помощ на съюзнишките сръбски войски против турците; 3. След привършване на военните действия и настаняването им в Македония сърбите неприязнено се отнасят спрямо българското население; 4. Населението реагира още от първия ден. Изложения до българското правителство и българския цар; 5. Междусъюзнишката война и последствията ѝ: открито преследване на всичко българско — език, училища, черкви, учители, свещеници, владици, граждани, селяни; биене, затвор, заточение, конкретни случаи.

ГЛАВА ВТОРА: 1. Въстаническо движение в Дебър — Струга — Охрид.; 2. 3. 4. Прогонване на сръбскитe войски и установяване българска революционна власт. Фронтът на въстаническите боеви сили. Водителитe на въстанието.; 5. Изстъпления на сърбите при потушаване на въстанието.; 6. Нови преследвания, гонения и убийства - сега в невъстанали градове и околии..

ГЛАВА ТРЕТА: 1. Подновяване преустановената от турско време революционна борба. Тайни групи по градове и села; куриери, поща; избягване в гората, формени чети, селските общински кметове и общински управления в услуга на нелегалните борци.;

КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / "СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА)" В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА ТРЕТА

2. Сражения между четите и сръбските войскови части.

Но съществуването на революционната организация в страната не можеше да се крие дълго време от сръбските власти. Малко време държа Сърбия в ръцете си Македония, но много изстъпления извършиха нейните административни и военни органи; а съразмерно с това беше и числото на ония, които за да не станат безполезни жертви на сръбския Молох, рискуваха с живота си, но поне, присъединени към местните революционни чети, добиваха утехата, че отдават последна дан за свободата на окървавената родина. По тоя начин броят на четите в страната, значително пораснал (от едната първоначално чета, например, в Прилепско образуваха се по-после пет такива), а съставът на всяка чета също увеличен (от 4—5 души първоначално, сега четите наброяваха по 15—20 и често пъти повече души) — шансовете за укриване на местопребиванието, движението и издръжката им пропорционално намаляха. Като последица от това ново положение на работите дойдоха срещите на революционните чети със сръбските жандармерийски и войскови отделения, престрелките, а после и редовните сражения между тях.

Кумановската районна чета под войводството на Кръстю Лазаров, на път през Кратовско, бе открита при село Кетеново и на 4 октомври 1914 година дава едно сражение, в което от четата паднаха убити: Йосиф Гелев от с Живине, Кумановско, Иван Делчев от гр. Панагюрище и Васил Христов от Солун; от сръбска страна 7 души убити и много ранени. Четата успяла през нощта да се спаси, но на следващия ден, 5 октомври, тя бива втори път открита в с. Пезово, пак Кумановско, тоя път без жертви. След два дена, на 7 октомври, на път за към Щипско, същата чета бива открита в с. Патетино, гдето пада убит четникът Кълъчов от Кукуш. На 9 юни 1915 година до с. Габреш при местността „Островица“ кумановската чета бива обсадена от голямо сръбско отделение. Но тя не само разкъсва обръча, ами и убива 9 души сърби, без сама тя да даде нито една жертва. — Но още по-епични са сраженията, които кумановската революционна чета даде на 27-и, 28, 29 и 30 август 1915 година. В местността „Бислим“ до с. Добрешани, Кумановско, на 6 км до града, войводата Кръстю Лазаров съ 39 души четници бива обсаден от три дружини сръбска редовна войска, снабдена и с артилерия. Сражението започва на 27 август и продължава 4 дена, до 30 същия месец. През време на боевете са убити 13 души от четата, а именно: Арсен Божинов от с. Павлешенци, Гаце поп Лазаров от с. Преход, Нестор Божинов от с. Живино, Трайко Дътков и син му Доце Трайков, и брат му Йосиф Дътков от с. Добрешани, Велико Кръстов от с. Шупликамен, Гаврил Секулички, Богдан Божинов от с. Младо Нагоричино, Коле и Томе Трайкови от с. Горно Койнаре,. един от с. Орешец и друг неизвестно откъде. 14 души четници, между които Теодос Анев отъ Куманово, помощник-войвода, Тодор Тошанов от Щип, 7 души от с. Пчиня, Кумановско, и други петима, бидоха живи заловени от сърбите, след като изхарчили всичките си патрони; а останалите 12 души и сам войводата Лазаров, тежко и на няколко места ранени, промъкнали се и се спасили из околните села в района след непрекъснати 4-дневни сражения.

Кратовската районна чета под войводството на Дончо Апгелов води три сражения със сърбите, а именно: при с. Мушково, после при с. Ямища и трето при с. Койково. — Четникът Стефан Георгиев х. Костов, пратен в гр. Кратово по организационна работа, бива забелязан от чуждо око, обграден в собствената си къща от едно отделение сръбски войници и стражари и в отговор на предложението да се предаде, насочва пушката си срещу обсадата, по време на престрелката успява да повали на земята най-жестокия гонител на всичко българско в околията, известния наредник Якшич, след което незасегнат си пробива път и намира другарите си. Същата районна чета на Дончо Ангелов убива след това в местността „Жгури“ при „Черни връх“ сръбския войвода Перо Нешич, от когото беше пропищяла околията.

Велешката районна чета под войводството на Владимир Сланков, след успешно изпълнение на възложената ѝ акция по железопътната линия при с. Веноле, бива открита от сръбската войска и при с. Скачинци води упорито сражение. В това сражение падат убити сам войводата и петима от неговите другари: Камен Лазаров от с. Дворище, Велешко, Илия Касо, Христо Бондиков, от Велес, Борис Йорданов от с. Ораовец, Велешко, и Георги Табаков.

Малешевската чета под войводството на Гаве Стоилов Сейменски даде няколко сражения със сръбската войска и потеря в околията: първото от тях било дадено при воденицата на Никола Ильов отъ с. Негрево; вследствие на големите изтезания, на които е бил подложен от сърбите, стопанинът на воденицата наскоро изгубил живота си. Второ сражение е водила същата чета на планина Сливница. Трето по ред сражение е последвало в Симова река, Ратовско, дето паднали от сръбска страна трима убити и двама ранени. Четвърто сражение се е завързало при родното на войводата с. Смоймирово; тук сърбите дали 8 души убити и 7 ранени. Но затова пък сърбите изгорили по тоя повод цяла махала от това село, убили дядото на войводата и едно дете на неговия шурей, а сестра му починала вследствие силните изтезания, на които била подложена от разярените войници. По-незначителни схватки е имала четата и при Владимировския мост на р. Брегалница, после между селата Смоймирово и Спиково, както и при Занога. — Но в Малешевско освен околийската чета на Г. Стоилов по-късно се е образувала и друга една от владимировски младежи, които за да избягат от тежката угроза на сръбския режим, взели гората; задачата на тая чета била да превежда през границата в България всички компрометирани, подозрени от сръбските власти и забегналите, за да не служат в сръбската войска младежи. При едно преминаване към Струмица тая чета завързала сражение със сръбските граничари в местността „Колун“, по време на което паднали от сръбска страна 20 души, но и четата изгубила тук своя началник, Георги Тодоров, и я души четници, между които и Георги Чучев, ръководител от с. Владимирово.

Освен околийската чета на войводата Кръсто Трайков от Ресенско се образували и други по-малки чети под началството на Тале Андонов и Сп. Симеонов. Те крепили духа на местното население и в оттовор на сръбските насилия търсили случай да си отплатят на инквизиторите и често усяивали. Един ден били открити от сръбската потеря в с. Дърмени четниците Никола Андреев, Спиро Гошарев и М. Донев, които - отказвайки да се предадат, били живи изгорени заедно с две къщи на семейството Несторови.

Криво-Паланечката чета, състояща се от 23 души юнаци под войводството на Петко Стефанов от с. Тлъмници, Паланечко, след повече от 12-месечно бродене из околията под сръбския режим, през месеци май 1915 г. била открита от сръбска войска при с. Градец, гдето дала едно сражение, което траело две денонощия. Срещу много по-големи жертви от своя страна, сърбите могли в резултати на тоя неравен бой да се похвалят с двамата убити четника, а именно: Димитър Спасев от с. Радибуш и Спасе Христов Пашов от с. Кръкля, телата на които били държани непогребани и излагани пред населението за назидание в продължение на повече от една седмица. Днес над гробовете на своите смелчаци признателното население е издигнало един скромен паметник.

Щипската чета с войводата Ефрем Миладинов начело завързала сражение със сръбската жандармерия близо до село Богословец. Един сръбски стражар бил тежко ранен. По тоя повод дошли на постоянно квартируване в селото 20 души жандари, които вършат най-големите жестокости, между които и изнасилвания, жертва на които станали: Сава Трайчева, 36-годишна, Левтерка Саздова, 40-годишна, и Петра Митова, 50-годишна.

Крушовската революционна чета, която пред опасността да бъде обезоръжена от сръбската власт забегна в гората, след като оказа всичкото си съдействие на сръбските войски през Междусъюзническата война, даде 4 сражения на сръбски жандармерийски и войскови отделения. На 17 юни 1913 година тя даде първата жертва в борбата си против сръбския режим: четникът Иван Котев тогава бе убит и обезглавен.

В Прилепско местната околийска чета под началството на Ангел Богев Джанов даде сражение на едно сръбско войсково отделение над село Прилепец. При Червената стена районната чета под войводството на Дамян Попов има друго сражение; Найдо Карабелев с отделението си се би срещу потерята във Варошкото поле; отделението на Д. Насев води сражение на Раковски синор. Вранечкото отделение, чийто район бе терзан от сръбския войвода Иван Долгач, диреше случай да отърве населението от тоя български душегубец; с тая цел четата поставя засада против Долгач, който беше отдавна начело на едно жандармерийско отделение и в завързалото се сражение между с. Вранче и с. Средорек Долгач пада убитъ. Младежите от Прилеп, забегнали от града поради сръбския гнет, имаха престрелка със сръбска потеря в Сарикаския ридъ.

От Прилепско движението се разшири и в съседното Тиквешко, гдето се образуваха също местни чети под воеводството на Илфияд Гроздановъ отъ гр. Кавадарци и Стоян Иванов отъ Мързенъ-Ораовецъ.

В с. Цапари действа четата на Михаил Мукев.

В Скопско действа в туй време Лазо Велков с четата си.

Между случайните сражения, които четите на възобновената революционна организация дадоха, трябва да споменем още следните: Щипската чета под войводството на Иван Янев Бърльо — при е. Бурилчево и Гюганци: Кумановската чета на Кръстю Лазаров — при с. Ранчанци, Св. Николска околия; войводата Милан Гюрлуков с четата си, на път за Прилепско, се сражава при с. Липовик и др.

(Следва)

ТИКВА

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / МАРСЕЛ ПРУСТ – “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 2

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

МАРСЕЛ ПРУСТ: “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 1

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

МАРСЕЛ ПРУСТ (1871-1922) - “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ (1919 г.)

* * *

„На път към Суан“ трябва да се разглежда под верен ъгъл, тоест в съотношение с цялата книга, какъвто е замисълът на Пруст. За да разберем напълно първия том, трябва най-напред да отидем заедно с разказвача на прием в последния. По-малко бегло това ще бъде предприето по-късно, а сега следва да се вслушаме в думите на Марсел, казани, когато започва да се ориентира в своите озарения. „Това, което наричаме реалност, е определено съотношение на усещанията и спомените, които ни заобикалят едновременно, единственото истинско съотношение, което трябва да улови писателят, за да съумее завинаги да свърже със своята фраза двата му различни елемента. Може в безкрайни описания да се изброяват намиращите се на дадено място предмети, но истината започва едва когато писателят вземе два различни предмета и ги заключи в неотменимите окови на своето изкуство или даже когато, подобно на самия живот, като сравни сходните качества на две усещания, накара да се прояви тяхната природна същност, съединявайки ги в една метафора, за да ги избави от случайностите на времето, и свързвайки ги с помощта на думи, които стоят извън времето. Ако гледаме от тази гледна точка на истинския път на изкуството (пита се Марсел – Вл. Н.), не е ли негов източник самата природа, която талкова често ми е позволявала да осъзнавам красотата на нещо едва дълго време по-късно и само с помощта на нещо друго – обедното време в Комбре с помощта на припомнения звук на неговите камбани и аромата на неговите цветове“.

Споменаването на Комбре въвежда важната тема за двете разходки. Романът съдържа седем части (седем части, като седемте дни на творението, но без неделния отдих) и по време на цялото повествование разказвачът държи пред очите ни тези две разходки, когато като дете е отивал в град Комбре; единият маршрут е към Мезеглиз покрай Тансонвил, имението на Суан, а вторият към вилата на Германтови. Цялото повествование, разтеглено до петнадесет тома във френското издание, изследва хората, които така или иначе са свързани с двете детски разходки. По-специално, мъката на разказвача, който не дочаква майчината целувка, предрича мъката и любовта на Суан; а детската му любов към Жилберт и след това основната му връзка с девойката Албертина са разширение на връзката на Суан с Одет. Но двете разходки имат и допълнително значение. Както пише в „Увод към Пруст“ (1940 г.) Дерик Леон, „Марсел не осъзнава, докато не вижда двете разходки от своето детство съединени във внучката на Суан (дъщеря на Жилберт), че частите, на които дробим живота, са напълно произволни и отговарят не на някоя от страните на живота, а само на дефектното зрение, с което го възприемаме. Разделните светове на госпожа Вердюрен, госпожа Суан и госпожа дьо Германт са всъщност един свят и само снобизмът или някаква социална неуредица са ги разделили някога. Те образуват един свят не защото госпожа Вердюрен се омъжва за принц Жилбер Германтски, не защото дъщерята на Суан става жена на племенника на госпожа дьо Германт и не защото Одет увенчава своята кариера поради връзката си с господин Германт, а защото всичките те се въртят в орбити, образувани от сложни сили, а именно: автоматизъм, повърхностност и машиналност на битието“, което вече ни е известно от съчиненията на Толстой.

(Следва)

МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 64

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

СЪБОТА, 9 ЮНИ 1945 ГОДИНА

Още един почивен ден. Съгласихме се, че докато имам малко храната, ще ходя трудните 20 километра пеша през ден.

В магазина, в който съм регистрирана, взех шрот и захар срещу купони; отново си осигурих две или три порции. За да стане това, накъсах цяла планина коприва с елегантните си ръкавици и събрах листа от орах и глухарчета.

Следобед отидох на фризьор за първи път от незапомнени времена. Изми ми половин килограм мръсотия от косите и ги разпусна на вълни. Фризьорът се появи отнякъде и се настани в доста опустошения салон на един изчезнал негов колега, когото бяха взели във Volkssturm в последния момент и чието семейство се евакуира в Тюрингия. Огледалото все още е непокътнато, вдлъбнатата сушилня все още може да се използва донякъде. Начинът на говорене на фризьора беше напълно миролюбив: „Да, госпожо, разбира се, с удоволствие, госпожо...“ Почувствах се съвсем странно при тези учтиви думи. „Госпожо“ е, така да се каже, национална валута, монета, която е валидна само сред нас. Пред света ние сме развалини и мръсотия.

(Следва)

АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ / „ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА“ / Глава II ПОЖАР В ТЕАТЪРА НА УСЛОВНИТЕ РЕФЛЕКСИ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

"ПРЕДИСЛОВИЕ": 1; 2; 3; 4

Глава I МОЗЪКЪТ НА ИСУС И МОЗЪКЪТ НА САТАНАТА

"ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава II

ПОЖАР В ТЕАТЪРА НА УСЛОВНИТЕ РЕФЛЕКСИ

И така.

Гениалността, както е била ненаучно понятие, така и си остава такова.

Именно по тази причина няма коректно определение за нея. Както и строги критерии.

Гениалността е скандална и хлъзгава категория. Истински туърк на мозъка.

Използвайки широтата на този термин, пантеонът на човешките гении се е изпълнил с пееща и кривяща се тълпа. От генерали до композитори. Те се смятат за гении и образуват каста от същества, успешността на които няма рационално обяснение.

Ролята на тази тълпа в културата на човечеството е извънредно важна.

Първо, гениите със своите симфонии и формули повишават общия престиж на рода homo. Точна така пуделите медалисти издигат авторитета на цялата своя порода.

И най-краставото куче може винаги да кимне към блестящите пуделски ордени. И да даде да се разбере, че по правото на своето раждане има към тях пряко отношение.

Подобно е положението и с хората.

Благодарение на наличността на гении и най-безпросветните тъпаци се утешават с това, че принадлежат към най-умните същества.

Освен всичко останало, в думата „гениалност“ е зашифрована и една дръзка мечта: някога ще бъде извит врата на дарвинизма и ще се анулират присъдата, която е произнесена срещу човека от еволюционната теория.

(Да бъдем откровени: няма теория, която човечеството да мрази по-силно от творението на Ч. Р. Дарвин.)

Със скърцане и безкрайни уговорки homo се е съгласил да признае своето животинско потекло. Но при това изобщо не може да се смири с факта, че и неговият мозък има същата неапетитна история като целия му останал организъм.

А гениите, със самия факт на своето съществуване, позволяват да се живее с мечти за още неоткритите „тайни на разума“, за това, че всичко „не е толкова просто“, колкото са го очертали Чарлз Робърт Дарвин и Иван Петрович Павлов.

В културата „гениите“ играят същата роля, която изпълняват в религията светците. Те са прешлените на гръбнака, който позволява на мита за човека да запази величава осанка.

За множеството хора гениалността е много важна и болезнена тема, позволяваща да се запази вярата в човека и в неговото височайшо предназначение. А също така в „личността“ и „индивидуалността“.

По-добре е гениалността да не се докосва със студен скалпел.

Но! Наличието на „неведоми свойства“ поставя под съмнение представата за произхода и развитието на човешкия мозък.

А това обстоятелство, уви, отменя всяка деликатност по отношение на дадения въпрос.

Как да бъде разбрана природата на едно явление?

За това трябва, на първо място, да се установи неговият произход.

Това е елементарно.

От крайния резултат трябва просто да се спуснем надолу по веригата на еволюционните събития до самото „анцестрално“ зърно, от което явлението е израсло. То винаги съществува.

Ще дам най-прост пример.

Когато изясняваме произхода на „Боинг“ 737, просто включваме обратното броене на тези открития и изобретения, които са довели до днешното състояние на самолета.

Започваме да се спускаме. Разбира се, пропускаме всички стандартни модели до трипланите от началото на ХХ век и паролетите на Уилкинс от ХIX-ти.

Ще се доберем до орнитоптерите на Буратини от XVII-то столетие.

От тях закономерно слизаме още по-ниско, към ноголетите от епохата на Възраждането, а след това и към махолетите на крал Бладуд.

Още по-надолу ще открием Архит Тарентски с неговите ръчни летателни машинки.

А като се задълбаем съвсем надълбоко във вековете, най-сетне ще стигнем до комплекта разкъсани кожи и пръчки върху трупа на първия безумец, решил да помаха с криле над някоя пропаст.

Строго казано, този неизвестен мъртвец няма да е въпросната антицестрална точка.

Той е само долната граница на човешките опити. Само прадядо на Боинга. Но не първопричина за самолета.

Истинската начална точка на потеклото на лайнера се намира значително по-ниско по скалата на времето.

Така че по-нататъшното спускане ще премине по пернатите и кожените крила на птиците, птерозаврите и прилепите.

След това по ципите на летящите жаби и прозрачния хитин на меганеврите.

После по плавниковите разширения на рибите. След рибите спускането ще навлезе в дълбините на първичния океан, докато не опре в истинския, доста неочакван първообраз.

За щастие, своя еволюция има всичко без изключение. Както на планетата, така и във вселената.

И всичко има възможна за определяне анцестрална точка.

Същото е и с гениалността.

Нейна щабквартира е несъмнено главният мозък.

В това е лесно да се убедим като просто си поиграем с обикновен миксер в мозъчните гънки например на сър Исак Нютон.

Миксерът може за пет минути да го превърне в най-обикновен идиот.

Уважаемият Исак повече никога няма да се вълнува нито от гравитацията, нито от аберацията.

Но!

Това ще бъде ефектен, обаче безсмислен експеримент.

Разбира се, ще получим известно количество мозъчен мус.

Но този деликатес няма да отговори на нашия главен въпрос: била ли е гениалността продукт на тези мозъчни гънки или тяхна случайна гостенка?

Има ли особен мозък, чийто потенциал е съществено по-силен от мозъците на останалите особи homo?

За да разрешим тази загадка, като начало трябва да си изясним какво е мозък.

След това може да започнем спускането по жалоните на неговата еволюционна биография.

(Следва)

БЪЛГАРИЯ НАД ВСИЧКО...

УИЛЯМ ДАМПИР – ПИРАТЪТ, КОЙТО „СЪЗДАЛ“ РОБИНЗОН КРУЗО, ДОНЕСЪЛ РЕЦЕПТАТА ЗА ГУАКАМОЛЕТО И НАПРАВИЛ ТРИ ОКОЛОСВЕТСКИ ПЪТЕШЕСТВИЯ

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

КАК УИЛЯМ ЕДВА НЕ БИЛ ПРОДАДЕН В РОБСТВО

Нашата история започва през 1652 година в английското графство Съмърсет, където в село Ист Кокър в небогато семейство се родил Уилям Дампир. Точната дата на раждането му е неизвестна, но бил кръстен на 5 септември (по други данни на 8 юни).

Уилям Дампир

На седем години момчето загубило баща си, а а на четиринадесет – майка си. Като останал сирак, бъдещия пират попаднал под попечителството на полковник Хелер, който го изпратил на училище, мислейки да направи от него търговец. Така че към шестнадесет години Уилям знаел добре аритметиката и малко латински език.

Животът на юношата се променил рязко, когато постъпил във флота като юнга. Като плавал в различни експедиции и разбрал, че понася трудно студа, Уилям попаднал през 1673 година в кралския флот и даже участвал в няколко битки, след което бил освободен по болест.

Като възстановил здравето си, момъкът се съгласил с предложението на своя съсед плантатор да отиде на Ява като негов представител. И тогава Уилям едва не попаднал в истинско робство. Работата е в това, че по тези времена предприемачите, които превозвали хора до колониите, обичали да сключват с тях договори, според които те ставали слуги без право да напускат стопанина си, на практика негови роби.

Всичко това се правело полузаконно, така че когато вече на кораба предложили на Уилям подобно невероятно изгодно предложение, той вдигнал скандал. В разгорялата се разправия се намесили и други пътници, поради което шумотевицата на кораба привлякла вниманието на бреговата охрана и мошениците трябвало да се откажат от своите намерения.

Така Дампир се добрал спокойно до Ява. Но не се задържал там особено, скарал се с местния управляващ и тръгнал да се занимава с дърводобив, след което се присъединил към буканиерите, ловците пирати, при които натрупал опит, който по-късно ще му бъде полезен.

Като се върнал през 1678 година в Англия, младият човек се оженил след една година за една девойка на име Джудит. Явно семейният живот бил толкова добър, че след няколко месеца Уилям избягал на първото си околосветско пътешествие, което продължило дванадесет години.

ПИРАТИТЕ И ВОЖДЪТ „ЗЛАТНАТА ШАПКА“. ПЪРВО ОКОЛОСВЕТСКО ПЪТЕШЕСТВИЕ

Като избягал от младата си жена, Дампир се присъединил към буканиерите на капитан Бартоломю Шарп, които замисляли да нападнат испанския град Портобело (в Северна Панама – бел. П. Н.). Като слезли на брега на разстояние шест дена път до града, двеста и петдесет английски пирати, към които се присъединили осемдесет французи, се промъквали през джунглите, за да излязат при слабо защитената част на града.

Още тогава Уилям проявил своята любознателност, записвайки своите наблюдения, а също така и находчивост, криейки хартията в бамбукова тръст, запазвайки я по такъв начин от влагата. Откъде я намерил в Америка, е друг друг въпрос. Очевидно я купил, защото къде, ако не е в Британия, можело да се намерят неща от целия свят.

На седми февруари пиратите тръгнали на пристъп. Едно малко момче видяло приближаващите се главорези и започнало да вика: „Християни, на оръжие, англичаните нападат!“, но това не помогнало, градът бил завзет бързо и подложен на тотален грабеж в продължение на два дена.

Един ден след заминаването на пиратите в града дошъл испански спасителен отряд, състоящ се от седемстотин войници. Разярени от изпуснатата възможност да си отмъстят, те не измислили нищо по-умно от това да изгорят селото на живеещите наблизо индианци.

През 1680 година Уилям продължил да безобразничи с пиратите, присъединявайки се към похода срещу Панама. Този път им помагали индианците куна. Дампир ги описва като хора, чието облекло се състои само от калъфи за половите органи. Те били направени от кора, а на особено богатите индианци от злато или сребро. Също така сред тях имало известно аномално количество албиноси.

Като достигнали по планинските пътеки до селищата на куна, пиратите се запознали с техния вожд, който им обещал помощ, ако превземат форта Санта Мария, където испанците отвели, след като я похитили, най-голямата му дъщеря. Той им дал продукти и двеста и петдесет войници начело със сина му, когото пиратите нарекли „Златната шапка“ заради златната корона, която постоянно носел.

Като сключили сделката, буканиерите се добрали до форта и легнали да спят, за да нападнат неочаквано рано сутринта. Разбудил ги барабан и грохот на изстрели – някой предупредил испанците за нападението. Като завзели форта, пиратите с ярост научили, че богаташите отдавна са избягали, отнасяйки златото, а най-голямата дъщеря на вожда е бременна. Индианците побеснели и завлекли всички заловени испанци в гората, където ги надупчили с копията си.

Когато стигнали до Панама, пиратите намерили готов за отбрана град, а в морето – осем кораба. Без изобщо да се уплашат, разбойниците нападнали с малки лодки испанците, повредили кормилото на флагмана и убили адмирала. След като избили след това част от екипажа, пиратите завзели кораба, а после още един. След три часа битка на един от испанските кораби с взривила крюйткамерата (барутният склад – бел. П. Н.), като превърнала кораба в купчина плаващи по морето отломки, а още един кораб просто избягал в морето. Всички останали останали за пиратите.

И ето че настъпила патова ситуация: нашествениците не можели да щурмуват града, нямали достатъчно сили, но и намиращите се зад стените испанци не можели да си вземат обратно корабите. Като се поразходили известно време пред града и организирали няколко разузнавателни операции с бой, пиратите си заминали. Впрочем, един забавен факт: като енергийна напитка преди битките те използвали горещ шоколад.

Скоро работата с Бартоломю разочаровала Уилям. Като виждал многобройните конфликти между капитаните, той напуснал екипажа. Така, прехвърляйки се от кораб на кораб и правейки по пътя си бележки, Дампир се добрал през 1691 година до Англия. Без грош в джоба си, но затова пък с двама роби, малайци, купени на Минданао. Единият, на име Джоли, бил покрит с татуировки и поразявал англичаните с външния си вид.

За да оправи някак си своето финансово положение, Уилям продал Джоли на хотел „Blue Boar Inn“ на улица „Флит“, където го показвали пред огромни тълпи. Съдбата на нещастния роб била печална: след смъртта на майка си той потънал в печал и починал след три месеца от малария.

Като поправил с помощта на такава неблагодарна постъпка финансовото си положение, Дампир се заловил да пише книга за първото си околосветско плаване, която му донесла слава, пари и дори нова длъжност.

С БАСТУН ПО ГЪРБА. ПЛАВАНЕТО СЪС „СЪРНА“

Като събрал всичките си запазени записки и оформил книгата, Дампир издал през 1697 година „Ново околосветско пътешествие“. При което, както твърди географът Дмитрий Мартянов в лекцията си „Пиратски хроники. Уилям Дампир“, в предисловието на съчинението авторът се изказал максимално благоприятно за президента на кралското научно дружество. Това дало своите плодове и той получил длъжност, при което по ирония, в комитета за борба с пиратството.

През 1699 година Уилям станал капитан на военния кораб „Сърна“ със задача да изследва Нова Холандия (така наричали тогава Австралия). Неуспехите преследвали „Сърна“ от самото начало. Тръгнали на плаване прекалено късно, затова не успели да изследват нормално Австралия. После на кораба се разгорял конфликт между капитана и лейтенант Фишер, който смятал, че бивши пирати няма и Дампир непременно ще открадне „Сърна“.

След известно време била премината точката на кипене и започнал бой, по време на който Дампир наложил жестоко лейтенанта с бамбуковия си бастун и го наврял в каютата му. По-късно офицерът бил свален на брега в Бразилия и арестуван.

Но с това проблемите не свършили. Докато изследвали Австралия, корабът се износил и при опит да се добере до Англия потънал близо до остров Възнесение край бреговете на Африка. Целият екипаж начело с капитана бил принуден да стърчи на необитаем остров пет седмици, докато не ги прибрали съотечественици.

Като пристигнал в метрополията през август 1701 година без грош в джоба и без кораб, Дампир бил извикан на съд по делото на Фишер. Прочели му присъда, според която го лишили от правото да командва кораби на военноморския флот на Британия.

Макар че много записки се изгубили, през 1703 година излязла книгата му „Пътешествие до Нова Холандия“. Сякаш всичко свършило и сега му оставало само да седи, да пуши лула и да пише книги, но още през 1701 година започнала война за испанското наследство и родината изпитала нужда от старите добри пирати. Извинете – капери (пирати, които дадена държава упълномощава да грабят кораби на противникова държава – бел. П. Н.).

КАК СЕ ПОЯВИЛ РОБИНЗОН КРУЗО. ВТОРОТО И ТРЕТОТО ОКОЛОСВЕТСКО ПЪТЕШЕСТВИЕ

Като получил каперска грамота и задача да потапя френски и испански кораби, а също така два кораба под свое командване, Уилям тръгнал на лов. Наистина, отново го преследвали неуспехи. Освен дребните търговски кораби, всички останали се оказали не за тяхната уста лъжица, а и капитаните не се разбирали особено помежду си.

Като се изпокарали окончателно, командирите тръгнали всеки по своя път, а Дампир изоставил за пореден път раздърпания си кораб на крайбрежието на Перу и отплавал със завзет от испанците плавателен съд към земите на съюзниците холандци. Там заедно с екипажа бил вкаран в затвора за пиратство. След като го пуснали, се върнал в Англия през 1707 година. Без пари, без кораб, но с куп впечатления.

Това околосветско пътешествие при всичките си неуредици е забележително с един момент. През май 1704 година от втория кораб заради конфликт с капитана бил свален на необитаем остров шотландецът Александър Селкирк.

За нас е интересно това, че Селкирк станал главен прототип на знаменития Робинзон Крузо. И най-забавното е, че от острова го взел същия Уилям, но вече при третото си околосветско пътешествие (1708-1711 година), което най-сетне се увенчало с успех и донесло на нашия герой слава и пари.

Впрочем, да се възползва от богатствата Уилям Дампир не успял, защото починал през 1715 година, като оставил след себе си не малко книжно наследство и куп дългове.

ЧАРЛЗ ДАРВИН И ГУАКАМОЛЕТО: НАСЛЕДСТВОТО НА ДАМПИР

Неуспешният пират и великолепен изследовател оставил добро наследство. Освен гореизброените книги, на перото му принадлежат още пет, които внесли в английски език не малко нови думи, сред които авокадо, барбекю, катамаран, кашу, хлебно дърво и пръчици за ядене.

Гуакамоле

Нещо повече, както твърди Люк Фатер в статията си „Пиратът, който измислил първата английска рецепта за гуакамоле“, Уилям обичал много да си хапва вкусно, като оставил описание на различни месни видове и вкусовите им качества. Той хвалел месото на ламантина, на морските костенурки, на фламингото, впечатлен особено от езика му. Според него „езикът на фламингото е достоен за трапезата на принц“.

Уилям се възхищавал от кокосовите орехи, смятайки ги за отлична храна, а също така донесъл във Великобритания първата записана на английски език рецепта за гуакамоле. Но най-значително е това, че именно изследванията и описанията на животни, направени от Дампир, помогнали на Чарлз Дарвин при разработването на теорията за естествения отбор.

Чарлз Дарвин

Така изживял живота си Уилям Дампир – неуспешен пират и успешен изследовател., първи извършил три околосветски пътешествия и положил малка тухличка в общоприетата днес теория за възникването и развитието на живота.