ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ / Глава 17. „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ ЕЗИК: Claude 3.5 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК

ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА / Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1; 2 / Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА - 1; 2; 3 / Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ - 1; 2; 3; 4 / Глава 5. НАСТЪПЛЕНИЕ В КАЛ - 1; 2 / Глава 6. - МОСКОВСКА ВАКАНЦИЯ / Глава 7. - ЖЕНА НА ФРОНТА / Глава 8. - БРОД ПРЕЗ БЕРЕЗИНА / Глава 9. - ОТНОВО В МОСКВА / Глава 10. - ПРОБИВ НА ОТБРАНАТА КРАЙ ОРША / Глава 11. - ИЗТОЧНА ПРУСИЯ. „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ / Глава 12. - „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ (ПРОДЪЛЖЕНИЕ) / Глава 13. - ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ВОЙНАТА / Глава 14. - СЪДБАТА НА БРАТ МИ / Глава 15. - ПРЕМИНАВАНЕТО НА НЕМАН / Глава 16. - НАЙ-СТРАШНОТО – 1, НАЙ-СТРАШНОТО - 2

"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава 17. „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“

В началото на март 1945 година боевете придобиха особено ожесточен характер. Германците не се предаваха. Те вече нямаха накъде да отстъпват. Зад тях беше морето и само по косата Данциг – Пилау все още успя да се евакуира част от цивилното население и някакви, не помня колко, дивизии или армии, не зная и не съм знаел. Знаех само, че нашата авиация, артилерия, нашите танкисти, нашите "катюши" унищожаваха, изгаряха, без да обръщат внимание на огромните загуби, последните фашистки полкове и дивизии.

Мисля, че в края на февруари беше пробита последната отбранителна линия в Източна Прусия и беше превзет градът Хайлигенбайл.

След няколко дена беше обкръжена и ликвидирана последната група немски войски югозападно от Кьонигсберг.

По разпореждане на заместник-командващия артилерията два дни аз и половината от моя взвод осигурявахме връзка на зенитно-артилерийската бригада, която стреляше с пряко мерене по немските танкове.

Другата половина от моя взвод, прикрепена към една от армейските дивизии, вече беше влязла в Кьонигсберг.

След три дена излязохме на брега на залива Фриш Хаф, пред нас беше безжизненото море, на хоризонта – безжизнената коса Данциг – Пилау. Но за това вече писах.

"Войната оправдае всичко!"

ееееееее

…Кризис слов, бесконечность фронта, за утрату пространства ярость, надвигающаяся старость, расширение горизонта от безмерного и святого до наивного и простого.

ееееееее

...Криза на думите, безкрайност на фронта, за загубата на пространството ярост, настъпваща старост, разширяване на хоризонта от безмерен и свят до наивен и прост.

Всичко ли ще оправдае войната?

Спомних си как щабният офицер в романа на Лев Толстой гледа отвисоко полковника княз Болконски.

А през януари 1942 година сержант Пеганов, който в цивилния си живот бил бръснар, подстригваше и бръснеше генералите и затова гледаше отвисоко на лейтенантите и майорите. Същото важеше и за шивача ефрейтор Благоволин. Той преправяше шинелите от немодни на модни, от войнишки на офицерски и правеше офицерски фуражки с лакирани козирки на полковниците и генералите безплатно, а на лейтенантите - срещу заплащане. Старши сержант Демидов, който в цивилния си живот бил фотограф, а в армията, защото пиеше и замезваше с генерали и полковници, не участваше в никакви бойни операции. Към мене се отнасяше снизходително. Трябва обаче да му отдам дължимото, той поправяше също така часовници срещу заплащане, а на мене - безплатно, и всичките ми военни снимки са подаръци от него.

Това беше нашият армейски войнишки елит. В него, с малко по-нисък ранг, влизаха двадесетина шофьори на армейски автомобили – през 1942 година леки газики, полуторки и покрити радиостанции, а по-късно – американски "Уилиси" и "Студебейкъри".

Благодарение на постоянното приятелство с интендантите, те винаги имаха водка и консерви, а щабният готвач Жуков ги осигуряваше с двойни порции привилегирована храна.

По заповед на капитан Рожицкий моите бойци построиха по време на отбраната край Дорогобуж голям блиндаж, който беше превърнат в черна баня [1] .

От изгореното от немците най-близко село докараха камъни, направиха пейки и маси.

Неговият личен ординарец, ефрейтор Мосин, му миеше гърба, корема, краката и по негова специална заповед – всичко между краката, по същия начин миеше и гостите на Рожицкий, полковници и генерали. А нашият интендант, старши лейтенант Щербаков, ги гощаваше след банята с водка, открадната от войнишките стограмови дажби, и с продукти от склада. Освен това разменяше с освободеното население униформи от склада за самогон.

Ординарецът Мосин се гнусеше, когато миеше между краката блаженстващия Рожицкий, и дезертира от армията. По-нататъшната му съдба не ми е известна. А моят ординарец Гришечкин се сдоби изведнъж с огромен запас от самогон.

Конят беше моята болка. Овес даваха, но сено нямаше. Гришечкин непрекъснато обикаляше околните села в търсене на миналогодишно сено.

Знаех, че краде сено, но не знаех за страничния му "бизнес". Думата "бизнес" не е от онова време, но колкото и да е странно, нищо по-точно не ми идва наум.

И Рожицкий, и Щербаков, и Пеганов, и Демидов, и Благоволин, и нашите шофьори използваха поверените им средства за користни цели. Моите свързочници крадяха кабел, сено, овес, самогон, режеха паралелните свързочни линии, а аз не ги презирах, не ги мразех, обичах ги всичките.

Как се съчетаваше това с моя аскетизъм, с моята идейност, с творческото ми отношение към всяко дело, с оптимизма? Защо всички ме обичаха? Мисля, че в дълбините на душата на всеки от тях се пробуждаше от време на време споменът за познатите от детството думи "морален кодекс на съветския човек".

Харесваше им и това, че бях съвестен и същевременно техен съучастник, и макар определено да бях "не от този свят", бях свой човек и не ги издавах.

Гришечкин.

Под предлог, че пътува за сено, крадеше от жителите на околните освободени села воденични камъни.

По два от по няколко пуда, вероятно гранитни и кръгли - за мелене на брашно. Крадеше ги от едно село, а ги продаваше за няколко литра самогон в друго. Веднъж го хванах в това деяние и аз се ужасих.

Хората, които той обираше, бедстваха. Накарах го да върне воденичните камъни на първите му жертви и се отказах от услугите му на ординарец. Избрах вместо него Соболев – забележителен, добър, честен и изключително смел мъж.

2004 година. Осъждам фактите на нечистоплътност, безнравствените постъпки, нечовешките ситуации – това, в което и аз бях неволен, а понякога и съзнателен участник. Прочетох написаното и се преизпълних с недоумение.

Налице е парадокс.

През 1943 година край Дорогобуж аз, безусловно, съчувствах на моите свързочници и в името на висшето – победата над фашистка Германия, си затварях очите пред ежедневното потъпкване на същността на етичните представи. През 1943 година помислите ми бяха чисти и пътят към бъдещето светъл. Не мислех нито за ГУЛАГ, нито за това, че пиех краден самогон и крадях коне. През 2005 година гледам на предишната си наивност и на бъдещето с уплаха и сърцето ми се облива с кръв. Може би главите ни бяха заети с други неща, когато рискувахме живота си, изпълнявахме бойни задачи и всички средства бяха добри за тяхното постигане, и, разбира се, това – „за цената няма да се пазарим" [2]. 2005 година. Чечня.

Още в навечерието на превземането на Борисов загубихме, осигурени само с конски транспорт, възможността да се движим със скоростта на настъплението. На всичките ни до един великолепни коне, включително и трофейните немски, бяха изтрити и счупени подковите, окървавените им копита ме плашеха. Те не можеха да теглят повече каруците, натоварени с кабел, запас от патрони, гранати, войнишки раници, завивки и онези мои бойци с протрити до кръв крака, които поради недоглеждане не бяха увили достатъчно добре краката си с партенки.

За пет дена, след марш от двеста километра, неочаквано за самите нас спряхме. Преди в селата имаше ковачи, но всички или бяха отишли да защитават Родината след мобилизиране, или се оказаха в плен, или бяха отишли при партизаните. Междувременно включвах два пъти на ден радиостанцията и се натъквах на зверски псувни от началството. Като боеспособно подразделение ние явно изпадахме от строя.

И тогава възникна едновременно у мене и у бойците от моя взвод мисълта да разменим уморените добри, но с наранени копита коне за подковани селски. В селата обаче, в зона от пет до осем километра от Минското шосе, почти всички коне бяха реквизирани от отстъпващите немски подразделения, които ги използваха не само като впрегатна сила, но и поради нарушеното снабдяване просто ги изяждаха.

Конят, както и кравата, е за селското семейство средство за препитание. Повече от кучето и котката е член на семейството. Както за селското семейство, така и моят кон се превърна в живота ми през трите години война в част от моята съдба.

Не, не беше кавалерийски кон. През декември 1942 година ми го дадоха с каруца и амуниции по заповед или на свързочния началник Молдованов, или на заместник-командващия артилерията Степанцов, просто поради факта, че не можех да ходя. Пристигнах от моето башкирско училище с дълбоки рани на двата крака.

Именно тогава моят ординарец Гришечкин с трима мъже от моя взвод изкопаха близо до село Касково (струва ми се, че сега там се намира Зубцовският язовир) два блиндажа – първо за мене и Гришечкин, а после и за моя кон. Мисля, че и в двата имаше по един железен варел – за печка. Блиндажите бяха на около двадесет метра от поста на сержант Демиденко. Зимата беше студена и снежна. Всеки ден блиндажите осъмваха затрупани с половинметрови снежни преспи и всяка сутрин бойците на Демиденко ни изравяха, а Гришечкин изравяше коня.

Тогава все още не можех да ходя и Гришечкин ме изнасяше на студа. Двамата сваляхме гимнастьорките и ризите си и, голи до кръста, се търкахме със сняг. А в село Каськово се къпехме в една черна баня.

Гришечкин слагаше дърва под камъните и ги заливаше с бензин. Камъните се нажежаваха. Известно време се миех, седейки на пода, после, като не издържах на невъобразимата жега, лягах на пода. А моят ординарец от горната лавица ми се смее и се шиба с метличката. Тичам гол от банята на студа и губя съзнание.

Да, аз съм градски човек, бивш интелигент. Гришечкин ме внася на ръце в къщата.

Идвам на себе си и се обличам. Припадъкът е от разликата в температурите. Не съм първият.

Но не за банята исках да пиша, а за нещастните неподковани коне. Цял ден убеждавахме селяните да влязат в положението ни, да сменят нашите окуцели коне с техните подковани.

Но да дадеш своя кон, отгледан с толкова труд, попил от времето на живота ти, е все едно да дадеш ръка или дете, никой от тях не се съгласяваше с това.

А ние трябваше да настигнем нашата войска.

През нощта се разделихме с болка с нашите коне, прескачахме огради, отваряхме порти, тихо, така че да не събудим старците и стариците.

Но напразно - никой от тях не спеше.

Със сила, с оръжие в ръце принуждавахме селяните да се прибират в къщите си. Операцията продължи до сутринта. Сълзи, заплахи, измама.

Опитвайки се да бъдем справедливи, пишехме разписки. Ако имаше пари, плащахме с пари. Знаехме обаче, че никой няма да приеме нашите разписки сериозно, а парите отдавна бяха обезценени.

На сутринта бяхме вече на път.

Гришечкин размени трофеен немски впрегатен кон за бременна кобила.

След два дена ядяхме жребчето. А подковите на новите ни коне бяха отново наранени, краката им окървавени, в очите им сълзи. И отново нямаше изход, и всичко се повтаряше отначало пет или шест пъти, докато не настигнахме нашата армия край град Лида и не започнахме да воюваме.

Освен коне, в последния етап от настъплението крадяхме и свине, крадяхме, защото нямаше какво да ядем. Този път механизираните интендантски подразделения бяха заминали на двеста версти пред нас.

Спомних си за нашите военнопленници, освободени от немския концлагер Сувалки.

В центъра на градчето имаше тухлени двуетажни къщи, а ние спряхме в една дървена къща и разположихме радиостанцията направо на пътя. А по пътя вървяха освободените от нашите войски лагерници, бивши червеноармейци, и някой от тях поиска вода, влезе в къщата, напи се и от разсеяност забрави на масата черен бележник.

Покрай нас се движеше безкрайна върволица от полуизтощени хора, и един от тях, като ни видя, произнесе със злоба, сочейки с пръст към съседа си:

– Този е власовец! Трябва да го арестуват.

А онзи каза:

– Защо лъжеш, ти си власовец!

И тогава тълпата от освободени, бивши наши войници, спря, и всеки, сочейки към съседа си, крещеше с дрезгав глас:

– Ето този, той сътрудничеше с германците!

Ние стояхме потиснати и не вярвахме на очите си. Картината ми напомняше за „Слепците" на Питер Брьогел, които пропадат в пропастта след своя водач.

Та власовци ли са, или не са власовци?

И които и да са, защо се мразят така един друг? Ако са власовци, защо са били в концлагер, обречени на смърт?

Ако си отмъщават помежду си, защо?

Стана ми страшно и противно, влязох в къщата и видях на масата черния бележник, онзи, забравения от един от преминаващата тълпа.

Отварям го и разбирам, че е дневник на наш офицер, ранен през 1941 година при отстъплението и попаднал първо в лагерния лазарет. Старши лейтенант, инженер, московчанин и описва как още в края на първата седмица по доноси на съседи от бараките есесовците разстрелват всички комунисти и евреи, и фраза с главни букви: "КОГАТО ДОЙДЕТЕ, НЕ ВЯРВАЙТЕ НА НИКОГО! ВСИЧКИ, КОИТО ОСТАНАХА ВЕРНИ НА РОДИНАТА, СА РАЗСТРЕЛЯНИ. Останаха живи само онези, които по един или друг начин сътрудничеха с лагерното началство". И отново като вик: "НЕ ВЯРВАЙТЕ НА НИКОГО!"

А след това имената на предателите и факти за предателствата.

Той умира бавно в лагерния лазарет и изведнъж радост! Намира човек, на когото може да се довери. Той е почти момче, на деветнадесет години, но не е предател, и завещание: "КОГАТО УМРА, ИЗПРАТИ МОЯ ДНЕВНИК НА МОСКОВСКИЯ МИ АДРЕС и нека моите роднини съобщят където трябва истината за изменниците, които ще се преструват, че не са такива".

А по-нататък вече деветнадесетгодишният описва как неговият приятел починал и моли този, който намери дневника, да го запази и да го изпрати на адреса на неговите близки, които са също московчани.

Пиша незабавно с всички възможни подробности две писма до Москва. Роднините на офицера не отговориха, а роднините на войника - о, какво беше това писмо, какъв вик на радост. "Потвърдете, потвърдете за бога, че е жив!" Аз потвърждавам, а само след няколко дена получавам второ писмо. "Благодарим ви, вчера получихме писмо от него, жив е!"

Всичко това, слава Богу!

А страшния дневник пазех в раницата си.

За съжаление, при преминаването по леда през една от източнопруските рекички се образува пукнатина, задните колелета на претоварената ни полуторка пропаднаха под леда и камионът започна да потъва все по-дълбоко в образувалата се дупка. Съседите успяха да закачат за куката на радиатора желязно въже. Нощта беше беззвездна, не се виждаше почти нищо.

Някой се досети да подпали един двуетажен бароков дворец на брега на реката. Снопът пламъци успя да освети нашият импровизиран леден мост и потъващата радиостанция.

Когато дръпнаха камиона напред, ледът се пропука пред предните колела. Наложи се да откачат спешно въжето. Всички камиони след нас прокараха път по покрития със сняг лед около тридесет метра вляво.

Жалко, че по време на суматохата около потъващата радиостанция изпуснах в образувалата се дупка моята раница с писмата от родителите ми и приятелите, с дневника на загиналия в концлагера старши лейтенант.

Прав ли беше? Не зная.

Защото всички тези, обвиняващи се един друг, изминаха мъчителен път от немския концлагер до руския ГУЛАГ.

Те не бяха нито палачи, нито инквизитори. Техен ли е грехът, че Родината ги предаде, че направиха някакъв компромис с палачите, за да не умрат.

Захванати между две безчовечни тоталитарни системи, те заслужаваха ако не оправдание, то поне съжаление.

Загубата на бележника беше тежка за мене. Особено съжалявах, че не бях преписал фамилиите на изменниците и предателите.

През 1945 година начинът на мислене на умиращия офицер съвпадаше напълно с моя. Първото ми желание в момента, когато четях дневника му, беше да го изпратя на Лубянка [3]. Но с какво щеше да е различно това от "подвига" на Павлик Морозов?

Образът на врага, страх от възмездие?

Ако не греша и това наистина бяха власовци, тогава какъв ужас, какъв страх от възмездие ги е карал с цената на предателство един към друг да се опитват да се спасят от гибел. Толкова ли бяха различни от наказателните батальони на фронта, от партийните функционери по време на чистките и на единодушните гласувания? Не е ли това същият манталитет на човека от 1937 година? Как в мен можеше да се съчетава психологията на интелигента, народника, передвижника, почитателя на декабристите и на Херцен с жаждата да разобличавам и да наказвам? Но това го имаше. Господи! Слава богу, че удавих бележника при ужасното нощно преминаване на реката и останах, по волята на случая, човек на честта и не влязох, също по волята на случая, в партията на болшевиките.

БЕЛЕЖКИ

1. Баня, в която печката за отопление няма комин. Банята, чиято печка има комин, се нарича „бяла“ (рус. „по белому“).

2. „Сега ни трябва само победа, за цената няма да се пазарим“ – стих от песента на Булат Окуджава „Десетият десантен батальон“.

3. Сградата на Лубянския площад в Москва, където се намират органите на държавна сигурност.

(Следва)

АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ / „ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА“ / ПРИЛОЖЕНИЕ / МЪРКАНЕТО НА РИЧАРД ДОКИНС

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Claude 3.7 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

"ПРЕДИСЛОВИЕ": 1; 2; 3; 4 / Глава I МОЗЪКЪТ НА ИСУС И МОЗЪКЪТ НА САТАНАТА / Глава II ПОЖАР В ТЕАТЪРА НА УСЛОВНИТЕ РЕФЛЕКСИ / Глава III ЗАДНИК-2 / Глава IV ДЕЦА НА УЖАСА, ВНУЦИ НА КОШМАРА / Глава V МЪРШОЯД – ТОВА ЗВУЧИ ГОРДО / Глава VI ДИАМАНТЕНАТА ТУХЛА / Глава VII ИЗОБРЕТЯВАНЕ НА ЛЮБОВТА / Глава VIII КАМЪК В ЛАПАТА / Глава IХ ДЕНЯТ НА ИЗГУБЕНАТА ОПАШКА / Глава Х ГЕНЕРАТОР НА ГЛУПОСТТА / Глава XI ПЛАНЕТАТА НА ТЪПИТЕ / Глава XII ЧЕРНАТА КОМЕДИЯ НА МОЗЪЧНИТЕ ПОЛУКЪЛБА / Глава XIII НАХЛУВАНЕ НА РАЗУМА / Глава XIV ПТИЧИТЕ ПРАВА НА РАЗУМА / Глава XV ДОБРЕ ОХРАНЕНА ХИМЕРА / Глава XVI ВЕЛИКАТА МОЗЪЧНА ПУСТИНЯ / Глава XVII ЖИВОТНО, УПРАВЛЯВАНО ОТ ЛЪЖА / Глава XVIII МЕХАНИКА НА ГЕНИАЛНОСТТА / Глава XIX ПОСЛЕДНИЯТ ГЕНИЙ

ПРИЛОЖЕНИЕ

АНТРЕКОТ МИХАЙЛОВИЧ ДОСТОЕВСКИЙ / РОДИНАТА КАТО УСЛОВЕН РЕФЛЕКС / МЕХАНИКА НА ВЯРАТА / ДЯДОВЦИТЕ НИ СА ВОЮВАЛИ / ПОВЕЛИТЕЛИ НА МОЗЪКА / ОПУШЕНИ НА ДИМ ПРЕДЦИ / МНОГОЛИКАТА ЗОЯ / ОРЕЛЪТ ЗА ОБЩО ПОЛЗВАНЕ И САБЛЕЗЪБИЯТ КРЕМЪЛ / ВЕЖЛИВИТЕ ОРКИ / НЕЩАСТНИЯТ ФРОЙД / КРАСАВЕЦЪТ ДЕКАРТ

"ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ПРИЛОЖЕНИЕ

МЪРКАНЕТО НА РИЧАРД ДОКИНС

Новата книга на Докинс „Разказът на прародителя – връщане към корените на живота" е фундаментален вернисаж на част от заблужденията, свързани с еволюцията на човека. Тази прекрасна книга е образец на поразително самодоволство и прибързаност.

Парцалената кукла, изработена според правилата на култа Вуду, се нарича „мистичен заместител". Ако е изготвена правилно, всички усещания ще се предават от нея на човека, чието име носи.

Забиването на игли в куклата ще причинява на оригинала остри внезапни болки. Изгарянето с огън – изгаряния. А притискането на шията – задушаване.

Но! В мрачната практика на Вуду, както се оказва, могат да се внесат лесно позитивни иновации: може да направите кукла на самия себе си и да започнете да ѝ чешете гърба. По логиката на Вуду и тези усещания също трябва да се предадат от куклата към нейния жив двойник.

В сравнение с реалния процес магическото чесане гарантира множество предимства. Изчезва необходимостта да извивате ръката си в ставите, за да стигнете с нокти до лопатките. Няма нужда да използвате чесалка или да привличате към процеса приятели, роднини или трети лица.

В своя фундаментален труд „Разказът на прародителя – връщане към корените на живота" професор Докинс се занимава точно с това. След като е направил поредната красива кукла на геноцентризма, в продължение на седемстотин страници той я гали, мъркайки от удоволствие. В това мъркане няма нищо учудващо: галейки куклата, Докинс чеше своя научен гръб.

Но "куклата" е наистина добра. Дотолкова, че може да се превърне в "Алмагест" на еволюционната биология.

Нека припомним, че античната наука, избирайки между системите на Аристарх и Птолемей, предпочела, разбира се, последния. Аристарх твърдял, че център и интегратор на"вселената" е Слънцето, а Птолемей делегирал главното място на Земята. Той ѝ предостави и правото да дирижира движението на всички планети.

Това било грешка, но именно "Алмагест" на Птолемей станал основно произведение на човечеството по астрономия за почти хиляда и петстотин години, парализирайки процесите на опознаване на света.

Защо говорим за парализиране?

Работата е там, че астрономията заемала винаги ключова позиция в развитието на знанието. И това не е учудващо. Само тя предлага конструкция на общата картина на света, фрагмент от която е Земята и всички видове живот на нея. Както сега знаем, този фрагмент е нищожно малък и напълно зависим от състоянието на общата картина.

Погрешният вектор на астрономията придавал на всички останали научни дисциплини съществена нетрезвеност. Нека припомним, че именно в утробата на птолемеевата астрономия се зародило уродливото антропоцентрично схващане. От твърденията за "централността" на Земята и за нейната "първа роля във Вселената" възниквала и забавната представа за изключителността на homo. Тази грешка струвала скъпо: част от науките се устремили по грешна следа, изучавайки и оценявайки homo като някакъв вселенски уникум.

Значението на биологията не е толкова глобално, колкото на астрономията, но по някои малки въпроси то е доста голямо. По-специално, биологията диктува модата във възгледите за еволюцията на човека. Книгата на Докинс е поредното доказателство за това. Но отново вместо изясняване на множество неясноти, имаме образец на красиво, стройно и уверено генетично дрънкане.

Това, че биологията се задъхва отдавна под тежестта на навалилата се върху нея генетика, е неин личен проблем. Но опитът да се обясни развитието на човека с агресията и всевластието на гените днес може да изиграе ролята на "Алмагест".

И всъщност се случва именно това. Погрешният и водещ до задънена улица генетически вектор става неоспорима догма. Година след година Докинс изпълнява все по-виртуозно своята геноцентрична ария, а публиката аплодира все по-разпалено. Усилва се властта на илюзията: генетиката е единственият подходящ инструмент за разбиране на историята на ранния homo.

„Разказът на прародителя – връщане към корените на живота" е фундаментален вернисаж на част от заблужденията, свързани с еволюцията на човека. Тази прекрасна книга е образец на поразително самодоволство и прибързаност…

Разбира се, генетиката е много мила и важна. Проблемът се състои в това, че към развитието на същество, което наричаме "човек" тя няма никакво отношение.

Да, като се използват методите на генетиката, могат да се регистрират множество изменения в организма на homo и да се проследи биологичният път от дриопитека до Докинс. Геномът мутира по обясним начин, фиксирайки светлите очи, къдравите коси, изправената походка, поносимостта към нишестето и лактозата, както и загубата на окосмяването. Следвайки внимателно промените в средата, той внася в организма нужните корекции, които осигуряват на различните групи homo възможност за оцеляване. В генома се намира място дори за такава дреболия като фиксирането на епикантуса (мастната гънка на горния клепач, характерна за т. нар. "монголоиди").

Но! За много дълъг период от време в генома не се е закрепила нито една от онези функции, за които е прието да се наричат интелектуални.

Всеки човек се ражда отново и отново като питекантроп, без ни най-малка представа нито за езика на своите родители, нито за предназначението на тоалетната чиния. Ако homo премине курс на социално-културна дресировка, ще научи и едното, и другото. Ако не, ще остане обикновено животно, по отношение на което диагнозата "слабоумие" би била незаслужен комплимент.

От времето на първите информативни звуци, които са се развили по неизбежен начин в реч, е минало немалко време. Вероятно не по-малко от милион години. Речта, която е колосално предимство за човека, би трябвало да стане на теория наследствен видов фактор. Но... не се е случило нищо. Тя не се е закрепила. Всеки нов човек трябва да учи речта отново.

През този период дори черните мечки, попаднали в особени климатични условия, чрез мутация на известния ген MC1R се сдобили с бяла козина. Сцинковете преминали от снасяне на яйца към живо раждане. Тръстиковите жаби повишили пъргавостта си. Педомерките променили радикално окраската си, а мидите, измъчвани от домогванията на раците, увеличили дебелината на черупките си.

И това е чиста генетика, защото "командата за промяна" може да прозвучи само "от устата" на гена. Неподчинението е невъзможно. Навсякъде виждаме енергично разместване на пигментни и протеини, клетъчни рецептори и хормони. Еволюцията работи.

Изработват се и се фиксират генетично както мили дреболии, така и глобални промени. Къртиците усъвършенстват пръстчета си за копаене, а хлебарките се учат да презират отровите. Геномът на всяко живо същество е в движение, опитвайки се да осигури на "своя" организъм максимални предимства.

А ето че най-важното свойство на човека, което го отличава от жирафа, къртицата и мекотелото, се игнорира напълно от този геном, като нещо абсолютно незначително и незаслужаващо фиксиране. Като нещо, за което е жалко да се похарчат дори няколко протеина.

Разбира се, човешкото тяло се променя. Специален ген позволява на тибетците да се приспособят към разредения въздух, масаите придобиват дълги крака, у (част от) чукчите и якутите се появява т. нар. "холестеролов" алел и т. н.

Но еволюционната работа усъвършенства само биологичната кукла на човека, без да фиксира в неговия геном главната разлика от животните: мисленето, речта и интелекта.

Това упорство на гените отрязва напълно човека от целия опит на предишните поколения, принуждавайки всеки новороден индивид да се учи на всичко отново. Обучението, по правило, се случва. Но! То винаги става само чрез дресировка, която изгражда едни или други вериги от условни рефлекси.

Този факт отдавна изисква обяснения. Но такива няма. Както няма и никаква яснота относно това коя част на мозъка е отговорна за генериране на мисленето.

Разбира се, в търсене на решението на тази неприятна загадка науката се е хващала за всичко, което ѝ попадне под ръка. Но... винаги безуспешно.

Първоначално за решаващ фактор се смятал обемът на мозъка и съотношението между масата на мозъка и тялото. Предполагало се, че този орган дължи удивителните си качества на своя размер.

Но изследванията на множество хипофизни джуджета, имащи маса на мозъка около 400-500 см^³, показват, че същество с обем на мозъка три пъти по-малък от нормативния е също способно да говори, да пее, да се шегува, да чете и да пише романи, да решава сложни математически задачи, да се стреля на дуел, да шлифова скъпоценни камъни и да мами при игра на карти.

Последен гвоздей в ковчега на "теорията за обема" била красавицата Антония Грандони, която имала 370 см^³ мозък. Антония пеела, танцувала, имала нормална реч, пишела любовни стихчета и се занимавала с ръкоделие. Мозъкът на Грандони бил изследван от доктор Л. Северини от Перуджа, който установил, че чистият обем на хемисферите (полукълбата) на красавицата се равнява на 289 грама, а още 51 грама се падали на малкия мозък, мозъчния ствол и продълговатия мозък. Основният труд за Грандони е на Д. Кардон - "D'una Microcefalata".

През XXI век по отношение на миниатюрността на главния мозък Антония била надмината от Чандра Бахадур, Джунри Балавинг и други джуджета от Филипините и Непал.

Хипотезата за връзката между мисленето и размера на мозъка се пропукала. Тя беше заменена с версията, че ключов фактор е "зоната на Брока" (долната фронтална гънка на мозъка).

«Брока» бел назначен за отговорник на речта. Но и тук се получил конфуз. Долната челна гънка се оказала просто център на моториката на устните, езика и гърлото. Разбира се, тя няма никакво отношение към смислите и съдържанието на звуците и обслужва само механиката на звукопроизводството. Подобна по функция гънка била открита още през 1877 г. от доктор Дюре при кучета и обозначена като "център на лаенето", а по-късно е намерена при всички бозайници без изключение.

"При животните нервните клетки в областта на Брока контролират работата на мимическите и гърлените мускули, както и на езика" (Pinker S. The language instinct – the new science of language and mind. Penguin, London).

След това се установило, че в процеса на еволюцията при homo са се увеличили челните дялове на мозъка. Именно на това разширение била приписана ролята на "основна разлика" между човека и другите животни.

Първият, който опровергал хипотезата за изключителната роля на челните дялове, бил Иван Петрович, след него – У.Г. Пенфилд, а през 1977 година J. Hrbek поставил точка: „приписването на челната кора на най-висши психически функции е традиционна догма, която вече 150 години задържа прогреса на научното познание".

После са открити гени, като HAR1, отговорни за развитието на мозъчната кора, както и за други дребни генетични радости.

Първоначално това изглеждало като решение на неприятната загадка, но при проверка се оказало също блъф.

Работата е там, че ако щастливият притежател на „Брока", HAR1 и най-големите челни дялове бъде оставен сам на себе си, лишен след раждането си от всякакво влияние на други homo, ще получим отново нечленоразделно мучащо същество. Мучейки, то ще мастурбира при вида на всяка женска и при първа възможност ще остави купчина в центъра на някоя бална зала.

Нито „челните дялове", нито HAR1 ще проработят. Реч и мислене няма да възникнат.

Историята на неврологията и неврофизиологията пази педантично всички свидетелства за поведението на онези индивиди homo, които по различни причини не са преминали курс на социално-културна дресировка. Тези документи са много, но особено живописни са наблюденията над реални „маугли", деца на различна възраст, открити в джунглите на Индия през XIX-XX век.

За момче на 12 години:

„Не може да бъде принудено да носи дрехи дори и в най-студено време. Когато стана студено, му дадоха ватирана завивка, но то я разкъса на парчета и изяде част от нея заедно с ватата и хляба“. Jornal of the Asiatic Society Proceedings for june 1873.

За момче на 14 години:

„То не говореше, само пищеше. Не понасяше дрехи и смъкваше от себе си всичко, което му обличаха. Не ядеше нищо освен сурово месо и лочеше водата с език. Оставено сам на себе си, през деня се криеше на някое тъмно място, а през нощта излизаше и се разхождаше около оградата, а ако намереше кост, започваше да я гризе лакомо. Момчето умря в приюта след четири месеца“. В Amherst Student е публикувано писмо от професор I. H. Seeye от Аллагабад (Индия), датирано от 25 ноември 1872 г.

За две момичетата:

„На 17 октомври 1920 година в Годамур, при унищожаването на глутница вълци бяха намерени две момичета - на 1.5 години и на 8 години. Докарани в Миднарор. От доста подробните протоколи следва, че единственият звук, който издават, е вик, наподобяващ вой. Този вик започва с груб звук и преминава в треперещ пронизителен писък на много висока нота. Докато играят, се хапят. По-голямото от 9 февруари 1922 година започна да се учи да се придвижва на колене в изправено положение (с изправен гръб и без помощта на ръцете) и вместо да пищи се научи да издава звука "бхуу-бхуу".

Двете момичета починали бързо. Аутопсията показала, че имат напълно здрав мозък. Разбира се, челните им дялове, както и всички други анатомични аксесоари, характерни за съвременните сапиенси, били напълно развити.

Можем да преброим стотици примери от този вид, започвайки от XIV век и завършвайки с XXI-ви. Във всичките случаи картината е поразително сходна.

Нещо повече, качеството на мислене и интелектът на непосредствените родители също нямат никакво значение.

Като подредим колкото се може по-дълга верига от нобелови лауреати и лауреатки, можем да се сдобием с "финално" бебе. То ще има безупречно академично родословие и най-интелектуална "наследственост". Но това отново ще бъде обикновено животно, което няма ни най-малка представа нито за конструкцията на обикновена запалка, нито за Павлов.

Както виждаме, наличието на специални анатомични, физиологични и генетични механизми, формирани у човека в процеса на еволюцията, не играе никаква роля.

При това положение не остава нищо друго, освен да признаем речта и мисленето (тоест – на вътрешната реч) за случайни епифеномени на мозъчната дейност.

Какво е "епифеномен"? Това е странично, второстепенно явление, което може да съпътства основните явления... а може и да не ги съпътства. В зависимост от обстоятелствата.

Фактологията е безмилостна. По всяка вероятност, мозъкът съвсем не е предназначен за мислене, а само за осигуряване на сложни физиологични функции на сложния организъм. Той може да бъде използван за мислене. А може и да не бъде, както го доказват онези милиони години, когато homo се е задоволявал със скромната роля на стадно животно, прекарващо живота си в търсене на мърша.

И така, еволюцията не затвърждава онези свойства, които човекът смята за свои главни отличия от другите животни. Нещо повече, еволюцията проявява поразително пренебрежение към речта, мисленето и интелекта. Те ѝ изглеждат по-маловажни фактори от формата на лапичките на къртицата или от цветът на козината на мечката. Уви, но генетичната нефиксираност на речта и мисленето е много отчетлив "черен знак". Той пряко посочва нищожното значение на тези явления не само в системата на Вселената, но дори и на Земята.

Нищо удивително. Митът за мозъка е просто поредният ембрионална обвивка на "Алмагест". Мнението, че човешкият мозък е "нещо, което превъзхожда по сложност и значимост всичко, което познаваме във Вселената", вероятно трябва да се смята за мила глупост и да се остави на дамите психолози.

За съжаление, в категорията на тези дами попада и Докинс.

Работата е там, че мозъкът на homo от гледна точка на параметрите за „сложност", като част от картината на вселената, не може да се разглежда сериозно. Особено в сравнение с планетарното движение, нуклеосинтеза, черните дупки и другите естествени механизми, с които са изпълнени галактиките.

На мозъка влияе всичко без изключение. А той не може да влияе на нито един съществен процес. За да се убедим в това, не е нужно да се устремяваме към Бетелгейзе или Слънцето. Достатъчен е малкият Ейяфятлайокутл.

Особено забавно изглежда „свръхсложността" на мозъка на фона на милиардите години глобални процеси, които някак не се нуждаели от неговото участие. За да си представим реалната роля на човешкия мозък във времето и във вселената е достатъчно е да погледнем диатомеите.

Диатомеите са микроскопични едноклетъчни водорасли, обитаващи осветените слоеве на океана. Те са толкова много, а срокът им на живот е толкова малък, че от осветения слой надолу постоянно вали „дъжд" от мъртви диатомеи. Ако няколко от тези организми се слепят в смъртта си, тяхното въртене, за част от секундата, ще създаде илюзия за проблясване. Впрочем, сравнявайки проблясването на диатомеите със следата от жизнения цикъл на човешкия мозък във вселената, ние, несъмнено, сме поласкали последния. Неговото проблясване не е забележимо за никого и не служи за нищо, освен за развлечение на самия homo.

Докинс е несъмнено брилянтен автор. В неговата книга всичко е безупречно, когато не се отнася до човека и неговата еволюция. Но по пикантния въпрос за т. нар. антропогенеза той само повтаря старата глупава приказка за пещерния човек, който по волята на гените е изминал безсмислен път от каменното сечиво до кредитния "фордфокус". А по всички болезнени и важни проблеми за превръщането на обикновеното животно в същество, занимаващо се с генетика, той, както винаги, мърка мило.

Край

1907 ГОДИНА, КОРАБ С 1000 ЖЕНИ, ТЪРСЕЩИ СЪПРУЗИ, ПРИСТИГА В НЮ ЙОРК

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

ПРЕВОД: Claude 3.7 Sonnet Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Наистина ли в Съединените щати в началото на 1900-те години имало недостиг на жени, желаещи да се омъжат? Очевидно в Европа били разпространени слухове, че американските мъже не могат да си намерят съпруги. Имайки предвид това, малко над 1000 „девойки" си резервирали билети за кораб, пътуващ за Ню Йорк, който пристигнал на 27 септември 1907 г.

Вашингтон пост публикува през 1907 г. статия за пристигането на над 1000 жени от европейски държави, които идват в Америка да си търсят съпрузи. Това привлякло силно вниманието от страна на младите американски мъже, които чакали на кея пристигането на кораба, за да зърнат жените и да обмислят потенциалните кандидатки за брак.

Според статията жените на борда на кораба били питани къде ще се установят в Америка, докато си търсят съпрузи, и какви мъже търсят. Някои искали „богати американци", други харесвали „високи и руси мъже", но някои били готови да се омъжат „ако намерят някой, който да ги вземе".

Статията завършва с твърдението, че "предложенията ще се появяват бързо и в голямо количество", демонстрирайки общата положителна нагласа към имигрантите, идващи в Америка, особено жените. Не само европейските жени търсели съпрузи в Америка, но и мъжете приемали благосклонно тяхното пристигане. Това подчертава благоприятното отношение на американците към имигрантите в началото на 1900-те години, особено когато те идвали от европейски страни като Англия. Освен това, ако имигрантките търсели по-добър живот в Америка и били готови да се асимилират в културата, в този случай чрез брак с американец, техният престой бивал радостно приветстван.

Днес се говори за чужденки, които се омъжват за американци, за да получат зелени карти, така че да могат да живеят легално в Америка. Ако такъв голям брой жени пристигнат в САЩ днес, търсейки брак, биха ли били посрещнати със същото радушие? Изглежда, че бракът между имигрантки и американци е бил приет публично в началото на 1900-те години, но дали се поддържат същите възгледи и днес?

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1994 г. / ФИЗИКА / КЛИФЪРД ШЪЛ

Клифърд Шъл (Clifford Shull)

23 септември 1915 г. - 31 март 2001 г.

Физика (заедно с Бъртрам Брокхауз)

(За разработването на техниката за неутронна дифракция.)

Клифърд Глънууд Шъл (Clifford Glenwood Shull) е американски физик, роден на 23 септември 1915 г. в Питсбърг, Пенсилвания, и починал на 31 март 2001 г. в Медфорд, Масачузетс, на 85-годишна възраст.  Съносител е на Нобеловата награда за физика през 1994 г., която споделя с канадския физик Бертрам Брокхаус 

ОБРАЗОВАНИЕ И КАРИЕРА

Клифърд Шъл получава своето образование в гимназията „Шенли“ (Schenley High School) в Питсбърг, след което завършва бакалавърска степен в института „Карнеги по технологии“ (сега университет „Карнеги Мелън“) и докторска степен в Нюйоркския университет.

Професионалният му път включва:

♦ Работа за компанията „Texas“ в Бийкън, Ню Йорк, по време на войната

♦ Работа в лабораторията „Клинтън“ (по-късно преименувана на Националната лаборатория „Оук Ридж“)

♦ От 1955 г. се присъединява към Масачузетския технологичен институт (MIT), където работи до пенсионирането си през 1986 г.

НАУЧНИ ПОСТИЖЕНИЯ

Развитие на техниката за неутронна дифракция

Основното научно постижение на Клифърд Шъл, за което получава Нобеловата награда, е разработването на техниката за неутронна дифракция. Той започва това пионерско изследване през 1946 г. в Националната лаборатория „Оук Ридж“, където се присъединява към Ърнест Волан.

Двамата учени развиват методи за изследване на различни материали с помощта на неутронни лъчи, създадени в ядрен реактор. Според принципите на квантовата механика, неутроните и другите частици могат да бъдат описани като вълново движение, а неутронното лъчение, което преминава през регулярна атомна структура, поражда дифракционни модели. През 1946 г. Шъл разработва методи, които използват това явление за определяне на структурата на различни молекули и материали.

По същество, техниката позволява да се разбере къде се намират атомите в материала, подобно на начина, по който рикоширащи куршуми могат да разкрият къде се намират препятствия в тъмнината.

Изследвания с Волан в „Оук Ридж“

Заедно с Волан Шъл конструира първия инструмент, предназначен изключително за неутронно разсейване - двойно-кристален неутронен спектрометър, и адаптира автоматизирано записване на данни, което замества писането на ръка и позволява на изследователите да събират данни през нощта.

До 1955 г. двамата пионери измерват модели на разсейване от повече от 100 елемента и 60 различни изотопа. Шъл инициира също така първите неутронно-дифракционни изследвания на магнитни материали, което дава информация за магнитните свойства на материалите.

Признания и награди

Освен Нобеловата награда за физика, Клифърд Шъл е получил и:

♦ Наградата „Бъкли“ от Американското физическо дружество през 1956 г.

♦ Избран е за член на Американската академия на изкуствата и науките (1956 г.)

♦ Избран е за член на Националната академия на науките (1975 г.)

♦ През 1993 г. получава наградата „Григори Аминоф“ от Кралската шведска академия на науките за "разработване и прилагане на методи за неутронна дифракция за изследване на атомни и магнитни структури на твърди тела" 

В чест на Шъл е създадена награда, носеща неговото име - наградата „Клифърд Г. Шъл“, която се дава за изключителни постижения в областта на неутронната наука.

Въздействие върху науката

Работата на Шъл е оказала огромно влияние върху физиката на кондензираната материя. Методите, които той разработва, са се превърнали в ключови инструменти за изследване на структурата на материята и са допринесли за развитието на редица области, включително:

♦ Изследване на керамични свръхпроводници

♦ Анализ на движението на молекули върху повърхности, важни за каталитичното пречистване на отработени газове

♦ Изучаване на структурата на вируси и как те се защитават от дехидратация

♦ Проучване на връзката между подредените и неподредените структури на полимери и техните еластични свойства 

Когато получава Нобеловата награда през 1994 г., Шъл изразява съжаление, че неговият колега Волан не е жив, за да сподели наградата с него.

РАЗКАЗАЛ: Claude 3.7 Sonnet Think

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ / ОСИЯ, МИХЕЙ

Превод: Claude 3.7 Sonnet Think

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

Глава 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

Глава 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

Глава 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

Глава 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ

ОСИЯ

Нито един пророк не отделя толкова внимание на дълбоката и проникновена любов на Господа към Своя народ и на Неговото горчиво чувство за предателство поради неверността на народа, както Осия, живял през VIII в. пр. н. е. При него Господ е изобразен като любим на девата Израил, която е отхвърлила Неговото обожание и е станала блудница.

Осия бил съвременник на Амос и осъществявал своята пророческа дейност на север по време на управлението на царете Озия, Йотам, Ахаз и Езекия в Юдея и Йеровоам II в Израил (по същото време пророкувал и Исая). Осия не знае за унищожаването на Израил от Асирия през 722 г. пр. н. е., затова можем да предположим, че неговото служене е приключило малко преди това.

Подобно на разгледаните вече от нас пророци, Осия твърди, че народът на Израил е съгрешил срещу Господа и в резултат от това Той ще го съди сурово. Тук проблемът не се състои основно в това, че хората се държат неетично, че разцъфтяла социалната несправедливост и потисничеството. А по-скоро в това, че се отказали от поклонението пред Господа и вместо това се отдавали на култове към други богове. "Народът Ми се допитва до дървото си и пръчката му му отговаря... Жертват по върховете на хълмовете и кадят по високите места, под церовете и тополите, и дъбовете, защото сянката им е добра; затова дъщерите ви блудстват и снахите ви прелюбодействат" (4:12, 13). Те, в известен смисъл, са прелюбодействали, преследвайки безразборно други любовници освен Яхве: "Защото дух на блудство ги е отклонил и те блудстват и оставиха своя Бог." (4:12).

С помощта на редица впечатляващи и ярки образи Осия говори за Израел като за бивша съпруга на Господа и майка на избрания от Бога народ, която обаче е отхвърлила своя съпруг. Резултатът ще бъде страшно наказание както за държавата, така и за Неговия народ: „Съдете се с майка си, съдете се, защото тя не ми е жена и Аз не съм й мъж. Нека отмахне блудствата си от пред себе си и прелюбодействата си от между гърдите си, за да не я съблека гола и да я изложа както в деня на раждането й, и да я направя като пустиня, и да я обърна на безводна земя, и я уморя от жажда. И към синовете й няма да окажа милост, понеже са синове на блудство. Защото майка им блудства; тази, която ги зачена, постъпи срамно, защото каза: Ще отида след любовниците си, които ми дават хляба ми и водата ми, вълната ми и лена ми, маслиненото ми масло и напитките ми." (2: 2–5).

Осия използва също образа на обвинителния акт, издигнат чистосърдечно от Господа срещу избрания от Него народ. Той е сключил Завет с хората, а те са го нарушили: "Господ има съд с жителите на земята, понеже няма вярност и няма милост, и няма познаване на Бога по земята... Затова ще скърби земята и всеки неин жител ще примре с полските зверове и с небесните птици и морските риби ще бъдат грабнати." (4: 1–3). По решение на този съд Господ "ще накаже Яков според пътищата му, според делата му ще му върне" (12: 2). На места въображението на Осия му представя възмутената реакция на Господа – жестокост и насилие, които не са описани никъде другаде така ярко, както в откъса от глава 13 (13: 4-9). Господ е извел Своя народ от Египет и го е нахранил в пустинята. Но хората са Го забравили. И така, "аз им станах като лъв, като леопард дебна на пътя; ще ги срещна като мечка, лишена от малките си, и ще разкъсам гърдите им; там ще ги поям като лъвица, полските зверове ще ги разкъсат. Това те погуби, Израилю, че си против Мен, против своята помощ." (13: 7-9). "Ще паднат от меч, децата им ще бъдат смазани и бременните им жени - разпорени." (14: 1).

Видяхме вече как пророк Еремия вършел определени действия, за да изрази своето пророческо послание. Подобни пророчески действия се случват и в Книгата на пророк Осия, предадени чрез ярки и сърцераздирателни образи. В началото на книгата, за да илюстрира Своето послание, Господ дава на Осия указания да се ожени за жена, която ще му бъде невярна и ще стане крайно разпусната, за да покаже по този начин как Израил се е отнесъл към Господа: "Той каза на Осия: Иди, вземи си жена блудница и добий деца от блудство, защото земята постоянно блудства и се отклони от Господа" (1: 2). И Осия постъпва така, както му било заповядано: взема за жена блудницата на име Гомер, която му ражда три деца, всяко от които получава символично име. Първородният син е наречен Езраел, като напомняне за кървавото деяние, извършено по-рано от цар Ииуй на мястото, наречено Езраел. Гомер забременява втори път и ражда момиче, чието име е Ло Рухама, което означава "Непомилвана". Господ вече няма да има милост към Своя народ. След това тя ражда още едно момче, наречено Ло Амми, което означава "Не е мой народ". Израел няма да бъде вече избран от Бога народ.

Както и при другите разгледани от нас пророци, тук има слаби (много слаби) проблясъци на надежда дори в образното изображение на блудството на Израел с други богове. Господ посочва, че Той ще върне своята отдалечила се съпруга в пустинята и там ще "говори към сърцето ѝ", и ще възстанови доброто ѝ име (2:14-23). За да илюстрира това послание, на Осия са дадени указания да тръгне след жена си, която е станала напълно разпусната, и да я върне обратно в брака. Същото ще се случи, когато Израил се обърне към Господа, защото Той е наричал девата Израил Своя: "После израилевите синове ще се обърнат и ще потърсят Господа, своя Бог, и царя си Давид. И ще дойдат с трепет при Господа и при Неговата добрина в последните дни" (3:5).

Но преди това ще има тежки и страшни времена: актове на прелюбодеяние, защото Израил ще продължи да почита и да се покланя на други богове освен на Яхве, и нещастия, с които Господ ще накаже Израил заради блудството, и Господ ще въздаде с пълна мяра наказанията, които са заслужени.

МИХЕЙ

Михей, наред с Амос, Исая и Осия, е четвъртият пророк, живял през VIII в. пр. н. е. Въведението към книгата посочва, че е осъществявал своята пророческа дейност по времето на управлението на Йотам, Ахаз и Езекия (всички управлявали на юг). Също така се твърди, че Михей е дошъл от юдейското село Морешет. После се казва, че неговата проповед е насочена еднакво срещу Самария, столицата на Израил, както и срещу Ерусалим. Учените отдавна изразяват съмнения относно това, че цялата книга от седем глави е свързана изцяло от Михей. Има откъс, отнасящ се до Вавилонския плен (4: 10), има препратки към него (7: 8–10), а също така се споменава, че стените на Ерусалим трябва да бъдат възстановени (7: 11). Може да се заключи, че тези откъси (и вероятно други) са били писани през VI в. пр. н. е. И докато се водят спорове за различните откъси (засягащи както въпроса за времето на тяхното написване, така и въпроса за авторството), изследователите са единодушни, че поне глави 1–3 и 6: 1–7: 6 са свързани с проповедите на самия Михей.

В плашещата сцена, с която започва книгата, Михей се обръща към Господа като към божествен воин, който набира сили, за да унищожи Своя народ: "Защото, ето, Господ излиза от мястото Си и ще слезе и ще стъпи на височините на земята. Планините ще се стопят под Него и долините ще се разпукнат като восък пред огъня и като вода, изляна по стръмнина. Заради престъплението на Яков е всичко това и заради греховете на израилевия дом." (1: 3–5).

Грехът на народа се състои в това, че хората са се покланяли на други богове. Затова Господ ще разбие на парчета всички идоли, на които са се покланяли, и ще ги изпепели с огън. Както в случая с Еремия, посланието, което Михей отправя, оказва разрушително въздействие върху него: "Затова ще оплаквам и ще ридая, ще ходя съблечен и гол, ще вия като чакалите и ще жалея като камилоптиците" (1:8). По-нататък Михей посочва, че в допълнение към идолопоклонството хората експлоатират бедните: "Пожелават ниви и ги заграбват, къщи - и ги отнемат. Насилват човек и дома му, мъж и наследството му." (2:2). Плюс това, трябва да бъдат обвинени водачите на народа, "първенците на Яков и началниците на израилевия дом" (3:1). Особено те трябваше да разбират какво е добро и зло. Но вместо това "вие мразите доброто и обичате злото" (3:2). Експлоатацията е показана образно: "Ядете месото на народа Ми и дерете кожата му от му, а костите му трошите и ги насичате като за котел и като за месо в гърне?" (3:3).

Един откъс въплъщава особено пълно посланието на Михей – описанието на "съда на Господа над Неговия народ". Господ повдига своеобразен съдебен процес срещу Своя народ за нарушаване на задълженията, наложени му от Завета, който Господ е сключил с него (6: 1–8). Откъсът съдържа следните елементи:

♦ призив за съд (стихове 1–2). Господ води съдебен процес срещу Своя народ и планините, и хълмовете, и здравите основи на земята са призовани за разглеждане на делото;

♦ историята на спасението (стихове 3–5). Господ е извел Своя народ от робството в Египет и го е освободил. Намекът е ясен: хората трябвало да изпълняват Завета и изискванията на Господа, както предполага човешката част от задълженията;

♦ безполезността на култа (стихове 6–7). Никой не трябва да си мисли, че религиозните ритуали като например изгарянето на приноси, дори толкова жестоки, колкото са човешките жертвоприношения на собствените деца, ще бъдат достатъчни, за да отвърнат Божия гняв;

♦ изисквания на Господа (стих 8). Господ иска хората да постъпват правилно един спрямо друг и да бъдат напълно предани на Бога.

В края на откъса се намира един от най-великите стихове от писанията на пророците: "Той ти е известил, човече, какво е добро. Какво иска Господ от тебе освен да вършиш правда, да обичаш милостта и да ходиш смирено със своя Бог?" (6: 8).

Книгата завършва с плач за това колко покварен е станал отреклият се от вярата си народ на Израил (7: 1–6; тази част почти сигурно е свързана с Михей от VIII век). Твърди се, че наказанието е наложено на хората заради техните грехове (7: 7–10; това може да е по-късна добавка). Поставя се акцент върху това, че в крайна сметка милостта на Господа ще се окаже по-силна от греха и правосъдието: „Кой е Бог като Теб, който прощава беззаконие и прощава престъплението на остатъка от наследството Си? Не държи гнева Си навеки, защото Му е угодно да оказва милост." (7: 18).

ОТСТЪПЛЕНИЕ

Идването на месията (Мих., 5)

Прочелите Новия завет познават добре историята за раждането на Исус. Въпреки че родителите му са от Назарет, където прекарал младежките си години до кръщението, Исус е роден (според Евангелието от Матей и Лука) във Витлеем в Юдея. Защо точно там? Отговорът се съдържа в Евангелието от Матей. Защото пророк Михей предсказва: "И ти, Витлееме, земьо юдова, никак не си най-малък между юдовите началства, защото от теб ще произлезе Вожд, който ще пасе Моя народ Израил." (2:6).

Тук е цитирана Книгата на пророк Михей (5:2), откъс, предсказващ наистина идването на месия (вж. отстъплението "Бъдещият месия"), който ще освободи своя народ. По-късно ще разгледаме историите за раждането, описани от Матей и Лука, и въпроса доколко те са съгласувани. Струва си да отбележим, че Михей се изказва, опирайки се на своя исторически контекст. Той не си е поставял за цел да предскаже раждането на Божи Син след стотици години (писал е 800 години преди Матей).

Михей говори за бъдещ "велик" човек като за владетел на Израил, който ще възстанови всички вярващи в Израил и "ще стои и ще пасе стадото чрез силата Господня, чрез великото Име на Господа, своя Бог" (5:4). Очевидно е какво има предвид авторът: той мисли за бъдещ цар от дома на Давид – истински цар (какъвто Исус никога не е бил), който ще разбие врага и ще върне народа на Израил в дарената му от Господа прославена земя. А кой е врагът? От откъса става съвсем ясно: асирийците. Асирийците ще паднат под властта на Израил (5:5-6), водачите на Израил ще "пасат асирийската земя с меч", а месията "ще ни избави от Асирия, когато дойде в земята ни и когато стъпи в пределите ни." (5:6)

И за Михей, и за другите пророци ще бъде правилно да се каже, че говорят с народа за съвременните им събития. Михей се обръща към проблемите, възникнали в неговото време, и говори как Господ възнамерява да реши тези проблеми. По-късно Матей повярвал, че Михей има предвид идването на спасителя на душите, който ще освободи „Своите хора от греховете им" (1: 21). Но, намирайки се в съвременните му обстоятелства, Михей говорел за бъдещ син на Давид, който, като велик цар, ще укрепи Израил като велик народ и ще го защити от политическите му врагове. Това не е проблем за някои тълкуватели, които твърдят, че Михей се придържал към една гледна точка, но Матей видял по-дълбок смисъл в думите на пророка, отнасящ се за събития, които трябвало да се случат в живота на бъдещия месия.

(Следва)

ПАНДО КЛЯШЕВ / ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА В КОСТУРСКО - XIV

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Claude 3.7 Sonnet Think и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК: I; II; III; IV; V; VI; VII; VIII; IХ; Х; ХI; ХII; XIII

„ПАНДО КЛЯШЕВ / ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА В КОСТУРСКО“ в „Библиотека на Павел Николов“

XIV.

Полковник Янков в Костурско иска да дига въстание.

Наскоро получихме известие, че пристигнал полковник Янков - около 30 август 1902 г. Янков беше пристигнал откъм Вич планина, дошел от Леринско. Той не беше се бавил в Леринско. Той беше писал три писма - едно за Силянов, друго за Митре Влашето и едно за Коте. Беше писал и до управителните тела на околните села, с което ги подканя да се срещнат с него, за да им обясни целта на своето идване. Подписал се беше: "Полковник Анастас Янков: адютант, Янаки Москов; Началник на II-то военно окръжие". Янков минава в Загоричани, където се преоблякоха неговите момчета, около 58 души, повечето из Костурско, Преспанско, а някои и от Княжеството. Янков бързаше да се срещне с "боевите сили". При все че ни се заповядваше от Ц. К. да го обезоръжим, ние не изпълнихме това, защото се надявахме, че ще може да се помирим. Аз не го познавах никак; Чакаларов - малко, докато Папанчев и Андреев го знаели и казваха, че е невъзможно да се помисли помирение с него. Определено беше място за среща около Блаца, но вечерта той не се осмели да дойде, защото не се доверяваше. На сутринта се видяхме на близо. С Янкова от Загоричани бе излязъл и Михаил Николов (беше ваканция). Предложи ни се да отидем само три-четирма да се срещнем с Янкова. Отидохме Чакаларов, Силянов, аз и двама четници при неговата чета. Ние имахме доверие. После се узна, че Янков е имал намерение да ни обезоръжи, но момчетата му се възпротивили.

При срещата, докато се запознавахме, се яви една потеря от 200-300 души - тя сновеше вече и диреше. Разбрахме, че турската потеря ни наближила на 200 крачки. Ние си знаехме пътищата и се промъкнахме с Янкова, до 100-тина души, покрай турците. Нас ни пресрещнаха нашите четници, които оставихме, за да се срещнем с Янкова. Срещата стана на 1 септ. в неделя. На Шестеовския връх се спряхме, като доста много се отдалечихме от аскера. Разположихме се на бивак. Тук Янков извика настрана Чакаларова и му говорил: Вие много нещо направихте, народът има дълг да Ви отплаща; вашият труд ще се увенчае с успех; онова, което Вие сте направили, никога няма да бъде забравено и пр. ласкателства. Най-сетне му съобщил, че е дошъл да дига въстание, че всекъде, гдето е минал, е организирано и че на 7 септемврий въстанието ще бъде провъзгласено с биене на черковните камбани. Янков казваше, че три дена да се одържи въстанието - стига; той гарантира, че след две недели свободата на Македония ще се даде, защото руските генерали от Шипка ще поведат заедно с Цончева българската войска. Чакаларов казал, че това му е чудно, че Битолското началство, което ни е поверило цял район, да премълчи такова нещо от нас. Но ако е истина, че навсекъде са готови, то и ние ще направим всичко да си сторим дълга. Чакаларов още прибавил, че той има другари и че требва и те да се уведомят. Повикаха ни -- мене, Силянов, Никола Мокренски, Папанчев, Митре Влашето, Дедо Андрея Янков и пред нас Я. повтори същото. Аз тогава възразих, че ще бъдем силно обидени от своето началство, ако излезе това истина, обаче до когато не ни пишат от там или не проводят човек, няма да го верваме нито ще действаме; ако наистина от там се потвърди всичко, казано от Янкова, тогава ще разпределим силите и ще подкачим борбата. Янков само върху последните думи се улови, именно че ще действуваме. "Значи, сте съгласни да действаме." И той требваше да се съгласи да се проводи куриер в Битоля, за да се удостоверим. Така мина първият ден.

На 2 септемврий се преместихме в Поздивската планина на върха "Рушиб". Там дохаждаха селяни да видят Янкова и да разговарят с него. Той беше облечен във военна униформа. Ние го бехме помолили да не разказва за целта на идването си, докато не ни дойде отговор от Битоля. Той обеща, но не си устоя на думата. На дошлите хора при него той всичко дрънкаше за целта си. Помолихме го да спре, защото не е в интереса на делото. Той взе да вика: "Какво ще ми запрещавате да се виждам с хората ми и да говоря с тех?" - "Не г. Янков, отговорихме, ами представете си, че от Битоля отговорят, че са съгласни за въстанието, в такъв случай, като говорите така явно, няма ли турците да усетят преждевременно?" И той пак се обещаваше да мълчи. На третия ден бехме в Кономладската гора, на местността "Пеливор". Янков беше си отделил четата от нашата - по-долу, а ние бехме се изкачили по-горе. През деня някои от момчетата ни, които отишли при неговите, чули го да говори на своите момчета, как ние не сме били съгласни да дигаме въстание, че сме коцкари, вагабонти и пр. и казал, че те не бива да чакат, ами въз основа на дадената клетва (клели се момчетата му негде по пътя) требва още сега самостоятелно да действаме и да се подразделим, та да се отпочне агитацията. Момчетата ни съобщиха това. Чакаларов каза, да идем да му кажем да не бърза, защото писмото от Битоля още не е пристигнало. Аз не рачих да ида при тоя човек. Чакаларов отиде сам. Я. отговорил, че той виждал, че не сме бързали, а той требвало да си прави приготовленията, че като дойде писмото от Битоля ще видим и пр., че той ще покани и Коте. Ч. му възрази, че не бива да се вика Коте, но той отговори, че и турчин да е, ако иска да му помогне, ще го вика. Чакаралов, като вижда това, обръща се към Янковите хора, държи им реч, в която им описва положението на района, как не са подготвени за въстание и пр. Янковите хора отговориха, че и те не са съгласни да изложат нашия край на огън, щом другите не са готови и че предпочитат да убият Коте, отколкото да работят с него, щом е такъв, какъвто го бе описал Чакаларов. Когато свършваше Ч. и аз дойдох там и видях, че Я. ни най-малко не мисли да се помирява, но че напротив ще разпределя хората си по пунктове, за да провъзгласява въстанието. Ние, за противодействие, направихме едно окръжно с Ник. Андреев, в което обърнахме вниманието на населението да не се повлича по агитацията на Янкова, да не се събират на събрания с Я., но само да му дават хляб, за да се поддържа само. Чакаларов, като довърши речта си, върна се към нас. Тогава Янков излиза пред момчетата си и им казва: "Бе хора, ще ме оставите ли съвсем? Не си ли спомняте клетвата и обещанието, дадено на Върхов. комитет, че ще дигате въстание?" Всичко туй повлияло пак на момчетата му и те пак се повлекли по него.

27 април.

Когато се стъмни, и двете чети сдружени слезоха в "Трифилина ливада" до Кономлади. Тук кономладци изнесоха храна. Тук дойдоха и повикани от Янкова, без да знаем ние, и по няколко члена от селските управителни тела от селата в Кономладската река. Сложиха ни яденето. Поканихме Я. да яде, но той отрече: "Благодаря, благодаря, аз с момчетата ще ям". Боеше се да го не отровим. Но при края взе да сърба чорбата, яде много. След вечерята взема та разпредели момчетата по пунктове, за да приготовляват въстанието, а именно: той изпроводи своя адютант Янаки Москов (братовчед на загиналия Москов) в Смърдеш с десет души, за да подигне селяните от Смърдеш, Косинец и Дъмбени на въстание.

Петър Гайков, роден от с. Жеравна (Котл. околия в България), бивш унтерофицер с около 12 души биде от Янкова изпроводен около Загоричени да подигне тамошните хора, а Нако от Шестеово, бивш четник в нашите чети (Нако се бе отделил от Москова поради едно свое престъпление; после го взима Янков със себе си), го изпраща в Шестеово, от гдето да отиде в ближното село Сетома (турско село) и да го подпали, когато се провъзгласи въстанието. След като се отдалечиха изпроводените Москов и Гайков, Янков се обръща към членовете от управителните тела, които беха дошли по негова покана, и ги пита дали са готови за въстание, защото другите, гдето е минал, били готови, всичко било организирано и след четири дена щяло да има въстание, и че той самичък за това е дошел. Между присътствующите беше и Марко Пандов, селянин от Кономлади, деморализиран селянин, осъден попреди на смърт. Чакаларов, като виде че и този развален човек присъства, каза на Янкова: запрещавам ти да говориш по-нататък, защото без да познаваш хората, с които искаш да работиш, говориш такива неща; запрещавам ти да говориш, или мисли си по-нататък. Момчетата на Чакаларова, като го видели тъй разпален, отстъпиха няколко крачки назад и залегнаха. Янков се изплаши и извика: "Убийте ме, господа, убийте ме!" Чакаларов отговори: "Няма да те убием, но и няма да ти позволим да подигаш тук гюрултия, да насъскваш към въстание. Свободата ние ще си я извоюваме, не я искаме от тебе! Недей мисли, че като си полковинк и с еполети, че ще оставим народа да се повлече подир тебе и да изгори." После Ч. се обърна към членовете на управителните тела: "Кой ви повика тук? Ние сме ви избрали, нас требва само да слушате и сега ви заповядвам да се разотидете!" - И всички се разотидоха. А в туй време едно от момчетата, Атанас поп Николов (свършил V клас в Битоля) отиде при Янкова и му каза: "Ние, господин Янков, си имаме свои началници, които ни са ръководили до сега и са подготвяли тоя народ, и Вас не можем да слушаме. Тия еполети и тая униформа ние не можем да я ценим", и взе да му дръпа еполетите.

Янков: "Моля, моля господине, не ми оскърбявайте еполетите!" "Вие не сте работили тук и сега дохождате само да разорите народа"... Почнаха и други да възразяват, па и аз и Хр. Силянов. Натякна му се, че не си държал думата, че не дочакал ни отговор от Битоля и пр. Дълъг спор се заведе. Янков се дръпна настрана и седна при Митре Влашето, който мълчеше мирно. Янков се обърна към него: "Митре, тия хора викат против мене и казват, че не искат свободата от България, а пък Делчев им изпраща хора с цел да ме убият. Провидението е с мене. Ето Делчев изпрати няколко души чрез Гърция, но ето провидението иска, че се издавиха, а пък те сега щеха да ме убият." Митре му отговори: "Жалко, госп. Янков, вие сте полковник, а аз съм прост овчар, та не зная, какво да Ви кажа, като благодарите Бога, че ония хора са се издавили. И да знаехте сигурно, че идат да ви убиват, пак не требваше да благодарите Бога, че се издавили". След това Янков се тръгна настрана. Дойде време да си отидем. Някои от лерянските четници повикаха настрана Силянова да го питат: ако е истина, че въстание ще се дига на 7, тогава не е ли по-хубаво те да си отидат в района. Хр. Силянов ги разубеждаваше. В това време Янков повика настрана Чакаларова и му каза: "Василе, бе, Коте ме вика на среща, що ще кажеш, да отида ли?" Чакаларов се насме малко и му каза: "Нищо не мога да Ви кажа, аз съм Ви описал Коте, и ако Вие почнете да работите с него, ние ще ви бъдем непримирими врагове, а пък той ще ви компрометира пред целото население." Янков пак: "Ама не, аз мисля, бе, да отида, та утре вечер пак ще се срещнем." Ч. му каза: "Каквото щете, правете, ала помнете думите ми." - След това се разделихме, Янков замина да се види с Коте.

Това беше на 3 септемврий 1902 г. Ние се дръпнахме пак в планината, гдето получихме от Битоля отговор, в който ни се съобщаваше, че нигде не е нищо готово за въстание и да се опитаме с добро да принудим Янкова да не дига шум.

Янков, като се срещнал с Коте и след като Коте ни описал нас с най-черни бои, а и Янков му се оплакал от нас с обикновените фрази "коцкари" и др., те се сближиха, станаха добри приятели. Тогава Янков изпраща около 10 души от своите момчета под водителството на Димитър Дебърлията (бивш прост майстор във Варна) през Преспата в Ресенско, за да си идат всеки в своите родни места, кой в Охридско, кой в Дебърско, защото роптаели, като изказвали желание да си бъдели във време на въстанието в родните си места, та същевременно и да можели да агитират за въстание.

Те разгласили в Преспата, че Янков е дошел да дига въстание, и по разказите на Бесвинския учител Башев, роден от Ресенско, някои селяни от Ресенско, между които бил и Башев, излезли да "пречакат въстанието", като се прощавали и се криели по папратите два-три дена, докато им омръзнало, та се върнали назад.

Ние се преместихме около селото Статица, от гдето писахме на Янкова в Руля, че ние сме получили от Битоля писмо, в което ни се съобщава, че нищо не е приготвено за никакво въстание и че не требва нищо да предприемаме. Затова да ни определи място за среща, за да поговорим по въпроса. - Това беше на 5 септемврий.

Янков отговори, че тръгвал за Смърдеш, та там да се срещнем. Вечерта в Статица направихме събрание, в което обяснихме на селяните лошите последствия, които могат да изникнат от Янковата агитация, и ги замолихме, да не се повеждат по него. Същият ден и по другите села имаше възбуждение у селяните, защото Лазар Бицанов, зеленички фирар и бивш работник на организацията, и Петър Погончев, дошел още на Великден като агент на Върхов. комитет и десна ръка на Янкова - тези двамата на коне като луди тичаха по селата откъм Пеполе за към Руля, гдето беше Янков, и навсекъде говореха, че Лефтеров дошел в Леринско с 130 души и че огънят вече е пламнал в Леринско и че е останало само Костурско, което мълчи още, защото: "вашите началници не искат да дигат въстание, а гледат само да ядат и да грабят". Силно възбудените селяни се събираха на групи, идваха при нас да искат обяснение, какво да правят, да дигат ли вече въстание, щом "Леринско вече е пламнало". С дълги увещания ние ги разубеждавахме и ги пращахме да разубеждават своите съселяни.

Лазар Бицанов в тоя случай, понеже беше длъжен 80 лири, които беше получил от битол. началство за пушки и за които требваше да дава сметки, и като беше чул, че въстание наближава, се зарадвал, че въстанието всичко ще изравни - сметки и пр. Друг слух се разнасяше, че Сарикинов стигнал във Воденско, че и там било провъзгласено въстание. Голяма заслуга, че се спряха селяните по Кономладската река да не се увлекат по Янкова тогава, има Цильо Котев Кономладски, член от управителното тяло в Кономлади. Той действа с убеждение, със заплашване, с ходене по селата, можа да ги спре. Той имаше голямо влияние по тия села. Тоя Цильо беше голям патриот, той беше човек на Касъмбея, но сетне, като се покръсти, стана най-преданият и най-як стълб на организацията. Той беше най-заможният човек в селото. Той и син му влезоха в четите, действуваха заедно. Цильо лежа и в затвор от юлий до януарий 1901 год, а син му от Иванчовата афера бе осъден задочно на 101 година, имаше илям да се убие. Цильо във време на въстанието падна убит на 8 октомврий 1903 г. Във вест. "Ден" от мес. ноемврий или декемврий 1903 год. Силянов в стат. под заглавие: "Жертви на въстанието" е характеризирал същия Цильо Котев Кономладски.

Подир това Янков събира хора от селата Руля, Ощима, Желево и Търново заедно с неговите 25 момчета, всичко около 70, въоръжени с разни пушки и дори само с 4-5 патрона, а 20 души кой с попата, кой с дикли, та с тая армада потегли към Лерин да го запали. Това беше 7 септемврий. Наближил Лерин, и понеже не е могъл първата вечер да настигне Лерин, останал на 8, в неделята, в местността Калугерица, Търсянско. През деня писал в Лерин на Котеви познати да излезат да го посрещнат и да му донесат гас. Същевременно поръчал да съобщат на всички християни без разлика, че вечерта Лерин ще бъде запален. Преди Янков да замине за Лерин, писал на гърка д-р Киро Карабина: "Госп. д-ре, поддържайте духа на гражданите, докато влеза в града. Пригответе всичко за храна, като дойдем". Съобщава му още, как стои работата, где действува Цончев, где Саракинов и пр. Това писмо требвало да го предаде някой си Ламбро Порязов, опинчар в Костур, в чиято къща го чела учителката Ана Николова. Писмото не предали на д-ра, защото нашите подписи не личели, та го оставили, докато видят, как ще излезе тая работа. Сетне при случай на един обиск това писмо го унищожили.

Гръцкият владика в Лерин, като узнал за намерението на Янкова, обажда на правителството, което телеграфически поисква кавалерия от Битоля, която още вечерта пристига и обикаля града да го пази.

Излезли хора от организацията от града и му обещали да му съдействуват. Но тъкмо когато денувал в неделята, видел, че войска дошла и се видел безсилен. И от Битоля му писали от комитета строго писмо, в което му казвали: "Или ще спреш, или ще те държим отговорен за последствията". Янков кипнал, разядосал се на куриера, но нямало какво да прави, изплашен от писмото и от аскера, вечерта тръгна назад в Желево.

Ние в това време от Статица минахме в Смърдеш, гдето направихме събрание и от околните села, в събота вечер 7 септ. Смърдешани беха се увлекли по Янкова до там, че ходили при Янкова, дали му барут, обещали да правят въстание и почнали да се приготовляват. Жените пискат, крият дрехи и пр., приготовяват се да посрещнат утрешния ден. Беше убит от нашия комитет предателят Лазо Кирчев (на 27 юлий), гъркоманин, нравствено развален човек; той беше ни предал в Костур чрез владиката, когато беше дошел Папанчев. Папанчев за пръв път извърши убийство. И аз гръмнах два пъти в него, а Чакаларов го довърши.

Поради това убийство роднините на убития дигнаха против нас агитация и имаше охлаждение спрямо нас. Затова те беха се сближили с Янкова. На 7 вечерта направихме едно събрание с цел да уталожим духовете и да разубедим селяните, че няма да има въстание. Имаше викове и възражения от селяните: "Как така Янков, един полковник, може да е и подкупен, как така може да ни иска лошото и пр.?!" Ние казвахме: "От где да знаем, че Янков, щом така постъпва в разрез с организацията, не е подкупен от турците и пр.". Най-сетне селяните се убедиха, формирахме за пръв път селската чета и след това потеглихме за Дъмбени, за гдето беха свикани по двама члена от управителните тела на околните села и всички дъмбенци на събрание. Същата вечер Янаки Москов се върна в Смърдешката планина. Тук той биде нападнат от 32 души жандармерия, от която се разбегаха; падна убит един и трима турци.

В събранието говорих първом аз, после Чакаларов; описахме всичко за Янкова. Реши се, че не бива да се слуша Янков и още се избра една 4-членна депутация да отиде при Янкова и да му заяви, че требва или да спре, или населението ще го възпре дори и с оръжие.

На 9 септемврий депутацията тръгнала при него и от името на четирмата бил наговарен учителят Киряко Тарповски (учител в Дъмбени), който срещнал Янкова в Руля, гдето му предал решението. Янков му се оплакал пак, че сме били коцкари, социалисти, анархисти и пр. Учителят му отговорил. Като било думата за неуспеха му в Лерин, казал, че сгрешил, че обадил датата на тия "коцкари" -- Чакаларов и пр., защото уж тези донесли на българското агенство в Битоля и че агентинът телеграфирал в София, гдето веднага арестували другарите му Цончева, Саракинова в България, в следствие на което въстанието се осуетявало, та той вече се оттеглял от тоя план. Оплакал се, че не можал да запали Лерин, защото пък уж нарочно изпратени хора от нас, коцкарите, му скрили двете тенекии с гас, които той получил от Лерин и с които щял да запали тоя град.

Учителят се върна. В Дъмбени при нас се присъединиха момчетата на Янкова, които беха с Янаки Москов разбити от жандармерията. Те напълно разочаровани, че никой не се присъединява към тях за въстание, станаха наши хора. Те тогава ни съобщиха, че Янков още при първата среща имал намерение да ни обезоръжи.

Турците беха дигнали трупа на загиналия в сражението в Смърдешката планина четник на Янкова - Васил Пашов от с. Дъмбени и го фотографирали; пращат потеря, която в Смърдеш изтезава 12 чорбаджии, взели им рушвет и ги освобождават. Смърдешани по тоя начин първи опитаха следствията на Янковите лудории.

Получи се известие от Битоля, че е арестуван Поп Трайков, който бил изпратен от София през Сърбия, за да ни помага против Янкова, но в Скопие го улавят и го затварят та лежа до 16 февр. 1903 (до амнистията).

Янаки Москов, адютант на Янкова, тъй също се разубеди и се опита да придума и Янкова, да се откаже от своите намерения. Но Янков му отговаря, че той ще продължава до край.

Янков дойде в Смърдеш, но селяните не рачиха да го приемат и му рекли да се помири с нас. Става срещата в местността "Харамийските падини" (13 септ. вечерта). Не му вервахме вече, взехме мерки и се спряхме на близко до туй място. Повикахме го чрез Силянова. Янков дойде: "Е, господа, трябва да се помирим! Народът вика, с камъне ще ни избие"! - "Е хубаво", отговорихме му, "Госп. Янков, где Ви е въстанието? - "Ех, оставете това, джанъм, грешките са от двете страни. Ами трябва да се помирим! Ще се споразумея с битолското началство". Щял да остави момчетата си на нас и с 10 души и Силянов още с него (защото не можел сега на стари години да учи шифър!) ще идел в Битоля. От там щял Янков да изложи на бит. комитет Своя нов план: той щял да иде с Коте в Гърция да купува пушки и да ги препраща нам. "Само ви се моля, господа, каза той, пушките да ги изплащате, да не ги оставяте на наш гръб, защото ние нямаме средства". Харно, всички се съгласихме на тоя план. Требваше да се определи кои момчета ще идат с него, кои ще останат с нас. На 14 септ., като почнахме тия подробности, Янков изведнаж обръща: той не можел да дели момчетата си - премислил си. Нямал доверие в нас. Предлага друго: "Бе, аз, Чакаларов и Силянов да идем в България, че да убедим Цончева, Сарафова и Делчева да се помирим: Чакаларов да убеди Сарафова, а Силянов Делчева". Възразили му, че това не върви така. Янков казал: "Ако не успеем да ги помирим, тогава аз ви казвам, че мамк..., ще тръгна по България и всегде, гдето има комитет, ще говоря против тях, а пък моята дума се слуша в България".

Янаки Москов заяви, че ще си иде вече дома, в селото Дъмбени. Янков го вика на страна и му казва: "Бъди готов за 20 септемврий, ще нападаме Костур: русите на Шипка ще дойдат в това време и тогава ще стане, що ще стане". Вече и Москов виде, че има работа със смахнат човек.

Същия ден се получи известие, че от проводената начело с Гайкова Янкова чета до Загоричани са паднали в сражение 6-ма души. Гайков, като отишел към Загоричани, с помощта на Петър Погончев събрали селяни и излезли в планината - вече въстание ще се дига я; жени, мъже причестили се, прощавали се, целували се. Когато излизали от селото, убили двама турци спахии и един-двама турци, които продавали пипер - пиперджии; обявяват хората въстание. Към тях се прибрал и нашият човек Михаил Николов, който на селяните, които го питали, отговарял, че има-няма въстание, за него обаче въстанието е вече провъзгласено. Наскоро войската изненадва четата на Гайкова - на 10-11 септемврий, убива шест души. Селяните се изпокрили в селото си, а Гайков, разбит, беше се прибрал с 2-3-ма към Прекопана. Тая вест потресе Янкова, и затова той, без да ни обади, събра си четата и тръгна през Дреновени за Пополе.

В това време, къде 28 септ. част от войската заминала към с. Бабчур да дири комити. Тук уловиха българския учител Яне Караянев, род. от Велес (сега е в Плевенско). Този, без много да го изтезават, предаде най-добрите работници, и тези, изтезавани, предадоха до 14 пушки та бидоха откарани до 18-20 душ бабчурци в Костур. Учителят, уплашен да не бъде убит от комитета заради предателството, помолил аскера да го вземе със себе си и да го препрати в родното му място. Аскерът от там мина за Кономлади, а друг аскер от Костур дойде там, гдето предполагаха, че ще намерят нас и Янкова. На пътя заварили две момчета от Турия, които носили писмо за Цильо Кономладски, в което се известявало, че Яне издава та да се предпазва. В Кономлади били най-безчовечно изтезавани четирма селяни и двама бивши, болни четници от Марковата чета. Те нищо не издали, като казвали, че са просяци. Заедно с тях заловил аскерът до 12 души кономладчани (Цильо не е бил в селото). Аскерът, който идел от Биглища за Кономлади, среща едно влашче, овчар, което издало неколцина от Черновища, които имали пушки. Затвориха Поп Танаса и коджабашията, и др. Влашчето живееше в Брезница, та от Черновища го откараха в Брезница, гдето посочил, че имало заровени пушки под св. трапеза в черквата. Копаха, но не намериха нищо. Оплакаха се селяните в Битоля, дойде изследване, дойде и руският консул Ростковски. Консулът замина и в Костур, да изследва, като заръча на селяните, да дойдат и те, да дадат заявление на правителството. Отидоха поп Кръстьо, екзархийски свещеник, и коджабашията Карола. В Костур чорбаджията гъркоманин Жапко надумал ги, да идат първом при гръцкия владика и с него да се съветват, как да постъпят. Отишли. Гръцкият владика ги убедил, да не казват, че турците разкопали черквата им, но че това сами са го направили, защото ако постъпят иначе, за селото щяло да бъде зле. И те подават заявление в този смисъл. И тъкмо когато руският консул се карал в меджлиса за станалото осквернение на черквата, прочели заявлението, което казва обратното. Тогава консулът се ядосал, питал ги, защо му направили така, отива си и сетне вече българи не приемал в консулатото и ги дори изпъждал.

След туй ние от Дъмбени минахме в Жупанища, от гдето изпратихме Папанчева, Колю Андреев и Митре Влашето в с. Желин (има там и турци), за да накажат предателя гъркоманин Васил и гъркоманския поп, който, насъскан от владиката, беше подкупил с владишки пари двама турци, които да убият българския свещеник Динко в същото село. И поп Динко биде най-зверски убит - разпорили го и червата му увили около врата. По тая случка ние искахме да отмъстим на попа и неговия приятел Васил. То беше около 1-2 октомврий. Нашите отидоха, влезоха в къщата на Васил, който не искал да излезе, гръмнали, убили Васила; при тоя случай бил застрелен и неговият внук, и дъщеря му биде наранена, която наскоро умря. След това се върнаха и не се доказа нищо, при всичко че се знаеше, че е комитетска работа.

Силянов се отдели от нас, -- мина през Гърция за София, а ние, стреснати от аферата в Бабчур и Черновища, решихме да прибираме пушките от селяните и да ги складираме в горите за по-сигурно. С тая работа четите се занимаваха през есента.

(Следва)

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ (ЧАСТ II, ГЛАВА 9)

ПРЕВЕЛ: Claude 3.7 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

МАРСЕЛ ПРУСТ: “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11

ФРАНЦ КАФКА: “ПРЕОБРАЖЕНИЕТО“ - 1, 2; 3; 4; 5; 6; 7; 8

ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ - 1; 2; 3; 4; 5; 6; 7; 8; 9; 10; 11; ЧАСТ II, ГЛАВА 7; ЧАСТ II, ГЛАВА 8

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ДЖЕЙМС ДЖОЙС (1882-1941) – “ОДИСЕЙ“ (1922)

(продължение)

ЧАСТ II, ГЛАВА 9

Анонимен разказвач (чиято професия е събиране на несъбрани дългове) бъбри със стария Трой от Дъблинската градска полиция, среща още един приятел, Джо Хайнс, репортер (на погребението на Дигнам той записва имената на присъстващите), и двамата свиват към кръчмата на Барни Кърнан. Там заварваме "злодея" на тази глава, наричан "Гражданина". С Гражданина е свирепото диво куче Гариоуен, принадлежащо на тъста му, стария Гилтрап. Гилтрап е дядо по майчина линия на Герти Макдауъл, героинята на следващата глава, в която тя мисли за кученцето на дядо си. По този начин, можем да предположим, че Гражданина е бащата на Гърти Макдауъл. В предишната глава Гърти е видяла как преминаващ трамвай е задържал кортежа на вицекраля; в този момент тя носела писма от кантората на баща си. (Той се занимава с линолеум и корк.) В следващата глава научаваме, че баща ѝ, пияница, не е могъл да присъства на погребението на Дигнам заради подагра.

Действието на тази глава се развива приблизително в рамките на пет часа и очевидно подаграта на Гражданина Макдауъл не му е попречила да докуца до любимата си кръчма, където на бара към него се присъединяват събирачът на дългове и репортерът, а барманът Тери О'Райън им носи три пинти бира. След това идва още един редовен посетител, Алф Бъргън, открива хъркащия в ъгъла Боб Доран и двамата говорят за смъртта на Дигнам. Бъргън показва нещо странно: писмо до началника на дъблинската полиция от палач с предложение за услуги. Точно в този момент в кръчмата влиза Блум, търсейки Мартин Кънингам. След това се появяват още двама герои: Джей Джей О'Молой, с когото се срещнахме в редакцията на вестника и в склада на Ламбърт, и самият Нед Ламърт. Към тях се присъединяват Джон Уайз Нолан и коментаторът на конни надбягвания Ленехан с разочарован израз след загубата на Скиптър на надбягванията. Блум отива в сградата на съда, която е зад ъгъла, за да види дали Кънингам не е там, и преди да се върне, в кръчмето идват Мартин Кънингам и Джак Пауър. Тримата тръгват с двуколка от северозападната част на Дъблин за къщата на Дигнам, която се намира в югоизточната част, на брега на залива. Посещението им при вдовицата на Дигнам и разговорите за нейната застраховка са изпаднали някак си от съзнанието на Блум.

Темите в тази глава се развиват още преди Блум да напусне кръчмата. Те са две: конните надбягвания за Златната купа в Аскът и антисемитизмът. Неприятният спор за патриотизма, на който Блум напразно се опитва да придаде разумен и хуманен характер, прераства не без помощта на Гражданина в скандал. Духът на пародията, на гротескното осмиване на легендарни деяния прониква в цялата глава, в края на която Гражданина хвърля празната тенекиена кутия от бисквити по отдалечаващата се двуколка.

(Следва)