ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ / Глава 15. ПРЕМИНАВАНЕТО НА НЕМАН

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ ЕЗИК: Claude 3.5 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК

ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА / Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1; 2 / Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА - 1; 2; 3 / Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ - 1; 2; 3; 4 / Глава 5. НАСТЪПЛЕНИЕ В КАЛ - 1; 2 / Глава 6. - МОСКОВСКА ВАКАНЦИЯ / Глава 7. - ЖЕНА НА ФРОНТА / Глава 8. - БРОД ПРЕЗ БЕРЕЗИНА / Глава 9. - ОТНОВО В МОСКВА / Глава 10. - ПРОБИВ НА ОТБРАНАТА КРАЙ ОРША / Глава 11. - ИЗТОЧНА ПРУСИЯ. „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ / Глава 12. - „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ (ПРОДЪЛЖЕНИЕ) / Глава 13. - ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ВОЙНАТА / Глава 14. - СЪДБАТА НА БРАТ МИ

"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава 15. ПРЕМИНАВАНЕТО НА НЕМАН

Два часа телефония, два – изучаване на устави и шест часа на ден строева подготовка. От осем сутринта до шест вечерта строева подготовка, тактика, устави за бойна и караулната служба, поправяне на повреди в телефонните апарати, прокарване на учебни свързочни линии. Обаче какви устави по време на война?

Четири години никой не е вървял в крак. Аз съм на двадесет и три години, някои на повече, някои на по-малко, а абсолютното мнозинство според мене, а и според тях самите, са старци. Те са от тридесет до петдесет години, отегчени са, вкъщи ги чакат съпруги, деца, семействата им се нуждаят от помощ. Смеем се, плачем – бой с щик, а щикове няма, пък и пушките са само седем, останалите имат автомати. Как да изпълним "При нозе!"?

На всеки петнадесет минути от строя:

– Лейтенанте, да изпушим по цигара!

Аз:

– Два непоряда! Надясно!

А той – наляво. Но нали точно с него двамата преди два месеца преминавахме през Неман! И именно той, Кузмин, ме спаси.

О, това преминаване!

Ние с нашите каруци изостанахме отново от щаба на армията. Връзка – само по радиостанцията.

Четиридесет километра кабел на катушките, в каруците. Началството отдавна е напред.

– "Волга", "Волга", аз съм "Нева", как ме чувате? Приемам.

Великолепни асфалтови пътища, по кръстопътищата на пиедестали дървени боядисани Мадони.

Безкрайни горски имения. Гледам компаса, гледам немската карта.

Отпред има мост през Неман, настроението е отлично, немците бягат. С напредването настроението се мени. Мостът е взривен, а всички пътища към понтонния мост са задръстени с техника.

Обикаляме, обикаляме, приближаваме се някак си до целта, но с приближаването се засилва грохотът от експлодиращи авиационни бомби. Изглежда, че ни върви, промъкваме се отстрани към понтонния мост. И веднага се озоваваме в димна кървава бъркотия, в епицентъра на ужасна бомбардировка.

– Лягай!

Конете треперят, не успяхме да ги спънем, един от тях къса ремъците, бяга и пада веднага, повален от няколко шрапнела.

Да лежим, само да лежим.

Различни характери. Едни лежат по корем, заравят глава в пясъка, в тревата, в калта и треперят. Други, те са по-малко, лежат по гръб и гледат нагоре. Искам да се обърна, но не мога, лежа по гръб и гледам небето. Този път над понтонния мост има "хайнкели".

От фюзелажа на всеки се отделят няколко черни пръчици. Това са бомби. С всяка минута те нарастват по размер. Тези, които лежат по корем и треперят, не ги виждат. Аз ги виждам и сърцето ми бие като лудо. Докато са във висините, все едно всяка от тях лети точно към мене, но се принуждавам да гледам наоколо, за да видя в какво състояние е моят взвод – не онези, които лежат с лицето надолу, а тези, които като мене гледат към небето. Както на мене, и на тях им се струва, че всяка от бомбите лети точно към тях, и ето тук се случва саморазобличиният фокус.

Най-интелигентните или скромните, не много уверени в себе си, треперят, но си лежат, а най-големите самохвалковци, циничните, нахалните, пробивните и уж смелите не издържат, скачат, бягат и не могат да спрат, защото наистина им се струва, че бомбите летят точно към тях, и се опитват да избягат встрани. Гледат нагоре и разбират, че тичат точно под бомбите, и задъхвайки се, бягат обратно.

Викам:

- Агафонов, легни!

А той гледа небето – бомбите са над главата му и вече не може нито да бяга, нито да легне. Скачам на крака, хвърлям се върху него, падаме заедно в кървавата кал. И това в последните секунди, вече е ясно, че бомбата ще се взриви на двадесетина метра от нас.

Притискаме се до земята, свирят осколките, които прелитат над нас. Още няколко минути – и шестте вражески самолета, след като са хвърлили бомбите, се отправят на запад. Но нали след няколко минути ще се появят нови. Понтонният мост е разрушен. Нямаме никакви шансове да се окажем на другия бряг. Да останем и да чакаме поредната бомбардировка е безсмислено.

Вдигам моите зашеметени, полуконтузени хора. Това е всичко. Освобождаваме бързо треперещите, с бяла пяна на устата коне, скачаме в каруците.

На шосето танкове, самоходни оръдия, артилерия, моторизирана пехота, а във въздуха този път "месершмити" и пикиращи "юнкерси". Цялата земя гори, горят коли, гори за десети път възстановявания понтонен мост, пълнят се с вода, пламват и потъват понтоните, падат във водата и загиват сапьори.

Някакъв генерал се опитва да доближи с "Уилис" понтонния мост, но офицери танкисти не му позволяват. А от небето падат бомби и неизвестно защо няма наша авиация и мълчат нашите зенитчици.

Ефрейтор Агафонов е ранен. Кръв, огън.

Междувременно един лейтенант от сапьорното подразделение ми обяснява, че на шест километра вдясно е имало доскоро паром [1]. Немците го потопили, но над водата останало стоманеното въже.

- Опитайте, - казва той, - да направите сал и, като се държите за въжето, да минете на другия бряг.

Няколкостотин метра по брега, стръмно изкачване, гора и колкото се може по-бързо, по-далече от мястото на понтонния мост. Какво щастие, всички са живи, оттеглихме се, а "студебейкърите" и танковете, и самоходните оръдия не могат да се измъкнат от непрогледния ад. Назад, наляво, надясно - всички пътища са затворени. Екипажите са напуснали машините, залегнали са в канавките, използвайки затишията, копаят набързо окопчета и чакат нова атака.

Не помня по какви пътища, но стигаме с картата и компаса към вечерта до брега на Неман. Наистина, от единия бряг до другия е опънато въже, метър и нещо над водата. Неман е около сто и петдесет метра широк.

Шест каруци. Въже.

О, този велик разум на опитния войник! Сред снаряжението си имаме винаги брадви и лостове, а на брега стои двуетажна дървена къща. Вила? Дом? Хотел?

Не можем да губим нито минута. Четиридесет души се нахвърлят на тази вила или къща сред имение, разглобяват я, събарят я. Имаме на разположение няколко десетки великолепни трупи и няколко километра телефонен кабел. Връзваме трупа за трупа и ето че работата приключва. Шест на четири метра – великолепен сал.

Решаваме четирима да направим първото контролно пътуване. Кутия с патрони и гранати, автомати, няколко войнишки мешки, катушки с кабел. Не трябва да се претоварваме, пред нас е неизвестността. Оттласкваме се от брега с весла и прътове, държим се за въжето. Преодоляваме без особени усилия течението. Реката е спокойна и сме вече по средата ѝ.

Но тук започва това, което поради неопитност не можехме да предвидим: бързей май се казва – салът се натъкна на стремително водно течение.

Нито прътовете, нито веслата помагат.

Опитваме се да задържим сала с крака, а въжето се изплъзва от ръцете.

Ръцете ни са изподрани, силите привършват.

Ако пуснем въжето, след половин час нашият сал заедно с нас ще се блъсне в понтонния мост.

Не, не бива да пускаме въжето, трябва да го дърпаме. Хвърляме във водата всичкия товар.

Хвърляме патроните, гранатите и кабела.

Хвърлям мешката и се сбогувам завинаги с писмата и дневниците си. И точно в момента, когато ни напускат последните сили, се измъкваме от бързото течение. Салът, като се полюшва леко, се връща в първоначалното си положение и става управляем. Стигаме до отсрещния бряг, но колко загуби!

Сега знаем с какво ще се сблъскаме при преминаването, но трябва да се върнем обратно.

Там е моят взвод.

Да се премине е възможно, но на въжето трябва да се поставят две примки, да се закрепят здраво, а въжето вероятно трябва държат не четирима, а осем души и е абсолютно необходимо да се направи опора за краката.

Но как да се върнем обратно?

Уморени сме, едва ли ще издържим втори път борбата с адското течение.

И тогава моят бивш ординарец Кузмин заявява, че водата не е толкова студена, че може да преплува до другия бряг, че още трима души ще преплуват с него обратно, а с осмина и въжето ще се върнем лесно.

Още не беше настъпило утрото, когато след пет курса напред-назад превозихме и конете, и цялото имущество.

За да не попаднем под нови бомбардировки, трябваше да се отдалечим спешно от реката, затова минахме през едно село по първия перпендикулярен на Неман път и пътувахме два часа, докато не се зазори. Разпрегнахме конете и заспахме.

Събудихме се в седем сутринта от взривове на авиобомби.

Скочих на крака и разбрах, че изобщо не сме се отдалечили от вчерашния понтонен мост, че в нощта сме завили и пътят, перпендикулярен на въжения брод, ни е довел до понтонния брод. Проклинах се, че вечерта не погледнах картата и се доверих на интуицията. За щастие ни провървя отново, никой не пострада и успяхме да се измъкнем благополучно от зоната на бомбардировката.

Та, по време на занятията по строева подготовка след края на войната в силезийския град Льовенберг наляво, вместо надясно, се обърна моят бивши ординарец и спасител, преплувалият през река Неман ефрейтор Кузмин.

БЕЛЕЖКИ

1. Голям сал за превозване на хора и товари през река чрез дърпане на опънатото между двата бряга въже.

(Следва)