ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ / Глава 16. НАЙ-СТРАШНОТО (1)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ ЕЗИК: Claude 3.5 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК

ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА / Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1; 2 / Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА - 1; 2; 3 / Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ - 1; 2; 3; 4 / Глава 5. НАСТЪПЛЕНИЕ В КАЛ - 1; 2 / Глава 6. - МОСКОВСКА ВАКАНЦИЯ / Глава 7. - ЖЕНА НА ФРОНТА / Глава 8. - БРОД ПРЕЗ БЕРЕЗИНА / Глава 9. - ОТНОВО В МОСКВА / Глава 10. - ПРОБИВ НА ОТБРАНАТА КРАЙ ОРША / Глава 11. - ИЗТОЧНА ПРУСИЯ. „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ / Глава 12. - „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ (ПРОДЪЛЖЕНИЕ) / Глава 13. - ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ВОЙНАТА / Глава 14. - СЪДБАТА НА БРАТ МИ / Глава 15. - ПРЕМИНАВАНЕТО НА НЕМАН

"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава 16. НАЙ-СТРАШНОТО

Връщам се обаче към Льовенберг. От началото на нашите строеви занятия животът ми загуби всякакъв смисъл. Докато продължаваше войната, чувството за изпълнен дълг, истинското фронтово братство, доверието на моя взвод, преминаващо в любов, а последната година и мечтата за Литературния институт след войната - всичко това ме вдъхновяваше и радваше. Още през април написах писмо до директора на Литературния институт с молба да ме запознае с някого от студентите поети. През май получих писмо от Виктор Урин. Не без ирония той описваше своя живот и този в студентското общежитие и ми изпрати няколко свои стихотворения. Разменихме си няколко писма, уговорихме се за бъдеща среща в Москва. Но вместо да съм в Литературния институт, мъчех и дресирах своите войници. Приятелите ми изпращаха книги, но не можех нито да чета, нито да пиша, защото през деня имаше строева подготовка, вечер нямаше електричество, а гилзите ги бяхме изхвърлили.

И ето че в тъмнината, докато още не ми се спеше, пиехме някакви трофейни вина. А аз прекратих кореспонденцията със Саша, девойката от Казан. Очевидно при нея се беше появил някой. В отговор на последното ми послание до нея получих грубо, отвратително писмо със заплахи и обиди не от нея, а от някакъв полудял от ревност момък. Написах още едно писмо, отговорът беше още по-отвратителен, а Саша мълчеше.

Нещо в мене прегоря и сега мечтаех, тъгувайки, за непозната, но прекрасна московчанка. Имаше много момичета около нас, и наши, и немкини, но аз не исках да се похабявам и чаках нова истинска любов. И все пак се похабих.

Съблазни ме командирът на трети взвод от моята рота лейтенант Кайдриков.

– Ела с мене – каза той една вечер. – Вземи американска консерва, пакет цигари, ще поседим с едни момичета.

Аз прекарвах всичките си вечери като се напивах с приятели офицери, а той в една от съседните къщи беше организирал... какво? Тръгвам след него. Отваря се вратата на къщата, а там анфилада от стаи и половината от неговия взвод, от които половината – бивши мои войници, седят на дивани и легла, в кресла, просто на пода, а на коленете им – немски момичета, а на первазите още пет скучаещи. И ето че моят Кузмин се вдигна със своята приятелка от креслото, и... щом седнах, от перваза скача още една с дивна красавица, целува ме по устните и буквално ме пронизва с оценяващ поглед. Какво е това?

Дори не ми минаваше през ума, че е възможно подобно нещо. Бардак? Публичен дом на лейтенант Кайдриков?

А Кузмин:

– Тичам, лейтенанте, ще ти донеса възглавница, дюшек, одеяло.

А на мене ми се върти главата и съвсем изгубих ума и дума с тази немкиня. Прегръщам я, не зная нито една немска дума освен "Их либе зи", а руските думи също съм ги забравил всичките, че дори и това "Их либе зи" не мога да произнеса, защото да я желая – желая я, безумно я желая, но дали я обичам? Не, разбира се, не умея да лъжа.

А Кайдриков:

– Какво чакаш? Защо не я събличаш?

И всички войници ме гледат и се усмихват.

– А не може ли да отидем с нея в някоя друга стая?

А Кайдриков:

– Тук никой не се притеснява, но все пак – ето този килер.

И Кузмин носи спалните принадлежности.

Вдигнах я на ръце, тя се притиска към мене и ето ни вече на леглото, и тук вероятно допуснах голяма грешка.

Работата е там, че тези момичета не бяха проститутки. Очевидно са преживели ужасни трагедии, смъртта на родители, братя, сестри, годеници, крушение на илюзиите, изнасилени, без средства за препитание, доскорошни гимназистки, студентки с все още не напълно изгубени романтични представи за живота, с ужасяваща нужда да забравят за момент всичко в изкуствената бездна на ласките и нежността. А аз се втурнах като изтърван от верига, дърпайки дрехите ѝ, скъсах единия ѝ чорап, нахвърлих се върху нея, без дори да я съблека докрай, като явно ѝ причинявах болка с бързането си, дълго не свършвх, а тя не отвръща, на лицето ѝ горчива гримаса, която не забелязвам. Най-сетне свършвам и виждам с ужас сълзи от страдание в очите ѝ.

По някаква причина, както и преди, не изпитвам удовлетворение от тази близост. Трябват някакви думи, но аз не зная езика и казвам, задъхвайки се:

– Нихт гут, нихт гут?

Как разбира това "нихт гут", не зная.

Тя се облича стремително, изскача от килера, слиза по стълбите във вестибюла на къщата, притиска се към стената и изведнъж - ужасяващо трагично ридание, страшен истеричен пристъп. И мъка, мъка. Аз съм до нея, унизен съм и смазан и повтарям упорито това мое "нихт гут".

Цялата къща е разтревожена.

Притичва Кайдриков, и тя, ридаейки, се хвърля на гърдите му.

– Но какво правиш, защо? – казва ми Кайдриков, а аз съм объркан и ми се повдига от всичко това, от моята непохватност, от пошлостта и мерзостта на положението.

Защо? Вероятно войнишката весела грубост би ѝ била по-мила от моето интелектуално, изразено по идиотски начин съчувствие. Не зная. Това е втората германка в живота ми. Първата ме потресе със своята чистота, както у Пушкин – "на най-чистата прелест най-чист образец".

Беше преди пет месеца.

Назад в Източна Прусия, февруари 1945 година

Да, това беше преди пет месеца, когато нашите войски в Източна Прусия настигнаха цивилно население, евакуиращото се от Голдап, Инстербург и други градове, изоставяни от германската армия. На каруци и коли, пеша - старци, жени, деца, големи патриархални семейства бавно, по всички пътища и магистрали на страната отиваха на запад.

Нашите танкисти, пехотинци, артилеристи и свързочници ги натиснаха и, за да освободят пътя, изтласкваха в канавките край шосето техните каруци с мебели, пътни чанти, куфари, коне, изблъскваха настрани старците и децата и, забравяйки за дълг и чест и за отстъпващите без бой германски подразделения, се нахвърлиха с хиляди върху жените и младите момичета.

Жени, майки и техните дъщери лежат вдясно и вляво от шосето и пред всяка от тях стои кикотеща се армада от мъже със свалени панталони.

Обливащите се с кръв и губещите съзнание дърпат настрани, децата, които се хвърлят да им помогнат, разстрелват. Кикот, ръмжене, смях, викове и стонове. А техните командири, техните майори и полковници стоят на шосето, някои се подсмиват, а други дирижират, не, по-скоро регулират. За да могат всичките им войници без изключение да участват в случващото се.

Не, това не е обща солидарност и изобщо не е отмъщение на проклетите окупатори, този адски смъртоносен групов секс.

А всепозволеност, безнаказаност, обезличаване и жестока логика на обезумяла тълпа.

Потресен, седях в кабината на камиона, моят шофьор Демидов чакаше на опашката, а аз си представях Картаген на Флобер и разбирах, че войната съвсем няма да оправдае всичко. Полковникът, този, който току-що дирижираше, не се сдържа и застава сам на опашката, а майорът стреля по свидетелите, изпадналите в истерия деца и старци.

– Свършвайте! По колите!

А отзад е вече следващото подразделение.

И отново спираме, и аз не мога да удържа моите свързочници, които също се нареждат вече на нови опашки. В гърлото ми се надига гадене.

До хоризонта се движим между планини от дрипи, преобърнати каруци, трупове на жени, старци и деца. Шосето се освобождава за движение. Мръква.

Отляво и отдясно немски фолварки. Получаваме заповед да се настаним за нощувка.

Това е част от щаба на нашата армия: командващият артилерията, противовъздушната отбрана, политотделът.

На мене и моят взвод за управление се пада фолварк на два километра от шосето.

Във всички стаи трупове на деца, старци, изнасилени и застреляни жени.

Толкова сме уморени, че без да им обръщаме внимание, лягаме на пода между тях и заспиваме.

Сутринта включваме радиостанцията, свързваме се с фронта. Получаваме указание да прокараме свързочни линии. Предните части се бяха сблъскали най-накрая с германските корпуси и дивизии, заели отбрана.

Германците вече не отстъпват, умират, но не се предават. Във въздуха се появява тяхна авиация. Страхувам се да не сгреша, но ми се струва, че по жестокост, по безкомпромисност и по количество на загубите и от двете страни, тези боеве могат да се сравнят с боевете при Сталинград. Около нас и пред нас.

Не се отделям от телефоните. Получавам заповеди, издавам заповеди. Едва през деня се отваря време, за да изнесем навън труповете.

Не помня къде ги изнасяхме.

На двора?

В служебните пристройки? Не мога да си спомня къде, зная, че нито веднъж не сме погребвали.

Погребални команди като че ли имаше, но далече в тила.

И така, помагам да изнасяме труповете. Замирам до стената на къщата.

Пролет е, по земята се е показала първата зелена трева, ярко горещо слънце. Нашата къща е островърха, с ветропоказатели, в готически стил, покрита с червени керемиди, вероятно е на двеста години, дворът е павиран с каменни плочи, които са на петстотин години.

В Европа сме, в Европа!

Размечтах се и изведнъж през разтворените порти влизат две шестнадесетгодишни германски момичета. В очите им няма никакъв страх, а ужасно безпокойство.

Видяха ме, дотичаха и прекъсвайки се едно друго, се опитват да ми обяснят нещо на немски език. Макар че не знам езика, улавям думите "мутер", "фатер", "брудер".

Разбирам, че в обстановката на паническо бягство са изгубили някъде семейството си.

Ужасно ми е жал за тях, разбирам, че трябва да бягат от нашия щабен двор накъдето им видят очите, при това по-бързо и им казвам:

– Муттер, фатер, брудер – нихт! – и показвам с пръст към втората далечна порта – натам, значи. И ги побутвам.

Тук те ме разбират, тръгват си бързо, изчезват от полезрението ми, аз въздъхвам с облекчение – поне две момичета спасих, и тръгвам към втория етаж при моите телефони, но не минават и двадесет минути, когато от двора до мене достигат някакви викове, крясъци, смях, псувни.

Хвърлям се към прозореца.

На стъпалата на къщата стои майор А., двама сержанти са извили ръцете на същите две момичета и са ги навели ниско към земята, а отсреща – цялата щабна прислуга – шофьори, ординарци, писари, куриери.

– Николаев, Сидоров, Харитонов, Пименов... – командва майор А. – Вземете момичетата за ръцете и краката, полите и блузите долу! В две редици строй се! Коланите разкопчайте, панталоните и долните гащи свалете! Отдясно и отляво, по един, започвай!

А. командва, а по стълбите от къщата тичат и се нареждат в редици моите свързочници, моят взвод. И двете "спасени" от мене момичета лежат на древните каменни плочи, ръцете им са в клещи, устата им са запушени с кърпи, краката им са разтворени – те вече не се опитват да се измъкнат от ръцете на четиримата сержанти, а петият къса и разкъсва на парчета техните блузки, сутиени, поли и гащички.

Изтичаха от къщата моите телефонистки – смях и псувни.

А редиците не намаляват, едни се изкачват, други слизат, около мъченичките вече има локви кръв, а редиците, кикотът и псувните нямат край.

Момичетата вече са в безсъзнание, но оргията продължава.

Гордо опрял ръцете си на кръста, командва майор А. Но ето, изправя се последният и върху двата полутрупа се нахвърлят палачите сержанти.

Майор А. изважда от кобура си нагана и стреля в окървавените уста на мъченичките, а сержантите влачат обезобразените им тела в свинарника и гладните свине започват да им късат ушите, носовете, гърдите, и след няколко минути от тях остават само два черепа, кости и гръбначни прешлени.

Страшно ми е, отвратително.

Внезапно ми се повдига и започвам да повръщам.

Майор А. – боже, какъв подлец!

Не съм в състояние да работя, тичам от къщата навън, без да гледам пътя, вървя нанякъде, връщам се, не мога, трябва да надникна в свинарника.

Пред мене са налетите с кръв свински очи, а сред сламата и свинските изпражнения - два черепа, челюст, няколко прешлена, кости и две златни кръстчета – двете момичета, които "спасих".

(Следва)