ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ / Глава 14. СЪДБАТА НА БРАТ МИ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ ЕЗИК: Claude 3.5 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК

ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА / Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1; 2 / Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА - 1; 2; 3 / Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ - 1; 2; 3; 4 / Глава 5. НАСТЪПЛЕНИЕ В КАЛ - 1; 2 / Глава 6. - МОСКОВСКА ВАКАНЦИЯ / Глава 7. - ЖЕНА НА ФРОНТА / Глава 8. - БРОД ПРЕЗ БЕРЕЗИНА / Глава 9. - ОТНОВО В МОСКВА / Глава 10. - ПРОБИВ НА ОТБРАНАТА КРАЙ ОРША / Глава 11. - ИЗТОЧНА ПРУСИЯ. „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ / Глава 12. - „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ (ПРОДЪЛЖЕНИЕ) / Глава 13. - ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ВОЙНАТА

"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава 14. СЪДБАТА НА БРАТ МИ

Въпреки че баща ми е завършил само четири класа, почеркът му беше калиграфски, а подписът му имаше, освен буквата "Н" и "Рабичев", четири калиграфски извивки и завъртулки, опасващи цялата група от букви.

Рисунка? Хералдика? Белег на човека, на неповторимата му личност? Знак?

От една страна подписът му имаше наистина несъмнена неповторимост, от друга, сякаш бидейки документ на епохата, напомняше донякъде и подписите на началниците на отдели, и подписите на писателите, и подписите на царските министри и великите князе.

Забравих да напиша, че след училище баща ми се занимавал около десет години със самообразование в библиотеките, че дядо ми, горски пазач, викал всяко лято от Киев в Чернобил студенти, които преподавали на единадесетте му деца не само алгебра и география, но и краснопис.

Може би тук имаше традиция и някакъв елемент на честолюбие – макар че не сме от благородно потекло, не сме по-лоши от най-известните адвокати, дворяни и князе.

Може би е било така.

Огромно количество прочетени и конспектирани книги. Достоевский, Лев Толстой, Куприн, Пушкин, Тургенев; великолепна памет, организационни способности.

Може би с такъв подпис е било по-лесно да се намери работа? Да се спечели уважението на съвременниците?

Подписът на човека от XVIII и XIX век е неговата визитна картичка.

Мечтата за такъв подпис живееше и в мене, и в душата на брат ми Виктор. Той беше май само на шестнадесет години, когато взе няколко листа хартия и ги покри всичките със своите упражнения. Искаше подписът му да не е по-лош от този на баща ни.

Но трябваше да измисли нещо свое.

Баща ни беше Николай и в началото имаше отворената буква "Н", а при него кръглата буква "В" и всичко беше вече различно.

Той се учеше да се подписва, а аз седях до него.

Остана доволен от себе си, прекрати опитите и през всичките предвоенни години се подписваше така в книгите си, в тетрадките си, във всички необходими случаи от живота, а когато започна войната - в края на всичките си забележителни писма.

По този начин подписът на брат ми Виктор остана завинаги в съкровищницата на моята памет.

Но работата не е в това.

На 15 август 1942 година майка ми получила писмо от Виктор, че е излязъл от болницата, получил е новите машини и скоро ще бъде отново в Сталинград.

В края на писмото бил посочен новият адрес на полевата му поща.

Повече писма от него нямало.

Всички писма на родителите ми след две седмици се връщали обратно. На последния въпрос до канцеларията на Върховния главнокомандващ маршал Сталин последвал отговор, че военната част п. к. 218768 не е в състава на фронта и че, вероятно, брат ми е изчезнал безследно. Там не било казано, че изчезнала безследно и цялата му танкова бригада.

Град Льовенберг, юли 1946 година

Два месеца след победата аз все още бях в състава на моята рота в силезийския град Льовенберг и, както вече писах по-горе, през деня се занимавах с моя взвод със строева подготовка и телефония, а през нощта пиех с офицерите от ротата трофейни вина и мечтаех напразно за демобилизация.

Запознах се с един капитан от съседната част. Дойде при мене, протегна ръка и казва:

– Андрей Тупицин.

– Леонид Рабичев – отговарям на капитана.

– Значи стопанството, разположено от другата страна на пътя, е твое? – пита Тупицин.

– Ами не – казвам, – нямам никакво стопанство, имам взвод, свързочници.

А той:

– Зад пътя има табела: „Триста метра до стопанството на Рабичев".

Нещо трепна в сърцето ми. Рядка фамилия. Дали не е брат ми? Чувал съм за такива истории. В резултат от изгаряния хората се преобразявали до неузнаваемост. Лицата, набраздени с грапави белези, наподобявали лицата на прокажени или сифилитици, непознатите хора се дърпали настрани, познатите също не се държали особено понятно. Някои изчезвали и започвали нов живот – щастлив или нещастен.

„А какво ако – помислих си, – и той е направил същото?"

Излязох тичешком от къщата, пресякох пътя, приближих се до табелата и се вцепених.

На табелата под думите „Стопанство на Рабичев" стоеше подписът на брат ми – същият онзи, предвоенният, измислен преди дванадесет години, малко приличащ на подписа на татко, но не неговият, а на Витя, особеният и неповторим негов подпис.

Сърцето ми биеше силно. Втурнах се обратно, намерих командира на ротата, помолих го да ме освободи за един ден от занятията, взех със себе си моя ординарец Корольов, той впрегна коня, качихме се на трофейната ми двуколка и стигнахме до табелата. Под подписа на брат ми една стрелка сочеше посоката, в която се е придвижила войсковата част. Минахме по шосето около три километра – завой надясно и табела: „Стопанство на Рабичев", подписът на брат ми, стрелка – два и половина километра. След двадесет минути фолварк, артилеристи. Питаме:

– Това ли е стопанството на Рабичев?

Един лейтенантът от артилеристите отговаря:

– Закъснял си, лейтенанте, с едно денонощие. Вчера стопанството се премести, а указателят накъде е на успоредното шосе, на около четиристотин метра от нас.

Пресичаме едно поле, гора, излизаме на успоредното шосе – подписът на Виктор и стрелка.

– Лейтенанте, – казва Корольов, – какво е това стопанство, защо е постоянно в движение? Да не би да са сапьори?

Свивам горчиво рамене. Вече е обяд, изминахме около петнадесет километра и ето отново стрелка и подпис, този път до една дървена боядисана Мадона, и завой наляво, на изток. Стрелка – подпис, стрелка – подпис. Изминахме още дванадесет километра, кръстопът, стрелка на юг.

Конят е уморен и разбирам, че се въртим в някакъв омагьосан кръг.

Разпрегнахме коня, пуснахме го на ливадата, запалихме огън, варим супа, разстиламе плащ-палатките и почиваме. Спомням си как брат ми преди войната доведе у дома на булевард „Покровский“ Козин и Ашкенази. Те свириха и пяха цяла вечер, а мене ме порази изобилието от бръчки по лицето на младия Ашкенази.

Или го бъркам с някого?

Брат ми беше председател на клуба за отдих към Машиностроителния институт. Ето, обявява поредния номер от програмата.

Най-модният в навечерието на войната джаз от Цфасман.

До неотдавна джазовата музика беше забранена. А най-модна беше чуждестранната плоча "Хау ду ю ду ду, мистър Браун!".

Ол райт! Впрягаме коня. Десет километра до следващото кръстовище и следващия подпис и стрелка.

Започва да се стъмва.

- Може би стига? - казва Корольов.

Този път стрелката сочи на юг, бързаме, движим се по поредното шосе един час и изведнъж откриваме позната врата, познатия фолварк и същия първи указател, който ме хвърли в неописуемо вълнение...

Наистина бяхме направили пълен кръг, не намерихме стопанството на Рабичев, глупаво беше да повтаряме маршрута втори път. Да опитаме да разберем в щаба на армията? Но това стопанство можеше да е от друга армия или дори от друг фронт.

То се движеше, но накъде? Защо?

След края на войната почти всички бойци и офицери от армията имаха по два-три чифта трофейни ръчни часовници и имаше едно такова развлечение. Приближава се по пътя непознат лейтенант и казва:

– Махнем не глядя!

Махнем – означаваше да разменим [1]. Аз имах германски часовник, а той? Усмихнато добро лице.

– Махнем, махнем – казвам и получавам великолепен швейцарски часовник, циферблатът прозрачен, корпусът прозрачен и се вижда как се въртят колелцата.

– Е, имаш късмет – казва непознатият лейтенант.

Всичко това се случи пред очите на старшината на моята рота Чумиков.

Тогава той се приближи до мене и казва:

– Махнем не глядя!

Исках да му направя подарък, бяхме стигнали заедно от Москва до Кьонигсберг и освен добро, нищо друго не бях видял от него.

– Махнем, махнем – казвам. И ето, той има моя швейцарски часовник, а аз – обикновен германски, но и двамата сме доволни. Точно с този часовник, на Чумиков, се демобилизирах през 1946 година, а след дванадесет години той спря и аз отидох в часовникарското ателие на ъгъла на улица „Херцен“ и булевард „Суворов“.

Подавам часовника на гишето. Часовникарят попълва разписката и пита:

– Фамилия?

– Рабичев – казвам аз.

– Ама не – казва той – каква е вашата фамилия?

– Рабичев, Рабичев! – казвам аз, а той:

– Какво, не виждате ли фамилията ми над прозорчето? Аз съм – казва той – Рабичев, а вие?

– Да, и аз съм Рабичев. Какво щастие – казвам, – такава рядка фамилия и изведнъж се срещаме.

А той:

– Как рядка? Имам двадесет роднини и всички са Рабичеви.

– А къде живеете?

– Наблизо, на булевард „Суворов“, а те са в Киев.

– Някой от тях воювал ли е? – питам аз.

– Ама почти всичките – отговаря той, – имаше даже един генерал.

– Вижте – казвам, – аз съм художник, имам наблизо ателие, може би след работа ще наминете към мене?

– Не мога – казва той – и не искам. Омръзнали са ми моите роднини, а сега и вие. Часовника ще поправя, но няма да идвам.

След една седмица получих часовника, а майстор Рабичев не ме позна, дори не ме погледна.

Десет години по-късно една вечер в жилището ми на булевард „Покровский“ иззвъня звънецът. На отвън стояха двама възрастни подполковници.

– Вие ли сте Рабичев? – попита единият от тях.

– Да.

– А какъв сте на Виктор Рабичев, който през 1942 година командваше танков взвод край Сталинград?

– Брат съм му.

– А баща му и майка му живи ли са?

– Майка – казвам – е в кухнята, а баща ми почина през 1952 година.

Сърцето ми биеше силно.

– Жив ли е? – питам. – Откъде сте и защо не дойдохте по-рано?

– Не казвайте нищо на майка си, нека отидем на булеварда.

Излязохме на булевард "Покровский", седнахме на една пейка.

– Минаваме пътьом от Ленинград, бяхме с вашия брат и видяхме всичко.

– Ние го погребахме – каза вторият.

– Кога загина, как, къде? – попитах аз.

– След като го погребахме, макар и да не знаехме как, искахме да съобщим на родителите му. Но на следващия ден цялата ни бригада беше унищожена, оказахме се в различни болници, после и в различни армии. Водеха се тежки боеве, а по-късно не можехме да намерим подходящите думи, толкова противоестествено беше всичко.

– В онази августовска нощ бяхме много уморени и беше такава жега...

– Брат ви заспа и насън, като не успя да се задържи на бронята, беше смазан от веригите на своя танк.

Сбогувахме се. Разхождах се ужасен по булеварда. Не знаех, че някой можеше да умре така на война.

Научих също, че Виктор имал само три боя.

На 23 юли 1942 година, по време на втория бой немците запалили танка на Виктор. Получавайки тежки изгаряния, попаднал направо от бойното поле в болница. След петнадесет дена излязъл от болницата и след още пет дена получи нов взвод. По време на третия бой унищожил батарея на противника. За щастие, никой от танкистите не пострадал.

Не можех да разкажа нищо на мама и тя почина след десет години, без изобщо да научи как си е отишъл от живота нейният безследно изчезнал син.

Писмата му от фронта, до последната телеграма, пазя при мене. Името му е изсечено на мраморната плоча във фоайето на Машиностроителния институт на улица „Валдковский“. На 13-та улица „Паркова“ има стела, поставена в чест на загиналите във войната ученици от неговото училище.

БЕЛЕЖКИ

1. Целият израз „махнем не глядя“ (фонет. „махньом не глядя“) означава да разменим, без са гледаме предварително кой какво ще даде и получи.

(Следва)