ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ / Глава 17. „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ ЕЗИК: Claude 3.5 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК

ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА / Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1; 2 / Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА - 1; 2; 3 / Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ - 1; 2; 3; 4 / Глава 5. НАСТЪПЛЕНИЕ В КАЛ - 1; 2 / Глава 6. - МОСКОВСКА ВАКАНЦИЯ / Глава 7. - ЖЕНА НА ФРОНТА / Глава 8. - БРОД ПРЕЗ БЕРЕЗИНА / Глава 9. - ОТНОВО В МОСКВА / Глава 10. - ПРОБИВ НА ОТБРАНАТА КРАЙ ОРША / Глава 11. - ИЗТОЧНА ПРУСИЯ. „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ / Глава 12. - „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ (ПРОДЪЛЖЕНИЕ) / Глава 13. - ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ВОЙНАТА / Глава 14. - СЪДБАТА НА БРАТ МИ / Глава 15. - ПРЕМИНАВАНЕТО НА НЕМАН / Глава 16. - НАЙ-СТРАШНОТО – 1, НАЙ-СТРАШНОТО - 2

"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава 17. „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“

В началото на март 1945 година боевете придобиха особено ожесточен характер. Германците не се предаваха. Те вече нямаха накъде да отстъпват. Зад тях беше морето и само по косата Данциг – Пилау все още успя да се евакуира част от цивилното население и някакви, не помня колко, дивизии или армии, не зная и не съм знаел. Знаех само, че нашата авиация, артилерия, нашите танкисти, нашите "катюши" унищожаваха, изгаряха, без да обръщат внимание на огромните загуби, последните фашистки полкове и дивизии.

Мисля, че в края на февруари беше пробита последната отбранителна линия в Източна Прусия и беше превзет градът Хайлигенбайл.

След няколко дена беше обкръжена и ликвидирана последната група немски войски югозападно от Кьонигсберг.

По разпореждане на заместник-командващия артилерията два дни аз и половината от моя взвод осигурявахме връзка на зенитно-артилерийската бригада, която стреляше с пряко мерене по немските танкове.

Другата половина от моя взвод, прикрепена към една от армейските дивизии, вече беше влязла в Кьонигсберг.

След три дена излязохме на брега на залива Фриш Хаф, пред нас беше безжизненото море, на хоризонта – безжизнената коса Данциг – Пилау. Но за това вече писах.

"Войната оправдае всичко!"

ееееееее

…Кризис слов, бесконечность фронта, за утрату пространства ярость, надвигающаяся старость, расширение горизонта от безмерного и святого до наивного и простого.

ееееееее

...Криза на думите, безкрайност на фронта, за загубата на пространството ярост, настъпваща старост, разширяване на хоризонта от безмерен и свят до наивен и прост.

Всичко ли ще оправдае войната?

Спомних си как щабният офицер в романа на Лев Толстой гледа отвисоко полковника княз Болконски.

А през януари 1942 година сержант Пеганов, който в цивилния си живот бил бръснар, подстригваше и бръснеше генералите и затова гледаше отвисоко на лейтенантите и майорите. Същото важеше и за шивача ефрейтор Благоволин. Той преправяше шинелите от немодни на модни, от войнишки на офицерски и правеше офицерски фуражки с лакирани козирки на полковниците и генералите безплатно, а на лейтенантите - срещу заплащане. Старши сержант Демидов, който в цивилния си живот бил фотограф, а в армията, защото пиеше и замезваше с генерали и полковници, не участваше в никакви бойни операции. Към мене се отнасяше снизходително. Трябва обаче да му отдам дължимото, той поправяше също така часовници срещу заплащане, а на мене - безплатно, и всичките ми военни снимки са подаръци от него.

Това беше нашият армейски войнишки елит. В него, с малко по-нисък ранг, влизаха двадесетина шофьори на армейски автомобили – през 1942 година леки газики, полуторки и покрити радиостанции, а по-късно – американски "Уилиси" и "Студебейкъри".

Благодарение на постоянното приятелство с интендантите, те винаги имаха водка и консерви, а щабният готвач Жуков ги осигуряваше с двойни порции привилегирована храна.

По заповед на капитан Рожицкий моите бойци построиха по време на отбраната край Дорогобуж голям блиндаж, който беше превърнат в черна баня [1] .

От изгореното от немците най-близко село докараха камъни, направиха пейки и маси.

Неговият личен ординарец, ефрейтор Мосин, му миеше гърба, корема, краката и по негова специална заповед – всичко между краката, по същия начин миеше и гостите на Рожицкий, полковници и генерали. А нашият интендант, старши лейтенант Щербаков, ги гощаваше след банята с водка, открадната от войнишките стограмови дажби, и с продукти от склада. Освен това разменяше с освободеното население униформи от склада за самогон.

Ординарецът Мосин се гнусеше, когато миеше между краката блаженстващия Рожицкий, и дезертира от армията. По-нататъшната му съдба не ми е известна. А моят ординарец Гришечкин се сдоби изведнъж с огромен запас от самогон.

Конят беше моята болка. Овес даваха, но сено нямаше. Гришечкин непрекъснато обикаляше околните села в търсене на миналогодишно сено.

Знаех, че краде сено, но не знаех за страничния му "бизнес". Думата "бизнес" не е от онова време, но колкото и да е странно, нищо по-точно не ми идва наум.

И Рожицкий, и Щербаков, и Пеганов, и Демидов, и Благоволин, и нашите шофьори използваха поверените им средства за користни цели. Моите свързочници крадяха кабел, сено, овес, самогон, режеха паралелните свързочни линии, а аз не ги презирах, не ги мразех, обичах ги всичките.

Как се съчетаваше това с моя аскетизъм, с моята идейност, с творческото ми отношение към всяко дело, с оптимизма? Защо всички ме обичаха? Мисля, че в дълбините на душата на всеки от тях се пробуждаше от време на време споменът за познатите от детството думи "морален кодекс на съветския човек".

Харесваше им и това, че бях съвестен и същевременно техен съучастник, и макар определено да бях "не от този свят", бях свой човек и не ги издавах.

Гришечкин.

Под предлог, че пътува за сено, крадеше от жителите на околните освободени села воденични камъни.

По два от по няколко пуда, вероятно гранитни и кръгли - за мелене на брашно. Крадеше ги от едно село, а ги продаваше за няколко литра самогон в друго. Веднъж го хванах в това деяние и аз се ужасих.

Хората, които той обираше, бедстваха. Накарах го да върне воденичните камъни на първите му жертви и се отказах от услугите му на ординарец. Избрах вместо него Соболев – забележителен, добър, честен и изключително смел мъж.

2004 година. Осъждам фактите на нечистоплътност, безнравствените постъпки, нечовешките ситуации – това, в което и аз бях неволен, а понякога и съзнателен участник. Прочетох написаното и се преизпълних с недоумение.

Налице е парадокс.

През 1943 година край Дорогобуж аз, безусловно, съчувствах на моите свързочници и в името на висшето – победата над фашистка Германия, си затварях очите пред ежедневното потъпкване на същността на етичните представи. През 1943 година помислите ми бяха чисти и пътят към бъдещето светъл. Не мислех нито за ГУЛАГ, нито за това, че пиех краден самогон и крадях коне. През 2005 година гледам на предишната си наивност и на бъдещето с уплаха и сърцето ми се облива с кръв. Може би главите ни бяха заети с други неща, когато рискувахме живота си, изпълнявахме бойни задачи и всички средства бяха добри за тяхното постигане, и, разбира се, това – „за цената няма да се пазарим" [2]. 2005 година. Чечня.

Още в навечерието на превземането на Борисов загубихме, осигурени само с конски транспорт, възможността да се движим със скоростта на настъплението. На всичките ни до един великолепни коне, включително и трофейните немски, бяха изтрити и счупени подковите, окървавените им копита ме плашеха. Те не можеха да теглят повече каруците, натоварени с кабел, запас от патрони, гранати, войнишки раници, завивки и онези мои бойци с протрити до кръв крака, които поради недоглеждане не бяха увили достатъчно добре краката си с партенки.

За пет дена, след марш от двеста километра, неочаквано за самите нас спряхме. Преди в селата имаше ковачи, но всички или бяха отишли да защитават Родината след мобилизиране, или се оказаха в плен, или бяха отишли при партизаните. Междувременно включвах два пъти на ден радиостанцията и се натъквах на зверски псувни от началството. Като боеспособно подразделение ние явно изпадахме от строя.

И тогава възникна едновременно у мене и у бойците от моя взвод мисълта да разменим уморените добри, но с наранени копита коне за подковани селски. В селата обаче, в зона от пет до осем километра от Минското шосе, почти всички коне бяха реквизирани от отстъпващите немски подразделения, които ги използваха не само като впрегатна сила, но и поради нарушеното снабдяване просто ги изяждаха.

Конят, както и кравата, е за селското семейство средство за препитание. Повече от кучето и котката е член на семейството. Както за селското семейство, така и моят кон се превърна в живота ми през трите години война в част от моята съдба.

Не, не беше кавалерийски кон. През декември 1942 година ми го дадоха с каруца и амуниции по заповед или на свързочния началник Молдованов, или на заместник-командващия артилерията Степанцов, просто поради факта, че не можех да ходя. Пристигнах от моето башкирско училище с дълбоки рани на двата крака.

Именно тогава моят ординарец Гришечкин с трима мъже от моя взвод изкопаха близо до село Касково (струва ми се, че сега там се намира Зубцовският язовир) два блиндажа – първо за мене и Гришечкин, а после и за моя кон. Мисля, че и в двата имаше по един железен варел – за печка. Блиндажите бяха на около двадесет метра от поста на сержант Демиденко. Зимата беше студена и снежна. Всеки ден блиндажите осъмваха затрупани с половинметрови снежни преспи и всяка сутрин бойците на Демиденко ни изравяха, а Гришечкин изравяше коня.

Тогава все още не можех да ходя и Гришечкин ме изнасяше на студа. Двамата сваляхме гимнастьорките и ризите си и, голи до кръста, се търкахме със сняг. А в село Каськово се къпехме в една черна баня.

Гришечкин слагаше дърва под камъните и ги заливаше с бензин. Камъните се нажежаваха. Известно време се миех, седейки на пода, после, като не издържах на невъобразимата жега, лягах на пода. А моят ординарец от горната лавица ми се смее и се шиба с метличката. Тичам гол от банята на студа и губя съзнание.

Да, аз съм градски човек, бивш интелигент. Гришечкин ме внася на ръце в къщата.

Идвам на себе си и се обличам. Припадъкът е от разликата в температурите. Не съм първият.

Но не за банята исках да пиша, а за нещастните неподковани коне. Цял ден убеждавахме селяните да влязат в положението ни, да сменят нашите окуцели коне с техните подковани.

Но да дадеш своя кон, отгледан с толкова труд, попил от времето на живота ти, е все едно да дадеш ръка или дете, никой от тях не се съгласяваше с това.

А ние трябваше да настигнем нашата войска.

През нощта се разделихме с болка с нашите коне, прескачахме огради, отваряхме порти, тихо, така че да не събудим старците и стариците.

Но напразно - никой от тях не спеше.

Със сила, с оръжие в ръце принуждавахме селяните да се прибират в къщите си. Операцията продължи до сутринта. Сълзи, заплахи, измама.

Опитвайки се да бъдем справедливи, пишехме разписки. Ако имаше пари, плащахме с пари. Знаехме обаче, че никой няма да приеме нашите разписки сериозно, а парите отдавна бяха обезценени.

На сутринта бяхме вече на път.

Гришечкин размени трофеен немски впрегатен кон за бременна кобила.

След два дена ядяхме жребчето. А подковите на новите ни коне бяха отново наранени, краката им окървавени, в очите им сълзи. И отново нямаше изход, и всичко се повтаряше отначало пет или шест пъти, докато не настигнахме нашата армия край град Лида и не започнахме да воюваме.

Освен коне, в последния етап от настъплението крадяхме и свине, крадяхме, защото нямаше какво да ядем. Този път механизираните интендантски подразделения бяха заминали на двеста версти пред нас.

Спомних си за нашите военнопленници, освободени от немския концлагер Сувалки.

В центъра на градчето имаше тухлени двуетажни къщи, а ние спряхме в една дървена къща и разположихме радиостанцията направо на пътя. А по пътя вървяха освободените от нашите войски лагерници, бивши червеноармейци, и някой от тях поиска вода, влезе в къщата, напи се и от разсеяност забрави на масата черен бележник.

Покрай нас се движеше безкрайна върволица от полуизтощени хора, и един от тях, като ни видя, произнесе със злоба, сочейки с пръст към съседа си:

– Този е власовец! Трябва да го арестуват.

А онзи каза:

– Защо лъжеш, ти си власовец!

И тогава тълпата от освободени, бивши наши войници, спря, и всеки, сочейки към съседа си, крещеше с дрезгав глас:

– Ето този, той сътрудничеше с германците!

Ние стояхме потиснати и не вярвахме на очите си. Картината ми напомняше за „Слепците" на Питер Брьогел, които пропадат в пропастта след своя водач.

Та власовци ли са, или не са власовци?

И които и да са, защо се мразят така един друг? Ако са власовци, защо са били в концлагер, обречени на смърт?

Ако си отмъщават помежду си, защо?

Стана ми страшно и противно, влязох в къщата и видях на масата черния бележник, онзи, забравения от един от преминаващата тълпа.

Отварям го и разбирам, че е дневник на наш офицер, ранен през 1941 година при отстъплението и попаднал първо в лагерния лазарет. Старши лейтенант, инженер, московчанин и описва как още в края на първата седмица по доноси на съседи от бараките есесовците разстрелват всички комунисти и евреи, и фраза с главни букви: "КОГАТО ДОЙДЕТЕ, НЕ ВЯРВАЙТЕ НА НИКОГО! ВСИЧКИ, КОИТО ОСТАНАХА ВЕРНИ НА РОДИНАТА, СА РАЗСТРЕЛЯНИ. Останаха живи само онези, които по един или друг начин сътрудничеха с лагерното началство". И отново като вик: "НЕ ВЯРВАЙТЕ НА НИКОГО!"

А след това имената на предателите и факти за предателствата.

Той умира бавно в лагерния лазарет и изведнъж радост! Намира човек, на когото може да се довери. Той е почти момче, на деветнадесет години, но не е предател, и завещание: "КОГАТО УМРА, ИЗПРАТИ МОЯ ДНЕВНИК НА МОСКОВСКИЯ МИ АДРЕС и нека моите роднини съобщят където трябва истината за изменниците, които ще се преструват, че не са такива".

А по-нататък вече деветнадесетгодишният описва как неговият приятел починал и моли този, който намери дневника, да го запази и да го изпрати на адреса на неговите близки, които са също московчани.

Пиша незабавно с всички възможни подробности две писма до Москва. Роднините на офицера не отговориха, а роднините на войника - о, какво беше това писмо, какъв вик на радост. "Потвърдете, потвърдете за бога, че е жив!" Аз потвърждавам, а само след няколко дена получавам второ писмо. "Благодарим ви, вчера получихме писмо от него, жив е!"

Всичко това, слава Богу!

А страшния дневник пазех в раницата си.

За съжаление, при преминаването по леда през една от източнопруските рекички се образува пукнатина, задните колелета на претоварената ни полуторка пропаднаха под леда и камионът започна да потъва все по-дълбоко в образувалата се дупка. Съседите успяха да закачат за куката на радиатора желязно въже. Нощта беше беззвездна, не се виждаше почти нищо.

Някой се досети да подпали един двуетажен бароков дворец на брега на реката. Снопът пламъци успя да освети нашият импровизиран леден мост и потъващата радиостанция.

Когато дръпнаха камиона напред, ледът се пропука пред предните колела. Наложи се да откачат спешно въжето. Всички камиони след нас прокараха път по покрития със сняг лед около тридесет метра вляво.

Жалко, че по време на суматохата около потъващата радиостанция изпуснах в образувалата се дупка моята раница с писмата от родителите ми и приятелите, с дневника на загиналия в концлагера старши лейтенант.

Прав ли беше? Не зная.

Защото всички тези, обвиняващи се един друг, изминаха мъчителен път от немския концлагер до руския ГУЛАГ.

Те не бяха нито палачи, нито инквизитори. Техен ли е грехът, че Родината ги предаде, че направиха някакъв компромис с палачите, за да не умрат.

Захванати между две безчовечни тоталитарни системи, те заслужаваха ако не оправдание, то поне съжаление.

Загубата на бележника беше тежка за мене. Особено съжалявах, че не бях преписал фамилиите на изменниците и предателите.

През 1945 година начинът на мислене на умиращия офицер съвпадаше напълно с моя. Първото ми желание в момента, когато четях дневника му, беше да го изпратя на Лубянка [3]. Но с какво щеше да е различно това от "подвига" на Павлик Морозов?

Образът на врага, страх от възмездие?

Ако не греша и това наистина бяха власовци, тогава какъв ужас, какъв страх от възмездие ги е карал с цената на предателство един към друг да се опитват да се спасят от гибел. Толкова ли бяха различни от наказателните батальони на фронта, от партийните функционери по време на чистките и на единодушните гласувания? Не е ли това същият манталитет на човека от 1937 година? Как в мен можеше да се съчетава психологията на интелигента, народника, передвижника, почитателя на декабристите и на Херцен с жаждата да разобличавам и да наказвам? Но това го имаше. Господи! Слава богу, че удавих бележника при ужасното нощно преминаване на реката и останах, по волята на случая, човек на честта и не влязох, също по волята на случая, в партията на болшевиките.

БЕЛЕЖКИ

1. Баня, в която печката за отопление няма комин. Банята, чиято печка има комин, се нарича „бяла“ (рус. „по белому“).

2. „Сега ни трябва само победа, за цената няма да се пазарим“ – стих от песента на Булат Окуджава „Десетият десантен батальон“.

3. Сградата на Лубянския площад в Москва, където се намират органите на държавна сигурност.

(Следва)