ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ / Глава 18. В ОСВОБОДЕНАТА ЕВРОПА - 2

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ ЕЗИК: Claude 3.7 Sonnet Think

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК

ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА / Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1; 2 / Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА - 1; 2; 3 / Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ - 1; 2; 3; 4 / Глава 5. НАСТЪПЛЕНИЕ В КАЛ - 1; 2 / Глава 6. - МОСКОВСКА ВАКАНЦИЯ / Глава 7. - ЖЕНА НА ФРОНТА / Глава 8. - БРОД ПРЕЗ БЕРЕЗИНА / Глава 9. - ОТНОВО В МОСКВА / Глава 10. - ПРОБИВ НА ОТБРАНАТА КРАЙ ОРША / Глава 11. - ИЗТОЧНА ПРУСИЯ. „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ / Глава 12. - „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ (ПРОДЪЛЖЕНИЕ) / Глава 13. - ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ВОЙНАТА / Глава 14. - СЪДБАТА НА БРАТ МИ / Глава 15. - ПРЕМИНАВАНЕТО НА НЕМАН / Глава 16. - НАЙ-СТРАШНОТО – 1, НАЙ-СТРАШНОТО - 2 / Глава 17. - „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“/ Глава 18. - В ОСВОБОДЕНАТА ЕВРОПА - 1

"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

В ОСВОБОДЕНАТА ЕВРОПА

(продължение)

Те са изглежда емигранти. От Русия във Виена още в началото на XIX век дошли дядото на стареца и бабата на старицата.

– Внуците ми са фашисти – оплаква се правнучката на пътешествениците от Русия.

Шест часа вечерта, питам какво интересно има наоколо, с какво да запълним вечерта. И двамата ни препоръчват да отидем в единствения действащ театър „An der Wien“ – Виенската опера.

– А няма ли да закъснеем?

– Не, на двеста метра е метростанцията „Шьонбрун".

Оказва се, че в търсенето на място за нощуване не сме забелязали как сме минали покрай бившия кралски дворец.

В 19:00 купуваме билети. В театъра не дават опера, а балета на Делиб „Копелия". Актьорите и актрисите се олюляват леко от глад. Но декорации, музика, игра, мистика, Хофман, пълна зала.

Американци, англичани и французи с млади австрийки, но и наши офицери също.

На следващия ден искам да отида в картинната галерия, но тя е затворена, затова отивам в Зоологическия музей отсреща.

Виена все повече и повече ме смайва. Двата музея са в бароков стил, а наблизо е площадът „Ан дер Вин" и пламтящият стил, невероятната катедрала „Свети Стефан". По-нататък – черният пазар, където всички продават всичко, където възрастни аристократи събират търкалящите се под краката им фасове от безвкусни австрийски цигари. И това е.

Връщане с попътни коли в унгарския град Надканижа. Недалече е и езерото Балатон.

ееееееее

В моем понятье это сплошь столы, как до войны, положим, на Арбате. Но, вероятно, врет мое понятье. Здесь продается все из-под полы и существует в виде априорном. Недаром этот рынок назван черным. Здесь познает превратностей науку и социолог, и карманный вор. Здесь академик разжимает руку, в которой ржавый бритвенный прибор. Здесь продают короны и жилеты и короли, и нищие валеты. Шутя, меняет этот черный клуб конец войны на модные штиблеты табак – на время и любовь – на суп.

ееееееее

В моята представа това са само маси, както преди войната, да речем, на Арбат. Но, вероятно, лъже моята представа. Тук се продава всичко под тезгяха и съществува в априорен вид. Неслучайно този пазар е наречен черен. Тук опознават науката на превратностите и социологът, и джебчията. Тук академикът разтваря ръката си, в която държи ръждясал бръснарски прибор. Тук продават корони и жилетки и крале, и парии бедни. На шега този черен клуб разменя края на войната за обувки модни, тютюн – за време и любов – за супа.

Щабът на нашата 31-ва армия се намираше в австрийския град Айзенщат, а щабът на моя 874-ти дивизион – в унгарския град Надканижа. Струва ми се, че през септември 1945 година майор Крайнов ме изпрати в командировка в Айзенщат за решаване на няколко неотложни въпроса.

Пътувах с попътни коли и преминах бързо през Шопрон, разположен близо до австро-унгарската граница и изпълнен с великолепни архитектурни паметници. Задържах се в щаба до десет часа вечерта. В града нямаше електричество. Излязох от поредния кабинет на улицата и се озовах в пълна тъмнина.

Нощта беше беззвездна.

На фона на синкаво-черното небе се очертаваха само силуетите на готическите, покрити с керемиди двуетажни и триетажни къщи.

Намерих с мъка нашата комендатура.

Чуках дълго, но никой не отговаряше. Най-накрая вратата отвори полупиян сънен майор – комендантът на града.

Доколкото можах, обясних, че съм се забавил в щаба, връщам се в частта си и трябва да пренощувам някак си.

– Комендатурата не е хотел, нищо не мога да направя за вас!

Обърна се на 180 градуса, влезе в стаята и заключи вратата след себе си. Аз останах в студеното тъмно преддверие. Крайно възмутен, започнах да чукам по вратата. Майорът се появи с автомат в ръката, а аз видях през широко отворената врата маса, отрупана с полупразни бутилки, и на дивана уплашена гола жена.

Това не беше много весело.

Извадих нагана от кобура и, за да предотвратя престъпния обрат на нещата и да натикам в задънена улица тиранина и мерзавеца, заявих, че незабавно ще докладвам за всичко видяно на маршал Конев, по чието нареждане съм дошъл в щаба на армията, и без да свалям пръст от спусъка, се насочих към телефона.

Нещо очевидно достигна до съзнанието на майора.

– Какво, не разбираш ли от шеги, – изхриптя той, – така трябваше да кажеш веднага, сядай на масата, а аз ще извикам преводача.

Отместих от себе си чашата със спирт и зачаках. Майорът псуваше глухо, явно го теглеше към сън. След двадесет минути се появи преводачът унгарец. Тръгнах след него. Стана още по-тъмно, той чукаше по прозорците, минавахме по различни улици, той чукаше, започваше да обяснява нещо, но нито една врата не се отваряше пред нас.

– Господин лейтенант – каза горчиво той, – комендантът е обложил с данък почти всички собственици на къщи: едни му носят вино, други пари, трети водят жени. В замяна им е обещал да не ги безпокои с руски квартиранти, работата е безнадеждна. – И ме поведе към своята къща. Отвори вратата.

На мръсния под плътно един до друг лежаха заседнали като мене в щаба на армията лейтенанти, капитани и майори, дошли от различни войскови части.

Преводачът ми посочи ъгъла на пода и изчезна.

Беше ми студено, гадеше ми се от глад и възмущение, но нямаше какво да се прави. Така и не успях да заспя и с първите лъчи на слънцето излязох навън. Имах късмет – попътна кола ме закара до Шопрон. През цялото време мислех за съдбата на воина победител. Заспивайки в движение, намерих на главния площад градския хотел. Вратата на хотела отвори стопанката и с усмивка, на развален руско-словашки език ми обясни, че хотелът е празен и всички стаи са свободни, но ако искам, може да ми предостави мансардната стая, в която преди повече от сто години обичал да отсяда и да пише Амадеус Теодор Хофман. Снежнобяла постеля, закуска, Хофман, балетът "Копелия". Романтиката на воина победител и мисълта за това кой е всъщност победителят?

От щаба на фронта идва разпореждане всички поделения да научат да пеят новия химн на Съветския съюз, предоставят листовка с текста и ноти.

Построява се каре: петстотин души от дивизиона и две хиляди и петстотин души от разположеният близо до нас, край унгарския град Надканижа, пехотен полк.

Командирът на полка, като старши по звание, командва с мегафон и листовката:

– Мир-но! Кой може да разчете нотите на химна? Две крачки напред!

Но от строя не излиза никой. Минава ми мисълта – каква дреболия – и излизам.

– При мене! – командва полковникът.

Приближавам се и той ми подава листовка с текста и пет нотни реда.

Във виолинов ключ, без никакви акорди.

– Ти – пита ме – можеш ли да научиш тази мелодия, на нашия нов химн?

– Другарю полковник! Мога, но първо трябва да я изсвиря на пиано.

– Пиано нямаме, но имаме трофеен хармониум – и заповядва да изнесат на плаца хармониума.

Работя с краката, напомпвам меховете, нещо като малък орган.

Лесно пет пъти, последния път вече наизуст, изсвирвам нотите.

– А сега пей! – и ми подава рупора.

– Но, другарю полковник, аз нямам глас!

– Нищо – казва – гласът не е задължителен. Пей по един ред, когато войниците и офицерите научат първия ред, преминавай към втория.

И така аз пея първия ред около десет пъти, и три хиляди души повтарят, пеят след мене и заедно с мене, после втория, третия, после отново свиря на хармониума, гласът ми се пречупва, минава час след час и ето че вече започва да се получава нещо.

Тази картина не излиза от съзнанието ми месеци наред: аз, хармониума, три хиляди отворени уста и дрезгави гласове.

…Отново Виена. Вече нищо не ме учудва. Не зная езика и това ми пречи да опозная вътрешния живот на хората и къщите. Възприема се само пулсът на живота – степента на напрежение и очакване. Виенчани лекуват своя град. Събарят разрушените сгради. Покрай тротоарите растат купчини тухли. От купищата отломки могат да се извадят ценни и нужни неща. Работят старци, мъже, девойки. А в ресторантите е все същото кафе. По площадите възрастни хора, приличащи на академици, продават катарами. В бръснарските салони девойките фризьорки молят да ги почерпят с цигара, но самите те не пушат, а разменят цигарите за хляб. Артисти търгуват с щраусови пера.

Когато си наемах стая в Надканижа, хазяинът се опита да ми обясни някои истини.

Той каза, че столовете са създадени, за да се седи на тях, че да удряш столовете в стените е лошо, че в магазините няма стъкла и съдове и че трябва да се старая да чупя възможно най-малко съдове и да не чупя стъклата на прозорците. След това започна да се клати и да имитира пиян човек.

– Така е лошо – каза той.

– Заповядайте! – обръщам се към съседката си по купе. Срещу мене седи солидна дама, на която много ѝ се пуши.

Предлагам ѝ цигара, но тя се притеснява. Рови в чантичката си, намира и ми подава смачкана банкнота – десет пенгьо.

– Няма нужда – казвам аз, – вземете без нищо, при нас така е прието.

Един от многото скитащи музиканти застана срещу моето място във влака и започна да свири с цигулката си "Катюша". Беше нещо ужасно. От дисонансите по гърба ми полазиха тръпки. Не издържах и му дадох пет пенгьо. Унгарецът свали шапка и се поклони.

– Благодаря, другарю – каза той, усмихвайки се самодоволно.

(Следва)