ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ (7)

ПРЕВЕЛ: Claude 3.5 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

МАРСЕЛ ПРУСТ: “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11

ФРАНЦ КАФКА: “ПРЕОБРАЖЕНИЕТО“ - 1, 2; 3; 4; 5; 6; 7; 8

ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ - 1; 2; 3; 4; 5; 6

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ДЖЕЙМС ДЖОЙС (1882-1941) – “ОДИСЕЙ“ (1922)

(продължение)

ЧАСТ II, ГЛАВА 2

Време: Между десет и единадесет часа сутринта на 16 юни.

Място: Улиците на юг от река Лифи, пресичаща Дъблин от запад на изток.

Действащи лица: Блум; неговият познат Маккой. Той спира Блум на улицата и го моли да впише името му в списъка на присъстващите на погребението на Дигнам, защото не може да отиде: "При Сандикоув имаме удавник, очакваме го да изплува всеки момент, после съдебният следовател, пък и самият аз, нали някой трябва да слезе да го извади, ако тялото се намери". Жената на Маккой е певица, но не толкова добра като Мариън Блум. Още един персонаж, който говори с Блум на улицата в края на тази глава, е Бантъм Лайънс, но за него ще кажа, когато стане дума за конните надбягвания в Аскът.

Действие и стил: В началото на главата виждаме Блум на крайбрежната улица "Сър Джон Роджърсън", разположена на юг от Лифи, където той е стигнал пеша от своя дом на улица „Екълс“, на северозападно миля от Лифи. По пътя си е купил сутрешния вестник "Фриман". Основният похват в тази глава е потокът на съзнанието. От крайбрежната улица Блум върви на юг към пощата, като премества визитната си картичка от лентата на шапката в джоба на жилетката си. Мислите му се движат от витрината на чаената компания „Белфаст & Ориентъл“ към света на ароматите и цветята. В пощата за него има писмо от непознатата Марта Клифорд, с която никога няма да се срещне. Докато Блум разговаря с Маккой на улицата, блуждаещият му поглед се спира на една дама, която се качва на файтон. "Гледай! Гледай само! Страхотни блещукащи, белеещи се копринени чорапи. Гледай!" Женските глезени през 1904 година са били по-трудни за виждане, отколкото днес. Но тромавият трамвай се вбива със звън между впития поглед на Блум и дамата. "Изгубих я. Майната му! Тъпа трамвайна зънкаща зурла. Зазанданиха ме. Пред райските двери навеки възпрян. Винаги така се случва. В последния момент. И онова момиче във входа на улица Юстас. В понеделник. Оправяше си жартиера. Приятелят й гледаше да я прикрие. Esprit de corps. Ей, какво си се зазяпал?"

След това, крачейки по улица „Къмбърланд“, Блум чете писмото на Марта - сантименталната баналност му действа успокоително. Той минава под железопътния мост. Тътнещият над главата му влак насочва мислите му към бъчвите с бира, основно перо на дъблинския експорт, както пенливото море извиква в съзнанието на бродещия по плажа Стивън видението на бъчви с портер. "В каменни чаши се плиска: плис, пляс, пльок: пленени в бъчва. В плен словата секват. Тече и гука, разлив разлъка, гребен запенва, цъфтеж загребва". Подобна картина на леещата се бира се рисува в съзнанието на Блум: "Идващият влак издрънча тежко над главата му, вагон подир вагон. Бъчвите се заблъскаха в главата му: талази от черен портер се плискаха разпенени отвътре. Канелките избиха и черният потоп шурна навън, запени се, преля, ливна из калните низини на равната като тепсия земя, завъртя лениви въртопи от пиячка, понесе на повърхността широколистия си пенлив цвят". Това е още една синхронизация. Трябва да отбележим, че главата завършва с думата "цвят"; последният ѝ абзац, описващ Блум във ваната, поражда асоциации с мислите на Стивън за удавника. Блум си представя "своето бледо тяло как лежи проснато в цял ръст, голо, в утроба от топлина, натъркано с уханен топящ се сапун, обливано с леки вълнички. Видя торса и крайниците си как стоят неподвижни, а над тях се диплят меки водни талази, тялото му леко се повдига нагоре, лимоненожълто: пъпът му — връзка плът; видя тъмните омотани къдри на окосмението си да се олюляват, плаващите косми на потока, увиват се около мекия увиснал ствол хилядороден, вяло плаващ безволев цвят". С думата "цвят" завършва и главата.

След като прочита писмото на Марта, Блум продължава да се движи по улица „Къмбърланд“ и по пътя си влиза в католическата църква. Мислите му се сменят една след друга. След няколко минути, около десет и петнадесет, той върви по „Уестланд Роу“ към аптеката, за да поръча на жена си лосион за ръце. Бадемово масло, бензоева тинктура и портокалова вода. Той купува парче сапун и казва, че ще се отбие по-късно за лосиона, но ще забрави да го направи. А сапунът в тази история ще се стане практически действащо лице.

Позволете ми да проследя тук две теми в тази глава: сапунът и Златната купа на Аскът. Сапунът е парче барингтънски сапун на стойност четири пенса със сладникаво-лимонов аромат. След банята Блум слага сапуна в джоба на панталона си и по пътя към погребението във файтона си спомня за него: "Седнал съм на нещо твърдо. О, онзи сапун в задния ми джоб. Трябва да го махна оттам. Изчакай сгоден момент." Моментът ще се появи, когато стигнат до гробището. Блум излиза. Едва тогава премества сапуна в хартиената опаковка от джоба на панталона си във вътрешния джоб с носната кърпичка. След погребението, в редакцията на вестника, той изважда носната кърпичка и тук към темата за лимоновия аромат се добавя писмото на Марта и изневярата на съпругата му. Още по-късно, веднага след обяд, близо до музея и библиотеката на улица „Килдер“, Блум вижда мимоходом Блейзис Бойлан. Защо до музея? От чисто любопитство Блум отдавна е решил да изследва някои анатомични детайли на мраморните богини. "Сламена шапка под слънцето. Светлокафяви обувки. Панталони с маншети. Той е. Той е.

Сърцето му се разтупка. Свий надясно. Към музея. Към богините. И той сви надясно.

Дали не бъркам? Май не. Не искам да поглеждам натам. С това пламнало от виното лице. Защо ми трябваше? Прекалено съм се разбързал. Да, по-полека. Просто си вървя. Не искам да поглеждам. Не искам. Продължавай!

Пое право към портата на музея с широки подплашени крачки, плахо повдигна поглед. Красива сграда. Дело на сър Томас Дийн. Не ме ли следи?

Сигурно не ме е забелязал дори. С блеснали очи.

Учестеният му дъх заизлиза на пресекулки. Бързо! При студените статуи, там е тихо. След миг и ще бъда в безопасност.

Не, не ме е видял. Малко след два. При портата.

Сърцето ми!

Очите му още пулсираха, когато отпусна поглед върху кремавите извивки на камъка. Сър Томас Дийн май си падаше по гръцката архитектура.

Търся ли нещо?

Неспокойната му ръка затършува в джоба и извади сгънатия лист с Агендат Нетаим. Ама къде е?

Трескаво затършува.

Напъха обратно Агендата.

Следобед, така каза тя.

Ето, търся. Да, онова. Пребъркай всички джобове. Кърпа. Фриман. Къде, по дяволите? А, да. Панталоните. Портмоне. Картоф. Къде, по дяволите, съм го заврял?

Побързай. Върви спокойно. Още малко. Сърцето ми.

Ръката му продължи да опипва за въпросното „къде съм го сложил“ докато го напипа в задния джоб. Калъп сапун във влажен, полепнал по него вестник. Сапунът! Да. И портата.

Най-накрая в безопасност!“

Сапунът ще напомни за себе си с лепкавостта в джоба на панталона в четири часа, а после и в грандиозния по комичността си полунощен кошмар в публичния дом; новичкото чистичко парче сапун се издига, излъчвайки светлина и аромат - ароматна луна от рекламна обява се възнася към небесния живот; и сапунът наистина пее, реейки се в рекламния рай:

Заедно с Блум сме двоица най-свята,

аз лъскам небето, той пък — земята.

Апотеоз на сапунената тема е странстващият сапун; в крайна сметка с този сапун Блум ще си измие ръцете вкъщи. „След като вече сложил напълнения дополовина чайник да се топли, защо се върнал при все още отворения кран на чешмата?

За да измие изцапаните си ръце с частично изтънелия калъп сапун Барингтън с лимонено ухание, по който все още имало полепнала хартия (купен преди тринайсет часа за все още неплатените четири пенса) в прясната студена, никога непроменяща се и винаги променяща се вода, да ги изсуши — и лицето, и ръцете, — в грубата ленена кърпа с червена ива, поставена на въртяща се дървена ролка“.

В глава 2 на част II читателят не за първи път открива зараждането на тема, която преминава през цялата книга: надбягванията за Златната купа на Аскът, които трябва да се състоят през този ден, 16 юни 1904 година, в Аскът хит, графство Бъркшър в Англия. В Дъблин резултатите от състезанието ще станат известни след час, в четири. Тези надбягвания с тези коне са станали в така наречената действителност. Много дъблинци залагат на четирима участници: това са Максим Втори, френски кон, победител от миналата година; Мускат, фаворит след представянето си за Купата на Коронацията в Епсъм; Скиптър - фаворитк на спортния редактор Ленехан; и накрая, аутсайдерът Захвърлен.

Нека разгледаме еволюцията на тази тема в романа. Тя се заражда, както казах, в края на втората глава за Блум: „Но ето че досами подмишницата си усети гласа и ръката на Бантъм Лайънс: — Здрасти, Блум, какви са новините? Днешен ли е? Дай го за малко. Пак си е обръснал мустаците, защо, за Бога! Горната му устна — някак по-дълга и студена. Може би си мисли, че така изглежда по-млад. А всъщност изглежда по-глупав. По-млад е от мен.

Жълтите пръсти на Бантъм Лайънс с черно под ноктите развиха палката. Май и от изкъпване се нуждае. Да отмие голямата мръсотия. Добро утро, използвате ли сапун Пиърс? Пърхот върху раменете му. А скалпът му плаче за малко мазнинка.

— Искам да видя какъв е този френски кон, дето ще се състезава днес — рече Бантъм Лайънс. — Къде, по дяволите, е спортната страница?

Разшумя сгънатите страници и взе да търка брадичка във високата си яка. Екзема. От тази висока яка на кьосе ще замяза. По-добре му остави вестника, за да се отървеш от него.

— Можеш да го задържиш — рече му господин Блум.

— Аскът. Златната купа. Чакай — изръмжа Бантъм Лайънс. — Ей сегичка! Максим Втори.

— И без това щях да го захвърля — додаде господин Блум.

Бантъм Лайънс трескаво вдигна очи и се ухили многозначително.

— Сериозно? — изскърца гласът му.

— Искам да кажа, че можеш да го задържиш — повтори господин Блум. — И без това се канех да го захвърля.

Бантъм Лайънс се подвоуми за миг, изгледа го изпитателно, после пъхна разтворените листове обратно в ръцете на господин Блум.

— Ще рискувам — рече. — Ето, благодаря ти.

И хукна към кръчмата на Конуей. Подрипна като заек...“

Какво трябва да отбележим в този откъс, освен прекрасната техника на потока на съзнанието? Две обстоятелства: 1 - че Блум не се интересува от тези надбягвания (и вероятно нищо не знае за тях) и 2 - че Бантъм Лайънс, случаен познат, погрешно приема забележката на Блум като намек относно Захвърлен. Блум не само е безразличен към надбягванията за Златната купа, но и не подозира, че фразата му е била изтълкувана като подсказване.

Сега нека погледнем развитието на тази тема. Бюлетините за надбягванията се появяват в редакцията на "Фриман" по обяд, и Ленехан, спортният редактор, дава предпочитание на Скиптър.

Тази подсказка Блум чува случайно. В два часа той ще отиде да хапне и ще се окаже на бара до безмозъчния тип с прякор Флин Гагата, който обсъжда разпалено програмата на надбягванията: „Господин Блум се изправи, дъвчейки, и погледна въздишката му. Гагав тъпанар. Дали да му кажа за коня, дето Ленехан. Сигурно знае вече. По-добре да не го подсещам. Нека си пръска парите на вятъра. Глупакът и парите. Цивката отново се проточи. С тоя студен нос жена не може да целуне. Знам ли, може и да им харесва. Как харесват бодливи бради. И ледени кучешки муцунки. Старата госпожа Райордан с териера Скай и неговия ръмжащ стомах в хотел „Сити Армс“. Моли го приласка в скута си. О, на мама голямото добро куче, бау-бау-бау!

Виното напои и разкашка сърцевината на хляба, след миг обля горчицата и вонливото сирене. Хубаво вино. Не съм жаден, затова усещам по-плътно букета му. От банята е. Малко ще хапна. После, към шест часа, вече мога да. Шест, шест. Дотогава вече ще си е отишъл. Тя…“

След Блум в кръчмата влиза Бантъм Лайънс и намеква на Флин, че знае вероятния победител и залага пет шилинга на него, но не споменава Захвърлен, а само казва, че е получил тази подсказка от Блум. В кантората на букмейкъра, където наминава спортният редактор Ленехан, за да провери шансовете на Скиптър, той среща Лайънс и го разубеждава да залага на Захвърлен. В забележителната глава, чието действие се развива в ресторант "Ормонд" около четири часа следобед, Ленехан уверява Блейзис Бойлан, че Скиптър ще спечели, и Бойлан, който отива на среща с Моли Блум, признава, че и той е заложил малко за своята приятелка (Моли). Телеграмата с резултатите ще се появи всеки момент. В следващата глава Ленехан влиза в кръчмата на Кърнан и мрачно съобщава, че е спечелил Захвърлен "двадесет към едно. Пълен аутсайдер... О, слабост, твойто име е Скиптър". Сега нека видим как всичко това ще се отрази фатално върху Блум, който изобщо не се интересува от Златната купа. Блум излиза от кръчмата на Кърнан и с милосърдна мисия (относно застраховката на покойния му приятел Пади Дигнъм) се отправя към сградата на съда; в кръчмата Ленехан отбелязва: „- Сетих се къде е отишъл — извика Ленехан и щракна с пръсти.

— Кой бе? — питам аз.

— Блум — вика ми той, — това за съда е блъф. Заложил е няколко шилинга на Захвърлен и сега е отишъл да си прибере шекелите.

— Така ли мислиш? Тоя белоок кафир — учуди се гражданинът, — който никога през живота си дори не се е заканвал на кон да заложи.

— Казвам ви, там е отишъл — упорства Ленехан. — Значи срещнах Бантъм Лайънс, който се канеше да заложи на въпросния кон, само че аз го разубедих, а той ми каза, че Блум му дал интифата. Обзалагам се на каквото искате, че срещу своите пет шилинга сега сигурно ще прибере едно сто. В цял Дъблин май само той е ударил кьоравото. От тоя никому неизвестен съмнителен кон.

— Самият той е съмнителен кон — вика Джо“.

"Аз" в кръчмата на Кърнан е анонимен разказвач, пияна безмозъчна личност със склонност към линчуване, който е раздразнен от меките обноски и мъдрата човечност на Блум и сега е разпален от подозрението, че евреинът е спечелил сто към пет на тъмен кон. Анонимният разказвач наблюдава с удоволствие свадата, която започва, след като хулиганът (наричан в главата Гражданинът) хвърля по Блум кутия от бисквити.

Резултатите от надбягванията ще се появят по-късно във вечерното издание на "Ирвинг телеграф", което Блум чете във "Файтонджийската бърлога" в края на дългия ден. Там ще бъде отпечатано и съобщението за погребението на Дигнам и писмото на Дийзи - вестникът обобщава събитията от деня. И в предпоследната глава на книгата, където Блум най-накрая се прибира вкъщи, ще отбележим две неща: 1 - върху салфетката, покриваща кухненския шкаф, Блум намира четири части от два скъсани червени билета от тотализатора, които по време на визитата си при Моли е скъсал в яростта си Блейзис Бойлан, след като е разбрал, че Скиптър не е спечелил; 2 - добродушният Блум си мисли с удоволствие, че не е рискувал, не е изпитал разочарование и не е убеждавал по време на обяда Флин да заложи на Скиптър, фаворита на Ленехан.

***

Позволете ми тук, между 2-ра и 3-та глава на част II, да кажа няколко думи за характера на Блум. Една от неговите главни черти е добротата му към животните, добротата към слабите. Въпреки че на закуска в този ден той е изял с удоволствие вътрешен орган на свой по-малък брат - свински бъбрек, въпреки че усеща глад при мисълта за димяща, гореща, гъста сладникава кръв, въпреки тези донякъде груби вкусове, той изпитва дълбоко състрадание към потиснатите животни. Вижте неговото добро отношение по време на закуската към черната му котка! „Господин Блум изгледа с любопитство и умиление гъвкавото й черно тяло. Радост за окото: блясъкът на лъскавата й, пригладена козина, бялото кръгло топче в основата на опашката й, зелените блещукащи очи. Наведе се над нея с опрени върху коленете ръце.

— Млекце за мацанката — рече.

— Мркгняу! — отвърна му котката“.

Също така отбележете загриженото отношение към кучетата - например, когато по пътя към гробището си спомня за Атос, кучето на покойния си баща: „Бедничкият престарял Атос! Бъди мил с Атос, Леополд, това е последното ми желание“. И Атос се явява в мислите на Блум като „кротък звяр. Такива стават псетата на престарелите господари“. Блум проявява чувствителност към зоологическите емблеми на живота; в художествен и човешки план той не отстъпва тук на Стивън, който наблюдава състрадателно кучето на плажа Сандимаунт. Когато, след срещата с Маккой, Блум минава покрай стоянката на файтоните, го обзема жалост и нежност при вида на кльощавите коне, които дъвчат унило овес. „Приближи се и чу как конете хрупат златистия овес. Кръглите им черни очи го проследиха, докато прекосяваше сладникавата овесена воня на конската пикоч. Техният Елдорадо. Бедните будали! Какво им пука, заврели длъгнести муцуни и зобат в торбите. Нямат време за приказки. Храната им осигурена, спането — също. Както и скопяването: торбичка черна гутаперча се подмята унило помежду бутовете им. Сигурно така им е по-хубаво. Милите, изглеждат незлобиви. Но понякога цвиленето им може да те влуди“. Блум споделя куриозния интерес на Джойс към пикочния мехур. Изпълнен със съчувствие към животните, той дори храни морските чайки, които лично аз смятам за неприятни птици с очи на пияници. В книгата има и други примери за добротата на Блум към животните. По време на разходка преди втората закуска той обръща внимание на ято гълъби близо до сградата на Ирландския парламент. Интересно е, че самият тон на наблюдението: „Малко да полудуват след обилния обяд“, съответства точно по ритъм и настроение на размисъла на Стивън на плажа: "Дребните удоволствия на дрипльовците (иронично изкривяване на "Елегия, написана в селско гробище" от Томас Грей, 1751 г.), когато кучето, след като го повикали, вдигнало задния си крак и "подмокрило друг, неподушен камък с острата си отривиста струя".

(Следва)