четвъртък, март 13, 2025

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ (2)

Превод: Claude 3.7 Sonnet

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

Глава 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

Глава 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

Глава 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

Глава 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ

Класическите пророци

По-известни от пророците-разказвачи Илия и Елисей са групата пророци, чиито съчинения са станали част от Писанието, такива пророци като Амос, Исая, Йеремия и Езекиил. В много отношения е невъзможно да се определи дали пророците са писали в действителност своите думи, или техните последователи са записвали това, което са чули от пророка. Във всеки случай ние ги наричаме класически пророци.

Както вече видяхме, пророческите книги в Английската Библия се делят на книги на петимата големи пророци („Исая“, „Йеремия“, „Плачът на Йеремия“, „Езекиил“ и „Даниил“) и на дванадесетте малки пророци („Осия“, „Йоил“, „Амос“, „Авдий“, „Йона“, „Михей“, „Наум“, „Авакум“, „Софония“, „Агей“, „Захария“ и „Малахия“). Разликата между тези две групи се състои в големината, а не в значимостта: книгите на големите пророци са по-големи. В Еврейската Библия същата група е известна като Късни пророци и се състои от четири книги: „Плачът на Йеремия“ и „Даниил“ не са включени в тази група, а дванадесетте Малки пророци се смятат за една Книга на Дванадесетте.

Класическите пророци се появяват на сцената в средата на VIII век пр. н. е. (като например Исая и Амос). Последните пророци се отнасят към времето след Вавилонския плен, когато на поробения народ на Израил е разрешено да се върне на своята земя в Юдея в средата на V в. пр. н. е. (например Малахия). Така че класическите пророци са съществували през приблизително тристагодишен период, който бил изключително напрегнат.

Пророците започват да се появяват непосредствено преди идването на асирийците, за да унищожат земята на Израил, и предсказват бъдещите разрушения; други пророци предсказват идването на вавилонците и унищожаването на Юдея на юг; а останалите пророци правят пророчества след тези катастрофи, съобщавайки на народа на Юдея какво трябва да прави при създалото се положение.

Така или иначе, пророците говорят за реални политически или религиозни обстоятелства по тяхно време. Техните предсказания са тясно свързани със съвременния им контекст. Те не се занимават с предсказване на това, което ще се случи през XXI-то столетие. Те съобщават словото Господне, адресирано към техния век. И в по-голямата си част не съобщават добри новини. Избраният от Господа народ се е отклонил от истинския път и сега трябва да се покае или ще бъде съден. А ако това се случи, положението няма да е от приятните.

В хода на нашето обсъждане на класическите пророци не можем да разгледаме всички тях еднакво подробно. В тази глава ще видим пророците преди пленничеството (чиито писания се отнасят за периода преди Вавилонския плен), като се съсредоточим върху откъси от най-интересните и нагледни съчинения на двама пророци от VIII в. пр. н. е., Амос и Исая, и един от най-известните пророци от VI в. пр. н. е. – Йеремия. По-нататък ще разгледаме петимата Малки пророци, които са правили предсказания приблизително по същото време, когато народите на Асирия и Вавилония са били реална надвиснала заплаха за сравнително малките народи на Израил и Юдея. А други пророци, от времето на изгнанието и след него, ще обсъдим в глава 6.

АМОС ОТ ТЕКОА

Едно от най-завладяващите и интересни пророчески съчинения в цялата Библия е включено в книга, която вероятно е и най-ранната от всички, написани от класическите пророци, в Книгата на пророк Амос.

Амос и историческият контекст

Както обикновено се случва в пророческите книги, в началото на Книгата на пророк Амос неговите пророчества се свързват с ясен исторически контекст (смята се, че подобни уводни бележки в пророческите книги са били добавени по-късно от редакторите): „Думите на Амос, който беше от говедарите на Текое, които чу във видение за Израил в дните на юдовия цар Озия и в дните на израилевия цар Еровоам, сина на Йоас, две години преди земетресението." (1:1).

Дейността на Амос като пророк се датира чрез времето на управлението на двама царе в Израил и Юдея (това се случило преди използването на календари, така че в крайна сметка не може да се каже за коя точно година става дума). Озия е управлявал на юг през периода 785–733 г. пр. н. е., а Йеровоам II – на север през периода 785–745 г. пр. н. е. По този начин пророчествата на Амос се отнасят ясно към средата на VIII век пр. н. е. Ние не знаем какво земетресение е видял. Но със сигурност знаем от историческите книги, че за двата народа онези времена са били пълни със сътресения – не само в отношенията помежду им, но и поради надвисналата от североизток асирийска заплаха.

Амос посочва, че е родом от Текое, град в Юдея. Въпреки това неговите пророчества не са свързани с Южното царство, а със Северното. Както ще видим, някои от тези, които слушали неговите пророчества, не били доволни от това, че са изказани от чужденец, намесващ се в делата на друга държава.

Повече факти от биографията на Амос се разкриват в книгата малко по-късно, когато стигаме до глава 7, в която Амос предрича фаталната съдба на Северната държава Израил заради многото ѝ прегрешения. Неговият глас не е възприет доброжелателно както от управляващия цар, така и от религиозните кръгове. Един от свещениците към религиозното светилище във Ветил, човек на име Амасия, се оплакал на Йеровоам от проповедите на Амос: "Амос заговорничи против тебе сред израилевия дом; земята не може да търпи всичките му думи!" (7:10). И какво казал Амос? Той предсказал (стих 11), че Йеровоам ще бъде скоро убит и народът на Израил ще живее в изгнание далече от своите земи.

Амасия откликва на това пророчество така: казва на Амос да се върне обратно в юдейските земи и да остави Израил и неговото светилище във Ветил на мира. Амос дава своя най-известен отговор: "Аз не съм пророк нито син на пророк, а съм пастир и берях черници. Но Господ ме взе отсред стадото и Господ ми каза: Иди, пророкувай на народа Ми Израил!" (7:14–15).

Когато Амос обявява, че не е пророк, той има предвид, че не принадлежи към "гилдията" на пророците – към професионална организация от хора, които имали право да предават Словото Господне и на които се плащало за това. Напротив, той е пророк, защото Господ го избрал. По занятие бил селянин или пастир, или може би е притежавал земя на юг. Но е трябвало да проповядва на Израил, защото Бог го е призовал за това. Амос отива да проповядва на своя враг, свещеника Амасия, казвайки му, че заради неговото противопоставяне жена му ще бъде обезчестена, синовете и дъщерите му ще бъдат убити, земята му ще бъде отнета и той ще умре заедно с народа на Израил в изгнание. Пророци като Амос говорели винаги сериозно и техните послания рядко бивали радостни.

Посланието на Амос

Книгата на пророк Амос започва (1-2) с послание към народите извън Израил, в което се казва, че поради техните многобройни грехове Бог ще стовари наказание върху тях. Това е величествено начало: то показва, че Бог не е просто Господ на Юдея и Израил, Той е Господ на всички народи, които са отговорни пред Него за своите действия. И показва, че причината за народните страдания е не само когато един народ потиска друг, но също така и когато Господ се намесва и стоварва Своето наказание върху него. И ето че Амос започва с упреци към столицата на Сирия, Дамаск: "Заради три престъпления на Дамаск, да, заради четири няма да върна наказанието му - защото вършаха Галаад с железни вършачки. И ще пратя огън в дома на Азаил... И ще строша резето на Дамаск и ще изтребя жителите на низината Авен и държащия скиптър - от Ветеден, и народът на Арам ще бъде откаран в плен в Кир, казва Господ." (1: 3-5).

С други думи, за три или четири гряха (което ще рече - достатъчно на брой), извършени от хората в Дамаск, в Сирия, Господ ще ги съди. Те са унищожили град Галаад и Господ ще им отвърне с унищожителен огън и военно нашествие.

Амос произнася подобна проповед още шест пъти в първите две глави, укорявайки Газа, Тир, Идумея, Амон, Моав и дори Юдея. След като прочетат суровите наказания спрямо другите народи, някои може да си помислят, че израилтяните, чувайки подобно нещо, би трябвало да одобрят Амос, защото всичките тези народи – така или иначе – са били трън в очите им. Но след това пророкът насочва вниманието си към тези, които би трябвало да го приветстват: те не са в по-добро състояние от останалите; напротив, тяхното положение е много по-лошо. Ето проповедта срещу Израил: „Така казва Господ: Заради три престъпления на Израил, да, заради четири няма да върна наказанието му - защото продадоха праведния за пари и бедния - за чифт сандали. Те желаят земния прах на главата на сиромасите и отклоняват пътя на кротките..." (2:6-7).

В много отношения Израил е дори по-виновен от останалите народи. Израил бил избран от Господа при Изхода, Господ го водел през пустинните земи. Въпреки че Господ му помогнал и го нарекъл Свой народ, израилтяните се отвърнали от Него. Това положение е най-очевидно в неспособността им да помагат на бедните и угнетените, които те продавали в робство и потискали. И сега Господ отговаря със същото и се отвръща от народа: „Ето, Аз ще ви натисна, както е натисната кола, пълна със снопи. И бързината ще се изгуби от бързия, и силният няма да укрепи силата си, и силният мъж няма да избави живота си... И най-смелият между храбрите мъже ще побегне гол в онзи ден, казва Господ" (2:13-16).

Тази проповед в упрек на Израил е произнесена по риторично ярък и жив начин: „Само вас познах от всички родове на земята, затова ще ви накажа за всичките ви беззакония" (3: 2). Амос подчертава дебело, че именно защото народът на Израил е избран народ, неговите прегрешения изглеждат толкова отвратителни в очите на Господа. Сключването на Завета носи със себе си не само привилегии, но и морална отговорност пред бедните, гладните и угнетените. Ако пък не се изпълняват задълженията, наложени от Завета, ще последва наказание и народът на Израил трябва да вини за това само себе си.

Амос подчертава, че предстоящите страдания на народа няма да възникнат поради исторически обстоятелства, нито поради неблагоприятното разположение до една могъща световна империя (сравнително слаб и малък народ, на когото не е провървяло и се е оказал на пътя на агресивна чужда сила). Причината за страданията е, че Господ наказва народа за греховете му. Такава е Неговата воля. Най-ярко това се описва в реторичните въпроси в глава 3 (3: 3–6). Предполага се, че на всеки от въпросите отговорът е „не", и по аналогия дори на последния въпрос трябва да се отговори с „не". Ще ходят ли двама заедно, ако не се съгласят? (Отговор: не.) Ще реве ли лъвът в гората, ако няма лов? (Не.) Ще падне ли птица в примка на земята, ако няма клопка за нея? Ще се вдигне ли примката от земята, когато нищо не е попаднало в нея? Ако засвири тръба в града, ще бъде ли спокоен народът? И накрая, кулминацията: „Има ли в града бедствие, което Господ да не е допуснал?" (3: 6). Отговорът отново трябва да е „не". Катастрофата, която скоро ще се случи, не е дело на чуждоземна, враждебна сила. Това е деяние на Господа.

А защо Господ е толкова съсредоточен върху наказването на Израил? Според Амос причината се крие главно в потъпкването на моралните ценности, включително и в социалната несправедливост. Защото "потискате бедните и насилвате сиромасите" (4: 1); "затова, понеже тъпчете сиромаха и взимате от него данък жито... вие сте врагове на праведния, вземате подкупи и извращавате в съда делата на бедните" (5: 11-12). Амос изобразява Израил като напълно прогнил: "И не знаят да вършат правилното, казва Господ, те, които трупат насилие и опустошение в дворците си" (3: 10).

Какво възнамерява да направи Господ в отговор на това? Ще има военна инвазия и държавата ще падне. "Затова, така казва Господ Бог: Неприятел ще обкръжи земята и ще свали от теб силата ти, и дворците ти ще бъдат разграбени" (3: 11); "Затова сега ще отидат в плен с първите пленени и шумните празненства на изтягащите се ще се прекратят" (6: 7). И накрая, както съобщава Амос в своя знаменит плач: "Падна, няма повече да стане девицата израилева, захвърлена е на земята си, няма кой да я вдигне!" (5: 2).

Народът на Израил не може да се оплаче, че не е бил честно предупреден. За да върне народа в правия път, Господ използва не само помощта на проповедите на пророците, но и Сам стоварва страдания върху народа. Това е показано в поредица от божествени жалби в глава 4 (4: 6-12). Господ посочва, че е изпробвал глад, за да накара хората да се покаят, "но вие не се обърнахте към Мене"; Той изпратил голяма суша, "но вие не се обърнахте към Мене"; Той унищожил реколтата им с болести и скакалци, "но вие не се обърнахте към Мене"; Той изпратил епидемия и военни поражения, "но вие не се обърнахте към Мене". И след като не са се обърнали към Него, въпреки всичко, което Той опитал, за да спрат и да чуят, изходът ще бъде ужасен: "Затова, така ще ти направя, Израил. И понеже ще ти направя това, приготви се да посрещнеш своя Бог, Израил!" (4: 12). В този контекст да застанеш пред лицето на Господа не означава радостна среща.

Амос продължава да подчертава, че Господ иска социална справедливост и морално поведение. Това, което Той не иска, е да търпи опити за изопачаване на Неговите цели, когато се изпълняват привидно изключително благочестиви церемонии, вместо да се полагат грижи за гладните и бедните. На някои израилтяни (както може би и на много други в различни времена и в различни страни) им се струвало, че Господ иска правилен култ: принасяне на жертви на Бога според правилата, да не пропускат и да празнуват религиозните празници, правилно да провеждат церемониалните служби. Но според Амос, Господ не желае това. Той желае праведно общество. И така, Яхве говори достатъчно ясно: "Мразя, отвращавам се от празниците ви и няма да благоволя в тържествените ви събрания. Ако ми принесете всеизгарянията и приносите си, няма да ги приема, и примирителните ви жертви от угоен добитък няма да погледна. Махни от мен шума на песните си и свиренето на арфите ти няма да слушам. А нека правосъдието тече като вода и правдата - като непресъхващ поток!" (5: 21-24).

Както и други пророци, Амос използва често в речта си метафори и притчи. В глави 7-9 той казва, че имал пет видения, всяко от които било прозрение за наказание. Например, нашествие на скакалци, страшен огън и "оловен отвес", който се използва за проверка дали стената е права; ако не е, ще трябва да се събори и да се започне отначало. Това е неокуражаваща метафора за избрания народ, ако той не „се поправи".

Реакцията на юдеите по отношение на Амос

Не е възможно да се разбере в крайна сметка дали Амос е записвал сам пророчествата, които му се приписват, или са били записани от някого другиго вместо него. Ясно е, че той не само проповядвал устно, вероятно в продължение на няколко години, но също така, че някой (или самият той, или друг писател) е записал и е пуснал в обръщение писмен текст. Понеже предсказанията на Амос са за сурови наказания, неговото съчинение не е предназначено за лесно четене.

Но след като тези предсказания са съществували достатъчно дълго време като писмен текст, по-късен автор е направил някои допълнения към тях, така че да завършват с по-радостна нота. В библеистиката такъв автор се обозначава като „редактор", а неговата авторска работа се нарича „редакция". Учените отдавна са установили, че Книгата на пророк Амос, както я познаваме, е редактирана.

Към края на книгата намираме предсказания за предстоящото разрушаване на Северното царство Израел, описано в същите мрачни краски: „От меч ще умрат всички грешници от народа Ми, които казват: Злото няма да ни стигне и няма да ни срещне!" (9: 10). Но след това пророкът започва внезапно да говори за това, че нещата ще се подобрят. Домът на Давид (т. е. Южната династия) ще се възроди, стените на града ще бъдат възстановени, градът ще бъде построен отново, ще има богати реколти и производството на вино ще порази въображението (9: 11–13).

Тази част от книгата предполага, че царете от дома на Давид са лишени вече от трона и Ерусалим е унищожен. В този контекст пророкът предсказва, че това, което Господ е унищожил, за да накаже Своя народ, ще бъде възстановено и отново всичко ще бъде добре. С други думи, този епизод в края е създаден, както изглежда, след унищожаването на Ерусалим през 586 г. пр. н. е. и е написан от южна, юдейска гледна точка. Как да обясним факта, че Амос е живял 150 години преди това, проповядвайки на север?

Традиционно се смята, че когато книгата се е разпространила в писмен вид, писател от Юдея, живял един век и половина по-късно, е добавил този край на книгата (и други позитивни послания за Юдея в целия неин текст). Сега книгата не завършва с жестоки пророчески думи за неизбежно наказание, както вероятно е завършвала книгата на самия Амос, малко преди асирийското унищожаване на Северното царство през 722 г. пр. н. е. Сега тя завършва с обещание: царството на Давид ще бъде възстановено и Господ ще създаде нова утопия за Своя народ, в която той няма да страда повече: „И ще върна от плен народа Си Израил; и те ще съградят запустелите градове и ще ги населят, и ще насадят лозя, и ще пият виното им, и ще направят градини, и ще ядат плода им.. И няма вече да бъдат изтръгнати от земята, която Аз им дадох, казва Господ, твоят Бог." (9: 14–15).

Амос като представителен пророк

В известен смисъл Амос може да се възприема като типичен пророк в Еврейската Библия. Трябва да отбележим следните особености, откроени при четенето на Книгата на пророк Амос.

• Пророците говорят от името на Господа и се намесват в делата на народа на Израел (или Юдея), когато нещата не вървят много добре.

• Пророците се съсредоточават върху социалните и религиозните прегрешения на народа (Амос поставя по-голям акцент върху социалните проблеми; други пророци обръщат внимание предимно на религиозните проблеми, на правилното поклонение на Яхве).

• Пророците наистина правят предсказания, но те не предсказват събития, които ще се случат стотици или хиляди години след смъртта им. Те говорят за съвременни на тях събития и предсказанията им произтичат от историческите обстоятелства по онова време. Техните предсказания се отнасят до това каква ще бъде волята на Господа относно Неговия народ, ако той се отвърне от Него и не се държи така, както Той изисква.

• Страданията на народа зависят от волята на Господа. Да, народът може наистина да причинява вреда на другите (това е голяма част от проблема). Но падението на народа ще бъде дело на Господа. Именно Той изпраща суша, глад, епидемии, икономически трудности и военни катастрофи. Ако народът е верен на Господа, тази вярност ще бъде възнаградена. Но ако не е, народът ще бъде сурово наказан.

• Бог не е просто Господ на Своя народ. Той е върховният Владетел на цялата Земя и всички народи изпълняват Неговата воля. Той е Създателят на всичко и всички народи изпълняват Неговата воля по Негова заповед.

(Следва)

сряда, март 12, 2025

ПАНДО КЛЯШЕВ / ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА В КОСТУРСКО - X

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Claude 3.7 Sonnet и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК: I; II; III; IV; V; VI; VII; VIII; IХ

„ПАНДО КЛЯШЕВ / ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА В КОСТУРСКО“ в „Библиотека на Павел Николов“

X.

Организационна работа. След заминаването на Гоце Делчев. Доставяне оръжие от Гърция.

25 април.

Нашата роля в четите беше да упътваме четите, да им определяме работа и да изпълняват заповедите. В първата чета беше определено, когато са Москов и Чакаларов заедно, тогава Москов да заповядва, а в негово отсъствие Чакаларов. Същото беше и в нашата чета - Кузо и в негово отсъствие аз. А пък решенията по уреждане района, - по административните работи и четиримата ръководители (аз, Кузо, Москов и Чакаларов) се споразумявахме заедно и бяхме равноправни в това отношение. При изследванията и пр. наедно решавахме. Поп Трайков, като по-стар в делото, остана като легален представител на района в селото си Дъмбени. Това се направи, за да има едно лице, към което по-лесно можеха да се обръщат селяните, когато не могат нас да ни намерят, или когато има да се оплачат. Трайков оби­каляше самичък по района, правеше събрания, уреж­даше управителните тела, разрешаваше разни спорове и пр. В същото положение бе поставен и Михаил Николов, който продължаваше да учителствува в Ко­стур, но той не прояви почти никаква дейност.

Силянов, като дойде в Загоричани, разправяше как неуспешно вървяла работата му в Гърция. Чакала­ров възразяваше, че това се дължи на неопитността на Силянова, и затова се реши Чакаларов, след като пообиколи малко с четата, да я остави на Москова и пак да замине за Гърция, гдето беше отпонапред купил и заровил на едно място до 80 пушки, да се опита да купи и нови пушки, а също така да се по­стараем, за да се уреди канал за пренасянето им.

След като се взеха тези решения, Делчев с Марко замина за Зелениче и от там в Екшису, гдето беше предаден от един българин с още няколко чорбаджии. Делчев се измъкна, а предателят после, през лятото, биде убит. Делчев от Леринско замина за Воденско.

Ние тръгнахме за да уреждаме по селата: Загори­чани-Апоскеп-Жупанища. Трябваше да се ходи по Костенарията, но някои четници роптаеха, не искаха да се отдалечат от района и затова не се отиде в Ко­стенарията, върнахме се назад. От там Чакала­ров с Москова заминаха към Кономладската река, сетне Чакаларов взе от Смърдеш няколцина власи овчари с добитъци, за да отиде в Гърция по оръжие. Намерихме за добре, за да се улесни купуването на оръжие, да уредим дружинки. Тия дружинки състояха от по 12 души и имаха задача да отиват в Гърция на комитетски разноски и там да им се предават пушки, купени с комитетски пари, от които всеки можеше да вземе, колкото може, и една само сетне с 50 патрона трябваше да остане комитетска, а другите оставаха за тяхна сметка по покупната цена в Гърция (в Гърция тогава струваше една пушка 80 до 100 гроша, докато в Костурско струваше до 240 гроша). Печалбата беше именно в туй, че хората се снабдяваха с евтини пушки, а можеха и да печелят тия, що можеха да пренесат повечко пушки. Отиване-връщане траеше 10 дена, така че едно лице можеше да спечели по 100 гроша. Ала по непредвидени пречки от страна на гърците случваше се, че някои от дружинките се принуждаваха да останат в Гърция и по 20 дори и 30 дена. Дружинките до границата ги водеха куриери, платени от комитета. Куриерите бяха българи или власи. Като се видя лесно на хората това снабдяване с оръжие, раздвижиха се всички и от всички села се явяваха готови работници да пренасят оръжие. Особено се отличиха търсяни (от с. Търсье), които знаеха пътищата като бичкиджии в Гърция. Те отиваха на свои разноски, а и други по-заможни селяни с тях, и така те продаваха оръжие по цяло Костурско и Леринско. Търсяни до 20. май 1902 вече имаха до 120 пушки в селото си.

Като станция на всичкото туй пренасяне служеше селото Жупанища, което указа откъм тая страна преголяма помощ на делото.

Чакаларов тръгна за Гърция в началото на февруарий. Отиде в Трикала. Още преди да се устроят дружинките, търсяни бяха на своя глава захванали да купуват пушки в Трикала и то доста явно, така че гръцката полиция беше се догадила и правеше пречки. Щом дойде Чакаларов в Трикала, биде уловен с неговите хора и затворен 24 часа. Не го познаха. Той им се представи гъркоманин, че дошел да снабдява гъркоманите с пушки, за да се защищават, понеже българите имали оръжие. Те не му повярваха, понеже нямал пълномощно от гръц. владика и го екстернираха от града, като му запретиха да купува пушки. Чакаларов беше взел със себе си комитетски пари за купуване на оръжие, което щяха дружинките да приемат от него.

След туй той успя в Лариса да купи пушки и да предаде на първата сформирувана дружинка. Отрови и заровените пушки от миналата пролет и натоварени на добитъците с големи мъчнотии ги препрати в Смърдеш. Чакаларов с тая работа остана до половината на априлий и на 23 априлий се върна през Солун в Суровичево в Костурско.

Гърците, като разбраха, че се пренасят пушки, взеха строги мерки: улавяха някои от хората, що пренасяха пушки, вземаха им парите, затваряха ги, биеха ги, опитваха се дори и да ги предават на турската стража и такива мъчнотии най-сетне правеха, че мнозина, които бяха тръгнали със свои пари, се върнаха обрани от гърците и набити. Огорчението против гърците беше голямо поради жестокото отнасяне на гърците в Гърция към тях и казваха, че сто пъти е по-добре в Турция.

И турските власти, по донос от турския консул в Лариса и гръцкия владика в Костур, узнаха работата и хващаха пътищата, за да парализират пренасянето на пушките. На 3 март трима души, между които единът беше брат на Митре Влашето по име Наум, заедно с още двама власи Васил Митров и Ганьо Василев — тия двамата от Смърдеш — бяха тръгнали без вещ водач от Гърция за Костурско с пушки. На „Гребенския мост", под градеца Гребена (6 часа от границата) турската потеря ги пресреща и подканва да се предадат (предал ги един воденичар, при когото отишли да искат хляб). Завръзва се сражение, в което и тримата паднаха убити. Това се разчу — пушките бяха заловени — но по-нататък не стана никаква афера.

(Следва)

вторник, март 11, 2025

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ (10)

ПРЕВЕЛ: Claude 3.7 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

МАРСЕЛ ПРУСТ: “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11

ФРАНЦ КАФКА: “ПРЕОБРАЖЕНИЕТО“ - 1, 2; 3; 4; 5; 6; 7; 8

ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ - 1; 2; 3; 4; 5; 6; 7; 8; 9

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ДЖЕЙМС ДЖОЙС (1882-1941) – “ОДИСЕЙ“ (1922)

(продължение)

ЧАСТ II, ГЛАВА 5

Време: След един часа.

Място: Улиците на юг от Колоната на Нелсън.

Действащи лица: Блум и няколко случайни минувачи.

Действие: От Колоната на Нелсън Блум върви на юг към реката. Намръщен човек от Асоциацията на младите християни пъха "в ръката на мистър Блум" листовка "Илия идва". Защо такава странна конструкция — "в ръката на мистър Блум"? Защото за раздаващия на листовките ръката е просто ръка, в която трябва да се пъхне нещо; това, че тя принадлежи на мистър Блум, не е съществено. "Сърдечен и непринуден разговор.

Блу… Нима аз? Не, не.

Блудният син. Кръвта на Агнеца.

Бавните му крака го понесоха към реката, четейки. Спасен ли си? Всички сме се избелили с кръвта на Агнеца. Бог вопие кръвен данък. Раждане, химен, мъченик, война, вграждане в основите, жертвоприношение, всесъжение бъбречно, олтарите на друидите. Пророк Илия иде, връща се! Доктор Джон Александър Дауи, възстановител на църквата Ционска, иде!

Пророк Илия иде! Иде! Иде!!!

Сърдечно ний да го посрещнем.".

Сега ще проследим съдбата на възванието, наричано "реклама".

Блум отива в града да хапне и близо до аукционите на Дилън вижда сестрата на Стивън: вероятно продават стари мебели. След смъртта на майка им Стивън и четирите му сестри бедстват, а бащата, стар егоист, изглежда, хич не го е грижа. Блум стъпва на моста „О'Конъл“ и гледа как кръжат чайките, пляскайки с криле. В ръката си държи все още листчето, получено от човека от АМХ. Блум смачква листчето и го хвърля от моста, за да види дали чайките ще се спуснат към него. „Илия идва, низпослан с ускорение 9.8 метра в секунда", пресмята Блум. Чайките оставят листовката без внимание.

Нека проследим бегло съдбата на темата за Илия, съдбата на парчето хартия в продължение на три глави. То е хвърлено в течащата Лифи и се превръща в инструмент, отбелязващ хода на времето. То поема на пътешествие по реката приблизително в един и половина и се движи на изток към морето. Час по-късно, леко поклащайки се, то минава по реката под моста „Луплайн“, два квартала източно от началната точка: „Една мъничка лодка, смачкан и захвърлен лист хартия, Пророк Илия иде, завръща се, носеше се плавно-плавно по водите на Лифи, мина моста „Луплайн“, стрелна се във въртопите, където водата се пени край подпорите на моста, пое на изток покрай корабни корпуси и котвени вериги, между стария митнически док и пристана на Джордж“. След няколко минути: „Покрай северната стена на пристана на сър Джон Роджърсън, покрай корабни корпуси и котвени вериги, по течението на запад, покрай малка лодка проплава смачкан на топка лист хартия, захвърлен, олюля се върху плискащите се край ферибота вълни, пророк Илия иде!“. Накрая, в началото на четири часа, то стига до Дъблинския залив: «Пророк Илия, малка лека лодка, смачкан и захвърлен лист хартия, плаваше на изток покрай хълбоците на корабни корпуси и риболовни траулери, сред архипелаг от коркови тапи, отвъд новата улица Уопинг, покрай ферибота на Бенсън и покрай тримачтовата шхуна „Роузвийн“ от Бриджуотър, натоварена с тухли». Приблизително по същото време господин Фаръл, преди да се сблъска със слепия младеж, се мръщи «срещу името на Илия, произнесено в Метрополитън хол», където трябва да проповядва евангелист.

Веригата от хора, облечени в бяло, всеки с по две рекламни табели, бавно движеща се срещу Блум около улица „Уестморланд“, е още една синхронизираща тема. Блум е потиснат от предстоящата изневяра на Моли, но умът му сега е зает с рекламата. На писоара вижда табела: "Поставянето на обяви е забранено". Някакъв веселяк е дописал в рима: "Влиянието на трипера е прекратено". Това кара Блум да се разтревожи: ами ако Бойлан има трипер? Хората-сандвичи, рекламиращи книжарницата за канцеларски материали на Уиздъм Хели, ще се появят още много пъти на страниците на книгата. За Блум те са свързани със щастливото минало, когато е работил при Хели в първите години след женитбата си.

В същата глава 5, отправяйки се да хапне нещо на юг от центъра, Блум среща своята стара любов Джоузефин Пауъл, сега госпожа Денис Брийн. Тя му разказва, че някакъв шегаджия е изпратил на съпруга ѝ подигравателна картичка: "П. п." – песента ти е изпята, тоест, няма да те бъде, свършено е с тебе. Блум сменя темата и пита госпожа Брийн дали е виждала госпожа Бюфой. Тя го пита в отговор: "Мина Пюърфой?" Грешката на Блум е предизвикана от смесването на имената Пюърфой и Бюфой, Филип Бюфой е маниерното име на автора на наградения "разказ" "Майсторският удар на Мачъм", с който Блум се е запознал, седейки в тоалетната след закуска. По време на разговора с госпожа Брийн Блум дори си спомня фраза от него. Научавайки, че Мина Пюърфой се намира в родилния дом и има трудно раждане, състрадателният Блум решава да я посети и осъществява това след осем часа в глава 11. В тази удивителна книга едното води след себе си друго. Срещата с Джоузефин Пауъл, сега госпожа Брийн, разбунва мислите на Блум за щастливото минало, когато се е срещнал за първи път с Моли, и за горчивото и непривлекателното настояще. Блум си спомня някогашната нощна разходка, когато той, Моли и Бойлан вървели по брега на Толка (в околностите на Дъблин). Тя тананикала. Може би именно тогава пръстите на Бойлан са докоснали нейните пръсти и на неговия въпрос отговорът бил "да". Промяната в Моли, промяната в тяхната любов е станала преди около десет години, след смъртта на техния малък син, който живял само няколко дни. Блум мисли да подари на Моли игленик, може би за рождения ѝ ден, на 8 септември. "Жените остро не барват. Да не се прекъсне лю". Думата е прекъсната, показвайки как се случва това. Но той не може да попречи на нейната връзка с Бойлан. "Няма смисъл да се връщам. Писано ми било. Разкрийте ми всичко писано."

Блум влиза в ресторант „Бъртън“, но там е шумно, многолюдно и мръсно и той се кани да си тръгне. Без да иска да обиди никого, дори противния Бъртън, добродушният Блум се опитва да спази нелепо учтивостта. Той „вдигна колебливо два пръста, опря ги в устните си. Очите му сякаш казваха:

— Не, няма го тук. Или не го виждам."

Търсенето на измислено лице, на претекст да напусне ресторанта, е много характерно поведение за добросърдечния и раним Блум. Тази сцена предхожда действията му в края на главата, когато се сблъсква с Бойлан и се преструва, че търси нещо в джоба си, за да не срещне погледа му. Накрая той изяжда един сандвич със сирене горгонзола и изпива чаша бургундско при Бърн на „Дюк Лейн“, където разговаря с Гагата, зает, както и останалите, с клюки за Златната купа. Наслаждавайки се на виното, което тече като „мек огън" по вените му, Блум си спомня първата целувка на Моли, дивата папрат на нос Хаут, точно над Дъблинския залив, рододендрона, нейните устни и гърди.

Той потегля отново, насочвайки се този път към Музея и Националната библиотека, където иска да намери рекламна обява в старата подвързия на „Килкени пийпъл". „На „Дюк Лейн“ един прегладнял териер се давеше с изхвърлен вмирисан кокал, жвакаше го между камъните на калдъръма, накрая го излапа лакомо. Преяде. Повърна с благодарности, след пълно усвояване на съдържанието. <...> Господин Блум го заобиколи предпазливо. Преживни животни. Започна второто."

По същия начин в библиотеката клетият пес Стивън ще бълва брилянтни литературни теории. Вървейки по улицата, Блум мисли за миналото и настоящето и дали teco в „Дон Жуан" означава „довечера" (не, означава „с тебе". — Вл. Н.). „Мога да купя на Моли една от онези копринени фусти в същия цвят като новите й жартиери." Но сянката на Бойлан и предстоящата среща, до която остават само два часа, нахлуват в мислите му. „Днес. Да, днес. Не мисли!". Той се преструва, че не вижда приближаващия Бойлан.

В края на този епизод ще отбележите появата на един второ­степенен персонаж, който ще премине през няколко глави като един от многото синхронизатори в тази книга; синхронизатори наричам хората или обектите, чието променящо се местоположение отбелязва хода на времето през описвания ден. „Сляп младеж стоеше и почукваше по бордюра с тънкото си бастунче. Трамвай не се виждаше. Иска да пресече.

— Да пресечеш ли искаш? — попита го Блум.

Слепият младеж не му отговори. Плоското му като стена лице се посмръщи. Взе неуверено да върти глава.

— Сега си на улица Досън — каза му господин Блум. — Моулсуърт е точно отсреща. Искаш ли да пресечеш? В момента нищо не минава.

Вдигна бастунчето си и трепетливо посочи наляво. Очите на господин Блум проследиха посоката и видяха, че пред Дрейго е спрял фургонът на бояджийницата. Къде съм виждал тази набрилянтинена коса (на Бойлан – Вл. Н.), като бях, тогава ли? Оклюмали коне. Файтонджията в пивницата на Джон Лонг. Утолява жаждата си.

— Да, там има един фургон — каза му господин Блум, — но е спрял. Не се движи. Ще ти помогна да пресечеш. На „Моулсуърт“ ли искаш да излезеш?

— Да — отвърна младежът. — И после на „Фредерик“. (В действителност отива на улица „Клер“ – Вл. Н.)

— Хайде — подкани го господин Блум.

Нежно подхвана тънкия кокалест лакът, после улови увисналата ръка, за да я поведе напред.

Кажи му нещо. Или по-добре не, да не рече, че се държа покровителствено. Нямат доверие на това, което им казваш. Пусни нещо тривиално.

— Дъждът ни се размина.

Никакъв отговор.

Петна по сакото му. Предполагам, че се цапа, докато яде. Всичко му е с различен вкус. Първо с лъжичка са го хранили. Ръката му е като на дете. Каквато беше и на Мили. Крехка и деликатна. Сигурно разбира как изглеждам само чрез допира на ръката ми. Дали има име. Фургон. Дано не закачи с бастуна си краката на конете, задремали след тежкия ден. Точно така. Знае да внимава. Винаги зад бик и пред кон.

— Благодаря, сър.

Разбрал е, че съм мъж. По гласа.

— Така добре ли е? Първо завий наляво.

Слепият младеж взе отново да почуква по бордюра и продължи по пътя си с бастуна напред“.

И така, около един и половина Блум се среща с госпожа Брийн; скоро след това те виждат лудия Фаръл, който минава покрай тях с широки крачки. След като хапва при Берн, Блум се отправя към библиотеката. Именно тук, на улица „Доусън“, той помага на един сляп младеж да пресече улицата и продължава пътя си на изток, към улица „Клеър“. Междувременно Фаръл, след като минава по улица „Килдър“, стига до площад „Мериън“, обръща се назад и се сблъсква със слепия младеж. "Когато мина под зъболекарските прозорци на господин Блум (друг Блум – Вл. Н.), поклащащата му се връхна дреха някак грубо перна тъничкия почукващ бастун и гордо продължи нататък, след като бе шибнал едно безжизнено тяло. Слепият младеж обърна болнавото си лице подир крачещия силует.

— Бог да те порази — изсъска му злобно, — който и да си! По-голям слепец си и от мене, проклет копелдак!"

Така се срещат слепотата и безумието. Скоро „близо до магазина на Бродбент" вицекралят ще задмине слепия младеж, отивайки на откриването на благотворителен базар. Малко по-късно почукването на бастуна ще очертае обратния път на слепеца на запад, към ресторант „Ормонд", където е настройвал пианото и е забравил камертона си. Приближаващото се „чук-чук" ще чуваме през цялата осма глава; времето на действието в нея е около четири часа следобед.

(Следва)

понеделник, март 10, 2025

ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ / Глава 13. ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ВОЙНАТА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ ЕЗИК: Claude 3.7 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК

ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА / Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1; 2 / Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА - 1; 2; 3 / Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ - 1; 2; 3; 4 / Глава 5. НАСТЪПЛЕНИЕ В КАЛ - 1; 2 / Глава 6. - МОСКОВСКА ВАКАНЦИЯ / Глава 7. - ЖЕНА НА ФРОНТА / Глава 8. - БРОД ПРЕЗ БЕРЕЗИНА / Глава 9. - ОТНОВО В МОСКВА / Глава 10. - ПРОБИВ НА ОТБРАНАТА КРАЙ ОРША / Глава 11. - ИЗТОЧНА ПРУСИЯ. „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ / Глава 12. - „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ (ПРОДЪЛЖЕНИЕ)

"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава 13. ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ВОЙНАТА

През февруари 1945 година по разпореждане на заместник-командира на артилерията два дни осигурявах връзка на зенитно-артилерийска бригада, която стреляше с право мерене по немските танкове.

Когато излязохме на брега на залива Фриш хаф, пред нас беше морето, на хоризонта – косата Данциг–Пилау. Целият бряг беше осеян с немски каски, автомати, невзривени гранати, консервни кутии, пакети цигари и запалки.

По брега на разстояние около двеста метра една от друга стояха двуетажни къщи, в които на леглата, а понякога и на пода лежаха ранени, недоубити фрицове. Гледаха ни мълчаливо, едни отчуждено, други безразлично. Нито страх, нито омраза, а тъпо безразличие се четеше по лицата им, всеки от нас можеше да вдигне автомата и да ги изпозастреля. Но от доскоро загнездената у нас болезнена омраза не беше останало нищо. Съзнателно или несъзнателно те демонстрираха своята беззащитност и опустошеност.

В този момент не само до моето съзнание, но и до съзнанието на много хиляди офицери и войници от моята армия стигна мисълта, че войната по посока на нас е приключила и по някакво невероятно съвпадение всички, които можеха и които имаха някакво оръжие, започнаха да стрелят във въздуха. Автомати, пистолети, минохвъргачки, танкове, самоходни оръдия. Хиляди ракети, трасиращи куршуми, смях, грохот около петнадесет минути. Това беше първият в живота ни свободен, щастлив салют на победата. После се появиха манерките и бутилките със спирт.

Смеехме се, плачехме, пиехме и си спомняхме.

Никой никъде не ни караше вече да бързаме. У мене се появи желание да отида с попътна кола до Кьонигсберг, поне с едно око, поне за десет минути да погледна един от най-красивите градове в Европа, още повече че едно отделение от моя взвод беше прикрепено към една от дивизиите, които щурмуваха Кьонигсберг. Но за съжаление, от това не излезе нищо.

Въпреки че боевете се водеха в центъра на града, обкръжени единични германци можеха да бъдат зад всеки ъгъл, димът заслепяваше, летяха куршуми. Слязох от попътната кола, която веднага изчезна в дима, и изминах около двадесет метра.

Изскочил иззад ъгъла на една къща сержант изкрещя диво към мене:

– Защо не се навеждаш, наведи се и бегом зад ъгъла – там няма германци!

Над главата ми прелетя куршум и аз се затичах. Зад ъгъла на къщата имаше нашите артилеристи. Почти нищо не се виждаше. Сградите бяха повредени, но не напълно.

Не видях нито европейския град, нито моите свързочници, само стени с избити прозорци и горящи тавани. И аз хукнах назад с една попътна кола, жив, върнах се в моята част, която все още празнуваше победата.

След няколко дена получих по радиостанцията заповед да събера взвода и на собствен ход, иначе казано - с нашия впрегатен транспорт, с осемте каруци и конете, да се върна по наскоро извървените пътища към разположения на железопътната линия град Цинтен.

Гледахме с учудване селата и градовете, които само преди две седмици бяха пълни с жени, старци и деца, а сега бяха абсолютно опустели. Мъртва земя.

На 6 май 1945 година получих по радиостанцията заповед да сваля всички съобщителни линии и да събера взвода в селището Неерланд, разположено на шест километра южно от град Левенберг, където временно бяха разположени щабът на 31-ва армия и щабът на моята армейска рота. На три километра от този Неерланд, покрай разминиранота шосе, минаваше постоянна високоволтова линия с прекъснато напрежение.

За да спестя сили и време, се покатерих на един от стълбовете и свързах телефонен проводник към единия от проводниците на високоволтовата линия, а другия заземих.

За моя изненада открих, че не само аз съм толкова умен. И отделната артилерийска бригада, и няколко други наши подразделения бяха направили вече същото и бяха излезли в Левенберг на армейския щабен комутатор. От друга страна, към същата постоянна линия се оказаха свързани и противостоящите ни вражески подразделения. Руска реч, заповеди и бърборене се смесваха с немски и, както винаги, по линията препускаха многоетажни родни наши псувни.

Псуваха се помежду си първите номера с вторите, някаква телефонистка „Тук Заря" с телефонистката „Тук Неман", полковите телефонистки с дивизионните, корпусните и армейските. Момичетата правеха това не по-зле от генералите и майорите.

Привечер целият ми взвод беше вече събран. Недалече от нас, на хълмовете, се мержелееха развалините на два средновековни замъка.

Рано сутринта на 6 май получих точно по интернационалната линия заповед да прекратя до вечерта всичко започнато и да преместя взвода на двадесетина километра на юг. Разгънах картата.

Няколко шосета, пресичани от цяла мрежа перпендикулярни пътища, водеха към посочената точка. Избрах най-късия маршрут.

След два часа стигнахме до трасето, по-което се движеше на юг непрекъснатият поток на нашата армия: танкове, самоходни оръдия, артилерия, моторизирана пехота, кавалерия, конски впрягове. Вдясно, до избраното от мене шосе, стоеше на пиедестал дървена, изрисувана Мадона.

Изглежда спечелихме около шест часа, но на стотина метра по трасето германците бяха поставили в шахматен ред противотанкови мини, не само на нашето шосе, но и вдясно, и вляво от него, и по цялото протежение на пътя, по който настъпваше армията.

Горните краища на мините не бяха маскирани. Разстоянието от една до друга беше около метър и половина.

Имахме седем натоварени каруци и четиринадесет коня. Минах напред и назад по минирания участък на шосето, противопехотни мини нямаше, противотанковите се виждаха.

Да се излезе пеша на пътя не представляваше никаква трудност и не криеше никаква опасност.

Трябва да разтоварим каруците, да ги пренесем на ръце, да пренесем на ръце товарите, техниката и накрая да преведем един по един конете. Половин час – и ще сме на пътя.

Заповядах да разтоварят каруците и да разпрегнат конете.

Но четиридесет и петимата души, целият ми взвод, стояха с наведени очи и не помръдваха, сякаш не ме чуваха. Помолих поименно да дойдат при мене най-честните, най-смелите, най-дръзките, най-обичаните ми сержанти, радиста Талиб Хабибулин, бившите ми ординарци Гришечкин и Корольов, храбрия, широкодушен и безразсъден старши сержант Михаил Корнилов.

– Лейтенанте – каза Корнилов, – всички те обичаме и преди шест месеца, без съмнение, бихме направили всичко това, но след месец войната ще свърши и всички ще се върнем живи у дома, а ако понесем каруците и някой се спъне или кон се изправи на задните си крака, хукне настрани или ритне някого и той загуби равновесие, и ако дори една мина избухне, тогава не е изключено да има ранени или убити, някой от нас ще изпусне каруцата, радиостанцията върху друга мина... Лейтенанте! Всички искаме да живеем и никой от нас няма да рискува.

Извадих нагана от кобура и го насочих към Корнилов, но той беше свалил вече предпазителя на автомата си, насочи го към мен и каза:

– Лейтенанте! Прибери нагана, ако стреляш в мене, преди да умра, ще те убия, не прави глупости!

Обичах Корнилов, Корнилов ме обичаше, стояхме минута един срещу друг. Беше ми горчиво, за първи път през цялата война взводът отказа да изпълни заповед.

Бях уверен в правотата си и не очаквах, че нещата ще вземат такъв драматичен обрат. И аз се предадох, прибрах нагана в кобура, а Корнилов сложи автомата на рамото си.

Хабибулин се засмя. Всички, включително и аз, бяхме обхванати от пристъп на истеричен смях. Смеехме се от радост, че беше намерен изход от абсурдността на ситуацията, от това, че беше невъзможно да се разбере кой е прав и кой не, смеехме се докато от очите ни не потекоха сълзи.

Извадих картата от планшета – десет километра назад, пет встрани до другото шосе, по което се движеха артилеристите от 256-та дивизия. Сутринта на 7 май 1945 година излязохме на трасето.

На кръстопътя стоеше дървена изрисувана Богородица с младенеца Христос.

Заповядах да включат радиостанцията, да се свържат с командира на ротата, да получат необходимата информация. Двадесет и четири часа в движение, без топла храна, конете са уморени, хората се нуждаят от почивка.

– «Волга», «Волга», как ме чувате, аз съм «Неман», приемам.

– «Неман», аз съм «Волга», чувам ви добре, разрешавам три часа почивка, в девет нула-нула продължете да се движите по шосето, на което се намирате. Предвижете се до прохода през Карпатите и се свържете след десет часа.

Разпрягаме и храним конете, хората се разполагат където намерят. Дежурните се сменят на всеки половин час, аз заспивам, седнал в трофейната си двуколка.

Слънцето започва да припича. Сержант Корнилов ме разтърсва за рамото:

– Лейтенанте! Приближават се някакви хора, май са цивилни германци.

Събуждам се, гледам – двама високи и дебели господа с фракове, с шапки и един нисичък с краги и каскет. Нисичкият е поляк, преводач.

– Господин лейтенант, – превежда нисичкият, – новият кмет на града ви моли да го посетите, да се срещнете с революционния комитет на града. Кметът очаква от вас указания как да действаме по-нататък, бите!

Не разбирам нищо. Преводачът обяснява:

– Вчера в града се извърши социалистическа революция. Искахме да докладваме на командването на вашата армия, преди час представители на кмета напуснаха града с автомобил, но някаква ваша военна част реквизирала автомобила и едва пуснала нашите представители. Кметът моли вас, господин лейтенант!

Разтривам очите си.

Наистина, или е имало мъгла, или от умора не бяхме забелязали покрайнините на едно градче, разположено на километър и половина от шосето.

Но всичко е толкова невероятно. А да откажа е някак си неудобно. И така, взимам със себе си Корнилов и Кузмин, за всеки случай с автомати и гранати, и отивам в този непонятен град, в тази непонятна ситуация.

Мадона, улица, кирха, срещу нея – кметството.

На входа свалят шапки и ни се кланят дълбоко няколко много дебели, много възрастни, много важни германци. Преводачът ни кани вътре.

Картината, която се разкрива пред мене, прилича на немия финал от „Ревизор" на Гогол.

Около двадесет тлъсти, червендалести, развълнувани чиновници с фракове и вратовръзки, подредени в редица по височина, а пред тях мъничък, кожа и кости, прегърбен, едва жив, но също в черен фрак човечец и преводачът казва, че това е новият кмет, че е известен професор, евреин, когото въстаналият народ освободил вчера от концентрационния лагер.

Кметът започва да говори, ръцете му треперят, но очите му внезапно светват, приема всичко, което се случва, сериозно, по лицето му текат сълзи.

– Свобода! Революция! Не мога ли да одобря манифеста, написан от него?

Срам ме е, смешно ми е и ме е страх. Обяснявам им с усилие, че не съм упълномощен, че никъде не трябва да ходят, че вероятно в града им ще бъде назначен военен комендант.

Не мога да им кажа нищо, не зная какво ги застрашава, кои са те. Революцията обаче приветствам. В душата си изобщо не съм сигурен, че войната е приключила за тях, но те се усмихват и аз се усмихвам.

Времето изтече. Ние сме в движение.

Градовете, градчетата, фолварките и селищата се различават помежду си само по размери.

Погледнеш – сякаш не си тръгвал оттук, изминеш още десет километра – погледнеш...

Ето отново град, улиците равни като по линия, островърхи къщи, покрити с керемиди, готически шпил с въртящ се петел.

Хората се движат по улиците като сенки...

Шосе. Вляво и вдясно по хълмовете средновековни замъци на немски барони.

Отпред се вижда планинска верига, върховете на планините са покрити със сняг, пътят започва, криволичейки, да набира височина.

Вдясно, на дъното на пропаст, планинска рекичка, вляво – камъни и борове. Изкачването продължава вече два часа, а краят не се вижда. Още час и конете ще се изтощят.

Претоварени до краен предел каруци.

– Внимателно! Дай по-вдясно! По-вдясно, по дяволите!

Покрай нас прелита с трясък и пада в пропастта една двуколка, натоварена с щайги. А над нас необикновено синьо, без нито едно облаче небе.

Тътенът от подковите се слива с тътена на гласовете, потъва в пропастта и се връща оттам отново. Хората напразно се опитват да надвикат природата.

Все по-стегнато се завива спиралата на пътя, все по-често спират конете. Жално ти е да ги гледаш. От крайното напрежение са криви и остри по хълбоците, ребрата изпъкват, големи жално-тъжни очи, краката им треперят като в треска, а по ушите им – капчици пот.

Каруците ни са натоварени до краен предел и изглежда, че конете не са в състояние не само да ги теглят нагоре, но и просто да ги удържат.

Отсичаме няколко млади дървета, окастряме клоните, почистените стволовете и постоянно ги пъхаме в колелетата, заклинваме ги, но това не е достатъчно, налага се да помагаме на конете. Бутаме всяка каруца по четирима, обливаме се с пот, постоянно спираме. Колкото по-високо се качваме, толкова по-прохладно става, но войниците от моя взвод се изтощават окончателно.

А аз със сержант Богомолов седя в моята трофейна двуколка. Яката разкопчана, фуражката накривена, удивително щастие: планини, пропасти, моят взвод, моите любими мъже и момичета.

До превала има пет километра, а после надолу, и отново ще слагаме пръти в колелетата на каруците, за да не се засилят и да не хвърлят по инерция конете в пропастта. Моят кон се справя лесно с трофейната ми двуколка.

Спомням си как преди три седмици със същия Богомолов получихме заповед да установим връзка със зенитчиците, които ще стрелят с право мерене по германските танкове. Трябваше да ги намерим и да прокараме линия за връзка до наблюдателния пункт на командира на дивизията.

Мястото, на което се намираха зенитните батареи, беше отбелязано на моята топографска карта с червено кръгче и до него оставаха само около четири километра, но неочаквано пътят опря в триметров насип. Не знаехме, че от другата му страна, на десет метра от нас, се бяха окопали германски минохвъргачи.

Появата ни върху насипа беше неочаквана за германците, стотици очи се впериха в нас, стотици автомати се вдигнаха във въздуха.

Ние не просто паднахме, ние, хванали се един за друг, се претърколихме по насипа, скочихме в двуколката и препуснахме назад, но в същия миг около нас се взривиха десетки германски мини. И на мене, и на коня му провървя, но на Богомолов не особено – едно една осколка го улучи в лицето, в костта между окото и веждата. След минута бяхме вече извън зоната на обстрела. Издърпах юздите от Богомолов, а той закри лицето си с ръце, но през пръстите му се процеждаха струйки кръв.

Препусках по шосето, видях указател с червен кръст – триста метра до полевата болница, предадох го на санитарите. От най-близкия полкови щаб се обадих по телефона на командира на ротата.

И всичко се изясни.

По план още вчера зенитчиците трябвало да заемат позиции на мястото, което ми посочиха, но германците преминали неочаквано в контранастъпление и нашият полк, и зенитната артилерийска бригада отстъпили. Така хем не ни провървя, хем ни провървя три седмици преди края на войната. И двамата останахме живи.

Богомолов се върна от болницата след десет дена, извадиха осколката, запазиха окото му, но остана с дълбок белег завинаги.

Това беше преди две седмици, а сега изведнъж стана студено. Задуха леден вятър, отдясно и отляво на пътя лежеше сняг. До табелата "Проход" имаше дървена къщичка, от къщичката изтичаха около десетина германци, държаха в ръцете си бели парцали и в хор, бледи и усмихнати, викаха:

– Криг капут!

Вдигнах автомата.

Обкръжихме германците с автомати и гранати. Те разбраха, че не всичко е толкова просто и започнаха хорово на немски език, размахвайки ръце, да ни обясняват нещо, а сержант Чистяков, който в училище имал отличен по немски език, ми каза:

– Твърдят, че тази сутрин войната е свършила, настъпил е мир, "криг капут!".

Германците се разстъпиха, пуснаха ни да минем. След няколко минути започваше спускане, вятърът спря, мъглата се разсея, засия слънце.

Наистина ли войната е свършила?

9 май 1945 година

Слизахме все по-надолу и по-надолу. Недоумение, объркване, възторг. Внезапно шосето беше преградено от покрита каруца, и мъж с цивилни дрехи и момчета с грейнали лица, с някакъв украински акцент, с ударение на "о" викаха:

– Война капут! Фриц капут! – и раздаваха топли питки, и разливаха от кани вино в чаши.

Не помня какви думи и как ги казваха, но помня радостните им очи и ту "Другарю!", ту "Братко!". Това бяха чехи, изкачили се до прохода, за да ни посрещнат първи.

А после цели семейства, с храна и вино. Всеки искаше да чукне чаша с някого, да пие за победата и ние започнахме да се опиваме бързо, а краят на приветствията, целувките и прегръдките не се виждаше и да откажеш почерпката беше невъзможно, и затова всичко приличаше на приказка. Около петдесет души ни спускаха буквално на ръце, слагаха вместо нас пръти в колелетата на каруците, смееха се, плачеха, разказваха за живота си и всичко това пъстрееше пред очите ни, и сякаш кипеше и се топеше в общата мъгла на щастието.

Не помня по какъв начин изминахме още няколко десетки километра, заобиколени от тълпи хора, слезли от планинските селца и дошли от съседните села, не помня как се появи огромна двуетажна или триетажна къща, как или ключарят, или управителят на много богатия стопанин на тази къща разтвори парадните врати и ни покани да си починем от пътя.

Паркет, килими, полилеи, лавици с книги, дивани.

Конете и каруците - на двора.

Както вече писах, за края на войната научих на прохода през Карпатите. След това прекарах петнадесет дена в състояние на полупияна еуфория в чешкия град Яблонец.

От сутрин до вечер ни заобикаляха щастливи, благодарни граждани и слезли от планинските села мъже, жени, деца с храна, вино, прегръдки и целувки.

След петнадесет дена получих по радиостанцията заповед да се върна обратно през Карпатите в изходния силезийски град Льовенберг, където вече се беше върнал щабът на армията, докато отделни поделения на 31-ва армия продължаваха да се сражават отвъд Прага с обкръжената последна немска войскова групировка от милион и половина души.

19 май 1945 година

„Скъпи мои! Първата седмица на мира изтича.

Странно е да мисля, че нищо повече не заплашва живота ми, че главата ми е на раменете... Не намирам никакво оправдание за това, че седя в затънтената силезийска провинция и карам от сутрин до вечер старци, които копнеят за дома си, да маршируват...»

4 юни 1945 година

„На мястото на трудностите на фронтовия живот дойдоха дребнавостите на армейския бит. Оглеждам се назад...

Искам да опиша това, което ми се наложи да преживея и видя по време на войната. Да го опиша така, че да изплуват всички пороци на войната. Това е необходимо. Има много неосветени и глухи страни на фронтовия живот. Опитвах се да разбера всичко и ми се струва, че в общи линии съм разбрал. За много неща сега е рано да се говори...“

С пълната увереност, че моята война е приключила, подавам рапорт за демобилизация.

Обаче майор Андрианов ми предлага да стана командир на рота, пише рапорт да ми бъде присвоено звание старши лейтенант.

Отказвам категорично.

На 25 май началството решава да удовлетвори желанието ми, но още на следващия ден идва заповед от маршал Конев – демобилизацията да се преустанови, незабавно да се пристъпи към бойни занятия.

(Следва)

неделя, март 09, 2025

АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ / „ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА“ / ПРИЛОЖЕНИЕ / МНОГОЛИКАТА ЗОЯ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Claude 3.7 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

"ПРЕДИСЛОВИЕ": 1; 2; 3; 4 / Глава I МОЗЪКЪТ НА ИСУС И МОЗЪКЪТ НА САТАНАТА / Глава II ПОЖАР В ТЕАТЪРА НА УСЛОВНИТЕ РЕФЛЕКСИ / Глава III ЗАДНИК-2 / Глава IV ДЕЦА НА УЖАСА, ВНУЦИ НА КОШМАРА / Глава V МЪРШОЯД – ТОВА ЗВУЧИ ГОРДО / Глава VI ДИАМАНТЕНАТА ТУХЛА / Глава VII ИЗОБРЕТЯВАНЕ НА ЛЮБОВТА / Глава VIII КАМЪК В ЛАПАТА / Глава IХ ДЕНЯТ НА ИЗГУБЕНАТА ОПАШКА / Глава Х ГЕНЕРАТОР НА ГЛУПОСТТА / Глава XI ПЛАНЕТАТА НА ТЪПИТЕ / Глава XII ЧЕРНАТА КОМЕДИЯ НА МОЗЪЧНИТЕ ПОЛУКЪЛБА / Глава XIII НАХЛУВАНЕ НА РАЗУМА / Глава XIV ПТИЧИТЕ ПРАВА НА РАЗУМА / Глава XV ДОБРЕ ОХРАНЕНА ХИМЕРА / Глава XVI ВЕЛИКАТА МОЗЪЧНА ПУСТИНЯ / Глава XVII ЖИВОТНО, УПРАВЛЯВАНО ОТ ЛЪЖА / Глава XVIII МЕХАНИКА НА ГЕНИАЛНОСТТА / Глава XIX ПОСЛЕДНИЯТ ГЕНИЙ

ПРИЛОЖЕНИЕ

АНТРЕКОТ МИХАЙЛОВИЧ ДОСТОЕВСКИЙ / РОДИНАТА КАТО УСЛОВЕН РЕФЛЕКС / МЕХАНИКА НА ВЯРАТА / ДЯДОВЦИТЕ НИ СА ВОЮВАЛИ / ПОВЕЛИТЕЛИ НА МОЗЪКА / ОПУШЕНИ НА ДИМ ПРЕДЦИ

"ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ПРИЛОЖЕНИЕ

МНОГОЛИКАТА ЗОЯ

Днес либералите и патриотите сплетоха отново своите рога. Първите обявяват Зоя Анатолиевна Космодемянская за шизофреничка, вторите – за светица.

Какво става?

Обясняваме. Режимът изпитва дефицит на национални герои. И решава да компенсира това, като пусне за втори път персонажи от съветския пантеон.

Работата е там, че "родината" е още една религия. Както всяка вяра, тя се нуждае от пророци и мъченици. А техният комплект трябва да се обновява постоянно. Ако обновяването е невъзможно, трябва да се ровичка в килера на миналото.

Наскоро извадиха Зоя. Старият съветски култ се нуждаеше от лека модернизация. Затова на комсомолката примериха ореола на светица и отбелязаха, че "ѝ отива много". Разбира се, веднага се появиха желаещи да развалят празника. Те обявиха Космодемянская за "умопобъркана".

Време е на този случай да се сложи помирителна точка. Тя се състои в това, че истината за диверсантката няма да стане никога известна.

Какво е "истина"? Това е нещо, което може да се провери експериментално. Това е абсолютната точност на константата на Болцман или на низходящата верига на разпадането на урана.

А историята не е наука, а измислица. В нея всичко е много условно. Истината не е изобщо характерна за нейното ведомство. Мемоарите и документите за разкриване на истинската картина не са, уви, подходящи. Самите те се нуждаят от проверка.

С какво могат да бъдат проверени?

Само с други свидетелства, които също, на свой ред, ще изискват проверка. Възниква порочна безкрайност от проверяване. При това всяка проверка внася не яснота, а нова грешка. Като резултат от реалния обект остава мъгляв контур, който може да се оцветява, както ви се харесва. С което, всъщност, се занимават историците.

В "случая Зоя" също няма факти в строгия (и единствен) смисъл на думата. С това трябва да се примирим. В което няма нищо страшно . Просто трябва да отхвърлим всякакви научни методи и да оценяваме случая по каноните на митологията.

Да поясним.

Има точни науки, а има и друго измерение, пълно със сурогати и очарователни лъжи. Този свят се нарича "култура". Той е пълен с елфи, панфиловци и извънземни. В него се развяват арколски знамена, смеят се джуджета и Ана Каренина скача под локомотива. Космодемянская е гражданка именно на това измерение. Това обстоятелство трябва да успокои патриотите. Да причиним сега каквато и да е вреда на комсомолката е толкова невъзможно, колкото да обидим Изида или мадам Бовари.

Впрочем, дори от културно-историческата клюква е възможно да се извлекат смислови квадратни корени. (Разбира се, от тях ще капе сок.)

И така.

Още от 1941 година Зоя става една от богините в сталинския пантеон. От този момент вярата в Космодемянская се превръща в задължителен маркер за принадлежност към съветското стадо. Зоя е използвана като дамга .

Но времената се променят.

Дойде разбирането, че сам по себе си "подвигът" не означава нищо.

Орките са загивали с хиляди в името на Мордор. Фриц Кристен, Зеп и други войници на Райха също са вършили подвизи. Същото са правили японските камикадзе, берсерките, жирондистите и воините ягуари в древно Мексико. Да, всички те са убивали виртуозно и са умирали мъчително.

Но това не е повод да помним имената им.

Подвигът е примитивно, а често и престъпно действие. На него са способни дори алкохолиците, диваците и терористите. Значение има само това за какво е послужил подвигът. И какъв урок се съдържа в него.

Тук възникна въпросът: коя е Космодемянская и какъв полезен опит се крие в нейната постъпка? В името на какво е загинала и защо изобщо трябва да пазим спомена за нея?

Във връзка с това възниква необходимостта да се разкрие и дисектира старият съветски култ.

Да припомним, че той съдържа три основни постулата:

През четиридесета година Зоя преживява остър менингит.

През четиридесет и първа пали няколко руски селски къщи в село Петришчево.

С общите усилия на селяните и немците е обесена.

Всичко останало в нейния случай има явно изразени признаци на войнишки фолклор и не може да се разглежда сериозно.

Преди всичко публиката се безпокои много от въпроса била ли е Космодемянская умопобъркана? Какво е причинил менингитът в мозъка на комсомолката?

Отговор би могла да даде само иглата на Квинке, грамотна пункция и 5 мл гръбначномозъчна течност. Би станало ясно ясно какъв точно е бил менингитът на Зоя. Серозен или гноен. Работата е там, че последствията от тях се различават съществено. Те варират от безобидни леки халюцинации и страх от светлината до дълбок сопор и невъзможност да си спомниш собственото име.

Но! Тъй като пункцията е невъзможна, въпросът за състоянието на диверсантката завинаги ще остане отворен. И по същество празен.

Изхождайки от конюнктурата, тя може да бъде обличана както в тогата на героиня, така и в усмирителна риза. Разбира се, историците ще разперват един пред друг своите паунови опашки от тълкувания. Но всички варианти винаги ще бъдат равностойно неверни.

Ще отбележим попътно, че декларацията за шизофренията на Зоя е некоректна. Менингитът, дори гнойният, не е най-добрият път към истинската шизофрения. Да припомним, че шизофренията е сериозно ендогенно заболяване и не може да бъде следствие от възпаление на мозъчните обвивки.

Максимумът, на който може да разчита пациентът с менингит, е "радикално понижаване на умствените способности и прогресираща деменция".

Впрочем, дори ако най-острият менингит е "оставил своите следи", няма никакви причини да изключваме Космодемянская от пантеона на героите.

Да поясним.

Душевноболните, слабоумните и децата са били използвани за диверсии във всички времена. Това е делови подход, гарантиращ множество плюсове. Работата е там, че персонажите с атипична рефлекторика се манипулират много по-лесно. Оценката на рисковете при тях е по-ниска, а внушаемостта – по-висока. Слабоумните умират по-охотно, а загубата на такива кадри, меко казано, не е трагедия. Добри са тези фигуранти и като пленници. По време на разпити те декламират само тезисите на пропагандата, защото просто не са способни да дадат никакви показания.

Използвали са ги китайците, викингите, бурите, австро-унгарците и т. н.

И през Втората световна война нямало никакви причини да се отказват от използването на душевноболни. Разбира се, най-често те работели нескопосано. Палело се и се взривявало не точно това, което било планирано. Но предвид малката ценност на изпълнителите, практиката оставала (относително) ефективна.

Ще отбележим, че ако сталинските командири са използвали неадекватността на Космодемянская, то ЦК на КПСС ѝ платил щедро с бюстчета и имена на улици. Обикновено на такива диверсанти било гарантирано забвение. Бурите изоставяли своите умопобъркани без погребение и забравяли техните имена. А идеолозите на СССР се оказали по-умни от бурите. Те се напрегнали и запалили в небесата на пропагандата свръхнова звезда. Нейното сияние вдъхновило още няколкостотин патриоти да умрат за режима.

При това ще отбележим, че версията за "слабоумието" на Зоя съвсем не изключва нейната "святост". Предмет на спор отсъства и тук. Тези две състояния често вървят ръка за ръка и съжителстват прекрасно.

Житията на светците са пълни с маниаци, ексхибиционисти, членовредители, подпалвачи и серийни убийци. Според стандартите на съвременната психиатрия 85% от светците на християнската църква подлежат на незабавна хоспитализация и принудително лечение с аминазин и халоперидол с довеждане на дозата от 30 до 50 мг на денонощие.

Трудно е да се предвиди какви дози биха били предписани на св. Арсений, на когото „от постоянен плач за Господа паднали миглите". Или на св. Симеон, който обичал да се търка със собствените си изпражнения и да развъжда червеи в „язвите на своето тяло".

Ще припомня, че слоят въшки върху св. Лавър бил толкова дебел, че покривал като маска дори лицето му. (Лавър не можел да ги махне, защото винаги държал ръцете си кръстосани.) Св. Франциск имал по-малко въшки, но за сметка на това постоянно ги целувал, вадейки ги от косата си. (После ги пускал обратно.) Св. Василий Блажени бил голям любител да демонстрира на московчани своите еректирали гениталии, а св. Анджела обгаряла своите със запалена цепеница „до мехури и почерняване".

Разбира се, за стабилизиране на състоянието на тези персонажи 30 мг на ден биха били недостатъчни. Но в житията техният стил на поведение не се осъжда, а се предлага като образец за подражание. Св. Симеон, св. Лавър и пр. красят иконостасите.

Както виждаме, слабоумието не пречи на светостта. И Зоя не е изключение. Възможно е да е палила къщите в Петришчево просто защото изобщо не е разбирала какво прави. Иначе нейното палежно усърдие е трудно за обяснение: студът през онзи ноември достигал до -15° по Целзий.

Ще припомним, че сталинската заповед № 428 предписвала на диверсантите „да изгарят до основи" всички руски села в окупираните територии.

(Населението, което отстъпващата сталинска армия не успяла да защити, било по този начин обречено на глад и смърт. По-късно заповед № 428 била призната за престъпна и глупава.)

Но! Повтаряме, болестта на Космодемянская е само предположение, част от клюквения мит. Да се твърди каквото и да било означава да се слезе до нивото на историците. Мотивацията на диверсантката е била и ще остане загадка.

Впрочем, има и още една версия за нейните постъпки. Тази хипотеза е по-мрачна от лудостта, но и тя има право на съществуване.

Възможно е менингитът да не е предизвикал съществени деформации в мозъчните структури на комсомолката. (И това се случва.) Напълно вероятно е Космодемянская да не е била болна. Но тя била патриотка и обичала много своята родина.

Нека разшифроваме това понятие по отношение на Зоя Анатолиевна и онова време. Любопитно е какво точно е смятала за „родина" и какъв смисъл е влагала в това понятие?

И така.

Зоя израства и се формира сред онзи людоедски режим, в който обществената норма били деградацията, доносите и смъртта. Девойката не познавала друга реалност освен сталинизма. А неговата уродливост възприемала като единствено правилния начин на живот.

Табелата "Русия" била свалена от фасадата на страната. Под думата "родина" се подразбирали ямите за разстрел, гладът и обсебеността от бълнуването за световен комунизъм.

Ще напомним акуратно, че доминанта на държавния пейзаж били купищата замръзнали трупове в ГУЛАГ. На тази торта имало и черешка: изолация и вой за "врагове на народа". А също правото на властта да убива толкова хора, колкото си поиска.

Космодемянская нямала никаква друга "родина" освен сталинската преизподня. Само тя можела да бъде обект на патриотичния фанатизъм на Зоя. И да се принесе в жертва можела само на нея. Което и направила, безусловно оказвайки важна услуга на режима.

Факторът на войната в този случай не е определящ. С всички врагове на своята преизподня Космодемянская вероятно би имала същия кратък разговор, както с глупавите селяни от село Петришчево и с немските войници.

Както виждаме, старият съветски мит не е толкова прост. Разбира се, в него има много клюква, но има и любопитен смисъл.

Той се състои в това, че всеки режим може да оцелее във всяка ситуация, ако успее да се представи за "родина". Тогава му е гарантирано сляпо подчинение от страна на народа и масова жертвоготовност.

Най-висок клас в изпълнението на този фокус показал Йосиф Висарионович. До ден днешен милиони са убедени, че чрез неговите уста е говорело божеството "родина". Кръвожадното бълнуване на Сталин било възприето като висше откровение, задължително за незабавно изпълнение.

За да се повтори при удобен случай въпросният фокус, паметта за Зоя трябва да се съхранява дълго и грижливо. Както, впрочем, и другите митове за боговете и богините от сталинския пантеон.

(Следва)

събота, март 08, 2025

„ГОДИНА БЕЗ ЛЯТО“

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД: Claude 3.7 Sonnet

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Пет смъртоносни климатични аномалии в историята на Европа.

Гонени от жаждата

„Късното завръщане на елините от Троя предизвикало толкова силни раздори, че много микенци били изгонени от градовете си“ - пише древногръцкият историк Тукидид. След това отслабените микенски градове четири пъти, според Херодот, били подложени на нападения от дорийците, докато не били напълно завладени. В Гърция настъпили тъмни векове.

Руините на двореца в Тиринт

В много отношения известните историци били прави, но в някои неща все пак сгрешили. Дорийците наистина завладели гръцките земи, но микенските градове не паднали под техните удари, а били доброволно изоставени от своите жители. Микенците не били прогонени от завоевателите, а от сушата, убедени са съвременните изследователи.

Почти цял век бил необходим, за да бъдат изтласкани измъчените от глад и слаби реколти гърци от Пелопонес. Опасният враг действал бавно и изтънчено, карайки градовете да воюват помежду си и да се съсипват взаимно. Последвалата епидемия от чума довършила започнатото — разрушила окончателно древната Микенска цивилизация.

Дъждовете през XIV век

През 1315 година Европа страдала от непрестанен дъжд. Дъждът станал първото от многобройните бедствия, стоварили се върху нея през злополучния XIV век, и едно от най-съкрушителните. Поради застудяването и валежите през 1315-та почти нямало реколта и хората едва преживели зимата. На следващата година историята се повторила.

Питер Брьогел Стари, "Триумф на смъртта"

Тя ще се повтаря чак до 1322 година. Историците по-късно ще нарекат случилото се "Великият глад" и ще го свържат с настъпването на Малкия ледников период. А междувременно ежедневно умират хиляди хора, цените продължават да растат. Стотици скитници се събират в банди и причиняват навсякъде такива разрушения, които не са по силите на редовните армии да спрат.

Бедствието успяла да избегне само Южна Европа — земите на Италия, Испания и Византия. Но зле уредената търговия и безкрайните военни конфликти не позволили да се използват ресурсите на тези страни. По време на глада населението в градовете на Северна Европа намаляло с 10−25%.

Студът и Северната война

За най-студена зима през последните 500 години е прието да се смята зимата на 1708-1709 година. Замръзнали Сена и Темза, покрили се с лед крайбрежните води на Англия и дори на Адриатическо море в околностите на Венеция. Говорело се, че рибата замръзва в реките, а птиците падат по време на полет. Само в Париж през тази година, според някои данни, загинали 24 хиляди души. Студовете достигнали дори до източната част на Северна Америка.

Единствено истинският „крал на севера" Петър I успял да извлече военна изгода от страшната зима. 1709 година била кулминационна за Северната война. Студът унищожил почти половината от армията на Карл XII, която по това време водела бойни действия в Украйна. Това, както и трудностите с доставките, предопределили победата на руските войски при Полтава.

Най-студената година в историята

„Година без лято" или „Хиляда и осемстотин смъртоносно замръзналата" – така нарекли 1816 година в Европа и Америка. Зимата тогава продължила до април, но и след това лятото не настъпило. Във Франция и Германия валели дъждове от май до август почти без прекъсване.

Цялата пшеница и зърното изгнили, посевите били поразени от мораво рогче, което в големи дози причинявало отравяния и мъчителна смърт, а в малки – силна болка, умствени разстройства и агресивно поведение. Французите купували хляб от Русия в огромни количества, но той все не достигал. В Европа цените на хляба се увеличили десетократно. Започнала масова емиграция от Германия към Новия свят.

Шарл Лейкер „Холандски зимен пейзаж"

Днес е прието да се смята, че причина за метеорологичната аномалия било изригването на вулкана Тамбора на индонезийския остров Сумбава през 1815 година. Изригването било 70 пъти по-мощно от взрива на атомната бомба в Хирошима, а броят на загиналите възлязъл на 71 хиляди души – повече, отколкото са загивали от изригване на вулкан, когато и да било. Частиците сярна киселина и пепел, изхвърлени от вулкана, обгърнали голяма част от планетата с непроницаем за слънчевите лъчи слой. Този слой станал причина за лошото време.

Големия смог в Лондон

Медицинският персонал бил на предела на силите си, лекарствата не стигали, а пострадалите продължавали да пристигат. През 1952 година само за един месец в Лондон починали около четири хиляди души, а в течение на следващата година – 12 хиляди. Но този път причината не се криела в аномална жега, студ или глад. Бедата дошла от добре познатата лондонска мъгла.

В началото на 50-те години печките в Лондон се отоплявали с евтини следвоенни въглища с високо съдържание на сяра. През декември настъпили студове и над града се издигнал гъст смог. Той затруднявал движението по пътищата, водейки до аварии. Прониквал в дрехите и косите, влизал в къщите. Не бил възможно да се скриеш от него. Уличните лампи и фаровете почти не подобряваха видимостта по пътищата.

Големият смог в Лондон, 1952 година

Учените обясняват, че Лондон по това време се намирал под влиянието на антициклон, при който студеният въздух се оказал под слой топъл въздух. Под получилия се похлупак се събрала мъгла, а димът от комините я оцвети в жълто-сив цвят, поради което мъглата получила прозвището "грахова супа".

Трагедията подтикнала градските власти към създаването на съвсем нова система за отопление без използване на въглища, но на мястото на дима от печките дошли изгорелите газове от автомобилите и след 10 години историята се повторила.

петък, март 07, 2025

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1993 г. / МИР / НЕЛСЪН МАНДЕЛА

Нелсън Мандела (Nelson Mandela)

18 юли 1918 г. - 5 декември 2013 г.

Мир (заедно с Фредерик де Клерк)

(За работата му за мирно прекратяване на режима на апартейд и за полагането на основите на нова демократична Южна Африка.)

Ранни години

Нелсън Мандела е роден на 18 юли 1918 година в Мвезо, малко селце в южноафриканската провинция Източен Кейп. Истинското му име е Ролихлахла Мандела, а името “Нелсън” му е дадено от учител по време на училището, което посещава по британската колониална система. Мандела произхожда от племето тембу. Още като дете вижда неравенството в обществото, в което чернокожото мнозинство е подтиснато от бялото малцинство чрез системата на апартейд.

Влизане в политиката и борбата срещу апартейда

Мандела учи право в университета във Форт Хеър. През 1944 г. става съучредител на Младежката лига на Африканския национален конгрес (АНК). По това време АНК започва да се бори още по-активно срещу политиката на апартейд – строг расов режим, наложен от правителството на бялото малцинство, който дискриминира чернокожото население в почти всички аспекти на живота.

След 1948 г., когато апартейдът става официално държавна политика, Мандела и неговите съмишленици започват да организират мирни протести и кампании за гражданско неподчинение. Но във времето, когато правителството увеличава репресиите и насилието над противниците си, АНК преминава към по-радикални действия, включително саботажи срещу инфраструктурата. Мандела играе ключова роля в ръководството на тази съпротива.

Затворнически години

През 1962 г. Мандела е арестуван и осъден на доживотен затвор през 1964 година по обвинения в държавна измяна и саботаж. Той прекарва 27 години в затвора, от които значителна част на остров Робен, в Южна Африка. Животът му там е тежък – малка килия, лоши условия и принудителен физически труд в каменоломни. Въпреки това, Мандела става вдъхновение за милиони хора в Южна Африка и по света.

Затворничеството не спира усилията му за мирна промяна. Докато е в затвора, поддържа контакт с лидери на АНК и участва в преговори с правителството, което започва да осъзнава, че апартейдът е неустойчив.

Освобождаване и преговори

През 1990 година, под международен натиск и след вътрешни протести в страната, тогавашният президент Фредерик де Клерк освобождава Мандела от затвора. Тогава Мандела се ангажира да води страната си към мирно премахване на апартейда. Той изиграва ключова роля в преговорите с правителството на белите лидери. Преговорите не са лесен процес, но с времето той и де Клерк успяват да постигнат споразумение.

Апартейдът е премахнат официално през 1994 г. като резултат от изцяло демократичните избори, в които участва населението от всички раси.

Нобелова награда за мир (1993 г.)

Нелсън Мандела и Фредерик де Клерк получават Нобелова награда за мир през 1993 година за техните „усилия за мирното прекратяване на режима на апартейд и за полагането на основите на нова демократична Южна Африка“. Тази награда е признание за значителната им роля в прехода от едно репресивно управление към демократичен ред.

Президентски пост и наследство

През 1994 г. Нелсън Мандела става първият демократично избран президент на Южна Африка. Той служи като президент до 1999 година, насочвайки усилията си към помирение между различните расови и етнически групи и за изграждане на нови демократични институции. Една от най-емблематичните му инициативи е създаването на Комисия за истина и помирение, която има задачата да проучи престъпленията, извършени по време на апартейда.

След като се оттегля от политиката, Мандела продължава да работи за различни хуманитарни каузи, като борба с бедността, образование и кампания срещу ХИВ/СПИН.

Личният живот и кончина

Нелсън Мандела е човек с дълбоки принципи и изключителна воля. Той се жени три пъти и има шест деца. Мандела умира на 5 декември 2013 г. на 95 години, като светът отбелязва неговата смърт с траур и признателност за постиженията му.

Заключение

Нелсън Мандела остава символ на свободата, човешките права и неотразимия дух. Той доказва, че дори най-несправедливата система може да бъде преодоляна чрез решителност, постоянство и вяра в помирението. Неговият принос не само за Южна Африка, но и за световния ред, го прави един от най-великите лидери в историята.

РАЗКАЗАЛ: GPT-4.0

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов