неделя, февруари 23, 2025

АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ / „ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА“ / ПРИЛОЖЕНИЕ / ПОВЕЛИТЕЛИ НА МОЗЪКА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Claude 3.5 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

"ПРЕДИСЛОВИЕ": 1; 2; 3; 4

Глава I МОЗЪКЪТ НА ИСУС И МОЗЪКЪТ НА САТАНАТА

Глава II ПОЖАР В ТЕАТЪРА НА УСЛОВНИТЕ РЕФЛЕКСИ

Глава III ЗАДНИК-2

Глава IV ДЕЦА НА УЖАСА, ВНУЦИ НА КОШМАРА

Глава V МЪРШОЯД – ТОВА ЗВУЧИ ГОРДО

Глава VI ДИАМАНТЕНАТА ТУХЛА

Глава VII ИЗОБРЕТЯВАНЕ НА ЛЮБОВТА

Глава VIII КАМЪК В ЛАПАТА

Глава IХ ДЕНЯТ НА ИЗГУБЕНАТА ОПАШКА

Глава Х ГЕНЕРАТОР НА ГЛУПОСТТА

Глава XI ПЛАНЕТАТА НА ТЪПИТЕ

Глава XII ЧЕРНАТА КОМЕДИЯ НА МОЗЪЧНИТЕ ПОЛУКЪЛБА

Глава XIII НАХЛУВАНЕ НА РАЗУМА;

Глава XIV ПТИЧИТЕ ПРАВА НА РАЗУМА;

Глава XV ДОБРЕ ОХРАНЕНА ХИМЕРА;

Глава XVI ВЕЛИКАТА МОЗЪЧНА ПУСТИНЯ;

Глава XVII ЖИВОТНО, УПРАВЛЯВАНО ОТ ЛЪЖА

Глава XVIII МЕХАНИКА НА ГЕНИАЛНОСТТА

Глава XIX ПОСЛЕДНИЯТ ГЕНИЙ

ПРИЛОЖЕНИЕ

АНТРЕКОТ МИХАЙЛОВИЧ ДОСТОЕВСКИЙ

ДЕНЯТ НА ЗВЕЗДОНОСЕЦА ИЛИ ИДЕАЛНАТА РЕЛИГИЯ / РОДИНАТА КАТО УСЛОВЕН РЕФЛЕКС

МЕХАНИКА НА ВЯРАТА

ДЯДОВЦИТЕ НИ СА ВОЮВАЛИ

"ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ПРИЛОЖЕНИЕ

ПОВЕЛИТЕЛИ НА МОЗЪКА

Всеки бог, както и всяка друга илюзия, има срок на годност.

След изтичането му той губи своите свойства и бива бракуван.

На бунището на използваните богове има стотици персонажи от различен ранг и произход.

Там прашасват отломките на Ваал и Хитлер, на Озирис и валкириите. От всички е опадала гримировката на величието, а тръните на Исус са се смесили с перата на Вакан-Танка.

Някога всички те изглеждали всемогъщи и били "спасители". За тях са убивали и са умирали. В техните образи се концентрирали главните смисли. Но настъпило разочарование.

Какво е формирало това грандиозно бунище?

Причината е проста. Работата е там, че с времето реактивната маса, заредена в мозъците, се разваля.

Драматичните приказки се окисляват. Дразнителите се деформират. Реакцията протича или твърде вяло, или изобщо не се случва. Съответно спира и магическият сърбеж в кората на полукълбата. "Вярата" изчезва и мозъкът си търси нов господар.

Такъв, който да го "задвижва".

И по правило го намира.

Но помним, че homo е преминал университета на палеолита, където отлично е усвоил науката на злобата и подозрителността. Затова новият бог веднага бива "поставен под наблюдение".

Да, "към него ридаят". На на неговите жреци ближат ръцете. За него тръгват на кръстоносни походи или изтребват враговете му "до девето коляно". Но докато обожава и се уповава, човекът отбелязва и всички гафове на божеството. Той трупа съмнения във всемогъществото на своя мистичен господар и колекционира обиди.

Защото освен магическия сърбеж, човекът очаква и подаръчета. А тях, разбира се, ги няма. С времето настъпва неизбежното разочарование и бунището се попълва с останките на още един бог.

По най-скромни изчисления там вече са струпани около петстотин бивши водачи на човечеството.

събота, февруари 22, 2025

ЮЛИЙ ЦЕЗАР И НЕ САМО: НАУЧНИТЕ ЗАНИМАНИЯ НА РИМСКИТЕ ПОЛИТИЦИ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД: Claude 3.5 Sonnet

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Римската литература се създавала в условията на укрепване на държавата. Затова научните трудове били за римляните продължение на политиката.

Катон Старши: политик, писател и идеолог

"А неговите „Начала"? Нима те не съдържат всичките цветя и всичките украшения на красноречието?" (Цицерон, „Брут")

Писането на трудове по история и земеделие не било просто развлечение за Марк Порций Катон. Чрез тях той прокарвал своята идеологическа линия. Въпреки че голяма част от трудовете на Катон Старши са изгубени, в историята той влязъл преди всичко като писател, идеолог и автор на фразата "Картаген трябва да бъде разрушен".

Катон бил способен пълководец. Той командвал успешно римските войски в Испания, заслужавайки триумфално посрещане. През 171 година пр. н. е., по време на войната срещу Антиох III, Катон в ранг на военен трибун измислил и провел обходна маневра в Термопилското дефиле, която донесла победа на римляните.

Запазил се е трудът на Катон "Земеделие" ("За земеделието"). Но освен него той написал и историческото съчинение "Начала". През този период се формирала националната римска историография. Редица по-възрастни съвременници на Катон написали свои "Анали", в които излагали хронологично историята на Рим. Всички пишели на гръцки език.

“За земеделието“ на Катон. Издание от XVIII век

Катон пръв решил да пише национална история на латински език и критикувал язвително своя съвременник Постумий Албин, който написал история на гръцки и се извинявал за възможните езикови грешки.

Историческият труд на Катон обхваща историята на Рим от най-древни времена до съвременността на автора. Произведението "Начала" се отличавало от трудовете на съвременниците по редица признаци. Първо, Катон го пише на латински език. После той се отказал от традиционното датиране по Олимпиадите и започнал да отброява събитията от разрушаването на Троя, защото римляните смятали това събитие за начало на своята история.

Следващите писатели отбелязвали вниманието на Катон към датировките на събитията от древната история и му отдавали предпочитание пред датировките на другите анналисти.

Катон първи написал история не само на римляните, но и на други народи в Италия. В първата книга се разказва за историята на Рим, във втората и третата – за останалите италийски градове (затова книгата била наречена "Начала"), а в последните две – за Пуническите войни. Последните книги се отличавали с краткост и с факта, че авторът изобщо не споменава имената на пълководците, командвали римските войски.

Марк Тулий Цицерон: оратор, политик и теоретик

Ораторът Марк Тулий Цицерон е роден в град Арпин. През целия си живот той съчетавал научните си занимания с адвокатска, а след това и с политическа кариера. От авгура Муций Сцевола той се учел на право, а от гостуващия в Рим философ Филон от Лариса възприел интереса към философията. След това продължил обучението си по философия при философа стоик Диодот, после учил в Атинската академия. След това Цицерон отишъл в Родос при оратора Аполоний Молон, който изострил окончателно ораторското изкуство на римлянина.

В историята Цицерон влязъл преди всичко като изкусен оратор. Затова неговите главни съчинения са посветени на ораторското изкуство. Около 55 година пр. н. е. Цицерон създава трактата "За оратора", в който размишлява върху най-важните качества за оратора.

Младият Цицерон чете

По време на войната между Цезар и Помпей, Марк Тулий подкрепил втория. След поражението на Помпей, Цезар помилвал Цицерон, но той бил изтласкан от политическия живот. Живеел в Рим, ползвал се от милостта на победителите, редовно общувал с привържениците на Цезар и се изявявал пред него и сената с речи в защита на някои изгнаници. В периода на принудително бездействие ораторът написал поредица от научни трудове.

През 46 година пр. н. е., след поражението във войната с Цезар в Утика (Северна Африка), се самоубил Катон. Цицерон рискувал да напише трактата "Катон", в който възхвалявал въпросния политик. По същата тема в едноименни трактати се изказали Марк Брут и Марк Фадий Гал. Цезар и неговият съратник Авл Хирций отговорили с трактати, наречени "Антикатон".

През 45 година пр. н. е. Цезар посетил веднъж Цицерон в неговото имение. Двамата политици беседвали дълго време, но не засягали сериозни теми. Обсъждали литературата.

Две години преди убийството на Цезар Марк Тулий написал диалога "Брут", посветен на Марк Брут, на когото тепърва предстояло да стане убиец. В трактата Цицерон изследвал историята на ораторското изкуство в Рим. Той обособил пет епохи в развитието на това изкуство: най-древната, времето на Катон Старши, времето на братята Гракхи, времето на Марк Крас и Антоний (90-те години пр. н. е.) и времето на Хортензий и самия Цицерон. Авторът на "Брут" смятал своето творчество за връх в ораторското изкуство на Рим. В създадения по същото време трактат "Оратор" Цицерон размишлявал за ползата от философско образование за оратора и развивал учението за стила.

Марк Тулий написал множество философски трудове, които са запазени частично. Също така Цицерон се занимавал с преводи. Той превел на латински диалога на Платон "Тимей", написал трактат, в който превъзнасял ораторското майсторство на Демостен. Този трактат станал предговор към превода на латински на речта на Демостен "За венеца" и речта на неговия противник Есхин.

Гай Юлий Цезар: записки на диктатора

"Записките, съчинени от него, заслужават най-висока похвала: в тях има гола простота и прелест, свободни от пищната ораторска премяна." (Цицерон, "Брут")

От младостта си Цезар бил увлечен не само от политиката, но и от науката и изкуствата. Той не изоставил научните занимания до края на живота си, който бил прекъснат от кинжалите на заговорниците. В младостта си Цезар написал поемата "Похвала на Херкулес", трагедията "Едип" и "Сборник с изречения". По-късно император Август забранил официално да се издават тези ранни съчинения на бъдещия диктатор.

По време на прехода през Алпите той написал граматическия трактат "За аналогията". След войната с привържениците на Помпей написал поема, посветена на похода си в Испания за приключване на войната с поддръжниците на Помпей.

Главните съчинения на Цезар са "Записки за Галската война" и "Записки за Гражданската война". В първото от тях пълководецът излага последователно историята на своите военни кампании в Галия. И двете съчинения останали незавършени. Последната, осма книга на "Галската война", била дописана от съратника на Цезар Авъл Хирций.

В предговора към осма книга на "Записки за Галската война" Хирций написал, че иска да допълни съчинението на Цезар и да свърже записките за Галската и Гражданската война, а след това да завърши "Записки за Гражданската война", като доведе изложението до убийството на диктатора. В плановете на пълководеца и писателя се намесила смъртта — Хирций загинал през 43 година пр. н. е. в битка срещу войските на Марк Антоний.

“Записки за Галската война“. Издание от XVIII век

Вероятно Цезар е написал и "Александрийската война", чийто официален автор не е установен. Има две други съчинения, приписвани на Цезар и разказващи за продължението на гражданската война в Африка и Испания.

Изследователите признават невисокото им литературно качество — техни автори са били вероятно други военачалници на Цезар.

Смятал ли е Цезар своите записки за сериозен научен труд? Заглавието "Записки" показва, че за него това са били по-скоро мемоари, отколкото исторически произведения. Цицерон пише, че пълководецът е писал "Записките" като материал за бъдещите историци, които ще ги използват при написването на своите трудове.

Стилът на Цезар се отличава от художествената историография на неговото време и II век пр. н. е. Той се отказва от реторичните похвати и пространните речи в текста. Авторът се съсредоточава върху въпросите на военното изкуство и топографията. Точен е в описанието на числеността на войските. Още една цел е да се оправдаят неговите действия. Той убеждава читателя, че Галската война е започнала като отбранителна, а Гражданската е била провокирана от неговите противници.

Марк Брут: убиец на Цезар, оратор и философ

“...нека отстъпим, наистина, на Брут неговата възлюбена философия; защото речите най-малко са му донесли слава, и това признават дори неговите почитатели." (Тацит, "Диалог за ораторите")

Марк Юний Брут преживял недълъг, но богат на събития живот, чието най-известно събитие станало убийството на Цезар. Въпреки това съвременниците и римляните от I век го помнели не само като политик, но и като интелектуалец.

Според свидетелство на Плутарх Брут изучил задълбочено елинската философия и особено го впечатлила философията на Платон и Древната Академия. Марк Юний бил майстор на съдебните и тържествените речи, образци от неговото майсторство цитирали дори автори от епохата на империята.

Той намирал време за научни занимания в паузите между бойните си действия. По време на гражданската война Брут се присъединил към Помпей. Цялото време, през което не бил при пълководеца, посвещавал на научни занимания. В навечерието на битката при Фарсала Брут до късна нощ правел извлечения от "Всеобща история" на Полибий.

От I век пр. н. е. в римската литература станал популярен жанрът епитома — извлечения и кратки конспекти от исторически трудове. Във вид на епитоми до нас е достигнала "Всеобща история" на Помпей Трог, за по-голямата част от римската история на Тит Ливий също съдим само по конспектите, съставени от Флор. Подобни епитоми правел и Марк Юний Брут.

Освен от Полибий той направил извлечения от историческия труд на Целий Антипатър, автор, написал през II век пр. н. е. история на войната с Картаген. Сведения за тази епитома е запазил за нас Цицерон в кореспонденцията си със своя приятел Атик.

Император Клавдий и неговите исторически произведения

Тиберий Клавдий Август Германик, влязъл в историята като император Клавдий, започнал да съчинява исторически трудове в младостта си. Да се заеме с исторически занимания принцът бил посъветван от историка Тит Ливий. В младостта си той се представил за първи път с четене на своята история пред публика. Уви, точно преди изявата под някакъв слушател се счупила пейка и, спомняйки си това, бъдещият принцепс се кикотел през цялото изказване.

В своя исторически труд Клавдий изложил историята от убийството на Цезар до времето на своя живот. Писателят смятал, че е невъзможно да се напише достоверна история за отдалечени във времето събития, затова се съсредоточил върху близката история, на която посветил 41 книги.

Също така императорът изложил в 8 книги историята на своя живот. Темата за ораторското изкуство Клавдий засегнал в трактата "В защита на Цицерон против писанията на Азиний Гал". Светоний характеризира това произведение като "твърде учено".

Император Клавдий

Освен това Клавдий въвел в латински език три нови букви — антисигма, обърнато F и половин H. Преди да поеме властта, той посветил на тези букви книга, а по време на царуването си успял да постигне въвеждането им в латинската азбука.

Императорът обичал гръцката култура, владеел добре древногръцки, смятал го за втори роден език. На гръцки език Клавдий написал история на етруските в 20 книги и история на Картаген в 8 книги. Принцепсът заповядал да се пристрои към Александрийския музеон още един корпус, получил неговото име. В специални дни в двата корпуса на Музеона четели картагенската и етруската история на Клавдий.

Реторическото и философското образование навлезли здраво в живота на елита на Древен Рим. Всички млади хора, имащи политически амбиции, изучавали реторика, философия и четели исторически трудове. Не е за учудване, че те запазвали интерес към историята и след като започвали сами да творят история.

петък, февруари 21, 2025

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1993 г. / ИКОНОМИКА / РОБЪРТ ФОГЕЛ

Робърт Фогел (Robert Fogel)

1 юли 1926 г. - 11 юни 2013 г.

Икономика (заедно с Дъглас Норт)

(За възобновяване на изследванията по икономическа история като прилага икономическата теория и количествени методи, за да обясни икономически и институционални промени.)

Ранни години и образование

Робърт Уилям Фогел е роден на 1 юли 1926 г. в Ню Йорк, САЩ, в семейство на еврейски имигранти от Русия. През младостта си се интересува от литература и философия, но по-късно се насочва към икономиката. Завършва бакалавърска степен в университета „Корнел“ през 1948 г., магистърска в „Колумбийския университет“ през 1960 г. и докторска степен по икономика в „Джон Хопкинс“ през 1963 г.

Кариерно развитие

След завършването на докторантурата си, Фогел започва академична кариера, която преминава през престижни университети като университета в Рочестър, Харвард и Чикагския университет. Той се утвърждава като пионер в клиометрията — област, която комбинира икономически теории и статистически методи за анализ на исторически данни. Фогел обединява подходите на икономиката и историята, за да предложи нова перспектива върху развитието на институциите, пазарите и социалните структури.

Принос в изследването на железниците

Едно от най-известните произведения на Фогел е "Railroads and American Economic Growth: Essays in Econometric History", публикувано през 1964 г. В този труд той използва иконометрични модели, за да анализира ролята на железниците в икономическото развитие на САЩ през XIX век. Противно на общоприетото мнение, той доказва, че макар железниците да са улеснили икономическата експанзия, Америка би могла да осъществи своето развитие и чрез други транспортни мрежи, като канали и пътища. Това проучване предефинира метода, по който икономическите историци разглеждат инфраструктурните промени.

Анализ на робството

Заедно със Станли Енгерман Фогел публикува през 1974 г. "Time on the Cross: The Economics of American Negro Slavery". Този двутомен труд използва икономически модели и подробен анализ на данни за робската икономика в Южните щати. Основните му изводи са:

1. Робството е било икономически жизнеспособно и ефективно благодарение на високата производителност на използваните практики.

2. Животът на робите, макар и далеч от щастлив, е бил по-добър, отколкото се е предполагало според традиционната историческа гледна точка.

Тези твърдения предизвикват остра полемика, като много историци критикуват Фогел и Енгерман за опита да "рационализират" неморалната институция на робството. Въпреки това този труд е признат за пионерен в използването на клиометричния подход.

Нобеловата награда

През 1993 г. Робърт Фогел и Дъглас Норт са отличени с Нобеловата награда по икономика. Те са едни от първите, които използват иконометрични анализи на исторически данни за разглеждане на структурни промени в обществото.

По-късни години и наследство

През 2000-те години Фогел се насочва към изследвания на дългосрочното влияние на здравето и физическото състояние върху икономическия растеж и стандарта на живот. Трудовете му от този период включват проучване на промените в човешкото здраве през вековете и тяхното отражение върху икономическата производителност.

Робърт Фогел умира на 11 юни 2013 г., оставяйки след себе си богатство от знания и работи, които революционизират икономическата история. Работата му не само преосмисля традиционните схващания за икономическите механизми, но и вдъхновява ново поколение икономисти да използват количествените методи в историята.

Заключение

Робърт Фогел е една от най-влиятелните фигури в стопанската история на XX век. Неговият подход към историята чрез иконометричния анализ променя фундаментално начина, по който разбираме връзката между икономика, институции и исторически събития. Нобеловата му награда е доказателство за практическата стойност на неговите трудове и за тяхното значение за науката като цяло.

РАЗКАЗАЛ: GPT 4o

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

четвъртък, февруари 20, 2025

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ (4)

Превод: Claude 3.5 Sonnet

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

Глава 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

Глава 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4

Глава 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“

ПЪРВА И ВТОРА КНИГА “ЦАРЕ“

Вече отбелязахме, че Първа и Втора книга „Царе“ се разглеждат в Танах като една книга сред Ранните пророци. Разделянето на две книги в Английската Библия е разумно: Първа книга „Царе“ започва с последния велик (може би най-великия) съдия в историята на Израил, Самуил, и с прехода към Единното царство по времето на харизматичния, но неспокоен първи цар на Израил, Саул; тя включва също така няколко истории за напрегнатите отношения между Саул и неговия бъдещ наследник Давид. Книгата завършва със смъртта на Саул, и втората част, следователно, е почти изцяло посветена на живота и управлението на Давид. Заедно двете книги съдържат забележителни сведения за тези три ключови фигури. Сведенията идват от редица писмени източници и устната традиция, което понякога води до противоречия между тях в гледните точки и перспективата. Между другото, поне един от писмените източници разглежда създаването на Единното царство като благо и нещо необходимо, дадено от Яхве, за да помогне на Своя народ (спомнете си последния стих от книга „Съдии“ за това, че когато в Израил нямало цар, "всеки правеше, каквото му се виждаше добро" (21:25). В друг източник, който определя до голяма степен основната гледна точка, е изразено противоположно мнение: желанието да има цар сред колената на Израил не било друго, а мащабен отказ от самия Бог, защото именно Той трябвало да управлява народа на Израил, а не човешки цар. Това второ мнение може да се е проявило ясно по-късно в историята на традицията, когато разказвачите се огледали и видели колко ужасни са всъщност събитията, случили се по времето на царете на Израил и Юдея, и когато се обърнали назад, донякъде наивно, към времето, когато нямало цар.

Ярки литературни моменти в повествованието

Няма да давам пълен преглед на всичко, което става в книгата. Развитието на действието в историите се следи лесно и те са също художествено четиво. Излагайки своите мисли, предполагам, че вече сте успели да се запознаете с тези истории от първа ръка, като сте ги прочели няколко пъти.

За разлика от книга „Съдии“, първите две книги „Царе“ следват повече или по-малко ясна хронологична структура. Сред многото повествования особено заслужават да се отбележат следните:

• раждането на Самуил, последния велик съдия, и неговото призоваване от Господа (1 Царе, 1-3);

• искането на израилтяните да им бъде поставен цар (Пак там, 8);

• избирането на Саул (Пак там, 10);

• ранните успехи на Саул като цар (например: Пак там, 12);

• несъстоятелността на Саул като цар (например: Пак там, 13, 15, 28);

• избирането на Давид за цар (Пак там, 16);

• отношенията между Саул и Давид и първите приключения на Давид (Пак там, 16-30);

• смъртта на Саул (Пак там, 31);

• Давид като цар на Юдея, на юга (2 Царе, 2-4);

• Давид като цар на целия Израил, на севера и юга (Пак там, 5);

• Давид и постъпките му като цар (Пак там, 6-24).

Някои от най-важните литературни аспекти на тези сведения могат да бъдат очертани заради тримата главни герои на действието.

Самуил

Както вече посочих, Самуил е ключова преходна фигура в историческите книги. Преди Самуил нямало народ Израил. Съществували са потомците на Яков, които били слабо организирани в дванадесет колена, живеещи на територията на Обетованата земя, всяко под управлението на харизматичен племенен водач. Според историческите книги, именно тази хаотична подредба на силите довела до повтарящи се военни и политически катастрофи. Самуил бил последният от великите харизматични водачи и е изобразен като превъзхождащ всички останали (синовете му също били съдии известно време, но те са изобразени като неудачници). Той е могъща фигура, добродетелен човек и посветен на Яхве от младостта си. Като съдия убеждава израилтяните, казвайки: "Махнете отсред себе си чуждите богове и астартите [женските божества на ханаанците] и насочете сърцата си към Господа, и служете само на Него; и Той ще ви избави от ръката на филистимците" (1 Цар., 7:3). Израилтяните правят така и Господ отговаря, като ги спасява от филистимците.

ОТСТЪПЛЕНИЕ

Филистимците

Когато народът на Израил се установил в Обетованата земя, наоколо имало множество чужди народи, например ханаанци, хетейци, евейци, ферезейци, аморейци, евусейци, с които той воювал. Но нито един от противостоящите народи не създал толкова проблеми на народа на Израил, колкото филистимците, което се вижда например в разказите за Самсон, Саул и Давид. Кои били филистимците?

Съществували няколко организирани групи, които различни египетски източници наричат "морски народи". Тези народи са се появили вероятно в региона на Егейско море. Те атакували Египет в началото на XII в. пр. н. е., но били спрени, когато се опитали да свалят управляващите фараони. В крайна сметка някои от морските народи се заселили на територията край западната граница на Израил, по средиземноморското крайбрежие, западно от Мъртво море. Това били филистимците.

Те живеели в пет главни града на или близо до крайбрежието: Гет, Газа, Ашкелон, Ашдод и Хеврон. Понякога им трябвала повече земя. В това се състояла трудността, която те представлявали за народа на Израил, който смятал себе си за имащ правото да даде име на тази част от Източното Средиземноморие, след като Господ дал на Своя народ земята в първоначалното си обещание към Авраам.

В културно отношение филистимците били много далечни от израилтяните (и ханаанците). Те не практикували обрязване; имали (преди израилтяните) превъзходно ковашко занаятчийство (1 Царе, 13:19-22); предпочитали свинското месо. Както пише авторът на историческите книги, филистимците понякога господствали над народа на Израил (Съдии, 14), но най-вероятно това означава, че просто са контролирали един или няколко племенни региона. С идването на монархията "заплахата от филистимците" била ограничена, така че след управлението на Давид те повече или по-малко слизат от историческата сцена.

Когато била еднозначно призната от всички възможността за съществуване на представител на волята на Яхве на земята, народът на Израил се обърнал към Самуил: хората искали да имат цар, поставен над тях, за да ги управлява като народ. Такова искане не било приятно нито на Самуил, нито на Господа. Господ казва на Самуил следното: "Послушай гласа на народа за всичко, което ти казват, защото не тебе отхвърлиха, а Мене отхвърлиха, да не царувам над тях." (1 Царе, 8:7). Самуил се опитва да разубеди хората: царят всъщност ще пороби своя народ; ще открадне земята му и зърното, и имуществото имму и "в онзи ден ще извикате заради царя си, когото сте си избрали, но Господ няма да ви чуе в онзи ден" (Пак там, 8:18).

Народът отказва да слуша и настоява за цар. И Господ му дава Саул. Има два разказа за това как Самуил срещнал и после назначил Саул за цар (Пак там, 9:1-10:16, а също и 10:17-27). В първия разказ, което е особено важно, той "помазал" Саул с елей от съд (като го излял над главата му), обявявайки, че "ето, Господ те помазва за управник на Своето наследство" (Пак там, 10:1). Оттогава царят на Израил ще се нарича "помазаник" на Господа, и несъмнено оттогава започнала практиката да се излива масло на главата на новия цар по време на неговата инаугурация (виж отстъплението "Обетът към Давид и Месията по линия на Давид"). По особен начин царят бил избраник на Бога. Някои от историите показват царството като нещо добро, което Бога дарил на Своя народ.

Саул

Авторът на историческите книги изобразява Саул като силен във военно отношение човек, но неспокоен, изпитващ трудности да постъпва правилно. Накрая бил отхвърлен от Бога, въпреки че Господ бил Този, Който го избрал. Въпреки това Саул започва своето управление с висок тон, като разбива напълно амонитците, които потискали израилтяните на териториите на коляното на Гад и на коляното на Рувим в Трансйордания (Пак там, 11). Но голямата част от повествованието в първа книга „Царе“ е за неговите неуспехи, които, изглежда, се коренят в сериозни личностни разстройства. Повечето от проблемите му, както скоро ще видим, са свързани с неговите изключително сложни отношения с човека, чийто наследник бил, и с най-величествения цар в историята на Древния Израил, Давид. Но друга част възникнала от собствените му грешки, сред които по-специално са следните.

Необмисленото жертвоприношение

Саул излиза на битка с филистимците (Пак там, 13), които ще бъдат негови заклети врагове през по-голямата част от управлението му; Самуил му казал да не започва сражението веднага, а да изчака, докато дойде и извърши жертвоприношение на Господа, за да заслужи божествено покровителство за войната. Саул чака толкова дълго, колкото му е казано, но Самуил не идва. Затова Саул извършва сам всеизгарянето. И едва тогава, разбира се, пристига Самуил. И е разгневен. Защото Саул отказал да чака: "Но сега царството ти няма да се утвърди. Господ ще си потърси човек по сърцето Си и Господ ще определи него за княз над народа Си, понеже ти не спази онова, което Господ ти заповяда" (Пак там, 13:14). Този нов човек ще бъде Давид, тайно избран, още като дете, от Самуил три глави по-късно.

Нарушаване на практиката на херем

Саул се сражава в битка с амаликитците. Бог му заповядал да ги унищожи всички до един: мъже, жени, деца, бебета и животни (Пак там, 15:3). Такава била практиката херем, която вече разгледахме. Саул наистина убива всички мъже, жени, деца и бебета, но пощадява цар Агаг и най-добрите животни (защо да се пилее хубавото месо?). Самуил и Бог са недоволни. Господ казва: "Разкаях се, че поставих Саул за цар" (Пак там, 15:11). Самуил казва на Саул, че "днес Господ откъсна израилевото царство от тебе и го даде на ближния ти, който е по-добър от тебе" (Пак там, 15:28). После сам довежда до край това, което трябвало да свърши Саул, като съсича "Агаг пред Господа" (Пак там, 15:33).

Ендорската вълшебница

Към края на живота си, след като Самуил умира, Саул отново се сражава с филистимците и е уплашен от превъзходството на силите им. Без да знае как да се справи с тях, той се съветва с една жена медиум, която може да извика за съвет някой мъртвец. Саул иска да види Самуил; тя го извиква от царството на мъртвите и Самуил не е изненадан, че покоят му е обезпокоен. Саул му разяснява ситуацията, но духът на Самуил е коравосърдечен. Саул ще загуби битката и ще бъде убит (Пак там, 28). Така и става. Три глави по-късно Саул загива в битката и книгата завършва.

Давид

Давид е може би най-важната фигура в Еврейската Библия след Авраам и Мойсей. Той се разглежда главно като велик цар в историята на Израил, но личността му е повече от това. Авторът на историческите книги го изобразява като герой, убиец на великан, главатар на разбойници, наемник, хитър политик, човек със силни страсти, въжделения и желания, прелюбодеец, основател на единствената велика династия в историята на Израил. Между другото Давид, в по-голяма степен отколкото Саул преди него, превърнал рехавата конфедерация на израилските колена в единен народ. Ако не бил той, това, което разбираме като народ на Израил, можело никога да не възникне.

Най-напред Давид се появява на сцената, когато Саул започнал да прави множество грешки, заради които Господ го отхвърлил като легитимен управник. Като Саул, Давид, както е казано, е назначен от Самуил. Тази история е създадена, за да покаже, че Бог го избрал не защото е най-силният или най-добрият от цялата земя, а защото е човек по сърцето на Бога (Пак там, 16). От момента, в който бил избран (когато това станало, Саул все още бил официално цар), както е казано, "Господният Дух дойде върху Давид от този ден и нататък" (Пак там, 16:13).

Давид и Саул

За първи път Давид срещнал цар Саул, когато бил млад. "Зъл дух" слязъл върху Саул и го довел до отчаяние. Може би това бил древен начин да се каже, че човек се намира в клинична депресия. За да облекчи душата си, той пожелал някой да му свири и младият Давид бил доведен да свири на арфа. Получило се нещо прекрасно: "Давид дойде при Саул и застана пред него; и той го обикна много и Давид му стана оръженосец" (Пак там, 16:21).

След това следва известната история (може би най-известната история за Давид в Библията) за неговата битка с великана филистимец Голиат, когото той, младеж с не много страшна външност, победил в двубой, използвайки майсторски своята прашка (Пак там, 17). Това води до разгром на филистимците, и когато израилтяните се връщат от битката, тълпите честват като триумфиращ герой Давид повече от Саул. Създава се лошо впечатление и нещата след това тръгват по-зле. Саул е разтревожен отново от неспокойния си дух и започва да прави опити да убие Давид. Двамата ту се помирявали, ту се карали отново (обикновено били в караница) през остатъка от съвместния им живот. Давид е принуден да бяга от лицето на Саул и два пъти имал възможност да го убие (защото Саул явно се опитвал да го убие), но се въздържал от уважение към това, че Саул е помазаник Божий.

Децата на Саул спасяват Давид от гнева на баща им. Мелхола, дъщерята на Саул, се омъжила за Давид и действала в негов интерес; Йонатан, синът на Саул, бил през целия си живот в много нежни отношения с Давид и също го защитавал. Някои читатели били особено поразени от любовта между Давид и Йонатан. Казва ни се: "Йонатан накара Давид да се закълне отново заради любовта си към него, защото го обичаше, както обичаше душата си" (Пак там, 20:17). Те са изобразени плачещи и целуващи се един друг (Пак там, 20:41). После Давид признава, че любовта му към Йонатан превъзхождала дори любовта му към жените (2 Царе, 1:26).

Трудно е за разбиране как да се коментират от историческа гледна точка отношенията между Давид и Саул (ако оставим настрана отношенията между Давид и Йонатан). Както ще видим, има исторически трудности, свързани с разлики в съобщенията. Въпреки това Саул и Давид са били вероятно реални исторически фигури, дори ако историите, разказани за тях, са пълни с легендарни излишества. Но защо историите ги показват в такива близки отношения и в същото време в такива караници? Може само да кажем, че тези съобщения не дават представа за исторически реалности, а са създадени, за да се разбере абсолютно друг комплекс от проблеми.

Царският трон в Древния Израил се предавал, като правило, по наследство. Саул бил известен като първи цар на Израил, а Давид като втори, но те не били свързани с кръвни връзки. Как разказвачите са обяснили този факт? Възможно е да е имало два отделни комплекса от истории за двама различни първи царе: за Саул, цар над региона в Северен Израил, и за Давид, цар над юга. Тези истории се разказвали отново и отново, докато не започнали да се припокриват една с друга, и идеята за това, че Давид наследил Саул, който в крайна сметка бил отхвърлен от Бога, би могла да възникне, за да обясни защо тронът наследил Давид, а не син на Саул.

Давид като цар

Въпреки че Давид бил помазан от Самуил още в първа книга „Царе“ (16), той не бил признат за цар до по-късен момент, след смъртта на Саул. Във втора книга „Царе“ (2:11) той става признат цар на Юдея, южната част на царството, докато синът на Саул, Исвостей, управлявал севера. Но след седем и половина години Исвостей бил убит и Давид става цар на целия Израил, едновременно на севера и юга (Пак там, 5:3-4). Той ще управлява народа на Израил следващите тридесет и три години, така че общо управлявал 40 години. Втора книга „Царе“ е пълна със съобщения от това време. Като най-важни следва да се посочат следните.

Давид и Витсавее

Една от най-трогателните и тревожещи душата истории в тези две книги е за Давид и неговата най-близка съседка, Витсавее, жена на Урия, войник от армията на Давид (Пак там, 11-12). Давид я видял да се къпе (очевидно гола). Нейната красота му внушила безразсъдна страст. Той я завежда в двореца си, прави секс с нея и тя забременява. Но за да скрие тази простъпка, Давид призовава Урия обратно от фронтовата линия, очаквайки, че той ще легне със съпругата си (и ще изглежда, че е забременяла именно от него). Но Урия отказва удоволствията на съпружеската любов, докато неговите братя по оръжие все още изпитват несгоди, сражавайки се в битката на царя. Чувствайки, че няма друг изход, Давид прави така, че Урия да бъде убит по време на боя. След това взема Витсавее за жена. Господ наказва Давид, като погубва детето след неговото раждане (въпреки че все пак, ако се погледне от друг ъгъл, това не била грешка на детето). Но накрая всичко свършило добре. Витсавее имала още едно дете, Соломон. В крайна сметка той ще стане следващият цар.

Давид и Авесалом

Давид имал няколко синове. Един от тях се оказал в особена степен основен кошмар в личен и политически план. След поредица от интриги в царския дворец, включващи насилие и убийство заради отмъщение, синът на Давид Авесалом се обърнал срещу баща си и извършил преврат. Давид е принуден да бяга от Йерусалим, за да спаси живота си. В края на краищата армиите им се срещат и Авесалом намира смъртта си по жесток начин. Някой може да очаква от Давид изключително смесени емоции, но мислите му са чисти като навят сняг, когато оплаква своя любим син, обаче предател: "О, сине мой Авесаломе, сине мой, сине мой Авесаломе! Да бях умрял аз вместо тебе, Авесаломе, сине мой, сине мой!" (Пак там, 18:33).

Давид и Господ

Давид, очевидно, има свои проблеми и не е идеален. Той е всичко друго, но не и образец. В дълбините на душата си обаче е предан на Яхве и за автора на историческите книги е важно именно това. В самото начало на управлението му над единния Израил Давид иска да построи постоянна обител за ковчега на Завета. Централният храм, през всичките тези години след скитанията в пустошта, все още е шатър (виж отстъплението "Скинията и ковчегът на Завета"). Давид иска да построи подобаващо жилище за Господа. Но във вълнуваща и трогателна сцена Бог предава Своето послание на Давид (Пак там, 7). На Давид не се разрешава да построи дом за Господа. Но Бог ще изведе потомък от чреслата му, и именно той "ще построи дом за Името Ми и Аз ще утвърдя престола на царството му до века" (Пак там, 7:13). Нещо повече, този син на Давид ще бъде в уникални отношения с Господа: "Аз ще му бъда Баща и той ще Ми бъде син" (Пак там, 7:14). Дори ако съгреши, той може да бъде наказан, но Бог няма да го разлюби. В резултат от това Господ ще построи в известен смисъл дом за Давид (а не обратното), дом, който ще стои през вековете: "И домът ти, и царството ти ще се утвърдят пред тебе до века; престолът ти ще бъде утвърден до века" (Пак там, 7:16).

Царството на Израил по време на Давид, както е описано във втора книга „Царе“

Такова било началото на идеята, че потомък на Давид ще седи винаги на трона на Израил. Такова било обещанието, което не можело да се изпълни, като се имат предвид историческите факти. Но колкото и странно да изглежда, именно тази идея повлияла на бъдещия курс на западната цивилизация повече от която и да е друга (виж отстъплението "Обетът към Давид и Месията по линия на Давид").

ОТСТЪПЛЕНИЕ

Обетът към Давид и Месията по линия на Давид

Посочих, че обещанието на Бог към Давид във втора книга „Царе“ (7) може да се разглежда като съдържащо една от най-важните идеи в историята на западната цивилизация. Това е смело твърдение, но мисля, че може да бъде обосновано.

Идеята, че "помазаник Божий" (тоест цар) ще седи винаги на трона на Юдея (такова е обещанието на Господа), се възприемала сериозно от много поколения в Юдея, дори когато на царството бил сложен безцеремонен край от вавилонците. Но как може да бъде така? Ако Господ е обещал, че потомците на Давид ще бъдат винаги на трона, и сега няма негови потомци на трона, тогава или Бог е сгрешил, или ще има някакво изпълнение на Неговото обещание в бъдещето.

Терминът "помазаник Божий", на еврейски mashiah, е термин, от който се появил в английски език терминът "Месия". Така в Израил се развивала идеята, че в бъдещето ще се появи помазаник Божий — бъдещ Месия, "син на Давид", цар, управляващ народа на Господа като Давид. Както ще видим, стотици години след Вавилонското изгнание все още имало евреи, очакващи идването на Месията.

Терминът "Месия" в превод на гръцки език е „Христос“. Ето откъде получихме името на Христос. Ранните християни заявявали, че Исус от Назарет бил този, когото очакват. Христос бил Месията.

Няма съмнение, че това твърдение за Иисус било едно от най-големите сътресения в историята на нашата цивилизация, което променило много силно света. И корените му са точно в това старо обещание, което, според легендата, Господ дал на Давид. Без това обещание, както може да се докаже, нямало да я има религията, известна като християнство.

Исторически съображения

Тук и там в хода на обсъждането споменах за историческите сложности с повествованието на първа и втора книга „Царе“. Тези сложности са съпоставими с онези, които ще намерим на всяко друго място в историческите книги. Да започнем с това, че съществуват многобройни вътрешни противоречия в устните разкази, и в дребните детайли, и в принципните неща. Запознайте се с това сами: кой е убиецът на Голиат? (Прочетете първа книга „Царе“, 17, но след това — втора книга „Царе“, 21:19.) Били ли са филистимците заплаха в дните на Самуил? (Вижте първа книга „Царе“, 7:13, а след това 9:16.) Били ли са амаликитците унищожени? (Прочетете първа книга „Царе“, 15:8, а след това 30:1.) Кога за първи път Саул научава за Давид и го среща? (Вижте първа книга „Царе“, 16:19-21 и след това 17:15-56.) Вече правихме забележки по този повод: мислел ли е авторът за царството като за нещо добро (1 Царе, 9:15-17; 2 Цар., 7:14-16) или като за нещо лошо (1 Царе, 8:5-18, 10:19, 12:12, 17)?

Общо взето може да се каже с определеност, че са съществували двама местни царе, реални исторически фигури, Саул и Давид. Терминът "дом Давидов" е намерен например в надпис на арамейски, който датират от IX в. пр. н. е. Но преданията, които имаме за двамата, са възникнали от историческите книги, написани около 400 години след тяхната смърт и основани и на устна традиция, и на писмени източници, които не са достигнали до наши дни. В повествованията може да има някаква историческа информация, но много от тези истории трябва да се разглеждат (и високо да се ценят) само като това, което са: истории. Те не са равнодушни съобщения за това, което се е случило в ранните времена на царството. Много от тях са изглежда легендарни повествования за някои от великите личности, почитани от разказвачите в Древния Израил, които са разказвали своите предания столетия преди да бъдат записани и окончателно събрани в първите две книги „Царе“.

(Следва)

сряда, февруари 19, 2025

ПАНДО КЛЯШЕВ / ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА В КОСТУРСКО - VII

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Microsoft Copilot и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК: I; II; III; IV; V; VI

„ПАНДО КЛЯШЕВ / ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА В КОСТУРСКО“ в „Библиотека на Павел Николов“

VII.

Войвода Тале Горанов. Грижи да се отвори канал откъм Гърция. Наказателни мерки против Коте и другарите му.

След тази афера Петров замина с четата за Ресенско. Това беше в май месец 1901 год.

Тале Горанов, който водеше четата, беше човек със слабости, много нервозен; имаше първоначално образование, човек повече на блясък. Бил е в Княжеството. Но сравнително с Петрова стоеше по-високо в умствено отношение, и малко по-добре се постави спрямо селяните. Инак си беше грубичък и нервозен. Не беше опитен ни във военното изкуство, толкова знаеше, колкото Петров. Първата по-сериозна работа, която се възложи на Тале, не можа да я извърши, защото повече прекарваше у Загоричани при едни учителки. Той беше млад, личен. Аз и Москов, изпратени от Павел, ходихме да го подканяме, но нищо. Той се отнасяше пристрастно към четниците, и те не можеха да го търпят. Павел, като видя, че напразно стои в Загоричани, заповяда му да тръгне по селата, за да повдигне духа на селяните, които се бяха малко отчаяли поради проповедите на Петров, който им бе говорил за близко въстание, а беше вече минало времето на въстанието, уж на нова година щеше да става. И Горанов мина през селата Блаца, Вишени, Жупаниша, Дъмбени и Смърдеш. По пътя от Дъмбени за Смърдеш четниците вече искали да го напуснат. С Горанова ходеше тогава и учителят от с. Загоричани Дамян Илиев, който си уйдисваше по своя несериозен характер с Горанова. Като дойде в Смърдеш, съгласно с предписанието, дадено му от Пав. Христов, той не биваше да предприема нищо без мое съгласие. Тогава трябваше да се накаже предателят от Косинец Трайко Маноловски, гъркоманин. Той беше много близък с турците от Св. Неделя и Юмеровците. Той беше кръстен, пък всичко обаждал на турците, а същевременно предупреждава и четата, да се предварди от засада (а сам известил на турците, че четата ще мине еди кога си от селото). След това същият Трайко, който беше от управителното тяло в селото, взе да обвинява някои свои неприятели в предателство. В Косинец имаше един юначен работник Наке Гершамин (българин). Турците от Св. Неделя много го мразеха, защото Наке беше кмет в Косинец и много голямо съпротивление указа на техните произволи като спахии в селото. Пращат веднъж свои хора да дочакат Наке, преди да тръгне за чужбина и да го убият. Тези хора преспиват у Трайко. На заранта, когато Наке тръгва, същите турци бяха заловили пътя и то по-близо до Смърдеш, та по плана на Трайко и смърдешани да се замесят. Турците успели да застрелят Наке. Един от убийците на Наке, съгледан от българи селяни от с. Габреш и посочен на правителството, биде затворен, съден и осъден на 15 години, и струва ми се още лежи. Именно поради тези предателства на Трайко, за които сами турците съобщиха на хора от комитета, взе се решение да се премахне. Това решение бе взето от мене и одобрено от Павел Христов. След това с Горанова определихме хората, за да извършат наказанието на Трайко. Двама от четата Нако от Шестеово и Наум от Желин и един работник от Смърдеш Наум Митрушов, преоблечени като турци, в планината на 1 май вечерта влизат в селото намират го в дюкяна му, тъкмо си шиел чехъла, и го застрелват. Селото беше убедено, че турци убили Трайка. Подигна се следствие от властта и затвориха една жена вдовица, чийто мъж бе убит (той беше кираджия) от турци, поставени от Трайко за отмъщение. Сега бе затворена жената Христовица Станчева, и синът ѝ Търпен, понеже се е мислело, че тя е поставила (по тамкашния обичай) турци да убият Трайка. Същият Трайко по убийството на мъжа и беше съден и излежа три години заедно с друг един Наум поп Търндов. Затворената Христовица се беше побъркала и избягала от затвора, пак уловена и затворена и най-накрай оправдана заедно със сина си.

След убийството на Трайко, Горанов преседя още някой ден в Смърдеш, направи едно доста сполучливо събрание, можа да вдъхне респект на селяните, можа да уреди някои работи, събра доста пари от разписки, разхвърлени по богатите селяни, и ги остава в селската каса. Тук аз се скарах с Горанова, защото той обичаше не да седи в определената нему стая в една къща, ами отиваше в стаите, където са жените, беше суетен и пр. Правил си печати: "Костурска районна чета", "Тале Горанов, Костурски войвода". След това скарване той искаше да посегне на мене, но се стресна. Аз се оплаках на Пав. Христов. Горанов е имал подобни конфликти и с други, между другите и с покойния Търпен Марков. В следствие на това Павел му заповяда да отиде в Битоля. Там началството, Дамян Груев, му запрещава да бъде войвода в Костур. Изпратил го в Стружко (Струга), където той също правил глупости и престъпления, особено с жени. Върнат в Битоля, биде осъден на смърт. Като тръгнал за България, в едно прилепско село, застигнат от прилепския войвода Патчев, биде обезглавен. Така свърши Горанов. Идването на Горанова от Костурско в Битоля стана преди 16 май, когато Пав. Христов биде затворен.

Горановата чета, като остана без водител, присъедини се към Петрова, който скиташе без работа и се готвеше да замине за Ресенско. Сетне, както се каза, той наистина замина, придружен от бивши Горанови четници.

След като Павел Христов биде затворен, на негово място беше Мих. Николов, секретар на управителното тяло, на което председател беше Павел Мил. Николов, родом от Бобища, учител в Костур. Мих. Николов, види се, за да отлекне на района от четите, изпратил поп Филипа (поп в Дъмбени) в Битоля, за да иска да се разтури четата, а Петров по-скоро да замине за Ресенско. Поп Филип издейства това решение. Москов в Битоля беше ученик и подкрепи пред Груева това мнение с цел да се очисти районът от бившите разни четнишки елементи, па да се захване съвсем изново да се сформирува четата, по възможност с нови елементи, повикани от други райони. Петров отиде в Ресен с няколко свои другари и четници от Горановата чета, въоръжени с Костурски пушки. В Костурско бе останал само Митре Влашето с двамата си братя и баща си. Митре беше послушен, добър познавач на местата и много надежден човек, за да се сформирува около него нова чета, която тъкмеше Москов още като ученик. В това време Коте си ходеше по своите села, по Рулската река със своите двама другари.

Мих. Николов беше слаб човек, не можеше да заместя Пав. Христова нито да пътува и да насърчава тъй селяните. Като беше затворен Павел, като се разбра, че няма и чета, духовете поопаднаха и изобщо упадъкът напредваше бързо. Селяните изгубиха доверието в хората, които ги водеха. Бяха събрани от селяните и пари, до 200-300 лири, с обещание да се набавят пушки най-вече след три седмици. Понеже остана да се уреди каналът от турска страна, Кузма Стефов се опита да свърши това нещо няколко пъти, но напразно. А пари се харчеха за тия опити, именно по издръжка на хора и пр. Събраните пари за пушки се похарчиха за нуждите на четата, за опитите по канала. Тия селяни, които не бяха дали пари за пушки, си купуваха от турци (арнаути). По 5-10-15 души арнаути ще тръгнат по селата с по 1-2 пушки и ги продаваха за 180-200 гроша едната, и по 7 гр. Тестето патрони. Благодарение на тези арнаути можаха селяните да се въоръжат. Това ставаше от Божик до Великден 1900-1901 год. През зимата именно през януарий и февруарий 1901 год. Павел Христов чрез четата запрети да се купуват пушки от арнаутите, защото се е надявал, че ще се набавят същите пушки от Гърция по канал, който не беше уреден във вътрешността, и че ще се набавят по-евтино. С това ослабна купуването на пушките, но съвсем не спря.

Всичко туй помогна щото революционната почва да се разклати.

Като видяха Чакаларов и Манол Розов, които бяха вече прекупили пушки в Гърция, че каналът отвътре все не се урежда, решили да отиде Манол Розов в Костурско, да се погрижи за канала, да вземе добитъци и да дойде на границата. Розов с куриер достигна близу до Кожани, където биде уловен от властите, защото беше без паспорт. Похарчиха се много пари и за това, да се освободи, но не се успя. Преместиха го в Суровичево и в Битоля, където седя един месец. Поради намерени у него книжа в Корча биде осъден на една година затвор, който и излежа. Една и половина година с това той пролежа в затвора.

В началото на юлий м. 1901 год. Москов, който беше тъкмо свършил седми клас в Битоля, дойде с пълномощно да поеме ръководенето на района. Трябваше да се назначи учител в Костур и оттам да направлява. Аз енергично управлявах работите в Смърдеш и очите на всички революционери в района бяха обърнати към Смърдеш. Мих. Николов дори се беше оплакал на Москова поради туй изпъкване на Смърдеш.

Когато Москов готвеше плана и начина да преуреди организацията в района, върна се Петров с четата от Ресенско. Той обясни това, че момчетата му, като се лишавали от много нещо по Ресенско, не можали да изтърпят докрай и поискали да се върнат в Костурско. Москов издаде заповед, да не се дава по селата хляб на четата на Петрова, понеже се разбра, че и на него не се искало да остане в Ресенско, а искал да се върне в Костурско. Петров не се покори, не иска да се върне, и почна пак на своя глава да ходи. Той нямаше вече позволение да ходи с четата, а наскоро четниците му го напуснаха, а той остана с трима да се крие по селата. Около четирма от неговите четници заминаха за Гърция.

Митре Влашето със своите братя и баща обикаляше около Кономлади, само за прикриване, без да може да подкара работа. А Коте, като престана да дохажда в Смърдеш, повече се навърташе по Рулското село. Един ден неговите другари с няколко селяни от Желево нападнаха под селото Търново един бег и сина му (от арнаутлука) за пари. Убили сина, а бащата им се предал. Намерили у тях само 9 лири. Нещастният баща, преди да достигне до селото си, умрял от жал. Поради тия случки бяха хванали от Кономлади 7 души, от Брезница около 8, от Търново 3-ма и Бесвина един. Всички бидоха изтезавани, но един само, от търновчаните, предаде всичко. В Корча осъдиха някои от тях, а някои освободиха, които можаха да дадат откуп. Това стана в началото на юлий. Преди това, през май, същият Коте и другарите му бяха нападнали двама кехаи на Касъмовите синове пак за пари. При всичко, че не можаха да ги убият, аскерът от Костур дойде в Кономлади и Брезница и се почнаха нови изтезавания на селяните, и пак с рушвет се откупуваха. Това бяха благодеянията на населението от Коте. Георги и Коте след убийството на беговия син се скарват, Георги се отделя със Спиро от Преспата, а Коте с Тасо и с още един отделя се също. Георги и Спиро дохождат в Смърдеш, а Коте към Дреновени, където се срещнали с Москова.

В това време Чакаларов в началото на юлий първи път стъпи в Костурско с паспорт от Атина, прикрит под чуждо име. Той дойде с намерение да може да се уреди каналът от вътрешността и пак да замине за Гърция и да се занимава с пренасянето на пушките. За тая цел бяхме нагласили в Смърдеш с неколцина власи да му помагат, за да се уреди ка-налът. Дохожда и Москов в Смърдеш. Запознаха се Москов и Чакаларов, говориха пак по уреждането на канала. Чакаларов, като се запозна с положението, желаеше да бъде полезен (докато остава в Костурско), за да се премахне Коте, което ние бяхме решили. Беше нагласено всичко необходимо. Ала не дойде Коте, а дойдоха само Георги с Спиро. Главно по настояването на Чакаларова тези двамата, като попаднаха в наши ръце, решихме да не ги изпуснем. Ч. настоява на 27 юлий вечерта да се унищожи Георги, за когото беше взето решение. Москов същото в Дреновени готвел за Коте и другарите му. Тъкмо вечерта дохажда писмо от Москов до мене, в което ми съобщава, че той за неделя кроел да направи същото за Коте и искаше да се отложи нашето решение. Чакаларов настоява да не се отлага, а аз и селяните не се съгласихме, та отложихме за сутрешния ден.

(Следва)

вторник, февруари 18, 2025

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ (7)

ПРЕВЕЛ: Claude 3.5 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

МАРСЕЛ ПРУСТ: “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11

ФРАНЦ КАФКА: “ПРЕОБРАЖЕНИЕТО“ - 1, 2; 3; 4; 5; 6; 7; 8

ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ - 1; 2; 3; 4; 5; 6

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ДЖЕЙМС ДЖОЙС (1882-1941) – “ОДИСЕЙ“ (1922)

(продължение)

ЧАСТ II, ГЛАВА 2

Време: Между десет и единадесет часа сутринта на 16 юни.

Място: Улиците на юг от река Лифи, пресичаща Дъблин от запад на изток.

Действащи лица: Блум; неговият познат Маккой. Той спира Блум на улицата и го моли да впише името му в списъка на присъстващите на погребението на Дигнам, защото не може да отиде: "При Сандикоув имаме удавник, очакваме го да изплува всеки момент, после съдебният следовател, пък и самият аз, нали някой трябва да слезе да го извади, ако тялото се намери". Жената на Маккой е певица, но не толкова добра като Мариън Блум. Още един персонаж, който говори с Блум на улицата в края на тази глава, е Бантъм Лайънс, но за него ще кажа, когато стане дума за конните надбягвания в Аскът.

Действие и стил: В началото на главата виждаме Блум на крайбрежната улица "Сър Джон Роджърсън", разположена на юг от Лифи, където той е стигнал пеша от своя дом на улица „Екълс“, на северозападно миля от Лифи. По пътя си е купил сутрешния вестник "Фриман". Основният похват в тази глава е потокът на съзнанието. От крайбрежната улица Блум върви на юг към пощата, като премества визитната си картичка от лентата на шапката в джоба на жилетката си. Мислите му се движат от витрината на чаената компания „Белфаст & Ориентъл“ към света на ароматите и цветята. В пощата за него има писмо от непознатата Марта Клифорд, с която никога няма да се срещне. Докато Блум разговаря с Маккой на улицата, блуждаещият му поглед се спира на една дама, която се качва на файтон. "Гледай! Гледай само! Страхотни блещукащи, белеещи се копринени чорапи. Гледай!" Женските глезени през 1904 година са били по-трудни за виждане, отколкото днес. Но тромавият трамвай се вбива със звън между впития поглед на Блум и дамата. "Изгубих я. Майната му! Тъпа трамвайна зънкаща зурла. Зазанданиха ме. Пред райските двери навеки възпрян. Винаги така се случва. В последния момент. И онова момиче във входа на улица Юстас. В понеделник. Оправяше си жартиера. Приятелят й гледаше да я прикрие. Esprit de corps. Ей, какво си се зазяпал?"

След това, крачейки по улица „Къмбърланд“, Блум чете писмото на Марта - сантименталната баналност му действа успокоително. Той минава под железопътния мост. Тътнещият над главата му влак насочва мислите му към бъчвите с бира, основно перо на дъблинския експорт, както пенливото море извиква в съзнанието на бродещия по плажа Стивън видението на бъчви с портер. "В каменни чаши се плиска: плис, пляс, пльок: пленени в бъчва. В плен словата секват. Тече и гука, разлив разлъка, гребен запенва, цъфтеж загребва". Подобна картина на леещата се бира се рисува в съзнанието на Блум: "Идващият влак издрънча тежко над главата му, вагон подир вагон. Бъчвите се заблъскаха в главата му: талази от черен портер се плискаха разпенени отвътре. Канелките избиха и черният потоп шурна навън, запени се, преля, ливна из калните низини на равната като тепсия земя, завъртя лениви въртопи от пиячка, понесе на повърхността широколистия си пенлив цвят". Това е още една синхронизация. Трябва да отбележим, че главата завършва с думата "цвят"; последният ѝ абзац, описващ Блум във ваната, поражда асоциации с мислите на Стивън за удавника. Блум си представя "своето бледо тяло как лежи проснато в цял ръст, голо, в утроба от топлина, натъркано с уханен топящ се сапун, обливано с леки вълнички. Видя торса и крайниците си как стоят неподвижни, а над тях се диплят меки водни талази, тялото му леко се повдига нагоре, лимоненожълто: пъпът му — връзка плът; видя тъмните омотани къдри на окосмението си да се олюляват, плаващите косми на потока, увиват се около мекия увиснал ствол хилядороден, вяло плаващ безволев цвят". С думата "цвят" завършва и главата.

След като прочита писмото на Марта, Блум продължава да се движи по улица „Къмбърланд“ и по пътя си влиза в католическата църква. Мислите му се сменят една след друга. След няколко минути, около десет и петнадесет, той върви по „Уестланд Роу“ към аптеката, за да поръча на жена си лосион за ръце. Бадемово масло, бензоева тинктура и портокалова вода. Той купува парче сапун и казва, че ще се отбие по-късно за лосиона, но ще забрави да го направи. А сапунът в тази история ще се стане практически действащо лице.

Позволете ми да проследя тук две теми в тази глава: сапунът и Златната купа на Аскът. Сапунът е парче барингтънски сапун на стойност четири пенса със сладникаво-лимонов аромат. След банята Блум слага сапуна в джоба на панталона си и по пътя към погребението във файтона си спомня за него: "Седнал съм на нещо твърдо. О, онзи сапун в задния ми джоб. Трябва да го махна оттам. Изчакай сгоден момент." Моментът ще се появи, когато стигнат до гробището. Блум излиза. Едва тогава премества сапуна в хартиената опаковка от джоба на панталона си във вътрешния джоб с носната кърпичка. След погребението, в редакцията на вестника, той изважда носната кърпичка и тук към темата за лимоновия аромат се добавя писмото на Марта и изневярата на съпругата му. Още по-късно, веднага след обяд, близо до музея и библиотеката на улица „Килдер“, Блум вижда мимоходом Блейзис Бойлан. Защо до музея? От чисто любопитство Блум отдавна е решил да изследва някои анатомични детайли на мраморните богини. "Сламена шапка под слънцето. Светлокафяви обувки. Панталони с маншети. Той е. Той е.

Сърцето му се разтупка. Свий надясно. Към музея. Към богините. И той сви надясно.

Дали не бъркам? Май не. Не искам да поглеждам натам. С това пламнало от виното лице. Защо ми трябваше? Прекалено съм се разбързал. Да, по-полека. Просто си вървя. Не искам да поглеждам. Не искам. Продължавай!

Пое право към портата на музея с широки подплашени крачки, плахо повдигна поглед. Красива сграда. Дело на сър Томас Дийн. Не ме ли следи?

Сигурно не ме е забелязал дори. С блеснали очи.

Учестеният му дъх заизлиза на пресекулки. Бързо! При студените статуи, там е тихо. След миг и ще бъда в безопасност.

Не, не ме е видял. Малко след два. При портата.

Сърцето ми!

Очите му още пулсираха, когато отпусна поглед върху кремавите извивки на камъка. Сър Томас Дийн май си падаше по гръцката архитектура.

Търся ли нещо?

Неспокойната му ръка затършува в джоба и извади сгънатия лист с Агендат Нетаим. Ама къде е?

Трескаво затършува.

Напъха обратно Агендата.

Следобед, така каза тя.

Ето, търся. Да, онова. Пребъркай всички джобове. Кърпа. Фриман. Къде, по дяволите? А, да. Панталоните. Портмоне. Картоф. Къде, по дяволите, съм го заврял?

Побързай. Върви спокойно. Още малко. Сърцето ми.

Ръката му продължи да опипва за въпросното „къде съм го сложил“ докато го напипа в задния джоб. Калъп сапун във влажен, полепнал по него вестник. Сапунът! Да. И портата.

Най-накрая в безопасност!“

Сапунът ще напомни за себе си с лепкавостта в джоба на панталона в четири часа, а после и в грандиозния по комичността си полунощен кошмар в публичния дом; новичкото чистичко парче сапун се издига, излъчвайки светлина и аромат - ароматна луна от рекламна обява се възнася към небесния живот; и сапунът наистина пее, реейки се в рекламния рай:

Заедно с Блум сме двоица най-свята,

аз лъскам небето, той пък — земята.

Апотеоз на сапунената тема е странстващият сапун; в крайна сметка с този сапун Блум ще си измие ръцете вкъщи. „След като вече сложил напълнения дополовина чайник да се топли, защо се върнал при все още отворения кран на чешмата?

За да измие изцапаните си ръце с частично изтънелия калъп сапун Барингтън с лимонено ухание, по който все още имало полепнала хартия (купен преди тринайсет часа за все още неплатените четири пенса) в прясната студена, никога непроменяща се и винаги променяща се вода, да ги изсуши — и лицето, и ръцете, — в грубата ленена кърпа с червена ива, поставена на въртяща се дървена ролка“.

В глава 2 на част II читателят не за първи път открива зараждането на тема, която преминава през цялата книга: надбягванията за Златната купа на Аскът, които трябва да се състоят през този ден, 16 юни 1904 година, в Аскът хит, графство Бъркшър в Англия. В Дъблин резултатите от състезанието ще станат известни след час, в четири. Тези надбягвания с тези коне са станали в така наречената действителност. Много дъблинци залагат на четирима участници: това са Максим Втори, френски кон, победител от миналата година; Мускат, фаворит след представянето си за Купата на Коронацията в Епсъм; Скиптър - фаворитк на спортния редактор Ленехан; и накрая, аутсайдерът Захвърлен.

Нека разгледаме еволюцията на тази тема в романа. Тя се заражда, както казах, в края на втората глава за Блум: „Но ето че досами подмишницата си усети гласа и ръката на Бантъм Лайънс: — Здрасти, Блум, какви са новините? Днешен ли е? Дай го за малко. Пак си е обръснал мустаците, защо, за Бога! Горната му устна — някак по-дълга и студена. Може би си мисли, че така изглежда по-млад. А всъщност изглежда по-глупав. По-млад е от мен.

Жълтите пръсти на Бантъм Лайънс с черно под ноктите развиха палката. Май и от изкъпване се нуждае. Да отмие голямата мръсотия. Добро утро, използвате ли сапун Пиърс? Пърхот върху раменете му. А скалпът му плаче за малко мазнинка.

— Искам да видя какъв е този френски кон, дето ще се състезава днес — рече Бантъм Лайънс. — Къде, по дяволите, е спортната страница?

Разшумя сгънатите страници и взе да търка брадичка във високата си яка. Екзема. От тази висока яка на кьосе ще замяза. По-добре му остави вестника, за да се отървеш от него.

— Можеш да го задържиш — рече му господин Блум.

— Аскът. Златната купа. Чакай — изръмжа Бантъм Лайънс. — Ей сегичка! Максим Втори.

— И без това щях да го захвърля — додаде господин Блум.

Бантъм Лайънс трескаво вдигна очи и се ухили многозначително.

— Сериозно? — изскърца гласът му.

— Искам да кажа, че можеш да го задържиш — повтори господин Блум. — И без това се канех да го захвърля.

Бантъм Лайънс се подвоуми за миг, изгледа го изпитателно, после пъхна разтворените листове обратно в ръцете на господин Блум.

— Ще рискувам — рече. — Ето, благодаря ти.

И хукна към кръчмата на Конуей. Подрипна като заек...“

Какво трябва да отбележим в този откъс, освен прекрасната техника на потока на съзнанието? Две обстоятелства: 1 - че Блум не се интересува от тези надбягвания (и вероятно нищо не знае за тях) и 2 - че Бантъм Лайънс, случаен познат, погрешно приема забележката на Блум като намек относно Захвърлен. Блум не само е безразличен към надбягванията за Златната купа, но и не подозира, че фразата му е била изтълкувана като подсказване.

Сега нека погледнем развитието на тази тема. Бюлетините за надбягванията се появяват в редакцията на "Фриман" по обяд, и Ленехан, спортният редактор, дава предпочитание на Скиптър.

Тази подсказка Блум чува случайно. В два часа той ще отиде да хапне и ще се окаже на бара до безмозъчния тип с прякор Флин Гагата, който обсъжда разпалено програмата на надбягванията: „Господин Блум се изправи, дъвчейки, и погледна въздишката му. Гагав тъпанар. Дали да му кажа за коня, дето Ленехан. Сигурно знае вече. По-добре да не го подсещам. Нека си пръска парите на вятъра. Глупакът и парите. Цивката отново се проточи. С тоя студен нос жена не може да целуне. Знам ли, може и да им харесва. Как харесват бодливи бради. И ледени кучешки муцунки. Старата госпожа Райордан с териера Скай и неговия ръмжащ стомах в хотел „Сити Армс“. Моли го приласка в скута си. О, на мама голямото добро куче, бау-бау-бау!

Виното напои и разкашка сърцевината на хляба, след миг обля горчицата и вонливото сирене. Хубаво вино. Не съм жаден, затова усещам по-плътно букета му. От банята е. Малко ще хапна. После, към шест часа, вече мога да. Шест, шест. Дотогава вече ще си е отишъл. Тя…“

След Блум в кръчмата влиза Бантъм Лайънс и намеква на Флин, че знае вероятния победител и залага пет шилинга на него, но не споменава Захвърлен, а само казва, че е получил тази подсказка от Блум. В кантората на букмейкъра, където наминава спортният редактор Ленехан, за да провери шансовете на Скиптър, той среща Лайънс и го разубеждава да залага на Захвърлен. В забележителната глава, чието действие се развива в ресторант "Ормонд" около четири часа следобед, Ленехан уверява Блейзис Бойлан, че Скиптър ще спечели, и Бойлан, който отива на среща с Моли Блум, признава, че и той е заложил малко за своята приятелка (Моли). Телеграмата с резултатите ще се появи всеки момент. В следващата глава Ленехан влиза в кръчмата на Кърнан и мрачно съобщава, че е спечелил Захвърлен "двадесет към едно. Пълен аутсайдер... О, слабост, твойто име е Скиптър". Сега нека видим как всичко това ще се отрази фатално върху Блум, който изобщо не се интересува от Златната купа. Блум излиза от кръчмата на Кърнан и с милосърдна мисия (относно застраховката на покойния му приятел Пади Дигнъм) се отправя към сградата на съда; в кръчмата Ленехан отбелязва: „- Сетих се къде е отишъл — извика Ленехан и щракна с пръсти.

— Кой бе? — питам аз.

— Блум — вика ми той, — това за съда е блъф. Заложил е няколко шилинга на Захвърлен и сега е отишъл да си прибере шекелите.

— Така ли мислиш? Тоя белоок кафир — учуди се гражданинът, — който никога през живота си дори не се е заканвал на кон да заложи.

— Казвам ви, там е отишъл — упорства Ленехан. — Значи срещнах Бантъм Лайънс, който се канеше да заложи на въпросния кон, само че аз го разубедих, а той ми каза, че Блум му дал интифата. Обзалагам се на каквото искате, че срещу своите пет шилинга сега сигурно ще прибере едно сто. В цял Дъблин май само той е ударил кьоравото. От тоя никому неизвестен съмнителен кон.

— Самият той е съмнителен кон — вика Джо“.

"Аз" в кръчмата на Кърнан е анонимен разказвач, пияна безмозъчна личност със склонност към линчуване, който е раздразнен от меките обноски и мъдрата човечност на Блум и сега е разпален от подозрението, че евреинът е спечелил сто към пет на тъмен кон. Анонимният разказвач наблюдава с удоволствие свадата, която започва, след като хулиганът (наричан в главата Гражданинът) хвърля по Блум кутия от бисквити.

Резултатите от надбягванията ще се появят по-късно във вечерното издание на "Ирвинг телеграф", което Блум чете във "Файтонджийската бърлога" в края на дългия ден. Там ще бъде отпечатано и съобщението за погребението на Дигнам и писмото на Дийзи - вестникът обобщава събитията от деня. И в предпоследната глава на книгата, където Блум най-накрая се прибира вкъщи, ще отбележим две неща: 1 - върху салфетката, покриваща кухненския шкаф, Блум намира четири части от два скъсани червени билета от тотализатора, които по време на визитата си при Моли е скъсал в яростта си Блейзис Бойлан, след като е разбрал, че Скиптър не е спечелил; 2 - добродушният Блум си мисли с удоволствие, че не е рискувал, не е изпитал разочарование и не е убеждавал по време на обяда Флин да заложи на Скиптър, фаворита на Ленехан.

***

Позволете ми тук, между 2-ра и 3-та глава на част II, да кажа няколко думи за характера на Блум. Една от неговите главни черти е добротата му към животните, добротата към слабите. Въпреки че на закуска в този ден той е изял с удоволствие вътрешен орган на свой по-малък брат - свински бъбрек, въпреки че усеща глад при мисълта за димяща, гореща, гъста сладникава кръв, въпреки тези донякъде груби вкусове, той изпитва дълбоко състрадание към потиснатите животни. Вижте неговото добро отношение по време на закуската към черната му котка! „Господин Блум изгледа с любопитство и умиление гъвкавото й черно тяло. Радост за окото: блясъкът на лъскавата й, пригладена козина, бялото кръгло топче в основата на опашката й, зелените блещукащи очи. Наведе се над нея с опрени върху коленете ръце.

— Млекце за мацанката — рече.

— Мркгняу! — отвърна му котката“.

Също така отбележете загриженото отношение към кучетата - например, когато по пътя към гробището си спомня за Атос, кучето на покойния си баща: „Бедничкият престарял Атос! Бъди мил с Атос, Леополд, това е последното ми желание“. И Атос се явява в мислите на Блум като „кротък звяр. Такива стават псетата на престарелите господари“. Блум проявява чувствителност към зоологическите емблеми на живота; в художествен и човешки план той не отстъпва тук на Стивън, който наблюдава състрадателно кучето на плажа Сандимаунт. Когато, след срещата с Маккой, Блум минава покрай стоянката на файтоните, го обзема жалост и нежност при вида на кльощавите коне, които дъвчат унило овес. „Приближи се и чу как конете хрупат златистия овес. Кръглите им черни очи го проследиха, докато прекосяваше сладникавата овесена воня на конската пикоч. Техният Елдорадо. Бедните будали! Какво им пука, заврели длъгнести муцуни и зобат в торбите. Нямат време за приказки. Храната им осигурена, спането — също. Както и скопяването: торбичка черна гутаперча се подмята унило помежду бутовете им. Сигурно така им е по-хубаво. Милите, изглеждат незлобиви. Но понякога цвиленето им може да те влуди“. Блум споделя куриозния интерес на Джойс към пикочния мехур. Изпълнен със съчувствие към животните, той дори храни морските чайки, които лично аз смятам за неприятни птици с очи на пияници. В книгата има и други примери за добротата на Блум към животните. По време на разходка преди втората закуска той обръща внимание на ято гълъби близо до сградата на Ирландския парламент. Интересно е, че самият тон на наблюдението: „Малко да полудуват след обилния обяд“, съответства точно по ритъм и настроение на размисъла на Стивън на плажа: "Дребните удоволствия на дрипльовците (иронично изкривяване на "Елегия, написана в селско гробище" от Томас Грей, 1751 г.), когато кучето, след като го повикали, вдигнало задния си крак и "подмокрило друг, неподушен камък с острата си отривиста струя".

(Следва)

понеделник, февруари 17, 2025

ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ / Глава 10. ПРОБИВ НА ОТБРАНАТА КРАЙ ОРША

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ ЕЗИК: Claude 3.5 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК

ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА

Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1; 2

Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА - 1; 2; 3;

Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ - 1; 2; 3; 4

Глава 5. НАСТЪПЛЕНИЕ В КАЛ - 1; 2

Глава 6. - МОСКОВСКА ВАКАНЦИЯ

Глава 7. - ЖЕНА НА ФРОНТА

Глава 8. - БРОД ПРЕЗ БЕРЕЗИНА

Глава 9. - ОТНОВО В МОСКВА

"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава 10. ПРОБИВ НА ОТБРАНАТА КРАЙ ОРША

Девет месеца продължи отбраната край Орша. От самото начало немците заеха изгодни позиции на възвишенията по целия преден край, а нашата пехота се окопа в блатистите низини. През зимата няма нищо, но през есента и пролетта - до кръста във вода. И в блиндажите имаше вода, и в съобщителните ходове, а наоколо - хилави брези и блата. Но няколко изгодни позиции и господстващи височини бяха и в наши ръце.

Шест месеца на височината близо до Минското шосе и село Старая Тухиня се намираше възелът за връзка и наблюдателният пост на старши сержант Корнилов. Ходех при него от чувството за дълг, денем проверявах състоянието на въоръжението и апаратурата, разказвах за положението по фронтовете и в тила.

Вечер четях "Ромео и Жулиета" и "Крал Лир" и по този повод възникваха много асоциации. А наоколо падаха мини, избухваха снаряди. Моите бойци не им обръщаха внимание, а аз неволно потръпвах и, тъй като това ги веселеше, оставах на поста по два-три дена.

Но в края на май получих заповед да отида на самия гребен на височината, където на петстотин метра от немската отбранителна линия се намираше построеният за няколко нощи непробиваем железобетонен наблюдателен пункт на командващия артилерията на армията, гвардейския генерал-майор Сьомин. През 1812 година на тази височина преди една от битките е седял, струва ми се, в креслото си и е гледал с далекоглед Наполеон Бонапарт.

За две нощи до дота беше изкопана квадратна яма с дълбочина около четири метра, в която влезе една полуторка [1] с шперплатова каросерия без прозорци, но с врата и стъпала до земята, а в ъгъла имаше кюмбе. Отгоре камионът беше затрупан за маскировка до нивото на земята с елови клони, вътре имаше доста голяма маса с комутатор и телефонни апарати, купчини топографски карти, документи и радиостанция РСБ.

На мое разположение имах един радист и един телефонист. Към моя комутатор бяха свързани всички армейски линии за връзка, линиите на командващите корпуси, дивизии, полкове и отделни артилерийски бригади.

Но главната ми задача се състоеше в обслужването на наблюдателния пункт на командващия артилерията на армията. Във всеки момент можех да го свържа с командващия армията, с политотдела, с което и да е армейско подразделение.

От вратата на моя камион към наблюдателния пункт водеше съобщителен ход с дълбочина четири метра. Оттам немците в окопите се виждаха с просто око, а през далекоглед с мощно увеличение можеха да се различат лицата им и дори, при познаване на езика, да се четат писмата им. Наблюдателният пункт, а и цялата височина непрекъснато се обстрелваха от немската артилерия и немските минохвъргачки, но дотът беше неуязвим за тях, а в нашата маскирана яма просто нямаше попадения

Ту отдясно, ту отляво от нас се взривяваха снаряди, падаха изстреляните мини.

Вдясно от камиона беше изкопана тоалетна яма. Да се излиза от него беше страшно. Всъщност каросерията с шперплатов таван не беше никаква преграда за мините и снарядите. Но такава е психологията – в стаичката, осветена от две гилзи, се чувствахме в пълна безопасност. Приемахме и изпращахме донесения и заповеди. Бях в течение на всички разговори и изобщо на всичко, което ставаше на територията на армията. Но не съм написал за главното.

Наблюдателният пункт беше изграден за корекция и непосредствено управление на военните части, подготвени за пробив на дълбоко ешелонираната мощна отбранителна линия на немците по направлението Борисов-Орша-Минск, тоест по пътя за настъпление на 3-ти Белоруски фронт.

През май всичките северни Прибалтийски и всичките южни Украински фронтове настъпваха. Украинските фронтове вече се приближаваха към границите на Полша, Унгария, Румъния.

Настроението беше възторжено, увереността в победата пълна. През нощта бронетанковите и артилерийските подразделения се придвижваха към отбранителната линия. Всички свързочни линии бяха натоварени до последно. Предавах в шифрован вид заповеди на номер първи, втори и т. н., получавах отговори. Нямаше време дори за ядене. А денем, явно за да не се досетят немците за нищо, линиите бяха пълни с лирични обяснения, фантазии и добродушни ругатни.

Всички телефонистки от армията познаваха гласа ми и аз полушеговито-полусериозно им се обяснявах в любов. Тези разговори често носеха общ характер. Към тях се включваха всички, които искаха. След телефонните целувки идваха телефонните прегръдки и телефонните съвкупления с всичките подробности и всеобщи коментари.

На 19 май от сутринта започна артилерийска подготовка, снарядите се взривяваха в окопите и блиндажите на немците и ги изравняваха със земята. От въздуха нашите бомбардировачи бомбардираха вражеските укрепления.

По шестици, едни след друг, прелитаха нашите щурмови самолети Ил-2. Но с тях ставаше нещо странно: когато достигаха до третата линия на немската отбрана и, изпълнили задачата си, се опитваха да завият, нищо не се получаваше и един след друг се взривяваха и падаха.

Назад се връщаше един от шест. Още по време на артилерийската подготовка ние излязохме от нашия подземен камион, стояхме в цял ръст на височината и с недоумение наблюдавахме катастрофалните въздушни атаки.

След два часа нашата пехота тръгна в атака. Пробягаха първите две линии, но при третата залегнаха и вече не можаха да се изправят на крака напред. Заработиха, и то съвсем не от онези позиции, които бомбардираше нашата авиация, немските оръдия и картечници. Ужасяващ кръстосан огън от напълно незасегнати немски картечни и минохвъргачни позиции. Появиха се немски бомбардировачи, гибел за хиляди наши пехотинци, опитващи се да се върнат на изходните позиции. А по линиите за връзка, на земята, в окопите, в щабните блиндажи и във въздуха, от загиващите наши самолети - отчаяни ругатни и объркващи всички указания, които се смесваха с нервните викове на щабните телефонисти.

Настъплението се провали напълно. Множество хиляди убити. Ранени бойци се връщаха пълзешком на изходните позиции. Немците не тръгнаха в контранастъпление. Пред очите ми догаряха нашите улучени танкове и самоходни оръдия.

Осем нощи след това се движеха бавно по Минското шосе и селските пътища нашите нови танкови и моторизирани пехотни дивизии.

На 29 май настъплението на нашите войски се провали отново. Не преминаха по-далеч от третата линия на немските укрепления и понесоха огромни загуби.

А след ден пред строя ни четоха страшното писмо на Главния щаб на Върховното командване, адресирано до командващия 3-ти Белоруски фронт маршал Черняховский, за това, че 3-ти Белоруски фронт не е оправдал доверието на партията и народа и е длъжен да изкупи с кръв своята вина пред Родината.

Аз не съм военен теоретик, седях на наблюдателния пункт и виждах със собствените си очи колко смели и очевидно умели бяха нашите офицери и войници, колко безрезервно храбра беше пехотата, как, без да обръщат внимание на гибелта на своите другари, отново и отново летяха срещу немските обекти и безнадеждно загиваха нашите щурмоваци, и ми беше ясна подлостта на формулировките на Главния щаб. Ясно ми беше, че нашето разузнаване се беше оказало напълно несъстоятелно, че нашата авиация, загивайки, е унищожавала фалшиви цели, че и количествено, и качествено немската армия в това направление ни превъзхожда многократно, че при всичко това и първата, и втората заповед за настъпление бяха престъпни и че беше престъпен опитът на Главния щаб на Сталин да стовари неуспехите на генералитета и на разузнаването върху нашите прекрасни пехотинци, артилеристи, танкисти, свързочници, върху мъртвите и оцелелите герои.

Всичко това със сигурност са разбирали и Сталин, и Жуков, и Черняховский, погубили няколко десетки хиляди души. Но при общото настъпление през 1944 година нашият фронт, останал на най-важното направление, беше длъжен да настъпва и грешката трябваше да бъде поправена не със смъртта и кръвта на отслабените подразделения, а със стратегията и тактиката на щаба на Главнокомандващия.

И ето, че се започна.

Всяка нощ по Минското шосе и по всички паралелни големи и малки пътища и селски друмища се движеха от резерва на Главното командване свежи корпуси, дивизии и бригади, хиляди танкове и самоходни оръдия.

"Доджове" и "Студебекери", получени по ленд лийза, десетки хиляди части, въоръжени с автомати, картечници и минохвъргачки, колони "катюши", безкрайни върволици от камиони с боеприпаси и продоволствия, хляб, зърнени храни, маргарин и американски консерви. Непрекъснатият нощен тътен през деня затихваше и колкото и да гледах, наоколо не се виждаше нищо.

На 24 юни започна ново настъпление.

Седях в закопания в земята камион пред топографските карти от Смоленск до Кьонигсберг. Приемайки и предавайки лаконични, неразбираеми за мен телефонограми, този път чувствах, че повторение на това, което беше, няма да има, че напред са Берлин и Кьонигсберг.

Всичко беше грандиозно.

Немските армии бяха обкръжени, а ние тръгнахме напред и влязохме в Източна Прусия. Ние вървяхме напред, а няколко десетки хиляди обкръжени от нас и предали се немски войници и офицери преминаха в Москва по Червения площад.

ееееееее
Сняв сапоги и скатки,
Время играет в прятки.
Ноги его болят,
Плечи его немеют,
Боги его стареют,
То тот, то этот умрет.
Правое плечо вперед!
Левое плечо вперед!
ееееееее
Свалило ботушите и шинела,
времето играе на криеница.
Краката го болят,
раменете му изтръпват,
боговете му стареят,
ту този, ту онзи умира.
Дясното рамо напред!
Лявото рамо напред!.

През 1939 година след подписването на пакта Молотов-Рибентроп по протежение на новата граница на СССР за броени месеци беше построена мощна отбранителна линия от дотове крепости, нещо като линията Манерхайм във Финландия. При отстъплението през 1941 година тази линия се оказа веднага в дълбокия немски тил.

На 8 юли 1944 година аз, на кон, моят нов ординарец Кузмин, радистът Хабибулин и шестима бойци от моя взвод с две каруци, натоварени с катушки с кабел, запаси от патрони, гранати, продоволствие, телефонни апарати и радиостанция, пристигнахме вечерта до един забравен бетонен дот.

Вход, изход, вътре лабиринт с бойници, а вътре в лабиринта - спускаща се под нивото на земята почти цяла зала от бетон.

Нагласихме радиостанцията, свързахме се с щаба, съобщихме за местонахождението си, натрупахме сено, внесохме цялото имущество, постлахме вътре в дота платнища, вкарахме там и конете.

На входа и изхода поставих двама автоматчици и заспах. Към три през нощта ме събуди ефрейтор Осипов и прошепна:

- Лейтенанте! Нито дума, ставай и ела бързо с мене.

Отивам скоростно до една от бойниците, гледам - в дота всички вече са на крака, с автомати и гранати, Хабибулин е при радиостанцията. Звезди, луна и на петдесетина метра няколко десетки фигури с фенерчета. Десант? Разузнаване?

Спряха и разглеждат дота. Немски език. Очевидно спорят - трябва ли или не трябва да влязат вътре. Разговарят помежду си и постепенно се приближават към нас, а на нас вече ни е ясно, че са проникнали в нашия тил с цел да заловят "език".

Разбирам, че ние, свързочниците, необучени истински на ръкопашен бой, можем да хвърлим пет-шест гранати, да извадим от строя, да речем, максимум десетина души. Дванадесет... Но те са много и имат повече гранати от нас, и владеят оръжието и бойната тактика много пъти по-добре от нас, свързочниците.

Нервите са опънати до краен предел.

Най-близките наши военни подразделения са на около два километра вдясно и на километър и половина вляво. Това е десетият ден от нашето настъпление. Немците отстъпват стремително без бой и в процеса на настъплението нашите части изгубиха връзка помежду си. Някъде артилеристите и танкистите са изпреварили пехотата и минохвъргачките. Далеч не всички са поставили бойна охрана, спят там, където ги е заварила нощта, мъртвешки сън. Практически няма никаква предна линия и всички са уверени, че немците отново са отстъпили без боеве на петдесетина километра.

И ето ние, затаили дъх, чакаме, а Хабибулин вече се е свързал по радиото с нашия щаб и задава въпрос:

- Какво да правим?

Междувременно спорът между немските разузнавачи приключва.

Напълно сигурни, че в дота няма никой, те тръгват във верига по един на запад, към разположението на нашите разпръснати армейски части.

Хабибулин се свързва по радиото със съседите. Съседите приемат съобщението му, но по някаква причина не излизат да търсят немския десант, а ние стоим на входа на нашия дот със своите гранати. Зад нас, вдясно и вляво от нас и пред нас - нито един изстрел, но ние разбираме колко не е просто всичко това. Два часа, три часа, четири часа. Немците се появяват внезапно в пет сутринта, спират на петдесетина метра от нашия дот, спорят помежду си - да влязат ли или да го отминат? Разбирам, че този път няма да успеем да избегнем боя. Нима това е краят?

Ето ти безопасна война. Колко ще издържим? Половин час, час?

И никой нищо няма да научи.

Четиридесет години по-късно се давех в Черно море. Внезапно появил се вятър ме отнасяше от брега, водата около мене кипеше, вълните ме прескачаха, силите ми свършиха, а по брега тичаше жена ми, и ми беше жал, че вижда как се давя, и когато не ми остана надежда, ме обзе някакво странно безразличие.

Да, не безстрашие, не страх, а безразличие - нека бъде така.

Дали времето до сутринта им оставаше малко, дали също не им се искаше да умират, но немците млъкнаха и тихо във верига по един минаха покрай нас, на тридесетина метра от нашия дот. Колко е хубаво! Всичко е пред нас!

ееееееее
Не могу я про войну.
С каждым годом шире фронт,
полк ушел за горизонт,
и все меньше, меньше встреч,
и язык команд неловок,
и теряет глубину
захлебнувшаяся речь
в поисках формулировок.

Я шел по просеке лесной,
а женщина, что шла со мной,
была из пыли водяной,
из музыки поры военной.
Она была обыкновенной
девчонкой с улицы Басманной,
училась в школе на Покровке,
в трофейных сапогах, в шинели,
две ленточки на рукаве.
Над спящим лесом пули пели.
Мы говорили о Москве…

Трясущиеся губы, сердце бьется,
заноют зубы. Что такое страх?
Мне выразить его не удается…
ееееееее
Не мога да говоря за войната.
С всяка година фронтът е по-широк,
полкът отиде зад хоризонта,
и все по-малко, по-малко срещи,
и езикът на командите е тромав,
и губи дълбочина
задавената реч
в търсене на формулировки.

Вървях по горската просека,
а жената, която вървеше с мене,
бе от воден прах,
от музиката на военното време.
Тя беше обикновено
момиче от улица "Басманна",
учеше в училище на "Покровка",
в трофейни ботуши, в шинел,
две лентички на ръкава.
Над заспалата гора пееха куршуми.
Говорехме за Москва...

Треперещи устни, сърцето бие,
зъбите заболяват. Какво е страхът?
Не успявам да го изразя...

БЕЛЕЖКИ

1. Камион ГАЗ-АА.

(Следва)