четвъртък, март 20, 2025

СЕРГЕЙ ДОВЛАТОВ / „МОЯТ БРАТОВЧЕД“

ПРЕВОД: Claude 3.7 Sonnet

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Животът направи от братовчед ми престъпник. Струва ми се, че му провървя. Иначе неминуемо щеше да стане мастит партиен функционер.

За това имаше множество най-разнообразни предпоставки. Но нека не избързваме...

Леля ми беше известен литературен редактор. Съпругът ѝ — Арон — завеждаше военна болница. Освен това четеше лекции и колекционираше марки. Семейството беше задружно, добро...

Братовчед ми се родил при доста загадъчни обстоятелства. Преди да се омъжи, леля ми имала любовна връзка. Тя се влюбила в заместника на Сергей Миронович Киров. Името му било Александр Угаров. Старите ленинградчани помнят този виден деец от областния комитет.

Той имал семейство. А леля ми обичал извънбрачно.

И леля ми се оказала в положение.

Накрая дошло време да ражда. Откарали я в болницата.

Майка ми отишла в Смолни. Успяла да издейства среща. Напомнила на заместника на Киров за сестра си и за нейните проблеми.

Угаров издал мрачно няколко разпореждания. Прислугата от областния комитет понесла под строй към родилния дом цветя и плодове. А в жилището на леля ми била доставена миниатюрна инкрустирана маса за игра на карти. Очевидно реквизирана от класово чужди елементи.

Леля родила здраво, симпатично момче на име Боря. Майка ми решила да отиде отново в областния комитет. Не успяла да издейства среща. И не защото Угаров бил навирил нос. По-скоро обратното. През тези дни щастливият баща бил арестуван като враг на народа.

Била тридесет и осма година... Леля останала с бебето.

Добре, че Угаров не бил неин съпруг. Иначе щели да я изпратят в лагер. А така – изпратили в лагер съпругата му и децата му. Което, разбира се, също е неприятно.

Леля очевидно осъзнавала на какво се подлага. Тя била красива, енергична и независима жена. Ако се страхувала от нещо, то било само от партийната критика...

Освен това се появил Арон. Той очевидно обичал леля ми. Предложил ѝ ръката и сърцето си.

Арон бил син на собственик на шапкарска работилница. Въпреки това не приличал на типичен евреин – късоглед, кльощав, замислен. Бил висок, силен, мъжествен човек. Бивш студент бунтар, червеноармеец и непман. По-късно – административен работник. И накрая, в напреднала възраст – ревизионист и дисидент...

Арон обожаваше леля ми. Детето го наричаше татко...

Започна войната. Озовахме се в Новосибирск. Боря навърши три години. Ходеше на детска градина. Аз бях кърмаче.

Боря ми носеше парчета рафинирана захар. Носеше ги зад бузата си. А вкъщи ги вадеше и ги поставяше на чинийка.

Аз капризничех, не исках да ям захар. Боря казваше с тревога на нашите родители:

— Нали захарта се топи...

После войната свърши. И ние вече не гладувахме...

Братовчед ми растеше - красив юноша от западноевропейски тип. Имаше светли очи и тъмна къдрава коса. Приличаше на младите герои от прогресивното италианско кино. Така смятаха всичките ни роднини...

Той беше образцово съветско момче. Пионер, отличник, футболист и събирач на метални отпадъци. Пишеше дневник, в който записваше мъдри изречения. В двора си посади бреза. В драматичния кръжок му възлагаха ролите на младогвардейци...

Аз бях по-малък, но по-лош. И винаги ми го даваха за пример.

Той беше правдив, срамежлив и начетен. Казваха ми — Боря се учи добре, помага на родителите си, занимава се със спорт... Боря победи на районната олимпиада... Боря излекува ранено птиче... Боря сглоби детекторен приемник. (А аз и до днес не зная какво е това...)

И изведнъж се случи нещо фантастично... Нещо, което не може да се опише... Буквално ми липсват думи...

Накратко, братовчед ми се изпика върху директора на училището.

Случило се след часовете. Боря подготвял стенвестник за Деня на физкултурника. Наоколо се тълпели съученици.

Някой казал, гледайки през прозореца:

— Ченгето идва...

(Ченгето наричаха директора на училището — Чеботарьов.)

По-нататък братовчед ми се качил на перваза на прозореца. Помолил момичетата да се обърнат. Изчислил умело траекторията. И облял Чеботарьов от главата до петите...

Това беше невероятно и диво. Беше невъзможно да се повярва. След месец някои от присъстващите се съмняваха дали се е случило наистина. Толкова чудовищна изглеждаше подобна сцена.

Реакцията на директора Чеботарьов също била доста неочаквана. Той загубил напълно самообладание. И внезапно започнал да крещи с бърз затворнически жаргон:

— Аз такива като тебе съм ги гонил из лагера!... Лайна ще те накарам да ядеш!... Помияр инфекциозен такъв!...

У директора Чеботарьов се пробудил старият лагерен надзирател. А кой би могъл да предположи?... Зелена филцова шапка, китайско палто, натъпкана догоре чанта...

Братовчед ми направи това седмица преди завършване на училището. Лишавайки се по този начин от златен медал. Родителите му убедиха с мъка директора да даде на Боря диплома за средно образование...

Тогава попитах братовчед си:

— Защо го направи?

Братовчед ми отговори:

— Направих това, за което мечтае тайно всеки ученик. Като видях Ченгето, разбрах — сега или никога! Ще го направя!... Или ще престана да се уважавам...

Още тогава бях доста гневен юноша. Казах на братовчед ми:

— На фасадата на вашето училище след сто години ще сложат паметна плоча: «Тук учеше Борис Довлатов... с произтичащите от това неочаквани последици...»

Дивата постъпка на братовчед ми се обсъждаше няколко месеца. След това Борис постъпи в театралния институт. Реши да стане изкуствовед. За неговото престъпление започнаха да забравят. Още повече, че той се учеше отлично. Беше секретар на комсомолската организация. А също така - кръводарител, редактор на стенвестника и вратар...

Като възмъжа, стана още по-красив. Приличаше на италиански киноактьор. Момичетата го преследваха с неприкрит ентусиазъм.

При това той беше целомъдрен и стеснителен младеж. Женското кокетство му беше противно. Спомням си записи в студентския му дневник:

„Главно в книгата и в жената не е формата, а съдържанието...“

Дори сега, след безбройните житейски разочарования, това убеждение ми изглежда скучновато. И аз все още харесвам само красиви жени.

Нещо повече, надарен съм с предразсъдъци. Струва ми се например, че всички дебели жени са лъжкини. Особено ако пълнотата е съпроводена с малък бюст...

Впрочем, не става дума за мене...

Братовчед ми завърши театралния институт. Получи диплома с отличие. Зад него стоеше безупречно комсомолско досие.

Той беше участник в усвояването на целините и командир на строителни бригади. Активист в дружина за съдействие на милицията. Страшилище за еснафските настроения и остатъците от капитализма в съзнанието на хората.

Той имаше най-честните очи в микрорайона...

Той стана завлит (завеждащ литературната част – бел. ред.). Постъпи на работа в театъра „Ленински комсомол“. Това беше почти невероятно. Момче, неотдавнашен студент и изведнъж такава длъжност!...

На поста завеждащ литературната част беше взискателен и делови. Ратуваше за прогресивното изкуство. При това тактично, сдържано и внимателно. Умело прокарваше Вампилов, Боршчаговски, Мрожек...

Заслужилите съветски драматурзи се бояха малко от него. Бунтарската театрална младеж му се възхищаваше.

Изпращаха го в отговорни командировки. Участва в няколко кремълски съвещания. Препоръчваха му деликатно да стане член на партията. Той се колебаеше. Струваше му се, че не е достоен...

И изведнъж братовчед ми се прояви отново. Дори не зная как да се изразя по-добре... Накратко, Боря извърши дванадесет грабежа.

В института имаше приятелче с фамилия Цапин. И ето че с Цапин ограбиха дванадесет чуждестранни туристически автобуса. Отмъкнаха куфари, радиоприемници, магнетофони, чадъри, шлифери и шапки. И между другото, една резервна гума.

След едно денонощие ги арестуваха. Бяхме шокирани. Леля изтича при своя приятел Юрий Герман. Той се обади на свои приятели — генерали от милицията.

В съда братовчед ми беше защитаван от най-добрия адвокат в града — Кисельов.

По време на процеса се разкриха някои подробности и детайли. Оказа се, че жертвите на обира били представители на развиващи се страни. А също така — членове на прогресивни социалистически организации.

Кисельов реши да се възползва от това. Той зададе на братовчед ми въпрос:

— Подсъдими Довлатов, знаехте ли, че тези хора са граждани на развиващи се страни? А също така — представители на социалистически организации?

— За съжаление, не — отговори разумно Борис.

— Е, а ако знаехте това?.. Бихте ли се осмелили да посегнете на тяхната лична собственост?

Лицето на братовчед ми изрази крайна степен на обида. Въпросът на адвоката му се стори напълно нетактичен. Той повдигна раздразнено вежди. Което означаваше: „И вие още питате? Как можахте да си го помислите?!.."

Кисельов се оживи забележимо.

— Така — каза той, — и накрая, последен въпрос. А не си ли помислихте, че тези господа са представители на реакционни слоеве на обществото?...

В този момент съдията го прекъсна:

— Другарю Киселев, не правете от подсъдимия борец за световна революция!...

Но братовчед ми успя да кимне. Тоест, минала му е такава мисъл...

Съдията повиши глас:

— Нека се придържаме към фактите, с които разполага следствието...

Дадоха на братовчед ми три години.

В съда той се държеше мъжествено и просто. Усмихваше се и дразнеше съдията.

Когато обявиха присъдата, братовчед ми не трепна. Изведоха го под конвой от съдебната зала.

След това имаше касация... Някакво ходене по мъките, преговори и обаждания. И всичко напразно.

Братовчед ми се озова в Тюмен. В лагер със строг режим. Пишехме си. Всичките му писма започваха с думите: "При мене всичко е нормално..."

След това идваха многобройни, но сдържани и трезви молби: "Два чифта вълнени чорапи... Самоучител по английски език... Дебели клинове... Обикновени тетрадки... Самоучител по немски език... Чесън... Лимони... Химикалки... Самоучител по френски език... А също и самоучител по китара..."

Сведенията от лагера бяха напълно оптимистични. Старшият възпитател Букин пишеше на леля ми:

"Борис Довлатов следва неотклонно всички предписания на лагерния режим... Има авторитет сред затворниците... Системно преизпълнява трудовите задачи... Участва активно в работата на художествената самодейност..."

Братовчед ми пишеше, че са го назначили за дневален. След това за бригадир. След това за председател на съвета на бригадирите. И накрая за управител на банята.

Това беше главозамайваща кариера. И да я направиш в лагера е изключително трудно. Същите усилия на свобода водят до синекурни бюрократични длъжности. До разпределения, вили и пътувания в чужбина...

Братовчед ми вървеше стремително към поправяне. Той беше лагерен фар. Завиждаха му, възхищаваха му се.

След една година го преместиха в химията. Иначе казано - в свободно селище. Със задължително трудоустрояване в местния химически комбинат.

Там и се ожени. При него дойде самоотвержената му състудентка Лиза. Постъпи като съпруга на декабрист. Двамата станаха мъж и жена...

А междувременно мене ме изгониха от университета. След това ме призоваха в армията. И попаднах в охраната. Станах лагерен надзирател.

Така че аз бях пазач. А Боря — затворник.

Случи се така, че дори пазех братовчед си. Наистина, за много кратко време. Не ми се иска да разказвам за това. Иначе всичко ще бъде твърде литературно. Като в "Донски разкази" на Шолохов.

Достатъчно е, че бях надзирател. А братовчед ми — затворник...

Върнахме се почти едновременно. Братовчед ми го освободиха, а аз се демобилизирах.

Роднините организираха грандиозен банкет в „Метропол". Честваха главно братовчед ми. Но и мене споменаха с добра дума.

Чичо Роман се изказа по следния начин:

— Има хора, които приличат на влечуги. Те живеят в блатата... И има хора, които приличат на планински орли. Те летят по-високо от слънцето с широко разперени криле... Да пием за Боря, нашия планински орел!.. Да пием, за да останат облаците зад гърба му!..

— Браво! — извикаха роднините. — Юнак, орел, джигит!..

Долових в речта на чичо мотиви от „Песен за Сокола" на Горки...

Роман понижи леко глас и добави:

— Да пием и за Серьожа, нашето орле! Наистина, той е още млад, крилете му не са заякнали. Но и него го очакват широки простори!..

— Боже опази! — каза доста силно мама.

Чичо я погледна укорително...

Леля се обаждаше отново на различни хора. И братовчед ми беше приет в „Ленфилм“. Назначиха го за нещо като осветител.

А аз постъпих в многотиражен вестник. И освен това започнах да пиша разкази...

Кариерата на братовчед ми се развиваше с нарастващо темпо. Скоро стана лаборант. После — диспечер. После — старши диспечер. И накрая — филмов заместник-директор. Иначе казано - материално отговорно лице.

Не напразно в лагера братовчед ми вървеше така стремително към поправяне. Сега той, изглежда, не можеше да се спре...

След месец снимката му стоеше на почетното табло. Обикнаха го режисьори, оператори и самият директор на „Ленфилм“ — Звонарьов. Нещо повече, обикнаха го и чистачките...

Обещаха му в близко бъдеще самостоятелен филм.

Шестнадесет стари комунисти от „Ленфилм“ бяха готови да му дадат препоръка за партията. Но братовчед ми се колебаеше.

Той приличаше на Льовин от „Ана Каренина". В навечерието на брака си Льовин се смущава от изгубената по време на младежките му години девственост. Братовчед ми се измъчваше от аналогичен проблем. А именно, може ли да бъдеш комунист с криминално минало?

Старите комунисти го уверяваха, че може...

Братовчед ми се открояваше рязко на моя унил фон. Той беше весел, динамичен и немногословен. Изпращаха го в отговорни командировки. Всички му предричаха блестяща административна кариера. Не беше възможно да повярва човек, че е лежал в затвора. Мнозина от не толкова близките ни познати мислеха, че в затвора съм лежал аз...

И отново стана нещо. Макар че не веднага, а постепенно. Започнаха някакви странни пресекулки. Сякаш тържественото звучене на „Апасионата" се нарушаваше от режещи вопли на саксофон.

Братовчед ми продължаваше да прави кариера. Произнасяше речи по време на събранията. Пътуваше в командировки. Но успоредно с това започна да пие. И да ухажва жени. При това с неочакван ентусиазъм.

Започнаха да го забелязват в подозрителни компании. Обкръжаваха го пияници, спекуланти, някакви неясни ветерани от Халхингол.

Като изтрезнсееше, тичаше на събрание. След успешно представяне на събранието бързаше при своите приятели.

Отначало тези маршрути не се пресичаха. Братовчед ми градеше кариера и едновременно с това я съсипваше.

Не се прибираше вкъщи по три денонощия. Изчезваше с някакви развалени жени.

Сред тези жени преобладаваха доста непривлекателни. Една от тях, помня, се казваше Грета. Имаше гуша.

Казах на братовчед ми:

— Можеше да намериш и по-добра.

— Дивак — възмути се братовчед ми, — а знаеш ли, че тя получава спирт на работата си! При това в неограничено количество...

Очевидно братовчед ми все още се ръководеше от младежката доктрина: "При жената и книгата най-важно не е формата, а съдържанието!"

После Борис преби един сервитьор в ресторант "Нарва". Братовчед ми искал сервитьорът да изпее "Сулико"...

Започнаха да го задържат в милицията. Всеки път партийното бюро на „Ленфилм“ го измъкваше оттам. Но всеки път все по без желание.

Чакахме да видим как ще завърши всичко това...

През лятото той отиде в Чита за снимките на "Даурия". И изведнъж научихме, че братовчед ми прегазил човек със служебната кола. И то офицер от съветската армия. Умрял на място...

Беше страшно време на предположения и догадки. Информацията, която получавахме, беше много противоречива. Казваха, че Боря карал колата мъртво пиян. Казваха, вярно, че и офицерът бил в нетрезво състояние. Макар че това нямаше значение, защото той не беше жив...

Криехме всичко това от леля. Чичовците събраха около четиристотин рубли. Аз трябваше да отида със самолет до Чита - да науча подробностите и да предприема някакви разумни действия. Да уговоря предаването на колети, да наема адвокат...

- И ако е възможно, да подкупиш следователя - напомни чичо Роман...

Започнах да се приготвям.

Късно през нощта иззвъня телефонът. Вдигнах слушалката. От тишината изплува спокойният глас на братовчед ми:

- Спеше ли?

- Боря! - извиках аз. - Жив ли си?! Няма ли да те разстрелят?! Пиян ли беше?!

- Жив съм - отговори братовчед ми - няма да ме разстрелят... И запомни - това беше нещастен случай. Карах колата трезвен. Ще ми дадат около четири години, не повече. Получи ли цигарите?

— Какви цигари?

— Японски. Виждаш ли, Чита има отделен търговски договор с Япония. И тук се продават отлични цигари „Хи лайт". Изпратих ти един стек за рождения ден. Получи ли ги?

— Не. Това не е важно...

— Как така не е важно? Това са страхотни цигари, произведени по американски лиценз.

Но аз го прекъснах:

— Ти задържан ли си?

— Не — каза той, — защо? Живея в хотел. При мене идва една следователка. Казва се Лариса. Пълничка такава... Между другото, праща ти поздрави...

В слушалката прозвуча странен женски глас:

— Ку-ку, пиленце!

После отново заговори братовчед ми:

— Няма никаква нужда да летиш до Чита. Съдът, мисля, ще бъде в Ленинград... Мама знае ли?

— Не — казах аз.

— Добре...

— Боря! — виках. — Какво да ти изпратя? Сигурно си в ужасно състояние?! Ти уби човек! Човек уби!..

— Не викай. Офицерите са създадени да загиват... И още веднъж повтарям — това беше нещастен случай... А най-важното — къде изчезнаха цигарите?..

Скоро от Чита пристигнаха двама непосредствени участници в събитията. Така станаха известни подробностите по случая. Ето какво, оказва се, беше станало.

Бил нечий рожден ден. Празнували го сред природата. Боря дошъл едва вечерта, със служебната кола. Както винаги, не достигал алкохол. Гостите леко посърнали. Магазините били затворени.

Боря обявил:

— Отивам за самогон. Кой идва с мене?

Той бил пийнал. Опитвали се да го разубедят. Като резултат с него тръгнали трима. Включително и шофьорът на колата, който дремел на задната седалка.

След половин час блъснали мотоциклетист. Той починал, без да дойде в съзнание.

Участниците в пътуването били в истерия. А братовчед ми, напротив, изтрезнял. Той действал решително и точно. А именно, отишъл все пак за самогон. Това отнело петнадесет минути. След това раздал щедро самогон на всички участници в пътуването. Включително и на леко изтрезнелия шофьор. Той задрямал отново.

Едва тогава братовчед ми се обадил в милицията. Скоро пристигнала милиционерската кола. Бил открит труп, смачкан мотоциклет и четирима души в нетрезво състояние. При това братовчед ми се оказал най-трезвеният.

Лейтенант Дудко попитал:

— Кой от вас е шофьорът?

Братовчед ми посочи спящия шофьор. Сложили го в милиционерската кола. Останалите ги закарали по домовете им, след като им записали адресите.

Братовчед ми се криел три денонощия. Докато алкохолът не се изпарил. След това се яви в милицията с признание.

Шофьорът към този момент бил, естествено, изтрезнял. Държали го в килия за предварително задържане. Той бил убеден, че пиян е прегазил човек.

Тогава се появил братовчед ми и казал, че той е карал колата.

— Защо тогава посочихте Крахмалников Юрий Петрович? — ядосал се лейтенантът.

— Вие попитахте кой е шофьорът, аз отговорих...

— Къде изчезнахте през тези три дена?

— Уплаших се... Бях в шок...

Фалшивата гримаса на лицето на братовчед ми изразявала крехкост на психиката.

— Такъв като тебе да се уплаши! — не повярвал лейтенантът.

След това попитал:

— Бяхте ли пиян?

— Ни най-малко — отговорил братовчед ми.

— Съмнявам се...

Обаче вече не било възможно да се докаже нещо. Участниците в пътуването се кълнели, че Боря не е пил. Шофьорът се отървал само със служебно мъмрене.

Братовчед ми постъпил умно. Сега трябваше да го съдят не като пиян зад волана, а като виновник за нещастен случай.

Следователката Лариса му казала:

— Дори в леглото продължаваш да лъжеш следствието...

След седмица той се появи в Ленинград.

Леля вече знаеше всичко. Тя не плачеше. Обаждаше на писатели, които имаха връзки в милицията. Все същите — Юрий Герман, Метер, Сапаров.

В резултат от това не закачаха братовчед ми. Оставиха го на мира до съда. Само взеха от него подписка да не напуска града.

Братовчед ми се отби при мене в един от първите дни. Той попита:

— Нали си служил край Ленинград? Познаваш ли местната лагерна система?

— Общо взето, да. Бях в Обухово, Горелово, в Пискарьовка...

— Къде, според тебе, би било по-добре да лежа?

— В Обухово, мисля, режимът е по-лек.

— Накратко, трябва да отида и да се запозная...

Отидохме в Обухово. Влязохме в казармата. Поговорихме с дневалния. Научихме кои са там от познатите ми свръхсрочници. След минута в казармата дотичаха сержантите Годеридзе и Осипенко.

Прегърнахме се. Запознах ги с братовчед ми. После разбрах кой е останал от старата лагерна администрация.

— Капитан Дерябин, — отговориха свръхсрочниците.

Помнех добре капитан Дерябин. Той беше сравнително добродушен, нелеп пияница. Затворниците му крадяха цигарите. Когато служех, Дерябин беше лейтенант.

Позвънихме в зоната. След минута Дерябин се появи на портала.

— А! — извика той. — Дошъл е Серьога! Я да те видя как си. Чух, че си станал писател? Ето, опиши един случай от живота. В зоната един затворник катапултира. Изведох бригада водопроводчици на страничния пост. Поставих охрана. Отбих се по малка нужда. Връщам се — няма един затворник. Отлетял... Навели, разбираш ли, един бор. Закрепили затворника за върха му с монтажен колан и го пуснали. А затворникът се откопчал по време на полета и изчезнал. Отлетял почти до прелеза. Обаче сбъркал малко с преценката си. Надявал се да се приземи в снега до дървообработващото предприятие. А се получило така, че се озовал в двора на районния военен комисариат... И още — такъв чисто литературен детайл. Когато го залавяли, ухапал военния комисар по носа...

Запознах Дерябин с братовчед ми.

— Льоха, — каза капитанът, протягайки ръка.

— Боб.

— Та, — казвам, — не би било лошо да...

Решихме да излезем от казармата и да отидем в близката горичка. Поканихме Годеридзе и Осипенко. Извадихме от чантата четири бутилки „Зверобой". Седнахме на една паднала ела.

— Е, за всичко най-добро! — казаха надзирателите.

След пет минути братовчед ми прегръщаше Дерябин. И между другото му задаваше въпроси:

— Как е с отоплението? Много ли караулни кучета има на блокпостовете? Спазва ли се килийният принцип на охрана?

— Няма да пропаднеш — уверяваха го свръхсрочниците.

— Добра зона — твърдеше Годеридзе, — ще се поправиш, ще си починеш, богатир ще станеш...

— И магазинът е съвсем наблизо — вмъкваше Осипенко, — зад прелеза... Бяло, червено, бира...

След половин час Дерябин казваше:

— Настанявайте се, момчета, докато съм жив. Иначе ще уволнят Льоша Дерябин и ще ви дойде краят... Ще дойдат разни типове с незавършено висше образование... Тогава ще си спомните за Льоша Дерябин...

Боря записа домашния му телефон.

— И аз ще запиша твоя — каза Дерябин.

— Няма смисъл — отговори братовчед ми, — след месец ще дойда...

В електричката на път за вкъщи разправяше:

— Засега всичко не е чак толкова зле.

А аз едва не плачех. Изглежда "зверобоят" ми беше повлиял...

Скоро започна съдебният процес. Братовчед ми беше защитаван от същия адвокат Кисельов. Присъстващите непрекъснато му аплодираха.

Любопитното е, че той представи братовчед ми като жертва на събитията, а не покойния Коробченко.

В заключение каза:

— Човешкият живот прилича на планински път с множество опасни завои. Един от тях се оказа фатален за моя подзащитен.

На братовчед ми му дадоха отново три години. Този път вече – при строг режим.

В деня на съда получих колет от Чита. В него имаше десет кутии японски цигари "Хи лайт"...

Боря беше изпратен в Обухово. Писа ми, че лагерът е добър, а охраната — доста хуманна.

Капитан Дерябин се оказа човек на думата. Назначи Боря за резач на хляб. Това беше завидна номенклатурна длъжност.

През това време съпругата на братовчед ми успя да роди дъщеря им Наташа. Веднъж ми се обади и казва:

— Дават ни общо свиждане. Ако си свободен, да отидем заедно. Ще ми бъде трудно сама с кърмачето.

Тръгнахме четирима — леля, Лиза, двумесечната Наташа и аз.

Беше горещ августовски ден. Наташа плака през целия път. Лиза нервничеше. Леля я заболя главата...

Стигнахме до контролно-пропускателния пункт. След това се озовахме в стаята за свиждания. Освен нас там имаше още шестима посетители. Затворниците бяха отделени със стъклена преграда.

Лиза разповиваше дъщеря си. Братовчед ми все още не се появяваше. Аз се приближих до дежурния надзирател:

— А къде е Довлатов? — попитах.

Той отговори грубовато:

— Чакайте.

Казвам:

— Обади се на дневалния и извикай братовчед ми. И кажи на Льоша Дерябин, че съм наредил да те поразмърда!

Дежурният понижи леко тона си:

— Аз не съм подчинен на Дерябин. Подчинен съм на оперативния...

— Хайде, — казвам, — обади се...

Тогава се появи братовчед ми. Беше в сива лагерна униформа. Подстриганата му с машинка коса беше поизраснала малко. Беше загорял и сякаш беше станал по-висок.

Леля му подаде през процепа ябълки, салам и шоколад.

Лиза говореше на дъщеря си:

— Татуся, това е татко. Виждаш ли — това е татко...

А братовчед ми все ме гледаше. После каза:

— Панталонът ти е отвратителен. И цветът му е някакъв лайнян. Искаш ли да те запозная с един евреин? Тук в зоната има един евреин, който шие невероятни панталони. Между другото, фамилията му е Портнов (Шивачов – бел. ред.). Има и такива съвпадения...

Аз извиках:

— За какво говориш?! Какво значение има това?!

— Не мисли, — продължи той, — безплатно е. Аз ще дам парите, ти ще купиш материала, а той ще ушие панталоните... Евреинът казва: „Задникът е лицето на човека!" А сега погледни твоя... Някакви гънки...

Стори ми се, че за рецидивист той се държи твърде взискателно...

— Пари? — настръхна леля. — Откъде? Зная, че в лагера не е разрешено да имаш пари.

— Парите са като микробите — каза Борис, — има ги навсякъде. Като построим комунизма — тогава всичко ще бъде различно.

— Погледни все пак дъщеря си, — примоли се Лиза.

— Видях я, — каза братовчед ми, — чудесно момиче...

— Как сте — казвам, — с прехраната?

— Не е добре. Вярно, аз не ходя в столовата. Пращаме в хранителния магазин някой от свръхсрочниците... Понякога няма какво да се купи. След един часа не можеш вече да намериш колбаси и яйца... Да, съсипа Никита селското стопанство... А имаше време, когато хранехме Европа... Единствената надежда е частният сектор... Реставрация на непа...

— По-тихо, — каза леля.

Братовчед ми повика дежурния свръхсрочник. Каза му нещо полугласно. Той започна да се оправдава. До нас достигаха само откъслеци от фрази.

— Нали те помолих, — казваше братовчед ми.

— Помня — отговаряше свръхсрочникът, — не се притеснявай. Толик ще се върне след десет минути.

— Но аз те помолих за дванадесет и половина.

— Нямаше възможност.

— Дима, ще се обидя.

— Боря, ти ме познаваш. Аз съм такъв човек: обещах — ще го направя... Толик ще се върне буквално след пет минути...

— Но ние искаме да пийнем сега!

Попитах:

— Какво става? Какво има?

Братовчед ми отговори:

— Пратих един тип за водка и изчезна безследно... Пълен хаос, а не военно поделение.

— Ще те вкарат в карцера — каза Лиза.

— А в карцера какво, няма ли хора?!

Детето започна да плаче отново. Лиза се обиди. Моят братовчед ѝ се стори невнимателен и равнодушен. Леля пиеше едно лекарство след друго.

Времето за свиждане изтичаше. Един от затворниците го отведоха почти насила. Той се дърпаше и крещеше:

— Надка, ако ми изневериш — ще те убия! Ще те намеря и ще те натроша като маймуна... Гарантирам ти го... И помни, кучко, Вовик те обича!...

— Трябва да тръгваме — казах аз, — време е.

Леля се извърна. Лиза люлееше малката.

— А водката? — каза братовчед ми.

— Изпийте я — казвам, — сами.

— Исках с тебе.

— Не си струва, братле, какво пиене е това?...

— Както кажеш... Но този свръхсрочник ще го накарам все пак да си плати. За мене най-важното в човека е отговорността...

Изведнъж се появи Толик с една бутилка. Личеше, че е бързал.

— Ето — казва, — рубла и тридесет копейки ресто.

— Така, че да не виждам, момчета — каза дежурният, подавайки на Боря една емайлирана чаша.

Братовчед ми я напълни бързо. И всеки отпи по глътка. Включително затворниците, техните роднини, надзирателите и свръхсрочниците. И дежурният...

Един небръснат татуиран затворник, вдигайки чашата, каза:

— За нашата велика родина! Лично за другаря Сталин! За победата над фашистка Германия! От всички наземни оръдия — бум, бум!..

— Да живее мъхнато-реакционната клика на Имре Над! — подкрепи го втори...

Дежурният докосна братовчед ми по рамото:

— Боб, извинявай, време е да тръгваш...

Сбогувахме се. Стиснах ръката на братовчед си през отворчето. Леля гледаше мълчаливо сина си. Лиза изведнъж заплака и събуди заспалата Наташа. Тя нададе писък.

Излязохме и започнахме да търсим такси...

Мина около година. Братовчед ми пишеше, че всичко върви добре. Той работеше като резач на хляб, а когато Дерябин се пенсионира, стана електротехник.

След това при братовчед ми отиде един представител на УВД. Решено било да се направи документален филм за лагерите. За това, че съветските лагери са най-хуманните в света. Филмът се предвиждаше за вътрешна употреба. Наричаше се сухо: „Методи за охрана на изправително-трудовите колонии със строг режим".

Братовчед ми пътуваше по отдалечените лагери. Предоставиха му служебен автомобил „ГАЗ-61". Дадоха му съответната апаратура. Винаги го придружаваха двама надзиратели — Годеридзе и Осипенко.

Братовчед ми успяваше да се отбива често вкъщи. Няколко пъти ме посети.

До лятото филмът беше готов. Братовчед ми изпълняваше едновременно функциите на кинооператор, режисьор и диктор.

През юни имаше прожекция. В залата седяха генерали и полковници. При обсъждането на филма генерал Шурепов каза:

— Добър, нужен филм... Гледа се като „Хиляда и една нощ"...

Хвалеха Боря. До септември трябваше да го освободят.

Най-накрая долових най-важната черта в характера на братовчед ми. Той беше несъзнателен стихиен екзистенциалист. Можеше да действа само в гранични ситуации. Да прави кариера само в затвора. Да се бори за живота — само на ръба на пропастта...

Най-накрая го освободиха.

Оттук нататък съм принуден да се повторя. Леля се обади на Юрий Герман. Братовчед ми го взеха като общ работник в студиото за документални филми. След два месеца работеше като звукооператор. А след половин година — като началник на отдела по снабдяване.

Приблизително по същото време мене ме уволниха окончателно от работа. Пишех разкази и живеех с пенсията на майка ми...

Когато леля се разболя и почина, сред нейните документи намериха портрет на сивоок чаровен мъж. Това беше заместникът на Киров — Александр Иванович Угаров. Той приличаше на братовчед ми. Макар че изглеждаше значително по-млад.

Боря и преди знаеше кой е баща му. Сега по тази тема се заговори открито.

Братовчед ми можеше да се опита да намери своите роднини. Но не пожела. Той каза:

— Имам тебе и никой друг...

После се замисли и добави:

— Колко странно! Аз съм наполовина руснак. Ти си наполовина евреин. Но и двамата обичаме водка с бира...

През седемдесет и девета година реших да емигрирам. Братовчед ми каза, че няма да дойде.

Той отново започна да пие и да се бие в ресторантите. Заплашваха го с уволнение от работа.

Мисля, че можеше да живее само в неволя. На свобода се разпускаше и дори се разболяваше.

Казах му за последен път:

— Да тръгваме.

Той реагира вяло и тъжно:

— Всичко това не е за мене. Нали трябва да се ходи по институции. Трябва да убеждаваш всички, че си евреин... Неудобно ми е... Ех, ако можеше, както съм махмурлия, хоп – и на Капитолийския хълм...

На летището братовчед ми се разплака. Явно беше остарял. Освен това, да заминаваш е винаги много по-лесно, отколкото да оставаш...

Четвърта година живея в Ню Йорк. Четвърта година изпращам колети в Ленинград. И изведнъж получавам пакет — оттам.

Отворих го в пощата. Вътре имаше синя трикотажна фланелка с емблемата на олимпийските игри. И още — тежък метален тирбушон с усъвършенствана конструкция.

Замислих се — кои са били най-скъпите неща в живота ми? И разбрах: четири бучки захар, японски цигари "Хи лайт", една синя фланелка и ето този тирбушон...

сряда, март 19, 2025

ПАНДО КЛЯШЕВ / ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА В КОСТУРСКО - XI

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Claude 3.7 Sonnet и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК: I; II; III; IV; V; VI; VII; VIII; IХ; Х

„ПАНДО КЛЯШЕВ / ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА В КОСТУРСКО“ в „Библиотека на Павел Николов“

XI.

Първото сражение с турците. Последствията. Таен гръцки комитет. Смъртта на Марко войвода.

Като пристигнаха благополучно ония изровени пушки, а така също и първата дружинка, при всичките мъчнотии наново изпратихме добитъци за нови пушки. Понеже не изнасяше на комитета да тегли разноските на дружинките, поради гръцките спънки те се и забавяха, и понеже дружинки се наемаха сами да отиват на свой риск по оръжие, комитетът само веднъж плати на първата дружинка. След големи мъчнотии добитъците, натоварени с патрони и пушки, повторно успяха да се върнат благополучно.

В това време, докато беше Чакаларов в Гърция, стана първото сражение в Костурско на 11 срещу 12 февруари в с. Шестеово между турската жандармерия (организирана сган арнаути, бивши разбойници, за да гонят пак разбойници) и нашата чета в състав от 6-ма души. Бяхме тръгнали за Шестеово - тъкмо се разпределихме в селото в две къщи. Кузо отиде на свиждане при учителката Василка Иванова, на която беше годеник. И Петров, който беше във втората къща, си отишел у дома (той е от същото село). На пътя от Сетомо за Шестеово бяха ни съгледали турци, които чакали с хрътки за лов. Те ни следили, проводили в Костур известие и от там със проводили жандармерия. Преди да съмне ни обадиха, че аскер иде. Скоро се събрахме и тръгнахме да излезем от другия край на селото. Но ненадейно гръмнаха пушки и падна Кузо, който вървеше напред, ранен в десната ръка и продупчен в гръдния кош в слабините. Той само с револвера в ръка се затича в първата къща и се затваря. Турците го подгонват. Ние не виждаме Кузо, понеже беше на 30 крачки пред нас.

Единият ни другар, Кирияко, успе да избега още при първия гърмеж от селото. Останахме ние четирима — аз, Петров, Кольо и Наке. Взехме позиция. Един турчин пада съвсем близо до нас. Зададе се и втори турчин и пада тай също. От нашите наместо падна Наке. Кузо, ранен, в една къща, искали да го преместят в друга къща, но като видял, че е тежко ранен и че ръката му е счупена, пожелали да го преместят в съседната къща, гдето живееше годеницата му, учителката. Тук той решава да се самоубие, а и тя същото решила и те се самоубиват, като затворили вратата на стаята. На другия ден турците разкриха вратата и ги намериха убити. Ние се прикрихме в една къща, в едно скривалище, като дадохме две жертви Наке и Кузо. Турците убиха и двама души от селската стража, та всичко четирима. Петров беше се измъкнал та бяха вече се събрали от селата Кономлади, Турие, Поздивища и пр. до 60 души въоръжени и бяха стигнали до Черновища 2 часа до Шестеово. Но като бяха разбрали, че всичко е свършено, върнали се назад. Москов беше писал и на другите села да бъдат готови за помощ, но не стана нужда.

Иванчо подробно беше изказал за всичките убийства, извършени от комитета до тогава, в следствие на което се освободи и набеденият по Касъмовото убийство Хюсеин бег. Стана явно и Сотировото убийство, както и убийството на Трайков в Косинец и пр., и сега всички убийства вече взеха да се приписват на комитета. Понеже от друга страна бе се узнало, че Иванчо и бинбашията взимали рушвет, затова турците освободиха без присъда около 40 души затворени в Корча, между които бяха и най-първите комитетски работници, даже и убиецът на Касъма между тях, Вас. Бекяров.

След случката в Шестеово двете чети се сгрупираха заедно и вървяхме вече с Москова. Срещна се Поп Трайко с Коте, опрости му всичко и го надума да отиде да действува с четата си в Преспата, да не бърка в нашия район, да не прибира отцепници, които за престъпления, извършени у нас, бягат при него, изобщо един временен компромис с него се постигна. Понеже поради нашите организационни работи много се спирахме, по два дена в едно село, четата, която вървеше с нас, бездействуваше, а това зле се отразяваше върху момчетата. Затова решихме да отделим четата под войводството на Митре Влашето, посвободно да се движи, а ние да се занимаваме по селата с организационни работи. Петров след случката в Шестеово се отцепи от нас, недоволен от своето подредено положение, защото трябваше да иска позволение от мене, да иска отпуск и пр., а той имаше връзки с жени, та нашият контрол му тежеше. Той се отцепи и се присъедини към Коте. А ние по морални въпроси бяхме строги, особно по отношение към жените. Един път, в с. Брайчино в Преспата, уж случайно домакинът изпуснал револвера и право в главата на Петрова, от което Петров и умря (през май месец 1902).

Чакаларов още в Гърция беше узнал, че Коте е във връзки с гръцкия владика. Ние отначало не вярвахме, но сетне се убедихме и пак мислехме да го премахнем, но пак не стана.

Аз и Чакаларов пак поведохме половината чета в Корещата, а Москов и Митре в Пополе.

В с. Поздивища тогава беше се устроил таен гръцки комитет. Селяните ни донесоха, че влади-ката им обещавал, че безплатно ще им се дадат гръцки пушки, че гръцка чета ще дойде и пр. Аз с Чакаларова гледахме да хванем нишките на тоя нов комитет. Чакаларова щял в Гърция да го убива един пратеник на тоя комитет - Георги Гямчето, но Чакаларов усети това и о време избяга. Затова ние заедно с Чакаларова хванахме Георги Гямчето и поп Илия от Поздивища, ядката на гръцкия комитет в това село. Една нощ, на 5 май, измъкнахме поп Илия от къщата в гората Лисец, гдето му казахме, че ще бъде наказан с смърт. Той написа една изповед и проклятие до гръцкия владика, в което признава, че е заслужил да мре. Призна се и той, па и Георги Гямчето, че е бил изпратен от него да убива Чакаларова.

След тази екскурзия, понеже нямахме пари, решихме да заловим един гъркоман Аристотел Лумбуров в Костур, голям богаташ, родом от Дъмбени. На него беше изпроводена разписка и не беше я изплатил. Нашата чета се нагърби с тая работа. Намерихме за добре да пратим Поп Трайкова в България, да се срещне с Делчева, за да ни се изпрати едно лице, което разбира от военното изкуство. А в това време Делчев от България беше изпроводил Попова и Калканджиева за войводи с няколко момчета. Поп Трайков беше ги срещнал в Атина. Понеже Поп Трайков беше и болен (килав) отиде в София, гдето го оперираха.

Ние пък на 31 май успехме да заловим Аристотела на пътя между Тръстеник и Капещица. Убихме двама конни заптии, които го придружаваха. Заловихме го с жена му и с дете на 1 1/2 год. Те, като чуха пушките, много се изплашиха. Жената беше арнаутка, изплаши се много. Чакаларов им говори по арнаутски, па и момчетата по гръцки, та се поуспокоиха малко. Подкарахме конете им, те разбраха по пътя, че сме комити и още повече се успокоиха. Доведохме ги на „Вълканова чешма" в Смърдешката планина. Там ги пазеше стража. Един от кираджиите с тех беше се отървал и обадил в Биглища, от гдето мюдюринът с потеря се дигна (60 души) де ни гони. Ние бехме 13 души. Два часа преди да се съмне, застигна ни потерята. Напразно гърмеха турците, вечерта очистихе прохода. Ние решихме да ги пуснем и двамата, мъж и жена, понеже беха младоженци, а пък требваше да оставим жената в гората. Той обеща да проводи доброволно една сума, която в същност не проводи. Малкото детенце врекаше, та беше опасно за четата да се пътува с него.

След тая случка прибрахме се с Москова да заловим пътя в Ресенско, за да освободим Павел Христов, когото прекарваха в Битоля, но не успехме. Научихме се, че Попов не можел да мине границата и че се издавили в реката. Пратихме куриер с 10 лири, но и куриерът биде затворен. Между туй Поп Трайков в София, като се научил за нещастието с Попова, че се издавили, определил с Делчева нови войводи, именно Георги Папанчев от Сливен, от школата на запасните офицери, и Никола Андреев от Мокрени. Те беха направо тръгнали и към 2 юлий пристигнаха в Костурско.

(Следва)

вторник, март 18, 2025

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ (ЧАСТ II, ГЛАВА 6)

ПРЕВЕЛ: Claude 3.7 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

МАРСЕЛ ПРУСТ: “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11

ФРАНЦ КАФКА: “ПРЕОБРАЖЕНИЕТО“ - 1, 2; 3; 4; 5; 6; 7; 8

ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ - 1; 2; 3; 4; 5; 6; 7; 8; 9; 10

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ДЖЕЙМС ДЖОЙС (1882-1941) – “ОДИСЕЙ“ (1922)

(продължение)

ЧАСТ II, ГЛАВА 6

Време: Около два часа следобед.

Място: Националната библиотека.

Действащи лица: Стивън е изпратил телеграма на Бък Мълиган, намеквайки, че трябва да му отстъпи кулата, а междувременно говори в библиотеката за Шекспир с писатели и учени от групата "Ирландско възраждане". Сред тях е Томас Листър (реално име. — В. Н.), наречен в романа квакер-библиотекар, защото носи широкопола шапка, за да прикрива обширната си плешивост; в сянка — висока фигура в рошава домашно тъкана дреха — е А. Е. (псевдоним на известния ирландски писател Джордж Ръсел), когото Блум среща на улицата в предишната глава; тук е и веселият пуританин Джон Еглинтън, и Ричард Бест, от чиято фамилия, буквално означаваща Най-добрият, Джойс прави игра на думи, давайки на мистър Бест и на леглото, което Шекспир завещава на съпругата си Ан Хатауей, общия епитет "second-best" (второкласен); Бест е изобразен като посредствен и повърхностен литератор; скоро идва и подигравачът Малахи Мълиган с лимонена жилетка и с току-що получената от Стивън загадъчна телеграма.

Действие: В своите разсъждения за Шекспир Стивън твърди: 1 — че призракът в „Хамлет" е всъщност самият Шекспир; 2 — че Хамлет трябва да се отъждествява с Хамнет, малкия син на Шекспир, и 3 — че Ричард Шекспир, братът на Уилям, е имал връзка с жената на Уилям, Ан, което обяснява горчивината на пиесата. Когато питат Стивън дали вярва в своята теория, той отговаря веднага: „Не". Всичко в тази книга е оплескано. Разсъжденията във въпросната глава са по-забавни за писателя, отколкото за читателя, затова подробностите могат да се пропуснат. Но именно в тази глава Стивън научава за първи път за Блум.

Джойс е преплел пътищата на Стивън и Блум много по-тясно, отколкото обикновено се смята. Пресичането започва много преди Блум да мине покрай Стивън в библиотеката. То започва със сънища. Никой досега не е отбелязал — наистина, малко е написано за истинския Джойс, за художника Джойс, — та още нито един коментатор не е отбелязал, че, както в „Ана Каренина" на Толстой, така и в „Одисей" има знаменателни двойни сънища; иначе казано - по едно и също време двама души сънуват един и същи сън.

На една от първите страници Стивън се оплаква на Малигън: Хейнс го събудил през нощта с викове, че трябва да застреля някаква черна пантера. Черната пантера води към Блум в черното облекло, към ласкавата черна котка. Ето как става това. След като получава заплатата си, Стивън наблюдава на плажа събирачите на мекотели и тяхното куче, което току-що си е доставило "дребната радост на дрипльовците", като е вдигнало крак до скалата. Чувството за вина, породено от загадката за лисицата, зададена на учениците, първоначално помрачава мислите на Стивън: „Докато задните му лапи риеха пясъка, предните го замазваха, заплескваха. Нещо е заровено там, моята баба. Заби муцуна в пясъка, рови, изравя, но ето че щръкна, изправи се, наостри уши, задращи отново, ноктестите му лапи яростни и настървени, спира за миг, леопард, пантера — заченати в прелюбодеяние, лешоядстват над мъртвите.

Когато онзи (Хейнс – Вл. Н.) ме събуди през нощта, това беше същият сън или може би не? Чакай. Врата отворена към тесен проход. Улица на блудници. Спомни си. Харун ал-Рашид. Аха, още малко, почти си спомни. Онзи мъж ме поведе, говореше ми нещо. Не изпитвах страх. Държеше любеница и я опря в лицето ми. Усмивка: кремоплодов аромат. Такива са правилата, рече. Влизай. Ела. Застлан червен килим. Ще видиш кой“.

Това е пророчески сън. Но да отбележим, че към края на глава 10 от втората част Блум, който на свой ред се намира на плажа, си спомня смътно съня, който е сънувал през същата нощ като Стивен. Първоначално мислите му са заети с рекламата, после се въртят около предишната му любов, застаряващата и непривлекателна госпожа Брийн и нейния съпруг, с когото си направили шега, принуждавайки го да се обърне към адвокат относно получено обидно писмо. „Със сиви фланелени кюлоти до коленете от по три шилинга чифта — страшно на сметка. Обикновена и обичана, обичана завинаги, така казват. Грозна: няма жена, която да се мисли за такава. Живей, люби и бъди красив, защото утре всички ще умрем. Гледам го понятията как се мъкне по улиците, мъчи се да разбере кой му е свил този номер. П.И.: пи. Как кой — съдбата. Засега е той, не съм аз. Често гледаш и с разни магазинчета се случва. Всяка беда повлича крак. Какво сънувах снощи? Чакай да си спомня. Беше много объркано. Тя беше обута с червени чехли. Турски. И с шалвари“. След което мислите на Блум преминават към друго. Още едно споменаване се промъква в глава 11, наистина, без нови подробности: „Блум бе изпаднал в голяма прималялост и едва бе тръгнал да се посъвзема, било поради туй, че снощи бе сънувал странна фантастичност, в която дамата на неговото сърце госпожа Мол носеше червени чехли и чифт турски шалвари, които според посветените в тез неща вещаели промяна...“.

И така, в нощта от 15 срещу 16 юни Стивън Дедалиус в своята кула в Сандикоув и Блум в своето съпружеско легло в къщата на улица „Екълс“ сънуват един и същи сън. Каква цел преследва Джойс с тези двойни сънища? Той иска да покаже, че в своя "източен" сън Стивън е предвидил как мургав непознат ще му предложи пищните прелести на своята съпруга. Мургавият непознат е Блум. Да разгледаме друг откъс. Блум отива да купи бъбрек за закуска и го спохожда много сходно източно видение: "Някъде из Изтока; ранно утро; поемаш призори, все пред слънцето крачиш, изпреварваш го, деня му открадваш. И ако така я караш, формално погледнато, няма и с ден да остарееш. Крачиш по пясъка, странни земи, приближаваш градска порта, отпред стърчи стража, издигнал се от редник, големите мустаци на стария Туийди (бащата на Моли – Вл. Н.), облегнат на дълго копие. Шляя се по улици, заслонени със сенници. Край мен затюрбанени глави. Тъмните пещери на килимарски магазини, едър мъжага, Страшният турчин, седи по турски, пуши наргиле. Улични търговци се провикват, крещят. Подправена с копър вода за пиене, шербет. Цял ден нагоре-надолу. Навъртат се наоколо джебчии. И какво от това, и те са хора. Продължавам по пътя на залеза. Сенки на джамии върху стройни колони: свещеник със свитък с ръка. Дърветата трепетликат, донасят вечерния бриз. Продължавам. Златист заник. Майка стои и гледа от прага на къщата си. Извиква на децата да се прибират, на нейния си сумрачен език. Висок дувар: зад него струни ридаят. Нощ, небе, луна, виолетово — също като новите жартиери на Моли. Струни. Чуй. Момиче свири на един от онези инструменти, как им викаха: цимбали. Отминавам."

Около три часа Блум напуска библиотеката, и Стивен, излизайки заедно с Мълиган, вижда за първи път през този ден Блум, когото познава бегло. Точно тук Стивен разпознава в Блум непознатия от своя сън: „— Отново добър ден — рече Бък Мълиган.

Порталът.

Тук се взирах в птиците за някакво знамение. Ангус с птиците на вдъхновението. Долитат, отлитат. Снощи и аз летях. С лекота. Хората се удивляваха. После прелетях улицата на блудниците. Поднесе ми кремоплодов пъпеш. Влизай. Ела. Ще видиш кой.

— Евреинът скитник — прошепна Мълиган с паляческо благоговение. — Видя ли му очите“? И по-надолу: „Черният гръб мина пред тях. Походка на леопард, надолу, през входа, под бодливите шипове на решетестата външна ограда.

Те след него“.

Тъмният гръб на Блум, неговите стъпки на леопард. Веригата се затваря.

Двойният сън на Блум и Стивън ще напомни за себе си и по-нататък, в кошмара на глава 12. Ремарката гласи: "(Блум) поглежда нагоре. Мираж сред финиковите палми: пред него изниква красива жена в ориенталски одежди. Пищна плът изпълва алените ѝ шалвари, а нагоре — сърмено елече. Широк жълт колан я опасва. Бял яшмак, който нощем се променя във виолетов, скрива лицето й така, че се виждат само големите ѝ тъмни очи и гарвановочерната ѝ коса.."

„Моли!“ — възкликва Блум. В подобна сцена, но много по-късно Стивън казва на едно от момичетата: „Чуйте. Сънувах диня“, на което едно от тях отгова­ря: „Значи ще отидеш в странство и ще се влюбиш в чужденка“. В динята от съня на Стивън се отгатва в закръглеността на Моли Блум (част III, глава 2, въпроси-отговори): Блум «целунал закръглените сладкодъхави мекосочни дини на отзадието й, по една целувка върху всяко окълбено мекосочно полушарие, навътре помежду сладкодъхавите гънки с томителна, продължителна, възбудителна, устнодопирна целувка».

Сънищата двойници на Стивън и Блум се оказват про­рочески. В предпоследната глава на книгата у Блум въз­никва желание да направи същото, което е искал да направи непознатият в съня на Стивън, а именно: иска да запознае Стивън със съпругата си, за да отстрани по този начин Бойлан; тази тема е развита и в глава 1 от част III.

(Следва)

понеделник, март 17, 2025

ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ / Глава 14. СЪДБАТА НА БРАТ МИ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ ЕЗИК: Claude 3.5 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК

ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА / Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1; 2 / Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА - 1; 2; 3 / Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ - 1; 2; 3; 4 / Глава 5. НАСТЪПЛЕНИЕ В КАЛ - 1; 2 / Глава 6. - МОСКОВСКА ВАКАНЦИЯ / Глава 7. - ЖЕНА НА ФРОНТА / Глава 8. - БРОД ПРЕЗ БЕРЕЗИНА / Глава 9. - ОТНОВО В МОСКВА / Глава 10. - ПРОБИВ НА ОТБРАНАТА КРАЙ ОРША / Глава 11. - ИЗТОЧНА ПРУСИЯ. „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ / Глава 12. - „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ (ПРОДЪЛЖЕНИЕ) / Глава 13. - ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ВОЙНАТА

"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава 14. СЪДБАТА НА БРАТ МИ

Въпреки че баща ми е завършил само четири класа, почеркът му беше калиграфски, а подписът му имаше, освен буквата "Н" и "Рабичев", четири калиграфски извивки и завъртулки, опасващи цялата група от букви.

Рисунка? Хералдика? Белег на човека, на неповторимата му личност? Знак?

От една страна подписът му имаше наистина несъмнена неповторимост, от друга, сякаш бидейки документ на епохата, напомняше донякъде и подписите на началниците на отдели, и подписите на писателите, и подписите на царските министри и великите князе.

Забравих да напиша, че след училище баща ми се занимавал около десет години със самообразование в библиотеките, че дядо ми, горски пазач, викал всяко лято от Киев в Чернобил студенти, които преподавали на единадесетте му деца не само алгебра и география, но и краснопис.

Може би тук имаше традиция и някакъв елемент на честолюбие – макар че не сме от благородно потекло, не сме по-лоши от най-известните адвокати, дворяни и князе.

Може би е било така.

Огромно количество прочетени и конспектирани книги. Достоевский, Лев Толстой, Куприн, Пушкин, Тургенев; великолепна памет, организационни способности.

Може би с такъв подпис е било по-лесно да се намери работа? Да се спечели уважението на съвременниците?

Подписът на човека от XVIII и XIX век е неговата визитна картичка.

Мечтата за такъв подпис живееше и в мене, и в душата на брат ми Виктор. Той беше май само на шестнадесет години, когато взе няколко листа хартия и ги покри всичките със своите упражнения. Искаше подписът му да не е по-лош от този на баща ни.

Но трябваше да измисли нещо свое.

Баща ни беше Николай и в началото имаше отворената буква "Н", а при него кръглата буква "В" и всичко беше вече различно.

Той се учеше да се подписва, а аз седях до него.

Остана доволен от себе си, прекрати опитите и през всичките предвоенни години се подписваше така в книгите си, в тетрадките си, във всички необходими случаи от живота, а когато започна войната - в края на всичките си забележителни писма.

По този начин подписът на брат ми Виктор остана завинаги в съкровищницата на моята памет.

Но работата не е в това.

На 15 август 1942 година майка ми получила писмо от Виктор, че е излязъл от болницата, получил е новите машини и скоро ще бъде отново в Сталинград.

В края на писмото бил посочен новият адрес на полевата му поща.

Повече писма от него нямало.

Всички писма на родителите ми след две седмици се връщали обратно. На последния въпрос до канцеларията на Върховния главнокомандващ маршал Сталин последвал отговор, че военната част п. к. 218768 не е в състава на фронта и че, вероятно, брат ми е изчезнал безследно. Там не било казано, че изчезнала безследно и цялата му танкова бригада.

Град Льовенберг, юли 1946 година

Два месеца след победата аз все още бях в състава на моята рота в силезийския град Льовенберг и, както вече писах по-горе, през деня се занимавах с моя взвод със строева подготовка и телефония, а през нощта пиех с офицерите от ротата трофейни вина и мечтаех напразно за демобилизация.

Запознах се с един капитан от съседната част. Дойде при мене, протегна ръка и казва:

– Андрей Тупицин.

– Леонид Рабичев – отговарям на капитана.

– Значи стопанството, разположено от другата страна на пътя, е твое? – пита Тупицин.

– Ами не – казвам, – нямам никакво стопанство, имам взвод, свързочници.

А той:

– Зад пътя има табела: „Триста метра до стопанството на Рабичев".

Нещо трепна в сърцето ми. Рядка фамилия. Дали не е брат ми? Чувал съм за такива истории. В резултат от изгаряния хората се преобразявали до неузнаваемост. Лицата, набраздени с грапави белези, наподобявали лицата на прокажени или сифилитици, непознатите хора се дърпали настрани, познатите също не се държали особено понятно. Някои изчезвали и започвали нов живот – щастлив или нещастен.

„А какво ако – помислих си, – и той е направил същото?"

Излязох тичешком от къщата, пресякох пътя, приближих се до табелата и се вцепених.

На табелата под думите „Стопанство на Рабичев" стоеше подписът на брат ми – същият онзи, предвоенният, измислен преди дванадесет години, малко приличащ на подписа на татко, но не неговият, а на Витя, особеният и неповторим негов подпис.

Сърцето ми биеше силно. Втурнах се обратно, намерих командира на ротата, помолих го да ме освободи за един ден от занятията, взех със себе си моя ординарец Корольов, той впрегна коня, качихме се на трофейната ми двуколка и стигнахме до табелата. Под подписа на брат ми една стрелка сочеше посоката, в която се е придвижила войсковата част. Минахме по шосето около три километра – завой надясно и табела: „Стопанство на Рабичев", подписът на брат ми, стрелка – два и половина километра. След двадесет минути фолварк, артилеристи. Питаме:

– Това ли е стопанството на Рабичев?

Един лейтенантът от артилеристите отговаря:

– Закъснял си, лейтенанте, с едно денонощие. Вчера стопанството се премести, а указателят накъде е на успоредното шосе, на около четиристотин метра от нас.

Пресичаме едно поле, гора, излизаме на успоредното шосе – подписът на Виктор и стрелка.

– Лейтенанте, – казва Корольов, – какво е това стопанство, защо е постоянно в движение? Да не би да са сапьори?

Свивам горчиво рамене. Вече е обяд, изминахме около петнадесет километра и ето отново стрелка и подпис, този път до една дървена боядисана Мадона, и завой наляво, на изток. Стрелка – подпис, стрелка – подпис. Изминахме още дванадесет километра, кръстопът, стрелка на юг.

Конят е уморен и разбирам, че се въртим в някакъв омагьосан кръг.

Разпрегнахме коня, пуснахме го на ливадата, запалихме огън, варим супа, разстиламе плащ-палатките и почиваме. Спомням си как брат ми преди войната доведе у дома на булевард „Покровский“ Козин и Ашкенази. Те свириха и пяха цяла вечер, а мене ме порази изобилието от бръчки по лицето на младия Ашкенази.

Или го бъркам с някого?

Брат ми беше председател на клуба за отдих към Машиностроителния институт. Ето, обявява поредния номер от програмата.

Най-модният в навечерието на войната джаз от Цфасман.

До неотдавна джазовата музика беше забранена. А най-модна беше чуждестранната плоча "Хау ду ю ду ду, мистър Браун!".

Ол райт! Впрягаме коня. Десет километра до следващото кръстовище и следващия подпис и стрелка.

Започва да се стъмва.

- Може би стига? - казва Корольов.

Този път стрелката сочи на юг, бързаме, движим се по поредното шосе един час и изведнъж откриваме позната врата, познатия фолварк и същия първи указател, който ме хвърли в неописуемо вълнение...

Наистина бяхме направили пълен кръг, не намерихме стопанството на Рабичев, глупаво беше да повтаряме маршрута втори път. Да опитаме да разберем в щаба на армията? Но това стопанство можеше да е от друга армия или дори от друг фронт.

То се движеше, но накъде? Защо?

След края на войната почти всички бойци и офицери от армията имаха по два-три чифта трофейни ръчни часовници и имаше едно такова развлечение. Приближава се по пътя непознат лейтенант и казва:

– Махнем не глядя!

Махнем – означаваше да разменим [1]. Аз имах германски часовник, а той? Усмихнато добро лице.

– Махнем, махнем – казвам и получавам великолепен швейцарски часовник, циферблатът прозрачен, корпусът прозрачен и се вижда как се въртят колелцата.

– Е, имаш късмет – казва непознатият лейтенант.

Всичко това се случи пред очите на старшината на моята рота Чумиков.

Тогава той се приближи до мене и казва:

– Махнем не глядя!

Исках да му направя подарък, бяхме стигнали заедно от Москва до Кьонигсберг и освен добро, нищо друго не бях видял от него.

– Махнем, махнем – казвам. И ето, той има моя швейцарски часовник, а аз – обикновен германски, но и двамата сме доволни. Точно с този часовник, на Чумиков, се демобилизирах през 1946 година, а след дванадесет години той спря и аз отидох в часовникарското ателие на ъгъла на улица „Херцен“ и булевард „Суворов“.

Подавам часовника на гишето. Часовникарят попълва разписката и пита:

– Фамилия?

– Рабичев – казвам аз.

– Ама не – казва той – каква е вашата фамилия?

– Рабичев, Рабичев! – казвам аз, а той:

– Какво, не виждате ли фамилията ми над прозорчето? Аз съм – казва той – Рабичев, а вие?

– Да, и аз съм Рабичев. Какво щастие – казвам, – такава рядка фамилия и изведнъж се срещаме.

А той:

– Как рядка? Имам двадесет роднини и всички са Рабичеви.

– А къде живеете?

– Наблизо, на булевард „Суворов“, а те са в Киев.

– Някой от тях воювал ли е? – питам аз.

– Ама почти всичките – отговаря той, – имаше даже един генерал.

– Вижте – казвам, – аз съм художник, имам наблизо ателие, може би след работа ще наминете към мене?

– Не мога – казва той – и не искам. Омръзнали са ми моите роднини, а сега и вие. Часовника ще поправя, но няма да идвам.

След една седмица получих часовника, а майстор Рабичев не ме позна, дори не ме погледна.

Десет години по-късно една вечер в жилището ми на булевард „Покровский“ иззвъня звънецът. На отвън стояха двама възрастни подполковници.

– Вие ли сте Рабичев? – попита единият от тях.

– Да.

– А какъв сте на Виктор Рабичев, който през 1942 година командваше танков взвод край Сталинград?

– Брат съм му.

– А баща му и майка му живи ли са?

– Майка – казвам – е в кухнята, а баща ми почина през 1952 година.

Сърцето ми биеше силно.

– Жив ли е? – питам. – Откъде сте и защо не дойдохте по-рано?

– Не казвайте нищо на майка си, нека отидем на булеварда.

Излязохме на булевард "Покровский", седнахме на една пейка.

– Минаваме пътьом от Ленинград, бяхме с вашия брат и видяхме всичко.

– Ние го погребахме – каза вторият.

– Кога загина, как, къде? – попитах аз.

– След като го погребахме, макар и да не знаехме как, искахме да съобщим на родителите му. Но на следващия ден цялата ни бригада беше унищожена, оказахме се в различни болници, после и в различни армии. Водеха се тежки боеве, а по-късно не можехме да намерим подходящите думи, толкова противоестествено беше всичко.

– В онази августовска нощ бяхме много уморени и беше такава жега...

– Брат ви заспа и насън, като не успя да се задържи на бронята, беше смазан от веригите на своя танк.

Сбогувахме се. Разхождах се ужасен по булеварда. Не знаех, че някой можеше да умре така на война.

Научих също, че Виктор имал само три боя.

На 23 юли 1942 година, по време на втория бой немците запалили танка на Виктор. Получавайки тежки изгаряния, попаднал направо от бойното поле в болница. След петнадесет дена излязъл от болницата и след още пет дена получи нов взвод. По време на третия бой унищожил батарея на противника. За щастие, никой от танкистите не пострадал.

Не можех да разкажа нищо на мама и тя почина след десет години, без изобщо да научи как си е отишъл от живота нейният безследно изчезнал син.

Писмата му от фронта, до последната телеграма, пазя при мене. Името му е изсечено на мраморната плоча във фоайето на Машиностроителния институт на улица „Валдковский“. На 13-та улица „Паркова“ има стела, поставена в чест на загиналите във войната ученици от неговото училище.

БЕЛЕЖКИ

1. Целият израз „махнем не глядя“ (фонет. „махньом не глядя“) означава да разменим, без са гледаме предварително кой какво ще даде и получи.

(Следва)

неделя, март 16, 2025

АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ / „ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА“ / ПРИЛОЖЕНИЕ / ОРЕЛЪТ ЗА ОБЩО ПОЛЗВАНЕ И САБЛЕЗЪБИЯТ КРЕМЪЛ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Claude 3.7 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

"ПРЕДИСЛОВИЕ": 1; 2; 3; 4 / Глава I МОЗЪКЪТ НА ИСУС И МОЗЪКЪТ НА САТАНАТА / Глава II ПОЖАР В ТЕАТЪРА НА УСЛОВНИТЕ РЕФЛЕКСИ / Глава III ЗАДНИК-2 / Глава IV ДЕЦА НА УЖАСА, ВНУЦИ НА КОШМАРА / Глава V МЪРШОЯД – ТОВА ЗВУЧИ ГОРДО / Глава VI ДИАМАНТЕНАТА ТУХЛА / Глава VII ИЗОБРЕТЯВАНЕ НА ЛЮБОВТА / Глава VIII КАМЪК В ЛАПАТА / Глава IХ ДЕНЯТ НА ИЗГУБЕНАТА ОПАШКА / Глава Х ГЕНЕРАТОР НА ГЛУПОСТТА / Глава XI ПЛАНЕТАТА НА ТЪПИТЕ / Глава XII ЧЕРНАТА КОМЕДИЯ НА МОЗЪЧНИТЕ ПОЛУКЪЛБА / Глава XIII НАХЛУВАНЕ НА РАЗУМА / Глава XIV ПТИЧИТЕ ПРАВА НА РАЗУМА / Глава XV ДОБРЕ ОХРАНЕНА ХИМЕРА / Глава XVI ВЕЛИКАТА МОЗЪЧНА ПУСТИНЯ / Глава XVII ЖИВОТНО, УПРАВЛЯВАНО ОТ ЛЪЖА / Глава XVIII МЕХАНИКА НА ГЕНИАЛНОСТТА / Глава XIX ПОСЛЕДНИЯТ ГЕНИЙ

ПРИЛОЖЕНИЕ

АНТРЕКОТ МИХАЙЛОВИЧ ДОСТОЕВСКИЙ / РОДИНАТА КАТО УСЛОВЕН РЕФЛЕКС / МЕХАНИКА НА ВЯРАТА / ДЯДОВЦИТЕ НИ СА ВОЮВАЛИ / ПОВЕЛИТЕЛИ НА МОЗЪКА / ОПУШЕНИ НА ДИМ ПРЕДЦИ / МНОГОЛИКАТА ЗОЯ

"ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ПРИЛОЖЕНИЕ

ОРЕЛЪТ ЗА ОБЩО ПОЛЗВАНЕ И САБЛЕЗЪБИЯТ КРЕМЪЛ

Живодерите от Месопотамия снабдили своя бог на войната с две глави.

Защо?

Защото му се полагало да поглъща не само външните врагове, но и непокорните месопотамци. Според възгледите на шумерите това трябвало да се прави с две различни уста. Чужденците трябвало да се разкъсват и поглъщат бързо, а местните размирници – да се дъвчат бавно и мъчително. (Родината обича, когато „своите страдат повече".)

Но! Две уста се побирали трудно на малката глава на военния бог. Ставайки многоусто, джуджето Нинурта можело да стане за присмех на тълпата, а не за ужас за враговете и бунтовниците.

Намерил се обаче изход.

Месопотамците проявили съобразителност, прикрепили на бога още една глава и проблемът с двете уста бил решен.

Но това не направило Нинурта по-почтен. Затова двуглавото чудовище обраснало с пера. Сменили кривите му ръце с крила, а двете му уста с изпъкнали устни с клюнове.

И станало чудо на дизайна. Двуустият първо станал просто птица, а с времето окончателно се преобразил в орел.

Търговската марка се оказала толкова успешна, че почти 5000 години се задържала на върха на символите на всевластието.

До своята последна регистрация (в герба на Руската федерация) шумерското божество минавало дълго от ръка на ръка. Слагали го на знамената си всички любители да секат, да разпарят, да изгарят и да завладяват.

Предпоследният (преди РФ) потребител на птицата мутант бил "Съюзът на фашистките деца" [1].

А преди на "децата" старият Нинурта служел на есесовците, турците, индусите, хетите, албанците, ромеите и монголската Орда. Издъхвайки, добрата Орда го завещала на Московията.

С други думи, двуглавият орел е добър във всичко, освен в известната си изтърканост и съмнителен произход.

Меко казано, това е орел за общо ползване.

Смилодонът [2] в герба на Русия би изглеждал по-свежо.

Той е по-ексклузивен. Неговият потенциал за сплашване е по-висок. И символизира по-добре от орела както самото величие, така и неговите последствия.

Ще припомним, че красавецът смилодон обитавал плейстоцена и се прославил със зъбите си с невероятни размери.

Саблезъбият вдъхвал ужас на всичко живо. От неговото мъркане козината на мамутите побелявала, а птицечовките се подмокряли.

Поколения смилодони жертвали упорито всичко заради своята зъбатост. Организмът им линеел, но кучешките им зъби ставали все по-внушителни.

Но с времето започнали проблеми.

Първо пострадало зрението. Работата е там, че зъбите не растели само надолу. Корените им също се уголемявали и удължавали, заемайки все повече място в черепа. А после дошъл момент, когато корените почти влезли в очните кухини.

След това изчезнала опашката, а лапите станали по-малки. Козината оредяла. Но кучешките зъби продължавали да растат и растат.

Еволюцията махнала с ръка на идиотската котка и не поправила нищо.

Естествено, всичко завършило с конфуз.

Кучешките зъби станали толкова големи, че устата на нашия герой изобщо престана да се затваря. В нея се завъдиха мухи и мишки. Ослепелият саблезъб вече не можел нито да ръмжи, нито да яде, нито да мърка. А после загубил напълно способността да повдига главата си.

Точка на трагедията поставили ленивците.

Тези непълнозъби листоядни животни били нещастни в личния си живот. Съответно, насилвали всичко, което не можело да пропълзи далече от тях. А слепият и обездвижен саблезъб тигър бил идеален обект.

Половият акт, изпълняван от ленивеца, беше мъчително скучен. Той можел да продължи седмици и в крайна сметка убивал жертвата.

Вероятно последният от смилодоните е умрял именно под някой ленивец.

И не е изключено Русия да е очаквана от подобна съдба.

За кучешките зъби на имперското величие ще трябва да се плати. Засега не е ясно кой ще изиграе ролята на ленивеца, но желаещи несъмнено ще се намерят.

В процеса ще се разбере, че зъбите са били всъщност бутафорни. Но има надежда, че народът никога няма да разбере това.

БЕЛЕЖКИ

1. Детска организация (рус. „Союз фашистских крошек“) на Всеруската фашистка партия, създадена на 10 май 1934 година в Харбин, в която можели да членуват „руски момчета и момичета, вярващи в Бога, обичащи Русия и уважаващи Труда".

2. Саблезъб тигър.

(Следва)

събота, март 15, 2025

ЗЛОВЕЩИ СНИМКИ НА СКРИТИ МАЙКИ С НАДРАСКАНИ ЛИЦА

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

ПРЕВОД: Claude 3.7 Sonnet

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Скритата майка или, по-точно, скритото тяло на майката във семейните снимки е метафора за това, което може да се случи с идентичността на жената, когато има деца. Тя вече не се счита за ценна личност сама по себе си, а вместо това става известна преди всичко като нечия майка и се оценява предимно според това.

Майчинството често съвпада със средната възраст, време, когато жените започват да се чувстват невидими, защото вече не отговарят на културната дефиниция за привлекателност. Те изчезват от филмите, биват измествани от първокласните телевизионни предавания и заменяни с по-млади жени. Ако по-възрастни жени се появяват изобщо, то е предимно в реклами, предлагащи ароматни свещи и застраховки живот.

Странни снимки на бебета със скрити майки намираме от времето на Викторианската епоха. Майките се крият зад завеси или чаршафи, за да станат невидими. В много случаи лицата на „майките“ са просто задраскани на снимките. Някои си задават въпроса: "Ако това е майката, защо трябва да се задрасква лицето ѝ?"

Смята се, че повечето "скрити майки" са били всъщност асистентки на фотографа, които са помагали в подготовката на жените и децата за техните снимки и са държали децата, когато е било необходимо. Предполага се, че ако отзад е стояла истинската майка, не би имало нужда да я крият и със сигурност, както в нашите случаи, да задраскват лицето ѝ.

петък, март 14, 2025

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1993 г. / МИР / ФРЕДЕРИК ДЕ КЛЕРК

Фредерик де Клерк (Frederik de Klerk)

18 март 1936 г. - 11 ноември 2021 г.

Мир (заедно с Нелсън Мандела)

(За работата му за мирно прекратяване на режима на апартейд и за полагането на основите на нова демократична Южна Африка.)

Фредерик Вилем де Клерк (на английски: Frederik Willem de Klerk) е южноафрикански политик, президент на Република Южна Африка в периода 1989-1994 г. Роден е на 18 март 1936 г. в Йоханесбург, Южна Африка, и умира на 11 ноември 2021 г.

Де Клерк е известен най-вече с решителната си роля за завършването на системата на апартейд – политика на расово разделение, която доминира в Южна Африка цели десетилетия. Макар да произлиза от консервативната Национална партия, именно той започва процесите на либерализация и реформи.

Ключови събития и постижения

1. Политическа кариера

♦ Де Клерк се присъединява към Националната партия през 1972 г. и заема различни министерски постове, като бързо се изкачва в партийната йерархия.

♦ На президентското място идва през 1989 г. след оттеглянето на Питер Вилем Бота.

2. Край на апартейда

♦ През 1990 г., непосредствено след като поема президентския пост, Де Клерк предприема исторически важна стъпка – нарежда освобождаването на Нелсън Мандела, който е държан в затвора в продължение на 27 години заради борбата си срещу апартейда.

♦ Освен това Де Клерк легализира Африканския национален конгрес (АНК), забранен по онова време, и други политически организации, които се противопоставят на апартейда.

♦ Под негово ръководство са отменени множество расови дискриминационни закони, което слага фактически край на официалната политика на расово разделение.

3. Нобелова награда за мир (1993 г.)

♦ Заедно с Нелсън Мандела де Клерк получава Нобеловата награда за мир през 1993 г. Тя им е присъдена за съвместните им усилия за мирно преодоляване на расовото разделение и прехода на Южна Африка към демокрация.

♦ Това признание отразява значимостта на техните съвместни усилия за мирен преход и помирение в обществото.

4. Демократичен преход

♦ През 1994 г. Де Клерк участва в първите многорасови демократични избори в Южна Африка. След като АНК печели изборите и Мандела става първият чернокож президент, Де Клерк служи като вицепрезидент в правителството на национално единство между 1994 и 1996 година.

5. По-късен живот и наследство

♦ След оттеглянето си от активния политически живот Де Клерк се ангажира активно чрез различни международни форуми и фондации, фокусирани върху мира и човешките права.

♦ Той признава сериозните грешки на апартейда и многократно набляга върху важността от толерантност и помирение.

Фредерик Вилем де Клерк остава фигура на историческия компромис и значима личност, която е намерила смелостта и мъдростта да демонтира несправедливата система и да постави началото на нова епоха за Южна Африка. Неговата роля в този мирен преход го прави важна личност, призната с престижната Нобелова награда за мир.

РАЗКАЗАЛ: GPT-4.5

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов