ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ / Глава 18. В ОСВОБОДЕНАТА ЕВРОПА - 1

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ ЕЗИК: Claude 3.7 Sonnet Think

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК

ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА / Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1; 2 / Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА - 1; 2; 3 / Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ - 1; 2; 3; 4 / Глава 5. НАСТЪПЛЕНИЕ В КАЛ - 1; 2 / Глава 6. - МОСКОВСКА ВАКАНЦИЯ / Глава 7. - ЖЕНА НА ФРОНТА / Глава 8. - БРОД ПРЕЗ БЕРЕЗИНА / Глава 9. - ОТНОВО В МОСКВА / Глава 10. - ПРОБИВ НА ОТБРАНАТА КРАЙ ОРША / Глава 11. - ИЗТОЧНА ПРУСИЯ. „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ / Глава 12. - „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ (ПРОДЪЛЖЕНИЕ) / Глава 13. - ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ВОЙНАТА / Глава 14. - СЪДБАТА НА БРАТ МИ / Глава 15. - ПРЕМИНАВАНЕТО НА НЕМАН / Глава 16. - НАЙ-СТРАШНОТО – 1, НАЙ-СТРАШНОТО - 2 / Глава 17. - „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“

"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

В ОСВОБОДЕНАТА ЕВРОПА

След края на войната по разпореждане на командването се връщам заедно с ротата за три месеца от Чехословакия в Силезия, в град Левенберг.

В края на юни 1945 година ме изпращат в армейския резерв за демобилизация, но поради изостряне на международните отношения демобилизацията е отменена и ме назначават в съседния 871-ви отделен зенитно-артилерийски дивизион като помощник на началника на щаба. Част от подразделенията на 31-ва армия са изпратени в Китай, а друга част, включително и моят дивизион, преминава под командването на 1-ви Украински фронт.

Отново, но вече с „Уилис“, заедно с командира на дивизиона майор Крайнов и капитан Самохлебов, преминавам през Карпатите в Чехословакия.

Началото на юни 1945 година (дневник от 1945 година)

Прави като по линия улици, къщички с керемидени покриви.

Чехия. Асфалт, газ, електричество, радиоприемници, моливи „Кохинор“, удобни вагони, в които няма места за легнали, автомобилни и пивоварни заводи, но най-важни са хората – усмихнати и гостоприемни, мили и приветливи.

Пътуваме по асфалтовото трасе със скорост 70 километра в час. Покрай пътя — симетричните корони на цъфтящи череши. Пременени девойки ни махат с кърпички, момчета тичат от спортните площадки, за да постоят до нас. Старци ни изнасят малки чашки с гроздова ракия и разбираме, че не става дума за десет или петнадесет грама ароматна течност, а за това, че душите ни са едни и същи. И чукваме чаши със старците:

– За Чехословакия! За Русия!

Много неща в тази прекрасна страна са ми вече познати и скъпи. Движим се по маршрута Прага – Бърно – Братислава.

Същите хора. Само черешите край пътищата вече са отрупани с яркочервени гроздове едри и узрели плодове. Град Бърно ни посреща с портрети на Сталин и Бенеш. Портрети на входа на града, по площадите, на кръстовищата и във витрините на магазините. Около книжарниците са струпани хора.

Вътре - две нови издания: брошура с речи на Сталин и „Ново ръководство за изучаване на руски език“. Хиляди лица и по всяко – израз на загриженост и вяра. Млад чех пита:

– Нямате ли нужда от услугите ми като екскурзовод по града? Няма да взема никаква такса.

По негова препоръка едно младо чешко семейство – той инженер, тя преподавател – ни кани да останем при тях за два дена. Владеят до известна степен руски език и мечтаят да посетят Русия.

По вечерно време, след работа, жителите организират митинги, работниците искат повишение на заплатите, хора на изкуството и науката, доктори и юристи се радват, че свободата на словото е настъпила, припомнят си историята на своята страна, уверени са, че случилото се няма да се повтори.

Вечерта движението утихва. По улиците има много двойки.

Отговарят на поздравите с усмивки. Чехия е зад нас. Словакия.

Често спираме. Жега е, жадни сме. Но се случва нещо странно. Старците не се усмихват, а се извръщат, една жена затръшва вратата, пуска пердетата, след нея друга.

Още по-необяснимо е, защото езикът се променя видимо. Чешки не разбирахме, обяснявахме се с жестове, а словашкият прилича на украински, корените на думите са като в руските.

Не веднага, но разбираме за какво става дума.

Спираме на едно кръстовище. Излизаме от колата.

Три жени. Три въпроса. Всичко става ясно.

Оттук е минал казашкият корпус на генерал Плиев.

Нашите панталони са с червени кантове. Такива, само че по-широки, носели казаците на Плиев, но е трудно да се разбере разликата.

– По време на поход казакът трябва да е весел – казвал генералът, – а в боя – леко пиян.

Търсейки водка, казаците грабели местното население. Обясняваме, успокояваме, усмихваме се, почти без да спираме, профучаваме през градове и села до Братислава.

Понтонен мост над Дунав. Същата Братислава, но вече унгарска. Пресичаме шосето Виена – Будапеща. За известно време има асфалт, но изведнъж – ситни камъчета, дупки, кал.

Променя се архитектурата на постройките.

Отдясно къщичките напомнят нашите украински: варосани, с покриви от слама, с глинени подове, отляво – венециански сводести лоджии.

Жега е, искаме да пием вода.

Спираме колата.

Желязна ограда, входната врата е заключена. В двора – кокошки, прасета, кучета. Чукаме.

На прага се показва уплашена жена, но веднага затръшва вратата и се скрива. Минават петнадесет минути.

В къщата цари суматоха, плач. Притичва една девойка с вързоп. Още пет минути и настъпва пълна тишина, цялото семейство сякаш се е скрило някъде. Къщата е празна, вратите – залостени.

Ние сме в американския „Уилис“. Моите спътници – майор Крайнов, капитан Самохлебов, старши сержант Лебедев – са объркани и не знаят какво да мислят.

Вечер е. Решаваме да пренощуваме в следващото село. Спираме колата пред първата къща. Чукаме.

Отново суматоха, плач, жени, които бягат. Една влачи ютия, друга спира, пребледняла, и ни гледа изумено. Излиза мъж на около петдесет години, покланя се дълбоко, усмихва се, но когато поглежда към жена си, лицето му става зло.

– Говорите ли руски? – питам аз.

– О, да, руският народ е добър – отговаря той. – Преди тридесет години три години бях пленник в Русия, бях в Одеса, бях на Урал.

Очите му са влюбени, още малко и ще ме целуне.

Отдръпвам се.

– Руснаците са силен, добър народ – казва той, – аз бях...

– Е, щом обичате руснаците, позволете ни да пренощуваме у вас, може би ще ни дадете отделна стая?

Мъжът се превива, усмихва се, прави гримаси.

– Руснаци шок-шок (много-много) – казва ми той – а маджар също шок-шок. Аз беден маджар, пролетарий. При нас има един буржоа, той има голяма къща и за руски офицери ще има легло.

Той се оглежда наоколо и посочва с пръст съседната къща. Къщата наистина е подходяща.

– При буржоата ще е по-добре – убеждава ме капитан Самохлебов.

Решаваме да пренощуваме у буржоата.

Чукаме едновременно по прозореца и вратата, чукаме около десет минути. Най-накрая се появява буржоата с шапка и по долни гащи.

– Руските офицери са много добри – мърмори той, – бях в Русия, в Одеса, там е хубаво.

– Пленник ли сте били? – питам аз.

Унгарецът кимва пет пъти с глава, неочаквано се навежда и се опитва да изтупа прахта от ботушите ми.

– Трябва да спим – казвам аз, – трябва ни стая, легло.

– А! – казва унгарецът. И на лицето му има хиляди бръчици и във всяка – хиляди усмивки. – Да, да, да – тресе се той. И изведнъж ме хваща за рамото, и, пръскайки слюнка, казва шепнешком: – Аз съм другар, не съм буржоа, другар съм също, имам голямо семейство – много-много, а ето там е буржоата, той има къща, легло, момиче...

– Значи буржоата е в онази къща? – питам аз.

– Да, да, палинка, момиче, буржоа – мърмори "другарят".

На прага на буржоазната къща си почива унгарец по бельо.

– Буржоа ли си, другарю? – питам аз.

Унгарецът се кланя, опитва се да обясни нещо, посочва с пръст къщата на съседа си.

– Бур-жоа! – произнася на срички.

– Удивителен народ – казва майор Крайнов. – Те, според мене, изобщо не се обичат, всеки съсед се опитва да натопи съседа си.

Но перспективата да нощуваме на открито не ни харесва, освен това, надделява любопитството – как живее унгарският буржоа? Колко прасета, крави, кучета, палинка и момичета има?

Не пропускаме нито една къща.

Цялото село е на крак.

Мъжете се кланят, жените нареждат, децата реват като луди, кучетата са пресипнали. Учтивите унгарци ни съветват как да намерим най-добре буржоата.

Вече е съвсем тъмно.

Избираме двама от най-солидните "другари" и ги настаняваме почти насила до нас.

– Водете ни при буржоата – казвам аз.

Един, два, три, четири километра. Минаваме през още две села, в тъмнината не се различава нищо. Накрая унгарецът моли да спрем колата. Пред нас се издига огромна тухлена къща.

– Буржоа! – унгарецът вдига пръст. – Добре!

– Ама че мръсници! – казва капитан Самохлебов. – Виж къде ни докараха!

Пред нас е огромна полуразрушена, занемарена и изоставена конюшня.

Гнило сено, тор, вятър, звезди, 28 юни 1945 година. Унгария.

22 юли 1945 година

„Нашият лагер е близо до провинциалното унгарско градче Надканижа. В града има много магазинчета. Жителите продават круши и кайсии.

Когато влезеш в някой магазин, продавачът пише цената на листче. Плодовете са сравнително евтини, но е трудно да се стигне до това единствено сравнително близко градче. Лагерите се намират в гората и отпуските са забранени.

Сега съм на длъжност помощник на началника на щаба на 874-ти зенитно-артилерийски дивизион...

В нито една страна – нито в Полша, нито в Германия, нито в Чехословакия, нито в Унгария – хората не живеят такъв пълноценен живот като в Русия. Обичам Москва..."

1 август 1945 година

„...подполковник. Палел три крушки наведнъж. После заминал и не платил нищо на собственика за електричеството. Затова собственикът е убеден, че на руснаците не може да се вярва. Още първия ден сряза проводниците на тавана".

22 ноември 1945 година

„...Снегът се стопи окончателно, зимата сякаш не е била, грее слънце. Жалко, че започналата демобилизация на офицерския състав е спряна... Унгарците не се скъпят на вино, но виното им е некачествено. Руското е по-добро..."

25 ноември 1945 година

„Един просяк показва партиен билет.

– Аз съм пролетарий, комунист, – казва той. – Преди двадесет години бях в Русия. О! Руският ред е добър, Николай беше добър цар!..“

Столицата на Австрия Виена. Три служебни командировки. Ординарец и преводач ми беше деветнадесетгодишният Саша Курманов.

Той е от Смоленска област, през 1943 година заедно с майка си бил откаран на селскостопанска работа в Силезия, три години работил като ратай при един бауер, научил езика, а след края на войната и освобождението го мобилизирали в моята 31-ва армия, която беше в състава на 1-ви Украински фронт, командван още от маршал Конев, а щабът се намираше във Виена, в съветската окупационна зона.

Та така, още през ноември 1945 година дойдохме за първи път във Виена, за една седмица. В нашия дивизион, в Унгария, в град Надканижа получихме суха храна: сухари, американски консерви, комбинирана мазнина, зърнени храни, фасул, захар. Регистрирахме командировъчните си в комендатурата и ни насочиха към един офицерския хотел, а там имаше легла със спално бельо, но нямаше кухня и печка, за да си варим супа, каша или поне да си кипнем вода.

Затова комендантът на хотела ни препоръча да отседнем в частна къща.

Всичко това са чудеса, но тогава чудесата можеха да бъдат и реалност. Опитай например да позвъниш на произволна врата в Москва или Петербург. Но по това време, след войната, виенчани гладуваха.

По тротоарите предлагаха себе си за един хляб не проститутки, а студентки и актриси, жени от порядъчни семейства, и имаше семейства и в нашата, и в американската, и в английската зона, които даваха под наем за ден, за седмица или за месец стаи в своите жилища на руски офицери срещу няколко консерви или килограм ръжени сухари.

Така че решихме да се настаним за една седмица в някоя австрийска къща в замяна на част от нашите сухи дажби. Около два часа нямахме късмет.

Минахме през центъра на града, излязохме в покрайнините, започна зелена зона, после отново покрайнини, отново град. Преговорите водеше Саша, но вратите се затваряха. Наближаваше вечерта. Вече бяхме готови да се върнем в нашия хотел, когато изведнъж в една от къщите една жена ни каза, че при нея не е хотел, а хотелът е там - и ни посочи съседната дървена къщичка.

Желязна ограда. Звънец. Появява се възрастна жена, усмихва се и казва на руски език:

– Добре дошли!

Вървим след нея. Посреща ни нейният съпруг. Това изобщо не е хотел – къщичка като наша двуетажна московска вила.

За нас две стаи долу, а жената със съпруга си горе.

Оказва се, че без да забележим, сме влезли в английската окупационна зона.

Договаряме се за пет минути. Даваме всичките си сухи дажби, а те в замяна две легла, закуска и вечеря, а сега сядаме заедно на масата. Почерпка – борш с лук. Възрастните се подкачат един друг. На мене ми е добре: нещо домашно, забравено.

(Следва)

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: GPT-4.1

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ

Дявол знае защо убитите по време на война жени будят по-голяма жалост от мъжете. Но е някак си така. Може би защото все ние забъркваме кашата, а когато не ни стигат сили, на помощ идват те – идейни или влюбени, или просто екзалтирани, но във всички случаи самоотвержени. Те воюват най-често неумело, не убиват както трябва враговете, а самите те загиват лесно и бързо, като пеперуди, летящи към огъня. И затова ни е непоносимо жално за тях.

Някога написах цяла повест за това – за женските батальони на смъртта, прекрасна и срамна страница от нашата военна история (прекрасна за руските жени и срамна за руските мъже). В повестта влезе малка част от материалите, които събрах по време на подготовката – само за събитията през 1917 година. Но започнал веднъж да чета за руските амазонки, вече не можех да спра. Искаше ми се да разбера какви са били съдбите им по-нататък, през още по-жестоките времена.

Съдбите им били тъжни. Повечето патриотки, които се отзовали на призива на Мария Бочкарьова, трябвало да воюват не срещу германците, а срещу своите – в Гражданската война.

Известно е, че в Червената армия имало много жени: комисарки, комсомолки, картечарки, санитарки, чекистки и обикновени бойци. При болшевиките те се смятали за равноправни другари, а щом си равноправна – никакви облекчения. Мъкни мъжкия товар и не разчитай на джентълменство. И моята баба, родена през 1899 година, също се сражавала на страната на червените. Като дете напипвах с омая осколката от бялоказашки снаряд, заседнал в лакътя ѝ – това беше допир до историята.

Но моята баба, като повечето червеноармейки, имала пролетарски произход. Сираче, израснала „сред чужди“. Такива хора свикват по-лесно с лишенията, мръсотията, въшките и грубия фронтови живот. Баба ми разказваше за простотата на войнишките нрави без никакъв укор, дори със смях.

Много по-тежко било на тургеневските госпожици, озовали се от другата страна. А и съдбата на победените във войната била по-трагична.

Девойки прапоршчици. Москва, ноември 1917 г. На първия ред (от ляво надясно): Виденек, З. Реформатская, Н. Заборская. Отзад: А. Кочергина, З. Свирчевская, З. Готгард

Тях, жените от Бялата армия (да ме прости баба ми, болшевичката), искам да ви покажа. Просто погледнете тези лица.

Помня как започнах да ги издирвам из целия Интернет, докато работех над повестта – и не можех да се спра. Ако името беше известно, опитвах се да разбера биографията. Понякога успявах.

Тогава не записвах откъде вземам снимките, а сега не мога да възстановя източниците. Моля да ме извинят първите, които са ги публикували.

През 1917 година Александровското военно училище завършват 25 девойки прапоршчици (чин, отговарящ на съвременния чин младши лейтенант – бел. П. Н.). Едната загива веднага след като е направена тази снимка – по време на уличните боеве в Москва; почти всички останали отиват при белите. Девет са убити в Гражданската война. Още две се самоубиват скоро след нейния край.

От тези, които виждате на снимката, не открих нищо за прапорщик Виденек (дори името ѝ не зная), освен че е участвала в "Ледения поход" на Корнилов.

Зинаида Реформатская е ранявана няколко пъти. Доживява до старост и умира в САЩ.

Подпоручик Надежда Заборская се самоубива в Парагвай.

Антонина Кочергина воюва при Деникин и Врангел. Емигрира.

Зинаида Свирчевская е командирована от юга в Москва със секретна задача. Заловена и разстреляна.

Подпоручик Зинаида Готгард се самоубива в Югославия.

Две от тях фигурират и на друга снимка:

Врангеловия Крим. 1920 г.

Отдясно седи Зинаида Готгард (същата, която се застреляла в Югославия). Права е Надежда Заборская (и тя се застреляла. В Асунсион, прости господи). Полулегнала е Валентина Лозовская (между другото, в бъдеще – съпруга на прочутия певец Юрий Морфеси).

А как ви се струва това лице – на долната снимка?

Мария Мерсие

Из спомените на А. Г. Невзоров, участник в „Ледения поход“:

„Тревожеше ни въпросът за картечниците и артилерията. Но с картечниците въпросът се реши просто: при нас дойдоха две жени прапоршчици с две картечници „Максим“. Те бяха участвали вече в боеве, а едната беше ранена леко в ръката. Начинът, по който се държаха двете прапоршчици, можеше само да предизвика възхищение: лежаха спокойно зад своите „максими“ и по дадена команда откриваха огън. /…/ Това бяха сестрите Мерсие. Вера и Мария Мерсие завършили през 1917 г. Александровското военно училище и произведени в чин прапоршчик. От ноември 1917 г. бяха в Доброволческата армия и участваха в 1-ия Кубански („Леден“) поход като част от картечната рота на Корниловския ударен полк. Вера загина по време на похода, а Мария продължи да служи в армията и беше убита през 1919 г. край Воронеж.“

Погледнете тази съпружеска двойка (жената е с „Георгиевски кръст“ и орден за „Ледения поход“, мъжът – без награди):

Съпрузите Бузун, 1919 година

Красавицата с кинжала е Ванда Бузун, батальонен адютант (в Алексеевския полк). До нея е мъжът ѝ, щабскапитан Пьотр Бузун, командир на въпросния батальон.

В следващата глава ще разкажа за трите най-известни „бели амазонки“: едната – романтична героиня, другата – вярна приятелка, третата – неистов боец.

Следва

ОРЕЛЪТ, РАКЪТ И ЩУКАТА НА ГРУЗИНСКАТА ПОЛИТИКА

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД: GPT-4.1

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Грузинският народ се считал за „много важна опора на държавната власт в региона“, но имперското правителство не бързало да удовлетвори неговите искания.

Присъединяване на Грузия

Грузия станала част от Руската империя в края на XVIII – началото на XIX век, като присъединяването е инициирано от самата Грузия. Царят на Картли-Кахетия (иначе казано - на Източна Грузия) Ираклий II търсел подкрепа в борбата си срещу Турция и Персия и тази подкрепа била обещана от Руската империя. За Русия това носело риск от изостряне на разногласията със същата Турция и влошаване на отношенията с Персия. Но Екатерина II и Ираклий II сключили договор – Георгиевския трактат. Според този документ Картли-Кахетинското царство престанало да води самостоятелна външна политика и предоставило войските си на Русия, която от своя страна обещала военна подкрепа и съдействие за запазване на целостта на царството.

Георгиевският трактат

Такова било положението в Източна Грузия до разрива с Руската империя през 1787 година: Ираклий II започнал преговори с Турция, а в отговор Екатерина II изтеглила войските си от територията на Картли-Кахетия. В края на века грузински цар станал Георгий XII, който повдигнал отново въпроса за протекторат на Русия над Картли-Кахетия. В резултат от това Павел I се съгласил да покровителства отново Грузия при условията на Георгиевския трактат. Въпреки това, след смъртта на Георгий XII, Павел подписал манифест за включване на Картли-Кахетинското царство в състава на Руската империя. Скоро след това императорският престол бил зает от Александр I. Той поставил под съмнение присъединяването на Грузия. Въпросът бил обсъждан няколко месеца в Държавния съвет, който заключил, че решението отговаря както на интересите на империята (присъединяването би помогнало да се осигури спокойствие по границите; също така на територията на Картли-Кахетия били открити богати рудници), така и на интересите на Грузия (която след смъртта на царя би могла да потъне в династична вражда и страдала от близостта си с турците и персийците). Така през 1801 година царството Картли-Кахетия влязло окончателно в състава на Руската империя под името Грузия.

Отмяна на наместничеството

През 1882 година постът наместник бил премахнат и заменен с друг – главнокомандващ на Кавказ. Създаването на новата длъжност било насочено към централизация на властта и превръщане на Грузия (и целия Кавказ) в обикновен регион на империята. Правомощията на главнокомандващия били свързани с изпълнението на разпорежданията на централната власт: той изпращал доклади за положението и правел предложения, но решенията вече се вземали на министерско ниво. Поради необходимостта да се съгласува всяка стъпка с центъра, не винаги било възможно да се действа своевременно (през 1895 година главнокомандващият С. А. Шереметев заявил, че след отмяната на наместничеството обемът на властта е станал недостатъчен и трябва да се увеличи), а често взетите мерки не били съобразени с местните обичаи или били специално насочени към „русификация“ на населението (от 1899 година например е забранено да се заселват на Кавказ неруски и неправославни хора).

Н. С. Чхеидзе, лидер на “Месаме-даси”

Този метод на управление бил малко ефективен и породил множество социални противоречия. Именно през този период се появили радикални социалистически организации като „Месаме даси“ (1892 г.), „Даси“ (1901 г.) и други. Освен това основните искания на значимите политически обединения (националдемократи, социалисти-федералисти и др.) били за възстановяване на автономното управление в рамките на империята и за връщане към условията на Георгиевския трактат. Според тези искания Грузия трябвало да управлява всички сфери на живота в страната, с изключение на външната политика и общия с Русия бюджет. Обстановката се нажежавала и след революционните събития през 1905 година на Кавказ бил възстановен институтът на наместничеството. Постът на наместника заел привърженикът на „меката“ национална политика граф И. И. Воронцов-Дашков.

Програма за реформи

Към момента на встъпване в длъжност на Воронцов-Дашков в Грузия съществувала цяла редица от неразрешени въпроси, които се струпали върху плещите на новия наместник. Представители на грузинския народ неведнъж се обръщали към правителството и дори към международната общност с петиции, в които се изреждали проблемите на населението: липсата на земства, на съд със съдебни заседатели, на университет, на обучение по руски език, на разглеждане на въпроса за премахване на остатъците от крепостната зависимост. И. И. Воронцов-Дашков бил съгласен с много от исканията: „наистина, не може да не наречем желанията им законни“. Но либералната политика на наместника довела до разногласия с петербургските чиновници. В резултат от това властта му в Кавказ била ограничена чрез контрол от страна на министрите, които възпрепятствали изпълнението на набелязаните реформи.

Граф И. И. Воронцов-Дашков

Националната политика на Воронцов-Дашков

В същото време не може да се каже, че по време на наместничеството на Воронцов-Дашков е било направено малко относно управлението на Грузия.

Ликвидирани били останките от крепостната зависимост. Освобождението на кавказките селяни било проведено при по-тежки условия в сравнение с освобождението на селяните във вътрешните губернии. Правителството не въвело задължителен откуп на наделните земи и поради това селяните, макар и да имали лична свобода, останали временно задължени (иначе казано - били принудени да плащат на земевладелците за земята). В другите губернии този въпрос бил решен през 80-те години на XIX век, но законът за задължителния откуп подминал Грузия. Селските труженици не можели да скъсат зависимите отношения без помощта на държавните откупни заеми, предоставени на селяните в другите региони, поради което имало селски вълнения. През 1907 г. Воронцов-Дашков предложил този проблем да се реши незабавно, както станало в останалата част на империята, но поради бюрократични протакания съответният закон бил приет едва през 1912 година.

Вълнения в Тифлис, 1905 г.

През 1907 година наместникът предложил да се разграничат съдебната и административната власт, която често се ръководела при издаването на присъди от понятия за целесъобразност и безопасност, а не от ясно определените в закона дефиниции за престъпност. Първа инстанция трябвало да бъде мировият съдия, към когото да има изборни представители от населението (може би дори в качеството на съдебни заседатели), които да се съобразяват с местните обичаи. По гражданските дела също да се въведат изборни представители от населението. Освен това наместникът смятал за целесъобразно да се учредят общи съдебни институции за държавни престъпления и престъпления срещу установения ред на управление. Подробното разработване на проблема за съдебното устройство на Кавказ било възложено на Министерството на правосъдието, но там не получило никакво развитие.

Образование

През 1910 година в Грузия се появили частни висши женски курсове. Наместникът съдействал активно за откриването на Тифлиския политехнически институт и дори направил дарение от личните си средства.

Задкавказкия институт за благородни девици

В църковните училища преподаването на руски език не било задължително. По време на главнокомандващия било изключено напълно преподаването на национални езици в държавните училища, но Воронцов-Дашков възстановил предишния учебен план: през първата година в началното училище обучението да се провежда на родния език, а в средните училища всички желаещи да могат да изучават местните езици.

Планираните от И. И. Воронцов-Дашков реформи трябвало да удовлетворят основните политически изисквания на грузинския народ, почти всички негови идеи били одобрени от Николай II. Но страхът на министерствата от сепаратизъм попречил на изпълнението на плановете на наместника. Полковник Н. А. Бигаев, родом от Осетия и служил при наместника, ще напише в своите спомени: „Населението повярва на графа и той не го измами. Той се бореше с центъра, който не искаше да върви по пътя на реформите... И не е негова вината, че Кавказ не получи това, което графът искаше да даде по своето време.“

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1994 г. / ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА / АЛФРЕД ГИЛМЪН

Алфред Гилмън (Alfred Gilman)

1 юли 1941 г. - 23 декември 2015 г.

Физиология или медицина (заедно с Мартин Родбъл)

(За откриването на G-протеините и ролята им в сигналната клетъчна трансдукция.)

Алфред Г. Гилмън (Alfred Goodman Gilman) е изключително уважаван американски фармаколог и биохимик, известен най-вече с работата си върху G-протеините – ключови молекули в клетъчната сигнализация. През 1994 г. е удостоен с Нобелова награда за физиология или медицина, споделена с Мартин Родбъл, за откритието им, свързано с "G-протеините и тяхната роля в клетъчната сигнализация".

ОСНОВНИ БИОГРАФИЧНИ ДАННИ

♦ Роден: 1 юли 1941 г., Нюбърипорт, Масачузетс, САЩ

♦ Починал: 23 декември 2015 г., Далас, Тексас, САЩ

ОБРАЗОВАНИЕ И КАРИЕРА

1. Образование:

♦ Бакалавър по физиология от Йейлския университет (Yale University)

♦ Доктор по медицина и доктор по философия (M.D. и Ph.D.) от Университета Case Western Reserve, Кливланд, Охайо

2. Научна кариера:

♦ Преподава и изследва в множество академични институции, включително Йейл, Университета на Вирджиния и Югозападния медицински център към Тексаския университет (UT Southwestern Medical Center), където е декан и завеждащ катедра.

НАУЧЕН ПРИНОС И НОБЕЛОВА НАГРАДА

G-протеини и клетъчна сигнализация

G-протеините (guanine nucleotide-binding proteins) са свързващи гуанинови нуклеотиди гуанозинтрифосфат и гуанозиндифосфат. Те действат като "превключватели" вътре в клетките, които предават сигнали от външната страна на клетъчната мембрана към вътрешността на клетката, посредством т. нар. рецептори, свързани с G-протеините (GPCR).

Същност на откритието:

♦ При изследванията си в края на 60-те и 70-те години, Гилмън идентифицира специфичен протеин, участващ в прехвърлянето на сигнали от хормони и други молекули.

♦ Този протеин се оказва липсващ при пациенти с определени генетични заболявания, което доказва изключителната му важност.

♦ В по-широк биомедицински контекст, G-протеините са от значение за възприемане на хормоните, невротрансмитерите, светлината, миризмата, вкуса и дори фармакологично активните вещества.

♦ Механизмът на G-протеините има огромно значение за медицината – около половината съвременни лекарства въздействат върху клетките чрез GPCR.

Важни публикации и друга дейност

♦ Гилмън е съавтор и редактор на оригиналния "Goodman & Gilman’s The Pharmacological Basis of Therapeutics", един от най-престижните учебници по фармакология.

♦ Участва в редакционни бордове на водещи научни издания.

♦ Член е в научни дружества и е получава множество престижни награди, включително Националния медал за наука на САЩ.

ЛИЧЕН ЖИВОТ

♦ Баща му, Алфред Гудман Гилмън е също известен фармаколог и автор на класическия учебник по фармакология.

♦ Много колеги и студенти описват Гилмън като блестящ, но същевременно скромен и човечен, посветен на науката и обучението.

ЗНАЧЕНИЕ НА ОТКРИТИЕТО МУ

♦ Работата на Гилмън променя разбирането ни за това как клетките комуникират помежду си и как реагират на външни сигнали.

♦ Това отваря нови възможности за създаване на лекарства срещу болести като рак, сърдечни заболявания, астма, психични разстройства и много други.

♦ Принципите, открити и изяснени от него, са фундаментални за съвременната фармакология и биомедицина.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

♦ Алфред Гилмън е сред най-значимите учени на XX век в областта на молекулярната биология, чиито открития имат трайно отражение върху медицината и живота на хората. Той ни показва как една решаваща молекула може да промени хода на цяла научна дисциплина и да спаси милиони животи чрез по-добро разбиране на биологията на клетката.

РАЗКАЗАЛ: GPT-4.1

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ / НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ

Превод: Claude 3.7 Sonnet Think

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

Глава 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

Глава 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

Глава 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

Глава 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ

НАУМ

Тази кратка книга, състояща се от три глави, се отличава сред пророческите книги на Еврейската библия с това, че по същество не е адресирана нито към Израил, нито към Юдея (вижте също книгата на пророк Авдий). Книгата е посветена на радостта, която обзема пророка от това, че столицата на Асирия, Ниневия, заклет враг както на Израил, така и на Юдея в продължение на толкова много години, била унищожена. Не е нужно да казваме, че тази катастрофа е интерпретирана като деяние на Господа срещу Неговите врагове, като възмездие за греховете. Авторът не посочва кога е работил, но вероятно е било скоро след падането на Ниневия през 612 г. пр. н. е. Той свидетелства, че е родом от Елкос, град, който не е известен от други източници, но вероятно е бил разположен в Южна Юдея.

Подобно на другите пророци Наум разбира Господа на Израил като Бог, преизпълнен с гняв: "Господ е Бог ревнив и отмъщава; отмъстител е Господ и изпълнен с ярост; Господ отмъщава на противниците Си и пази гняв за враговете Си" (1: 2). Никой не може да понесе Неговия пламенен гняв (1: 6). И сега е унищожил това, което създавало толкова проблеми за Юдея, която може да празнува вече своите празници в мир, "защото злият няма да мине отново през тебе" (1: 15).

Обяснява ни се недвусмислено кой е "злият": това е Ниневия (2: 8). Тя е преживяла чудовищни разрушения: "Празнота и изпразване, и запустение! Сърцето се топи и колената се тресат, болки във всички слабини и лицата на всички са побледнели" (2: 10). Там "налита конница и бляскав меч, и святкащо копие! Множество убити и купища мъртви, и няма край на труповете - в труповете им се спъват!" (3: 3). Това е дело на Яхве (2: 13) и причина са отвратителните дела на лошия град: "Това е заради многото блудства на привлекателната блудница, господарка на заклинания, която продава народи с блудствата си и племена - със заклинанията си" (3: 4).

Чистата радост, която пророкът проявява, възвестявайки падането на толкова ненавистната столица на Асирия, намира своя окончателен израз в заключителния стих на книгата: "Няма лек за язвата ти, раната ти е смъртоносна. Всички, които чуят вестта за теб, пляскат с ръце заради теб - защото върху кого не е падало всякога нечестието ти?" (3: 19). Всичко отива на своето място и злото, сътворено от Ниневия, сега се е върнало към нея с пълна мяра. И пророкът не може да не бъде щастлив от това.

Както и пророците преди него, Наум вярва, че Яхве не е просто Бог на народа на Израил. Той е Господ на цялата земя и дори толкова могъща сила като великата Асирия трябва да се преклони в крайна сметка пред безграничната сила на Всевишния над целия свят.

СОФОНИЯ

Малката Книга на пророк Софония излага накратко много от темите, с които вече се срещнахме в произведенията на други пророци. Юдея е съгрешила ужасяващо срещу Господа и наказанието ѝ ще бъде съразмерно. Но Господ няма да е зает само с унищожаването на Ерусалим и неговите жители, Той е съдия на цялата земя и всички народи трябва да изпитат гнева Му.

Въведението към книгата съдържа указания, че Софония е праправнук на Езекия. Ако това е препратка към цар Езекия (което не е сигурно), тогава пророкът произхожда от царския дом на Давид. Както за повечето други пророци, за него не се знае нищо особено, освен датировката на живота му: пророкувал е по времето на управлението на Йосия (приблизително в периода 640-609 г. пр. н. е.).

Неговата пророческа книга започва със сурови бележки, че Господ ще помете всичко живо от лицето на земята (1:3), по-специално Юдея, Ерусалим и неговите жители (1:4). Причината за гнева на Бог е, че народът почитал Ваал и други езически богове.

И така, Софония говори за предстоящ „ден Господен". Този ден, когато Господ ще дойде, няма да бъде щастлив: „Ден на ярост е онзи ден, ден на скръб и утеснение, ден на опустошение и запустение, ден на тъмнина и мрак, ден на облак и гъста мъгла, ден на тръба и на боен вик против укрепените градове и против високите кули" (1:15-16). Нищо няма да спаси хората в този ден, когато кръвта им ще бъде разпръсната като прах (1:17).

Ерусалим се откроява особено като изпълнен с грях в очите на Яхве: „Горко на бунтовния и осквернен град, на потисническия град!“ (3: 1). Неговите длъжностни лица са покварени, неговите пророци нямат вяра, неговите свещеници са осквернили това, което е било свято (3: 3–4). Господ се опита да накара народа да се върне при него чрез наказание, но безуспешно (3: 6–7). И така, краят е близо. И не само за Ерусалим, но и за други народи, включително могъщата Ниневия, която ще бъде хвърлена в запустение (1: 13–15).

Пророческата книга завършва с твърдата надежда, че всичко ще бъде възстановено, когато наказанието се изпълни, когато Ерусалим премине през своето наказание и вече няма да види зло (3: 15). Господ ще бъде в центъра на събитията, но Той няма да унищожава, Той ще спасява, ще лекува и ще носи благоденствие (3: 18–20).

АВАКУМ

Книгата на пророк Авакум – малък брилянт сред произведенията на пророците – започва като своеобразен диалог между пророка и Господ, в който чуваме репликите и на двете страни. По необичаен (за пророците) начин Авакум се оплаква от несправедливостта, която се върши на земята. Господ разказва какво възнамерява да направи по този повод, а пророкът отговаря, че решението е още по-лошо от самия проблем.

Не ни е разказано кой е Авакум (споменато е само името му в стих 1 на глава 1) и кога е пророкувал. Обикновено животът му се датира в края на VII в. или началото на VI в. пр. н. е. – няколко години, но не много преди Вавилонския плен. В такъв случай е бил съвременник на Еремия и, подобно на своя по-известен земляк, не се съмнявал в това, което ще се случи с Юдея заради нейните грехове. Тя ще бъде пометена от вавилонците.

Пророческата книга започва с жалба към Господа за всички несправедливости, които се вършат в Ерусалим: "Докога, Господи, ще викам, а Ти няма да чуваш?... И опустошение и насилие има пред мен, и възниква караница и се надига раздор. Затова законът е безсилен и правосъдието вечно не излиза към победа, защото безбожният обкръжава праведния и правосъдието излиза изкривено" (1: 2–4).

В отговор Господ дава знак за това, което смята да направи заради греховете на Своя народ. Той ще доведе вавилонците, за да го унищожи: "Погледнете между народите и вижте, и се почудете много, защото върша едно дело във вашите дни - няма да повярвате дори да ви се разкаже. Защото, ето, Аз надигам халдейците - жесток и необуздан народ, който ходи по земната шир, за да завладее селища, които не са негови." (1: 5–6). Господ продължава да описва колко ужасяващи и могъщи са вавилонците, колко са склонни към насилие, как презират другите царе и управници на всеки укрепен град, над който се носят като вятър (1:7‑11).

ОТКЛОНЕНИЕ

Теодицея на пророците

Във всичките пророчески книги се отделя специално внимание на обяснението защо страдат народите на Юдея и Израил. Така правят Амос, Исая, Еремия – общо взето, почти всички. Защо хората понякога търпят глад, суша, лоша реколта, епидемии, кланета и войни? Амос се изразява кристално ясно: Господ наказва народа, за да го накара да се върне при Него (4: 6–11). Защо асирийците искат да унищожат царството на Израил? Всички пророци от VIII век са единодушни: причината се крие в греховете на народа. Защо Вавилон иска да унищожи народа на Юдея? Еремия и другите пророци, негови съвременници, са убедени с еднаква сила: това е божествено наказание за непослушанието.

В съвременния свят философите, теолозите и всички мислещи хора се учудват често защо по света съществуват толкова ужасни страдания. От времето на Просвещението тези въпроси продължавали да остават актуални, опитвали се да ги решат мъчително, да им отговорят и ги обсъждали напрегнато. Един от важните въпроси звучал така: как може да съществуват толкова много болка, нещастие и мъка по света, ако Господ обича хората, иска най-доброто за тях и е Всемогъщ, следователно може да предотврати страданията, стига да пожелае това. Този проблем се нарича днес теодицея (гръцка дума, означаваща "оправдание на бога"). Как Господ може да бъде наистина праведен, ако е по силите му да предотврати страданията, но не го прави? Нима това не предизвиква въпроси или за Неговата сила, или за Неговата любов? На въпроса за теодицеята днес има много отговори; много книги, посветени на тази тема, се появяват всяка година.

Пророците в Еврейската библия не поставят въпроса за страданията така, както се прави днес. Те са живели в свой свят и са имали свои религиозни представи, свързани със свои обстоятелства. Но сред тези обстоятелства техните отговори били обосновани и ясни и с тях е изпълнена всяка страница на пророческите книги. Да, Господ може да спре страданията. И да, Той ще го направи, щом народът се покае и се върне в правия път. Наистина, повечето страдания идват от Бога. Той ги причинява. Защо? Защото народът е съгрешил и Той го наказва за това, карайки го да пожелае да промени живота си. Така народните страдания на Израил и Юдея се случват в известен смисъл затова, защото Господ искал да накаже Своя народ. От друга страна, за пророците това е, разбира се, изцяло вина на народа.

Пророкът пита Господа: „Защо гледаш безмълвно злодеите и мълчиш, когато нечестивецът поглъща този, който е по-праведен от него?" (1:13). Юдеите може да са били лоши, но вавилонците са много по-лоши. Има ли смисъл да се наказват злите с още по-големи злодеи? Трябва ли Бог да позволява на вавилонците да свирепстват безнаказано сред народите?

В последвалия отговор Господ разяснява окончателно ситуацията. Вавилонците също ги очаква наказание за всичкото зло, което са сторили: „Понеже ти обра много народи, всички останали от племената ще те оберат заради кръвта на хората и насилието над земята, над града и над всичките му жители" (2: 8).

Това решение, изглежда, удовлетворява пророка, който повече не се оплаква. Напротив, той се моли с ентусиазъм (цялата гл. 3), описва с благоговение чудните дела на Бога и завършва, изразявайки пълно доверие в Бога, дори когато животът е тежък. Това е един от най-красивите пасажи сред малките пророци: „И да не цъфти смокинята, и да няма реколта по лозите, и да пропадне произведението на маслината, и нивите да не произведат храна, и овцете да изчезнат от кошарата, и да няма говеда в оборите, аз пак ще се радвам в Господ, ще се веселя в Бога на спасението си. Господ Бог е силата ми; Той прави краката ми като на елените и ми дава да ходя по височините ми." (3: 17–19).

(Следва)

ПАНДО КЛЯШЕВ / ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА В КОСТУРСКО - XV

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Claude 3.7 Sonnet Think и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК: I; II; III; IV; V; VI; VII; VIII; IХ; Х; ХI; ХII; XIII; XIV

„ПАНДО КЛЯШЕВ / ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА В КОСТУРСКО“ в „Библиотека на Павел Николов“

XV.

Полк. Янков продължава да всява смут между селяните. - Публичен диспут с Янкова. Янков си заминава през Гърция за България. - Войска се настанява по селата. - Разделяне четите на по-малки групи.

28 април

Янков, след като обиколил по селата в Пополе, биде открит на „Бобицките стени" (при с. Бобища, около 5-6 окт.) от аскера и се завързва сражение, в което турците изгубиха до 30 души, а четата на Янкова има само един ранен. Неговите хора имаха манликерки. Сражението трая 3 часа. От там Янков заминава за Корещата, където случайно около с. Статица се срещнахме и пак случайно и ние се прибрахме в Кономлади. Пред селяните там той ни нападаше и ругаеше, и отиде до там, щото почна да казва на селяните да ни предават и убиват. На четника Кузинчев той дори е предлагал, да се вмъкне в нашата чета и да убие Чакаларова и Кляшева. Това сам четникът го изповеда. Пък и ние бяхме се тогава наканили да му свършим работата на Янкова, но не ни позволиха от Битоля. След това натоварихме Папанчева да прибира пушките в Корещата.

Беше пристигнал Иван Попов в Дъмбени и го задържахме около две-три седмици при нас, за да го запознаем със селяните.

Понеже в Леринско имаше голяма нужда от опитен войвода, изпратихме Папанчева около 12 октомврий да отиде в Леринско и да задържи положението, след като бе убит в Крушоради войвода Дине Екшисулията, водител на чета, след убийството на Марка.

Янков обикаляше по селата в Корещата, а Гайков пък оставаше около Загорчани, гдето около 18 октомврий имаше пак едно сражение, в което турците имаха до четирма убити, а Гайков не даде никакви жертви.

На 22 октомврий Чакаларов, аз и Попов бяхме в Смърдеш, а четата я водеше Митре Влашето. Тук срещнахме Янкова, който по обичая ни ругаеше и лъжеше, че Чакаларов бил получил от Върх. Комитет 5000 наполеона за делото, че ги злоупотребил, че от Загоричани взел 700 лири и пр. Селяните, като чуваха тия работи, желаеха публично да се срещнем и пред народа да се обясним. И тая среща беше нагласена да стане в Косинец на 24 октомврий, в присъствието на около 20 души, избрани от управителните тела на селата Дъмбени, Косинец, Лобаница, Смърдеш и Въмбел, станаха обясненията. Думата първо получи Янков. Той почна да говори, че никой не трябва да му отнима правото да се бори за своя край и за народа, че никаква вътрешна организация не може да му налага да я слуша и да ѝ се подчинява, че вътрешна и външна организация няма, а има само лични яжби, че хора, пратени от Делчева, се приемат, а други след това пратени от Върховния комитет, не се приемат; дава своеобразни схващания относително организацията и най-сетне се обърна към селяните и ги попита дали те го искат да работи, защото те са всичко, те хранят четите, те ги крият, поради което те трябва да заповядват на четите, а не наопаки, и много други подобни гъделичкания на селяните. Без да спомене за нападките си и клюките си по адрес на организацията, особено на Чакаларова, и без да го прекъсне някой, той свърши речта си. На тая реч отговори Чакаларов. След като обясни на селяните, че вътрешна организация има, че тя може да налага своята власт на всички и че всеки се приема, от където и да е бил, да работи в тая организация, стига да приема нейния устав. Най-сетне Чакаларов направи запитване относително клюките, които сипеше подир него Янков, а най-много за злоупотребление на някакви суми. И след като обясни Чакаларов, че не нему лично са били предадени от Върховния комитет около 25 наполеона, срещу който има разписка и за които е представена сметка на Делчева, и че никакви суми не са прибирани от селата, освен третинките от разписките, за които си има сметка, помоли Янкова, да изкара свидетели, за да изкажат злоупотребленията, правени в Костурско, и още да приповтори, че е истина, че Чакдларов е взел 5000 наполеона от Върховния комитет. И ако Янков докаже с някакъв документ, че Чакаларов е взел 5000 наполеона от В. К., Ч. ще му представи сметката за изразходването на тая сума.

Янков отговори, че той никога не е казал, че Чакаларов е взел 5000 наполеона от Комитета, но че чувал, какво Върховния комитет имал някаква сметка с Чакаларова, а колкото за злоупотребленията по селата, пак каза: „Така, бе брате, чул съм така да казват," и че и това не е говорил. Чакаларов извади двама свидетели, да докажат, че тям е говорил Янков това, но той отказа и пред тях, че уж не е говорил такова нещо. Като не можа Янков нищо да потвърди от ония клюки, що е пускал по селата, селя-ните се убедиха, че говоренето му е само от злоба, и молеха го, да се заличи всичкото досегашно и да направим някакво помирение. След това Чакаларов пък обвини Янкова, че той е именно човекът, който е задигнал 400 лири от костурчаните от Цариград, според както е казвал Петър Погончев, негов човек и тогава агентин. Янков се обърна към Петър Погончев, а този подирният това потвърди. Янков се скара с него, като призна, че е взел около150 лири, които е дал на Върховния комитет. Най-сетне от събранието не излезе нищо, и понеже се расъмваше и понеже го беше страх да остане при нас, стана да си отива. Тъкмо когато си излизаше, селяните запитваха: „Що джанам, кое е краят?" Аз отговорих: „До никакъв край не можем да дойдем, докато тези господа не признаят вътрешната организация и не ѝ се подчинят." Гайков, който се беше прибрал при Янкова, отговори: „Ние сме хора на Върховния македонски комитет", а пък аз отговорих: „А пък ние сме хора на вътрешната организация, която ще знае да наложи своята власт." На туй и Янков взе да крещи: „Ние сме хора на Върховната македонски комитет, избран от целия български народ и признат от цяла Европа. Който не признава него, той (заклати пушката).. " Чакаларов възрази на Гайкова: „Не мисли, че имаш пилци да гониш, защото и аз имам бир-парче брада, защото докато казваш които, които, аз ще ти свърша работата." С туй се свърши. Те излязоха и ние излязохме, и по разни посоки се разотидохме. В Дъмбени Янков пак имал препирни с учителя Киряк Търповски, който разубеди селяните да не вървят подир Янкова, та нито не приеха четата му в селото, а само него с петима души.

От тук Янков замина за Нестрамско и се упъти за Гърция. В Атина е фотографиран с двама първи предатели, които донасяха на гръцкото правителство, та бяха пострадали толкова наши хора, между които и Ив. Попов.

Янков замина, а остава, за да сее раздори в района, П. Гайков с 7-8 души. Други от четниците на Янкова отидоха при Коте, който го изпроводи до границата, и на него Янков предаде манлихерките си. Както е известно, Янков от Гърция се прибра в София.

В Косинец ние поставихме Попова на чело на четата, която водеше, след като бе заминал Попанчев, Митре Влашето.

Щом настана зимата, аскерът, за да може да прибере пушките и да унищожи комитетите, настани се по села: в Смърдеш имаше 120 души: в Руля - 70 души; в Поздивища 90 души; Кономлади 110 души; във Вишени до 150 души, в Загоричани от 150 до 200 души; в Костур 500 души, в Хрупища 300 души; в Нестрам 100 души и в Биглища 200 души. Така обхванати главните пунктове, циркулирането на четите не беше възможно; бе паднал и сняг та на четниците не беше възможно да живеят по планините, а по селата беше мъчно да живеят на куп, понеже почти всяка нощ турските войски бяха принудени внезапно да обикалят по няколко села в една нощ и да претърсват една по една всички къщи по ред. От това и от студ при нощните маршировки мнозина от аскера изряка и се поболяха.

По това време (3 декемврий), за да не изгубим четата в някое безцелно сражение, при тия мъчни условия, създадени от лудориите на Янкова, решихме да разпределим четата на малки групички, които изпратихме по няколко пункта по селата, гдето бяхме предвидили някой от селяните да приготви скривалища за случай на нужда. Това бяха дупки, издълбани в земята, вън от къщата, с отверстие за въздух.

В скривалището се влиза отвътре, из зимника.

(Следва)

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ (ЧАСТ II, ГЛАВА 10)

ПРЕВЕЛ: Claude 3.7 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

МАРСЕЛ ПРУСТ: “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11

ФРАНЦ КАФКА: “ПРЕОБРАЖЕНИЕТО“ - 1, 2; 3; 4; 5; 6; 7; 8

ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ - 1; 2; 3; 4; 5; 6; 7; 8; 9; 10; 11; ЧАСТ II, ГЛАВА 7; ЧАСТ II, ГЛАВА 8; ЧАСТ II, ГЛАВА 9

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ДЖЕЙМС ДЖОЙС (1882-1941) – “ОДИСЕЙ“ (1922)

(продължение)

ЧАСТ II, ГЛАВА 10

Време: Между "конфликта с бруталния троглодит" в кръчмата на Кърнан около пет часа и настоящата глава е пропуснат период от време, обхващащ пътуването с карета и посещението в къщата на скръбта - дома на вдовицата Дигнам в източен Дъблин, близо до Сандимаунт. Действието се подновява при залез слънце, около 8 часа вечерта.

Място: Брегът на Сандимаунт, Дъблинският залив, югоизточно от Дъблин. Сутринта тук се е рязхаждял Стивън, в непосредствена близост до църквата „Звезда на моретата“.

Действащи лица: На скалите седят три девойки: две от тях са назовани веднага. Сиси Кафри, „получила от природата като дар златно сърце, големи цигански очи с вечна закачка в тях и устни, подобни на зрели череши, тя привлича неудържимо към себе си". Този стил е нарочна пародия на дамските списания и на масовата английска проза. Еди Бордман е малка и късогледа. Третата девойка, героинята на тази глава, е посочена на третата страница: „Но коя бе тази Гърти?" И тук ни съобщават, че Герти Макдауел седяла недалече от приятелките си, замислена, и „на най-пламенното въображение би било не по силите да нарисува по-прелестен образ на ирландско момиче" - прекрасна пародия на банални описания. Със Сиси Кафри има двама малки братя, Томи и Джеки, близнаци, „някъде на четири годинки" и, разбира се, къдрави; а братът на Еди Бордман още диша сънно в количката. Срещу тях, на скалите, седи още един персонаж. За него се споменава на третата и осмата страница, но едва по-късно ще разберем, че това е Леополд Блум.

Действие: Действието в тази глава е трудно отделимо от нейния съвсем особен стил. В отговор на простия въпрос: какво се случва в тази глава, можем просто да кажем: две малки момченца играят, карат се и отново играят, едно бебе бърбори и писка, Сиси и Еди наглеждат братята си, Герти мечтае, в близката църква пее хор, спуска се здрач, на базара (към който се е отправил вицекралят) започва заря и Сиси и Еди тичат със своите малчугани по плажа, за да я видят в далечината над къщите. Но Герти не се присъединява веднага към тях: ако им харесва, могат да тичат като луди, а тя ще поседи, и оттук се вижда добре. Блум гледа от отсрещната скала Герти, която, въпреки цялата си моминска скромност, разбира прекрасно какво се крие зад неговия поглед, и накрая се отпуска назад и показва безсрамно жартиерите си "и бум! и О! римската ракета експлодира, изсъска с дълбока въздишка О-о-о! и всички извикаха вкупом О! О! като в захлас, и тя бликна отведнъж, блъвна струя от златен дъжд и тънки като косъм нишки, които се поръсиха отгоре и ах! бяха като изумрудени капки роса, като звезди, които се сипеха в златисто, О, че прелест! О-о-о, че сладост, сладост-радост!" Скоро Герти става и се отдалечава бавно по плажа. "Тя крачеше със смълчано, сдържано достойнство, така типично за нея, но и някак много внимателно, полекичка, защото Гърти Макдауъл беше…

С неудобни обувки ли? Не. Беше куца! О!

Господин Блум я изгледа, докато се отдалечаваше куцешком. Клетото момиче!" Стил: Главата се състои от две части, напълно различни по техника. Първата част, описваща трите момичета на скалите и техните подопечни, е пародия на дамско списание или булеварден роман с всичките им клишета и претенции за изящество. След това идва втората част, където излиза на преден план потокът на съзнанието на Блум; в познатия накъсан маниер ни е представена смесица от впечатления и спомени, с която завършва главата.

Пародията е пълна със забележително забавни клишета, баналности за добродетелен живот и псевдопоезия. «Лятната вечер бе започнала да се раздипля над света и да го обгръща в тайнствените си обятия. <...> ...Последните зари на бързо гаснещия ден се помайваха гальовно върху морето и крайбрежието... и, накрая, което е най-важното. <...>

Три приятелки бяха седнали върху скалите и се любуваха на припадащия здрач; вечерният въздух бе свеж, но не хладен. Те много често обичаха да идват тук, в любимото си кътче, за да си приказват тайни неща край блесналите талази, да обсъждат въпроси женски“. (Прилагателното, поставено след съществителното заради елегантност е, разбира се, данък на стила "Хаус бютифул".) Самата конструкция на фразата е банална: "Томи и Джаки бяха близнаци, навършили има-няма четири годинки, понякога много палави и разглезени близнаци, но общо взето, мили малчугани с грейнали смешни личица и много сладки муцунки. Играеха си в пясъка с кофички и лопатки, строяха замъци, както обичат да правят децата, или пък ритаха голямата си цветна топка, истински щастливи земни твари". Бебето е, разбира се, пухкаво, и "младият джентълмен сумтеше блажено". Не просто сумтеше, а "сумтеше блажено" — колко е кокетно и лукаво това. Подобни нарочно подбрани изящни клишета се срещат по няколко броя на всяка от двадесетте страници на тази част от главата.

Когато говорим за "клише", "стереотип", "изтъркана псевдоизящна фраза" и така нататък, ние подразбираме, освен всичко друго, че когато такава фраза е била използвана за първи път в литературата, тя е била оригинална и е имала жив смисъл. Станала е станала изтъркана именно защото значението ѝ първоначално е било ярко, точно и привлекателно, и е била използвана отново и отново, докато не се е превърнала в стереотип, в клише. Така че можем да определим клишето като парченца мъртва проза и гниеща поезия. Но места пародията спира. Джойс кара мъртвата и гниеща материя да разкрие своя жив източник, първоначалната си свежест. На места поезията е все още жива. Описанието на богослужението, което докосва бегло съзнанието на Герти, е наистина красиво и изпълнено със светло, трогателно очарование. Такова е и описанието на здрача, и, безспорно, на фойерверките - кулминационният откъс, цитиран по-горе, истински нежен и прекрасен: ние усещаме все така свежестта на поезията, която още не се е превърнала в клише.

Но Джойс успява да направи нещо още по-фино. Ще забележите, че първоначално мислите на Герти са съсредоточени върху достойния, според нейните разбирания, живот и умението за обличане с вкус, защото следва моделите, предлагани от „Илюстрован седмичник за дами“ и „Уоман бютифул": „Носеше спретната блузка в синьо електрик, която бе боядисала сама с помощта на пакетче домашна боя (защото според „Илюстрован седмичник за дами“, това щял да бъде модерният цвят за сезона), с красиво остро, дълбоко деколте и джобче за кърпичка (в което обикновено слагаше сгънат лигнин, напоен с любимия й парфюм, за да не увисва джоба от по-тежката кърпичка), както и моряшкосиня три четвърти пола, скроена според разкрача й, която перфектно подчертаваше тънката ѝ изящна фигура", и така нататък. Но когато заедно с Блум разбираме, че горкичката куца, клишираността на мислите ѝ придобива трогателен оттенък. С други думи, Джойс успява да изгради нещо реално: състрадание, съжаление и съчувствие от мъртвите формули, които пародира.

Джойс отива дори още по-далече. Докато пародията се плъзга приятно по отъпканата си пътека, авторът в пристъп на демонично веселие насочва мислите на Герти към въпроси на физиологията, за които, естествено, няма и намек в четивото, замърсило съзнанието ѝ: „Имаше тънка грациозна фигурка, дори прекалено крехка на външен вид, ала онези желирани бонбони с желязо, които взимаше редовно напоследък, й се бяха отразили много по-добре отколкото женските хапчета на вдовицата Уелч, и имаше голямо подобрение както с теченията, така и с онова чувство на отпадналост". Нещо повече, когато вижда един джентълмен в дълбок траур „и обсебилата го дълбока скръб се четеше по лицето му", пред нея се изписва романтична картина: „Но ето, случи ѝ се това, за което толкова често си бе мечтала. За нея то имаше голямо значение и лицето ѝ засия, защото него искаше тя, защото усещаше инстинктивно, че той бе по-различен от другите. Самото сърце на момичето-жена литна към него, нейния отдавна бленуван съпруг, защото на мига разбра, че това бе именно той. И да е грешил, по-малко е било, отколкото грешили са към него, виждаше се, че е по-достоен за съчувствие, нежели за обвинение, но и да беше най-големият грешник, виновник, престъпник, пак пет пари не даваше тя, нека кой каквото ще да си мисли. Дори да беше протестант или методист, лесно щеше да го покръсти в правата вяра, стига да я обича истински. <...> Тогава може би той ще я прегърне нежно като истински мъж, силно ще притисне крехкото ѝ тяло към себе си, ще я люби, неговото, само негово момиче, за него единствено отредена“. Въпреки това, романтичното видение (каквито тук има много повече) се заменя лесно в съзнанието ѝ с твърде прозаични съображения за отвратителни джентълмени. „Най-сетне останаха сами, без други хора, които да си пъхат носа и да пускат подмятания, и тя разбра, че на него може да се вярва до смърт, сигурен, стабилен и надежден, може да се разчита докрай, човек с непоколебима чест и достойнство. Ръцете и лицето му се движеха, прониза я трескава тръпка. а види фойерверките, хвана коляното си с ръце, за да не падне, докато гледаше нагоре; наоколо нямаше жива душа, само той и тя, когато му показа красивите си, добре оформени крака, ето ей така, меки, изящни, леко закръглени и сякаш долови задъханото му сърце, дрезгавото му хриптящо дишане, защото тя знаеше всичко за онази страст на мъжете и как бързо се разпалва, защото Бърта Съпъл й беше разказвала веднъж, като преди това я накара да се закълне в живота си, че на никого няма да каже за господин квартиранта, който живееше при тях, изпратен от Съвета по пренаселените области и който си бил изрязал от вестници и списания снимки на онези танцьорки с вдигнати във въздуха поли и крака, и тогава ѝ прошепна, че правел нещо пред тях, нещо не много редно, за което обикновено си фантазираш в леглото. Но онова бе съвършено различно от това тук, защото въобще не можеше да се сравнява, тъй като тя почти усещаше как той я приласкава, придърпва лицето й към своето, почти усещаше и първия плах и пламенен допир на красивите му горещи устни. Освен това съществува и опрощение, стига да не си стигнала докрай преди да се омъжиш...“

Няма нужда да говорим за потока от мисли на Блум. Вие разбирате физиологичната ситуация — любов от разстояние (Блумизъм). Усещате стилистичния контраст между предаването на мислите, впечатленията, спомените и усещанията на Блум и хапливата пародия на литературната девственост в първата част на главата. Мислите на Блум се носят зигзагообразно като прилеп в здрача. Разбира се, мисълта за Бойлан и Моли присъства постоянно, но се споменава и първият обожател на Моли, лейтенант Мълви, който я целунал зад градините, под Мавърския зид на Гибралтар, когато била на петнадесет години. Съчувстваме на Блум, разбирайки, че той все пак е забелязал как вестникарчетата на улицата до колоната на Нелсън са имитирали походката му (глава 7, в редакцията на вестника). Художествената забележка на Блум за прилепа („Прилича на човек с плащ и мънички ръчички") е абсолютно възхитителна и подобно възхищение заслужава и очарователното му наблюдение за слънцето: „Например, погледни слънцето, само не се взирай, а като орел, и след това погледни обувката си: ще се появи жълто петно. Иска да постави своя печат върху всичко". Така би могъл да каже Стивън. В стария Блум дреме художник.

В края на главата Блум потъва за няколко минути в сън и часовникът на полицата над камината в къщата на свещеника наблизо известява със своето бим-бам, в което се чува ясно ро-га, ро-га, за нещастието на Блум, рогоносеца. Странно, той открива, че часовникът му е спрял в четири и половина.

(Следва)