понеделник, ноември 16, 2026

ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / ВЛАДИМИР КИРШОН, „ГОЛЕМИЯТ ДЕН“ (1935 г.)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Gemini 4 Argon

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТА­ЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА

1900 г. – 1910 г. - ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“ / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНО­ТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШ­НЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“ / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИ­ЯТ ДЕМОН“ / МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“ / СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“

1910 г. – 1920 г. - НАДЕЖДА ТЕФИ, “ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“ / АЛЕКСАНДР БЛОК, “НОЩНИ ЧАСОВЕ“ / АННА АХМАТОВА, „ВЕЧЕР“ / АНДРЕЙ БЕЛИЙ, „ПЕТЕРБУРГ“ / ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИЙ, “ОБЛАК В ГАЩИ“ / ИВАН БУНИН, “ГОСПОДИНЪТ ОТ САН ФРАНЦИСКО“ / АЛЕКСЕЙ ТОЛСТОЙ, “ЕГОР АБОЗОВ“ / БОРИС ПАСТЕРНАК, “СЕСТРА МОЯ - ЖИВОТ“ / ВАСИЛИЙ РОЗАНОВ, “АПОКАЛИПСИС НА НАШЕТО ВРЕМЕ“ / ЗИНАИДА ГИПИУС, “ПЕТЕРБУРГСКИ ДНЕВНИЦИ“

1920 г. – 1930 г. - ЕВГЕНИЙ ЗАМЯТИН, “НИЕ“ / НИКОЛАЙ ГУМИЛЬОВ, “ШАТРА“, „ОГНЕНИЯТ СТЪЛБ“ / НЕОБИЧАЙНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ХУЛИО ХУРЕНИТО“ / ВИКЕНТИЙ ВЕРЕСАЕВ, „В БЕЗИЗХОДИЦА““ / ИСААК БАБЕЛ, „КОНАРМИЯ“ / СЕРГЕЙ ЕСЕНИН, „ЧЕРНИЯТ ЧОВЕК“ / МИХАИЛ БУЛГАКОВ, „ДНИТЕ НА ТУРБИНИ“ / ЛЕОНИД ЛЕОНОВ, „КРАДЕЦ“ / ОСИП МАНДЕЛЩАМ, „ЕГИПЕТСКА МАРКА“ / БОРИС ПИЛНЯК, „МАХАГОН“

1930 г. – 1940 г. - МАРИЕТА ШАГИНЯН, „ХИДРОЦЕНТРАЛА“ / ИЛЯ ИЛФ И ЕВГЕНИЙ ПЕТРОВ, „ЗЛАТНИЯТ ТЕЛЕЦ“ / АНДРЕЙ ПЛАТОНОВ, „ОТ ПОЛЗА“ / ИВАН КАТАЕВ, „ЛЕНИНГРАДСКОТО ШОСЕ“ / ВЛАДИМИР НАБОКОВ, „ПОКАНА ЗА ЕКЗЕКУЦИЯ“

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУС­КАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1930‑те

ВЛАДИМИР КИРШОН

„ГОЛЕМИЯТ ДЕН“, 1935 г.

Продължаваме да разказваме за руската литература на XX век и сега ще поговорим за една пиеса от 1935 година, пиеса на Владимир Киршон, поставена година по-късно, която се казва „Големият ден“.

Сама по себе си пиесата не би заслужавала отделен разговор, защото всичко, което е оцеляло от нея до днешната дата, е песента „Попитах ясена“ („Я спросил у ясеня“), която се пее там на рождения ден на главната героиня. Според сюжета, тя е влюбена в двама летци, не може да избере между тях, и ето че командирът на ескадрилата пее тази песничка. А из интернет се разпространява нашироко информацията, че била написана за някаква пиеса „Рожден ден“. Киршон няма никаква пиеса „Рожден ден“, а има пиеса „Големият ден“. И аз, между другото, съм разговарял с Тихон Хренников, тогавашен и доживотен, според мене, ръководител на Съюза на композиторите, правих с него интервю за тази пиеса и за тази песен. Той бил първият композитор, първият, който създал музикален вариант за нея. Беше забравил напълно своята песен, твърдеше само, че у Таривердиев се получила меланхолична, докато неговата била весела и едва ли не за маса. Съдържанието на пиесата беше, естествено, забравил, защото тя живяла много кратко време.

Била поставена през 1936 г., през 1937 г. Киршон бил вече арестуван, а през 1938 г., доколкото си спомням, договорът бил вече сключен. Иначе казано, пиесата за бъдеща война с фашизма се оказала ненужна по две причини: авторът бил арестуван и скоро след това разстрелян, а с главния враг бил сключен договор и цялата антифашистка пропаганда, поне през 1939–1940 г., затихнала напълно. Затова след ареста на Киршон и разстрела му пиесата отишла в небитието поради първата причина, а една година по-късно и поради втората. Междувременно пиесата, която практически не се преиздавала и която е достъпна днес само в едно миниатюрно издание от 1936 година, малка книжчица за репертоарен театър, била доста интересен пример. Ето защо предпочитам да поговоря за нея, когато разглеждам литературата от 1935 година. През 1935 година в литературата не се случило като цяло нищо особено ярко. Но за националната хипноза, за националната невроза и за военния изход от това си струва вероятно да поговорим.

Владимир Киршон, роден в Налчик през 1904 година, е доста интересна фигура. Казват (във всеки случай, както разбирате, по време на това присъствали малцина, а Киршон разказвал неохотно тази история), че присъдата му била произнесена всъщност през 1931 година, на една от многобройните тогава сталински срещи с писатели. Това се случило във вилата на Горкий в Горки, там писателите се срещали със Сталин и получавали творчески указания. На една от тези срещи била произнесена присъдата на Бабел. Бабел не разказвал защо, а само повтарял мрачно: „Не му харесах“. Тогава и Киршон се приближил до Сталин и попитал: „Другарю Сталин, зная, че вчера сте били в Московския художествен театър и сте гледали моята пиеса „Хляб“. Бих искал да науча какви са впечатленията ви“. Сталин го измерил с поглед, Киршон бил по-нисък и от него, и отвърнал: „Не помня“. – „Но нали бяхте там вчера!“ – „Не помня. Ето, „Коварство и любов“ гледах на 11 години и помня. А вашата пиеса я гледах вчера и не помня.“ Това е хубав отговор, но според мене е измислен, защото Сталин изобщо не бил особено остроумен. По онова време обаче му приписвали много сполучливи остроумия, като например прочутия отговор на раболепния въпрос на Василий Иванович Качалов: „Йосиф Висарионович, не бих искал да ходя на почивка в чужбина, иска ми се да почивам някъде в СССР. Какво бихте ме посъветвали?“. Сталин казал: „Моят опит ми говори за Туруханския край“. Това е наистина е прекрасен отговор, още повече че Сталин прекарал там доста време в изгнание, но смятам, че Сталин не бил чак толкова остроумен, за да отвърне по този начин на един сервилен артист.

Владимир Киршон

Така или иначе, Киршон не пострадал толкова заради лошата си драматургия, ако Сталин беше разстрелвал за лоши пиеси, това щеше да е донякъде поне някакво обяснение, докато всъщност терорът бил напълно лишен от логика. Това също щяло да бъде ужасно, защото както му казал Пастернак в един разговор, не бива хората да бъдат пращани в затвора нито за лоши, нито за хубави стихове, но въпреки това липсвала дори подобна логика. Киршон бил ликвидиран заради принадлежността си към РАПП (Руската асоциация на пролетарските писатели – бел. ред.) и след ареста му, когат трябвало да се проведе публичен процес срещу него, Елена Сергеевна Булгакова отбелязва в дневника си: „Все пак има Бог“. А Булгаков не пише нищо подобно, не се радва, когато се разправят с враговете му, разбира, че това се върши от хора, които са дори по-лоши от враговете му. Именно в това се крие ужасът.

Киршон бил, разбира се, доста противен човек, каквото и да си говорим. Работата не е само в тухления му врат, както всички си спомнят, и в тухленото му лице, не само в неговия раповски подход към литературата, а РАПП, както се досещате, била наричана не без основание „РАПП-ство“ (игра на думи, РАПП-ство звучи близо до рабство ʼробствоʼ – бел. ред.). Защото това е не просто тясно социален подход към литературата, не просто вулгарно класов, това е и един образцов нюх за всичко хубаво, всичко хубаво се обявява за класово чуждо, а всичко лошо за свое, родно. Това е особено смешно, като се има предвид, че ръководителят на РАПП, Леополд Авербах, изобщо не бил пролетарий, бил син на дребен търговец и в общи линии бил по своя мироглед същият дребен търговец, без абсолютно никакви героични заслуги в миналото си. Бил гениален организатор на кампании за публично очерняне и преследване на другите, ето това не може да му го отрече никой . Горкий, между другото, харесвал много Авербах и се е изказвал ласкаво за него. Хвалел и Киршон.

По онова време, в края на двадесетте години, Киршон бил знаме на съветската драматургия. „Релсите тракат“, „Чудесната сплав“ и „Хляб“ са репертоарни пиеси, изградени върху роден материал, които се противопоставят на „булгаковщината“. Не Маяковский, не Вишневский, а именно Киршон, автор на примитивни, жизнерадостни „комедии“ главно за това как новите хора завладяват нови пространства. Това може да са физици, а може да са студенти или строители на железници. Но „Хляб“, във всеки случай най-известната му пиеса, демонстрира такова пълно пренебрегване на законите на драматургията, такава липса на елементарен психологизъм, че просто няма какво да се говори. Когато през шестдесетте години започнали да преиздават Киршон като репресиран автор, никой вече не го поставял в театрите. Защото тази драматургия разкривала пълната си безжизненост. Виж, Бабел започнали да го поставят навсякъде, защото „Залез“ е гениално сценична пиеса, докато Киршон, макар че бил също реабилитиран, останал да събира прах по рафтовете и се превърнал единствено в обект на театроведски изследвания.

Не искам да кажа, че всички раповци били бездарни, нещо повече, раповец като например Афиногенов, авторът на „Страх“, е безспорно забележителен драматург. Но той, между другото, бил пощаден по някакво странно съвпадение от Сталин. И отново, не защото Сталин имал вкус, а може би защото Афиногенов бил лош раповец, не особено жесток, не особено последователен. А ето че Киршон бил боец. И точно когато започват разправите с бойците, най-идейните загиват първи. Когато системата, в стремежа си да създаде терор, да създаде ужас в страната, поставя началото на масово унищожение, започва от своите, за да могат екзекуциите да придобият легитимност в очите на народа. Не започва от спътниците [1], а от раповците, така че всички наоколо да въздъхнат с облекчение и да кажат: „Крайно време беше! Точно тези просто си го просеха!“. Ето това е естествената реакция на масите спрямо унищожението. Винаги се започва от лошите, а след това идва ред и на добрите, и блазе на онези добри, които не са изпитали радост от унищожаването на лошите.

Що се отнася до самата пиеса, тя разрушава представата, че тридесетте години са били време на едно непрекъснато насилствено ликуване. Това е, разбира се, жизнерадостна пиеса, но в основата си е едно тревожно и дълбоко в същността си доста мрачно произведение. „Големият ден“ се състои от две действия (и всъщност тук е открит бъдещият принцип на филма „Екипаж“), в първото действие тече нормален живот, има едно нормално военно поделение със своите страсти, със своите конфликти и, ако щете, със своето влюбване на двама летци в една красавица. А паралелно протича страшно нагнетяване на напрежение, фашистите са готови да извършат провокация във всеки един момент. По-късно същото това става тема и на романа на Шпанов „Първият удар“, който също бил незабавно иззет от обращение. Обърнете внимание, че и филмът „Ако утре има война“, строго погледнато, не излязъл също на екран, защото през 1938, 1939 и 1940 година не било прието вече да се говори, че ако утре избухне война, ще я отхвърлим като провокация. Но не бива да забравяме и това, че тридесетте години преминали като време на една голяма невроза, не просто на голям терор, а на страшна невротизация на населението, на постоянна мания за присъствието на враг. Философия на обсадената крепост, врагът е готов да нападне във всяка една минута, ние, разбира се, ще победим, ние, разбира се, ще го смажем, но той е вече съвсем близо, ето го, вече е при нас.

И трябва да кажем, че Киршон издал подсъзнателно главната тайна. Защото Сталин смятал – и тук, между другото, съм напълно солидарен с трактовката на Суворов [2], – че ще има някаква провокация на границата, реална или инициирана от Сталин, която той ще обърне след това в своя полза, успявайки да нападне пръв. Наистина мисля, че червеният плик, който трябвало да бъде разпечатан в часа „Ч“, е съдържал по всяка вероятност инструкции в случай на такава провокация.

Но наистина, и у Шпанов, и у Киршон всичко се развива по един и същи сюжет. Първо – провокация на границата. После нашите летци отговарят незабавно. След това въстава германският пролетариат, към него се присъединява световният и големият ден е денят на нашата победа. Каква е простата поука от тази пиеса? Да, днес сме хора не без недостатъци, днес имаме и свои кариеристи, в пиесата има кариеристи, защото е писана преди теорията за безконфликтността [3], днес имаме може би и не чак толкова добри летци, днес имаме и любовни проблеми, лични проблеми. Но когато страната ни позове, днешното ни положение ще бъде моментално и завинаги изкупено, нашата невроза ще бъде разрешена. Ще влезем в Берлин. Големият ден е денят на победата на световния труд над световния фашизъм.

Защо тази пиеса била нужна, защо била толкова мегапопулярна? Защо практически всички големи съветски театри я поставили и я държали на сцена цяла година, а след това също толкова стремително изчезнала? По две причини. Първо, населението се нуждаело от оптимизъм, защото, както се досещате, военната невроза не може да бъде тотално убедителна. Някои хора все пак осъзнават, че войната означава и кръв, и огромни жертви, и че може би трябва да се направи всичко възможно да бъде избегната. И въпреки това войната, колкото и ужасно да е, била единствената легитимация на сталинския режим. Без терор няма да има подчинение, а без война няма да има терор. Абсолютно необходимо ни е да знаем, че сме последният опора на хуманизма в Европа. Ние сме последният остров, нека да е червен остров, но е последният остров на здравомислието сред света, който придобива стремително кафява окраска. В Америка са убедени в това, там върлуват Голямата депресия и кризата, всички идват при нас, за да изграждат нашата индустриализация. В това са убедени и в Европа, върху която фашизмът вече лежи като клеймо, и цяла Франция скоро ще се окаже под същия ботуш, а цяла Италия е под него още от двадесетте години, а цяла Германия е забравила изобщо, че е родината на Хайне. И когато погледнем света през 1935 година, наистина разбираме, да, пиесата на Киршон отразява картината, която съществувала в умовете на мнозинството. Единственото прилично нещо, останало в света, е Съветският съюз. Войната ще оправдае всичко.

И ето че първият, който усетил това, първият, който писал за това, бил Киршон. С поразителната интуиция, присъща на примитивните натури, защото сложните натури имат ум, докато примитивните имат само интуиция, само шаманство, с тази интуиция, присъща на примитивните, той усетил: да, една военна пиеса е абсолютно необходима в този момент. Защото невротизацията на населението е единственият залог, че то ще продължи спокойно да преглъща всичко: разстрелите, арестите, подозренията, изгнанията, чистките, заточенията – абсолютно всичко. Всичко това може да бъде оправдано единствено с войната.

И тъй като Киршон бил винаги утопист, като се започне от първата му пиеса, озаглавена „Как ще свършат те“ и написана по време на Гражданската война от 18-годишно момче, точно по същия начин остава утопист и през 1935 година, абсолютно уверен, че войната ще доведе до тържеството на комунизма в целия свят. Хората от тридесетте години, също както и хората от двадесетте, са глобални утописти и вярвали, свято вярвали, че някога доброто ще победи в общопланетарен мащаб. Вярвали, че е възможна антропологична революция, и точно заради това Сталин ги мразел толкова много. Защото Киршон принадлежал в общи линии към ленинската гвардия, едно момче идеалист, което през двадесетте години повярвало свято в новия свят. Точно от тези идеалисти, отвратителни, никой не спори, но все пак по-добри от циниците, от тези идеалисти светът бил избавен по време на голямата сталинска чистка. Защото за Сталин самата мисъл, че са възможни нови хора, е напълно неприемлива. За него хората са просто зъбчати колелца и винтчета, нищожества, част от стадото, класове в полето, мислеща тръстика, но в никакъв случай не са като героите, които виждаме в „Чудесната сплав“, в „Големият ден“ и дори в „Релсите тракат“. Те не са господари на страната, те са нейни роби и именно затова Киршон му бил омразен. Ето защо, между другото казано, си мисля може би за него днес без омраза и без булгаковското презрение, а по-скоро, ако щете, със състрадание и снизхождение. Защото хората, унищожавани през тридесетте години, имали все пак една важна характеристика, отличавали са се по един основен признак. Това били хора, които вярвали в антропологичната революция. С това били опасни, но и с това били уязвими. Защото да оцелее можел само онзи, който гледал на света по сталински или по булгаковски, без особени илюзии.

Естествено, възниква въпросът защо всъщност Рязанов включил неочаквано във филма „Ирония на съдбата“ точно тази песничка на Киршон.

Разговарял съм няколко пъти с Рязанов и така и не успях да получа отговор от него. Познавах го в общи линии добре, грях ми на душата да твърдя, че съм му бил приятел, разбира се, но все пак бях допускан в дома му, разговарял съм с него. Той казваше, че просто знаел тази песен, помнел я. Между другото, песента станала доста бързо популярна сред народа. Въпреки че пиесата вече я нямало, песента се пеела. Той я помнел още като дете от края на тридесетте години, знаеше, че и през четиридесетте я припявали тук-там, общо взето, не била забравена. Това е песничката на Хренников, която тръгнала по този начин сред хората. Рязанов нямал никакви други подбуди да вземе точно този текст. Но сега си мисля, че това е наистина едно съвсем нелошо произведение. Знаете ли, като всички поети, които не се отнасят към своето творчество твърде сериозно, Киршон пишел добре. Той не се е смятал за поет, макар че във всяка негова пиеса имало песничка.

Ето какво, има два поетични текста, които в този филм, „Ирония на съдбата“, са спасени от пълна забрава. Единият е „Балада за опушения вагон“, чийто автор бил напълно забравеният Александър Кочетков, макар че бил автор на прекрасната драма в стихове „Рембранд“, макар че има към стотина нелоши стихотворения. Но всеруски известна през тридесетте години, предавана от уста на уста още преди да съществува какъвто и да било самиздат, станала именно „Балада за опушения вагон“. Това е стихотворение за една голяма железопътна катастрофа през тридесетте години. „Нечовешка сила, смазвайки всички в една преса“, помните, нали, „и никого не защити далечната обещана среща, и никого не защити далечната помахала ръка“. Едно безкрайно тъжно стихотворение, много известно, дори влезе, колкото и да е странно, в „Библиотека на световната литература“, в тома за съветска поезия. То беше спасено, реанимирано от Рязанов, който го знаел. Преди това Кочетков бил напълно забравен. И ето че вторият такъв текст е песничката на Киршон, която също вече били напълно забравили. Но Рязанов имал една благородна мисъл – вярвал, че всеки филм трябва да има своята популярност. Рязанов мразел тази популярност, искало му се е да снима елитно кино, но всеки филм трябвало, след като така или иначе е популярно масово произведение, да спасява някого от забрава. Точно така извади например от забрава стиховете на Цветаева, които тогава знаеха, ами, към 5% от читателската аудитория. Така спаси от забрава едно много хубаво стихотворение на Ахмадулина, защото от Ахмадулина бяха известни само онези стихове, които бяха станали песни. Една от тях е прочутата „Не зная дали ви е известно“ от „Достояние на републиката“, „Закрилян съм от този град“, помните, нали? Този филм е също напълно забравен, макар че това е най-добрата роля на Миронов, а песента я знаят всички. По същия начин стои въпросът и с песничката от „Ирония на съдбата“, не най-добрата, „На моите приятели прекрасните лица“, която стана тема на всички ученически съчинения. Макар че всъщност Ахмадулина има много по-талантливи текстове. Ето така Рязанов просто спаси Киршон, защото, ако не беше Рязанов, това име щеше да бъде изобщо погълнато от мрака.

Естествено, може да попитате: нима е бил напълно бездарен драматург? И ако е така, защо го хвалил Немирович-Данченко? Немирович-Данченко, първо, бил човек с доста посредствен вкус. Той съвсем искрено смятал, че Чехов е прекрасен писател, разбира се, но че и Потапенко е прекрасен писател, и че изобщо като писател Чехов е просто един от многото забележителни белетристи, а виж, като драматург е вече такъв, какъвто не е имало. Освен това, защо Немирович-Данченко да не похвали Киршон през двадесетте години, след като театърът трябвало да търси трескаво някакъв съвременен репертоар, а всичко останало било още по-лошо. Разбирате ли, трябва да прочетете пиесите, които се пишели през онези години. Ние съдим за равнище на тогавашната драматургия по Булгаков и най-много, може би, по „Брониран влак 14-69“ на Иванов. Но ако погледнете средното ниво на тогавашната драматургия, например пиесата на Третяков „Искам дете“ или „Реви, Китай“, на този фон ще ви се стори, че Киршон е даже съвсем приличен. И между другото, много съвременни автори, които се хвърлят да изпълняват социални поръчки, сравнени с Киршон са също абсолютни бездарници. Защото Киршон, и в това е разликата при него, вярвал и писмата му до Сталин с молба да го спаси, да го реабилитира, тези писма са пропити с най-дълбока любов и най-дълбока мъка, и да се четат е направо мъчително. Ето защо смятам, че този човек трябва да бъде помнен и с презрение, и с благодарност, а в някакъв смисъл – и с най-дълбоко съжаление.

БЕЛЕЖКИ

1. Спътници (попутчики) – разпространен в СССР термин (въведен от Лев Троцкий), с който наричат писателите, които приемат революцията и си сътрудничат със съветската власт, но не са комунисти и не принадлежат към пролетарските писатели (РАПП). Такива били например Булгаков (в ранните си години), Илф и Петров, Пастернак и др.

2. Виктор Суворов – бивш съветски шпионин и писател, автор на книгата „Ледоразбивачът“, чиято основна теза е, че Сталин планирал да нападне първи Хитлерова Германия през лятото на 1941 г.

3. Теорията за безконфликтността (на руски: теория бесконфликтности) е официална догма в съветската литература, театър и кино, която се налага най-вече след Втората световна война (в края на 40-те и началото на 50-те години, по времето на т. нар. „ждановщина“).

Каква е нейната основна идея? Според съветските идеолози, тъй като в СССР социализмът е вече победил и класовият враг е унищожен, в съветското общество вече няма лоши хора. Затова в изкуството не може да има истински злодеи, дълбоки трагедии или сериозни обществени проблеми.

(Следва)

неделя, ноември 15, 2026

СТАНИСЛАВ ЛЕМ / РАСА ОТ ХИЩНИЦИ. ПОСЛЕДНИ ТЕКСТОВЕ / МОИТЕ ЧЕТИВА

ПРЕВЕЛ: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - СТАНИСЛАВ ЛЕМ

МОИТЕ ЧЕТИВА

Върнах се наскоро към „История на двадесетилетието (1918–1939)“ на Павел Заремба, издадена от Гедройц през 1981 г. Това четиво съвпадна неволно с пътуването на Лепер до Русия [1]. Неговите уклончиви псевдообяснения, че не знаел нито при кого отива, нито с кого пътува, нито кой седи до него, нито какво изобщо означава всичко това взето заедно, ми припомниха един епизод от времето на Втората полска република, периода между Рапало и Локарно. Когато през 1922 г. Германия и Съветска Русия сключват договора в Рапало, държавен глава е все още Пилсудски, а министър на външните работи – Габриел Нарутович, който скоро след това става президент, а по-късно загива от ръката на Невядомски. В очите на Пилсудски установяването на търговски, а след това и на военни отношения от страна на Германия с Русия представлявало – както се изразил в кръга на своите генерали – смъртоносна заплаха за нашата независимост. Тази заплаха нараснала още повече след конференцията в Локарно през 1925 г., която, гарантирайки стабилността на границите на Германия с Франция и Белгия, не направила същото по отношение на Полша и Чехословакия.

Видях микроскопична следа от военното сътрудничество на Германия със Съветите – малко като да гледаш крак на слон през лупа – във Лвов през есента на 1941 г., когато работех като механик в немски работилници и ни караха с камиони до бившите територии на Източния панаир, където се намираше така нареченият Beutepark der Luftwaffe, иначе казано - складът за трофеи на германската авиация. Там, наред с другите неща, имаше съветски военни самолети и тяхно оборудване. Тъй като обичах да майсторя, демонтирах няколко мънички сачмени лагера, за да открия с изумление гравирания върху тях надпис „Made in Germany“...

Въпросът за германско-руското сътрудничество може би хвърля светлина върху поведението на маршал Пилсудски. Когато след разпускането на Сейма през 1930 г. изпратил значителен брой бивши депутати от опозицията в Брест, тези непарламентарни и противоконституционни методи предизвикали възмущение, но и изумление. Може обаче да се подозира, че брутализирането на действията и изказванията на Маршала по адрес на Сейма е било предизвикано от нарастващото чувство за външна заплаха и желанието да се сложи своеобразна сурдинка, иначе казано - заглушител, на опозицията, за да се успокои страната.

Поредните кабинети през тридесетте години се опитвали да смекчат по някакъв начин външната опасност и да доведат до сключването на по-широк международен съюз, който да ни спаси. При това винаги ме е озадачавало безразличието на полската държава към Чехословакия и обратното. Две славянски държави, общ противник и нито Масарик, нито Бенеш съзирали нарастващата германска заплаха, а поляците не искали да си сътрудничат с чехите.

Франция, силно отслабена от Първата световна война – загубила пет процента от населението си в кървавите позиционни битки! – била пропита от духа на пацифизма и се оказала несклонна да приеме отправяните от 1922 г. полски предложения за предприемане на превантивни действия срещу Германия. Когато вече хитлеристка Германия навлязла в демилитаризираната според Версайския договор Рейнска област, поляците се опитали да склонят французите към съвместни действия в рамките на полско-френски договор, но и тогава срещнали отказ. Двадесетилетието било време на сключване на безброй договори и от страна на все повече отслабващото Общество на народите, а Сталин и Хитлер решили да действат според принципа pacta sunt delenda, договорите трябва да бъдат стъпкани.

Междувременно над Европа надвисвало нещастие, първо Германия обезглавила частично Чехословакия, с което Западът се примирил, после я погълнала цялата и продължила нататък. Склонила Румъния да стане сателитна държава, но Полша устояла на това искане. Хитлер се опитвал да вбие клин между нас и Англия и Франция, но не успял. Французите обаче седели тихо зад Линията „Мажино“ дори след нашето поражение, затова е психологически разбираемо, че поляците изпитаха един вид мрачно удовлетворение, когато стана ясно за колко кратко време е паднала Франция и колко страшно е било поражението на англичаните при Дюнкерк. Днес впрочем знаем, че през септември нито Франция, нито още по-малко Англия са били подготвени да ни се притекат на помощ и да облекчат положението ни, нанасяйки удар от запад срещу Германия. Знаем също така, че германските войски при Дюнкерк са били спрени лично от Хитлер, за да даде на англичаните да разберат, че трябва да се споразумеят с него. Гонгът, поставящ началото на този кошмарен и кървав боксов мач, обаче прозвучал много по-рано, в Рапало и Локарно. Рапало остава символ и сигнал, че ако започнат някакви германско-руски споразумения над главите ни, поляците имат правото да надушат мириса на изгоряло. Не е толкова важно защо политик със значителна популярност според проучванията, какъвто е Лепер, отиде в Русия, важното е, че в Полша съществува изобщо някаква сила, която е готова да тръгне по този път. След московското пътуване на Лепер чух от най-близките си: е, сега „Самоотбрана“ ще се разпадне. Не виждам засега подобно нещо; наистина, рейтингът на Лепер спадна леко в обществото, но никой като че ли не напуска неговата партия. Книгата на Павел Заремба е чудесна, само че навярно нито Лепер, нито който и да било от „Самоотбрана“ е чел тази книга, нито пък знае какво означава Рапало в символичен и реален смисъл.

Следващите ми четива са двете нови книги на Милош [2] – „Литературен килер“ и „За пътуванията във времето“. Тях ги няма, разбира се, в класациите на бестселърите; когато преглеждам подобни списъци, кръвта ми кипва, също както когато чета, че петдесет и два процента от поляците викат: „Комунизъм, върни се!“ и смятат, че най-добре е било по времето на Герек. Това, разбира се, може да се обясни, но амнезията, която е поразила моите сънародници, е ужасяващо явление. Да се върнем обаче към Милош: ще кажа само това, че бях възхитен от остротата на ума му, от необикновената му памет и от независимостта на неговото мислене. Не се занимава с въпросите на голямата политика, а се фокусира върху литературата и различни лични спомени, но въпреки това бих включил тези книги в списъка със задължителна литература за средните училища.

Погълнах също и книгата на Керски и Ковалчик за Богдан Осадчук [3], издадена в Полша през 2001 г., а сега изпратена ми на немски език от Германския институт за полски изследвания (Deutsches Polen-Institut) в Дармщат. При това имах налудничавото усещане, което ще обясня с едно сравнение. По време на американски изследвания върху сетивното възприятие слагали на очите на хората очила, които обръщали всичко с краката нагоре. Подложените на експеримента първоначално ходели замаяни. Аз преживях същото.

Възпитан съм в Лвов [4], имена като Бандера, Мелник или в по-малка степен Петлюра будехаи у мен ужас, а Осадчук, виден украински патриот и интелектуалец, при това приятел на поляците, показва всичко от противоположна страна. И подчертава, че единственият полски политик, който разбирал необходимостта от федеративно обединяване на Полша с Украйна, е Пилсудски. След краха на своите планове той казал на украинските офицери: „Господа, извинявам ви се много“, а провалената Киевска експедиция [5] била критичен момент в личната му кариера.

Пилсудски се тревожел и се страхувал за Полша, защото разбирал в колко тежко положение се намираме, приклещени в челюстите на мощно менгеме. Та нали Германия на Щреземан, иначе казано - предхитлеристка Германия, вече искала да отнеме на поляците Померанския коридор и Силезия. Точно по тази точка Хитлер продължи просто политиката на своите предшественици. Днес германското правителство се държи умерено, но пипалата, мустачките и раменете на сепията, като Ерика Щайнбах и Центъра срещу прогонванията [6] дават, за съжаление, повод за размисъл. Какво ще се случи с външната политика на Русия е трудно да се каже, лично Путин не знае вероятно дали да тръгне към стария генералитет и бившите кагебисти, които биха искали да възстановят империята, или да се насочи по-скоро към сближаване със Запада.

Защо интересът към историята е у нас толкова слаб? Получавам „Wprost“, полския „Newsweek“ и „Der Spiegel“. „Der Spiegel“ има силен исторически отдел и почти във всеки брой помества обширен материал ту за войната, ту за политическата кариера на Бранд, докато в нашата разноцветна преса няма нищо подобно. Същото се отнася и за сериозните политически анализи. Донесоха ми от Москва едно периодично издание, озаглавено „Россия“ и издавано, както чета, в съгласие и в сътрудничество с редакцията на „Foreign Affairs“. Къде има у нас такова списание?

Защо историческите науки се стичат по нас като вода по гърба на гъска? Защо Вишеградският триъгълник изобщо не съществува на практика? Защо чехите и поляците не искат да се защитават заедно срещу атаките на германските реваншисти? Има една поговорка, вложена в устата на Пилсудски: „Спрях за малко колелото на историята“...

май 2004 г.

БЕЛЕЖКИ НА ДЖЕМИНИ И ЧАТ

1. Анджей Лепер (Andrzej Lepper, 1954–2011) е един от най-известните и противоречиви полски политици в годините след падането на комунизма. Основател и лидер на популистката аграрна партия „Самоотбрана“ (Samoobrona).

Става известен през 90-те години с организирането на радикални фермерски протести, блокиране на пътища и остър, често скандален език срещу политическия елит. Въпреки че дълго време е смятан за политически маргинал, популярността му нараства и в периода 2006–2007 г. той дори достига до поста вицепремиер и министър на земеделието в коалиционно правителство. (Умира през 2011 г., като официалната версия е самоубийство, макар че около смъртта му витаят конспиративни теории).

Като политик Лепер често демонстрира симпатии към Изтока – пътува до Беларус (където хвали режима на Лукашенко) и до Русия, което силно притеснява прозападно ориентирания полски политически елит.

В текста става въпрос за посещението му в в Москва през 2004 г. Тогава Лепер заминава за Русия, за среща с руски политици, съмнителни бизнесмени и националисти. Когато полските журналисти започват да му задават въпроси – кой е организирал посещението, кой го финансира, кои са хората в делегацията му и с кого точно преговаря – Лепер започва да дава абсурдни, уклончиви и комични отговори. Той се оправдава буквално, че е бил просто поканен и „не знае при кого отива, с кого пътува и кой седи до него“. В Полша това предизвиква едновременно подигравки за неговата политическа неадекватност и сериозни опасения, че той е използван като марионетка от руски лобисти или тайни служби.

2. Чеслав Милош (Czesław Miłosz, 1911–2004) – полски поет, есеист, писател и мислител на XX век, носител на Нобелова награда за литература за 1980 г.

3. Базил Керски (Basil Kerski, роден 1969 г.) - известен полско-германски мениджър в областта на културата, политолог и есеист. В момента директор на престижния Европейски център за солидарност (Europejskie Centrum Solidarności) в Гданск.

Анджей Станислав Ковалчик (Andrzej Stanisław Kowalczyk, роден 1957 г.) - полски литературен историк, есеист и професор във Варшавския университет.

Богдан Осадчук (Bohdan Osadczuk, 1920–2011) - изтъкнат украински историк, публицист, журналист и учен, прекарал по-голямата част от живота си в емиграция в Германия (Берлин). Изключително важна фигура за полско-украинското помирение. В продължение на десетилетия си сътрудничи с прочутото полско емигрантско списание „Култура“ в Париж, водено от Йежи Гедройц.

4. По това време Лвов е полски град. (Бел. ред.)

5. Киевската експедиция (или Киевската операция) е мащабна военна офанзива, предприета през пролетта на 1920 г. от полската армия под командването на Юзеф Пилсудски, в съюз с украинските сили на Симон Петлюра, срещу болшевишка Русия. Завършва с неуспех и Украйна, за разлика от Полша, не получава независимост.

6. Ерика Щайнбах - германска консервативна политическа личност (дългогодишна депутаткат от ХДС – партията на Ангела Меркел).

От 1998 до 2014 г. е председател на Съюза на прогонените (Bund der Vertriebenen) – мощна организация в Германия, която представлява интересите на германците, изселени от Източна Европа след войната.

В Полша Ерика Щайнбах е възприемана като изключително враждебна фигура и лице на германския исторически ревизионизъм. Поляците се страхуват, че нейната реторика цели да превърне германците от агресори във Втората световна война в жертви и да отвори вратата за имуществени претенции на германци към земи и имоти в днешна Западна Полша.

Центърът срещу прогонванията е най-спорният проект на Ерика Щайнбах. В началото на 2000-те години тя лансира идеята в Берлин да бъде създаден голям музей и мемориал, наречен „Център срещу прогонванията“ (Zentrum gegen Vertreibungen), който да документира страданията на германските изселници.

През 2017 г. Ерика Щайнбах напуска Християндемократическия съюз (партията на Ангела Меркел), разочарована от миграционната му политика, и се сближава с крайнодясната партия „Алтернатива за Германия“ (AfD). По-късно става официално неин член и оглавява свързаната с партията фондация „Дезидериус Еразъм“ (Desiderius-Erasmus-Stiftung).

(Следва)

събота, ноември 14, 2026

КРАЛЯТ НА МАДАГАСКАР

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Биографията на Мориц Беньовски е смесица от приключенията на Гъливер и барон Мюнхгаузен.

На 17 август 1776 г. жителите на южното и източното крайбрежие на Мадагаскар признали нов ампансакабе — велик крал. Неговата резиденция се намирала в селището Луибург, основано от него. Ампансакабе бил чужденец, но малгашките племена твърдели, че новият крал произхожда от древен благороден род и го представяли за отвлечения като бебе внук на последния монарх.

Пет години и половина преди това „великият крал“ се намирал на Камчатка, в Болшерецкия острог. Той не бил изобщо потомък на малгашките крале, а благородник от Словакия на име Мориц Август Беньовски.

Беньовски (фамилията му се изписва също като Беньовский и Бениовски) е роден в Търнава. По това време това били унгарски владения, влизащи в състава на Австрийската империя. Докато Беньовски служил в австрийската армия, роднините му се възползвали от неговото отсъствие и завзели имението му. Беньовски преминал на служба към Барската конфедерация, която се сражавала срещу Русия в Полша, бил пленен и освободен под честна дума, която веднага нарушил, като взел отново участие в боевете. След това пак попаднал в плен, бил изпратен в Казан, избягал по пътя и именно тогава настъпил повратният момент в живота на офицера: озовал се в Болшерецк, на Камчатка. Човек би си казал — къде по-далеч от Мадагаскар. Но именно това било началото на пътя.

Мориц Беньовски

По-нататък събитията в живота на Беньовски се развиват толкова стремително, че е трудно да се осмисли дързостта на всяко едно от неговите приключения. Значителна част от тях са описани лично от Беньовски, който издал по-късно книгата „Мемоари и пътешествия на Маврикий Август граф дьо Беньовски“.

И така, Беньовски пристига в Болшерецкия острог, създава там полезни познанства (житейските условия на изгнаниците не са чак толкова сурови), общува с коменданта (с когото пие едва ли не всеки ден) и с други чиновници. Още през първите седмици на заточението той и бившият поручик от Измайловския полк Пьотр Хрушчов започват подготовка за бягство.

Бягството успяло: начело с Беньовски бунтовниците превзели кораба „Свети Петър“, убили коменданта, взели заложници, които по-късно освободили, и се отправили на юг. Но преди отплаването си бегълците превърнали дръзкото криминално престъпление в политическа акция. Беньовски написал писмо до Сената, в което обявил себе си и другарите си за привърженици на легитимната власт. Бунтовниците заявили, че владетелят Пьотр III е свален незаконно, съпругата му е узурпирала властта, а „останалият най-мил син на този владетел и наш всемилостив господар Павел Петрович е лишен от престола“. Изключително дръзко писмо, при това година и половина преди Пугачов да се обяви край река Яик за владетеля Пьотр Фьодорович.

Пътешествията на Беньовски

Бегълците продължават пътуването си: пустите Курилски острови, Япония, Формоза (Тайван). Най-накрая корабът стига до Макао. И тук започва втората част от приключенията, още по-удивителна от първата.

Главната загадка в историята на Беньовски е в това, че всички му вярват. Вярват му другарите, вярват му японците, вярва му и представителят на Френската индийска компания, който му дава пари, за да стигне до Франция (избягалият каторжник уверил събеседниците си, че е граф дьо Беньов, истински аристократ). Стига до Мавриций (остров Ил дьо Франс), слиза на брега с генералска униформа, придружен от свита (униформите очевидно били откраднати още в Болшерецк). И отново му вярват, както и по-късно, вече в кралския двор в Париж. Той е ту граф, ту барон, ту французин, ту поляк.

Дали пари на Беньовски за експедиция до Мадагаскар — графът барон обещал да създаде там колония. Пътешествието било неуспешно: за броени дни Беньовски скарал колонистите с местните племена, а отпуснатите в Париж пари се изпарили. Но такива дреболии не могат да спрат авантюриста. Той получава отново по удивителен начин кралски пари и заминава за Мадагаскар.

Джунглите на Мадагаскар

И тук идва кулминацията.

Доста трудно е да разберем кое е истина и кое е лъжа и мистификация в приключенията на Беньовски. На своите съратници той показвал постановление на кабара (събранието) на малгашките старейшини, с което го провъзгласяват за император. Документът е намерен сред вещите на Беньовски след неговата гибел. Но той бил написан от Беньовски и автентичността му няма как да бъде проверена. Така или иначе, „императорът“ построил в залива Антонгил търговско пристанище, в което пристигали стоки от Мавриций. Над резиденцията на владетеля се развява синьо платно с бял полумесец — френските цветове, но с местен колорит. С дясната ръка Беньовски строи, с лявата – краде, и то в такива мащаби, че шумът стига чак до Франция и отново го отзовават.

През 1786 г. Беньовски потегля на последното си плаване. Дързостта му е немислима: пристигайки в своите „владения“, в пристанището Луибург, провъзгласява независимостта на своето кралство и настоява за преговори с френската администрация на съседния Мавриций. Но вместо дипломати идва наказателен отряд и заблуден куршум покосява Беньовски.

В тази история има повече въпроси, отколкото отговори. Съчиненията на Беньовски били забранени в Русия, а и историческата истина в тях е съвсем малко. Но и истинските му приключения били удивителни — своеобразна смесица между Гъливер и барон Мюнхгаузен. От краткото му управление на Мадагаскар не останала и следа. Но затова пък влязъл в историята като удивително смел мореплавател, на когото се е възхищавал дори Джеймс Кук.

(Следва)

петък, ноември 13, 2026

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 2000 г. / МИР / КИМ ДЕ ЧУН

Ким Де Чун (김대중)

6 януари 1924 г. - 18 август 2009 г.

Мир

(За работата му за демокрация и права на човека в Южна Корея и в Източна Азия като цяло, и по-специално за мира и помирението със Северна Корея)


Ким Де Чун (1924–2009) е една от най-вдъхновяващите политически фигури на XX век и 8-ият президент на Южна Корея. Често го наричат „Нелсън Мандела на Азия“ – прозвище, което печели заради дългата си и изключително тежка борба срещу военните диктатури в родината си, прекараните години в затвора и непоколебимата си вяра в демокрацията.

Животът му прилича буквално на политически трилър. В продължение на над 30 години Ким е основният глас на опозицията в Южна Корея. Заради влиянието си е постоянна мишена на авторитарните режими. През 1973 г. е отвлечен от хотел в Токио от южнокорейските тайни служби (KCIA). Планъ бил да бъде изхвърлен в морето с тежести на краката, но е спасен в последната минута благодарение на бързата намеса на ЦРУ и американския посланик, които изпращат хеликоптер да прехване кораба.

През 1980 г., след масовите продемократични протести и клането в град Куанджу, Ким Де Чун е обвинен в подстрекателство и е осъден на смърт. Едва след огромен международен натиск (включително от страна на папа Йоан Павел II и правителството на САЩ) присъдата му е заменена със затвор, а по-късно – с изгнание в Америка.

След като Южна Корея стъпва най-после на пътя на демокрацията, Ким се завръща. Той губи няколко президентски избори, преди най-накрая да спечели през 1997 г. Поема управлението в най-лошия възможен момент – разгара на опустошителната Азиатска финансова криза. Чрез болезнени реформи и преструктуриране на икономиката, той успява да изведе Южна Корея до впечатляващо и бързо възстановяване.

Най-голямото му историческо наследство е външната му политика спрямо Северна Корея, станала известна като „Слънчевата политика“. Името идва от баснята на Езоп, в която слънцето, а не студеният вятър, успява да накара пътника да свали палтото си. Вместо конфронтация, Ким Де Чун избира пътя на диалога, хуманитарната помощ, събирането на разделени семейства и икономическото сътрудничество.

Връхната точка на тази политика е през юни 2000 г., когато пътува до Пхенян за първата по рода си среща на върха между лидерите на двете Кореи, където се ръкува с Ким Чен Ир. Именно за тази негова смела визия за обединение, както и за десетилетната му отдаденост на правата на човека, през 2000 г. Ким е удостоен с Нобелова награда за мир. До ден днешен той е единственият кореец, получавал Нобелова награда.

Ким Де Чун умира през 2009 г., но историята му остава невероятен пример за това как един човек може да оцелее през десетилетия на репресии, без да загуби човечността си и желанието си за мир.


Съставил: Gemini 3.1 Pro

Редактор: Павел Николов

четвъртък, ноември 12, 2026

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ / ОТКРОВЕНИЕ НА ЙОАН БОГОСЛОВ / КОНТЕКСТ И ЗНАЧЕНИЕ

Превод: Gemini 3.1 Pro

Редактор: Павел Николов


ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“


ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ / ЕКЛЕСИАСТ / АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ - ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ - 2 / ПОЯВА НА НОВИЯ ЗАВЕТ И РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО

ГЛАВА 10. СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ: МАТЕЙ, МАРК И ЛУКА - СЮЖЕТНА ЛИНИЯ НА СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ; СИНОПТИЧНИЯТ ПРОБЛЕМ; ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО БИОГРАФИИ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЙ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛУКА / СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ

ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС - ПРОЛОГЪТ НА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН / ЙОАН И СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ / ИЗТОЧНИЦИ НА ЧЕТВЪРТОТО ЕВАНГЕЛИЕ. ЙОАН ИЗМЕСТВА АКЦЕНТИТЕ / ДРУГИ ЕВАНГЕЛИЯ: ЕВАНГЕЛИЕ С ИЗРЕЧЕНИЯ / ЕВАНГЕЛИЯ ЗА ДЕТСТВОТО / СТРАСТИ ХРИСТОВИ / ГНОСТИЧНИ ЕВАНГЕЛИЯ / ИСТОРИЧЕСКИЯТ ИСУС / ИСУС – ПРОРОК НА АПОКАЛИПСИСА

ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ - ВАЖНА ФИГУРА В ИСТОРИЯТА НА РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО / ПРОБЛЕМ НА КНИГАТА „ДЕЯНИЯ“ / КРАТКА БИОГРАФИЯ НА ПАВЕЛ / КАКВО ПОТВЪРДИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / КАКВО ПРОМЕНИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ИСУС / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЗАКОНА / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЮДЕИТЕ И ЕЗИЧНИЦИТЕ / МИСИОНЕРСКАТА ДЕЙНОСТ НА ПАВЕЛ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ГАЛАТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИПЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИМОН / ПОСЛАНИЕ ДО РИМЛЯНИТЕ

ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ - ПАВЕЛ ПО ВРЕМЕТО НА НОВИЯ ЗАВЕТ И СЛЕД ТОВА / ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ

ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ - ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО КОЛОСЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ЕФЕСЯНИТЕ / ПАСТИРСКИ ПОСЛАНИЯ: ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО ТИМОТЕЙ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО ТИМОТЕЙ. ПОСЛАНИЕ ДО ТИТ

ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ - ПОСЛАНИЕ ДО ЕВРЕИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ЕВРЕИТЕ / ЕКСКУРС И ОТСТЪПЛЕНИЕ / ПОСЛАНИЕ НА ЯКОВ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ НА ПЕТЪР / ВТОРО ПОСЛАНИЕ НА ПЕТЪР / ПЪРВО, ВТОРО И ТРЕТО ПОСЛАНИЕ НА ЙОАН / ПОСЛАНИЕ НА ЮДА

ОТКРОВЕНИЕ НА ЙОАН БОГОСЛОВ - СЪДЪРЖАНИЕ И СТРУКТУРА НА КНИГАТА


„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“


ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ


ОТКРОВЕНИЕ НА ЙОАН БОГОСЛОВ

Контекст и значение

Както и в случая с други древни апокалипсиси, важно е Откровението на Йоан Богослов да бъде поставено в исторически контекст, за да се разбере неговият причудлив символизъм. В книгата се срещат намеци, че част от Апокалипсиса е написана по времето на император Нерон (началото на 60-те години). Но като цяло книгата се датира в края на I в., приблизително 95 г. – епохата на управлението на император Домициан. Това става ясно от посланията до седемте църкви в Откр. 2–3, където се разказва за преследвания на християните заради тяхната вяра. Очевидно е кой е главният враг на църквата в тази книга: Римската империя. Споменават се загинали в мъки християни (Откр. 6:9 напомня за гоненията при управлението на Нерон). Както всички апокалипсиси (и старозаветните пророци, за които говорихме в главите за Юдейските писания), Откровението не предсказва това, което ще се случи 2 хиляди години след написването му. То съдържа послание към съвременниците. Рим е враг и Бог възнамерява да го унищожи.


ОТСТЪПЛЕНИЕ

Проблеми с авторското право в древността

В Древния свят нямало никаква защита на интелектуалната собственост и, както ще видим по-нататък, когато ръкописите били преписвани (на ръка), често били променяни. Това се правело, за да могат ръкописите да казват точно това, което искали да извлекат от тях (за това в гл. 15). Как авторите защитавали своите текстове от последващи промени? Авторът на Откровението постъпил по следния начин – заплашил със страшно проклятие всеки, който посмее да промени текста му.

„И аз също свидетелствам на всеки, който слуша думите на пророчеството на тази книга: ако някой прибави нещо към тях, Бог ще му наложи язвите, за които е писано в тази книга; и ако някой отнеме нещо от думите на книгата на това пророчество, Бог ще му отнеме дела в книгата на живота и в светия град, и в онова, което е писано в тази книга“ (22: 18–19).

Тази заплаха не е адресирана към читателите, които няма да повярват на написаното и няма да го приемат. Това е стандартна заплаха към преписвачите на книгата, за да не смеят да добавят нищо от себе си в текста. Подобни проклятия могат да се срещнат в много трудове на християнски автори. За съжаление, те не помагали особено.

Преписвачите продължават да променят текстовете, които копират, въпреки заплахата от вечни страдания. Дори запазените ръкописи на Откровението се различават толкова много помежду си, че на места е трудно и дори невъзможно да се разбере какво е било написано първоначално от автора.


Тази интерпретация става очевидна от няколко изключително ярки образа, които могат да ни кажат много, ако бъдат поставени в исторически контекст. Прочетете например описанието на Вавилонската блудница в Откр. 17. Тя е носена от звяр, облечена е в порфира и скъпоценна багреница, в дясната ѝ ръка има златна чаша, „пълна с гнусотии и нечистотии от нейното блудство“, и е „опиянена от кръвта на светиите и свидетелите Исусови“. Кой е врагът на тези християни?

Звярът, на който седи, ще бъде хвърлен в бездната (17: 8). По-нататък научаваме от книгата, че в бездната е хвърлен Сатаната, което означава, че блудницата, която и да е, е подкрепяна от Дявола. Но коя е тя? Звярът има седем глави, които, както ни обясняват, са седемте планини, на които седи блудницата (17: 9). Това е всичко, което трябва да знаем. Кой град е построен на седем хълма? Рим. В края на главата ангелът обяснява: „А жената, която си видял, е големият град, който царува над земните царе“. Врагът на християните е Рим, наречен тук Вавилон, защото Рим, подобно на древния Вавилон, унищожил Йерусалим и неговия Храм. Блудницата блудства с другите земни царства, защото Рим гради безпринципно отношенията си с другите народи.

Да разгледаме друг, по-известен образ. По-рано срещнахме в тази книга описание на друг звяр със седем глави и десет рога (гл. 13). Една от главите му била смъртоносно ранена, но раната заздравявала. Целият свят се покланя на звяра, който води война със светците и ги побеждава. Звярът покорява всички земни народи и ги принуждава да му се подчинят. Авторът завършва своя разказ, като казва на читателите кой е този звяр. Той посочва неговия номер – 666.

Въпреки това, което можете да прочетете в съвременните популярни книги, които се опитват да убедят читателя, че тези предсказания се сбъдват в наши дни, през XXI в., е важно да погледнем на Откровението и образите в него през призмата на онова време. Авторът искал да каже на читателите, че ако съберат стойността на всички знаци в името на звяра, ще се получи числото 666. В древните езици за обозначаване на числа се използвали букви от азбуката (не както в английски език, където се използват латинската азбука и арабските цифри). Първата буква от азбуката обозначавала едно, втората – две, третата – три и т.н. до десет. Единадесетата буква означавала двадесет, дванадесетата – тридесет и т.н. В такъв случай кой е звярът? Тъй като неговият образ до голяма степен прилича на образа на звяра от Откр. 17, можем почти уверено да заключим, че отново става дума за Рим. Ако е така, главите на звяра изобразяват владетелите на Рим и хората се покланят на тези глави като на владетели (нещо, което изисквали някои римски императори). В някои християнски среди имало поверие, че Нерон, заклетият враг на християните, ще възкръсне някой ден от мъртвите, за да сее разруха на земята. Може би стихът за смъртоносната рана и изцелението говори точно за това. Може ли под звяра от Откр. 13 да се разбира Нерон?

Почти сигурно става дума точно за него. Ако напишем „Кесар Нерон“ с еврейски букви – при събирането им ще получим 666. Авторът на Откровението не е имал предвид нито Хитлер, нито Мусолини, нито Саддам Хюсеин, нито римския папа – той не пишел за фигури от Новото време. Негови врагове били Рим и неговият Цезар. Именно Рим контролирал земните народи, експлоатирал своите жители и преследвал Божия народ. Именно на римския император се покланяли като на божество и именно той подлагал християните на гонения и ги осъждал на смърт. Откровението говори за това как Господ възнамерява да низвергне императора и неговата империя в края на времената, за да награди Своите светци с Царство на Небесата и на обновената земя. На светците, на последователите на Агнеца, тоест на Исус Христос, им остава да чакат съвсем малко. Възможно е сега те да страдат, но Господ ще сложи скоро край на болката, нещастието и хаоса на земята. Когато Христос започне Страшния съд, всички сили на злото, които са го отхвърлили и които олицетворяват всички злодеяния на Римската империя, ще бъдат унищожени. За праведниците ще бъде отмъстено. И те ще царуват вечно с Бога и Неговия Христос.


ОТСТЪПЛЕНИЕ

Откровението като литература за бъдещето

Често символичният смисъл на Откровението на Йоан Богослов се интерпретира като литературно описание на това, което ще се случи в наше време. Но този подход крие редица проблеми. Таекъв егоцентризъм трябва да буди преди всичко тревога. Подобно разбиране на книгата означава, че целият ход на човешката история завършва с нас. Друг, по-сериозен проблем е, че привържениците на този подход игнорират важни особености на текста, за да докажат правотата си.

Да поговорим например за възможната интерпретация на скакалците, които се появяват на земята от дима, издигнал се от бездната, за да донесат опустошение на земята, за което се разказва в Откр. 9. Авторът описва появата на скакалците по следния начин: „По вид скакалците приличаха на коне, приготвени за война; и на главите им имаше нещо като венци, подобни на златни, а лицата им бяха като човешки лица, и косите им – като коси на жени, а зъбите им бяха като на лъвове. Те имаха брони, като че ли железни брони, а шумът на крилете им беше като тътен от колесници, когато множество коне тичат на война; имаха опашки като на скорпиони и в опашките им имаше жила; а властта им беше да вредят на хората пет месеца“ (9: 7–10).

Според едно от тълкуванията в този откъс става дума за атака на хеликоптери, кръжещи в дима на битката. Пророкът живял много векове преди да бъдат изобретени съвременните методи за водене на война. Затова не могъл да разбере какви машини вижда, а ги описал както можел. Те летят като скакалци, но по форма повече приличат на скорпиони. Пропелерите приличат на корони. През стъклото на кабината се вижда лицето на пилота, затова авторът пише за човешко лице на чудовищата. Камуфлажната окраска прилича отдалече на коса. Отпред има зъбци, а тъй като корпусите са направени от стомана, изглеждат като оковани в желязна броня. Двигателите звучат като тътен на колесници, а картечниците приличат на жила на скорпиони.

Звучи правдоподобно, нали? Пророкът видял бъдещето, но не могъл да го разбере. Но ние, които живеем във време, когато пророчествата се сбъдват, разбираме описанията му великолепно.

Подобна проста трактовка е обаче невъзможна, защото не обяснява множество важни детайли. Обърнете внимание какво всъщност е заповядано на скакалците да правят. Красноречивият откъс казва, че на скакалците не е разрешено да вредят на дърветата и тревата, а само на хората. Още по-важно е, че на скакалците е позволено да мъчат хората пет месеца, но не и да ги убиват (9: 4–5). Тези, които ужилят, ще жадуват за смъртта, но няма да умрат (9: 6). Скакалците не са някакво ново средство за унищожаване на противника, защото е казано ясно, че не могат да унищожат никого.

Същият проблем възниква при всички опити текстът на видението да се тълкува като литературно описание на нашето близко бъдеще. Подобни тълкувания не могат да обяснят всички детайли на текста, което означава, че техните привърженици не приемат книгата сериозно. Много повече полза носят опитите текстът да се тълкува, като се анализира внимателно историческият контекст. По-разумно е книгата да се възприема не като литературно описание на бъдещето на Земята, а като метафоричен разказ за това, че Бог ще възтържествува в крайна сметка над света, изпълнен със зло.


(Следва)

сряда, ноември 11, 2026

БЕЗСМИСЛЕНИ ПРЕГОВОРИ, ПО-ТОЧНО - РАЗГОВОРИ...

ГЕНЕРАЛ СТЕФАН ТОШЕВ / ДЕЙСТВИЯТА НА III АРМИЯ В ДОБРУДЖА ПРЕЗ 1916 г. / I ПЕРИОД / ЗАДАЧАТА НА III АРМИЯ

Текстът на книгата е извлечен от фототипния оригинал и трансформиран от стария правопис на съвременен с Gemini 3.1 Pro, а след това редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК:

ВСТЪПЛЕНИЕ

КНИГАТА В "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ГЕНЕРАЛ СТЕФАН ТОШЕВ / ДЕЙСТВИЯТА НА III АРМИЯ В ДОБРУДЖА ПРЕЗ 1916 г.

I ПЕРИОД

От обявата на войната до преминаването на армията към отбрана на 20 септември

ЗАДАЧАТА НА III АРМИЯ

В очакването на военните действия, щаба на Макензен издаде следната директива № 6960: „За да направим положението за нас благоприятно и да пренесем военните действия вън от страната, ще трябва най-напред, чрез решителни удари, с разполагаемите за сега сили, да се заемат най-важните пунктове за преминаването на Дунава в румънска територия. За по-късно се възнамерява, чрез едновременно и ненадейно нападение, да се завладей с IV Преславска дивизия предмостната крепост Тутракан и с I Софийска дивизия — предмостната крепост Силистра“. — В тая директива се налагаше още и следното прегрупиране на армията:

I Софийска дивизия да се съсредоточи по границата в две групи: първата — в района с. Хърсово — с. Кеменлар и втората — в района на с. Калково — с. Шаври.

IV Преславска дивизия — в района с. Топчи — с. Камлъкьой (около Балбунар).

I Конна дивизия — в района с. Хамбарлък — с. Кара-наот (западно от железопътната линия Девня — Добрич).

VI Бдинска дивизия (бригада) около гр. Шумен.

Макар че тая директива съдържаше тенденция за отбрана по Добруджанската граница и за една офанзива по Дунавския фронт, обаче щаба на армията, знаейки, че нашата Главна квартира се бе противопоставила срещу тоя план и е добила съгласието за едно бързо настъпване в Добруджа, той остави тая част на директивата без внимание, но с извънредна сериозност се отнесе към втората й част — едновременното атакуване на Тутракан и Силистра, още повече, че заповяданото прегрупирване на армията се правеше с оглед за подобна атака . . . Като се базира върху последните сведения за неприятелските сили в тия две крепости и като обсъди във всяко отношение въпроса, щаба на армията дойде до следните заключения: а) че едновременната атака на Тутракан и Силистра ще повлече разделянето силите на слабата по численост III армия; б) че атаката на Тутракан само от IV Преславска дивизия, която брои 17 дружини (8-й Приморски полк и 1 дружина от 48-й полк се намираха във Варненския укрепен пункт), при факта, че в тая крепост противникът имаше гарнизон около 25 дружини и 20 батареи, не обещава сигурен успех; в) че противникът само за един ден може да получи подкрепление от Букурещ, нещо, което, по политически причини, бе повече от вероятно, а в това време зад атакующата Тутракан IV Преславска дивизия нямаше да има никакви поддръжки за париране на възможните случайности; г) че един маломалски неуспех при Тутракан или даже едно забавяне в действията, може да компрометира всички други частични успехи даже и завладяването на Силистра от I-а Софийска дивизия; д) че бързото завладяване на Тутракан би повлияло много силно върху морала у нашата и неприятелската армии и е) че поради очакваното пристигане на руските подкрепления, падането на Тутракан трябва да стане най-скоро, с един по-тежък, по-силен и кратък удар. Въз основа на тия съждения Командующи III армия реши: да се атакува Тутракан с IV Преславска дивизия, с I Софийска бригада и с германско-българската колона на майор Хамдрщайн (от Русе), а III Софийска бригада да остане в негово разпореждане, за да може да влияй, както на боя при Тутракан, тъй и срещу един опит на противника, да удари от Силистра в тил на войските ни, атакующи Тутракан.

Горното решение Командующи армията изложи лично на генерал Фелдмаршал Макензен, на 31 август в 3 ч. сл. пл., в буфета на гара Горна Оряховица, гдето с началник щаба си полковник Попов, той бе извикан от Фелдмаршала да докладва съображенията си по предстоящата операция. Тогавашния заместник на началник щаба на Макензен, полковник Хенч, се противопостави на изложенията, направени от полковник Попов, за силата и за фортификационното състояние на Тутраканската крепост, като казваше, че знае положително, какво в Тутракан няма повече от 10—12 дружини и че укрепяването не било модерно усъвършенствувано, поради което възможно е крепостта да се завладее само от IV Преславска дивизия. Възрази му се, че по най-положителни сведения, добити от българи, живущи в заграбена Добруджа и от бивши офицери и подофицери от българската армия, положително е установено, че там има 25 дружини и 20 пеши батареи (без тежката артилерия) и че укрепяването е усилено с широка и от модерна конструкция телена мрежа, с вълчи ями, засеки, казематерувани и фланкирующи постройки и пр. Командующи армията добави, че планът за едновременното атакуване на двете крепости не се одобрява и от щаба на действуващата армия, а след добитите напоследък сведения за противника, става вече немислимо привеждането му в изпълнение. Тутракан трябва да падне, продължи той възможно по-скоро и то до пристигането на руските подкрепления, за което абсолютно належаще се явява атакуването му с достатъчно силни части. Фелдмаршала изслуша внимателно доклада, съгласи се по принцип и заповяда да му се изложи той писмено, като добави, че за сега да се направят разпореждания според директивата № 6960 (т. е. за групирането на армията с оглед за едновременна атака на двете крепости). Писменият доклад бе представен още същия ден (№ 4267), в който, въз основа на даденото вече от фелдмаршала съгласие, пункт III-ий (от вежливост), бе мотивиран така: „В изпълнение на дадената ми от вас устна директива, на мнение съм да изпълня възложената ми задача по следния начин:

а) С IV Преславска дивизия (17 дружини, 12 полски, 4 гаубични и 2 тежки батареи), с две бригади от I Софийска дивизия (14 дружини, 11 полски, 4 гаубични и 2 тежки батареи) и с отряд на майор Хамерщайн да атакувам южния и западния фронтове на Тутракан и

б) II Софийска бригада (8 дружини и 3 батареи) възнамерявам да насоча като заслон срещу Силистра“.

Следователно, според решението на командующи армията, върху 25 неприятелски дружини в Тутракан трябваше да ударят 33 наши дружини и срещу 20 неприятелски батареи трябваше да действат 44 наши батареи. Фелдмаршал Макензен с телеграма № 5057, от 1 септември, одобри тоя план, с добавка, щото II бригада, която ще заслонява Силистра, да бъде пратена при Аккадънлар и минаването на границата да стане неочаквано. Също тъй Фелдмаршалът одобри искането на Командующи армията, щото, за всяка евентуалност към Добрич (пристигането на руски войски), VI Бдинска бригада, оставена в разпореждане на фелдмаршала около Шумен, да се премести по-близо до границата — в района Саджкьой — Хасарлък — Ясъ тепе и от там да бъде употребена според нуждата.

По тоя начин бе постигнато пълно съгласие по предстоящите действия и щаба на армията направи тутакси разпореждания за предстоящето настъпване в Ромъния . . . и още само няколко часа и всичко щеше да се размърда и събере в строй, за да нахлуе във вражеските предели за борба на живот и смърт и да внесе свобода и човешки права на поробените братя. При всичкото старание да се пази тишина, все пак, поради усилената привечер шетня по биваците и в едно протежение на 20 клм. в тила, шумът не може да се избегне напълно. Някъде дотоварваха последните кола или довозваха късно получените продукти и фураж, на места раздаваха хляб, сухар и патрони, или пък фелдфебелите произвеждаха проверка на хората и на тяхното бойно стъкмяване и пр. Въобще привършваха се последните приготовления, а там гдето бе вече всичко готово, войниците, насядали на големи колела, слушаха усърдно беседванията на подофицерите си: как да се държат в боя, как да настъпват, да се бият и пр. или разговаряха за миналото на Добруджа.

Всъщност, още на 1 септември към пладне, частите на армията бяха вече почти готови да действуват, понеже още на 31 август те бяха предупредени със следната телеграма от щаба на армията: „войната с Ромъния ще бъде обявена утре 1-и септември, за което да се приготви всичко за да се почнат военните действия по първа заповед“. Обаче при все това, до пладне на 1-и септември, съобщение за обявяването на войната още не бе получено, а пък австрийските монитори по Дунава преди два дена бомбардираха Гюргево и ромъните им отговориха с бомбардировката на Русе. Германския офицер за връзка майор Хениг постоянно правеше справка и не можеше да се начуди, защо се бави съобщението. Виждаше се, че германското командуване от Търново сериозно се бои от изиграване. Ний също се бояхме да не би да се разминe без война и с голямо нетърпение очаквахме известието. Най-после по пладне се получи телеграма от Военното Министерство, че, от 12 ч. и 1 м. през нощта срещу 1 септември, България се намира във война с Ромъния и тутакси бе издадена заповед за започването на военните действия (разпратена със специални куриери и в резюме претелеграфирана до дивизиите). На началника на Варненския укрепен пункт резюмето бе допълнено със следното: „Подвижният резерв на Варненския укрепен пункт да се подаде напред и да варди посоките от Добрич и Балчик, като не изпуща из пред вид и назначението си — да отбива десантите". Допълнително по телефона бе съобщено на началника на щаба на тоя пункт, че, при по-нататъшното си напредване, подвижният резерв да се съобразява с напредването на дясното крило на армията.

(Следва)

вторник, ноември 10, 2026

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „БОЛНИ“ 

ПРЕВОД: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ


ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“ / „ПАЦИЕНТКА“ / „БАНЯ“ / „НЕРВНИ ХОРА“

1925 г. – „АКТЬОР“ / „КРИЗА“ / „БЕДНОСТ“ / „АДМИНИСТРАТИВЕН ВЪЗТОРГ“ / „МАЙМУНСКИ ЕЗИК“ / „ЛИМОНАДА“ / „ДИКТОФОН“ / „ЧЕТИРИ ДЕНА“

1926 г. – „ИМЕН ДЕН“ / „ТАТКО“ / „ДЪРВА“ / „КРАДЦИ“ / „ПЪТНИК“ / „СЪПРУГ“ / „РАБОТЕН КОСТЮМ“ / СПИРАЧКА „ВЕСТИНГАУЗ“ / „МЕДИК“ / „ПЕЧАЛЕН СЛУЧАЙ“ / „КИНОДРАМА“ / „РЕЖИМ НА ИКОНОМИИ“ / „БЪЧВА“ / „ВЕЛИКДЕНСКА СЛУЧКА“ / „СИЛНО СРЕДСТВО“ / „БЯС“ / „ДАМСКА МЪКА“ / „ПРЕКРАСНА ПОЧИВКА“ / „ГАЛОШ“

1927 г. – „МОНТЬОР“ / „ПРЕЛЕСТИТЕ НА КУЛТУРАТА“ / „ДРЕБОЛИИ“ / „БОТУШКИ“ / „ЕСНАФИ“ / „ГОСТИ“ / „ДУШЕВНА ПРОСТОТА“ / „ОПЕРАЦИЯ“ / „ЦАРСКИ БОТУШИ“ / „КАЧЕСТВЕНА ПРОДУКЦИЯ“ / „СБИВАНЕ“ / „БЮРОКРАТИЗЪМ“

1928 г. – „МЕДИЦИНСКИ СЛУЧАЙ“ / „ВЕСЕЛА ИСТОРИЙКА“ / „НАУЧНО ЯВЛЕНИЕ“ / „КОТКАТА И ХОРАТА“ / „ЧУЖДЕНЦИ“ / „ДРЕБЕН СЛУЧАЙ“

1929 г. – / „СЕРЕНАДА“ / „МАЙЧИНСТВО И БЕБЕТА“


МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

БОЛНИ

Човекът е доста странно животно. Не, едва ли произлиза от маймуната. Старият Дарвин май е послъгал лекичко по този въпрос.

Някак твърде много човешки постъпки са съвсем, как да кажа, чисто човешки. Никаква, знаете ли, прилика с животинския свят. Ето, ако животните разговарха на някакво си тяхно наречие, едва ли биха могли да водят такъв разговор, какъвто чух наскоро.

А беше в лечебницата. На амбулаторен преглед. Аз веднъж седмично се лекувам от вътрешни болести. При доктор Опушкин. Един такъв добър, разбран медик. Пета година се лекувам при него. И нищо, болестта не става по-зле.

Та така, отивам в лечебницата. Записват ме под номер седем. Няма какво да се прави — трябва да се чака.

Сядам в коридора на дивана и чакам.

И чувам — чакащите болни приказват помежду си. Разговорът е доста тих, на половин глас, без бой.

Един такъв чичо, бая бузест, с късо полупалто, вика на съседа си:

— Това, вика, миличък, болест ли е твоето — херния. Да плюнеш и да го размажеш — ей това ти е цялата болест. Не ме гледай, че муцуната ми е изпъкнала. Аз въпреки това съм много болен. От бъбреци страдам.

Съседът му казва с леко обиден тон:

— Аз нямам само херния. Дробовете са ми отслабнали. А ето тук покрай ухото имам и мастно топче.

Бузестият вика:

— Това е безразлично. Тия болести могат ли изобщо да се мерят с бъбреците!

Изведнъж една чакаща дама с бархетна забрадка се обажда язвително:

— Е, голяма работа, пък били и бъбреци. Моята родна племенница боледуваше от бъбреци — и нищо. Даже да шие и да глади можеше. А пък с вашата муцуна болестта не е много опасна. Не можете да умрете от тази ваша болест.

Бузестият вика:

— Аз ли не мога да умра! Чухте ли? Вика, че не мога да умра от тази болест. Нищо не разбирате, гражданко! А сте тръгнали да се врете в медицински разговори.

Гражданката казва:

— Аз вашата болест не я унижавам, другарю! Тя е също самостоятелна болест. Това го признавам. Ама думата ми беше, че при мене болестта може да е по-сериозна от тези ваши разни бъбреци. Аз имам рак.

Бузестият вика:

— Е, какво пък толкова — рак, та рак. Зависи какъв рак. Има рак, дето е съвсем безвреден рак. Може за половин година да ти мине.

От такова незаслужено оскърбление гражданката съвсем побледня и се затресе. После плесна с ръце и каза:

— Рак за половин година. Чухте ли го! Не зная какъв рак си виждал. Я каква муцуна си отпрал покрай твоята болест.

Бузестият гражданин поиска да отвърне по достоен начин на оскърблението, но само махна с ръка и се извърна.

В това време един чакащ гражданин се усмихна и казва:

— А всъщност, граждани, с какво толкова се хвалите тук?

Болните изгледаха говорещия и зачакаха мълчаливо прегледа.

1930 г.