ПЪРВОПРИЧИНАТА...

ВЛАДИМИР ВИСОЦКИЙ / „ДЕЛФИНИ И ОТКАЧАЛКИ“ (ЗАПИСКИ НА ЕДИН ЛУД или ЖИВОТ БЕЗ СЪН) - 2

ПРЕВОД: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК: 1

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: ТУК

2.

В кабинета на професор Корней, или не – Расин, както и да е. В кабинета на един професор ихтиолог и лингвист влезе с клатеща се походка един немлад вече делфин. Седна насреща, кръстоса крака, но тъй като нямаше какво да кръстосва, се престори, че кръстосва. И произнесе:

– Е?

– Не съм ви викал. – Професорът също се направи, че не е никак изненадан, но не е толкова лесно да заблудиш едно умно животно, даже заподозряно, че има разум.

– Казах само „е!“ А по-нататък ето какво: днес дежурният в океанариума, забравих му фамилията, докато ни хранеше, първо – с развалена риба, и второ – ругаеше нецензурно... имам предвид делфините, а също и другите китоподобни, че дори и китовете.

– С какви изрази? – попита професорът и взе бележника си.

– Уверявам ви, с възможните най-най... Имаше и „хрантутници“, и „агенти на Тел Авив“, и като връх на всичко – „неразумни същества“.

– Веднага ще се разпоредя да го накажат строго.

– Не се безпокойте, той е вече наказан, но вие би трябвало да се извините заради него, нали сте от същата порода и също невинаги си подбирате изразите! Населението настоява. Иначе ще има последствия!

Едва тук оскърбеният професор си спомни, че делфините не могат още да говорят, че работата е, разбира се, все още далече от края и че – как така не разбра веднага – това е сън, преумора.

– О, Господи. – Той си заби едно ляво кроше в брадичката и запали пура.

– Господ няма нужда да бъде споменаван в случая. Достатъчни са му нашите въздишки и обиди. Освен това той сега спи. Ето го тризъбеца му. – Тук делфинът измъкна доста безцеремонно пурата от устата на поразения професор и запуши, издухвайки огромни кръгове дим право в поразения професор. След което произнесе:

– Пфу! Каква гадост! – и смачка пурата, впрочем, не, той нямаше също така с какво да я смачка, но направи нещо такова, от което пурата изсъска и престана да съществува. – А сега да вървим – изписка той с тъничък глас, именно онзи глас, на който професорът не се надяваше вече, – плю, поигра си с тризъбеца и се изправи.

Делфините по принцип обичат да лудуват. Те се отличават от хората по своята доброта, изскачат от водата, усмихват се и си играят с деца от предучилищната възраст. Но този делфин, изглежда, нямаше изобщо намерение да си играе с някакви малчугани. Във всеки случай, така му се стори на професора и той се изправи покорно на омекналите си крака.

(Следва)

НАПРАЗНИ ВЪЛНЕНИЯ...

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „ВЕСЕЛА ИСТОРИЙКА“

ПРЕВОД: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“ / „ПАЦИЕНТКА“ / „БАНЯ“ / „НЕРВНИ ХОРА“

1925 г. – „АКТЬОР“ / „КРИЗА“ / „БЕДНОСТ“ / „АДМИНИСТРАТИВЕН ВЪЗТОРГ“ / „МАЙМУНСКИ ЕЗИК“ / „ЛИМОНАДА“ / „ДИКТОФОН“ / „ЧЕТИРИ ДЕНА“

1926 г. – „ИМЕН ДЕН“ / „ТАТКО“ / „ДЪРВА“ / „КРАДЦИ“ / „ПЪТНИК“ / „СЪПРУГ“ / „РАБОТЕН КОСТЮМ“ / СПИРАЧКА „ВЕСТИНГАУЗ“ / “МЕДИК“ / “ПЕЧАЛЕН СЛУЧАЙ“ / “КИНОДРАМА“ / “РЕЖИМ НА ИКОНОМИИ“ / “БЪЧВА“ / “ВЕЛИКДЕНСКА СЛУЧКА“ / “СИЛНО СРЕДСТВО“ / “БЯС“ / “ДАМСКА МЪКА“ / “ПРЕКРАСНА ПОЧИВКА“ / “ГАЛОШ“

1927 г. – “МОНТЬОР“ / „ПРЕЛЕСТИТЕ НА КУЛТУРАТА“ / „ДРЕБОЛИИ“ / „БОТУШКИ“ / „ЕСНАФИ“ / „ГОСТИ“ / „ДУШЕВНА ПРОСТОТА“ / „ОПЕРАЦИЯ“ / „ЦАРСКИ БОТУШИ“ / „КАЧЕСТВЕНА ПРОДУКЦИЯ“ / „СБИВАНЕ“ / „БЮРОКРАТИЗЪМ“

1928 г. - „МЕДИЦИНСКИ СЛУЧАЙ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ВЕСЕЛА ИСТОРИЙКА

Лиговският влак не върви никога бързо. Дали пътят там не го позволява, или са наслагали прекалено много семафори — над нормата, — това не зная. Само че ходът на влака е удивително бавен. Направо е обидно да пътуваш. И, разбира се, заради това бавно темпо във вагона става ужасно скучно. Направо казано — няма какво да правиш.

Да зяпаш хората не е, разбира се, кой знае колко интересно. Току-виж се обидили. „Какво — ще кажат — гледаш? Не ме ли позна?“ А да се заловиш с някаква своя работа също не е винаги възможно. Да четеш например, не можеш. Крушките са особено мътни. И са изтипосани ужасно високо. Светят отгоре като същински въгленчета, а радост от тях — никаква.

Макар че това за крушките го споменах напразно. Тази весела историйка се случи през деня. Но то и през деня е скучно да пътуваш.

И така, в събота през деня във вагона за непушачи пътуваше Фьоклуша. Фьокла Тимофеевна Разуваева. Пътуваше от Лигово до Ленинград за стока. Защото продава ябълки и семки на гарата в Лигово.

Та, същата тази Фьоклуша пътуваше за Шчукин. За Шчукинския пазар. Искаше да вземе една каса бракувани антоновки.

И седна в Лигово до прозорчето, и потегли. Пътува ли, пътува.

Срещу нея пътува Никита Фьодоров. До него, разбира се, Анна Ивановна Блюдечкина — съветска служителка в соцзастраховането. Все лиговчани. Отиват на работа.

А малко след Лигово влиза и един нов пътник. Военен. Или нещо такова, накратко казано, с високи ботуши.

Дотогава пътувал в коридора. И сяда той по диагонал на Фьокла Тимофеевна Разуваева. Сяда по диагонал и пътува.

Фьокла Тимофеевна — да ѝ дава Господ здраве и пълно благополучие — развърза забрадката си и като я развърза, започна да размишлява свободно на търговски теми: колко, значи, антоновки може да има в една каса, и така нататък.

После погледна през прозореца. А след това, от пълна скука, Фьокла Тимофеевна взе да дреме. Дали в топлия вагон се отпусна, милата, или скучните природни картини ѝ подействаха, но Фьокла Тимофеевна направо започна да клюма глава. И се прозина.

Първият път се прозина — нищо. Вторият път се прозина така широко, че чак всичките ѝ зъби можеш да преброиш. Третият път се прозина още по-сладко. А военният, дето седеше по диагонал, взе, че ѝ пъхна добродушно един пръст в устата. На шега. Което се случва често — някой се прозине, а друг му пъхне пръст в устата. Но, разбира се, това се случва между, да речем, истински приятели, стари познати или роднини от страна на жената. А този — съвсем непознат. Фьокла Тимофеевна го вижда за първи път.

Ето защо Фьокла Тимофеевна, естествено, се уплаши. И от уплаха побърза да захлопне куфара. При което клъцна доста силно пръста на военния със зъби.

Тогава се разкрещя ужасно военният. Започна да вика и да ругае. С една дума, едва ли не са му отхапали пръста. Още повече че пръста изобщо не му го бяха отхапали, а просто го бяха захапали леко със зъби. Че и кръв почти нямаше — не повече от половин чаша.

Започна лека разправия. Военният казва: — Ами аз — казва, — просто се пошегувах. Ако бях — казва — ви откъснал езика или нещо друго, тогава ме хапете, ама така — казва — не съм съгласен. Аз — казва — съм военнослужещ и не мога да позволя на пътниците да ми отхапват пръстите. Мене за това няма да ме похвалят.

Фьокла Тимофеевна казва: — Ой! Ако ме беше хванал за езика, цялата китка щях да ти отхапя. Не обичам да ме хващат за езика.

Започна тогава Фьокла Тимофеевна да плюе по пода, демек, може този пръст да е дявол знае колко мръсен и дявол знае какво е държал — не бива да се правят такива работи, нехигиенично е.

Но тук тяхната дискусия беше прекъсната — стигнаха в Ленинград. Фьокла Тимофеевна се поджавка още малко със своя военен и тръгна за Шчукин.

1928 г.

КОГО ЩЕ ОБЕСЯТ?..

КАРЕЛ ЧАПЕК / ОТ ГЛЕДНА ТОЧКА НА КОТКАТА

ПРЕВОД: : Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Това е моят Човек. Не се страхувам от него.

Той е много силен, защото яде много; Всеяден е. Какво ядеш? Дай ми!

Не е красив, защото няма козина. Няма достатъчно слюнка и трябва да се мие с вода. Мяука грубо и излишно много. Понякога преде на сън.

Отвори ми вратата.

Не зная защо е станал Господар; може би е изял нещо възвишено.

В моите стаи спазва чистота.

Взема в лапата си черен остър нокът и драска с него по белите листи. Не може да играе по друг начин. Спи през нощта вместо през деня, не вижда в тъмното, няма никакви наслади. Не мисли никога за кръв, не сънува никога лов и бой, не пее никога от любов.

Често през нощта, когато аз чувам тайнствени и вълшебни гласове, когато виждам как всичко оживява с тъмнината, той седи на масата с наведена глава и постоянно, постоянно драска с черния си нокът по белите листи. Не си мисли, че ме е грижа за тебе. Чувам само тихото шумолене на твоя нокът. Понякога шумоленето спира, бедната глупава глава не знае вече как да си играе и тогава ми става жал за него, и благоволявам да се приближа и да мяукам тихо в сладко и мъчително безпокойство. Тогава моят Човек ме вдига и потапя в моята козина топлото си лице. В този момент в него се събужда за секунда проблясък на по-висш живот и той въздиша от блаженство и мърка нещо, което почти се разбира.

Но не си мисли, че ме е грижа за тебе. Стопли ме и сега ще отида да слушам пак черните гласове.

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / КЪМ ВЪПРОСА ЗА ЛЕГИТИМНОСТТА НА АНТРОПОЦЕНТРИЗМА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Grok

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК / С БОТАНИК ОКОЛО СВЕТА / РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА / ЗА ГАДНАТА ПРИРОДА НА КАРМАТА / МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / СЪВСЕМ МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / ГЛАВНИ ВОЕННИ ГЕРОИ / ПЪТЕШЕСТВИЯТА НА БАБА ШАПОКЛЯК / ПИЛЕНЦЕТО И ЛОКОМОТИВЪТ (ЗА ШВАРЦ) / НЕ ОБИЧАМ БОНАПАРТ / ЗАГАДКАТА НА ЧУДОВИЩЕТО / ПЪРВАТА ДЕВИЦА КАВАЛЕРИСТ / ГРАФ НОГИ ЧЕТЕ ВЕСТНИК / НЕСКРОМНОТО ОБАЯНИЕ НА АРИСТОКРАЦИЯТА / ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО ИЛИ МОМИЧЕ С ХАРАКТЕР / ИЗЧЕЗВАНЕ ЗА ДВАМА / ОБРАЗЪТ НА ЕНЕРГИЧНИЯ ГЛУПАК В РУСКАТА ИСТОРИЯ / ЛЮБОВНИКЪТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА / ОТГОВОР НА ЕДИН ЧЕСТО ЗАДАВАН ВЪПРОС, ИЛИ ХУБАВО Е ДА СИ БЕЛЕТРИСТ / САТУРН ЕДВА СЕ ВИЖДА / ЯПОНСКИЯТ БОГ / НЕПРИЯТЕН ФАКТ / ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА НА ВЕСЕЛИЯ ЧОВЕК / АКО БЯХ ШÒГУН / МЕЧТА ЗА УКРАЙНА / КАК СЕ РАЖДА ИДЕЯТА / ПОЕТЪТ ЦАР / ЦЕЛИЯТ СВЯТ Е ТЕАТЪР / ОТ АРИСТОКРАТ ДО ДЪНОТО (И ОБРАТНО) / НАЙ-СТРАШНИЯТ ЗЛОДЕЙ / PRO DOSTOYEVSKY / КОЛЕКЦИОНЕРЪТ НА ВЕТРИЛА / ФЕНОМЕНАЛНИЯТ ДОКТОР БАРИ / СВОЙ СРЕД ЧУЖДИ / ЗА СЛЯПАТА ЛЮБОВ / ЗЛАТНИЯТ НОС или ТРУДНОСТИТЕ НА ПРЕВОДА / ДВОРЕЦЪТ НА ЖЕЛАНИТЕ ЧУДОВИЩА / ПОЛИВАНОВ / БЕЛИТЕ РАДЖИ / НЕИЗПЯТА ПЕСЕН

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

КЪМ ВЪПРОСА ЗА ЛЕГИТИМНОСТТА НА АНТРОПОЦЕНТРИЗМА

Свикнали сме да смятаме, че човекът е център на вселената; без нас, двуногите и ходещите прави същества, мирозданието е като че ли лишено от всякакъв смисъл. Учудваме се ужасно и дори вътрешно се възмущаваме, ако изведнъж ни се стори, че това не е съвсем така.

Помня как веднъж в Тихия океан излязох на разсъмване на палубата и онемях от картината на величествения изгрев над напълно празното море. Отгоре – канкан и кордебалет, изцяло пурпурни поли и кремави дантели; отдолу – разтопено злато и strawberry fields forever. Първата ми мисъл беше идиотска: а ако не бях излязъл на палубата, цялото това великолепие щеше ли да пропадне напразно? Какво глупаво разточителство от страна на природата!

Няма значение, че бях забравил за хората в капитанската кабина. Забележителна е подсъзнателната убеденост, че всяко явление добива легитимност едва под човешкия поглед. Обичам стария мъдър анекдот, който измества антропоцентричната картина на света от фокуса.

Помните ли? Влиза при лекаря човек, на главата на когото седи жаба. „Боже мой, човече – учудва се лекарят. – Какво е това?“ – „Ами ето, докторе, залепила ми се е за крака някаква гадост и изобщо не мога да я махна“ – отговаря жабата.

Това го казвам ето за какво.

За книжката, върху която работя вече доста отдавна, ми се наложи да установя кога е починал последният участник в Кримската война.

Оказа се – чак през 1938 година. Ето го на снимката.

Последният моряк от битката за Севастопол: Ив Прижан (1833–1938)

За моряка дълголетник ми разказаха в бретонското градче Пенмарш, което няма чак толкова поводи да се гордее с нещо, но един от тях е жилавият Ив Прижан.

Изслушах с интерес пенмаршците, но като заядлив педант се зарових, разбира се, да проверя информацията в интернет.

Там ми попадна новина от 4 април 2004 година: „Днес почина последният участник в обсадата на Севастопол“, съобщава Би Би Си цели 66 години след смъртта на Прижан.

Оказва се, че на този ден си отишла тихо 165-годишната костенурка Тимоти, бивш член (и любимка) на екипажа на парната фрегата „Кралицата“, която участвала в първата бомбардировка на Севастопол – онази, при която загинал адмирал Корнилов.

Костенурката живяла дълъг и достоен живот, научих от некролозите. Капитан Къртни взел младото животинче като трофей от един португалски корсарски кораб. Дълги години костенурката плавала по моретата, радвайки моряшките души, а през 1892 година се преселила на сушата и живяла в замъка на графовете Девоншир (грешка на автора: графовете на Девон от фамилията Къртни, Девоншир са херцози – бел. ред.), предпочитайки да прекарва времето си в парка с рози. На долната част на черупката на влечугото бил гравиран фамилният девиз на графовете: „Къде съм низвергнат? Какво съм сторил?“

Главната житейска драма на Тимоти излязла наяве почти на стогодишна възраст, когато се оказало, че глупавите хора определяли дотогава неправилно пола на костенурката – дали мъжко име на една дама. Радостите на любовта Тимоти така и не познала, починала девствена.

Тя обичала много живота. Когато по време на войната започнали бомбардировките, Тимоти си изкопала дупка и се криела в нея, щом земята започвала да трепери.

От другата страна на листчето пишело: „Стара съм много – моля, не ме вдигайте.“

В зряла възраст Тимоти достигнала почтеното тегло от 5 килограма. Според последната ѝ стопанка, 92-годишната младееща мейди Къртни, костенурката била добре възпитана и идвала винаги да се здрависа, за което получавала традиционната си ягода.

Погребали последния ветеран от Кримската война в родовото графско гробище. Хората, които познавали Тимоти, казали, че без костенурката замъкът вече няма да бъде същият.

(Следва)

ПЕТИМАТА КРАЛЕ КРЪСТОНОСЦИ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД: Grok

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Кръстоносните походи в Близкия изток за освобождаване на Гроба Господен от мюсюлманите не постигнали поставената цел.

Свети Луи IX

Свети Луи IX

Луи IX станал крал на 12 години, но той и неговата Франция били още известно време под опеката на майка му. Бланш Кастилска, като регент, се справила с всички бунтовници и приключила две войни, включително с англичаните. Порасналият владетел се заел с вътрешните дела: продължил административните реформи и уредил паричната система. Известен с трепетното си отношение към религията, кралят бил инициатор на два кръстоносни похода, които се оказали последните. И въпреки че европейското рицарство към средата на XIII век било доста изстинало за подобни „експедиции“, Луи успял да събере два пъти войска. Първият поход, предприет през 1248 г., завършил с пленяването на владетеля от египтяните. След като се освободил, френският монарх бил принуден да откупи брат си за 4 млн. франка. Следващият опит бил предприет през 1270 г. За Луи IX, който се отправил от Сардиния не към Египет, а към Тунис, походът завършил със смъртта му от чума. През 1297 г. кралят бил канонизиран.

Фридрих II

Фридрих II

Борбата за короната на Свещената римска империя отнела на представителя на династията Хоенщауфен почти цяло десетилетие. Но в крайна сметка Фридрих II излязъл победител от продължителната схватка. Вярно е обаче, че си навлякъл веднага сериозни врагове. Управлението на Фридрих II – внук на Фридрих Барбароса – било период на най-ожесточено противопоставяне между империята и папството. Той бил отлъчван многократно от църквата по политически мотиви, което обаче не отменило неговата религиозност и не му попречило да се отправи с кръстоносци в Палестина. Шестият кръстоносен поход под негово ръководство бил безкръвен, защото преминал почти без жертви. В същото време бил резултатен. Благодарение на изкусната си дипломация Фридрих II се споразумял с египетския султан Ал Камил за предаването на Йерусалим на християните през 1229 г. Мюсюлманите отстъпили също Назарет и Витлеем.

Фридрих Барбароса

Фридрих Барбароса

Червенобрадият Фридрих, уважаван в Европа и Азия заради своя ум, сила и храброст, загинал в резултат от нещастен случай. Той бил един от четиримата европейски монарси, които се устремили на изток, за да защитят своите единоверци. Трудно е да се каже как би завършил Третият кръстоносен поход, ако Фридрих Барбароса беше успял да стигне до края. Известно е само, че се подготвял доста сериозно за кампанията – дори по-добре от своите съюзници. Но това не го спасило от трагедията през 1190 г. По пътя към Палестина немската войска преминавала през планинската река Селиф в Мала Азия. Императорът паднал от коня си във водата, заради тежките доспехи не успял да изплува, течението го отнесло и той се удавил. Част от отряда решил след това да се върне у дома.

Ричард Лъвското сърце

Ричард Лъвското сърце

Дори ако английските войски, отправили се с Ричард към Светите земи, бяха разбити и бяха избягали обратно в Европа, за краля Третият по ред кръстоносен поход би се считал все пак за успешен. Когато кръстоносците завладели през 1191 г. Кипър, британският владетел се венчал в храма в Лимасол с Беренгария Наварска. Това бил по-скоро брак по сметка. С женитбата Ричард получил важни крепости, които му помагали да се отбранява от французите. Походът се запомнил още и със завземането на Месина и Акра, която в продължение на 100 години останала опора на кръстоносците. Като цяло животът на Ричард бил повече от наситен. Той участвал в бунт срещу баща си, воювал с братята си, бил пленник на императора на Свещената римска империя, а умрял на бойното поле при обсадата на френския замък в Лимузен.

Луи VII Младия

Луи VII Младия

Кралят на Франция Луи VII бил първият монарх, който се съгласил да приеме кръста и да възглави поход към Светите земи. На решението му повлияли тревожните новини за падането на Едеското графство – християнска държава, основана от европейците след Първия кръстоносен поход. Вероятно Луи VII се опитвал и да изкупи предишни свои грехове. Във всеки случай заедно с него се отправили през 1147 г. на изток внушителен отряд от 70 хил. души и кралската свита. По пътя към тях се присъединили доброволци. Напред вървели немските войски. Въпреки заявените цели (защита на християните и победа над мюсюлманите) кръстоносците, стигайки не без проблеми до Йерусалим, така и не постигнали нищо. Като се върнал от похода, Луи VII се разделил с първата си съпруга. Причина за развода му с Елеонор Аквитанска била или липсата на наследник, или съпружеска изневяра.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 2000 г. / ХИМИЯ / ХИДЕКИ ШИРАКАВА

Хидеки Ширакава (白川 英樹)

20 август 1936 г.

Химия (заедно с Алън Хийгър и Алън Макдайърмид)

(За откриването и разработването на проводимите полимери)

Хидеки Ширакава е японски химик, роден на 20 август 1936 г. в Токио, Япония. Той е носител на Нобеловата награда за химия за 2000 година, която споделя с двама американски учени - Алън Хийгър (Alan Heeger) и Алън Макдайърмид (Alan MacDiarmid).

Тримата учени получават наградата за откриването и разработването на проводими полимери (electrically conductive polymers) - материали, които комбинират свойствата на пластмасите с електропроводимостта на металите.

Основното откритие на Ширакава е свързано с полиацетилена - полимер, който при нормални условия е изолатор (не провежда електричество). През 1970-те години той успява да синтезира полиацетилен под формата на тънки, лъскави филми, наподобяващи метал на вид - случайна грешка на негов студент (използвано е количество катализатор, хиляда пъти по-голямо от нужното), която довежда до неочакван резултат.

По-късно, в сътрудничество с Хийгър и Мак Диармид в Пенсилванския университет, тримата установяват, че при допингиране (добавяне на малки количества йод или други вещества) към полиацетилена, неговата електропроводимост нараства драстично - с фактор от милиони пъти.

Това откритие революционизира разбирането за полимерите и отваря нова научна област - на проводимата пластмаса. Прилагането включва органичните светодиоди (OLED), соларните клетки, антистатичните материали, гъвкавите дисплеи, полимерните транзистори, батериите и суперкондензаторите.

Ширакава учи в Токийския технологичен институт (Tokyo Institute of Technology). Работи в Пенсилванския университет (University of Pennsylvania) в САЩ, където се среща и работи с Макдайърмид и Хийгър. По-късно става професор в Университета в Цукуба (University of Tsukuba), Япония.

Ширакава е един от малкото японски учени, получили Нобелова награда за химия, и неговата работа поставя основите на цялата съвременна индустрия на органичната електроника, която днес намира широко приложение в технологичните устройства около нас.

Съставил: Meta AI

Редактор: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ / ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ / ПАСТИРСКИ ПОСЛАНИЯ / АВТОРСТВО НА ПАСТИРСКИТЕ ПОСЛАНИЯ

Превод: Grok

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ / ЕКЛЕСИАСТ / АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ - ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ - 2 / ПОЯВА НА НОВИЯ ЗАВЕТ И РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО

ГЛАВА 10. СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ: МАТЕЙ, МАРК И ЛУКА - СЮЖЕТНА ЛИНИЯ НА СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ; СИНОПТИЧНИЯТ ПРОБЛЕМ; ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО БИОГРАФИИ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЙ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛУКА / СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ

ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС - ПРОЛОГЪТ НА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН / ЙОАН И СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ / ИЗТОЧНИЦИ НА ЧЕТВЪРТОТО ЕВАНГЕЛИЕ. ЙОАН ИЗМЕСТВА АКЦЕНТИТЕ / ДРУГИ ЕВАНГЕЛИЯ: ЕВАНГЕЛИЕ С ИЗРЕЧЕНИЯ / ЕВАНГЕЛИЯ ЗА ДЕТСТВОТО / СТРАСТИ ХРИСТОВИ / ГНОСТИЧНИ ЕВАНГЕЛИЯ / ИСТОРИЧЕСКИЯТ ИСУС / ИСУС – ПРОРОК НА АПОКАЛИПСИСА

ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ - ВАЖНА ФИГУРА В ИСТОРИЯТА НА РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО / ПРОБЛЕМ НА КНИГАТА „ДЕЯНИЯ“ / КРАТКА БИОГРАФИЯ НА ПАВЕЛ / КАКВО ПОТВЪРДИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / КАКВО ПРОМЕНИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ИСУС / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЗАКОНА / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЮДЕИТЕ И ЕЗИЧНИЦИТЕ / МИСИОНЕРСКАТА ДЕЙНОСТ НА ПАВЕЛ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ГАЛАТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИПЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИМОН / ПОСЛАНИЕ ДО РИМЛЯНИТЕ

ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ - ПАВЕЛ ПО ВРЕМЕТО НА НОВИЯ ЗАВЕТ И СЛЕД ТОВА / ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ

ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ - ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО КОЛОСЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ЕФЕСЯНИТЕ / ПАСТИРСКИ ПОСЛАНИЯ: ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО ТИМОТЕЙ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО ТИМОТЕЙ. ПОСЛАНИЕ ДО ТИТ

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ

ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ

ПАСТИРСКИ ПОСЛАНИЯ

Авторство на Пастирските послания

Повечето учени споделят с основание убеждението, че всичките три Пастирски послания са написани от един и същи автор. По отношение на Първото послание до Тимотей и Посланието до Тит няма място за съмнение — стилът, темата и особеностите на съдържанието им са до голяма степен еднакви. Второто послание до Тимотей се отличава по някои ключови моменти, но по речник и стил на писане се вписва лесно до останалите две; сравнете например началото на Първото послание до Тимотей (1:2) с началото на Второто послание до Тимотей (1:2) — те съвпадат почти дума по дума, а сред другите послания на Павел не откриваме подобно съвпадение.

Както и при другите вторични послания на Павел, въпросът за авторството може да бъде решен въз основа на стила и съдържанието. Що се отнася до стила, отдавна е установено, че тези послания се отличават рязко от съчиненията, които принадлежат безспорно на Павел. Задълбочени изследвания показват например, че освен личните имена в Пастирските послания се използват 858 различни думи, от които 306 не се срещат в останалите съчинения на Павел (включително и в статистиката за неговите вторични съчинения). Това означава, че близо една трета от речниковия им състав не е засвидетелствана никъде другаде в Павловите текстове. Още по-показателно е, че повече от две трети от тези липсващи у Павел думи са били по-късно използвани от християнски автори през ІІ в. Следователно речниковият запас на тези послания е по-развит от този на другите Павлови писма.

По-значим е обаче фактът, че някои от ключовите думи, срещащи се в тези писма, се употребяват и от Павел, но с различно значение. Ето два прости примера: изразът, с който Павел обозначава „праведността пред Бога“ (буквално – „да бъдеш от дясната ръка на Господа“), тук означава просто „да бъдеш почтен, уважаван човек“ (Тит 3:8). А терминът „вяра“, който за Павел означава упование в спасителната смърт на Христос, тук обозначава основите на учението, изграждащо християнската религия (1 Тим. 1:13).

Разбира се, аргументът, основан единствено на речниковия състав, не е решаващ сам по себе си — всеки човек използва различни думи в различни ситуации, а Павел би могъл в различни периоди от живота си да влага различен смисъл в едни и същи понятия. Но в съчетание с проблемите на съдържанието тези езикови наблюдения правят доводите срещу авторството на Павел доста убедителни.

Вече засегнахме и други аргументи, като споменахме Второто послание до Тимотей (написано, разбира се, от същия автор като останалите две; така че ако едно от посланията се окаже подправено, това важи и за трите). Трудно е наистинва да си представим как Тимотей би могъл да бъде все още млад по времето на смъртта на Павел, в началото на 60-те години. А колкото до останалите две послания — ако в тях действително се разобличава някаква форма на гностическо учение, то те почти сигурно произхождат от по-късно време, защото приживе на Павел нямаме сведения за подобни лъжливи учения. Развити гностически религии не съществуват преди ІІ в., но е възможно да са съществували ранни, недоразвити още форми на такива учения към края на I в. — период, който изглежда приемлив за датиране на въпросните послания.

Важен признак, че тези послания не могат да се отнесат достоверно към времето на Павел, е основната тема на Първото послание до Тимотей и Посланието до Тит: установяването на надлежни църковни епископи („надзиратели“) и дякони („служители“). Тази грижа за истинско ръководство и ясна субординация е свързана с главната загриженост на посланията — да бъдат овладени лъжеучителите и да се въведе ред във вътрешния живот на църквата. Лъжеучителите се контролират по-лесно, когато отговорното лице разполага с властта да следи какво се случва всъщност; а вътрешните проблеми на църквата (например жени, които говорят, когато трябва да мълчат) се уреждат по-лесно там, където има ясно установена йерархия.

Нека си припомним обаче какво знаем за църквите по времето на Павел. От всички несъмнено Павлови послания най-много сведения за организацията на неговите църкви дава Първото послание до коринтяните. Както видяхме, коринтската църква била изпълнена с проблеми, свързани със седмичните богослужебни събрания (недостойно провеждане на причастието, хаос от прекомерно говорене на различни езици), с вътрешния живот на общността (фракции, обединени около отделни надарени учители; членове, водещи един другиго в граждански съд), с нравствени прегрешения (мъже, ходещи при проститутки; един човек, живеещ с мащехата си) и с лъжливи учения (относно природата на бъдещото възкресение). Пред лицето на всички тези проблеми, разяждащи църквата, човек би се запитал: защо Павел не се обръща към ръководителите на църквата, за да въведат ред сред членовете ѝ? Защо не нарежда на епископите и дяконите да поемат контрола над безредието и лъжливите учения? Отговорът е прост и убедителен: Павел не се обръща към ръководителите на църквата в Коринт, защото там просто е нямало такива ръководители.

Това става ясно от самото послание, чийто текст показва, че в Павловите църкви най-вероятно не е съществувала йерархия с официално назначени лидери. Църквите на Павел били харизматични общини. Думата „харизма“ произлиза от гръцкото понятие за „дар“. От Първото послание до коринтяните (гл. 12–14) става ясно, че тези църкви не се управлявали от избрани ръководители, а от всички членове заедно, всеки от които служел на общото благо според дарбата, която му била дадена.

Ето как функционирала църквата. Както вече видяхме, според Павел всеки човек получава дар от Светия Дух след кръщението си. Даровете били различни, но всичките трябвало да допринасят за гладкото функциониране на църквата в краткия период между началото на края на всичко съществуващо (белязано от възкресението на Исус) и самия край (пришествието на Христос в неговата слава). Тъй като този период нямало да е дълъг, до настъпването на края църквата трябвало да се управлява съвместно, а животът ѝ да се крепи на даровете, дадени от Светия Дух на всеки от членовете ѝ. Така на едни бил даден дар да поучават, на други — дар да лекуват, да пророкуват Господнето слово, да говорят на непознати езици (езиков дар) или да превеждат от тях (дар да тълкуват езиците). Всички тези дарби били необходими за живота на общината и всички служели на общото благо.

Накратко, общините на Павел били харизматични общини, в които не съществувал нито един отговорен ръководител, нито избрани длъжностни лица, натоварени с управлението.

ОТСТЪПЛЕНИЕ Жените в църквите на Павел В Пастирските послания разбирането за ролята на жените в християнската църква се различава рязко от онова, което откриваме в съчиненията на самия Павел. Особено любопитен в това отношение е откъсът от Първото послание до Тимотей (2:11–15), в който неизвестният автор твърди от името на Павел, че жените трябва да мълчат, да се подчиняват на мъжете и да изпълняват съпружеския си дълг. Ако желаят да се насладят на пълнотата на спасението, трябва да раждат деца. Колко различно е това от възгледите на самия Павел! Достатъчно е да разгледаме шестнадесета глава на Посланието до римляните. Тук, в приветствията си към римската църква, Павел споменава редица жени, много от които очевидно заемали лидерски позиции. Такава е Фива, дякониса (или служителка) в кенхрейската църква и помощничка на Павел, на която той поверил да отнесе посланието в Рим (16:1–2). Такава е Прискила, която заедно със съпруга си Акила носи до голяма степен отговорността за апостолската мисия сред езичниците и поддържа своя община (16:3–4; забележете, че името ѝ е поставено преди името на съпруга ѝ). Такава е Мариам, съратничка на Павел, работеща сред римляните (16:6). Такива са Трифена, Трифоса и Персида — жени, наречени от Павел негови „сътруднички“ в делото за Христос (16:6, 12). Такива са Юлия, майката на Руф и сестрата на Нирей — всички те, изглежда, заемали видно място в общината (16:13, 15). Най-впечатляващ е случаят с Юния, за която Павел казва, че се „прославила между апостолите“ (16:7). Една жена, която не само е равна на Павел по апостолско звание, но дори се откроявала сред останалите апостоли! Очевидно след смъртта на Павел в неговите църкви се случило нещо, което променило позицията и авторитета на жените. Разпространено е мнението, че когато новата вяра била прегърната от все повече мъже, те взели надмощие и се опитали да принудят жените, играли до този момент решаваща роля, да млъкнат. Този опит за подчинение на жените се вижда ясно в Пастирските послания, особено във втора глава на Първото послание до Тимотей, написано от по-късен последовател на Павел, който се опитва да наложи от негово име изискването жените да мълчат и да се подчиняват на мъжете. В действителност обаче нещата в църквите на Павел стояли по друг начин.

Какво според вас се случва след дълъг период от време с една община, лишена от лидер (или поне от малка ръководна група)? Случва се това, което видяхме в Коринт — безредие. И не е нужно да сте изучавали социология, за да се досетите как се решавал обикновено този проблем в църквите: те се организирали. Хора с лидерски способности поемали отговорност. Прилагали се методи, чрез които общината се превръщала в подредена и добре функционираща общност от вярващи.

Именно това се случило след смъртта на Павел. Краят на света не настъпил и църквата се организирала. Появили се определени длъжности, епископи, презвитери и дякони, със свои конкретни задължения. Хората, заемащи тези постове, трябвало да отговарят на определени изисквания, за да бъдат избрани. Те носели отговорност за вътрешния живот на църквата и, като дълбоко уважавани лица с ясно вменени задължения, именно те определяли кое учение е приемливо и кое не. Не е трудно да се разбере къде се вписват Пастирските послания в тази линия на развитие от харизматичните общности на Павел през 50-те години на I в. до строго йерархично изградените църкви през ІІ в. Тези послания отразяват ситуация, значително по-близка до по-късен период, което подсказва, че вероятно са написани след смъртта на Павел.

В крайна сметка нуждата от разобличаване на лъжливите учения принудила църковните ръководители да търсят опора във авторитети, по-висши от самите тях, за да установят правилното съдържание на вярата. Първите християни разчитали, разбира се, на Еврейската Библия като свое Писание. Но когато възникнали спорове по доктринални и практически въпроси, на християните им се наложило да прибегнат до изцяло християнски авторитети. Както ще видим в петнадесета глава, именно това довело до формирането на християнския канон на Писанието — сборник от съчинения, признати за авторитетни относно съдържанието на вярата и правилата на поведение. В оформения канон централно място заемат учението и живота на Исус (в Евангелията), както и съчиненията на апостолите (например тези на Павел).

Любопитно е, че в Пастирските послания можем да наблюдаваме вече тенденция към придаване на авторитетен статус на изцяло християнски съчинения — още едно доказателство, че тези книги са написани десетилетия след смъртта на Павел. В Първото послание до Тимотей (5:18) авторът настоява, че църковните ръководители заслужават особена почит (което означава, че трябва да им се плаща); в подкрепа на тезата си той цитира два откъса от Писанието. Първият е взет от Тората, от Второзаконие (25:4), а вторият (представен също като част от Писанието) съдържа думи на Исус, много близки до онези, които намираме в Евангелието от Матей (10:10). Авторът не само отразява значително по-развита църковна структура от онази по времето на Павел, с надзиратели, презвитери и дякони, но и приема, че писмено записаните думи на Исус са вече част от Писанието, равностойни по авторитет на самата Тора.

Съществуват и други белези, сочещи, че Пастирските послания произхождат от периода след Павел: по-голямата им загриженост за земния социален ред и за репутацията пред външния свят, вместо за неотложния край на света; настойчивостта им, че за църковните ръководители е по-добре да бъдат женени, отколкото самотни и спазващи целибат (за разлика от предпочитанията на самия Павел за себе си и своите новопокръстени); допускането, че Тимотей е християнин от трето поколение — вярата преди него е приела и майка му, и баба му; както и грижата да се накарат да млъкнат жените, които, според автора, са напълно излезли извън контрол. Авторът се тревожи не толкова за наближаващия край на света, колкото за уредбата на църквата, която ще трябва да просъществува още дълго време. На нея ѝ било необходимо самоукрепване чрез стабилна организация, способна да овладее лъжливите учения, разпрастранили се с течение на времето.

(Следва)

В КЛУБА НА БОГАТИТЕ...

ВЛАДИМИР ВИСОЦКИЙ / „ДЕЛФИНИ И ОТКАЧАЛКИ“ (ЗАПИСКИ НА ЕДИН ЛУД или ЖИВОТ БЕЗ СЪН)

ПРЕВОД: Grok

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1.

Всичко, написано по-долу от мене, не подлежи на нищо и не принадлежи на никого. Така...

Само ми е интересно дали това е бълнуване на луд или записки на луд и дали изобщо има нещо общо с лудостта?

________________________

Утрото е по-мъдро от вечерта, но и във вечерта има нещо. Бедната Русия, какво ще стане с нея. Сутринта... Дадоха ни елдова каша със сироп. Хубаво нещо и безопасно. Далила покорила Самсон. Една надзирателка доложи, че приспала Самсон на ложе. Далила го свалила, окрилила, покрила, откачила и убила Дездемона.         

За канибалите разказват такава история. Уж тримата най-добри от тях (от канибалите) седели и ядели акварели на постели. Омаломощели, натъжили се и решили: кой кого ще яде. Единият казва: – не мене, другият казва: – не мене, третият казва: – не мене. Кой кого тогава?! Никой. Защото канибалите имат свои закони и обичаи: не искаш – не яж!

Докторе! Не искам това лекарство, от него се става импотентен. Не, става се, не, става се, не, става се! Не, не, не! Добре де, само че за последен път! А може ли в ръката?! Изпонабодоха ме целия, мръсниците, няма къде игла да се забие.

По-нататък и навсякъде бележки.

А какво четете. А? Разбирам! А знаете ли как един поп претрепал попадията? Какво значи претрепал ли? Убил я, значи. Е! Развод по италиански. Ето. Издебнал я и я цапнал с иконата на Спасителя. Троен ефект. Първо, ако Спасителят не я спаси, а я убие, значи е имало за какво.

На разходка няма да отида – там се разхождат разни откачалки и ми досаждат с въпроси. Един ме попита вчера, не, днес... вчера... вчера... – Вие, – казва, – не знаете ли колко е часът? – Не зная, – казвам, – и не ви съветвам да знаете, защото времето е пари и времето е пространство. А вие, – казвам, – сте паразит. И живеете, сигурно, по Гринуич!

Вторият постулат на Айнщайн гласи: скоростта на светлината не зависи от скоростта на движението на източника. По-просто казано:

Това е при него. А на практика при космонавтите всичко е на обратно и плъховете им мрат дори по-рано от хората, защото на хората дават по 10 ж, а на плъховете, мишките и престъпниците – по 40. По-просто казано:

Започнах да забравям малко теорията за функциите. Но ще си я припомня. Лекарят обеща... Лъже, сигурно. Но ако не лъже – господи, кога ще е вечерята?

(Следва)

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „МЕДИЦИНСКИ СЛУЧАЙ“

ПРЕВОД: Grok

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“ / „ПАЦИЕНТКА“ / „БАНЯ“ / „НЕРВНИ ХОРА“

1925 г. – „АКТЬОР“ / „КРИЗА“ / „БЕДНОСТ“ / „АДМИНИСТРАТИВЕН ВЪЗТОРГ“ / „МАЙМУНСКИ ЕЗИК“ / „ЛИМОНАДА“ / „ДИКТОФОН“ / „ЧЕТИРИ ДЕНА“

1926 г. – „ИМЕН ДЕН“ / „ТАТКО“ / „ДЪРВА“ / „КРАДЦИ“ / „ПЪТНИК“ / „СЪПРУГ“ / „РАБОТЕН КОСТЮМ“ / СПИРАЧКА „ВЕСТИНГАУЗ“ / “МЕДИК“ / “ПЕЧАЛЕН СЛУЧАЙ“ / “КИНОДРАМА“ / “РЕЖИМ НА ИКОНОМИИ“ / “БЪЧВА“ / “ВЕЛИКДЕНСКА СЛУЧКА“ / “СИЛНО СРЕДСТВО“ / “БЯС“ / “ДАМСКА МЪКА“ / “ПРЕКРАСНА ПОЧИВКА“ / “ГАЛОШ“

1927 г. – “МОНТЬОР“ / „ПРЕЛЕСТИТЕ НА КУЛТУРАТА“ / „ДРЕБОЛИИ“ / „БОТУШКИ“ / „ЕСНАФИ“ / „ГОСТИ“ / „ДУШЕВНА ПРОСТОТА“ / „ОПЕРАЦИЯ“ / „ЦАРСКИ БОТУШИ“ / „КАЧЕСТВЕНА ПРОДУКЦИЯ“ / „СБИВАНЕ“ / „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

МЕДИЦИНСКИ СЛУЧАЙ

Може да се каже, че цял живот съм ругал знахарите и всякакви подобни лекарски помощници.

А сега ще ги защитавам твърдо.

Случи се много свято нагледно дело.

Главното е, че всички медици отказаха да лекуват момичето. Разтваряха ръце — дявол знае какво има тук. Демек, медицината се губи в това. А ето че един обикновен човек, без средно образование, може би в душата си кучи син и мошеник, погледна с бялото на очите си момичето, помисли как и какво, и, моля ви - вместо тежко неразположение имате здрава личност.

А с момичето се случи следното.

Такова едно малко момиче. На тринадесет години. Децата го изплашиха. Беше излязло на двора по личните си работи. А децата, разбира се, искаха да се пошегуват с него, да го уплашат. И хвърлиха в него умряла котка. И от това то загуби дар реч. Не можеше значи да произнася думи след тази уплаха. Мучи нещо, а пълна дума не се осмелява да каже. И да яде не моли.

А родителите ѝ не бяха разбира се, прогресивни хора. Не от авангарда на революцията. Бяха небогати родители, занаятчии. Произвеждаха връзки за ботуши. И момичето също им въртеше нещо. Някакво колело. А сега не може да върти и дар реч изгуби.

Та родителите го разкарваха, разкарваха по всички лекари, а после го закараха при един особен човек. За него не може да се каже, че е професор или лекар по тибетска медицина. Той е просто самороден лечител.

И закараха детето си в Шувалово при този специалист. Разказаха му как и какво.

Лечителят казва: — Ето какво. Вашето момиче е изгубило дар реч от силна уплаха. И аз — казва — мисля така. Хайде, сега ще го уплаша отново. Може, дявол го взел, да заговори пак при мене. Човешкият — казва — организъм е достоен за всеобщо удивление. Лекарите — казва — и разните професори — казва — се затрудняват да разберат как и какво и какви факти се случват в човешкото тяло. И аз — казва — съм напълно съгласен с тях и — казва — се затруднявам да ви кажа къде на кого лежи черният дроб и къде далакът. На един — казва — е тук, а на друг може и да не е тук. Един — казва — го болят червата, а друг може да загуби дар реч, макар че — казва — езикът се върти правилно. А само — казва — трябва да се намери за всичко неговата си причина и да се изгони с тоягата. И в това — казва — е моята сила и учение. Аз — казва — ще разбера причината и ще я изкореня.

Разбира се, родителите се уплашиха и не съветват да се удря момичето с тояга. Лечителят казва: — Какво говорите, какво говорите! Аз — казва — няма да я удрям с тояга. Аз — казва — ще взема една хавлиена или, примерно, кухненска кърпа, ще сложа — казва — вашата малка нещастница тук и нека седи три минути. А после — казва — ще изскоча тихо иззад вратата и ще я цапна с кърпата. И може да ѝ мине. Може да се изплаши силно и, както си мисля, може да проговори пак.

Изважда тогава от шкафа една кърпа, настанява момичето където трябва и излиза.

След две минути се приближава тихо до него и го цапва по тила.

Момичето изпищява от уплаха, започва да трепери.

И, знаете ли, проговаря.

Говори и говори, направо няма удръжка. И моли да си отидат вкъщи. И се вкопчва в майка си. Погледът му е станал още по-неспокоен и някак си безумен. Родителите казват: — Кажете, няма ли след този факт да оглупее? Лечителят казва: — Това не мога да ви кажа. Моето — казва — дело е да му върна речта. И това е налице. И — казва — мене не ме интересуват толкова вашите три рубли, а — казва — ми е по-интересно да видя такива резултати.

Родителите му подадоха трите рубли и си заминаха.

А момичето наистина заговори. Вярно е наистина, че мръдна малко, малко глупавичко стана, но говори така, все едно е написано.

1928 г.

ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / ЛЕОНИД ЛЕОНОВ, „КРАДЕЦ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Grok

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТА­ЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА / ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“, 1900 г. / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНО­ТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШ­НЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“ / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИ­ЯТ ДЕМОН“ / МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“ / СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“ / НАДЕЖДА ТЕФИ, “ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“ / АЛЕКСАНДР БЛОК, “НОЩНИ ЧАСОВЕ“ / АННА АХМАТОВА, „ВЕЧЕР“ / АНДРЕЙ БЕЛИЙ, „ПЕТЕРБУРГ“ / ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИЙ, “ОБЛАК В ГАЩИ“ / ИВАН БУНИН, “ГОСПОДИНЪТ ОТ САН ФРАНЦИСКО“ / АЛЕКСЕЙ ТОЛСТОЙ, “ЕГОР АБОЗОВ“ / БОРИС ПАСТЕРНАК, “СЕСТРА МОЯ - ЖИВОТ“ / ВАСИЛИЙ РОЗАНОВ, “АПОКАЛИПСИС НА НАШЕТО ВРЕМЕ“ / ЗИНАИДА ГИПИУС, “ПЕТЕРБУРГСКИ ДНЕВНИЦИ“ / ЕВГЕНИЙ ЗАМЯТИН, “НИЕ“ / НИКОЛАЙ ГУМИЛЬОВ, “ШАТРА“, „ОГНЕНИЯТ СТЪЛБ“ / НЕОБИЧАЙНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ХУЛИО ХУРЕНИТО“ / ВИКЕНТИЙ ВЕРЕСАЕВ, „В БЕЗИЗХОДИЦА““ / ИСААК БАБЕЛ, „КОНАРМИЯ“ / СЕРГЕЙ ЕСЕНИН, „ЧЕРНИЯТ ЧОВЕК“ / МИХАИЛ БУЛГАКОВ, „ДНИТЕ НА ТУРБИНИ“

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУС­КАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1920‑те

ЛЕОНИД ЛЕОНОВ

„КРАДЕЦ“, 1927 г.

Към този роман има полярно отношение. Горкий го смятал за шедьовър и даже казал след излизането му на Леонов: «Какъв съм аз? Аз съм всъщност само публицист». Леонов си спомня по-късно: «Май грешката ми беше, че го разубеждавах твърде вяло». Това е много вярно, той го разубеждавал лошо и малко, и накрая се скарали. Но Горкий се карал с всичките си протежета. Друга гледна точка е изразена сравнително отскоро в статия на Марк Амусин, който, разглеждайки жанра на романа в романа, на романа за романа, отбелязва, че като цяло «Крадец» е вяла, не добре структурирана и шаблонна книга. Истината се намира вероятно някъде по средата. Воронский написал в края на краищата, че да пишеш като Достоевский така, както пише Леонов, може само много талантлив писател. Наистина, тази книга, от една страна, е ужасно вторична, а от друга - ослепително талантлива.

Книгата „Крадец“ е интересна със своята тенденция, а не със своето изпълнение. Едва ли днес ще се намери човек, който би се захванал да чете „Крадец“. На много места там се налага да си пробиваш път през текста, но две неща в „Крадец“ са наистина много добри. Първо, както винаги, у Леонов има атмосферата. Той е майстор в създаването, в сгъстяването на атмосферата. Може да харесваш или да не харесваш романа „Пирамида“, но атмосферата на института на Шатаницкий, така както е описана там, атмосферата на непрекъснат ремонт, на страшни, загадъчни премествания… Тя не е по-лоша от „Приказка за тройката“. Или атмосферата, да речем, в „Нашествие“ - тъмна, сумрачна, в навечерието на превземането на града от хитлеристите, сред всеобщата паника и героизма на отделните хора. Той е човек на атмосферата, умее да създава и сгъстява по правило доста мрачни чувства. В вашия случай имаме общо взето, Москва на крадците, тихият район Благуша, московската периферия, където последният трамвай обръща и си тръгва, оставяйки главния герой, Фирсов, в света на московските чираци, прекупвачите на крадени вещи и проститутките. Тази атмосфера е създадена талантливо. Ето го майстор Пухов, на чиято табела „У“-то гледа на обратна посока, поради което се получава «Пчхов». Това е направено доста зловещо. И страшният цар на московските мошеници, маститият крадецът Агей, с неговите размисли за това колко е лесно и безстрашно да убиваш. Това е направено, макар и с бояджийска четка, но доста убедително.

Леонид Леонов

И втората особеност, която прави „Крадец“ практически безсмъртен образец на литературата от двадесетте години, е неговият отчетливо криминален полудетективски характер. Аз говорих вече за двадесетте години във връзка с това, че главен герой на литературата през двадесетте години изведнъж, представете си, се оказва не революционер или контрареволюционер, не червен, не бял, не победител или победен. Има ги само в пиесата и романа на Булгаков, общо взето, може би и у Гладков в „Цимент“. Основната маса са или мошеници, герои като Бендер и Невзоров, или крадци. Имаме все криминални романи: „Краят на бандата“ на Каверин, който Манделщам нарича образец на литературно майсторство, „Република ШКИД“ на Белих и Пантелеев, „Педагогическа поема“ на Макаренко — за живота на безпризорните деца, „Комаровското дело“ на Булгаков с описанието на един маниак, многобройните животоописания на Льонка Пантелеев, знаменития крадец - всичко това са криминални истории, истории за престъпници. Впрочем, и „Усойницата“ на Толстой е най-нагледен пример, или неговите „Сини градове“. Най-добър отговор на въпроса защо именно те, ни дава Леонид Максимович Леонов. Той е много млад човек, на 28 години, когато пише „Крадец“, и това ни обяснява защо повечето гении от онова време, попаднали под революционното излъчване, са толкова безбожно млади. Шолохов е на 23 години, когато започва „Тихият Дон“ (а аз съм убеден, че е написан от него), Леонов също е на 23 години, когато пише първите си романи „Язовци“ и „Сот“, появили се практически едновременно. Много млади са и Бабел, и Пилняк, и Артьом Весьолий. Всички те са хора, които вчера или са слезли от седлото, или, като Катаев, от агитационния влак (и Катаев е много млад, когато създава шедьоврите си от двадесетте години, да не говорим за Илф и Петров). Всички те са хора, които започнали тепърва да живеят, и върху тях се стоварили веднага грандиозните епопеи на руската революция. Леонов, който успял да бъде и при белите, и при червените, и в Архангелск да поработи като редактор на белогвардейски вестник, да публикува там стихове, а после да премине на червената страна - именно той разбрал основната закономерност на това, какво се случило с хората на руската революция. Те са декласирани, унищожени. В по-голямата си част стават крадци, престъпници, убийци. Къде да отидат в епохата на НЕП-а? Какво умеят? Търговията им е противна, да се вписват в новата среда…

Митка Векшин, вторият главен герой на романа (Фирсов е разказвачът, Векшин е крадецът), след като се върнал от Гражданската война и една нэпманка му се разкрещяла в магазина, почувствал желание да стане крадец. Той разбрал, че не може да противопостави нищо на тези хора. Властта я взела Елзевира Ренесанс — персонаж от „Дървеница“ на Маяковский. Властта я взели дребните буржоа. За НЕП-а Маяковский писал: „Много другари наведоха глава. — Оставете това, другари! Не е много умно“. А как да не я наведат? За какво се борили? За това предишното да се върне в по-лош вид? Както го формулирал същият Маяковский, сега буржоазията „прави от мухата слон, а после продава слонова кост“. Наистина, по-рано костта била истинска, а сега има слон, надут от муха. Разбира се, това е пошло, страшно време, в това време на хората, които са свикнали да бъдат борци, да не се примиряват с никаква мерзост, като героинята от „Усойницата“ на Толстой, какво им остава, освен да разстрелват цялата тази паплач с наградния наган, даден им за проявен героизъм? Какво им остава, освен да станат крадци?

Разбира се, това е бандитски свят, наводнен от бивши герои на революцията, които не намират място за себе си. И разбира се, всяко време на промени води до развихряне на престъпността. Именно затова „Крадец“ е картина на подземната Москва. Трябва кажем, че като истински ученик на Достоевский, Леонов има вкус към изобразяване на подземието, на подземния човек. Подземните типажи са у него три вида. Първи са бившите — онези, които не са се вписали. Такива герои у него има немалко. В ранната, но преработена и късно публикувана повест „Evgenia Ivanovna“ той показва точно хората, които не намират място за себе си, хората с опозорени идеали. Втори вариант - свещениците или тайно вярващите, хора, принудени да се отрекат от вярата, като дякон Матвей (Лоскутов) в „Пирамида“, но неспособни да го сторят и продължават да живеят тайно, подземно, катакомбно. Понякога те стават скитници, както в забележителния разказ от 1928 година „Скитник“, странници, напуснали своя дом. Това е вечният кошмар на Леонов: да бъдеш прогонен от дома си и да бъдеш обречен на странстване. И третият тип са хората на изкуството като Фирсов, „гражданина с карирано демисезонно палто“. През цялото време се подчертава демисезонността, междусезонността на неговото облекло и на неговото положение. Положението му е междинно. Защо пише за крадците? Защото това е единствената тема, която го вълнува в момента, това са хора без корени, вкоренени в реалността. И той самият е точно такъв. Затова подземните герои на Леонов подсказват на всеки читател нещо важно за самия него, разкриват някаква съществена част от собствената му личност.

Сюжетът на романа е всъщност доста банален и прост. Имаме Митка Векшин, бивш червен командир, който съсякъл с шашка един пленник, отсякъл му жестоко ръката съвсем без никаква необходимост. Сега този кошмар го преследва и той започва да губи разсъдъка си. Имаме и негова сестра, цирковата артистка Таня, също много често срещан, повтарящ се образ в руската и световната литература, която, разбира се, загива, изпълнявайки своя прочут скок, защото започнала да се страхува. Циркът е много честа сфера у Леонов. Неслучайно един от героите на „Пирамида“, старият фокусник, казва, че свещеното и вълшебното са останали вече само в църквата и в цирка. В двете еднокоренни думи и места. Мнозина смятат, че църква и цирк не са еднокоренни думи, но има и друга гледна точка. И така, циркът и църквата са двете места, където се развива най-често действието у Леонов. Да не забравяме, че в „Пирамида“ в цирка работи ангел, като Хотабич, а действието на романа започва в църква. Точно така циркът има място и в „Крадец“, циркът е единственото място, където е останало чудесното и е останала смелостта.

Освен това има втора героиня, много важна, отдавнашната приятелка на Векшин, в която бил някога влюбен, Маша Доломанова. Агей, олицетворение на световното зло, я изнасилил. Тя започнала да живее с него и постепенно се превърнала в една от кралиците на московския престъпен свят, страшната фатална красавица Манка Вюга (Виелицата – бел. ред.). Това е сътворено от Леонов вероятно с най-голяма липса на вкус, защото Манка Вюга е за салонен роман от десетте години. Което за пореден път доказва, че двадесетте години не били нищо друго освен изроден руски Сребърен век. Романтичният герой деградирал до крадец или мошеник, Бендер, а романтичната героиня, демоничната жена, Настасия Филиповна на руската литература, се превърнала в Манка Вюга, най-главната крадла. Векшин е все така влюбен в Манка, тя — в него, но между тях са легнали революцията и животът, между тях стои Агей и затова те се желаят напразно.

Основният сюжет на романа е преобразяването на Векшин, който става първо от червен командир крадец, а после, бягайки от Москва, влиза в дърводобивен артел. Това е незавършен сюжет. Леонов направил три редакции на романа, през 1956 година го преписал целия наново, а през 1990–1991 година (вече на 91 години!) добавил нов епилог, в който съдбата на Векшин е размита и, най-вероятно, героят загива. Авторът разбирал, че такъв герой не може да оцелее.

Независимо от цялата изкуственост на някои сюжетни обрати (да речем, първата кражба на Векшин е от реквизита на сестра му), това е вечната драма на всички руски романи за революцията. Всички герои непрекъснато се срещат, сблъскват се, оказва се — ах, това е точно онзи, пътищата им са се пресичали преди… Това достига до абсурд само в „Доктор Живаго“, но го има и у Леонов. Това е не много сръчен опит на романа да се справи с масовото велико въздействие на революцията, опит да се организира традиционно онова, което всъщност се изразява в пълен хаос. В този хаос героите се сблъскват непрекъснато по някаква причина. Така ще бъде и у Каверин в „Двамата капитани“: писмото е ваше, оказва се, че вие сте организирали експедицията. Това изглежда доста наивно.

Но и шаблонността на фабулата на романа не е все пак толкова важна на фона на изключително точната социална диагностика. Диагнозата е поставена абсолютно точно. Хората, които правели революцията, се оказали нейни първи жертви, хората, за които се правела, загинали първи. Онези, които в резултат от революцията победили, изобщо не се нуждаели от нея. Това е разказ за кървавата задънена улица, роман за това как истинската цел и истинският патос на руската революция преминали в подземните свърталища, в царството на бандитската романтика, защото светът на престъпниците е последната среда, където законът все още значи нещо и където все още присъства поне някаква съвест. Това е свят, в който има някакви правила. Векшин отива в този свят, защото това е последната среда, в която все още се изискват храброст, хладнокръвие и някакви-си представи за порядъчност. В света на НЕП-а всичко това го няма вече.

Тук, естествено, възниква въпросът: а кой изобщо чете днес Леонов?

Много хора го четат, колкото и странно да звучи това. Може би малък процент, но това са значителен брой хора. Това са умни хора. Друг е въпросът кои са тези хора, които четат Леонов. Кой днес чете например „Крадец“? Най-слабият му роман е „Руската гора“, за него няма да говорим подробно, макар че и в него има идеологически интересни неща. Както пише Марк Шчеглов, представя много точно страшната, зла сила на руския характер. На мене, между другото, „Руската гора“ ми се струва интересен роман, защото Горацианский е явно Вишинский, а за да изобразиш такъв точен портрет на Вишинский през 1953 г., трябва да си бил доста смел човек, защото приликите там са доста много.

Ще ви кажа кой чете Леонов. Четат го хора, които не се задоволяват с нито една концепция за човека, с нито една истина, с никакъв компромис. Леонов имал ясна представа: светът е устроен неправилно, в човека е нарушен балансът между огъня и глината, човекът е роден, за да унищожи света. Той гледа така, за него човечеството е царство на тотална дисхармония. Който възприема света така трагично, който не намира никакви утехи нито в религията, нито в социалните утопии, който знае, че човекът ще развали всичко, той чете Леонов.

Светът на подземието, на кръвта, на страха е описан у него удивително точно. Затова, когато го четеш, не изпитваш утешение, но усещаш радост от съвпадението на своите тайни догадки с писателския замисъл. Помня, че когато четях на 13 години „Крадец“, се радвах ужасно на това как светоусещането на автора и постройката на речта му съвпадат с моите най-лоши предположения. Както искате, но това беше много утешително четене.

(Следва)