НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 2000 г. / ФИЗИКА / ДЖАК КИЛБИ

Джак Килби (Jack Kilby)

8 ноември 1923 г. - 20 юни 2005 г.

Физика (заедно с Херберт Крьомер и Жарес Алфьорау)

(За приноса му в изобретяването на интегралната схема)

Кой е той

Джак Сейнт Клеър Килби е американски инженер и изобретател, един от създателите на интегралната схема (чипа), на която се крепи цялата съвременна електроника. През 2000 г. получава половината от Нобеловата награда за физика „за приноса му в изобретяването на интегралната схема“. Другата половина е за Жарес Алфьорау и Херберт Крьомер за работата им върху полупроводниковите хетероструктури.

Ранни години и образование

Роден е на 8 ноември 1923 г. в Джеферсън Сити, Мисури, а израства в Грейт Бенд, Канзас. Баща му ръководи малка електрическа компания. Когато през 1938 г. ледена буря прекъсва телефонните линии, връзката е поддържана от радиолюбители. Това събужда интереса на Килби към електрониката.

Не успява да влезе в MIT, защото се проваля на изпита по математика с няколко точки. Завършва електротехника в Университета на Илинойс (1947). По време на Втората световна война служи в армията и работи по ремонта и изграждането на радиосъоръжения в района на Индия и Бирма. Магистърската му степен е от Университета на Уисконсин–Милуоки (1950).

Пробивът в Texas Instruments

Преди това Джак Килби работи в компанията Centralab, където прави миниатюрни схеми за слухови апарати. През 1958 г. постъпва в Texas Instruments в Далас.

По онова време инженерите се сблъскват с т.нар. „тирания на числата“. Сложните схеми изискват хиляди отделни компоненти (транзистори, резистори, кондензатори), които се спояват на ръка. Това е скъпо, бавно и ненадеждно.

Като новоназначен Килби няма право на лятна отпуска и остава сам в лабораторията. Идеята му е, че всички компоненти могат да бъдат направени от един и същ полупроводников материал и да се разположат върху един кристал.

На 12 септември 1958 г. той демонстрира първата работеща интегрална схема. Тя е върху малка пластинка германий, с размерите на малка кибритена клечка, и представлява осцилатор. Компонентите са свързани с тънки златни проводници. Устройството е грубо, но доказва принципа.

Спорът с Робърт Нойс

Почти едновременно Робърт Нойс във Fairchild Semiconductor разработва свой вариант върху силиций, с планарна технология и метализирани връзки, които позволяват масово производство. Последвалите патентни спорове са уредени през 1966 г. със споразумение за взаимно лицензиране. Двамата често се считат за съизобретатели на чипа. Нойс умира през 1990 г., а Нобеловата награда не се дава посмъртно. В Нобеловата си лекция Килби изрично отдава признание на Нойс.

Други изобретения

Килби участва в създаването на първия джобен калкулатор (около 1967 г., заедно с Джери Мерими и Джеймс Ван Тасел) в Texas Instruments. Работи и по термичния печат, използван в касови апарати и други устройства. Притежава над 60 патента.

През 1970 г. напуска Texas Instruments и работи като независим изобретател. Професор е в Texas A&M University (1978–1984).

Награди

• Национален медал за наука на САЩ (1969 г.)
• Медал на честта на IEEE (1986 г.)
• Награда „Дрейпър“ (1989 г.)
• Национален медал за технологии (1990 г.)
• Награда „Киото“ (1993 г.)
• Нобелова награда за физика (2000 г.)

Личност и наследство

Килби е известен със скромността си. Често подчертава, че е инженер, а не учен, и че работата му е само част от колективното развитие на технологията. Умира на 20 юни 2005 г. в Далас на 81-годишна възраст.

Изобретението му прави възможни компютрите, мобилните телефони, интернет инфраструктурите и практически всяко съвременно електронно устройство. Днес един чип съдържа милиарди транзистори.

Съставил: Gemini 3.1 Pro

Редактор: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ /.../ ПОСЛАНИЕ НА ЯКОВ

Превод: Gemini 3.1 Pro

Редактор: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БАГАСЛОВ

ПОСЛАНИЕ НА ЯКОВ

Посланието съдържа множество увещания от етичен характер към неназовани читатели, живеещи извън Палестина. Авторът ги нарича „дванадесет колена, които живеят пръснато“. Може да се предположи, че посланието е написано от някой евреин до други евреи (нехристияни), но очевидно не е така. Авторът на посланието нарича себе си „раб на Бога и на Господа Исуса Христа“ (1:1). От тези думи става ясно, че той е християнин и пише за християни. И макар че авторът споменава рядко Исус (само веднъж, 2:1), неговите наставления биха изглеждали познати на всеки човек, който познава християнската традиция. Препоръките по морални въпроси отразяват учението на Христос (Проповедта на планината, например, известна от Евангелието от Матей). Вярващите в Христос не трябва да полагат никакви клетви, например, а е казано: „Нека думата ви бъде: да, да; не, не“ (Яков, 5:12; Матей, 5:33–37). Любовта към ближния се признава за изпълнение на закона на Писанието (Яков, 2:8; Матей, 22:39–40). Богатите трябва да очакват идващото възмездие (Яков, 5:1–6; Матей, 22:39–40).

В същото време някои примери за праведно поведение съвпадат с тези, които могат да се срещнат не в християнските, а в юдейските текстове. Интересно е, че образците за праведност са взети от Юдейската Библия, а не от християнската традиция: това са Авраам (2:21), Раав (2:25), Йов (5:11), Илия (5:17). Затова някои изследователи смятат, че книгата прилича по своя жанр на еврейските назидателни разкази, например на притчите. Но Посланието на Яков не е толкова афористично. А християнството, според тези учени, повлияло само върху детайлите. Има и друго мнение – авторът си е присвоил някакъв юдейски текст, като го християнизирал съвсем малко чрез няколко споменавания на Иисус. По-разпространено е обаче схващането, че авторът е компилирал няколко важни поучения от други съчинения: еврейски притчи и текстове, вдъхновени от учението на Иисус. И така събраните текстове адресирал до християнските общини.

Както ще видим, основната идея на книгата се състои в следното: тези, които вярват (предполага се в Исус), трябва да доказват това с дела (1:22–27, 2:14–26). За такива хора не е достатъчно да се наричат вярващи, те трябва да показват истинността на вярата си чрез своите постъпки и особено чрез делата си спрямо другите хора. Още няколко важни мисли се повтарят многократно в посланието. Една от тях говори за необходимостта да се „обуздава езикът“, тоест човек да внимава с думите си (1:26, 3:1–12). Друга – че богатството е опасно за вярващите (1:9–11, 4:13–17, 5:1–6). Трета – че трябва да се понасят мъжествено страданията (1:2–8, 12–16, 5:7–11). В същото време авторът не говори нищо за поведението на индивида – към края на книгата насочва съветите си към цялата църква: да се молят, да пеят псалми, да помазват болните с елей и да помагат на онези, които са отслабнали във вярата (5:13–16).

Сред основните въпроси остава въпросът за авторството. Авторът нарича себе си Яков, но не е известно за кой точно Яков става дума. Вижда се, че в Новия Завет много хора носят това име. Имало Яков Зеведеев, Яков Алфеев, Яков – баща на Юда, и Яков – брат на Христос. Повечето изследователи стигат до заключението, че авторът не пояснява кой е, защото всички познавали и без това въпросния Яков (както всеки от нас разбира кой се крие зад името Елвис). Това предположение изглежда достоверно, защото авторът не пише за малка християнска община, в която всеки знае кой кой е. Той адресира своето послание до всички християни, пръснати по света. Значи най-вероятно става въпрос за най-известния Яков – брата на Исус.

Почти сигурно е обаче, че братът на Исус не може да е бил автор на посланието. Една от главните причини, които ни карат да мислим така, е, че Яков най-вероятно не е можел да пише.

През последните години редица важни изследвания доказаха напълно обосновано, че мнозинството от хората в древния свят били неграмотни – не можели нито да пишат, нито да четат. Няколко изключително авторитетни изследвания посочиха, че през I в. в Римска Палестина едва 3% от населението можело да чете. От тях повечето хора знаели еврейски (арамейски) и само малка част – гръцки. Съвсем малцина от онези, които можели да четат, умеели и да пишат. Писането на съчинения (стихове, писма, исторически разкази) изисквало дълги години обучение. По правило това ставало на родния език (в дадения случай – арамейски). Да пишат умеели единствено висшите слоеве, богатият елит, населяващ предимно големите градове.

Посланието на Яков е написано на добър гръцки език с използване на изразителни риторични похвати. Но какво знаем за Яков, брата на Христос? Той бил беден селянин, роден в малко галилейско селце , където говорели на арамейски. Малко вероятно е да е знаел изобщо гръцки. Най-вероятно не е ходил на училище, където би могъл да се научи да пише текстове, а още по-съмнително е, че се е научил да прави това на чужд език. Най-вероятно книгата е била написана под псевдоним: нейният автор говорел от името на Яков, без да е Яков.

Но авторът се е опитвал не случайно да увери читателя, че е Яков. Достатъчно е да си припомним, че в Посланието до галатяните се споменават „някои от Яков“, които провокирали спор между Петър и Павел в Антиохия, когато Петър отказал да дели трапеза с неюдеи (защото тази група хора била непреклонна за спазването на юдейските хранителни забрани). Сред ранните християни е съществувало убеждението, че за разлика от апостол Павел, който отказвал спасение на неюдеите въз основа на следването на Закона, именно Яков настоявал за неговото спазване от последователите на Христос.

Мнозина предполагат, че Посланието на Яков е протест срещу учението на Павел за спасението чрез вяра, а не чрез следване на Закона (както Павел твърди в Посланията до римляните и до галатяните). Очевидно е, че авторът на посланието изказва идеи, противоположни на Павловото учение.

„Каква полза, братя мои, ако някой казва, че има вяра, а дела няма? Може ли да го спаси вярата?.. Но искаш ли да разбереш, о, суетни човече, че вярата без дела е мъртва? Авраам, нашият баща, не показа ли праведността си с дела, като възнесе на жертвеника сина си Исаак (15:6)? Виждате ли, че човек става праведник с дела, а не само с вяра?“ (2:14–26)

От времето на Мартин Лутер и Реформацията през XVI в. този откъс се тълкува често като критика на възгледите на апостол Павел. Павел казва, че вярата спасява човека без следване на Закона. Яков твърди, че човекът се спасява не само с вяра, но и с постъпки. И Павел, и Яков цитират „Битие“ (15:6) в подкрепа на своите идеи. Това не може да е просто съвпадение – вероятно Яков е отговарял на Павел.

Но при внимателен прочит става ясно, че Посланието на Яков не е точен отговор на Павел. Павел никога не твърдял, че спасението се корени само във вярата. Той е убеден, че всеки истински вярващ води праведен и благочестив живот. Нещо повече, под думата „вяра“ Павел изглежда разбира вяра в смъртта на Исус. Яков явно влага в нея друго значение – приемане на смъртта на Христос с разум (като бесовете, които вярват в единия Бог, 2:19). И за Яков познаването на истината за Бога и Христос не е достатъчно, за да се спаси човек. Освен това Яков, говорейки за дела, има предвид добри дела, а не „дела по Закона“, както Павел.

Ето защо едва ли Яков спори пряко с Павел, а по-скоро с неговите по-късни тълкуватели. В глава 13 говорихме за Посланието до ефесяните, чийто анонимен автор изостря до краен предел вниманието върху учението на Павел за спасението чрез вяра, твърдейки, че от делата на човека не зависи нищо: спасителна може да бъде единствено Божията благодат чрез вяра в Христос (2:1–10). Възможно е Посланието на Яков да е написано, за да се влезе в спор с някой от привържениците на подобна позиция, иначе казано - то е псевдоепиграф, опониращ на друг псевдоепиграф. Във всеки случай учението на автора е твърде многостранно. Според него Бог не се нуждае от нашите правилни мисли или красиви думи. Вярата трябва да се доказва с дела, защото „вярата без дела е мъртва“.

(Следва)

ВЛАДИМИР ВИСОЦКИЙ / „ДЕЛФИНИ И ОТКАЧАЛКИ“ (ЗАПИСКИ НА ЕДИН ЛУД или ЖИВОТ БЕЗ СЪН) - 4

ПРЕВОД: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК: 1 / 2 / 3

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: ТУК

4.

Когато професорът, охраняван от делфина, тръгна напред по коридора, водещ към океанариума, свестилият се труженик на науката понечи да поеме инициативата и дори посягаше вече към копчето. Ето! Само едно натискане сега и ще се задействат имплантираните в мозъка електроди за стимулация, а вървящият отзад парламентьор ще усети приятно пощипване и ще заспи. И всички ще заспят, а той ще може да поразмисли малко над случилото се и чак след това вече ще разтръби навсякъде, и ще патентова, и пресконференции, а после — къщичка с градина и ще потъне изцяло в работата си, и ще изследва, ще изследва, ще ги реже, милите, и ще гледа как така изведнъж сами... Тези мисли прелетяха мигновено, но изведнъж един глас, гласът на китоподобното, изписука:

— Напразно се стараете, професоре. Нашата медицина стигна далече напред, електродите са отстранени. Това ваше наследство се помни сега само заради многобройните белези по главата и по тялото. Вървете и не се обръщайте!

Те спряха до входа, над който светеше надпис: „Влизането на външни лица и любопитни е забранено“. По-надолу още един: „Добре дошли!“ А съвсем най-отдолу, със ситни букви: „Нашият лозунг е ласка и само ласка като първа стъпка към взаимното разбирателство“.

Вратата се разтвори и пред очите на професора се разкри продължението на страшния му сън. Боже, какво само продължение беше това!

Целият океанариум кипеше, бълбукаше и клокочеше. Можеха дори да се различат отделни възгласи, нещо много агресивно и на най-високи ноти. Трите ивичести кита – любимците на града, – които допреди това, до случката, изпълняваха мирно балетни па, поставени от най-добрия балетмайстор, който същевременно беше и любимец на животните, та тези три кита от океанариума, сякаш забравили всякакви навици, правеха салта и се блъскаха в стените, но правеха всичко това весело и някак си дори ожесточено весело.

Всички обикновени делфини се бяха скупчили на едно място и бурно жестикулирайки – не, те всъщност нямаше с какво да жестикулират, – силно крещейки на чист човешки език, ругаеха него, професора, със страшни думи, наричаха го „мъчител на хората“, тоест на делфините, а някой дори се сети за Ошвиенцим и извика: „Това не бива да се повтаря!“

Един пощурял от щастие делфин, прекрасен представител на вида си, на когото очевидно току-що беше изваден електродът от негов събрат по... – да! да! – по разум (сега вече в това не може да има съмнение), този делфин правеше огромни кръгове, подобно на торпедо, гмуркаше се, изскачаше нагоре и тогава можеше да се разбере: „Долу общуването, никакви контакти...“ – и още нещо. Делфините лоцмани пееха песента „Вихри враждебни“ и се гмуркаха в такт надълбоко, после изскачаха на повърхността, подобно на топки, когато ги потопиш и ги пуснеш внезапно, и подемаха нещо ново, очевидно вече съчинено от тях, някаква делфинска врява, не – химн, се разля наоколо:

Нашите първи думи:

„Какво правите, хора!“

Но те не ни разбраха -

да се готвят сега!

Целият баскетболен отбор прехвърляше топка над коша, като нарочно не улучваше, от което беше изпаднал в блажен идиотизъм, което си личеше по смеещите им се муцуни.

Наоколо цареше картина на хаос и на някакво зловещо напрежение, дори очакване.

Добре че дебелите стени заглушаваха този вой, щракане и писукане, достигащо чак до ултразвук, но какво щеше да стане, ако всичко това пробиеше навън?! Та нали там има акули и кашалоти, косатки и октоподи... Бррр. Професорът чак стисна зъби и си счупи изкуствената челюст. Извади я все пак и изведнъж се вцепени. В целия този хаос, сред цялата тази културна революция само едно същество беше невъзмутимо и спокойно. Това беше служителят. Той седеше, не, стоеше... с една дума, намираше се някак си в пространството и гледаше с невиждащи очи наоколо.

— Какво ви е? Да не сте полудели! Отивайте да спите веднага. Аз ще остана с тях вместо вас, аз ще ги наглеж...!

Професорът чу зад гърба си дрънкане на тризъбец и си спомни, че няма всъщност кого вече да наглежда, а и ако изобщо някой някого наглежда...

— Как посмяхте да обидите животните!

Боже! Пак се беше забравил. Някакъв делфин се стрелна към ръба на басейна, натисна един датчик и в същата секунда служителят се нахвърли върху професора, изтръгна челюстта от ръцете на вцепенилия се учен и я стъпка направо пред очите му върху пътеката край басейна. Това беше категорично забранено и професорът разбра всичко. Бяха направили с него същото, което се правеше преди с тях. Бяха му имплантирали... какъв ужас! Да, и за толкова кратко време го бяха изследвали и се бяха научили да го управляват... Кошмар!!!

— Така ли? А защо не беше кошмар, когато всичко беше наопаки? — изписука над ухото му тънък глас, но този глас вече се стори на професора противен. — Е! Отговорете!

Той се обърна рязко. На равнището на главата му стоеше муцуната на един от трите кита (който се опираше, разбира се, на другите два).

„Да! Това е съвсем зле! Така, както е тръгнало, ще се научат да ходят по сушата“ — помисли си машинално професорът.

— Разбира се, и то много скоро! — гласът принадлежеше на кита.

„Никога не съм си мислил, че такова мило животно може да има такъв противен глас“ — помисли си отново професорът.

— Ей-ей! Съветвам ви да не се шегувате. — И китът показа на професора имплантиран в перката му зъб от акула. — Вече им направих доста операции и, забележете, всичките бяха успешни и безкръвни. Но може и да съм сбъркал. — Китът се изхили мерзко, а професорът се постара да не си отбелязва наум нищо излишно, само едно за последно: „Брей, че той бил и телепат!“

— И то от много отдавна. — Китът се изкашля и свали усмивката си. А може и да не я беше свалил, дявол го знае, просто се намръщи и произнесе на някого долу:

— Стига! Той разбра всичко. — И на мига изчезна с плясък.

— Какво искате от мене? — издшша професорът.

— Вече ви обясних в доста достъпна форма — каза делфинът с тризъбеца.

— Е, добре! Така! Господа!

— По дяволите „господата“ — изрева басейнът.

— Приятели!

— Долу приятелството с ходещите по сушата!

— Но как тогава да се обръщам към вас? — професорът окончателно се обърка.

— Това е вече е прекалено, момчета — обади се в негова защита нечий глас, по тембъра — на неговия водач. Всичко утихна.

Професорът дори погледна с известна нежна благодарност делфина (неслучайно го обичах, когато беше животно).

Но, стоп! Как така вървеше по коридора, как седеше при мене? Та той не би трябвало да може, не може, би трябвало... Професорът погледна надолу и припадна...

Делфинът нямаше крака, но имаше нещо и на това „нещо“ бяха обути неговите, на професора, обувки.

(Следва)

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „КОТКАТА И ХОРАТА“

ПРЕВОД: Gemini 3.1 Pro 

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ 

 

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:  

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“   

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“   / „ПАЦИЕНТКА“    / „БАНЯ“      / „НЕРВНИ ХОРА“   

1925 г. – „АКТЬОР“   / „КРИЗА“   / „БЕДНОСТ“   / „АДМИНИСТРАТИВЕН ВЪЗТОРГ“ / „МАЙМУНСКИ ЕЗИК“ / „ЛИМОНАДА“   / „ДИКТОФОН“    / „ЧЕТИРИ ДЕНА“ 

1926 г. – „ИМЕН ДЕН“   / „ТАТКО“    / „ДЪРВА“   / „КРАДЦИ“  / „ПЪТНИК“  / „СЪПРУГ“  / „РАБОТЕН КОСТЮМ“  / СПИРАЧКА „ВЕСТИНГАУЗ“  / “МЕДИК“  / “ПЕЧАЛЕН СЛУЧАЙ“  / “КИНОДРАМА“  / “РЕЖИМ НА ИКОНОМИИ“  / “БЪЧВА“  / “ВЕЛИКДЕНСКА СЛУЧКА“  / “СИЛНО СРЕДСТВО“  / “БЯС“  / “ДАМСКА МЪКА“  / “ПРЕКРАСНА ПОЧИВКА“  / “ГАЛОШ“ 

1927 г. – “МОНТЬОР“  / „ПРЕЛЕСТИТЕ НА КУЛТУРАТА“  / „ДРЕБОЛИИ“  / „БОТУШКИ“  / „ЕСНАФИ“  / „ГОСТИ“  / „ДУШЕВНА ПРОСТОТА“  / „ОПЕРАЦИЯ“  / „ЦАРСКИ БОТУШИ“  / „КАЧЕСТВЕНА ПРОДУКЦИЯ“  / „СБИВАНЕ“  / „БЮРОКРАТИЗЪМ“ 

1928 г. - „МЕДИЦИНСКИ СЛУЧАЙ“  / „ ВЕСЕЛА ИСТОРИЙКА “  / „НАУЧНО ЯВЛЕНИЕ “ 

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“   

 

КОТКАТА И ХОРАТА

 

Печката ми е много лоша. Цялото ми семейство все се натравя заради нея. А проклетата домоуправа отказва да направи ремонт. Икономисва. За поредната злоупотреба.

Оня ден оглеждаха печката. Гледаха вратичките. Навираха си главите вътре.

— Нищо ѝ няма — викат. — Може да се живее.

— Другари — казвам, — доста срамно е да се произнасят такива думи: може да се живее. Ние все се натравяме заради вашата печка. Оня ден дори котката се натрови. Повръщаше оня ден до кофата. А вие разправяте, че може да се живее.

Председателят на домоуправата казва: — Тогава — казва — ще проведем сега един експеримент и ще видим дали вашата печка трови. Ако сега, като я запалим, се натровим — ваш късмет — ще я президаме. Ако не се натровим — извинявайте за отоплението.

Запалихме печката. Разположихме се около нея. Седим. Душим.

До вратичката седнаха председателят и секретарят Грибоедов, а на леглото ми касиерът.

Скоро, разбира се, по стаята започна да пълзи газ. Председателят подуши и казва: — Няма нищо. Не се усеща. Лъха на топло и толкова.

Касиерът, жабата му с жаба, казва: — Съвсем отлична атмосфера. И може да се диша. Главата от това не се замайва. У нас — казва — в жилището ми атмосферата смърди по-лошо, а аз — казва — не скимтя напразно. А тук дъхът ми е съвсем равномерен.

Аз казвам: — Ама как така, моля ви се — равномерен. Ето на, струи газ.

Председателят казва: — Докарайте котката. Ако котката стои мирно, значи няма и пукнат дявол. Животното е винаги безкористно в това отношение. Не е като човека. На котката може да се разчита.

Идва котката. Сяда на леглото. Стои тихо. И разбира се, че тихо — привикнала е донякъде.

— Няма нищо — казва председателят, — извинявайте. Изведнъж касиерът се заклати на леглото и казва: — Трябва, знаете ли, да си тръгна спешно по работа. И отива до прозореца и диша през процепа.

И стои позеленял и направо се клати на краката си. Председателят казва: — Ще си ходим всичките. Дръпнах го от прозореца.

— Така — казвам, — експертиза не се прави. Той казва: — Моля ви се. Мога да се отдръпна. На мене вашият въздух ми е напълно полезен. Натурален въздух, годен за здравето. Ремонт не мога да направя. Печката е нормална.

А след половин час, когато сложиха председателя на носилка и вкарваха после носилката в линейката на Бърза помощ, заговорих пак с него.

Казвам: — Е, как е? — А, не — казва, — няма да има ремонт. Може да се живее.

Така и не поправиха печката.

Какво да се прави? Свиквам. Човекът не е бълха — с всичко може да свикне.

 

1928 г. 

ПАТРИОТИ...

КАРЕЛ ЧАПЕК / ИМАХ КУЧЕ И КОТКА / КАК СЕ СНИМА КУЧЕНЦЕ

ДО ТУК: ОТ ГЛЕДНА ТОЧКА НА КОТКАТА

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ: ИМАХ КУЧЕ И КОТКА

Ще го кажа направо: трудно; и изисква огромно търпение както от кученцето, така и от фотографа.

Да речем, че слънцето огрее трогателна сцена с кученце, което си хапва от паничката. Човек хуква стремглаво за фотоапарата, за да увековечи тази впечатляваща гледка от живота на кученцето. Докато се върне с апарата обаче, паничката е вече, разбира се, празна. „Бързо, сипете на Дашенка още една паничка млекце“, нарежда фотографът и с нужната професионална бързина настройва експозицията и фокусира обектива, докато Дашенка се заема геройски с втората порция. „Така, сега е чудесно“, въздъхва фотографът и в същия миг установява, че е забравил да сложи филм в апарата. Докато го зареди, Дашенка омита и втората паничка с мляко. „Сипете ѝ още веднъж“, нарежда снимащият и фокусира бързо. Само че Дашенка си наумява, че няма и няма да яде повече. И това си е. Всякакви увещания са напразни. Напусто бутат носленцето ѝ в млякото. Не иска и точка. Фотографът прибира с въздишка апарата вкъщи; а Дашенка, осъзнаваща напълно своята победа, отива да излока третата порция млекце.

Добре, втория път човекът е вече подготвен по-надеждно и има под ръка зареден апарат. Слава богу, сред цялото си щуране Дашенка сяда за малко; следва бързо фокусиране и в мига, в който е натиснат спусъкът, кученцето се стрелва и вече го няма. Всеки път, щом спусъкът щракне, то трепва рязко и отлита със скорост един метър за стотна от секундата.

Така няма да стане, трябва да се подходи по друг начин. Докато фотографът фокусира, двама близки застават до Дашенка и ѝ разказват приказки, за да си кротува на дупето. Но на Дашенка изобщо не ѝ е до приказки, а по-скоро иска да гони майка си. Или пък ѝ става горещо на слънцето и започва да скимти. Или в решителния миг тръсва глава с такава скорост, че на кадъра вместо бяло кученце се появява бяло размазано петно. И след като е съсипала по този начин снимката, Дашенка се успокоява и сяда като закована.

Опитваме се да я накараме да поседи мирно пет секунди с лек пердах: дърпа се като обсебена. Подкупваме я с парченце месо, поглъщаше го набързо и се втурваше за следващата хапка с такава пъргавина, че пак не се получава нищо Работата изобщо не върви. Господа, по-лесно е да снимате падане в пропаст или светкавица в небето, отколкото живота на едно кученце. Казвам ви го, за да можете да оцените онези няколко снимки, които по някаква невероятна случайност не се съсипаха. За това се иска такъв късмет, какъвто е нужен, за да намери човек диамант, голям колкото юмрук, в кофата за въглища. Аз, впрочем, не съм намирал такъв диамант, но сигурно е много приятна изненада.

В цялата тази фотографска разправия най-интересното е как се проявява едно такова кученце (имам предвид в тъмната стаичка, в проявителя). Първо изниква черната муцунка, после блясват черните очи, след което се очертават черните ушички; но носът, както подобава на едно куче, се показва на снимката първи.

Накратко, ако имате фотоапарат, вземете си и кученце; ако имате кученце, вземете си и фотоапарат, а после си опитайте късмета. Тръпката е голяма – много по-вълнуващо е от лов на плаха зебра или бенгалски тигър. И повече нищо няма да ви кажа по въпроса: убедете се сами.

ПРЕВОД: : Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

(Следва)

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / БЯГАЩА ПО ВЪЛНИТЕ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК / С БОТАНИК ОКОЛО СВЕТА / РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА / ЗА ГАДНАТА ПРИРОДА НА КАРМАТА / МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / СЪВСЕМ МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / ГЛАВНИ ВОЕННИ ГЕРОИ / ПЪТЕШЕСТВИЯТА НА БАБА ШАПОКЛЯК / ПИЛЕНЦЕТО И ЛОКОМОТИВЪТ (ЗА ШВАРЦ) / НЕ ОБИЧАМ БОНАПАРТ / ЗАГАДКАТА НА ЧУДОВИЩЕТО / ПЪРВАТА ДЕВИЦА КАВАЛЕРИСТ / ГРАФ НОГИ ЧЕТЕ ВЕСТНИК / НЕСКРОМНОТО ОБАЯНИЕ НА АРИСТОКРАЦИЯТА / ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО ИЛИ МОМИЧЕ С ХАРАКТЕР / ИЗЧЕЗВАНЕ ЗА ДВАМА / ОБРАЗЪТ НА ЕНЕРГИЧНИЯ ГЛУПАК В РУСКАТА ИСТОРИЯ / ЛЮБОВНИКЪТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА / ОТГОВОР НА ЕДИН ЧЕСТО ЗАДАВАН ВЪПРОС, ИЛИ ХУБАВО Е ДА СИ БЕЛЕТРИСТ / САТУРН ЕДВА СЕ ВИЖДА / ЯПОНСКИЯТ БОГ / НЕПРИЯТЕН ФАКТ / ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА НА ВЕСЕЛИЯ ЧОВЕК / АКО БЯХ ШÒГУН / МЕЧТА ЗА УКРАЙНА / КАК СЕ РАЖДА ИДЕЯТА / ПОЕТЪТ ЦАР / ЦЕЛИЯТ СВЯТ Е ТЕАТЪР / ОТ АРИСТОКРАТ ДО ДЪНОТО (И ОБРАТНО) / НАЙ-СТРАШНИЯТ ЗЛОДЕЙ / PRO DOSTOYEVSKY / КОЛЕКЦИОНЕРЪТ НА ВЕТРИЛА / ФЕНОМЕНАЛНИЯТ ДОКТОР БАРИ / СВОЙ СРЕД ЧУЖДИ / ЗА СЛЯПАТА ЛЮБОВ / ЗЛАТНИЯТ НОС или ТРУДНОСТИТЕ НА ПРЕВОДА / ДВОРЕЦЪТ НА ЖЕЛАНИТЕ ЧУДОВИЩА / ПОЛИВАНОВ / БЕЛИТЕ РАДЖИ / НЕИЗПЯТА ПЕСЕН / КЪМ ВЪПРОСА ЗА ЛЕГИТИМНОСТТА НА АНТРОПОЦЕНТРИЗМА / ЖЕНАТА, НА КОЯТО Ѝ ПРЕЛЯЛА ЧАШАТА

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

БЯГАЩА ПО ВЪЛНИТЕ

Тази статия съм я превеждал самостоятелно за блога през 2015 година, ето връзката към нея: БЯГАЩА ПО ВЪЛНИТЕ

(Следва)

КРАЛИЦАТА НА МОНМАРТР: 18 НЕВЕРОЯТНИ ПОРТРЕТА НА ЛУИЗ ВЕБЕР, ИЗВЕСТНА КАТО ЛА ГУЛЮ, ОТ КРАЯ НА XIX ВЕК

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

ПРЕВОД: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Парижката „Мулен Руж“ („Червена мелница“ – бел. ред.) съчетавала танцова зала, публичен дом и театър, изпълнен със сладострастна екстравагантност. На това място хора с най-различен произход се събирали, за да съпреживяват обществените революции. Моралните норми и границите на ежедневното общество били дръзко пренебрегвани, защото на дансинга властвала неоспорима разкрепостеност. В „Мулен Руж“ младите танцьорки се носели по танцувалната площадка, излъчвайки аура на съблазън и вдъхновение. Тези танцьорки оживявали сред ритмите на кан-кана и разголените високо вдигнати крака. Те се пробуждали за живот в стремглаво променящата се атмосфера. И една от тези танцьорки била прочутата безсрамна „Кралица на Монмартър“ – Ла Гулю.

Луиз Вебер (12 юли 1866 г. – 29 януари 1929 г.), известна като Ла Гулю, била една от най-прочутите танцьорки в „Мулен Руж“. Тя притежавала скандален дух, била дръзка и пряма. Личността ѝ била завладяваща със своя разкрепостен чар. Изпитвала силна страст към танците.

Още от малка Вебер работела в пералня заедно с майка си, където перяла дрехите на по-заможните хора. Тя обаче не позволила на работата като перачка да я откаже от танците и от мечтите за живот в танцовите зали без правила, където социалните роли се преобразявали. Зад гърба на майка си Вебер вземала назаем дрехи, оставяни от клиентите в пералнята, и се отправяла нощем към света, към който истински принадлежала – света на движението и танците.

Танцувайки по масите в малките клубове на Париж, събаряйки мъжките шапки с върха на крака си, очаровайки публиката с безстрашната си енергия и осанка, повдигайки полите си, за да покаже избродираното сърце на бельото си, привличайки вниманието на художника Огюст Реноар и пресушавайки чашите на седящите наблизо клиенти, Луиз Вебер се превърнала в „Лакомата“ – Ла Гулю.

Когато „Мулен Руж“ отворила вратите си за първи път, Ла Гулю се озовала там със своя танцов партньор Жак Реноден, известен още като изключително гъвкавия „Валентин Безкостния“ (Valentin le Désossé), готова да блесне на искрящия дансинг. Изпълнявайки „шахю“ – ранна форма на кан-кана, Ла Гулю се превърнала в постоянната главна звезда на танцовата зала. Тя станала съблазнителна сензация, прочута жена с див нрав. Била най-високоплатената артистка на своето време, като дължала доходите си на своята завладяваща дързост и на своите вълнуващи движения. Като танцьорка, предизвикваща огромен интерес, тя станала една от любимките на художника Тулуз-Лотрек, който обезсмъртил Ла Гулю в множество свои творби, посветени на нея.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 2000 г. / ФИЗИКА / ХЕРБЕРТ КРЬОМЕР

Херберт Крьомер (Herbert Krömer)

25 август 1928 г. - 8 март 2024 г.

Физика (заедно с Джак Килби и Жарес Алфьорау)

(За разработването на полупроводникови хетероструктури, използвани във високоскоростната електроника и оптоелектрониката)

Херберт Крьомер (Herbert Krömer) е един от най-влиятелните физици на съвременната епоха, чиито теоретични разработки създават на практика хардуерната основа на днешния информационен век – от мобилните телефони до високоскоростния оптичен интернет.

През 2000 г. той е удостоен с Нобелова награда за физика (заедно с беларуския учен Жарес Алфьорау) за „разработването на полупроводникови хетероструктури, използвани във високочестотната електроника и оптоелектрониката“. (Другата половина от наградата през същата година отива при Джак Килби за изобретяването на интегралната схема).

Ето подробен поглед върху живота, откритията и наследството на Херберт Крьомер:

1. Ранен живот и образование

Херберт Крьомер е роден на 25 август 1928 г. във Ваймар, Германия. Израства в трудните години преди и по време на Втората световна война. След войната започва да учи физика в престижния Гьотингенски университет. През 1952 г., едва на 24-годишна възраст, защитава докторска дисертация в областта на теоретичната физика на твърдото тяло, изследвайки поведението на електроните в транзисторите.

2. Кариера и преместване в САЩ

След като работи кратко в Централната телекомуникационна лаборатория в Германия, през 1954 г. Крьомер емигрира в САЩ. Там той работи в редица водещи изследователски центрове, включително лабораториите на RCA (Radio Corporation of America) в Принстън и компанията Varian Associates в Калифорния.

През 1968 г. преминава към академичната сфера, ставайки професор в Университета на Колорадо. През 1976 г. се присъединява към Калифорнийския университет в Санта Барбара (UCSB), където изиграва ключова роля за превръщането на институцията в един от световните лидери в науката за материалите. Остава там до края на кариерата си.

3. Големите научни открития

Приносът на Крьомер не е в създаването на един конкретен уред, а в брилянтните му теоретични концепции, изпреварили времето си, които впоследствие стават възможни за осъществяване. Работата му се фокусира върху полупроводниковите хетероструктури – материали, съставени от свръхтънки слоеве от различни полупроводници. Основните му постижения включват:

• Хетеропреходен биполярен транзистор (HBT): През 1957 г. Крьомер публикува теория за транзистор, изграден от различни полупроводникови материали. Тази структура позволява на транзисторите да работят на екстремно високи честоти (много по-бързо от стандартните силициеви транзистори). Днес тези транзистори са в основата на усилвателите в мобилните телефони и сателитните комуникации.
• Лазер с двойна хетероструктура: През 1963 г. ученият предлага идея за лазер, базиран на хетероструктурите. По онова време полупроводниковите лазери могат да работят само на много кратки импулси и при температури, близки до абсолютната нула. Идеята на Крьомер (която беларуският учен Жарес Алфьорау разработва независимо по същото време и пръв успява да осъществи на практика) позволява на лазерите да работят непрекъснато на стайна температура. Това откритие прави възможни фиброоптичните кабели (основата на световния интернет), четците за баркодове, CD/DVD/Blu-ray плейърите и лазерните принтери.

4. Нобеловата награда (2000 г.)

Когато Шведската кралска академия на науките връчва наградата на Крьомер, Алфьоров и Килби, на практика награждава хората, чиито открития довеждат до създаването на съвременните информационни технологии (IT). Без интегралната схема на Килби нямаше да има компютри, а без оптоелектрониката и бързите транзистори на Крьомер и Алфьорау нямаше да има бърз интернет, мобилни мрежи и глобална свързаност.

5. „Теоремата на Крьомер“ (Kroemer's Lemma)

Освен като велик физик, Крьомер е известен в научните среди със своята проницателна философия за технологиите. Той формулира така наречената „Теорема на Крьомер“, която гласи: „Основните приложения на всяка достатъчно нова и иновативна технология винаги са били – и ще продължават да бъдат – приложения, създадени от самата тази технология.“ Това означава, че когато се създаде нещо наистина революционно, хората първоначално не знаят за какво точно ще се използва. Когато Крьомер измисля своя лазер през 60-те години, никой не подозира за съществуването на оптичен интернет или на компактдискове. Технологията сама създава нуждите и индустриите на бъдещето.

6. Обобщение и кончина

Херберт Крьомер умира на 8 март 2024 г. на 95-годишна възраст. Той е учен визионер и типичен пример за това как фундаменталната наука и теоретичната физика могат да променят ежедневието на всеки един човек на планетата. Всеки път, когато проведете разговор по мобилния си телефон или отворите уебсайт (данните за който пътуват по оптични кабели чрез лазерни импулси), вие използвате технологии, родени в ума на Херберт Крьомер.

Съставил: Gemini 3.1 Pro

Редактор: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ / ПОСЛАНИЕ ДО ЕВРЕИТЕ / ЕКСКУРС И ОТСТЪПЛЕНИЕ

Превод: Gemini 3.1 Pro

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ / ЕКЛЕСИАСТ / АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ - ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ - 2 / ПОЯВА НА НОВИЯ ЗАВЕТ И РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО

ГЛАВА 10. СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ: МАТЕЙ, МАРК И ЛУКА - СЮЖЕТНА ЛИНИЯ НА СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ; СИНОПТИЧНИЯТ ПРОБЛЕМ; ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО БИОГРАФИИ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЙ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛУКА / СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ

ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС - ПРОЛОГЪТ НА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН / ЙОАН И СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ / ИЗТОЧНИЦИ НА ЧЕТВЪРТОТО ЕВАНГЕЛИЕ. ЙОАН ИЗМЕСТВА АКЦЕНТИТЕ / ДРУГИ ЕВАНГЕЛИЯ: ЕВАНГЕЛИЕ С ИЗРЕЧЕНИЯ / ЕВАНГЕЛИЯ ЗА ДЕТСТВОТО / СТРАСТИ ХРИСТОВИ / ГНОСТИЧНИ ЕВАНГЕЛИЯ / ИСТОРИЧЕСКИЯТ ИСУС / ИСУС – ПРОРОК НА АПОКАЛИПСИСА

ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ - ВАЖНА ФИГУРА В ИСТОРИЯТА НА РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО / ПРОБЛЕМ НА КНИГАТА „ДЕЯНИЯ“ / КРАТКА БИОГРАФИЯ НА ПАВЕЛ / КАКВО ПОТВЪРДИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / КАКВО ПРОМЕНИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ИСУС / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЗАКОНА / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЮДЕИТЕ И ЕЗИЧНИЦИТЕ / МИСИОНЕРСКАТА ДЕЙНОСТ НА ПАВЕЛ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ГАЛАТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИПЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИМОН / ПОСЛАНИЕ ДО РИМЛЯНИТЕ

ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ - ПАВЕЛ ПО ВРЕМЕТО НА НОВИЯ ЗАВЕТ И СЛЕД ТОВА / ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ

ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ - ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО КОЛОСЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ЕФЕСЯНИТЕ / ПАСТИРСКИ ПОСЛАНИЯ: ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО ТИМОТЕЙ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО ТИМОТЕЙ. ПОСЛАНИЕ ДО ТИТ

ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БАГАСЛОВ - ПОСЛАНИЕ ДО ЕВРЕИТЕ

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БАГАСЛОВ

ПОСЛАНИЕ ДО ЕВРЕИТЕ

ЕКСКУРС Юдеите и християните в древността Посланието до евреите хвърля светлина върху взаимоотношенията между вярващите в Христос и юдеите, които не Го следват, а остават верни на религията на Свещените писания. Това поставя въпроса за взаимоотношенията между ранните християни и юдеите като цяло. Вече разгледахме този въпрос отчасти. Някои ранни християни поддържали възгледа, че вярата в Исус предполага спазване на юдейските закони и обичаи. Логиката им е разбираема: Исус е юдейският Месия, изпратен от юдейския Бог при юдеите за изпълнение на Юдейския закон. Следователно християнството е религия на юдеите. За тази група християни признаването на Исус означавало да приемат еврейския Бог и да сключат с Него онзи Завет, който Той сключил със своя народ, като за целта отбелязват юдейските празници, спазват хранителните забрани, обрязват се и спазват Шабата. Тези възгледи били присъщи на някои християни в Галатия, с които Павел спори. Нито Павел, нито другите автори на Новия завет представят противоположен възглед. Според противоположната гледна точка Христос не е юдейският Месия, не е изпратен от юдейския Бог, а Еврейското писание не е вдъхновено от Бога. Въпреки че в нито една книга на Новия завет не срещаме такива възгледи, те достигнали до нас в по-късни текстове, например в учението на християнския богослов от II в. Маркион. Маркион твърдял, че учението му съответства на възгледите на Павел. Той отбелязва, че Павел е различавал Евангелието от Юдейския закон. За Маркион тази разлика е абсолютна. Евангелието и Законът са абсолютно различни неща. Благата вест донесъл Христос, а Законът бил даден от Мойсей. Няма съмнение, че Законът е даден на Мойсей от Бога, но не от Бога на Исус Христос. Богът, който дал Закона, е жесток, отмъстителен и безмилостен. Той е безусловно справедлив, защото дал на юдеите Закона, но тъй като го нарушавали всички, Той смятал за справедливо да наказва всеки човек със смърт. Но Богът на Исус е различен. Той е Бог на милосърдието и прошката. От това Маркион прави очевиден за него извод. Имало двама Богове. Според Маркион Богът на Стария завет създал нашия свят, направил народа на Израел Свой народ и му дал Своите заповеди. Но понеже всички юдеи нарушавали тези заповеди, Бог ги проклел. Богът на християните не изпратил Своя Син на земята, за да изпълни Юдейските писания, защото те принадлежат на друг Бог. Исус дошъл на земята, за да спаси човечеството от правосъдието на юдейския Бог. Затова последователите на Исус трябва да отхвърлят всичко, което Богът на юдеите създал: Неговите творения (творенията на злия Бог не са благо), Неговите закони, Неговото Писание. Така сред християните от II в. имало два противоположни възгледа за юдаизма. Една част от християните приемала връзката си с юдеите и смятала, че вярата в Христос предполага спазване на юдейските норми. Една от тези групи юдействащи християни се наричала ебионити. Друга част от вярващите в Христос отхвърляла всички юдейски обичаи и клоняла към мнението, че Исус не бил обвързан с юдаизма, следователно не би трябвало да бъдат обвързани и Неговите последователи. Най-влиятелното течение сред тях били маркионитите. Както обикновено се случва в такива случаи, повечето християни се придържали към междинни позиции между тези радикални възгледи. Това се вижда добре от примера с новозаветните автори. Апостол Павел учел, че Исус е изпълнение на Юдейския закон, но същевременно настоявал, че езичниците, които не са спазвали никога Юдейските закони, не бива и дори не трябва да ги спазват след кръщенето си; те не трябва да се обрязват или да се подчиняват на хранителните забрани. Авторът на Посланието до евреите е склонен да смята, че Писанието било дадено от единния истински Бог. Но в същото време е уверен, че религията на Писанията е само предзнаменование за бъдещите блага, които Божият Син разкрил, изкупвайки със смъртта Си нашите грехове. А Матей казва, че Христос е изпълнение на Юдейския закон, че го спазва стриктно и че следователно Неговите последователи също трябва да спазват Закона. В добавка към въпроса как християните разбирали своето отношение към юдаизма, е необходимо да разгледаме и един друг проблем: как християните се отнасяли като цяло към своите съвременници юдеи, които не повярвали в Христос? Това променя съществено представата за проблема и ни кара да се замислим как християнството се превърнало в антиюдейска религия. Няма никакво съмнение, че се случило точно това, макар че изследователите не са все още на едно мнение кога и как е станало. Но историята на християнството от IV в. насам е пропита (поне отчасти) с антиюдейски настроения, които през Новото време прерастват в радикален антисемитизъм. Още към средата на II в., както ще видим по-долу, имало християнски лидери, чиито изказвания били силно антиюдейски. Но защо това станало възможно? Самият Христос бил юдей, Учител, учениците Му също били юдеи; Исус ги учел на Своето особено разбиране за Юдейския закон. В началото на своята история християнството било секта в рамките на юдаизма. Как тогава се превърнало толкова бързо в антиюдейска религия? Ключът към разбирането се крие в радикализма на първите християни, които провъзгласили, че разпнатият Исус е юдейският Месия. Макар че за съвременните християни това е неразбираемо, в онези времена подобни думи били за юдеите безсмислица (вж. гл. 12 за Павел). Разпнатият Исус бил пълна противоположност на онзи Месия, когото юдеите очаквали: велик воин и цар, подобен на Давид; или върховен съдия, когото понякога наричали Човешки Син; или могъщ първосвещеник, който ще управлява народа според правилното тълкуване на Юдейските закони. Евреите, които чакали идването на Месията (не всички юдеи Го чакали, както Го чакат днес всички или поне мнозинството), си Го представяли велик и всемогъщ, способен да съкруши всички врагове на Господа и да установи Царството си на земята. Исус не само че не направил всичко това, не само че не унищожил враговете Си, но бил съкрушен от тях, измъчван и публично разпнат. Затова повечето юдеи Го смятали за всичко друго, но не и за Месия. Въпреки това християните отстоявали Неговия статут на Месия и смятали, че юдеите разбират погрешно смисъла на идването на Месията. Християните тълкували тази дума по различен начин. Знаейки, че Исус бил разпнат, и вярвайки в Неговото месианство, те измислили концепцията за разпнатия Месия. За целта препрочели многократно Писанието (Юдейската Библия) и открили места, в които се говори за страдащ Господен праведник. Той предаден на страдания заради спасението на другите и Господа ще отмъсти за него. За това особено ярко говорят 22 и 53 псалм. Християните заявили, че тези текстове говорят за Месията. Евреите оспорвали това твърдение, отбелязвайки, че посочените текстове не са месиански пророчества и в тях не се употребява нито веднъж думата „Месия“. Това не е убедило християните. Божият праведник трябвало да пострада, Месията е Божият праведник, следователно Месията трябва да пострада – така разсъждавали християните. За тях Исус бил страдащ Месия. Така се стигнало до разделение между онези малцина евреи, които вярвали в Исус, и онова мнозинство, което не вярвало в Него. Разколът се е задълбочил от факта, че християните не само настоявали на месианския статут на Исус, но и смятали, че само вярата в Неговата смърт и във възкресението му определя принадлежността към Божия народ. Раждането от юдеи, обрязването, спазването на Юдейския закон – всичко това няма никакво значение. Да бъдеш „истински юдей“ означавало да приемеш месианството на Исус. А приемайки Неговото месианство, човек можел да спазва или да не спазва Юдейския закон. Така се създала една странна ситуация: християните се провъзгласили за истински юдеи, за наследници на обещанията, дадени на Авраам, за хора, които разбират истинското значение на Юдейското писание, но при това не спазват неговите закони. Защо християните не отхвърлили напълно Юдейското писание и не основали своя религия, към което ги подтиквали много учители, включително и Маркион? Една от причините се крие в своеобразното разбиране за религията в Древния свят. Хората в древността не се доверявали по правило на нищо, което изглеждало ново и скорошно в религията или философията. Нищо ново не можело да бъде истинно. Всяка истина водела корените си от далечното минало, била признавана от древните мъдреци и произлизала от авторитетите. Една от причините, поради които, както ще видим по-нататък в тази глава, християните били подлагани на гонения, е тази, че отхвърляли езическите вярвания, но не ги заменяли с никаква друга древна религия. Вместо това почитали човек, разпнат съвсем наскоро. За да докажат древността на своята вярата, както и за да спрат гоненията, християните провъзгласили, че тяхната религия води началото си от най-древни времена. Тя е също толкова древна, колкото са еврейските пророци, колкото е и Моисей. Моисей живял 400 години преди гръцкия поет Омир, 800 години преди Платон. И Моисей предсказал идването на Исус. Християните впрегнали Юдейските писания в своя полза, провъзгласявайки, че тези текстове не принадлежат вече на юдеите. Писанието се превърнало в свещена книга не за евреите, а за християните. Юдеите сметнали това твърдение за глупаво. Християните от своя страна си присвоили свещените текстове, без дори да спазват изложените в тях закони. Очевидно е, че през II и III век напрежението само нараствало. Появили се християнски автори, които започнали да полемизират в своите съчинения особено разпалено с юдеите. Такъв бил Юстин Мъченик, живял в средата на II век. Той доказвал, че Господ заповядал на евреите да се обрязват, за да могат властите да откриват по-лесно онези, които са белязани и заслужават наказание. Други автори, като Мелитон Сардийски, по-възрастен съвременник на Юстин Мъченик, били убедени, че евреите са виновни за смъртта на Исус, а тъй като Исус бил Бог – евреите са виновни в убийството на Бога (вж. по-долу отстъплението „Омилия на Мелитон за Пасхата“). Това е първият достигнал до нас пример за обвиняване на евреите в богоубийство.

ОТСТЪПЛЕНИЕ Омилията на Мелитон за Пасхата В края на II век Мелитон бил епископ на град Сарди в Мала Азия. В наши дни е известен преди всичко като автор на проповед, осъждаща евреите за убийството на Исус. В тази проповед се среща за първи път обвинение срещу евреите в богоубийство – те убили Исус, който бил истинският Бог, следователно са виновни за убийството на Бога. Подобно обвинение, разбира се, се използвало, за да бъде оправдано всяко насилие, извършвано когато и да било срещу евреите. Красноречието на тези обвинения е насочено отчасти към предизвикването на емоционална реакция. Ето няколко примера за разтърсващите и дори ужасяващи изказвания на Мелитон: „Убиват Го. И къде Го убиват? Насред Йерусалим. Защо? За това че изцели куците им и очисти прокажените им, изведе слепите им на светлина и възкреси мъртвите им. Заради това Той пострада.“ (гл. 72). „Защо, о, Израил, извърши тази нова неправда? Обезчести почелия те. Обезслави прославилия те. Отхвърли изповядалия те. Отрече се от проповядвалия ти. Уби оживотворилия те. Какво стори ти, о, Израил?“ (гл. 73). „Той трябваше да пострада, но не от тебе. Трябваше да бъде обезчестен, но не от тебе. Трябваше да бъде осъден, но не от тебе. Трябваше да бъде окачен на кръста, но не от твоята ръка.“ (гл. 75). „И тъй, Той е въздигнат на дървото и надпис е поставен, обозначаващ Убития. Кой е Той? Тежко е да се каже, но да не се каже е още по-страшно. Впрочем, слушайте, треперейки пред Този, пред Когото трепери земята. Окачилият земята е окачен на кръста. Разпрострелият небесата е разпрострян. Утвърдилият всичко е прикован на дървото. Господарят е оскърбен. Богът е убит. Царят Израилев е погубен от израилевата десница.“ (гл. 95–96).

Не е трудно да се проследи по полемичните произведения, написани срещу евреите, по-нататъшната история на антисемитизма. През I и II век числеността на юдеите в света превъзхождала значително тази на християните. Но след като през IV век император Константин приел християнството и християнската църква се превърнала в могъща политическа сила, именно тези християни възприели напълно сериозно полемичните нападки на своите предшественици и започнали да действат в съответствие с тях. Юдеят се превърнал в персона нон грата, унищожавали синагогите, конфискували имуществото на юдеите, а самите те били подлагани на нападения от тълпата. Така започнала скръбната история на християнския антисемитизъм.

(Следва)