Блог на Павел Николов

През I век, до падането на Храма, бил написан текст, който се нарича сега „Апокалипсис на Илия“. Ние го разгледахме подробно в първата книга. Той бил преработен съществено през III в., но оригиналът е много по-ранен [1].

Една от особеностите на „Апокалипсиса на Илия“ се състои в това, че в него главни борци срещу Антихриста, паднал като утринна звезда от небето, са Енох и Илия.

Те, предрича „Апокалипсисът“, ще се сражават със Сина на Беззаконието седем дена на пазарния площад в голям град. След това ще лежат три дена мъртви на площада и всички ще гледат. На четвъртия ден ще възкръснат и ще кажат на Антихриста: „О, безсрамнико, о – Сине на Беззаконието. Наистина ли не се срамуваш от това, че прелъстяваш Божия народ, за който не си страдал?“ (Апокалипсис на Илия, 4:15) [2].

Скоро след това всенародно възкресение Месията ще изпрати от небето шестдесет и четири хиляди шестокрили ангели, за да помогнат на праведниците и светците. Тези, които са подпечатани с печата на Христос, ще бъдат вдигнати във въздуха и ще отидат в Рая. Там ще вкусят от Дървото на живота. Те ще седнат на Тронове и ще получат Венци. Що се отнася до останалите на земята, очаква ги ужасен край. Месията ще изпрати на земята огън, който ще се издигне на седемдесет и два лакътя. Той ще изпепели грешниците като слама.

След това Енох и Илия – които, разбира се, не само възкръснали, но и се възнесли на небето – ще се върнат отново.

„Те ще свалят от себе си плътна на този свят и ще облекат духовна плът. Те ще преследват Сина на Беззаконието и ще го убият, защото няма да може да говори. В този ден той ще се разтече пред тях, като лед, разтопен от огън. Той ще умре като змия, в която няма дихание“. Те ще му кажат: „Твоето време свърши. Днес ти ще умреш, и всички, които вярват в тебе“ (Апокалипсис от Илия, 5: 32–34).

Този текст, както виждаме, демонстрира всички знакови характеристики на юдейския миленаризъм от I в. – венци на небето, Дърво на живота за праведниците. Месия, който изпраща огън от небето, и победители на Антихриста, които свалят от себе си плътта на този свят и се обличат в ефирната плът на ангели. При това тези победители са именно възкръсналите Енох и Илия. Ричард Бокхъм отбелязва справедливо, че този текст отразява дохристиянската (в съвременния смисъл на думата) традиция, защото в съвременната християнска традиция Антихристът ще бъде победен от Христос [3].

Това съответства напълно на кумранската традиция, а именно – на „Виденията на Енох“. Там Енох съобщава лично, че трите ангели, които са ги отнесли на небето, ще го върнат заедно с Илия на земята в навечерието на Страшния съд (Енох, 17:131/90:31).

Тази кумранска традиция за Енох и Илия, които ще бъдат главни ръководители в борбата с Антихриста, продължава в някои други ранни християнски текста, например в споменатия вече „Апокалипсис на Петър“.

„Енох и Илия ще бъдат изпратени да обяснят, че Той е Лъжец, който е изпратен на света, за да прави знамения и чудеса, с които да прелъстява. И затова те ще бъдат убити от неговата ръка и ще станат мъченици“ – четем в един от вариантите на „Апокалипсиса“ [4].

„Тогава Енох и Илия ще слязат от небето. Те ще проповядват и ще потопят в срам злобния враг Враг на Правдата и Син на Лъжата. Тогава ще ги обезглавят и Михаил и Гавриил ще ги възкресят и ще ги отнесат н Градината на радостта, и нито капка от неговата (sic) кръв не ще се пролее на земята“ – четем в друг вариант [5].

Иполит Римски съобщава, че Енох и Илия ще проповядват срещу Антихриста 1260 дена. Те ще бъдат облечени във власеници и ще бъдат убити за това, че са отказали да признаят Антихриста за Христос [6]. Тертулиан предполага, че Енох и Илия „са предназначени да умрат, за да погубят Антихриста със своята кръв“ [7].

За Енох и Илия, които съобщават на хората „истинското знание за Бога“ и ги призовават „да не се подчиняват на богобореца“, знае Ефрем Сирин, а също така Тибуртинската сивила [8] и Псивдоиполит [9]. Това са, разбира се, много късни текстове, но те отразяват съществено по-ранна и неканонична традиция, според която главни борци срещу Антихриста и негови изобличители са именно Енох и Илия.

А кога е възникнала тази традиция?

Можем да видим един любопитен момент: съдбата на Енох и Илия от „Апокалипсиса на Илия“ като две капки вода напомня съдбата на „двата светилника“ от „Откровението на Йоан Богослов“, като между другото Иполит Римски отъждествява пряко „двата светилника“ с Енох и Илия.

Ще напомня, че двата въпросни светилника са могъщи гиоси, които могат да докарват мор, язви и суша и да поразяват врага с огън от устата си и които ще бъдат убити от Антихриста – звяр, излязъл от бездната.

Труповете им ще бъдат оставени насред Ерусалим и хората ще ги гледат три дена. След три дена те ще оживеят пред очите на своите врагове, ще се разнесе Глас от Небето, двата светилника ще се възнесат на небето върху облак, а градът ще бъде разтърсен от земетресения.

Можем да предположим, че „Апокалипсисът на Илия“ и „Откровението на Йоан Богослов“ описват напълно реално събитие, но така, както е представено от зилотската пропаганда.

Кое е това събитие?

През цялата история на Юдейската война има едно събитие, което може да претендира за подобен статут. Това е разпъването около 48 г. от Тиберий Александър на Яков и Симон, двамата синове на Юда Галилееца. Ако се вярва на „Славянския Йосиф“, тези двама синове на Юда Галилееца са били и двама апостоли на Христос.

Те били разпънати пред очите на целия Ерусалим и тъй като възкресението и възнесението по това време било обикновено нещо за пророците от „четвъртата секта“, ясно е, че зилотската пропаганда ги е обявила за възкръснали и възнесли се. Хората вярвали в това възкресение на добрите пастири лесно и с желание, защото всеки, който не вярвал, рискувал да получи сика в хълбока.

Ясно е, че нямаме никаква възможност да отъждествим Яков и Симон с първия Енох. Те живеели поколение след него. Но ние сме силно съблазнени, че или Яков, или Симон е бил вторият Енох, Енох 2.0, който не само се върнал отново на земята, за да порази Антихриста, но и продиктувал нови книги, написани от името на Енох, включвайки между другото „Книгата та Ной“, която се настоява трогателно, че Месията е не само Бог и човек, но е и роднина на Енох.

В това увеличаване на броя на Еноховците няма нищо невероятно. Ако сред противниците на Яков, брата на Исус, през цялото време се появявали адаптирани и допълнени Христосовци, защо сред неговите привърженици да не се е появява нов, адаптиран и допълнен Енох? Ако по Юдея бродели Лъжехристосовци, защо да не са бродили по нея и Лъжееноховци?

БЕЛЕЖКИ

1. J.– M. Rosenstiel. L’Apocalypse d’Elie. Paris, Geuthner, 1972.

2. Всички цитати от „Апокалипсиса на Илия“ се дават по изданието: Apocalypse of Elijah // James H. Charlesworth The Old Testament Pseudepigrapha. Vol. 1, 1983.

3. Richard Bauckham. The Martydrom of Enoch and Elijah: Jewish or Christian? Journal of Biblical Literature. Vol. 95, No. 3 (Sep., 1976). P. 452.

4. Richard Bauckham. The Martydrom of Enoch and Elijah: Jewish or Christian? Journal of Biblical Literature. Vol. 95, No. 3 (Sep., 1976). P. 455–456.

5. Richard Bauckham. The Martydrom of Enoch and Elijah: Jewish or Christian? Journal of Biblical Literature. Vol. 95, No. 3 (Sep., 1976). P. 455–456.

6. Hippolitus of Rome. On Daniel, 22, On Christ and Antechrist, 43.

7. Тертуллиан. О душе, 50.

8. Old Testament Pseudepigrapha: More Noncanonical Scriptures, Richard Bauckham, James Davila, Alex Panayotov. Vol. 1, 217.

9. Ps-Hippolytus. De Consummatione Mundi, 29. From Ante-Nicene Fathers. Vol. 5 / Edited by Alexander Roberts, James Donaldson and A. Cleveland Coxe. Buffalo, NY: Christian Literature Publishing Co., 1886.

(Следва)

петък, юни 03, 2022

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / ДАНАИЛ ХР. ПОПОВ ДО ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 468

Данаил Хр. Попов до Любен Каравелов

Бае Каравелов!

Приех 10 листа от „Свобода“, 1-ви брой, за нашите отсрещни. За тях ми ка(за) Левски, че сте се споразумели да им ги изпращате през Русе чрез Руското консулство, защото оттам имат как да ги вземат навярно. Казвам ви да не ми ги изпращате вече на мене, защото нямам как да им ги изпращам. Първо съм им изпращал всички мои броеве редовно, но все с мъчнотии, защото пътниците се страхуват да ги вземат. А сега по 10 броя нямам как и на кого да ги давам, и това вие го знаете.

Вярвам, че сте приели писмото ми от миналата седмица. Васил, като беше тука, на тръгването си писа на господин Сп. Константинов, за да ни изпрати от уставите и от разписките, защото съставихме вече и тука ЧРК, но до днес още нямаме нищо. Попитайте го защо. Хората, които вземат участие, трябва да им се дава и по един Устав, защото тогава работата има повече значение.

Поздравявам ви Д. Хр. Попов [1]

12 юли 1872 г., Турну Мъгуреле

Н.Б.II.А., п. 102. № 42

БЕЛЕЖКИ

1. Адрес: Господин Л. Каравелов в Букурещ.

(Следва)

четвъртък, юни 02, 2022

ЗА БЪЛГАРСКОТО ГОСТОПРИЕМСТВО...

сряда, юни 01, 2022

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1979 г. / ЛИТЕРАТУРА / ОДИСЕАС ЕЛИТИС

Одисеас Елитис (Οδυσσέας Ελύτης)

2 ноември 1911 г. – 18 март 1996 г.

Нобелова награда за литература

(За поетичното му творчество, което в руслото на гръцката традиция с чувствена сила и интелектуална проницателност изобразява борбата на съвременния човек за свобода и независимост.)

Одисеас Елитис е псевдоним на гръцкия поет Одисеас Алепуделис, който е роден в Ираклион на остров Крит. Баща му, произлизащ от семейство на заможни земеделци от легендарния остров Лесбос в Егейско море, решава да уреди сам съдбата си и основава на Крит преуспяващо производство на сапун. Когато момчето е на шест години, семейството се мести в Атина, където Одисеас завършва начално и средно училище. От 1930 до 1935 г. бъдещият поет учи право в Атинския университет, но така и не защитава дипломна работа.

На двадесет години Елитис проявява интерес към поезията, започва да чете френския поет Пол Елюар, увлича се и от току-що зараждащия се сюрреализъм, с огромен интерес слуша в последния курс на университетското си обучение представителя на сюрреализма Андреас Ембирикос. Когато започва сам да пише стихове, той се отказва от известната си в търговските кръгове фамилия и измисля псевдонима Елитис, където коренът означава едновременно Елас (Гърция), елпида (надежда), елефтерия (свобода) и Елени (Елена, олицетворение на красотата), а суфиксът посочва гражданство, гръцки произход. По това време той се запознава с Ембирикос, който става негов приятел за цял живот, и влиза в групата литератори, свързани с „Νέα Γράμματα“ („Нови писмена“), списание, в което се публикуват произведенията на поетите (включително и на Георгос Сеферис), на които е съдено да оформяг новото поколение в гръцката литература. Тези литературни творци се противопоставят на катаревуса – изкуствено архаизиран, официален и отчасти литературен език, създаден на основата на класическия гръцки език, предпочитайки пред него живостта на димотики – гъвкав разговорен литературен език. Първите стихове на Елитис са напечатани в „Νέα Γράμματα“ през 1935 г.

Макар че творчеството на някои писатели сюрреалисти, свързани с „Νέα Γράμματα“, предизвиква насмешки, поезията на Елитис от самото начало е приета благосклонно, защото успява да свърже похватите на сюрреалистичната школа (например асоциативността) със специфичния гръцки манталитет. Както казва по-късно самият Елитис, „никога не съм бил ортодоксален сюрреалист. Сюрреализмът беше само школа за поезия, чиято цел е духовното здраве и която противодействаше на модните тогава на Запад рационалистични течения“.

Макар че е грък, Елитис не е, както сам се изразява, „национална вехтория“, макар да съзнава, че „съществуват национални особености, способни да обогатят световния дух“. Като гръцки поет той продължава литературната традиция, съществуваща в продължение на двадесет и пет столетия. В ранното му творчество са чужди настроенията на отчаяние и скръб, характерни за поети като Сеферис и Т. С. Елиът. Своята образност и оптимизъм Елитис черпи от детските спомени. Стихотворенията „Ориентири“ („Προσανατολισμοί“, 1939 г.) са наситени с образи на светлината, морето и сияещото слънце. А „Слънцето за първи път заедно с вариации върху слънчев лъч“ („Ηλιος ο πρώτος, παραλλαγές πάνω σε μιαν αχτίδα“, 1943 г.), където поетът също възпява чувствения свят и младостта, донася на Елитис славата на значим лирически поет на своето време, поет на радостта и на духовното здраве. „Това е поетичен свят, в който са се въплътили най-чистите форми на елинския характер“ – пише Кимон Фрайер, преводач на поета. Поезията на Елитис се корени дълбоко в античната традиция, която се стреми да изобрази идеалния свят.

През 1940 г. в Гърция нахлуват войските на Мусолини. Въпреки смазващото превъзходство на противника гърците го посрещат с цялата си страст на своя национален характер. В резултат от своя военен опит (през 1940-1941 г. писателят е на фронта като младши лейтенант) Елитис за сетен път се убеждава, че „висшата поезия не е нито оптимистична, нито песимистична. Тя е трето състояние на духа, където противоположностите като че ли престават да съществуват“. Плод на това възприятие става „Героична и траурна песен за младшия лейтенант, загинал в Албания“ („Άσμα ηρωικό και πένθιμο για τον χαμένο ανθυπολοχαγό της Αλβανίας“, 1943 г.). В тази дълга поема Елитис използва сюрреалистични асоциации, за може, както отбелязва Кимон Фрайер, „да проникне в националния дух и така да говори не само със себе си, но и със своя народ“. За младите хора от военното време това произведение става нещо като поетичен талисман.

След освобождаването на Гърция Елитис работи от 1945 до 1946 г. в Института за национално радио в Атина, а после, през следващите две години, печата статии и обзори на литературни теми във вестник „Καθημερινή“ („Ежедневнек“). През 1948 г. поетът заминава за Париж, където учи четири години литература в Сорбоната. Докато е там, се увлича от изобразителното изкуство и изкуствознание, печата статии в списание „Порив“ („Verve“), запознава се с много съвременни художници, за които пише, сред които са Пабло Пикасо, Анри Матис, Алберто Джакомети и Джорджо де Кирико.

След завръщането си в Гърция (1953 г.) Елитис работи отново в Института за национално радио, участва активно в културни мероприятия. Следващото му литературно произведение „Το Άξιον Εστί“ („Достойно ест“, 1948-1959 г.) е духовна автобиография в стихове и проза, напомняща по форма литургия на гръцката православна църква, написана на димотики , макар че в нея се използва цялото богатство на гръцката езикова традиция. Следващата книга на Елитис, сборникът със стихотворения „Έξη και μια τύψεις για τον ουρανό“ („Шест плюс едно угризения на небето“), се появява след автобиографията му (1960 г.).

През 1961 г. Елитис гостува четири месеца в Съединените щати по покана на държавния департамент, а през 1962 г. – в Съветския съюз. От 1965 до 1968 г. поетът работи в административния съвет на гръцкия Национален театър, а следващите две години прекарва в доброволно изгнание във Франция в знак на протест срещу военния преврат, който довежда до свалянето на гръцката правителство и установяването на военна диктатура (1967 г.). През този период са написани „Ο ήλιος ο ηλιάτορας“ („Цар Слънце“, 1971 г.) и „Το φωτόδεντρο και η δέκατη τέταρτη ομορφιά“ („Дървото от светлина и четиринадесетата красавица“, 1972 г.).

В продължение на много години Елитис пише дългата поема „Μαρία Νεφέλη“ („Мария Нефели“), в която се преплитат монолозите на една девойка, олицетворяваща радикалното, освободеното поколение. Поемата е публикувана през 1978 г. За разлика от други произведения на поета в „Мария Нефели“ е запечатан реален жизнен опит: след като написва „Достойно ест“, Елитис среща една млада жена и изведнъж решава да напише нещо съвсем друго. Макар че някои от почитателите му са озадачени от необичайната за поета насоченост на „Мария Нефели“, поемата става широко популярна, особено сред представителите на поколението, чиято гледна точка представя Мария. Критикът Б. Райзис хвали „Мария Нефели“ за „поетичното богатство и актуалност… В един оригинален, драматичен и впечатляващ поетичен колаж намират своето отражение и драматичното страдание и трагикомедията, и надеждата, и пошлостта на нашето агресивно и несъобразно десетилетие“.

Критикът и преводач Едмънд Кили отбелязва творческия ръст на Елитис и постоянството на неговите интереси: „Макар неговите интереси да останаха такива, каквито бяха в началото на творческия му път… той търси нови форми за изразяване на вечните теми“. Английският поет и прозаик Лорънс Даръл пише да Елитис: „Той има романтичен и лиричен ум, склонен към чувствена метафизика… Стиховете му са заклинание, те зоват към живот нетленния гръцки свят, който винаги се е усещал в европейското съзнание“.

Елитис е не само писател, но и художник; той е заклет ерген и живее в Атина. Освен с Нобелова награда е удостоен с Националната награда на Гърция за поезия (1960 г.), а също така и с Ордена на Феникса (1965 г.)

Превод от руски: Павел Б. Николов

вторник, май 31, 2022

ИСТОРИЧЕСКА РОЛЯ НА НАЕМНИЦИТЕ В ИТАЛИЯ: СФОРЦА И ПИЧИНИНО

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Наемниците в Италия играели главна роля при воденето на войни. Бидейки единствена сила, кондотиерите имали огромна власт над съдбите на италианските управници.

ИТАЛИЯ ПРЕЗ XV ВЕК. ГЛАВНИ ВРАГОВЕ И ОСНОВНИ ПОЛИТИЧЕСКИ ЦЕНТРОВЕ

Само като империя Италия можела да се чувства не просто единна държава, но и доминиращ център над останалия древен свят. С разпадането на империята страната се намирала постоянно в раздробено състояние, превръщайки се често в мишена за чуждестранните завоеватели.

Множество фактори не позволявали на отделните италиански княжества и републики да се обединят. Един от тях бил изборът на начина за водене на войни: наемането на кондотиери вместо поддържането на постоянна армия.

Италия посрещнала XV век в доста напрегнато състояние. Освен от вътрешни разпри, страната страдала от чужди претенции – да я завладеят мечтаели много европейски властелини. Така северът на Италия, Ломбардия със столицата Милано, бил покорен по-късно от Франция; Венеция, могъщата търговска република, паднала под натиска на австрийците; неаполитанският трон по това време бил завзет краля на Арагон, страна в Иберийския полуостров.

Покоряването на Италия

Към XV век в Италия се оформили няколко властови центъра: Миланското херцогство в Ломбардия, Венецианската република на север, Флорентинската република в Тоскана, Папската област с Рим и Неаполитанското кралство в Южна Италия.

Италия през 1437 година

ПРИЧИНА ЗА ИЗБОРА НА КОНДОТИЕРИТЕ

На всички тези могъщи републики им било по-лесно да платят на някого за водене на войни, отколкото да събират сами опълченци, да ги въоръжават и да ги хвърлят в бой. Освен това славата за доблестта на кондотиерите вървяла преди тях. Републиките имали свои генерали, но те – както показала историята – отстъпвали на наемниците по професионализъм и се отличавали със своята суетност.

Изборът на италианските власти бил критикуван от Николо Макиавели. Той отбелязва, че „наемните войски са безполезни и опасни, никога няма да бъде нито здрава, нито дълговечна тази власт, която се опира на тях, защото наемниците са честолюбиви, разпуснати, склонни към раздори, побойници с приятелите и страхливи с враговете, вероломни и нечестни. В мирно време ще те разорят не по-зле, отколкото неприятелят във военно“.

Макиавели е уверен, че използването на наемници е една от причините за раздробяването на Италия, защото повечето войни по това врече от борба между държавите прераствали в борба между кондотиерите. Именно за такава история ще стане дума по-долу.

ВОЙНАТА МЕЖДУ МИЛАНСКОТО ХЕРЦОГСТВО И ЛИГАТА

През 1437 година, когато в Италия след поредната тежка война най-сетне настъпил мир, отново се намерили хора, които били готови да се хванат за оръжието. Миланският херцог Филипо Мария Висконти намерил удобен повод и започнал да се готви отново за война, чиято цел била да завземе венецианските владения.

Филипо Мария Висконти, херцог

Висконти изпратил верния си кондотиера Николо Пичинино в Романя, за да посее зърната на смущението. Николо си спечелил славата на един от най-добрите наемници в Италия, чийто конкурент можел да бъде само Франческо Сфорца, не по-малко изкусен военен стратег. Според уговорката Николо трябвало да се направи, че е крайно недоволен от тесните дружески отношения между граф Сфорца и херцога. Тази дружба се основавала на това, че херцогът, за да отслаби своите врагове, представени като Лига, в която влизали Венеция и Флоренция, решил да се сроди с граф Франческо Сфорца, за да лиши така Лигата от единствения начин да пречупи хода на войната. На графа не един път вече му обещавали една от дъщерите на херцога за жена, но краен резултат все така нямало. Или херцогът се съмнявал в това решение, или разбирал, че има в ръцете си добър инструмент за манипулации, но годежът се протакал всячески, а на графа му оставало само да слуша обещанията на херцога.

Николо Пичинино

За самия Сфорца подобно родство било много изгодно, защото в перспектива давало не само силна дружба с херцога, но и право на трона. Разсъждавайки така, Франческо се отнасял крайно внимателно към отношенията си с херцога, затова в бъдещите войни срещу него, когато застанал на страната на Лигата, се сражавал само в Тоскана и отказвал категорично да влезе в земите на Ломбардия. В противен случай това би означавало да заяви пряко на херцога враждебните си намерения и да се лиши, както му се струвало, от възможността да се сроди с него. Така миланският херцог имал внушително влияние върху най-големите кондотиери в Италия. За останалите това означавало да останат просто без оръжие.

Франческо Сфорца

Николо Пичинино трябвало да изрази пред цяла Италия недоволството си от херцога заради неговите приятелски отношения със Сфорца. Което направил и се разположил в крепостта Каземурате. След това се оплакал от херцога на римския папа и предложил да нападнат владенията на граф Сфорца в папската област, които Сфорца си присвоил „варварски“ от папата. Понтификът се съгласил с удоволствие, макар че мнозина го убеждавали в лъжливите помисли на кондотиера, и му изпратил пет хиляди дуката. Пичинино нападнал последователно Равена, Форли, Имола и Болоня. Всичките градове паднали под неговия натиск. Нещо повече, Пичинино оскърбил лично и папата, като му написал, че си е получил заслуженото, след като е решил в своите помисли да разруши крепката дружба между него и херцога. Едновременно с това Николо продължил да разпространява слухове за своето мнимо преминаване под началството на венецианците. В същото време пристигнал в Ломбардия, обединил се с останалите сили на херцога и се отправил към Бреша.

Придвижването на Николо Пичинино

Между другото херцогът продължавал своята „игра“. Той убеждавал всячески Флоренция и Венеция, че няма никакво отношение към „варварските“ набези в Романя, а Пичинино ще отговори лично пред него за нарушаването на мира в Италия. Никой между другото не вярвал на тези приказки, помнейки, че те само прикриват истинските намерения на херцога – да се справи с Венеция, без да намесва във войната Флоренция. Венеция, както пише Макиавели, предполагала надменно, че ще се оправи самостоятелно, но бързо се разубедила. Флоренция, която отначало не желаела особено да поема отново бремето на войната и разходите, много скоро разбрала, че след реда на венецианската ѝ приятелка ще последва нейният ред, затова решението да започне война дошло от само себе си.

НАЧАЛО НА ВОЕННИТЕ ДЕЙСТВИЯ

Като убедила с мъка граф Сфорца да започне военни действия в Ломбардия, Лигата излязла със своя коз, изравнявайки шансовете, и започнала борба между Франческо Сфорца и Николо Пичинино.

Кондотиер

Войната продължила четири години с променлив успех за двете страни. Отначало театърът на военните действия се намирал в Ломбардия, край град Бреша, които бил обсаден от силите на херцога и Пичинино. Нери ди Джино Капони, едно от първите лица във Флоренция наравно с Козимо Медичи, уговорил Сфорца да замине за Ломбардия и да започне там военни действия.

Леонардо да Винчи, „Конен монумент на Франческо Сфорца

Войната започнала много по-лесно за Лигата. Графът спечелил редица внушителни победи и вече се готвел да свали обсадата на Бреша, когато настъпила зимата и се наложило да остави временно оръжието. А венецианците били недоволни от това положение, те искали по-скорошно освобождаване на Бреша, защото според тях, ако този град падне, за херцога ще се отвори пряк път към Венеция и тези земи ще бъдат вече окончателно загубени. Граф Сфорца мислел иначе и на тази основа се разразил друг конфликт, с решението на който се заел Нери ди Джино Капони. Кондотиерът твърдял, че походът към Бреша само ще изтощи войската и ще му се наложи в началото на пролетта да се връща обратно за снабдяване. То ще изисква известно време и възможност за възобновяване на военните действия ще има едва в началото на лятото. Иначе казано – това предприятие ще бъде само загуба на време. Венецианците не можели нито да заповядат на кондотиера, нито да настояват на своето, затова се наложило „да се доверят“ за всичко на военния опит на наемника.

По това време херцогът решил да атакува Флоренция, която не само не припомнила на Венеция старите обиди, но и помагала с пари, като освен това изкарала на бойното поле и граф Сфорца. Херцогът изпратил Пичинино в земите на Тоскана да плаши флорентинците, а едновременно да ги отслаби и да отвлече вниманието на графа от Ломбардия.

Паоло Учело, „Битката при Сан Романо“

Докато графът „изяснявал отношенията си“ с венецианците, Николо отишъл в Тоскана, преследвайки, както се полага на „порядъчен“ кондотиер, свои цели, макар че те съвпадали с намеренията на херцога. Николо, за разлика от Франческо, нямал никакви земи, затова цел на похода към Тоскана станало разграбването на земите на заклетия му враг и вероятното придобиването на собствени.

Последното подействало на графа. Като разбрал възможната заплаха за своите владения, Сфорца веднага започнал честолюбиво да иска изпращането му в Тоскана. Венецианците възразявали и справедливо отбелязвали, че това е само примамка. Дожът казвал също така, че загубата на графа ще означава пълно поражение за Венеция в Ломбардия. Както отбелязва Макиавели, венецианците съвсем се отказали от разходите за защита на своите владения, защото били високи. С други думи, венецианците предали изцяло своята защита в ръцете на наемника и сега съдбата на Венецианската република зависела от него. Графът приел тези съображения, а освен това папа Евгений изразил своята готовност да изпълни обещанието си и да действа в съюз с Лигата.

КРАЯТ НА ВОЙНАТА

След известно време, като се настрадали достатъчно от набезите на Николо, флорентинците успели да му нанесат съкрушително поражение, разсейвайки армията му и оставяйки го само с хиляда конни войници. Сражението продължавало няколко часа, инициативата преминавала от ръка в ръка и накрая на Николо му се наложила да избяга. Удивително е, че, според думите на Макиавели, въпросното сражение отнело живота само на един нещастник, на когото злата съдба отредила да падне от коня си и така бил стъпкан.

За кратко време Николо успял да събере все още голямата си армия и се върнал в Ломбардия. Херцогът, както и венецианците – неговите врагове, се доверил напълно на своя верен кондотиер.

Войната отивала към края си. Съдено било да свърши там, където започнала – край Бреша. Николо успял да завземе един замък близо до Бреша и да се укрепи там. Франческо не се забавил и тръгнал срещу него, обсадил замъка, но скоро се оказал в по-лошо положение от обсадените. Осъзнавайки чудовищното положение на своя враг, Николо и херцогът вече празнували победата, когато изведнъж се случило нещо, което обърнало коренно хода на войната и подтикнало бързото ѝ развитие.

Честолюбието и гордостта на Пичинино го накарали да напомни на херцога, че не би било лошо да го облагодетелства за всичките му военни успехи. Той даже се осмелил да го заплаши. Това се превърнало в съдбоносна грешка, защото характерът на херцога бил такъв, че по-лесно можел да се сговори с враговете си, отколкото да понесе оскърблението. Затова тайно от Николо се договорил със Сфорца и представители на Флоренция и Венеция за сключване на мир. Войната свършила през 1441 година. Пичинино, като се лишил от всичко, отишъл да търси слава в други части на Италия, а заклетият му враг Франческо Сфорца най-сетне се оженил през 1444 година за една от дъщерите на херцога.

понеделник, май 30, 2022

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 11. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ / ЕНОХ ИЛИ ИЛИЯ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 8. ГНОСТИЦИТЕ И „НОВИЯТ ЗАВЕТ“ „ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН“; „QUELLE“; АПОСТОЛ ПАВЕЛ;

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 11. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ

ЕНОХ ИЛИ ИЛИЯ

Хипотезата, отъждествяваща Енох и Йоан, се сблъсква с едно очевидно на пръв поглед възражение. А именно – в каноничните евангелия Йоан никъде не се нарича пряко Енох. Вместо тава се нарича Илия. „Това е Илия, който трябваше да дойде“ (Матей, 11:14; 17:12, Марк, 9:13).

Въпросът се усложнява още и от факта, че това отъждествяване съществува само в синоптичните евангелия. В „Евангелието от Йоан“ тъждеството на Йоан Кръстител и Илия, напротив, се отрича: „И го попитаха: Тогава какво си? Илия ли си? Каза: Не съм. Пророк ли си? И отговори: Не“ (Йоан, 1:21).

Вместо това в „Евангелие от Йоан“ Йоан Кръстител е наречен просто „човек“. „Яви се човек, изпратен от Бога, на име Йоан“ (Йоан, 1:6). „Той не беше светлината, но свидетелства за светлината“ (Йоан, 1:8).

Да разгледаме тезата на синоптичните евангелия, че Йоан е бил Илия, по-внимателно.

Като начало думите на Исус, че Йоан е Илия, са сами по себе си интересни. Те ни напомнят, че това, което наричаме сега ранно християнство и което по-точно би трябвало да наречем гръцко-езическо назорейство, имало съвсем друг комплект от догми и вярвало, че избрани хора – и взети на небето като Илия – могат да слязат отново на земята. В същото вярвали и фарисеите, които смятали, че „душите на добрите хора се преселват след смъртта в други тела“ [1].

Някои арамейски таргуми по това време смятат, че Илия е върналият се на земята ревнител Финеес, потомъкът на Аарон, който пронизал с копието си евреина и медиатянката, съвкупяващи се в скинията (Числа, 25:8).

Именно тази представа за свети хора, връщащи се на земята в телата на съвременници, виждаме в текстовете, свързани с името на апостол Петър – в „Псевдоклименините“, в които Петър вярва в Спасителя, връщащ се на земята през определени промеждутъци от време, и в „Апокалипсиса от Петър“, където Исус показва на Петър починалите му събратя Мойсей и Илия.

Това виждаме и в каноничните евангелия, в които някои смятат Исус „за Йоан Кръстител, други – за Илия, а трети – за един от пророците“ (Марк, 8:28; Матей, 16:14; Лука, 9:19). Дори „Славянският Йосиф“ казва, че Исус е бил смятан за върналия се на земята Мойсей. Това твърдение не е заимствано точно от каноничните евангелия. Но затова пък се разполага в руслото на юдейския египетски мистицизъм, според който Мойсей бил взет жив на небето и „получава там името Мелхи“, което ще рече „цар“ [2].

Изобщо големият брой юдеохристиянски апокрифи, написани изведнъж през I–II в. от името на праотци и пророци, възнесли се на небето, вероятно се обясняват с това, че тези праотци и пророци се обявил може би в миленаристките общини в големи количества и спешно споделяли с потомците си своите теологични мемоари.

И така, ако нашата хипотеза за теологичното тъждество на Йоан Кръстител и Енох е вярна, защо Матей и Марк – за разлика от мандеите – отъждествяват Йоан не с Енох, а с Илия?

Отговорът вероятно се състои в това, че Матей и Марк не са мандеи. Те не са последователи на Йоан. Те са последователи на Исус.

Отношението на авторите на синоптичните евангелия към Йоан е крайно двойнствено. От една страна те помнят и се гордеят с това, ме Йоан е провъзгласил Исус за Месия и видял лично Светата Раух, слизаща върху него във вид на гълъб.

От друга страна, тези евангелия са написани след като пътищата на последователите на Йоан и Исус се разделили. Те са съставени след като ръководител на сектата на Йоан Кръстител станал някой си Доситей, който имал в тази секта тридесет апостоли, жена на име Луна и чиито ученици имали наглостта да твърдят, че той също е възкръснал!

Следи от този раздор са се запазили дори в каноничните евангелия. По-специално у Марк упрекват Исус, че учениците на Йоан постят, а Исусовите – не (Марк, 2:18).

Още по-радикално стоял въпросът с „Евангелието от евреите“. Там се разказвало ни повече, ни по-малко, че Исус отказал категорично да бъда кръстен от Йоан Кръстител, защото Йоал кръщавал за прощаване на греховете, а Исус заявил, че няма грехове.

„Майката на Господ и неговите братя му казали: Йоан Кръстител кръщава за прощаване на греховете, да отидем, за да ни кръсти. Той обаче им отговорил: Какъв грях съм извършил, за да отида и да ме кръсти?“ [3].

Както помним, „Евангелието от евреите“ е написано от последователите на Яков Праведника, който, ако се вярва на „Псевдоклиментините“, си изяснил на стъпалата на Ерусалимския храм отношенията с последователите на Йоан Кръстител по въпроса кой е възкръснал наистина: Йоан или Исус. Ние можем да предположим, че след тази въоръжена разправия последователите на Якове са се опитвали всячески да омаловажат ролята на Йоан.

Вероятно именно затова в Кумран не са намерени „Притчите на Енох“ – книга, в която за Месия е провъзгласен Енох, а не Исус. За Кумран това е книга на Лъжците. Това е книга на тези, които на стъпалата на храма счупили крака на ръководителя на сектата им. На тези, които „са писали Лъжливи слова“, „прелъстявали са със своята Лъжа“ (Енох, 19:72/98:15), и „са изкривявали думите на Истината“ (Енох, 19:74/99:2).

Нещо повече, можем да направим съвсем рисковано предположение. А именно – че тази част от движението, което ръководел Яков, отвърнала достойна на подлите машинации на учениците на Йоан: а именно, снабдила се със свой собствен Енох.

Защото, както току-що видяхме, и Енох, и Мойсей, и Илия можели да се качват на небето и да слизат от него, напред и назад, като на таван за сено. И ако Енох е дошъл веднъж в тялото на Йоан, не му пречело нищо да дойде втори път и в тялото на някой друг.

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Иудейская война, 26 8, 14.

2. Климент Александрийский. Строматы. 1, XXIII, 153, 1.

3. Jerome. Adv Pelagianos III 2, цит. по: A. F. J. Klijn, Jewish-Christian Gospel Tradition. Brill, Leiden, 1992. P. 103.

(Следва)

неделя, май 29, 2022

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / ХРИСТО ИВАНОВ КНИГОВЕЗЕЦА ДО НИКОЛЧО СИРАКОВ ХАЛАЧА

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

(Павел Николов)

№ 467

Христо Иванов Книговезеца до Николчо Сираков Халача

Търново, 27 юни 1872 г.

Батю Николчо С.,

Като ви поздравявам нарочно с булката ти безценна и ви моля да приемете този калугер на име отче Матея, и ще вземете от него писмото, и ще се потрудите нарочно да приберете всичко от него по-тънко и ще го скриете, та като дойде брат ми, ще му предадете нему и ще му кажете, че съм взел само един закон и него ще му го изпратя. Кажете му да изпрати по-скоро за Русе, за Лясковец и за тука билетите [1], че ги искат, и на друг няма да казвате нищо, че имало нещо у вас и нямало. Аз щях да си дойда, но мисля за по-нататък, че ми се струва, че ще ме вика брат ми за работа, затова останах за по-после да си дойда - да си видя хем работата с брат си В. Л. и за моята. Засега, като те поздравявам искрено с фамилията ти, оставам ваш брат X. Ив. Книговезец. Променям си името - Дели Христиемага, и като ми пишете, така ще ми надписвате името отгоре. Като приемете едно-друго от отче Матея, ще ми ударите телеграф, телеграфът ще е така: подписа се полицата и приех парите. Да се освободя от мисъл. Затова ви моля, потрудете се и като ви желая добър напредък, оставам ваш

Дели Христемага

Христо Ив.

Н.Б.II.А., п. 63. № 8646

Арх. т. I, № +3, стр. 277

БЕЛЕЖКИ

1. Квитанции.

(Следва)

Блог на Павел Николов

Pages

събота, юни 04, 2022

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 11. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ / ЕНОХ 2.0

петък, юни 03, 2022

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / ДАНАИЛ ХР. ПОПОВ ДО ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ

четвъртък, юни 02, 2022

ЗА БЪЛГАРСКОТО ГОСТОПРИЕМСТВО...

сряда, юни 01, 2022

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1979 г. / ЛИТЕРАТУРА / ОДИСЕАС ЕЛИТИС

вторник, май 31, 2022

ИСТОРИЧЕСКА РОЛЯ НА НАЕМНИЦИТЕ В ИТАЛИЯ: СФОРЦА И ПИЧИНИНО

понеделник, май 30, 2022

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 11. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ / ЕНОХ ИЛИ ИЛИЯ

неделя, май 29, 2022

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / ХРИСТО ИВАНОВ КНИГОВЕЗЕЦА ДО НИКОЛЧО СИРАКОВ ХАЛАЧА

Пак брояч

Още един брояч

Брояч

И още брояч

Брояч