ЗА РУСКОТО СУПЕРОРЪЖИЕ...

„МЪРТВИ ДУШИ“ ВЪВ ВИКТОРИАНСКА АНГЛИЯ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

За да стане човек лекар през викторианската епоха, трябвало да препарира минимум две тела. Търговията с органи и трупове станала невероятно доходен бизнес.

Анатомичният закон (англ. Anatomy Act - бел. П. Н.) от 1832 година сложил фактически край на кражбата на трупове направо от гробовете им. До приемането на този закон от английския парламент нелегалният бизнес на крадците на тела процъфтявал. Крадели покойници от моргите или ги вадели от ковчезите веднага след погребението, а всичко това заради печалба. Човешкият материал се ценял високо от собствениците на медицински и анатомични училища и от университетите, където се обучавали бъдещи лекари. Разбира се, най-нагледно „пособие“ било непосредственото човешко тяло. Но легалните начини да се получи такова не били прекалено много. Правителството позволявало да се използват само трупове на екзекутирани престъпници, броят на които в началото на XIX век рязко намалял. И ако за нуждите на въпросните учебни заведения били необходими около петстотин покойници ежегодно, държавата можела да им предложи средно едва петдесет.

ГРОБИЩНАТА МАФИЯ

Според Закона от 1832 г. медицинските училища можели да използват тела на непотърсени покойници (най-често такива, които са останали без семейство и приятели), а също така мъртъвци, чиито роднини са дали съгласие за това. От една страна, търговията с трупове излязла на легално равнище, а от друга – се съсредоточила в ръцете на тесен кръг от „дилъри“, на практика мафиоти, които буквално пирували в бедняшките квартали на големите градове, където всякога са процъфтявали болестите и епидемиите. Най-логично място за търсене на трупове бил всеки бедняшки приют (на англ. workhouse: работен/работнически дом – бел. П. Н.), като плюс това в ролята на „доставчици“ се включвали управителите или собствениците на тези заведения): условията на живот там били толкова лоши, че мнозина избирали просто да просят милостиня на улицата или да се съгласят на всякаква работа, само за да избягнат попадането в такъв приют. Въпреки това приютите били почти винаги препълнени, защото от 30-те години на XIX век да се получи поне някаква храна и материална подкрепа можело само там (преди това с делата на бедните се занимавала църковната епархия).

Жени в workhouse

Обучението по специалността „лекар“ ставало все по-необходимо и новите медицински училища били готови да предоставят необходимото количество места, но срещу доста високо заплащане. За да компенсират средствата, вложени в учението, бъдещите лекари се стремели те само да завършат успешно курса на обучение, но и колкото се може по-скоро, а след това да започнат най-сетне практика. Според Медицинския закон от 1958 година всеки студент, който учи за лекар, трябвало да препарира най-малко две тела по време на двегодишния курс. Така необходимост от трупове за анатомичния театър изпитвали преди всичко самите студенти. Те били потенциални купувачи, готови да платят на „дилърите“ на мъртъвци.

Копачи на гробове

Ловците за покойници ходели по града с големи кошове на колелца – такива обикновено се използвали за събиране на мръсно бельо. На работа излизали по правило през нощта, защото дейността на тези предприемачи предизвиквала у богобоязливите граждани истинско възмущение. Те търсели както неподирени от никого тела, така и семейства, в които скоро се очаквал покойник. Някои бедняци продавали починалите членове на семействата си, а понякога се случвало и това: ако, да речем, главата на семейството не можел да изхрани своите близки, предпочитал да се самоубие и поръчвал да продадат тялото му след смъртта. Като натоварел покойника в коша, „дилърът“ се връщал с плячката при поръчителя – или някое учебно заведение, или някои от неговите възпитаници. Големите училища и болници имали проверени предприемачи, които редовно им доставяли трупове.

ДОХОДНОСТ НА ТЪРГОВИЯТА С ТЕЛА

Най-много се ценели труповете на млади хора, тези, които са починали, преди да станат на тридесет години. За такова тяло семейството получавало възнаграждение в размер на около месечна работническа заплата. Ако покойникът бивал на преклонни години, но в анатомията му имало любопитни от гледна точка на науката аномалии, оценявали го на седмична заплата. Най-скъпи били телата на починали малки деца, бременни жени или мъртвородени младенци. За тях можело да се получи наистина значителна сума – еквивалент на годишна заплата. Причината за повишения интерес към подобни покойници се обяснявала с наличието на голяма смъртност на плода в утробата на майката: викторианските лекари отчаяно си блъскали главата над този проблем.

Студенти по време на препарация

Бедняците се безпокоели много от въпроса какво ще стане с телата им след смъртта. Това вълнувало особено тези, които нямали семейство или не се доверявали на семейството си. Перспективата да станат анатомично пособие вместо да почиват в гробището за добрите християни от XIX век била наистина страшна. Бедните хора пишели жалби до държавните кантори, занимаващи се с въпросите на безимотните, и до местните власти, но молбите им оставали без внимание.

Да се продават телата на части било даже по-изгодно отколкото на цяло. Като общо за сто години от приемането на Анатомичния закон и до окончателното отменяне на института workhouse британските учебни заведения получили, според различни изчисления, от двеста и петдесет до триста хиляди тела чрез услугите на „дилърите“ на покойници. Половината от тях – в разчленен вид. През 1844 година поправка към Закона забранила на собствениците на приюти за бедни да правят бизнес със своите подопечни: вече не трябвало да вземат пари за предоставянето на трупове на медицинските училища. Мнозина от тях отказвали да правят това безплатно и предпочитали в такъв случай да погребват покойниците. Въпреки това, при желание можело да се постигне договореност: да се услужи с нещо на собственика на приюта или да му се направи „подарък“ в замяна на необходимия за училищата материал. Търговията с трупове продължила и след края на викторианската епоха, но през ХХ век тенденцията спаднала, включително заради постепенното подобряване на условията на живот на най-бедните слоеве на населението и отмирането на явлението workhouse.

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 11. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ / ПО-НАТАТЪШНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА; РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА; ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ; ЕДЕСА; ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА; ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ НА ЮДА ТОМА; ГИБЕЛТА НА АПОСТОЛ ЮДА ТОМА

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН; ДИАЛОГЪТ ЗА ДУШАТА; БИОГРАФИЯТА НА АПОСТОЛ ЙОАН; ЕФЕСКИЯТ ДЪЛГОЛЕТНИК; ЕФЕС; ЕФЕСКИЯТ ПРЕТОР ЛИКОМИД И ЖЕНА МУ; ЕФЕСКИЯТ ТЕАТЪР; ЕФЕСКИЯТ ХРАМ; “ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ” И “ДЕЯНИЯТА НА ЙОАН”; СТРАНСТВАНИЯТА НА ЙОАН; КОНКУРЕНТЪТ; ДРУЗИАНА; ЕВАНГЕЛИЕТО НА ТАНЦУВАЩИЯ ХРИСТОС; МЕТАСТАЗИСЪТ НА ЙОАН; АНАЛИЗ; ”ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ”; PAUL vs JOHN; ТЕОЛОГИЯ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ;

ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП; ДЕЯНИЯТА НА ФИЛИП; АКТ ПЪРВИ, ИЛИ ЧЕРПАКЪТ ЧАКА; ОБИЧАИТЕ В ОБЩИНАТА НА ФИЛИП: ВЕГЕТАРИАНКИ С НИКАБИ; ГРАД ОФИОРИМА; ЦАР СОЛОМОН, ВЛАДЕТЕЛЯТ НА ДУХОВЕТЕ; ОФИОРИМА; В КРАЙНА СМЕТКА АПОСТОЛ ФИЛИП И ЕПИСКОП АВЕРКИЙ;

ГЛАВА 6. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА РАВНОАПОСТОЛНАТА ТЕКЛА; АПОСТОЛ ПАВЕЛ В ПИСИДИЯ ”ДЕЯНИЯ НА ПАВЕЛ”; АНАЛИЗ; И ОТНОВО АНТОНИЯ ТРИФЕНА; КАКЪВ Е БИЛ ОРИГИНАЛЪТ НА “ДЕЯНИЯТА НА ТЕКЛА”?;

ГЛАВА 7. ГНОСТИЦИ И ЗИЛОТИ; СОФИЯ И АШЕРА; СЪВЕТЪТ НА БОГОВЕТЕ И НЕБЕСНОТО ВОЙНСТВО; САТАНАТА И ПРОИЗХОДЪТ НА ЗЛОТО; МИСТИЦИЗЪМ; СЪЗЕРЦАНИЕТО НА БОГА И ПРЕВРЪЩАНЕТО В АНГЕЛИ; КУМРАНСНКИЯТ МЕСИЯ; МАРВИН ХАРИС; МОРФОЛОГИЯ НА САКРАЛНИЯ ТРИЛЪР; ЧУДЕСА; АПОСТОЛИТЕ КАТО НОВИ ХРИСТОСОВЦИ; ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ГОИСИТЕ; РЕАЛИСТИЧНОСТ;

ГЛАВА 8. ГНОСТИЦИТЕ И „НОВИЯТ ЗАВЕТ“ „ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН“; „QUELLE“; АПОСТОЛ ПАВЕЛ;

ГЛАВА 9. ЕЛХАСАИТИТЕ, ТЕРАПЕВТИТЕ И МАНДЕИТЕ ПРОРОК МАНИ И ЕЛХАСАИТИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МАНИХЕЙЦИТЕ; ЕГИПЕТ И СЕКТАТА НА СПАСИТЕЛИТЕ; МАНДЕИТЕ; ХРИСТИЯНИТЕ И НОЦРИМ; ИСУС И НЕГОВАТА РАУХ;

ГЛАВА 10. СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ ЮДЕЙСТВАЩИТЕ; ОТ НАЗОРЕИ ДО PASAGINI; ЖИВОТЪТ И УДИВИТЕЛНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЙОСИФ БЕН МАТАТИЯ; “ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА“; ТИБЕРИЙ АЛЕКСАНДЪР; СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ; ХРИСТОС НА ИМЕ ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ; ПРОРОК ЦАДОК TESTIMONIUM FLAVIANUM 2.0; УЧЕНИЦИТЕ НА ВЪЛШЕБНИКА; ТРОИЦАТА: ИРОД, ИСУС, ВЕСПАСИАН; ДРУГАТА ВОЙНА; А АКО ТОВА НЕ Е ИСТИНА?; ОТНОВО ЙОАН КРЪСТИТЕЛ

ГЛАВА 11. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; „КНИГАТА НА СТРАЖИТЕ“; ПЕТОКНИЖИЕТО НА ЕНОХ; ПОСЛАНИЕТО НА ЕНОХ; МЕСИЯТА С БРАДАВИЦА НА ЛИЦЕТО; И ЕНОХ ОТИШЪЛ И КАЗАЛ НА АЗАЗЕЛ; КАК ИСУС ЦИТИРА ЕНОХ

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 11. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ

ПО-НАТАТЪШНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ

Кумран бил унищожен от римските войски по време на Юдейската война, през 69 или 70 година. Като резултат – всички книги, написани от името на Енох и намерени в Кумран, са създадени преди това време.

Но с това Енохиадата не завършва.

Книги на Енох, както и евангелия, продължавали да се пишат още и още. Всички те имали един и същи сюжет: Енох се възнася на небето и получава там знание. Но теологията им била различна. (Точно така било с евангелията: те винаги имали един сюжет и различна теология.)

Така темата за смъртните, които стават ангели – иначе казано, свалят от себе си одеждата на плътското тяло и се облича в в тела на славата – получава по-нататъшното си развитие във „Втора книга на Енох“, чийто оригинал, запазил се само в славянски превод от XIV в., е написан вероятно на гръцки език през I в. в Александрия.

През времето, изминало между нейното написване и „Книгата на Стражите“, жилищните условия на праведниците и ангелите се подобрили значително. На небето вече има седем етажа и Енох се качва последователно на всеки един от тях [1].

На седмото небе той вижда лицето на Господ и вместо да го убие, съзерцанието на Господнето лице го превръща в ангел.

“И Господ с устата си извика към мене: „Дерзай, Енох, не се страхувай! Стани и застани пред лицето ми за вечни времена“. И ме вдигна Михаил, великият Господен архангел, и ме заведе пред лицето на Господ. И попита Господ своите слуги, като им каза: „Да се приближи ли Енох, за да застене пред лицето ми за вечни времена?“ А славните се поклониха и казаха: „Да се приближи“ (2 Енох, 22:5–7).

Бог заповядва на Михаил да свали от Енох земните му одежди и да го облече в ризата на Господнята слава (2 Енох, 22:8). Иначе казано, Енох сваля от себе си човешката плът и облича плът на ангел [2].

А какво става със забраната да се съзерцава лицето на Бога, която действа все още в „Книгата на Стражите“?. Забраната се запазва, но сега вече се отнася за Енох. Когато изпраща ангела Енох обратно на земята, Господ инструктира един от ангелите да изстуди лицето му, защото „ако лицето ти не бъде изстудено тук [на небето], никой смъртен няма да може да го погледне“ (2 Енох, 37:2) [3].

При това Енох във „Втора книга на Енох“ продължава да не бъде Месия. Той е племенник на Ной Мелхиседек, който се родил възрастен и бил възпитаван от архангел Гавриил в Рая.

Съвсем по друг начин се развива действието в „Притчите на Енох“ – текст, който се е запазил в състава на етиопската „Книга на Енох“, но показателно липсва в Кумран.

В този текст Енох също се качва на небето. Той вижда жилищата на праведниците под крилата на Господаря на Духовете (Енох, 7:13). Разбира също така за Страшния съд (Енох, 8:4–5). Вижда плюс това Две власти на небето: Предвечния и Човешкия син. Научава, че Човешкият син е бил познат предвечно: „И преди Слънцето и знаменията да бъдат сътворени, преди небесните звезди да бъдат създадени, името Му беше изречено пред Господаря на духовете“ (Енох, 8:20–21).

И накрая следва кулминацията.

Енох вижда Господ в лицето и се преобразява. Разбира, че той е Човешкият син, който ще седне на престола на славата да съди царете: „И аз паднах по лице, и цялото ми тяло се разтопи, и моят дух се промени... И онзи ангел дойде при мене, и ме приветства с гласа си, и каза: „Ти си Човешкият син, роден за правда“ (Енох, 12:14–17).

Енох, който до това време само възвестява идването на Месията, открива, че той е Месията [4]. Пред нас е все същата юдейска ерес за Двете власти на Небето, но Втора власт в „Притчите на Енох“ не е Месията, а Енох!

Даже притчите обаче не са още предел! В „Трета книга на Енох“, написана на иврит, Енох се възнася на небето и става там ангел Метатрон – Малък Яхве. Плътта му се превръща в пламък, веждите му стават мълнии, той сяда на трон отдясно на Господ и записва в книга греховете и заслугите на Израил. Именно Енох става в мистичния юдаизъм Небесен писар, който отбелязва в книга всичко това [5]. Ще се съгласим, че това е наистина добра кариера за изобретателя на календара и азбуката, чието име Йосиф Флавий не се решил да спомене.

БЕЛЕЖКИ

1. „Втора книга на Енох“ се цитира по превода на Л. М. Навтанович // Библиотека литературы Древней Руси. Т. 3 / под ред. Д. С. Лихачева, Л. А. Дмитриева, А. А. Алексеева, Н. В. Понырко. СПб.: Наука, 1999. Тъй като в превода на Натанович няма номерация, тя е дадена така, както е прието в англоезичните издания.

2. Peter Schafer. P. 81.

3. Цитат по: 2 Enoch // Paul C. Schnieders. The Books of Enoch, USA, 2012.

4. Peter Shafer. Jewish Jesus. P. 77.

5. С. Rowland. The Open Heaven. P. 338.

(Следва)

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1979 г. / ИКОНОМИКА / ТЕОДОР ШУЛЦ

Теодор Шулц (Theodore Schultz)

30 април 1902 г. – 26 февруари 1998 г.

Нобелова награда за икономика (заедно с Артър Луис)

(За пионерските изследвания на проблемите на икономическото развитие, особено на проблемите на развиващите се страни.)

Американският икономист Теодор Уилям Шулц, син на Ан Елизабет (Вайс) Шулц и Хенри Едуар Шулц, е роден и възпитан във ферма близо до Арлингтън (щат Южна Дакота). Заради остър недостиг на работна сила по време на Първата световна война той работи основно в семейната ферма, а не ходи на училище, но през 1921 г. постъпва на краткосрочни курсове към Селскостопанския колеж на щата Южна Дакота. По време на започналата през 1920 г. икономическа депресия рязко падат цените на селскостопанските продукти, фалират много банки и много фермери се оказват пред опасността да затворят своите ферми. С надежда да се ориентира в дълбоките причини за тези икономически сътресения, Шулц се връща през 1924 г. в колежа и през 1926 г. го завършва със степен бакалавър. Продължавайки обучението си в Уисконсинския университет като аспирант, той получава степента магистър през 1928 г. и доктор на науките по специалността икономика на селското стопанство през 1930 г.

Уисконсинският университет по това време е известен не само със своя икономически факултет, но и със своята междуфакултетна организация за изследване на социалните проблеми. Сътрудниците на факултета консултират правителството на щата и подготвят проекти за аграрно законодателство, което по-късно, в периода на Голямата депресия през 30-те години, ляга в основата на селскостопанската политика на Новия курс. Шулц винаги признава своя „голям интелектуален дълг“ пред университетските си професори.

През 1930 г. Шулц започва да преподава икономика на селското стопанство в колежа на щат Айова (днес университет на щат Айова) в Еймс. След по-малко от четири години е назначен за ръководител на новата по замисъл катедра по икономическа социология. В нейния учебен план влизат курсове по обща политикономия, икономика на селското стопанство и селска социология, а сътрудниците ѝ участват в съвместна работа с теоретиците икономисти и специалисти в областта на статистиката за изучаване на програмите за развитие на фермерското стопанство в руслото на Новия курс.

С началото на Втората световна война тези учени пристъпват към провеждане на поредица от изследвания, получили названието „Серии от продоволствена и селскостопанска политика по време на войната“, при което, съгласно с традициите на Уисконсинския университет, е поставена задачата да се определи по какъв начин правителствената политика може да повлияе на селскостопанското производство в съответствие с националните интереси. През 1943 г. обаче администрацията на колежа се поддава на политическия натиск и оттегля своя доклад, който предизвика възмущението на представителите на млечната промишленост на щата Айова заради препоръката да се замени маслото, което става дефицитно, с маргарин. В знак на протест Шулц и няколко негови колеги подават оставка. През същата година Шулц заема длъжността професор в икономическата катедра на Чикагския университет. През 1496 г. той става там заслужил професор, през 1952 г. е назначен завеждащ катедра, а през 1972 г. става почетен професор.

В началния период на своята работа в Чикаго Шулц се увлича от общите световни селскостопански проблеми. „Продоволствие за света“ („Food for the World“, 1945 г.) - сборник от материали, представени за организирана от него конференция – обръща внимание на факторите, засягащи снабдяването с хранителни продукти, селскостопанската работна сила, технологиите, квалификацията на фермерите и капиталовложенията във фермерското стопанство. След Втората световна война Шулц се включва в проучването на широк кръг проблеми на икономическото развитие. Интересът му към тези проблеми е предизвикан от промишления възход на Западна Германия в резултат от получаването на финансова и материална помощ по „плана Маршал“ (наречен така по името на Джордж Маршал).

През 50-те години, когато ръководи „Техническа помощ за Латинска Америка“ – проект, обхващащ всички сектори на икономиката на слаборазвитите страни, включително селското стопанство и други отрасли на икономиката – Шулц започва да изследва това, което нарича „човешки капитал“. Според тази концепция образователното равнище на населението определя неговата способност да използва информацията и и технологиите за развитие, както и за структурно преустройство. Макар че стойността на земята и оборудването се пресмятат с голяма точност, малко неща се знаят за ценността на човешкия капитал.

В статията „Създаване на капитал с образование“ („Capital Formation by Education“), публикувана в „Journal of Political Economy" през 1960 г., Шулц представя оценки за стойността на работната сила, включително разходите за образование, както и стойността на труда, платена от човека по време на обучението му. Тази стойност, известна добре на фермерските и работническите семейства, които разчитат на това, че техните деца могат да попълват семейните доходи в колкото се може по-ранна възраст, се игнорира от икономистите, а когато е издигната като предмет на изследване, е обявена от тях за спорна. И макар че изчисленията на Щулц не са и не могат да бъдат точни във всички отношения, а самият той се обръща към своите студенти и колеги с молба да ги уточняват, независимо от всичко неговата концепция постепенно завоюва признание, докато на мнозина не става ясно, че капиталовложенията на развиващия се свят в образованието (иначе казано – в човешкия капитал) са решаващ фактор. Всъщност Шулц придобива славата на баща на революцията за вложения в човешкия капитал. За него тези вложения имат широк смисъл: към тях се отнасят вложенията в образованието сред стените на учебните заведения, у дома, на работа, а също така капиталовложенията в сферата на здравеопазването и науката.

На междудисциплинарни симпозиуми и кръгли маси в своите доклади Шулц продължава да привежда доказателства, че за слаборазвитите страни инвестициите в човешки капитал и селско стопанство са по-важни от капиталовложенията в машини и заводи. Той призовава другите учени да се откажат от това, което смята за „интелектуални грешки“ на традиционните икономисти, особено от техните стремежи да вземат предвид стойността на земята, вместо да поставят ударение върху „качеството на човека като участник в производството“. Изправяйки се срещу традиционния подход към икономическите отношения, Шулц се стреми да бъдат взети под внимание хората, действащи зад кулисите на математическите икономически формули. Първата му публикация за човешкия капитал е разработката „Възникващата икономическа сцена и нейната връзка със средното образование“ („The Emerging Economic Scene and Its Relation to High School Education“), публикувана в сборника „Средното училище в новата ера“ („The High School in a New Era", 1958 г.). През 60-те години ученият основава към Чикагския университет Център за сравнително образование. Първият организиран от него симпозиум се спира върху обсъждането на проблемите, свързани с училищното обучение, капиталовложенията в образованието и здравеопазването, а също така и с обучението на работното място.

В своята книга „Преобразувайки традиционното селско стопанство“ („Transforming Traditional Agriculture“), публикувана през 1964 г., Шулц твърди, че дори в примитивното стопанство фермерите действат рационално и използват своите ресурси ефективно в пределите на тази информация, която им е достъпна. Той подчертава важността на проблема, свързан с дейността в условията на дисбаланс, риск и несигурност, обичайни при използването на нови методи в стопанството даже тогава, когато преимуществата на тези методи са явни. Изследванията в тази област са предизвикани от така наречената „зелена революция“ – опити да се увеличи селскостопанското производство с помощта генно инженерство и други технологични методи, разработени частично от Норман Борлауг. Там, където не преуспяват заемите и субсидиите, хибридните семена и новите селскостопански технологии осигуряват повишаване на реколтата, особено в Индия, Пакистан и на Филипините.

По-късно Шулц проявява особено голям интерес към образованието на жените и към висшето образование на младежите, които биха могли да използват своите знания в най-подходяща от културна гледна точка форма за подобряване на условията на здравеопазване, на благосъстояние и на икономическо процъфтяване на народите от „третия свят“. Накратко казано, Шулц се отнася с оптимизъм към възможностите за развитие на бедните аграрни народи. „Бедните народи, живеещи в страните с ниско равнище на доходите, не са заложници, сковани от железните обръчи на нищетата, която икономистите не са способни да разрушат“ – пише той.

Неговата стратегия се състои в това да се оправят възникващите навсякъде изкривявания и да се съсредоточи вниманието върху възможните варианти за избор и върху достъпната информация. Негова главна грижа е да определи политиката, която би могла да съдейства за разширяването на скритите в селското стопанство възможности и те да бъдат използвани. Това става съставна част в стратегията му за динамичния ръст. В своите изследвания на динамичното развитие Шулц се отнася внимателно към проблемите на справедливостта – към структурата на приходите и нарастващата им неравномерност, което също се включва в понятието динамично развитие.

Шулц, също като Артър Луис, съчетава преподаването и научната работа с практически изследвания. Където и да се намира, работейки по задачи или провеждайки симпозиуми, той посещава ферми. „В продължение на редица години ходех в много страни с ниски доходи – спомня си той в своя автобиографичен очерк. - За да разбера това, което исках да зная, отивах в селските местности и посещавах фермите“.

През 1930 г. Шулц се жени за Естър Флоранс Уерт. Семейството има две дъщери и син. Колега на учения от Йейлския университет го описва като „свободен в убежденията си идеалист, общителен ентусиаст, който никога не се уморява от преподавателската дейност“. Когато на седемдесет и седем години получава Нобелова награда, Шулц все още ходи ежедневно пеш до Чикагския университет.

Освен с Нобелова награда Шулц е удостоен през 1972 г. с медала Франсис Уолкър, присъждан от Американската икономическа асоциация, и през 1976 г. с медала Леонард Елмхерст на Международната селскостопанска икономическа асоциация. Член е на Американската икономическа асоциация и на американската Национална академия на науките, член основател е на Националната академия за образование и член на Американското философско дружество, а също така на Американската академия на науките и изкуствата. Заема постовете директор и вицепрезидент на Националното бюро за икономически изследвания, ръководител е на Международния център за изследване на проблемите на развитието на Канада, попечител е на Съвета по народонаселение към Института за текущи световни проблеми и на Международната служба за селскостопанско развитие. Получава почетни научни степени от колежа „Гринел“ и колежа на щата Южна Дакота, от Илинойския, Уисконсинския, Дижонския и Чилийския католически университет, както и от университетите в щатите Мичиган и Северна Каролина.

Превод от руски: Павел Б. Николов

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / БЕЛЕЖКА ОТ Н. Т. ОБРЕТЕНОВ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 465

Бележка от Н. Т. Обретенов

На 1 май 1872 г. се проведе първото събрание в Букурещ под председателството на Л. Каравелов и в неговата къща, сграда Верголуи № 32. Представителите от България бяха: Васил Левски, който представляваше цяла Тракия; Марин П. Луканов представляваше Ловеч с околността; Тодор Пеев - Етрополе, Орхание, София, Тетевен, Златица с околностите; Големи Марин от Лясковец, Търново, Горна и Долна Оряховица, Лясковец и околностите. Никола Т. Обретенов и Иван Драгостинов - Русчук, Шумен, Разград, Джумая с околностите. Останалите от Влашко, които бяха на брой около 45-80 души. На това събрание се потвърди Устава, назначи се Каравелов за председател на комитета във Влашко и се потвърди Левски да бъде главен апостол на цяла България, Тракия и Македония, а центърът на комитета се назначи да бъде в Ловеч.

2) Събранието трая от 1-18 май 1872 г. Уставът беше написан от А. Кънчев и се прие с малко изменение от събранието.

Н. Т. Обретенов

Н.Б.II.В., п. 2. № 42

(Следва)

ДРЕВНА СПАРТА. ЖЕНИТЕ: БРАК, РЕЛИГИЯ, СВОБОДА

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Една жена можела да бъде съпруга на няколко братя. Децата, родени от такъв съюз, се смятали за общо достояние.

МОМИЧЕТАТА В ДРЕВНА СПАРТА. ЖИВОТ ПРЕДИ БРАКА

За възпитанието на спартанските момичета не се знае много. Ако съдим по запазилите се тъкачни станове, спартанките, като жените от другите гръцки полиси, се учели да предат вълна и да вършат друга домашна работа.

Преки указания, дали спартанките са усвоявали четмото и писмото, няма. Известно е, че Горго, дъщеря на Клеомен I, успяла да разшифрова тайното послание на изгнаника цар Демарат. Но доколко нейният пример, като царска дъщеря от рода на Агиадите, отразява опита на останалите спартански жени, е трудно да се каже. От VII век пр. н. е. са известни посветителни надписи на боговете, изготвяни от спартански жени, което свидетелства за разпространение на грамотността в средата им.

Задължително за спартанските момичета било обучението в музика, танци и хорово пеене. Младите спартанки се обединявали в хорове и участвали в състезания по пеене и танцуване. Ритуални танци се пректикували при спартанските култове на Артемида и Елена.

В Лаконика имало местност Кариай, посветена на богинята Артемида и нимфите. В Кариай била издигната статуя на Артемида Кариатис. Около нея младите спартанки изнасяли всеки ден представление, което включвало танци и хорово пеене.

Спартанските момичета се обединявали в хорове по възраст. Всеки хор се обучавал от професионален поет, а начело на колектива стояло едно от по-големите момичета. В хоровете спартанките учели пеене, танци и религиозни действия. Учейки стихове, момичетата се възпитавали в спартанската ценностна система и се готвели за ролята на жени и майки в лакедемонското общество.

От хоровите съревнования на спартанките възникнал жанрът в елинската поезия партении (момински песни). Негов създател бил поетът Алкман, един от деветте канонични елински лирици. В една от песните, приписвана на Алкман, момичетата например прославят предводителките на своите хорове. Сложен танц, който лексикографът Юлий Полукс нарича бабазис, изисквал физическа подготовка и правел дъщерите на спартанците силни и издръжливи. Юношите и девойките на Спарта получавали награди за изпълнението на танца бабазис.

Гръцките автори, които пишат за Спарта, съобщават, че девойките получавали спортна подготовка. Ксенофонт казва, че полулегендарният законодател Ликург въвел състезания по бягане за спартанските девойки. Според законодателя това ги калявало, за да раждат силни и здрави деца. Плучарх, който живее четири века по-късно от Ксенофонт, описвайки програмата на въпросния законодател, съобщава, че спартанките се състезавали по бягане, борба, хвърляне на диск и копие.

Статуетка на спартанска девойка

Достоверни свидетелства са се запазили само за състезания по бягане. От Архаичната епоха са останали бронзови статуетки на спартанки, облечени в къси хитони за бягане или танцуване.

СВАТБАТА В ДРЕВНА СПАРТА

По въпроса за избор на съпруг спартанките нямали повече свобода от атинянките и другите елински девойки. За годежа на дъщеря си отговарял бащата. Ако не бил жив, опекун на девойката ставал неговият наследник. Ако бащата не успеел да венчае приживе дъщеря си, това задължение се прехвърляло върху опекуна. Съдбата на осиротялата спартанка, която оставала единствена наследница на земеделски участък, решавал един от царете. След сватбата спартанката минавала във властта на своя съпруг.

Сватбата била преди всичко мъжки празник. Церемонията се съпровождала от ритуално похищение на невестата. „Похитената“ девойка била посрещана в дома на жениха от нейна приятелка, която остригвала косите ѝ, надявала ѝ мъжко наметало и сандали, а след това я поставяла на постилка от листа.

След това при новобрачната идвал женихът, който трябвало да я пренесе от постилката на ложе. Като прекарвал известно време със своята жена, младият съпруг си отивал. Въпреки че бил вече женен, на първо време той трябвало да продължи да спи в казармата заедно със своите връстници, а при жена си да отива тайно, стараейки се да не го види никой. Това можело да продължи, докато спартанецът не стане на тридесет години.

Законодетелят Ликург

Някои спартански брачни обичаи шокирали другите елини. По-специално, според законите на Ликург, възрастният спартанец, женен за млада жена, можел да доведе при нея млад човек по свой избор и да възпитава заченатото от него дете. Ако мъжът не искал да се ожени, но искал да има деца, можел след съгласие да ги зачене с жена на друг спартанец.

Една жена можела да бъде съпруга на няколко братя. Децата, родени от такъв съюз, се смятали за общо достояние. Ако жената родяла на спартанския гражданин достатъчно деца, той можел да я даде на друг, за да роди деца и на него. Дали са искали мнението на жената, историята не казва. Но Ксенофонт пише, че спартанките приветствали това, защото получавали възможност да въртят две домашни стопанства.

Спартанските жени по всяка вероятност се освобождавали от рутинната домашна работа и управлявали прислугата. Вероятно даже не кърмели бъдещите войни и прехвърляли това задължение на прислужващите илотки. Атинянинът Алкивиад, чието семейство било свързано със Спарта по обичаите на гостоприемството, бил кърмен от илотка на име Амикла.

БИТЪТ В СПАРТА. ЖЕНИТЕ И ИКОНОМИЧНАТА СВОБОДА

Спартанците имали по-голяма икономическа свобода от жените в Атина. Именно това позволило на Аристотел да говори за „власт на жените“ в Спарта. Дъщерите на спартанците, ако нямали братя, наследявали родителските земеделски участъци. Предполага се, че са можели да контролират сами полученото наследство.

Спартанските невести получавали богата зестра, с която се разпореждали сами. Освен това те наследявали част от семейното имущество. Дялът на дъщерята на спартанеца в общото наследство бил на половина от дяла на сина. За да се смята за пълноправен гражданин, спартанецът трябвало да има собственост. Така бракът с жена с добра зестра можел да заздрави или да осигури бъдещето на някой спартанец.

Аристотел смята за една от причините за упадъка на Спарта по негово време това, че спартанските жени владеели 2/5 от цялата земя на полиса. Подобни правила карала спартанците да се женят за роднини, за да се запази наследството в пределите на рода. Така царете Анаксандрид II и Леонид I били женени за свои племеннички, а цар Архидам II – за леля си.

Запазени са скъпи посветителни дарове, които спартанските жени оставяли в светилището на Атина на акропола в Спарта. Това означава, че те можели да си позволят определени разходи, следователно са имали икономическа свобода. Друга знатна спартанка, Киниска, дъщеря на Архидам II, можела да си позволи да отглежда коне, участващи в Олимпийските игри. Майката и бабата на цар Агис IV (III век пр. н. е.), Агесистрата и Архидамия, били според Плутарх едни от най-богатите хора в Спарта.

ЦАРИЦА ГОРГО И ДРУГИ ИЗВЕСТНИ СПАРТАНКИ

Царица Горго е една от малкото спартански царици. Детайли от нейната биография не знаем. Родена е около 507 година пр. н. е., защото Херодот отбелязва, че била на осем години, когато в Спарта дошъл ръководителят на Йонийското въстание Аристагор.

Горго била дъщеря на цар Клеомен I. Малко преди да детронират баща ѝ тя омъжила за доведения си брат Леонид, който получил трона на Агиадите.

Херодот описва Горго като проницателна жена. Така, според един негов разказ, когато била дете, тя разгадала замисъла на Аристагор да подкупи баща ѝ. Малко преди нашествието на Ксеркс царят изгнаник Демарат изпратил в родината си табела, покрита с восък. Горго се досетила да изстърже восъка, под който спартанците намерили послание, предупреждаващо за бъдещото нахлуване.

Син на спартанката Аргилеонида бил прославеният пълководец Бразид. През 1941 година пр. н. е. Бразид спечелил решителната битка през първия етап от войната с Атина, но самият той загинал по време на сражението.

Урна за останките на Бразид със златния му венец

Когато при Аргилеонида дошли пратеници от Амфипол, под чиито стени протекла битката, тя попитала как е загинал синът ѝ. Амфиполци започнали да прославят мъжеството на Бразид, на което Аргилеонида отвърнала: „Вярно, Бразид беше достоен човек, но в Лакедемон има още много по-забележителни хора“.

Киниска била дъщеря на цар Архидам II и сестра на цар Агесилай II. През 396 година пр. н. е. тя станала победителка в Олимпийските игри. През следващата Олимпиада (392 година пр. н. е.) тя повторила своя успех.

Макар че жените не можели да участват сами в състезанията по бягане или петобой, състезанията с колесници им давали възможност да впишат своето име в историята. Въпросът е в това, че за официален участник в съревнованието с колесници не се смятал водачът на колесницата, а собственикът на впряга. Така благодарение на купените от нея колесници и наетия от нея екип Киниска успяла да стане два пъти победителка в Олимпийските игри.

През II век пр. н. е. имало цял посветителен надпис на Киниска в чест на победата, която постигнала. В нго тя подчертавала своя висок род (предците ѝ са царе) и факта, че е единствената гъркина, получила олимпийския венец. След смъртта си Киниска била удостоена с героични почести в Спарта. Всички мъртви спартански царе се почитали като герои полубогове, но Киниска била единствената царица, която с достоверност получила такъв статут.

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 11. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ / КАК ИСУС ЦИТИРА ЕНОХ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА; РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА; ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ; ЕДЕСА; ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА; ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ НА ЮДА ТОМА; ГИБЕЛТА НА АПОСТОЛ ЮДА ТОМА

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН; ДИАЛОГЪТ ЗА ДУШАТА; БИОГРАФИЯТА НА АПОСТОЛ ЙОАН; ЕФЕСКИЯТ ДЪЛГОЛЕТНИК; ЕФЕС; ЕФЕСКИЯТ ПРЕТОР ЛИКОМИД И ЖЕНА МУ; ЕФЕСКИЯТ ТЕАТЪР; ЕФЕСКИЯТ ХРАМ; “ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ” И “ДЕЯНИЯТА НА ЙОАН”; СТРАНСТВАНИЯТА НА ЙОАН; КОНКУРЕНТЪТ; ДРУЗИАНА; ЕВАНГЕЛИЕТО НА ТАНЦУВАЩИЯ ХРИСТОС; МЕТАСТАЗИСЪТ НА ЙОАН; АНАЛИЗ; ”ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ”; PAUL vs JOHN; ТЕОЛОГИЯ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ;

ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП; ДЕЯНИЯТА НА ФИЛИП; АКТ ПЪРВИ, ИЛИ ЧЕРПАКЪТ ЧАКА; ОБИЧАИТЕ В ОБЩИНАТА НА ФИЛИП: ВЕГЕТАРИАНКИ С НИКАБИ; ГРАД ОФИОРИМА; ЦАР СОЛОМОН, ВЛАДЕТЕЛЯТ НА ДУХОВЕТЕ; ОФИОРИМА; В КРАЙНА СМЕТКА АПОСТОЛ ФИЛИП И ЕПИСКОП АВЕРКИЙ;

ГЛАВА 6. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА РАВНОАПОСТОЛНАТА ТЕКЛА; АПОСТОЛ ПАВЕЛ В ПИСИДИЯ ”ДЕЯНИЯ НА ПАВЕЛ”; АНАЛИЗ; И ОТНОВО АНТОНИЯ ТРИФЕНА; КАКЪВ Е БИЛ ОРИГИНАЛЪТ НА “ДЕЯНИЯТА НА ТЕКЛА”?;

ГЛАВА 7. ГНОСТИЦИ И ЗИЛОТИ; СОФИЯ И АШЕРА; СЪВЕТЪТ НА БОГОВЕТЕ И НЕБЕСНОТО ВОЙНСТВО; САТАНАТА И ПРОИЗХОДЪТ НА ЗЛОТО; МИСТИЦИЗЪМ; СЪЗЕРЦАНИЕТО НА БОГА И ПРЕВРЪЩАНЕТО В АНГЕЛИ; КУМРАНСНКИЯТ МЕСИЯ; МАРВИН ХАРИС; МОРФОЛОГИЯ НА САКРАЛНИЯ ТРИЛЪР; ЧУДЕСА; АПОСТОЛИТЕ КАТО НОВИ ХРИСТОСОВЦИ; ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ГОИСИТЕ; РЕАЛИСТИЧНОСТ;

ГЛАВА 8. ГНОСТИЦИТЕ И „НОВИЯТ ЗАВЕТ“ „ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН“; „QUELLE“; АПОСТОЛ ПАВЕЛ;

ГЛАВА 9. ЕЛХАСАИТИТЕ, ТЕРАПЕВТИТЕ И МАНДЕИТЕ ПРОРОК МАНИ И ЕЛХАСАИТИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МАНИХЕЙЦИТЕ; ЕГИПЕТ И СЕКТАТА НА СПАСИТЕЛИТЕ; МАНДЕИТЕ; ХРИСТИЯНИТЕ И НОЦРИМ; ИСУС И НЕГОВАТА РАУХ;

ГЛАВА 10. СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ ЮДЕЙСТВАЩИТЕ; ОТ НАЗОРЕИ ДО PASAGINI; ЖИВОТЪТ И УДИВИТЕЛНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЙОСИФ БЕН МАТАТИЯ; “ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА“; ТИБЕРИЙ АЛЕКСАНДЪР; СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ; ХРИСТОС НА ИМЕ ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ; ПРОРОК ЦАДОК TESTIMONIUM FLAVIANUM 2.0; УЧЕНИЦИТЕ НА ВЪЛШЕБНИКА; ТРОИЦАТА: ИРОД, ИСУС, ВЕСПАСИАН; ДРУГАТА ВОЙНА; А АКО ТОВА НЕ Е ИСТИНА?; ОТНОВО ЙОАН КРЪСТИТЕЛ

ГЛАВА 11. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; „КНИГАТА НА СТРАЖИТЕ“; ПЕТОКНИЖИЕТО НА ЕНОХ; ПОСЛАНИЕТО НА ЕНОХ; МЕСИЯТА С БРАДАВИЦА НА ЛИЦЕТО; И ЕНОХ ОТИШЪЛ И КАЗАЛ НА АЗАЗЕЛ

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 11. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ

КАК ИСУС ЦИТИРА ЕНОХ

Християните знаят много добре историята на ангелите, които са отпаднали от Бога. За християнството това твърдение е очевидно от само себе си. Кой не е чувал за възгорделия се Люцифер? Много християни даже са убедени, че това е казано в Петокнижието на Мойсей.

Но там няма нищо подобно!

Петокнижието на Мойсей – въпреки някои забежки на Редактора – е ултрамонотеистичен текст. Той, честно казано, нито уважава много ангелите, нито казва нещо за техния произход. Що се отнася до падналите ангели, за Редактора това е абсурд, клевета срещу всемогъществото на Бога и тотална ерес. Именно в такава ерес упреква християните юдеят Трифон в ранния текст на Юстин Мъченик: „Ти казваш, че ангелите са сгрешили и са отпаднали от Бога“ – възмущава се събеседникът на Юстин [1].

Затова пък Исус – както, разбира се, и неговите последователи – знае много добре за падналите ангели. Исус, също като Енох, казва, че за „дявола и неговите ангели“ ще бъде приготвен вечен огън (Матей, 25:41). А авторът на „Откровението на Йоан Богослов“ вижда „ангел, който слиза от небето и държи в ръката си ключа от бездната“. Този ангел оковава дявола Сатана и слага върху него печат (Откровение, 20:1–2). Не е трудно да види, че ангелът, който оковава Сатаната, е дошъл в „Откровението“ направи от „Книгата на Енох“, в която Господ нарежда да направи същото на ангел Рафаел.

За паднали ангели, които чакат във вериги Страшния съд, говори „Посланието на Юда“ (Юда, 6), а във второто „Послание на Петър“ се казва, че в деня на Второто пришествие „ще бъдат унищожени с огън стохеите” (2 Петър, 3:10).

Гръцката дума „стохеи“ (στοιχεῖα) в дадения случай не означава „частици“, както е преведено в Синодалния превод [2]. То постоянно се споменава в гностичните текстове (и в Колосяни 2:8) именно като стихийни духове, паднали демони, властващи над материята.

Както вече казахме, ортодоксалният юдаизъм не знае нищо за стохеи, за паднали ангели и окован Сатана. Това е теологично нововъведение в „Книгата на Стражите“.

При това Исус не просто знае добре историята за падналите ангели. Тя му е известна и като Свещено писание.

В „Евангелието от Марк“, в дванадесета глава, в която се разказва за дискусиите в Храма, садукеите, които не вярват във физическото възкресение на тялото, задават на Исус коварен въпрос.

На една жена починал мъжът ѝ, и тя, като нямала деца, се омъжила за брат му: и така седем пъти. Когато седемте възкръснат, чия жена ще бъде? - питали тържествено садукеите.

Исус се измъкнал лесно от капана, като казал, че във възкресението няма секс.

„Исус им каза: не затова ли се заблуждавате - понеже не знаете нито Писанията, нито Божията сила? Защото, когато възкръснат от мъртвите, нито се женят, нито се омъжват, а са като ангели на небесата“ (Марк, 12:24–25; Матей, 22:29).

Както виждате, Исус не само ни казва, че ангелите не правят секс. Той и се позовава при това на Свещеното писание.

Но на кое?

В Тората няма нищо подобно. Жреческият кодекс в нея забранява изобщо ангелите. А от Яхвист, който е именно източникът на историята за бене элохим и човешките дъщери, следва, че божиите синове нямали нищо против секса и покривали човешките самки със страшна сила, като Юпитер Даная. От което се раждали герои.

Отговорът се състои в това, че Исус не се позовава на Тората, а на „Книгата на Стражите“. Именно „Книгата на Стражите“ свързва в едно цяло вечния живот, ангелския статут и липсата на секс. За ангелите, казва Енох, Господ „не е направил жени, защото духовните имат свое жилище на небето“ (Енох, 3:47/15:7).

При това Исус не само цитира „Книгата на Стражите“, но я смята и за Свещено писание. А в целия текст на Новия завет има над сто преки или косвени препратки към кумранските книги на Енох [3].

Учението на Исус е идентично с учението на Енох. Двамата проповядват една и съща теология и често правят това с едни и същи думи.

Така Исус казва, че Човешкият син ще дойде на земята „върху облак със Сила и Слава голяма“ (Лука, 21:27). Енох обещава, че „Светият Велик ще се яви с могъщата си войска от небето на небесата“ (Енох, 1:4).

Исус обещава на човечеството „ново небе и нова земя“ (Откровение, 21:1). Енох обещава на човечеството „ново творение“ (Енох, 13:1/72:1) и „ново небе“ (Енох, 18:16/ 92:16).

Исус проповядва, следвайки Енох, че избраните „ще наследят земята“ (Матей, 5:5; Енох, 1:20/5:7).

Исус, като Енох, учи, че хората няма да бъдан съдени от Небесния баща, а от Сина му (Йоан, 5:22; Енох, 11:62). Исус твърди, че мястото за наказание ще бъде геената (Матей, 5:22, 29, 30; 10:28; Енох, 17:124/90:26).

Следвайки Енох, Исус говори за „неправедния Мамон“ (Лука, 16:9; Енох, 10:61/63:10).

Исус, също като Енох, обещава, че „ще свали силните от престолите им“ (Лука, 1:51; Енох, 8:10/46:5).

„Книгата на Енох“ съдържа цял „животински апокалипсис“, в който юдейският народ е представен като овце, а Исус също казва: „Аз съм вратата за овцете“ (Йоан, 10:7).

Въпросът не е само във вербалните съвпадения. Не е и в това, че и Исус, и Енох наричат своите последователи „избрани“, „праведници“, „светци“ и „деца на светлината“. Не е в това, че и двамата смятат, че Господ на Славата ще дойде с войска върху облаци; не е в това, че обещават на света Страшен съд, на последователите си – вечен живот, а на враговете си – геена огнена.

Работата е в това, че повечето о тези обещания нямат паралели в ортодоксалния юдаизъм и даже в ранния миленаризъм от II в. пр. н. е. - миленаризма на фарисеите.

Ще посочим няколко примера. Исус обещава, че не само ще седне на трона на Славата, но и че ще постави там своите последователи. „Когато Човешкият син седне на славния Си престол, вие също ще седнете на дванадесет престола да съдите дванадесетте израилеви племена (Матей, 19:28).

Това, че обещанието е напълно сериозно, се потвърждава от текст на „Откровението“. Неговият автор се качва лично на небето и там, на небето, вижда обещаните престоли.

„И около престола имаше двадесет и четири престола и на престолите седяха двадесет и четирима старейшини облечени в бели дрехи, и имаха на главите си златни венци“ (Откровение, 4:4).

Съвременният читател една ли ще се порази от тази сцена: престоли като престоли, малко ли престоли има на небето. На нашите съвременници, развратени от Холивуд и спецефектите, дори цяла зала с престоли на небето няма да им направи впечатление. Но за ортодоксалния юдаизъм това звучало изумително. На небето според него има само един престол: това е огнената меркава, Божият колесница, която видели Исая и Езекиил. Единствено изключение от това правило бил пророк Даниил, който успял да види на небето два престола: за Предвечния и за Човешкия син, и това твърдение на Даниил шокирало по-късно равините и служело за основа на безкрайни интерпретации.

Прякото, явното, неприкритото обещание на хората за престоли на небето било от гледна точка на ортодоксалния монотеизъм нарушение на всички и всякакви забрани и прелъстяване на Иизраил.

Кой обещал същото като Исус? Енох.

„Ще поставя всекиго на престола му на почестта и той ще сияе вечно“ (Енох, 20:32/108:12) [4].

А ето едно важно обещание на ранния Исус. Той обещава на своите последователи плод от Дървото на живота. „На този, който победи, ще дам да яде от Дървото на живота, което е сред Божия рай“ (Откровение, 2:7). Именно това Дърво на живота вижда авторът на „Откровението“ сред Новия Ерусалим. То расте на брега на реката на живота, извираща от престола на Бога и Агнето (Откровение, 22:1).

Никъде в Тората не се казва, че Бог ще възнагради човека с Дърво на живота. Напротив, там се разказва, че Бог го е изгонил от рая, за да не яде от това дърво.

Кой обещал на своите привърженици Дървото на живота край Божия престол, намиращ се на земята?

Енох.

„Когато всичко бъде изкупено и свършено до вечността, то ще бъде дадено на праведните и смирените. От този плод ще бъде даден живот на избраните; то ще бъде пресадено на север до свято място – до Храма на Господ, на Великия цар“ (Енох, 5:29–30).

Ранният Исус и неговите привърженици владеели едно важно умение. Те можели да поразяват врага с огън от устата си. Именно това умение притежавали „двата светилника“, споменати от Йоан Богослов: „И ако някой поиска да ги обиди, огън излиза от устата им и поглъща неприятелите им“ (Откровение, 11:5). За това умение споменават Яков и Йоан: „Искаш ли да заповядаме да падне огън от небето и да ги изтреби?“ (Лука, 9:54) – питат те Исус, минавайки покрай едно самарянско село. „Огън дойдох да хвърля на земята“ – обещава Исус (Лука, 12:49). За това умение, като характерна черта на Месията говори в края на I в. и Ездра (3 Ездра, 13:10).

По разбираема причина по-късно това умение излязло от мода. Мирните християни не поразявали никого с огън от устата си. Имало редки изключения, но редки: например в „Деянията на Андрей и Матей“ тези двама достойни апостоли обкръжили града, който не приел неговото учение, с огнена стена и изгорили всичко, намиращо се вътре.

Но затова пък историята как Месията ще притежава функциите на гигантска космична огнепръскачка, става главно предсказание на Енох: „В дните, когато ще изпрати върху вас мъчителен огън, къде ще избягате и ще се спасите?“ (Енох, 19:112/102:1). В манихейската „Книга на Великаните“ се казва, че не само Месията, но и неговите ученици „ще имат власт над Великия огън“. „Отдолу и отгоре ще полетят те за тези души, които ще опитат да се спасят от огъня“ [5]. „Да донесеш смърт на безбожниците с дъха на твоята уста“ (1QSb, V) – казват кумранските текстове за Месията.

Какво именно обещава Исус на своите привърженици?

Физическо възкресение и вечен живот. Но освен това той им обещава блаженство на небето в промеждутъка до физическото възкресение. „Днес ще бъдеш с Мен в рая“ – казва той на разпънатия до него разбойник (Лука, 23:43).

Именно тази концепция обаче, както вече казахме, е теологично нововъведение на Енох, неговото главно религиозно ноу-хау, различаващо го от предшестващите го генерации миленаристи. Да, вечният живот и прерязаните гърла на противниците задължително съществуват в програмата, но до физическото възкресение в света със сто килограма грозд на всяка лоза те ще живеят в небесен петзвезден хотел и даже ще сияят.

И накрая и Исус, и Енох проповядват Страшен съд. По време на този Страшен съд праведниците ще възсияят, а грешниците ще бъдат хвърлени в геената огнена.

Това е главната предизборна точка в тяхната миленаристка програма, тяхното коренно обещание и техният съкрушителен аргумент.

„За избраните ще настъпи светлина и радост, и мир, и те ще наследят земята, а за вас, нечестивите, ще настъпи проклятие“ (Енох, 1:20/5:7).

„Ангелите ще излязат и ще отлъчат злите измежду праведните и ще ги хвърлят в огнената пещ; там ще бъде плач и скърцане със зъби“ (Матей, 13:50).

Не може да се каже, че това ключово обещание е било толкова безпрецедентно като някои други. Страшният съд над праведниците и грешниците е описан за първи път още в пророчество на Даниил: „И много от спящите в пръстта на земята ще се събудят - едните за вечен живот, а другите за позор и вечно презрение“. Тази идея води началото си още от фарисейския миленаризъм от времето на Макавеите и продължила да съществува у две разновидности, наследили този миленаризъм – християните и равините.

Но все пак си струва да отбележим, че ако пророците тълкували много и разпалено пришествието на Господ и деня на неговата разправа с угнетителите на народа на Израил, идеята за физическо възкресение на грешниците, за да бъдат подложени на вечни мъчения, не била много популярна. Грешниците трябва да бъдат убивани и толкова. „Египет ще стане пустош и Едом ще стане гола пустиня заради насилието над юдовите синове, защото проляха невинна кръв в земята си“ (Йоил, 3:19). Даже второ в „Макавеите“ наказание за грешниците е просто липсата на възкресение (2 Макавеи, 7:14).

Но именно вечните мъчения на враговете на сектата в геената огнена са подробно описани в предизборната програма на Месията в „Книгата на Енох“ – и именно те стават ключово обещание на Исус.

Става дума не за заимстване на отделни абзаци: става дума за преразказване на една и съща идеология с малко по-различни (а понякога и с еднакви) думи. В единия случай тази идеология се проповядва от праведника Енох, който предсказва триумфа на Сина, в другия – от самия Син.

При това в редица случаи, както например в историята за Дървото на живота, пресадено до престола на Месията, и умението да се поразява врага с огън от устата, въпросните цитати от Енох се срещат именно в най-ранните християнски текстове, но след това са отстранени.

И накрая, книгите на Енох наричат Месията, от една страна – човек и законен син на своя баща, а от друга – наричат го едновременно Господ, Слово и Син.

За удобство поразителното сходство на теологията на Енох и на теологията на Исус и поразителните разлики от ортодоксалния юдаизъм можем да представим в таблица.

Юдаизъм	Енох	Исус
Божиите синове родили от човешки дъщери славни и могъщи потомци	Божиите синове паднали, чифтосващи се с човешките дъщери	Божиите синове паднали, чифтосващи се с човешките дъщери
Бог няма космически съперник	Има Бог и Сатана	Има Бог и Сатана
Господ, съдия на цялата Земя, ще дойде и ще унищожи всички врагове на Израил (ортодоксите). Ще има Страшен съд, по време на който грешниците ще бъдат хвърлени в геената огнена, а праведниците ще получат вечен живот ("Книга на Даниил").	Ще има Страшен съд, по време на който грешниците ще бъдат хвърлени в геената огнена, а праведниците ще получат вечен живот.	Ще има Страшен съд, по време на който грешниците ще бъдат хвърлени в геената огнена, а праведниците ще получат вечен живот.
-	В очакване на физическо възкресение праведниците живеят в Рая.	В очакване на физическо възкресение праведниците живеят в Рая.
Човекът е изгонен от Рая, за да не яде от Дървото на живота.	Дървото на живота ще бъде дадено на праведните.	"Победилите ще вкусят от Дървото на живота.
На човека е забранено да вижда Бога.	Когато човекът види Бога, ще стане Бог.	Когато човекът види Бога, ще стане Бог. (гностиците)
На човека е забранено да се качва на небето. Изключение прави само пророк Илия.	Когато се възнесе на небето, човекът хвърля смъртните си одежди (тялото) е се облича в одеждите на славата (получава ангелско тяло).	Когато се възнесе на небето, човекът хвърля смъртните си одежди (тялото) е се облича в одеждите на славата (получава ангелско тяло).
Ангелите не съществуват (Жреческия документ). Ангели има и поведението им е като на хората: ядат, пият и се чифтосват с жени (Яхвист).	Ангелите нямат плътски желания.	Ангелите нямат плътски желания.
Месията не е Господ.	Месията е Господ.	Месията е Господ.
-	Енох не е Месия. Той само предсказва неговата поява.	Йоан Кръстител не е Месия. Той само предсказва неговата поява.
Лунен календар.	Слънчев календар.	Слънчев календар.

С други думи, теологията в книгите на Енох не е юдейска теология от V, III или даже I в. пр. н.е. Това е раннохристиянска теология. Книгите на Енох са Свещено писание за последователите на Исус до поражението в Юдейската война.

Това били книги на Йоан Предтеча.

БЕЛЕЖКИ

1. Юстин Мученик. Диалог с Трифоном иудеем, 79.

2. Така е в руския Синодален превод. В българския думата е преведена „стихии“.

3. Виж например: Henry Hayman. The Book of Enoch in Reference to the New Testament and Early Christian Antiquity. The Biblical World. Vol. 12, No. 1 (Jul., 1898). P. 37–46.

4. Тук трябва да обърнем внимание, че пряко обещание за престоли на небето има в най-последната глава на етиопската „Книга не Енох“, която не е намерена сред текстовете на Кумран. Но обещанието, че праведниците ще се възнесат на небето и ще сияят, е характерно за Кумран.

5. W. B. Henning. The Book of the Giants, BSOAS11 (1943–46). P. 68.

(Следва)