Блог на Павел Николов: ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ГЛАВА ГЛАВА 16. ЗА КАКВО МЪЛЧАТ „ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ“

Да се върнем отново към „Деянията на апостолите“ и да се опитаме да възстановим нецензурираната история на развитието на християнската община след екзекутирането на Исус.

Никаква демокрация в тази община нямало. Никакви огнени езици не слезли върху апостолите. Приемник на Исус станал брат му Яков, наречен Праведника.

Апостолите проповядвали в Храма, храмовите свещеници приемали вярата на светците, а доказателство за истинността на тази вяра били постоянно вършените чудеса и изцеления. Тези изцеления се осъществявали на стъпалата на Храма пред очите на зяпачите.

Като се започне от епохата на Просвещението, либералните теолози положили необикновени усилия да извадят чудесата от историята на християнството. Вече говорихме за Рудолф Карл Бултман, който предложил удивителната теория, че чудесата, описани в Новия завет, не трябва да ни отвличат от същността на въпроса, а същността на въпроса е екзистенциалната готовност на Исус за саможертва.

Проблемът се състои в това, че Бултмановият екзистенциализъм би се харесал може би на император Марк Аврелий, но ерусалимската тълпа би плюла върху него много отвисоко. Пет пари не давала тя за екзистенциализма. С екзистенциални лозунги Бултмановият Христос не би събрал по целия Ерусалим и половин дузина вярващи.

Това, което проповядвали Исус и апостолите, била възможността хората да станат светци - иначе казано, смъртни, които притежават велико могъщество и стоят по-високо от ангелите. Вечен живот и златни тронове очаквали вярващите.

Тези обещания пленявали тълпата и привличали все по-нови и по-нови покръстени. Всеки искал да седне на трон, да вкуси от дървото, растящо посред Рая, и да пасе с железен жезъл езичниците.

Яхадът бил толкова силен, че когато апостолите били арестувани, на следващото утро проповядвали отново на стъпалата на Храма. В края на краищата арестувалите ги стражари изобщо не горели от желание да станат жертва на хора, които могат да убиват с огън от устата си.

Всичко се променило след безредиците, свързани с нападението над Яков, брата Господен, когото нашият хитър Лука нарича „Стефан“.

Защо му дава именно това прозвище? Можем само да се досещаме, но най-простото предположение се състои в това, че „Стефанос“, иначе казано – Венец, е гръцкото название на тиарата на юдейския първосвещеник. Именно за „златен троен кован венец“ (στέφανος) пише Йосиф Флавий [1]. За „стефаноса“ със златна пластина пишат Филон Александрийски [2] и „Завещанието на Леви“ [3].

Лука лъже – изкусно и изтънчено. Той знае много добре, че удивителният персонаж, чието лице сияе като лицето на ангел, претендирал за статута на първосвещеник по версията на праведниците. Затова го нарича „Венец“.

В резултат от безредиците Яков една не бил убит и избягал с група привърженици в Кумран. Скоро след това в Кумран дошъл и Павел. Той се появил там, разбира се, без всякакви писма от първосвещеника и не като представител на властите, а като представител на другата фракция. Павел се подчинил и признал правото на Яков, но мирът между него и Яков бил кратък.

Скоро Павел избягал от Кумран/Дамаск, като бил спуснат, според собственото му признание, по стената в един кош (2 Коринтяни, 11:32). Той направил точно това, което направил Лъжецът в „Дамаския документ“, който отвел със себе си част от яхада.

Известно време след бягството си Павел се появил в Антиохия, където се спречкал с намиращия се там Петър. Конфликтът се състоял в това, че Петър, „преди да дойдат някои от Якова, ядял заедно с езичниците; а когато те дошли, оттеглил се и странял от тях, защото се боял от обрязаните“ (Галатяни, 2:11–12).

По време на този конфликт от Рим, според „Псевдоклиментините“, дошъл императорски куриер с нареждане да бъдат арестувани всички гоеси [4]. Вероятно това нареждане било същият сенатусконсулт от лятото на 36 година, когато вярващите „за първи път били наречени християни“ (Деяния, 11:26).

Цялата публика се разбягала.

Павел заминал за Селевкия, а оттам за Кипър, където „проповядвал словото Божие в юдейските синагоги“ (Деяния, 13:5).

Освен всичко останало Павел срещнал на Кипър „влъхвата, лъжепророка и юдея на име Вариисус“. Апостол Павел веднага разобличил този дявол/Лъжец в присъствието на проконсула Сергий Павел (Деяния, 13:10).

Тук трябва да отбележим, че Вариисус е всъщност бар Исус, иначе казано - син на Исус. Та Павел срещнал в град Пафос някакъв евреин, който се казвал Син на Исус и го унищожил напълно пред проконсула.

Във вече споменатото от нас „Възнесение на Исая“ подобна история е описана от друга гледна точка. Там се разказва как по донос на пророк Белхира цар Манасия разрязал пророк Исая на две с трион за дърва. „И докато разрязвали Исая на две части, неговият обвинител, Белхира, и всичките лъжепророци стояли редом, смеели се и се радвали на случващото се с него“ [5].

Няма да е пресилено, ако предположим, че след доноса на Павел съдбата на пророка по прозвище „Син на Исус“ не се е отличавала много от съдбата на пророк Исая след доноса на Белхира за него – като се има предвид току-що приетия сенатусконсулт срещу християните.

След блестящата победа над сина на Исус апостол Павел отишъл в Памфилия, а оттам се отправил по суша за Антиохия Писидия (да не се бърка в Антиохия!) в Централна Анатолия. Там Павел отново проповядвал в синагогата, но юдеите, изпълнени с ревност, (ζῆλος) (Деяния, 13:45), „като повдигнали гонение против Павла и Варнава, изпъдили ги из пределите си“ (Деяния, 13:50).

Негодуването на юдеите зилоти било свързано може би с бягството от Дамаск, със свадата в Антиохия и с неприятностите, които се случили с Исусовия син на Кипър.

От Антиохия Писидия Павел избягал в Икония, където юдеите отново искали да го убият с камъни (Деяния, 14:5). Но най-страшното се случило в Листра. Там изпълнените с ревност юдеи, които вървели след Павел още от Антиохия Писидия, го настигнали и „били Павла с камъни, и го извлекли вън от града, като мислели, че е умрял“(Деяния, 14:19).

Както лесно можем да забележим, неприятностите на Павел нямали нищо общо с властите. С римските власти отношенията му били прекрасни. Той даже разобличил пред проконсула на Кипър сина на Исус. Неприятностите на Павел били свързани изключително с изпълнените с ревност юдеи.

Те биха могли да бъдат свързани и с удивителното произшествие, станало в Лустра, когато местното население започнало да нарича Павел бог. „Боговете в човешки образ са слезли при нас“ – казва народът (Деяния, 14:11). Не можем да не се възхитим на майсторството, с което авторът на „Деянията“ разсейва достигналите до неговото паство слухове, че самият Павел претендирал за статута на Христос и бог: както винаги, за всичко бил виновен глупавият и неразбралият същността на проблема народ.

Съвсем друга картина се наблюдава по същото време в Ерусалим. Там Ирод Агрипа, бившият другар по чаша на Калигула, започнал да преследва систематично християните.

„Около това време цар Ирод простря ръцете си да притесни някои от църквата" (Деяния, 12:1).

Той отсякъл главата на Яков, брата на Йоан, и хвърлил в тъмница апостол Симон, повече известен с гръцкото си име Петър. От тъмницата Симон, според вече установения обичай, бил изведен от ангел, след което разяреният Агрипа умъртвил пазачите (Деяния, 12:19).

Неприятностите на Петър и Павел, както виждаме, имали принципно различен характер. Павел бил преследван по всички градове от юдеите ревнители. Врагове на другите апостоли били властите.

Светотатството на Агрипа не останало ненаказано и той умрял, изяден от червеи (Деяния, 12:23).

В този момент, със смъртта на Агрипа, всичките останали апостоли практически изчезват от повествованието на Лука. Той вече разказва само за Павел. Забравя дори да каже как е завършил конфликтът с Петър, който се спасил по такъв чудесен начин от тъмницата.

Причината за това е напълно разбираема. Нашият условен Лука се опитва да изобрази нещата така, че преследването на християните да бъде уж дело на еврейските власти, а тъй като след смъртта на Агрипа през 44 г. провинцията преминала под прекия контрол на римляните, вече не можел да прави това.

Да попълним празнината, оставена от Лука.

През 46 г. прокураторът Куспий Фад, едва встъпил в длъжност, уловил и екзекутирал разбойническия главатар Толомей [6].

„Толомей“ не е име, а прозвище. „Талмай“ означава на арамейски „бразда“: Толомей е земеделец, селянин. Християнството познава добре един човек с прозвището Толомей, по-точно бар Толомей („син на браздата“, което е същото). Това не е някой друг, а един от дванадесетте апостоли, Натанаил с прозвището Вартоломей (Йоан, 1:45).

След това Куспий Фад екзекутирал пророк Теуда, който обещал на своите последователи да раздели водите на Йордан [7]. Роберт Айзенман смята, че ние знаем добре кой е пророк Теуда, разбира се – под друго име. Това е не друг, а апостол Юда Тома, което ще рече „близнак“. Апостол Юда Тома претендирал, че е „духовен близнак“ на Исус. Ако на учениците на Павел Христос се явявал в облика на Павел, то на учениците на Юда Господ Исус се явявал „в облика на Юда Тома“ [8].

Приемник на прокуратора Куспий Фад станал Тиберий Александър. Той разпънал синовете на Юда Галилееца, Яков и Симон [9]. По случайно съвпадение те носели имената на двама от апостолите на Христос. Екзекуцията на Яков и Симон напомня удивително екзекуцията на „двата светилника“, на „двете маслини“, които умеели да изригват огън от устата си и възкръснали пред очите на целия Ерусалим три дни след разпъването си (Откровение, 11:12).

Още един „разбойник“, безчинстващ в Юдея в продължение на двадесет години, бил главатарят Елеазар бен Динай, за смазването на чието въстание в началото на 50-те години били въведени в Юдея сирийските кохорти на наместника Умий Квадрат.

Елеазар бен Динай е известен на Талмуда като убиец и син на убиец [10], а на един късноантичен коментатор на Песен на песните – като метежник, който се опитвал с насилие, като Бар Кохба, да избави Израил преди назначеното време [11]. Но най-интересната история за Елеазар бен Динай открил Роберт Айслер, който посочва, че в едно от първите печатни издания на „Йосифон“, подложено на християнска цензура, Елеазар бен Динай е наречен ученик на „сина на Йосиф“ [12].

Човек с името Елеазар ни е познат много добре от Новия завет. Това не е някой друг, а Лазар, Исусов привърженик, брат на Мария и Марта, жител на Витания, когото Исус възкресил (Йоан, 11:43). Ако Елеазар и Лазар са наистина едно и също лице, тук се срещаме с любопитна тенденция. В ранните миленаристки текстове незабавно възкресение се полагало на хора, които имат революционни заслуги, иначе казано – на шахидите, мъчениците. Девицата Табита във „Възнесението на Исая“ възкръснала не просто така, а защото се борела с Антихриста. В „Деянията на апостолите“ обаче е възкресена от Петър.

Същото е с Лазар: ако това е Елеазар бен Динай, става ясно защо е възкръснал. А за какви дела възкръсването в плът преди Страшния съд се е случило с някой си Лазар, който нямал никакви революционни заслуги, не ни е ясно.

Като смазал въстанието, Умий Квадрат назначил за прокуратор на Юдея Антоний Феликс. Той арестувал и изпратил в Рим няколко храмови свещеници, които се придържали към веганската диета на Йоан Кръстител. Това произшествие напомня за многото на брой храмови свещеници, които „се подчинили на вярата“ (Деяния, 6:7).

С Елеазар бен Динай (който бил усмирен, но не заловен) Феликс постъпил още по-просто: поканил го на дружески обяд и го арестувал.

За съжаление това изумително просто решение не донесло покой на провинцията. След ареста на Елеазар зилотите предприели тактиката на индивидуалния терор. Появявайки се със скрити под дрехите си кинжали посред тълпата, те убивали тези, които не служели достатъчно ревностно на бога. Хората започнали да наричат членовете на това бойно крило на зилотите сикарии.

Оживлението на сикариите съвпада с времето, посочено в „Апокалипсиса на Исая“, според който Второто пришествие трябва да настъпи след 1335 дена от началото на царстването на Нерон, иначе казано – през Пасхата на 57 година.

Именно около това време, посочено в пророчеството, пророк от „четвъртата секта“ събрал огромна тълпа на Елионския хълм – същият, откъдето Исус се възнесъл на небесата и където трябвало да дойде по време на Второто пришествие (Деяния, 1:9–12). Вместо от Месията тълпата била посрещната от изпратените от Кесария кохорти. Събралите се била накълцани, пророкът избягал [13].

Именно по същото време, според „Деянията“, Павел се върнал в Ерусалим. Най-напред той се отправил да засвидетелства почитанието си на Яков.

„И на следния ден Павел влезе с нас при Якова, гдето присъствуваха всичките презвитери“ – спомня си авторът на „Деянията“ (Деяния, 21:18).

Авторът на „Деянията“ не нарича Яков „брат Господен“, а и не може: защото авторът на „Деянията“ смята Исус за Син на Всевишния. Подобна възвишена христология позволява удивително добре да се изключи братът на Исус от божественото престолонаследие.

Но авторът на „Деянията“ не е в състояние да скрие важното положение на Яков. Защото веднага след отчета на Павел Яков му показва събралата се тълпа и казва буквално следното: „Ти виждаш, брате, колко десетки хиляди повярвали юдеи има, и те всички са зилоти“ (Деяния, 21:20).

След това Яков нарежда на Павел да отиде в Храма и да принесе жертва, което се оказва капан. Някакви фанатици, като нападат Павел, започват да викат, че „този човек учи всички против народа и закона“ и ето: огромна тълпа влачи Павел да го разкъса; един римски хилядник, като вижда новите сблъсъци в града, го отървава насила и най-напред го мисли за същия египетски гоес, който събирал хората да чакат Месията на Елеонския хълм.

„Не си ли тогава оня египтянин, който преди няколко време размири и изведе в пустинята четирите хиляди мъже убийци?“ (Деяния 21:38).

Безпокойството на хилядника не е трудно за разбиране: в Ерусалим по това време царят паника и терор, зад стените на града зилотите грабят домовете на облечените във власт лица, а тях самите убиват и палят цели села.

Точно по това време, според „Деянията“, апостол Павел разговаря в Кесария с прокуратора Феликс и със съпругата му Друзила, а след няколко години – с Агрипа, брата на Друзила.

И именно по време на този разговор с Павел Агрипа се разсмял: „Без малко ме убеждаваш да стана християнин!“ (Деяния, 26:28). Този цар Агрипа II, който така приятелски се шегува с Павел, бил син на същия Агрипа I, който убил Яков, сина на Зеведей, и хвърлил в тъмница Петър.

Приемникът на Феликс, прокураторът Фест, изпратил Павел в Рим, където Павел живеел, „като проповядвал Божието царство и с пълно дръзновение поучавал за Господа Исуса Христа, без да му забранява някой“ (Деяния, 28:31). Този политически коректен край позволява на автора на „Деянията“ да завърши своето повествование с хепиенд и да не каже нищо за това какво се е случило, след като Павел напуснал Ерусалим, със сикариите, които „се заклели да не пият и да не ядат“, докато не убият Павел, и отношенията на които с официалните власти не се отличавали с такова взаимно разбиране и топлота.

Да попълним това, което по някаква причина е изпуснал от разказа си нашият условен Лука.

След убийството на първосвещеника Йонатан в страната окончателно се възцарило двувластие. Разгромът на „египтянина“ помогнал малко. Религиозните терористи убивали своите врагове, храмовите свещеници се противели на началниците си и „измамници и прелъстители, които под маската на божествено вдъхновение се стремели към преврат и метежи, заблуждавали народа с безумни представи и го мамели след себе си в пустинята, за да му покажат там чудесни знамения за неговото освобождение“ [14].

Двама наместници поред – Феликс, а след това Фест – се оказали напълно безсилни да овладеят тази религиозна бъркотия и едва след оставката на Фест първосвещеникът Анания, използвайки това, че новият прокуратор Албин не е стигнал още до провинцията, решил най-сетне да предприеме действия срещу този, който в действителност стоял зад всички измамници, прелъстители, пророци и сикарии – срещу върховния ръководител на целия християнски яхад, Яков, брата Господен.

Гибелта му малко приличала на смъртта на незначителен човек. Като разпъването на Исус тя го постигнала по време на Пасхата, когато в града се стичала възбудена тълпа.

И ето че в навечерието на тази Пасха, през 62 година, „книжниците и фарисеите“, според думите на Хегесип, отишли при Яков с молба да успокои народа.

Причина за тяхната молба, според Хегесип, била разпространилата се сред много юдеи увереността, че Исус е Христос.

Хегесип твърди, че представители на всичките седем известни му юдейски секти (садукеи, фарисеи, иродиани, самаряни, есеи и масботеи) питали Яков какво е „врата на Спасението“ и той им отговарял, че тази врата е неговият брат.

„Някои от тях повярвали, че Исус е Христос... Който повярвал, дължал го на Яков“ [15].

Това станало причина за безпокойството на Синедриона.

„Тъй като повярвали мнозина, даже от властите, юдеите били смутени: книжниците и фарисеите започнали да говорят, че така, виждате ли, целият народ ще повярва, че Исус е Христос. Всички заедно отишли при Яков и му казали: „Молим те, спри хората: да не се заблуждават, като мислят, че Исус е Христос. Молим те: вразуми всички, които дойдат в деня на Пасхата, относно Исус; всичко доверяваме на тебе. Ние и целият народ свидетелстваме за тебе, че си праведен и не правиш разлика между хората. Убеди народа: нека не се заблуждава за Исус и целият народ, и всички ние ще те послушаме. Застани на крилото на Храма, за да те виждат и да чуват всички твоите думи“ [16].

Сделката, която първосвещеникът Анания предложил на Яков, напомня съвършено сделката, която Сатаната предложил на Исус и която Хиркан предложил на Хоний, който рисувал кръгове и умеел да предизвиква дъжд [17].

Яков, братът на Исус, избрал същия път като Хоний. Той не се отказал от своите убеждения. Напротив, сметнал излизането си пред народа за подходящ случай, при който ще може да свидетелства за Христос.

„Споменатите книжници и фарисеи поставили Яков на крилото на Храма и започнали да викат: „Праведнико! Ние всички трябва да ти се доверим! Народът се заблуждава за разпънатия Исус; кажи ни какво е това врата на Исус?“ И той отговорил с висок глас: „Защо ме питате за Човешкия син? Той седи на небето отдясно на Великата сила и ще дойде върху небесни облаци“ [18].

„Крилото на Храма“, на което стоял Яков Праведника, е съвсем конкретно място. Това е горният крайъгълен камък на стената, леко издаден на височина тридесет метра над събралата се по време на Пасхата тълпа. Един от тези гигантски камъни, разцепен, и до ден днешен стърчи от пробитата от него улица, съборен отгоре по време на щурма на Храма. Надписът отстрани на камъка известява, че именно от това място са произнасяли шофара, възвестяващ настъпването на празници и началото на война.

Можем да си представим какво впечатление са направили по време на Пасхата на четиристотинте хиляди струпали се на площада поклонници тези думи на Яков, които прозвучали вместо шофара

„Мнозина се убедили напълно и прославили свидетелството на Яков, казвайки: „Осанна на Сина Давидов“. Тогава книжниците и фарисеите започнали да говорят помежду си: „Лошо направихме, като позволихме да бъде дадено такова свидетелство за Исус. Да се качим и да го хвърлим, за да се уплашат и да не му повярват“ [19].

След това разгневените книжници хвърлили Яков от стената и го убили с камъни, както в „Деянията на апостолите“ няколко десетилетия преди това убили „Стефан“.

„Те се качиха и хвърлиха Праведника. И си казваха: „Да убием с камъни Яков Праведника“, и започнаха да хвърлят в него камъни, защото, хвърлен долу, той не умрял, а - като се обърнал, застанал на колене, казвайки: „Господи Боже, Татко! Моля те, прости им, защото не знаят какво правят“ [20].

Настъпило всеобщо объркване. Някой от свещениците, съчувстващ на Яков, викал: „Спрете! Той се моли за вас!“ В този момент обаче някакъв тъкач ударил Яков по главата с тояга и Яков мъченически издъхнал. „Той правдиво засвидетелствал и на юдеите, и на гърците, че Исус е Христос. Скоро Веспасиан ги обсадил“ [21].

Смъртта на Яков направила такова впечатление на неговите съвременници, че разказът за нея се запазил веднага на няколко места, по-специално в гностичния „Втори апокалипсис на Яков“, намерен в Наг Хамади.

„Свещениците... го намерили да стои до колоната на Храма, до големия крайъгълен камък. И те решило да го хвърлят от височината и го хвърлили. И... го хванали и го биели, като го влачели по земята. Разтегнали го и сложили камък на гърдите му. Стъпили с крака върху него, казвайки: „Ти грешеше!“ И отново го изправили, още жив, и го накарали да изкопае яма. Казали му да застане в нея. И като го засипали до кръста, го убили с камъни“ [22].

Не по-малко поразителна история за смъртта на Яков ни разказва Йосиф Флавий. Той твърди, че след като Яков бил осъден на смърт с усилията на Анна, „най-усърдните и най-добрите законоведи, които се намирали по това време в града, се отнесли към това постановление неприязнено“ и даже „се оплакали от него, че е превишил пълномощията си, на пътуващия към Юдея нов префект Албин“ [23].

Това съобщение не е по-малко удивително от зачеркнатото изречение на Флавий за Юдейската война, избухнала „в отмъщение за Яков Праведника, който бил брат на Исус, известен като Христос“ [24].

В момента, когато в града царяла пълна анархия, когато сикариите убивали безнаказано хората, когато „измамници и разбойници“ палели селата и враждуващите фракции се замеряли помежду си с камъни край Храма, първосвещеникът Анания осъдил на смърт ръководителя на тези измамници, разбойници и сикарии. И това решение така изплашило половината свещеници, че те побързали да се отрекат от него.

„Елинизираното задгранично движение, което днес наричаме християнство, било огледална противоположност на това, което ставало в Палестина по времето на Яков“ – отбелязва Роберт Айзенман [25].

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 3, 7, 6.

2. Филон Александрийский. Жизнь Моисея, 2, 114.

3. Testament of Levi, 8. 2, цит. по: R. H. Charles. The Testaments of the Twelve Patriarchs, London, 1908.

4. Recognitions of Clement, 10, 56.

5. Ascention of Isaiah, 5: 2–6.

6. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 20, 1, 1.

7. Пак там, 20, 5, 1.

8. Acts of Thomas, 1, 11, 3, цит. по: Harold W. Attridge. The Acts of Thomas, Early Christian Apocrypha, Polebridge Press, Salem, Oregon, 2010.

9. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 20, 5, 2.

10. Sotah IX.9.

11. Song. Rab. 2.7.1 (transl. Maurice Simon, Midrash Rabban, vol. 9, London, Soncino, 1983), виж също: Matthew V. Novenson. The Grammar of Messianism: An Ancient Jewish Political Idiom and It’s Users, p. 145.

12. Robert Eisler. Jesus Messiah, p. 102–103.

13. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 13, 5.

14. Пак там, 2, 13, 4.

15. Евсевий Кесарийский. Церковная история, 2, 23, 9.

16. Пак там, 2, 23, 10–11.

17. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 14, 2, 1.

18. Евсевий Кесарийский. Указ. соч., 2, 23, 12–13.

19. Пак там, 2, 23, 14.

20. Пак там, 2, 23, 15–16.

21. Пак там, 2, 23, 18.

22. Second Apocalypse of James, 17, цит. по: James M. Robinson, The Nag Hammadi Library in English, HarperCollins, 1990, p. 269–276.

23. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 20, 9, 1.

24. Евсевий. Указ. соч., 2, 23, 20.

25. Robert Eisenman. James, The Brother of Jesus, XXX.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.

Блог на Павел Николов

Pages

събота, ноември 14, 2020

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ГЛАВА ГЛАВА 16. ЗА КАКВО МЪЛЧАТ „ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ“ - НЕЦЕНЗУРИРАНАТА ИСТОРИЯ

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Пак брояч

Още един брояч

Брояч

И още брояч

Брояч