НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ – 1970 ГОДИНА – ХИМИЯ – ЛУИ ЛЕЛОАР

Луис Лелоар (Luis Leloir)

6 септември 1906 г. – 2 декември 1987 г.

Нобелова награда за химия

(За откриването на захарните нуклеотиди и тяхната роля в биосинтезата на въглехидрати.)

Аржентинския биохимик Луис Федерико Лелоар е роден в Париж, когато неговите родители Федерико Лелоар и Ортенсиа (Агуиере) Лелоар са на пътешествие във Франция. Момчето навършва две години и семейство Лелоар се връща в Буенос Айрес, където Луис посещава по-късно начално и средно училище. След като завършва университета в Буенос Айрес, той получава през 1932 г. медицинска диплома. После в продължение на две години работи в университетската болница, но – чувствайки неудовлетвореност заради ограничените по това време възможности за медицинско лечение, започва да работи в университетския Институт по физиология под ръководството на Бернардо Усай, изследвайки ролята на надбъбречните жлези за метаболизма на въглехидратите.

Тъй като се интересува все повече от биохимия, Лелоар заминава през 1936 г. за Англия, за да работи в биохимичната лаборатория на Кеймбриджкия университет – голям научно-изследователски център, ръководен от Фредерик Г. Хопкинс. След като се занимава една година с биохимия на ферментите, Лелоар се връща в Института по физиология в Буенос Айрес, където изследва метаболизма на етанола и окисляването на мастните киселини в безклетъчен чернодробен екстрат. Подобно изследване е необичайно, защото по това време се смята, че за този процес са необходими неразрушени клетъчни структури. След това Лелоар се присъединява към група учени, които изследват ролята на бъбреците за регулиране на кръвното налягане. Тази работа го довежда до получаването на ангиотензин от ангиотензиноген, протеин - създаван от черния дроб.

След укрепването на политическото влияние на Хуан Перон през 1943 г. в Аржентина Усай е уволнен, а неговата научно-изследователска група е разпусната. Заминавайки за САЩ, Лелоар работи като асистент-изследовател в биохимичните лаборатории на Карл Ф. Кори към Вашингтонския университет в Сент Луис (щат Мисури), а след това под ръководството на Дейвид Е. Грийн в Колежа на лекарите и хирурзите към Кулумбийския университет в Ню Йорк. Като се връща две години по-късно в Аржентина, Лелоар прави проучвания в Института по биология и експериментална медицина, частен институт, функциониращ в Буенос Айрес под ръководството на Усай. Благодарение на финансовата подкрепа на Хайме Кампомар, владелец на текстилна компания, през 1947 г. е създаден Институтът за биохимични изследвания, чийто директор става Лелоар.

Първоначалната задача на научните изследвания, които той провежда в института, е синтезирането на лактоза. По това време биохимиците знаят, че протичащият в живите организми процес на разпадане на въглехидратите (полизахаридите и скорбялата) на по-прости захари служи за източник на енергия, необходима за живота. Значително по-малко е известно обаче това по какъв начин тези комплексни органични молекули се синтезират в живите системи.

Търсейки фермента за катализиране на обратимия синтез на лактозата, Лелоар и неговите колеги откриват, че този процес изисква наличието на два неустойчиви на нагряване кофермента, които той идентифицира като глюкозо-1-6-дифосфат и нуклеозида уридиндифосфатглюкоза. Както по-късно Лелоар казва, „присъствието като кофермент на уридина беше нещо ново, защото в другите съчинения... се срещаше нуклеозида аденин. Появата на производни захари в съчетание с нуклеозид също беше нов фактор“.

Лелоар и неговите помощници се досещат, че уридиндифосфатглюкозата би трябвало да има и други функции освен действието ѝ като кофермент при метаболизма на галактозата. И те наистина откриват, че уридиндифосфатглюкозата е също така доставчик на глюкоза при образуването на трегалозфосфата на дизахаридите и на захарозофосфата. Сътрудниците от различни лаборатории скоро откриват множество други захарни нуклеотиди и посочват двете им основни функции: първо, те участват в процеса на взаимното преобразуване на простите захари и второ, действат като доставчици при реакциите на преобразуването на глюкозата, водещи до синтезирането на α1-заахриди и полизахариди. През 1959 г., след като откриват, че гликогенът (основният запасен въглехидрат у човека и животните) се образува от уридиндифосфатглюкоза, Лелоар и колегите му анализират синтеза на скорбялата в растенията и доказват, че участващият в този процес захарен нуклеотид е аденозиндифосфатглюкозата.

Когато през 1955 г. диктатурата на Перон е свалена, новото правителство предоставя на Института за биохимични изследвания по-голямо помещение. През 1962 г. институтът е присъединен към университета в Буенос Айрес като негов филиал, а Лелоар е назначен за ръководител на биохимичния отдел. По-късно той се отказва от тази административна длъжност, за да прекарва повече време в лабораторията.

Продължавайки да прави биохимични изследвания, през последните си години Лелоар проучва ролята на липидите – междинни химични съединения при синтеза на полизахариди от захарни нуклеотиди, а също така участието на долихола при синтезирането на гликопротеиди, които са компоненти на биологичните мембрани и на имунологичните вещества на кръвните групи.

Лелоар, за когото неговите студенти и колеги се изказват като за човек учтив и съчувствен, се слави с умението да провежда важни научни изследвания при ограничени финансови възможности. През 1943 г. той се жени за Амелия Зухербухлер. Семейството има една дъщеря. Ученият живее с жена си в Буенос Аюрес до своята смърт.

Лелоар участва в работата на Аржентинското дружество за биохимични изследвания и на Панамериканската асоциация на биохимичните дружества. Присъдени са му награди и степени от университети в различни страни. Член е на американската Национална академия на науките, на Американската академия на науките и изкуствата, на Американската философско дружество, на Папската академия на науките и на Лондонската кралска академия.

Превод от руски: Павел Б. Николов