НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ – 1969 ГОДИНА – ЛИТЕРАТУРА – САМЮЕЛ БЕКЕТ

Самюел Бекет (Samuel Beckett)

13 април 1906 г. – 22 декември 1989 г.

Нобелова награда за литература

(За неговото творчество, което – чрез новите форми на романа и драмата – намира в нищетата на съвременния човек своята възвисеност.)

Самюел Бъркли Бекет, ирландски драматург, романист и поет, е роден в Дъблин; той е най-малкият син на Уилям Бекет, земемер, и жена му Мери Мей, дъщеря на богати родители от графство Килдеър. Като получава домашно протестантско възпитание, Самюел постъпва отначало в частно привилегировано училище, а след това в Ерлсфортския интернат. От 1920 до 1923 г. учи в Портора ройал скул в Северна Ирландия, където се увлича от крикет, ръгби, бокс и плуване.

В дъблинския Тринити колидж Бекет учи езици и чете Луиджи Пиландело и Шон О'Кейси. Като получава през 1927 г. степента бакалавър по изкуствата и диплома с отличие, той преподава една година в Белфаст, а след това заминава за Париж, където работи като учител по английски език в Екол нормал супериор и където се запознава с Джеймс Джойс, който става негов близък приятел.

В Париж Бекет пише критичния монолог „Пруст“ („Proust“, 1931 г.) и „Курвоскоп“ („Whoroscope“, 1930 г.), драматична алегория – монолог на Рьоне Декарт, философ, чиито произведения Бекет изучава по това време. В края на 1930 г. Бекет се връща в Тринити колидж, където през 1931 г. получава степента магистър по изкуствата, а след това преподава за около една година френски език. Както Джойс, така и Бекет чувства, че творческият му потенциал се потиска от това, което той нарича „гнет на ирландския живот“, и скоро решава да замине завинаги зад граница. След смъртта на баща си от сърдечен пристъп през 1933 г., като получава ежегодна рента, Бекет се заселва в Лондон. След публикуването на сборника с къси разкази „Повече ритници отколкото инжекции“ („More Kicks Than Pricks“, 1934 г.), писателят започва работа над романа „Мърфи“ („Murphy“), който е издаден през 1938 г. Като живее около една година в Лондон, Бекет се връща в Париж. Макар че „Мърфи“ няма търговски успех, благожелателният отзив на Джойс създава на Бекет репутацията на сериозен писател.

Приблизително по това време Бекет се запознава със Сюзан Дешво-Дюмснил, за която се жени през 1961г. През 1939 г. заминава за Ирландия да навести майка си, но като научава за началото на Втората световна война, се връща в Париж, където заедно с Дешво-Дюмснил участва активно в съпротивителното движение. През 1942 г., след като едва не са арестувани, двамата бягат от гестапо в Русийон, Южна Франция. През следващите две години Бекет работи на случайни места и пише романа „Уот“ – последният му роман на английски език. Името на романа и името на главния герой са игра на думи: „Watt“ е променената английска дума „What“ („какво“); тема на романа е напразният опит на Уот да живее рационално в ирационалния свят.

След края на Втората световна война Бекет работи за малко в ирландския Червен кръст в Париж. За антифашистката си дейност писателят получава Военен кръст и медал за участие в Съпротивата от фпенското правителство. Оттогава Бекет започва да пише на френски: романът „Марсие и Карние“ („Mercier et Camier“, 1970 г.), а също така трилогията „Малой“ („Molloy“, 1951 г.), „Малон умира“ („Malon meurt“, 1951 г.) и „Неназоваемият“ („L'lnnommable“, 1953 г.).

Макар че трилогията заема важно място в творчеството на Бекет, международно признание на писателя му донася пиесата „В очакване на Годо“ („En Attendant Godot“), написана през 1949 г. и издадена на английски език през 1954 г. Оттогава Бекет се смята зя водещ драматург в театъра на абсурда. Първата постановка на пиесата в Париж осъществява, в тясно сътрудничество с автора, режисьорът Роже Блен. „В очакване на Годо“ е статична пиеса, събитията в нея вървят като че ли по кръг: второто действие повтаря първото само с незначителни изменения. Двамата главни герои, бродягите Владимир и Естрагон, чакат някакъв тайнствен Годо, който трябва да дойде и да сложи край на скуката и самотата, от които страдат; но Годо така и не се появява. В пиесата има още двама герои – Поцо и Луки. За да задълбочи тягостната песимистична атмосфера, Бекет вмъква в пиесата елементи от музикалната комедия и няколко лирични пасажа. „Тази пиеса ме накара да прегледам законите, по които се градеше преди това драмата – пише английският критик Кенет Тайнън. - Принуден съм да призная , че тези закони не са достатъчно гъвкави“.

Едноактната пиеса „Краят на играта“ („Fin de partie“, 1957 г.), написана между 1954 и 1956 г. и преведена от Бекет на английски език през 1958 г., е още по-статична и по-херметична от „В очакването на Годо“. Четирима герои: слепият парализиран Хам, неговият слуга и родителите му седят в празна стая и чакат напразно края на света. Хам, пояснява Бекет, „е цар в шахматна игра, изгубена от самото начало“. В шаха играта завършва, когато царят е матиран, но в пиесата „Краят на играта“, както между другото и във „В очакване на Годо“, няма мат, има пат.

Следващата пиеса, „Последната магнетофонна лента на Крап“ („Krapp's Last Tape“, 1959 г.), Бекет пише на английски език. Единственото действащо лице, престарелият Крап, прекарва последните си дни, слушайки магнетофонни записи на собствените си монолози отпреди тридесет години. Макар че Крап се кани да запише на магнетофон последния си монолог, пиесата завършва в пълна тишина. В тази пиеса, своеобразен диалог на младостта и старостта, отново звучи темата за безсмислието и суетата на битието. Лондонската премиера на „Магнетофонната лента на Крап“ е през 1958 г., а нюйоркската – поставена от Алън Шнайдер – през 1960 г. Английският критик А. Алварес вижда в това произведение „ново направление в творчеството на Бекет“. За разлика от ранните му пиеси, пише Алварес, „тема тук не е депресията, а мъката. С необикновена концентрация и изразителност в пиесата се разкрива какво именно е загубил героят“.

Като завършва работата си върху няколко очерка и радиопиеси, Бекет пише „Щастливи дни“ („Happy Days“, 1961 г.). В тази пронизана от ирония двуактна пиеса, поставена в нюйоркския театър „Чери Лейн“ през 1961 г., героинята Уини, заровена до кръста в земята, тя чака с оптимизъм кога ще се чуе камбанен звън, за да заспи преди настъпването на смъртта.

През 60-не години Бекет продължава да пише за театъра, радиото и телевизията. През 1969 г., когато му е присъдена Нобеловата награда, той – много затворен човек – се съгласява да я приеме при условие, че няма да присъства на церемонията по връчването, и се уединява в Тунис, за да избегне рекламата и суетата. Наградата е приета от френския му издател Жером Линдон.

През следващите десет години Бекет пише едноактни пиеси, някои от които поставя сам в лондонски и немски театри. Неговата 70-годишнина е отбелязана с редица постановки в лондонския театър „Ройал Корт“. През 1978 г. писателят публикува „Мирлитонади“ („Mirlitonnades“), сборник кратки стихотворения, след които следва разказът „Компания“ („Company“), преработен една година по-късно за Би Би Си, а също така за сцените на лондонските и нюйоркските театри. Пиесата „Долу всичко странно“ („All Strange Away“, 1979 г.) започва с думите: „Въображението е мъртво. Въобразете си!“.

Макар че пази за своето творчество почти пълно мълчание, на Бекет са посветени множество книги, статии, рецензии и монографии. През 1971 г., заявявайки, че няма намерение „нито да помага, нито да пречи“, Бекет позволява на Дайра Бър, американска аспирантка, да започне работа над неговата биография, чиято цел е, по думите на Бър, „да се съсредоточи върху вътрешния свят на Бекет, за да стане ясно какво стои зад всяко от неговите произведения“.

Някои критици обръщат внимание на песимизма на Бекет. „Бекет ни заселва в света на Пустотата – пише френският критик Морис Надо, - където напусто се движат пусти отвътре хора“. Много критици, например англичанинът Ричард Рауд, обръщат внимание на езика на Бекет. „Не мисля – пише Рауд, - че някой от съвременните писатели владее така великолепно английския (и френския) език като Бекет“. Според американския литературовед Санфорд Стернлихт „Бекет е най-влиятелният от съвременните драматурзи, той е основополагаща фигура в съвременната драма“.

Превод от руски: Павел Б. Николов