„ИСТОРИЯТА НА ДЕЙВИД КОПЪРФИЙЛД“ ОТ РЕЖИСЬОРА НА „СМЪРТТА НА СТАЛИН“ – НАЙ-ДОБРАТА ЕКРАНИЗАЦИЯ НА ДИКЕНС ЗА ГОДИНИ

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Ако не знаете кой е Армандо Янучи, малко ви завиждам - вероятно ви очакват приятни открития. Работата му в телевизията (например научната фантастика „Авеню 5“) може да повдига въпроси, но в пълнометражното кино той винаги се изявява ярко. Основната му силна страна е политическата сатира: поне „В примката“ за нещастния британски министър и неговите пиари (главния от тях играе Питър Капалди и го прави просто невероятно) и „Смъртта на Сталин“ - ексцентричен и остроумен поглед върху събития отпреди половин век, филм, който не беше допуснат до екраните на Русия.

Последният филм на Янучи също не достигна до руските екрани по по-банални причини – и пандемията, и просто слабият интерес към темата: екранизациите на викторианска тематика не са най-печелившият жанр. Даже такива блестящи като тази.

Да се преразказва сюжета на филма или на романа е излишно, ще минем без спойлери отпреди век и половина. „Копърфийлд“ е роман за възпитанието, типичен блокбастър от деветнадесетото столетие, построен приблизително по същата схема както у Дикенс, така и у Балзак, така и у Гончаров. Детство, юношество, младост, проблеми с родители или опекуни, насмешки и признание в училище, опити да се покори Големия град или да се намери Единствената, изпитания с пари, горчиви житейски уроци, търсене на себе си и така нататък; неочакван финал тук може да бъде женитбата за някаква незабележима скромна жена. Такъв е и нашият Копърфийлд (на снимката вдясно).

„Копърфийлд“ е централен роман за Дикенс във всяко едно отношение. Най-известен (заедно с „Оливър Туист“), много почитан (Л. Н. Толсто и Кафка се прехласвали по него) и най-автобиографичен, от първо лице. Преди него Дикенс вече е написал десетина значителни произведения, а още седем ще напише след това. Историята на Копърфийлд - детство с жесток втори баща, училище и работа като мияч на бутилки, юношески лудории и злополуки с опекуните – не може да се екранизира в рамките на два часа; не случайно всички такива книги по начално излизат като сериали. Затова Янучи е екранизирал адаптация и както сам казва, се е опитал да предаде духа на дикенсовата проза, а „Копърфийлд“ според него въплъщава този дух най-добре. И е успял.

В прекалено волно отношение към материала режисьорът може да бъде обвинен даже при бегъл преглед на актьорския състав, без да е гледан филмът. При подбора на актьорите Янучи залага на главната роля – за Копърфийлд той не вижда никого освен Дев Пател, произлизащ от индийско семейство. А след него виждаме най-пъстрата редица в историята на викторианските екранизации: няколко важни роли са дадени на тъмнокожи актьори, а любителят ще се почувства недобре от това, че ролята на мистър Уикфийлд се изпълнява от Джъстин Уонг (професионален геймър – бел. П. Н.). И още маса познати лица от по-дикенов тип: Тилда Суинтън, Питър Капалди, Хю Лори, Гуендолин Кристи. Редкият за подобно кино контраст изобщо не смущава – и това даже не е опит да ни се внушат някакви либерални ценности. Проблемът за самоидентификацията и синдромът на самозванеца са ключови теми в романа на Дикенс, та защо да не бъдат погледнати от подобен ъгъл?

Не може да се каже, че сюжетното русло на „Копърфийлд“ остава недокоснато във филма. Янучи много съкращава и мести от място на място; силно експонира добрите и светлите моменти в книгата и дава по-малко време за лошите и мрачните. Това е максимално добро и човешко кино, близко до театрална постановка, където актьорите са малко по-експресивни, жестикулират много и святкат с очи. Разликата между ранния, жлъчния Янучи и добрия Янучи може да бъде разбрана по ролята на Питър Капалди: във „В примката“ неговият герой, политехнологична акула, ако се изразим фигуративно, изяжда своите противници с парцалите, напомняйки постоянно на околните за суровата реалност. А тук Капалди играе мистър Микобър, патологично весел неудачник, на когото кредиторите смъкват и ризата от гърба му, но той живее с достойнство, все едно това е нещо временно. И все в този дух – с леко приказен оттенък, при който даже дългият затвор не изглежда особено лош.

Точно такъв е и филмовият Копърфийлд, напълно позитивен: затова няма да изостави Микобър и ще му даде пари, а целият екип от положителни герои като на игра ще стъпче Юрая Хийп, след което ще потъгува за загубите, които просто не могат да бъдат преодолени.

От многото екранизации на „Копърфийлд“ и на Дикенс като цяло тази не е най-добросъвестната, ако не кажем, че е една от най-волните. И все пак скелетът на оригиналния сюжет си е на мястото, а самият Дикенс се усеща ясно и в лицата, и в комичните диалози, и в пластиката, и в уютната атмосфера – в книгите той не е такъв винаги, но режисьорът се е заел да подчертае именно този негов комизъм в най-невинното му проявление, с много умерено количество жлъч. Ето защо сравняват Янучи с Чарли Чаплин, което не трябва да плаши със старомодността си; напротив, всичко изглежда и звучи много живо и съвременно и ще повторя, че нищо не се възприема като пресилено. В действителност най-добрата аналогия, не на последно място внушавана от ярките цветови решения, е Уес Андерсън. Двамата режисьори разбират от „въздушни“ постановки, когато всичко се носи като че ли с леко ускорение – и актьорите, и самата история. Да се приложи подобен стил към викторианската литература, да се освежи нейната проблематика и при това да се покажат достойнствата на първоизточника, като се потвърди извънвременното му величие, е голямо изкуство.