КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ: ГР. Д. НАЧОВИЧ ДО ХР. ГЕОРГИЕВ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 361

Гp. Д. Начович до Хр. Георгиев

Белград,14 април 1868 г.

Господине Иван Парванов [1]

Напомням Ви писмата си от 1-ви и 7-ми тек[ущия месец], които се надявам да сте временно приели чрез господина X. х. К. В последното си [писмо] ви казвах, че се срещнах в Крайова с няколко от тукашните военни ученици, които са били временно дали оставката [2] и които ми дадоха най-печалните новини за техните събратя в Белград: аз ви казах тогаз, че това известие може да бъди лъжовно. По злощастие обаче, като пристигнах тука, се уверих, че всичко било истина и че работата е много сериозна, даже и опасна. Всичките ученици, разярени до най-висока степен, си дали оставката и не приемат нито да им се предложи да се възвърнат [да се откажат] от това тяхно решение.

Ето според тях главните причини, които са ги докарали до отчаяние и които са им отнели всяко доверие:

„Отначало, казват те, ний бяхме добри, учехме се редовно, напредвахме; нашите учители (офицери) ни обичаха и ний им бяхме крайно предани. След време обаче изведнъж, в разстояние на един час, книги, маси, мастилници, столове, всичко се задигна, учителите се пропъдиха, добрите сержанти и началници се махнаха и вместо тях ни туриха истински тирани; а нам ни казаха, че онова, което бяхме научили, е доволно; че стига да направим малко практика, за да станем достойни за офицери, и ни туриха този час в сръбските части, дето ни наложиха строги длъжности: да чистим не знам що, да ходим цял ден подир робяшите и пр., и пр. Работи, от които ний нямахме никаква полза, и дето си губехме всичкото време. От това ний проумяваме, че сърбите не бяха доволни, че ний се учехме добре и напредвахме.

После три месеца, казват момците, училището ни, като поискаха старите, се пак възстанови, но не като [по-]напред. Тиранството като не преставаше, като ни все принуждаваха да вардим стража, да вардим робяти, да сечем и да носим дърва и пр., ний не можахме да си следваме науките. От друга страна, запирванията [арестите], попръжните, неправдите, руганията с народността ни се умножаваха от ден на ден. Като че нарочно се правеше всичко това, с цел да ни принудят да си излезем.

От комитета дохождаха господин Христо, господин Киселски, господин Колони и енергически настояваха да се поправи това. Правителството им обещаваше да направи всичко, но ето до днес нищо не се е наредило, но напротив - от ден на ден по-зле става. Ний загубихме доверието към тукашното началство и за силата на комитета и не щем вече да стоим тука, ако щат и да ни позлатят. Ний предпочитаме смъртта, нежели да робуваме под сърбите“.

Разумява се, че аз оборвах всичките точки на оплакванията им: представях им страданията като не толкоз тежки, колкото те мислят; уверявах ги за искреността на тукашното правителство; отдавах недостатъците на неспоразумението и ги уверявах, че в бъдеще всичко ще се поправи. Всичките мои говорения обаче не можаха нито да им повърнат загубеното доверие, нито да ги убедят за поправянето на училището, с една дума, яростта им бе застъпила разума им.

Главната причина, докарала ненадейно избухването на тяхната ярост и причинила общото даване на оставката им, е следната.

Учениците, за работата или без работата, ходили при господин Мустаков. Един ден господин Мустаков вижда сам с очите си един сръбски солдатин до вратата му, турен (от кого?) да гледа и да забелязва кои ученици ходят при господин Мустаков. Онези, които ходили този ден при него, са наказани със затвор за няколко дена. Други няколко ученици, като виждат това, поговорили помежду си да си дадат оставката. Шпионите, които ги чули, известили тутакси на командира. Този не забавя да свика всичките ученици наред и да ги пита въобще кои са онези, които искат да си излязат. Учениците се умълчали отначало, но командирът като захванал да им крещи, да ги заплашва със стреляне, с бой, те изведнъж пристъпили всичките [напред] и си искали оставката. Това като видял командирът, заповядал им да дадат писмен рапорт за причините, които ги накарват на тази постъпка. Учениците излагат тогаз писмено до министъра всичките свои недоволства и свършват, че по никакъв начин те няма да приемат да останат занапред.

Министърът, без да вземе никакви укротителни мерки, без да даде внимание на желанията, които комитетът беше изразил в писмото си № 11 за поправянето на състоянието, и като че той това е чакал, отбира 9 момчета, най-интелигентните и които са се най-старали за въздържанието на тяхното заведение, и като ги нахоква добре, им заповядва да оставят [напуснат] Белград за 24 часа.

Имената на тези момчета са следните: Петър Мешайков, Иван Кършовски, Михаил Танасов, Васил Иванов, Коста Ефтимов, Иван Мънзов, Янко Банков, Тома Панталеев и неговия брат Петър. Моля ви да забележите имената на Янко и Тома, които са между изпъдените, още преди те да пристигнат тука, защото ний пътувахме заедно. От това вий можете да заключите колко справедливо са и другите изпъдени.

Другите ученици, като виждат каква строгост употребява правителството против изпъдените и ги принуждава, като няма вапор, да преминат в Австрия, отдето могат да ги проводят в Турско (казват те), се разлютяват до една невъображаема степен; те си наистина загубили разума.

Като изпъжда тези, министърът заповядва да изпъдят малко по малко и другите българи.

Аз пристигнах тука тъкмо на този пункт, когато вече гореотбелязаните изпъдени ученици щяха да тръгват, и не забавих време да ида да се представя на господин Николич, да му дам вашето писмо и да го моля да употреби всичките възможни и прилични средства за погасяването на този пожар, който не само че унищожава всички планове за югославянството, но и отцепва за дълго време двата народа. Господин Николич ми отряза изведнъж всичките надежди; той ми каза открито, че трябва да се осъдят всичките българи и че няма да се приемат други освен онези, които се покоряват с всичката точност на военната дисциплина. Това ме много учуди от страна на един югославянин, толкоз искрен и ревностен; аз мисля, че щеше да бъде по-добре, ако той беше малко отстъпил за полза на общата идея.

Господин Николич ми каза и следните думи:

„Отначало гърците ни казаха, че и ний не ще да можем нищо да направим с българите; но, че е по-добре да ги поделим. Ний, като съжалявахме вашия злощастен народ, не се склонихме да робува той вечно ту под един, ту под друг народ; но отговорихме на гърците, че ний ще им покажем какво можем всичко да направим с българите. Днес обаче ний виждаме, че гърците са имали право."

Знам, че ще се зачудите на тези думи, защото те и мене много наскърбиха. Но ви моля да бъдете уверени, че това са неговите точни думи, които ни той каза, като се връщахме от министерството. Жал ни е само, че не мога да ви опиша и начина, по който той ги каза, за да им проумеете по-добре важността.

Аз ходих после с господин Мустаков при военния министър, за да молим и него да вземе нужните мерки за укротяването на учениците. Неговите думи ни показаха, че той не е взел под никакво внимание исканията на комитета в писмо № 11. И той ни даде същия отговор, че е решен да изпъди всички ученици: „Аз искам да имам войници съвършено покорни и подчинени на военните закони и никак не приемам хора, които да се занимават с вестници и с политика". Ний го помолихме да изпъди сержанта, който прави големи злоупотреби против учениците, но без да сполучим. Всичкото, което ний сполучихме в тази наша първа визита, беше да се приемат пак назад Янко и Тома, да останат при онез ученици, които биха се покорили на законите и да останат занапред. Невероятно е обаче, че ще се намерят ученици, които да останат под таквиз условия.

Ний като видяхме, от една страна, постоянството на всичките ученици да си излязат, и, от друга страна, постоянството на Министерството да не взема укротителни мерки и да иска да ги изпъди, ако не се съвършено подчинят на дисциплината, изнамерихме за добро да дадем имената на по-вироглавите помежду учениците, които подбуждат другарите си на постоянство, на министъра и да го молим да изпъди по-първо тях, за да можем да уговорим другите да влязат в здравия разум. В същото време мислехме да действаме и пред министъра, за да направи някои отстъпки, които биха улеснили нашата мисия пред учениците.

Може да ви е криво, като сме предложили да се изпъдят по-твърдоглавите, които не разбират никак от дума. Нашето споразумение беше наистина да не се пуска никой от тях, но ний трябваше да изберем от две злощастия по-малкото: вместо да се изпъдят всичките ученици, ний помислихме да подействаме да се задържат по-многото от тях, ако е възможно. Може да мислите, че е трябвало да се употреби военна сила, за да се задържат всичките в училището. Правителството никога не се би склонило на това, в противен случай в яростта си учениците биха се защитавали до смърт; самите техни офицери свидетелстват за това, и то би повече повредило постигането на общата цел. Никой друг начин освен добрината не може да се употреби с тях; а добрината не е никак приета от началниците, както и от министъра. Затова всичките разумни тукашни хора не одобряват тази постъпка на правителството.

Ний мислим, че засега оттук е вече всичко свършено; ний няма обаче да престанем да се стараем до последен час за поправлението на това положение, ний ще употребим всичките средства, които имаме подръка, за да уталожим, от една страна, учениците, а от друга, да добием някои отстъпки от правителството. Ний ви молим обаче в същото време да вземете там, колкото по-скоро е възможно, всичките мерки, които ще намерите за добри, за да се предотвратят злощастията, които отчаянието на тези войници би ги възбудило да направят; ний не знаем дали познавате какви работи са тези человеци в състояние да направят!

Вий ми бяхте говорили един ден за едно също военно училище в Русия. Господин Колони (казват учениците), като изповядал сам, че е добре опознал, че от тукашното правителство нямало вече никаква надежда, им обещал да издейства до Възкресение да се възстанови на друго място едно също заведение, [къ]дето те ще се преместят. Това не ще да бъде никак зле.

Това е днешното положение на работата; ний сме уверени, че вий и особено господин Колони, който е сам видял началото на тяхното размътване, ще познаете лесно важността на това злощастие и ще вземете предварително мерки. Колкото от наша страна, ний всякак ще се стараем да задържим тука по-голямата част от учениците, поне привременно; не можем обаче да ви дадем никакво уверение, че ще сполучим желанието си, а най-много, като виждаме колко е присърце на тукашните да съдействат и да отстъпят нещичко за постигането на това укротяване.

Приемете, господа, уверението за моята безкрайна преданост.

Гр. Д. Начович

Моля ви, като приемете от Болград 20 (лири австрийски - б.р.) за Тома Панталеев, дето са били с грешка проводени, да ми ги проводите до мене през господин Йордан Попович, ако няма през другаде.

Същия

Из частния арх. на Ив. Ев. Гешев

БЕЛЕЖКИ

1. Хр. Георгиев.

2. Някои от нашите легионери в Белград се видели принудени да изоставят Легията, преди тя да бъде разпусната със заповед от сръбското правителство.

(Следва)