(За работата за забрана и премахване на противопехотните мини)
Международната кампания за забрана на противопехотните мини (International Campaign to Ban Landmines – ICBL) e глобална коалиция от неправителствени организации, обединени около идеята за пълна забрана на противопехотните мини. Кампанията е създадена през 1992 г. и се превръща бързо в един от най-успешните примери за международно гражданско движение, което успява да промени международното право и да постави хуманитарните последици от войните в центъра на световното внимание.
ICBL работи за прекратяване на използването, производството, складирането и трансфера на противопехотни мини, както и за унищожаването на съществуващите запаси. Кампанията настоява за разминиране на засегнатите територии и за предоставяне на медицинска, социална и икономическа подкрепа на жертвите на мини. Тя обединява стотици организации по света, които действат чрез дипломатически инициативи, публични кампании, изследвания и партньорства с правителства и международни институции.
Противопехотните мини са едно от най-тежките хуманитарни наследства на въоръжените конфликти. Те остават активни десетилетия след края на военните действия, като ежегодно причиняват хиляди жертви, предимно сред цивилното население. Според международни оценки милиони мини продължават да бъдат заровени в десетки държави, което прави цели региони необитаеми и блокира икономическото развитие.
Най-значимото постижение на кампанията е Договорът от Отава, подписан през 1997 г., който забранява използването, производството, складирането и трансфера на противопехотни мини. Този договор е пряк резултат от усилията на ICBL и е исторически пробив в международното хуманитарно право. Той задължава държавите да унищожат запасите си от мини, да разминират засегнатите територии и да оказват помощ на пострадалите.
През 1997 г. Международната кампания за забрана на противопехотните мини и нейната координаторка Джоди Уилямс получават Нобеловата награда за мир. Нобеловият комитет подчертава изключителната роля на кампанията за постигането на бърз и ефективен международен договор, както и за значението на гражданското общество в процеса на глобалното разоръжаване. Наградата е признание за усилията, които спасяват хиляди човешки животи и предотвратяват бъдещи трагедии.
След 1997 г. ICBL продължава активно да следи изпълнението на Договора от Отава, да публикува ежегодния доклад „Landmine Monitor“ и да работи срещу използването на мини в държави, които все още не са се присъединили към договора. Кампанията остава ключов фактор в борбата за свят без противопехотни мини и за защита на цивилното население в конфликтните зони.
До известна степен е по-лесно за нас да проучим учението на Павел, отколкото учението на Исус. Защото в случая с Павел имаме негови книги. Исус, както знаем, не е писал никога нищо. Павел, напротив, е писал и неговите послания са достигнали до нас. Въпреки това съществуват немалко трудности при изучаването на живота и посланията на Павел.
Псевдоепиграфите на Павел
Терминът „псевдоепиграф“ означава буквално „лъжливо писание“. Той е синоним на по-употребяваната дума „фалшификат“. Така се наричат съчиненията, които са приписвани погрешно на някоя известна личност. Например, ако аз напиша книга под името Хенри Дункелмайер, това ще бъде псевдоним. Ако обаче се захвана да пиша под името Стивън Кинг или Барак Обама, това ще бъде фалшификат. Ще предявявам претенции за името на известна личност, след като съм в действителност някой друг.
Подобни неща се случват понякога в наши дни и много по-често се случвали в древността, когато разпознаването на фалшификата било много по-трудно. Много хора дори не умеели да четат. А още по-малко хората можели, четейки внимателно, да разберат, че ги мамят.
Когато в древността фалшификатът бивал разобличаван, винаги го осъждали като лъжа и литературна измама. Но въпреки това авторите пишели фалшификати. Имаме множество подобни примери в езическата, християнската и юдейската литература. Хората, които създавали фалшификати, не били водени непременно от лоши подбуди. Почти всеки би се съгласил, че има случаи, в които лъжата е уместна. Много хора в древността, както и днес, вярвали, че ако може да се постигне с лъжа по-голямо благо, това оправдава измамата.
Още през XIX век учените разбрали, че някои от книгите в Новия Завет, приписвани на Павел, най-вероятно не са написани от него, а от други автори. Изследователите на Новия Завет предпочитат да ги наричат „псевдоепиграфи“, за да избегнат негативните конотации, свързани с думата „фалшификат“. Но независимо как ги наричаме, те вероятно са били написани от автори, които искали да бъдат мислени за Павел. Посланията на Павел се делят на три групи: А) Пастирски послания — двете послания до Тимотей и посланието до Тит. Повечето изследователи са убедени, че те не са написани от Павел. Б) Девтеропавлинистки послания — до ефесяните, колосяните и Второто послание до солунците. За тези три книги има много спорове, но мнозинството от изследователите все пак смятат, че не са дело на Павел. В) Послания, които несъмнено принадлежат на Павел — това са останалите седем: до римляните, две до коринтяните, до галатяните, до филипяните, Първото до солунците и до Филимон. Освен тези седем книги, няма други послания на Павел. Нищо от написаното от него не излиза извън рамките на Новия Завет. В тази глава ще разгледаме само тези седем послания, защото няма смисъл да изучаваме учението на Павел чрез произведения, които не е писал. Останалите послания ще разгледаме в глава 13, където частично ще обсъдим защо изследователите отричат авторството на Павел.
Случайност на посланията
Дори ако ограничим кръга от текстове до седемте, които несъмнено принадлежат на Павел, това пак не решава нашите проблеми. Друг проблем е, че посланията на Павел са „случайни“. Нямам предвид, че Павел ги е написал случайно. По‑скоро, че всяко от тях е написано по конкретен повод. Почти всички послания са адресирани до църкви, които Павел е основал преди това, и са свързани с различни проблеми: появили се в тях лъжеучения, въпросът за безсмъртието, етични или доктринални спорове. Павел пишел своите послания, за да се справи с тези проблеми, когато възникнела необходимост.
Това обстоятелство затруднява тълкуването. Защото не знаем причината, която е накарала Павел да вземе перото. Можем само да се опитаме да я възстановим по текста на посланието. Както вече видяхме, трудно е да се тълкува правилно един текст, ако не познаваме контекста. Нещо повече, тъй като всички послания на Павел са написани по конкретен повод, това означава, че много неща, които са били изключително важни за него, не е споменавал никога в послания, защото не се е появявал подходящ случай. Затова не можем да смятаме, че с четене на посланията ще научим всичко, което е било важно за Павел. За множество първостепенни неща той просто не говори.
ОТСТЪПЛЕНИЕ
Други източници за живота на Павел
Точно както от I век до Средновековието възниквали множество легендарни разкази за живота на Исус, се появявали и много повествования за живота на Павел и другите апостоли. Най-ранното от тях е Деянията на Павел и Текла — разказ за жена‑аристократка, покръстена от Павел и трогната от неговата проповед, различаваща се значително от онази, която ще видим в Новия Завет.
Както апокрифите за живота на Исус, тези истории за Павел са важни за нас не с това, което казват за самия човек, а с това, което разкриват за християнството през епохата, в която са били създадени. Същото може да се каже и за написаната през III век фалшива кореспонденция между Павел и Сенека, прочутия философ и наставник на император Нерон. Съставени два века след смъртта и на двамата адресати (убити, според традицията, по заповед на Нерон), четиринадесетте писма трябвало да покажат, че значимостта на Павловите послания е била призната от един от най-великите философи на неговото време. Във второто писмо до Павел „Сенека“ казва, че е поразен от писанията на Павел и иска да ги покаже на императора: „Събрах някои от твоите свитъци и ги подредих в определен ред според това, за което се говори в тях. Също така реших да ги прочета на императора. Ако съдбата бъде благосклонна и той прояви интерес, може би и ти ще можеш да се явиш пред него. В противен случай ще определя ден, в който бихме могли да прегледаме заедно моята работа. Ако беше възможно да правим това безопасно, не бих се заел да чета на императора, преди да се срещне с тебе. Можеш да бъдеш уверен, че не те следят. Прощавай, скъпи Павле.“
Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Gemini 3 и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).
Противникът използва лунната нощ, мъглата през първата половина на деня и постепенно засилва натиска си към юг.
През деня се очертава настъплението на около 2 дружини от к. 84 (Д. Чилибиулуй) край Дунава към с. Сарай; други 2 дружини, също с артилерия, — към с. Балджиу и с. Карапелиг; 1 дружина — от с. Хайдар към с. Махамедча; към с. Куруджа и с. Касимча настъпват също около 2 дружини, подкрепяни с конница и артилерийски огън. Прави впечатление, че противникът през този ден развива силен артилерийски огън. Батареите на конната дивизия, за да подкрепят и закрият своите части, развиват също оживена дейност.
Към 5-6 ч. сл. пл. прикриващите конни части, след като са указали възможното съпротивление, са принудени да се оттеглят зад пехотните окопи. Привечер противникът заема селата Сарай, Балджиу, Карапелит, Мохамедча, Куруджа, Касимча.
Въпреки численото превъзходство на противника и въпреки че вдясно от дивизията противникът се е подал силно към юг, като заема с. Инам-Чешме (№ 1344., от 7.XI.1916 г. 8 ч. 45 м. от началника на Сборната дивизия), началникът на конната дивизия иска да използва естествените качества на заетата позиция и да се задържи на нея, поне докогато това бъде възможно, предупреждава началниците на участъците: да поддържат по-голяма бойна готовност да не би противникът, който е настъпал привечер, да използва лунната нощ и предприеме нощни действия. Да се срещне спокойно и твърдо с огън от близко разстояние и се отблъсне.
(№ 733. и № 735.).
8 ноември
Скоро обаче става ясно, че въпреки естествените преимущества на заетата позиция, но поради това, че тя е прекомерно дълга и слабо заета и може навсякъде лесно да бъде прокъсана, началникът на дивизията заповядва рано сутринта дружината от к. 168. (южно от с. Мохамедча) и ротите и оръдията от к. 252. (Д. Дюлгеру) да се оттеглят в ю.-з. посока и се разположат: първата – на хребета северно от с. Дюлгеру, вторите на к. 170. (източно от с. Дюлгеру). За охранение и разузнаване на десния фланг се оставя 9. конен полк, засилен с 2. конен полк, под общата команда на бригадния командир, полковник Мачев.
Догдето положението към десния фланг е сравнително по-спокойно, срещу левия участък противникът проявява по-голяма дейност. През нощта, след като заема хребета между Ески-Сарай и с. Сарай, прави опит да прехвърли части южно от рекичката, срещу к. 77. Командирът на 6. конен полк, подполковник Стоянов Петър, е принуден да спеши целия полк, като запазва в резерв само 1 полуескадрон.
С получаването на тези сведения, за да се засили 6. конен полк, от Хърсово са повикани ротите и артилерийският взвод и са насочени към к. 96. В Хърсово е изпратен на тяхно място само 1 ескадрон (майор Стоянов Ал.) от 1. конен полк. (№ 26. Е от 10 ч. 20 м. и № 749. от 9 ч. 10 м.).
Лейбгвардейският конен полк, с 1. конна батарея, е насочен в интервала между левия и средния участък, срещу селото Сарай, откъдето противникът също се опитва да застане по левия бряг на рекичката.
Към 12 ч. по пладне противникът, около 3 дружини с артилерия, използва гъстата мъгла, своето числено превъзходство срещу 6. конен полк и пресечената местност южно от с. Ески-Сарай, наближава и атакува спешените ескадрони на к. 77. Конниците възсядат и отстъпват към к. 96., прикривани от картечния ескадрон, който, в упорит бой и стрелба, до последна възможност, оставя 1 картечница на противника.
Към 3 ч. сл. пл. ротата от 8. пех. полк, която заема к. 96., се отдръпва на изток на к. 116.; към същото време и гарнизонът на Хърсово пристига на к. 143., югоизточно от Кади-Кашла – положението в левия участък се закрепва временно.
Дивизията обаче има и десния си фланг открит и обхождан от противника. 5. конна бригада води бой на к. 170. срещу противник, който успява да заеме к. 252, западно от с. Касимча и к. 206 югозападно от същото село. По на юг силни неприятелски конни части настъпват от с. Сара-Гьол за с. Картал, техните разезди достигат с. Качамак и с. Римнику.
При това положение от щаба на дивизията се вземат мерки да се проучи за заемане една нова позиция, по на юг, на линията на пехотните авангарди, при с. Капуджи и Д. Тепе (к. 185).
Към 4 ч. сл. пл. се отдава оперативна заповед № 35., която урежда оттеглянето на конната дивизия на новата линия за отбрана: к. 209. (Д. Инширателе), к. к. 165., 106. (могила Драгайка).
В армията е донесено за положението и за решението на началника на дивизията: „през нощта дивизията да се отдръпне на посочената по-горе линия“. (№ 27. Е, 8.XI.1916 год., 4 ч. сл. пл.).
В отговор на това донесение от командуващия III армия се получава, в 6 ч. 25 м., следната заповед:
„В случай че противникът продължава да насяда с превъзходни сили, дивизията трябва да спъва неговото настъпление на всяка крачка. След като това стане невъзможно предвид силен напор на противника, дивизията постепенно да се оттегли на линията на пехотните авангарди, пред главната позиция, където ще трябва да укаже най-сериозно съпротивление, за да се даде време на дивизиите свободно да си вършат окопаването. Пехотните части и артилерията с картечниците да се оттеглят на линията к. 90 ю.и. от с. Гиздарещи, с. Капуджи, к. 209 (Д. Инширателе), където заедно с авангарда на 4. дивизия, под общото началство на полковник Габарев, да укажат сериозно съпротивление. По един конен полк да се изпрати при авангардите при Капуджи и Д. Тепе (к. 185). Останалите конни полкове да се групират в района: с. Ершесек, с. Сатискьой, с. Чатал-Орман.
Началникът на 1. конна дивизия да се разпореди да се рекогносцират проходите през телената мрежа за евентуално групиране при Карол I“. № 7675.
Въз основа на тази заповед по усилената конна дивизия се отдава оперативна заповед № 39., според която отстъплението, което трябва да започне днес в 7 часа сл. пл., има да се извърши както следва:
„§ 2. а) Конницата, с конните батареи, под мое началство, ще продължава да разузнава и задържа противника пред фронта на пехотните части от Дунава до пътя Кулели, с. Сара-Гьол.
След като между противника и нашите пехотни части не остане поле за действие на конницата, конната дивизия ще се оттегли в района на с. Ершесек (2. конна бригада), с. Сатискьой (5. конна бригада), като остави в разпореждането на:
1) Началника на авангарда при с. Капуджи (полковник Габарев).
а) Лейбгвардейския конен полк, който да поддържа връзка с авангарда при Д. Тепе (к. 185.) до к. 214. (Хаджи-Байрам-Тепе) и да охранява вляво до Дунава.
б) 1, 2, 3. конни батареи, които ще бъдат с 1. 2. и 5. конни бригади в посока к. 168., 143. и 176. (източно от с. Картал) и на които полковник Габарев да определи място на позицията си.
2) Началника на авангарда при Д. Тепе (к. 185.)
а) 1. конен полк, който да поддържа връзка вдясно с 3. конен полк, придаден към Сборната дивизия на линията с. Шеремет, к. 195 (Буюк-Кожалак-Тепе) и вдясно с Лейбгвардейския конен полк к. 214. (Хаджи-Байрам-Тепе).
б) Пехотата, полковник Габарев, с 8. пех. полк, 7, 1/47. пех. дружини, с 3., 6. и 9. пеши картечни ескадрони, 2/2. полска с.с. батарея, а впоследствие с Л. Гв. конен полк и 1, 2, 3. конни батареи, да влезе в подчинение на началника на 4. Преславска дивизия, като продължи да се окопава на посочената с оперативна заповед № 38 линия, където да укаже упорна съпротива на противника. Да разпореди да се изучат проходите през телената мрежа на главната позиция за евентуално оттегляне на частите.
§ 3. Аз ще бъда с ядрото на конницата към к. 168. (ю.з. от с. Дюлгеру)“.
Началник 1. конна дивизия:
(п) Генерал-майор Колев
Началник-щаба:
(п) Полковник Кисьов.
Привечер частите започват и през нощта завършват отдръпването си, необезпокоявани от противника.
За охрана на левия фланг и наблюдение на Дунава е оставен 6. конен полк.
Пехотата се разполага: подполковник Динев, с дружина от 8. пех. полк и 2/2. п.с.с. батарея, на фронта к. 209 до к. 165; майор Ванков с 1/4. дружина и полубатарея от 4/15 п.с.с. батарея, при к. 165., до шосето с. Еркесек – с. Сарай; майор Стойков с 2/8. пех. дружина, 2 роти от 1/7. дружина, 3., 6. и 9. пеши картечни ескадрони – от к. 189 до к. 121 с отбранителната застава на к. 106.; майор Дечев с 4/8. пех. дружина – на 1 км в отстъп зад дружината на полковник Цанев.
9 ноември
Скица № 17
Настъплението на противника продължава предпазливо в този ден, като натискът му е все по-силен и смел срещу левия фланг на конната дивизия, с посока к. 111, к. 143., с. Муслу, с. Тикилещи. В тази посока противникът настъпва с около 3 дружини с артилерия и привечер успява да изтласка конните части и заеме тези села.
По на изток той заема к. 142., к. 168, с. Дюлгеру, откъдето насочва части по на юг, като през този ден вкарва повече артилерия.
Създава доста грижи за началника на дивизията и щаба му донесението на разезд от 1. конен полк, изпратен към с. Топалу, с което съобщава: „за нападението върху поста от 2. рота на 48. пех. полк при с. Топалу, от 9 човека; на поста 6 изчезнали; също и постът на к. 106. (могила Драгайка) бил нападнат; нашата рота напуснала селото и се окопала на к. 85“. Наредено е от началника на дивизията да се провери това донесение и се засили охранението.
За действията през деня и добитите сведения се пращат в армията следните донесения, които добре изясняват положението:
Командуващия армията
От действията на противника днес се вижда, че той продължава да настъпва по-енергично и с повече сили с десния си фланг, опирайки фланга си на р. Дунав. Днешното разузнаване установява: 1) Около 2 дружини руси настъпват по направление к. к. 116-143-111-90, западно от с. Муслу-Бей, като привечер достигнаха с предните си части средата между к. 90 и 111. 2) Друга дружина достига с. Муслу – к. 143. 3) В участъка к. к. 142-168 (североизточно от с. Муслу) настъпват слаби пехотни части, отделни взводове и роти. 4) Пехотни групи се прехвърляли от Д. Дюлгеру към к. 176. 5) Към 3 ч. сл. пл. 4 ескадрона настъпиха по долината на с. Касимча и били спрени с огън при к. 176., източно от с. Картал. 6) Противникът днес поддържа настъплението си с повече артилерия; установени са: по една батарея при к. к. 96. и 116., южно от с. Сарай, при к. 168., южно от с. Дюлгеру и 4. батарея на път за с. Карапелит. 7) Към 2 ч. сл. пл. един неприятелски конен полк с една конна батарея се спуснал от к. 173. към с. Карапелиг. 8) Забелязано е прехвърляне на румънски части с лодки при гр. Хърсово. Дебаркиралите части се оценяват досега на около 1-1 ½ роти.
През днешния ден пехотата се оттегли на позицията на авангардите, където удължи позицията вляво и вдясно и се укрепи; конницата с конните батареи задържаше напредването на неприятелските вериги, като често ги принуждаваше да се спират. През нощта конницата ще поддържа контакта с противника. Трябва да отбележа, че гъстата мъгла, която покрива полето заран, почти до 11 часа, помага на противника да се приближава към нас, ненаказан с огън и затруднява разузнаването и маневрирането ми, ето защо полезни за нас действия започват едва след този час. (№ 167 Б., от с. Сатискьой, 9.XI.1916 г., 5 ч. 30 м. сл. пл.
Началник на 1. конна дивизия:
(п) Генерал-майор Колев).
Твърде бързо.
Командуващия III армия, копие
н-ците 4. и Сборната дивизии.
Разездът, изпратен от 1. конен полк към с. Топалу, донася, че на мястото, където са били изненадани постовете от 48. пех. полк, при к. 106, са намерени руски патрони; 6 души от изчезналите 9 са се завърнали; по тяхно казване другите били отвлечени. Същият разезд донася, че привечер противникът в състав около дружина атакувал заставата от 7. п. полк на к. 106 и заставата се оттеглила към юг. Ротата от 48. п. полк с двете оръдия получила заповед да се оттегли към с. Топалу.
Противникът е заел привечер с. Муслу-бей и с. Текилещи. В 4. 30 м. сл. пл. една батарея, 4 оръдия, с два взвода пехота, е настъпила от с. Дюлгеру за Картал. В 3 ч. 45 м. сл. пл. 2 роти с 3-оръдейна батарея се насочили от к. 115. към к. 143. Друга батарея от 6 оръдия, след поправка на моста на с. Дюлгеру, се насочва към к. 168. и к. 142. Противникът с около 3 роти продължава да се окопава на к. к. 142., 168. и 170. На к. 206. един неприятелски ескадрон е атакувал вляво и разпръснал нашите разезди. По-късно, в 5 ч. 10 м. сл. пл., 1 конен полк от к. 176. настъпил към юг и изчезнал в дола, след него се появили 2, после още една пехотна рота, всички настъпили към юг и изчезнали в дола. (№ 751 от с. Сатискьой, 9.XI.1916 г., 10 ч. 45 м. сл. пл.
Началник на 1. конна дивизия:
(п) Генерал-майор Колев).
Твърде бърза.
Командуващия III армия – копие
н-ците 4. и Сборната дивизии.
Конният полк, който от два часа след пладне (донесение 167. Б) с една батарея влезе в Карапелит, в 4 ч. 10 м. сл. пл. е влязъл в с. Дюлгеру. В 5 ч. 20 м. една рота с два конни взвода се насочва от с. Дюлгеру към к. 206. Противникът продължавал да се окопава (6 ч. 20 м. сл. пл.) на к. к. 142., 168. и 170. с около 3 роти. Към 6 ч. 15 м. срещу нашия разезд се е явил един румънски разезд, въоръжен със сабли. От заловен пленник от 244. п. полк, 61. дивизия, се установява, че армията, действаща срещу нас, била съставена от Сибирския корпус (2 дивизии) – от 115. и 61. дивизии, всичко 4 пехотни дивизии, плюс една конна дивизия – руска и слаби румънски пехотни, конни и артилерийски части. Тази нощ полкът им се готвел да настъпи към с. Картал. (№ 752., от с. Сатискьой, 9.XI.1916 г., 11 ч. 30 м. сл. пл.
Основната причина беше, че Володка Боков си беше накривил малко шапката. Иначе, разбира се, не би тръгнал да върши такова престъпление. Беше си пийнал човекът.
Ако искате да знаете, точно преди влака Володка Боков изпи едно шишенце ериванска, че и биричка добави. А колкото до яденето — изяде една ловджийска наденичка. Нима това е ядене? Е, и хвана го момчето. Защото се получава силно отровен състав. И главата започва да ти се върти, и в гърдите ти назряват разни идеи, и ти идва мерак да се изперчиш пред уважаемата публика.
Та седна Володя във влака и започна малко по малко да се проявява. Казва, че е такъв човек, на когото всичко му е позволено. И даже народният съд, ако се наложи нещо, винаги ще се застъпи за него. Защото неговият — нека публиката знае — произход е с отлична характеристика. И родният му дядо бил пастир на крави, и майка му била най-обикновена жена...
И ето че Володка си чеше езика, такава муза му дойде, прииска му се да се похвали... А точно срещу него се оказва някакъв гражданин. С памук в ухото, облечен чисто, не без комфорт. И му казва: — Ти — казва — поприказвай още малко и ще те приберат на първата спирка. Володка отговаря: — Ти моето самосъзнание не закачай. Мене не могат да ме приберат заради произхода ми. Каквото щеш да направя — за всичко ще има прошка.
Е, такава муза му дойде. Пиян човек.
А публиката взе да изразява недоволство по този повод. Пък онези, дето са най-отровни, започнаха да го подкокоросват. И един такъв, със синя фуражка, душица подла, вика: — А ти — вика — миличък, вземи го строши това стъкло на сол, а ние — вика — дай да видим: ще те приберат ли, или няма да ти се случи нищо. Или — вика — още по-добре, стъклото не пипай, а спри влака с тая ръчка... Това е спирачка...
Володка вика: — С коя ръчка? Ти — вика — паразит такъв, се изразявай по-точно.
Онзи със синята фуражка отговаря: — Ами ето с тая. Това е спирачката „Вестингауз“. Дръпни я наляво, насам.
Публиката и гражданинът с памука в ухото започнаха, разбира се, да озаптяват подстрекателя. Демек, срамота е да внушаваш трезви идеи на подпийнал човек.
А Володка Боков стана и дръпна ръчката наляво.
И тук всички изведнъж онемяха. Сред пътниците настъпи пълно мълчание. Само се чува как тракат колелетата. И нищо друго. Онзи със синята фуражка само ахна.
— Ох — вика, — холера, спря го значи... — Тук мнозина наскачаха от местата си. Онзи със синята фуражка тръгна да излиза на перона — да не си навлече беля. Пътниците не го пуснаха.
Този с памука в ухото казва: — Това е хулиганство. Сега влакът ще спре... Транспортът се износва от това. Освен това има закъснение.
Володка Боков се уплаши малко. — Дръжте — вика — този със синята фуражка. Заедно ще лежим. Той ме подкокороса.
А влакът междувременно не спря изведнъж. Публиката вика: — Не може влакът да спре изведнъж. Макар да е крайградски, след спирачката му се полага пробег — двадесет и пет сажена. А по мокри релси и повече.
А влакът междувременно върви ли, върви. Изминаха цяла верста — нищо не подсказва, че ще спре. Онзи с памука в ухото вика: — Спирачката май — вика — това де... повредена е.
Володка вика: — Нали ви казвам: нищо няма да ми направят. Видяхте ли сега? И седна. А на спирката излезе на перона, освежи се малко и се прибра у дома трезвен като репичка.
Тефи, Надежда Александровна Бучинская (по баща Лохвицкая), дебютирала сравнително късно – през 1901 г., когато била вече над 25 години. Тя смятала за неприлично да публикува, докато нейната сестра Мира Лохвицкая, романтична поетеса, починала млада от туберкулоза, дърпала към себе си цялата семейна литературна слава.
Тефи публикувала винаги под псевдонима, който заимствала от стара английска приказка. И незнайно защо той прилепнал към нея така, че никой не наричал вече по друг начин тази напълно сериозна, тъжна и дори в някои отношения трагична жена. Но както пише самата тя в своите спомени за семейство Мережковский: мина доста време, преди да спра да бъда за тях „тази Тефи“ и да стана просто Тефи.
Тефи
Когато попитали Николай II кои литератори би искал да покани за участие в честванията на 300-годишнината на династията Романови или да бъдат поместени в съответния юбилеен сборник, той отговорил: „ Не е нужен никой друг, само Тефи“. Тя била любимата авторка на Николай, любимата авторка на Бунин, в съветска Русия също я ценели твърде високо, защото нейните сборници продължавали да се преиздават в издателство „ЗИФ“ („Земя и фабрика“), без това да ѝ носи нито копейка. Разбира се, към тях се добавяло задължителното предисловие за това как някога имало подобна изобличаваща сатира, а всъщност сатирикът изобличавал единствено себе си, защото бил дребен буржоа. И сега, след революцията, има вече друга, наша, съветска сатира, но може да се погледне към старата с леко чувство на носталгия и снизхождение.
Трябва да кажем, че хуморът на Тефи е напълно самобитен, точно както бил самобитен целият хумор на „Сатирикон“, основан от Аркадий Аверченко. Аверченко успял да привлече за сътрудници най-даровити хора, включително, между другото, и Маяковский, който въпреки целия си нонконформизъм и протест срещу обществото, публикувал съвсем охотно в това популярно буржоазно списание. Вярно, без разбивка на стъпала, там поискали от него поне приличен стихотворен вид. Тефи, Саша Чорний, Аркадий Бухов, Куприн с неговите пародии, практически всички най-значими поети, дори Бунин понякога и, разбира се, Грин със забележителните си разкази – всички намирали при Аверченко хонорар и гостоприемен подслон. Той успявал да въвлече всички в живота на най-доброто и главно руско списание, не просто сатирично или хумористично, а чисто литературно. Но в какво се състояла принципната новост на Аверченковата сатира? За това е писано много малко. Мнозина, впрочем, отбелязват, че през тази епоха, когато в литературата властвали мрачността, убийствата и болната еротика, а в хумористиката единствената позволена тема била тъщата, Аверченко внесъл изведнъж в литературата запаса от своята южна, харковска, прекрасна жизнерадост. Когато попитах веднъж Фазил Искандер, също южняк, защо руските сатирици и хумористи, започвайки от Гогол, са все южняци, дошли на север, той отговори много справедливо: „А какво друго му остава на един южняк, дошъл оттам, където всички се радват един на друг, тук на север, където всеки среща другия с болезнена гримаса? Хуморът се превръща тук в единствената самозащита.“
Трябва да кажем, че хуморът на Аверченко е наистина вид самозащита. Ще рискувам да отбележа, че това не е социален, нито ситуативен, нито дори словесен хумор, това е онтологичен хумор, бих се осмелил да го нарека хумор на абсурда, защото на съмнение и осмиване са подложени основите на битието. И Тефи се вписа много добре в тази среда. Защото Тефи пише за това как всъщност всичко е смешно, как всичко е абсурдно. Колко жалки и абсурдни са опитите на глупачката да изглежда като демонична жена или на бездарника да мине за талант. Тя едновременно осмива и съжалява човешката природа, която вечно се надува и се превзема, вместо да чувства дълбоко и искрено.
За да демонстрирам стила на Тефи, това, което Саша Чорний наричал тайна на смеещите се думи, ще цитирам може би единствения ѝ разказ, който се побира целият в две минути четене и който ни разкрива онази удивителна смесица от сарказъм, лека погнуса, насмешка и любов, която живее в нейните произведения. Това е знаменитият ѝ разказ „Ловкост на ръцете“:
„На вратата на малката дървена барака, в която през неделните дни местната младеж танцуваше и изнасяше благотворителни спектакли, се перчеше дълъг червен афиш: „Пътьом, по желание на публиката, сеанс на най-грандиозния факир на черната и бялата магия. Най-поразителни фокуси като изгаряне на кърпа пред очите ви, изваждане на сребърна рубла от носа на почитаемата публика и прочее неща в разрез с природата“.
От страничното прозорче се подаваше една глава и продаваше печално билети. Дъждът валеше от сутринта. Дърветата бяха мокри, подпухнали, обливаха се със сив ситен дъжд покорно и не се отръскваха. Току пред входа една голяма локва бълбукаше с мехурите си. Бяха продадени билети само за три рубли. Започна да тъмнее. Печалната глава въздъхна, скри се и от вратата изпълзя малък проскубан господин на неопределена възраст. Придържайки с две ръце яката на палтото си, той вирна глава и огледа небето от всички страни.
– Нито един пробив! Всичко е сиво! В Тимашево – провал, в Шчигри – провал, в Дмитриев – провал... В Обоян – провал... Къде не е провал, питам? На съдията е пратена почетна покана, на кмета е пратена, на господин полицейския началник... Отивам да пълня лампите.
Той хвърли поглед към афиша и не можеше да откъсне очи.
– Какво им трябва още? Цирей на главата ли?
Към осем часа започнаха да се събират. На почетните места или не идваше никой, или пращаха прислужниците. На правостоящите места дойдоха някакви пияни и веднага започнаха да заплашват, че ще си искат парите обратно. Към девет и половина стана ясно, че повече няма да дойде никой. Тези, които вече седяха, ругаеха силно и недвусмислено, да се отлага повече беше просто опасно. Фокусникът навлече дълъг сюртук, който с всяко следващо турне му ставаше все по-широк, въздъхна, прекръсти се, взе кутията с тайнствените принадлежности и излезе на сцена. Няколко секунди той стоеше и мислеше мълчаливо:
„Приходи четири рубли, керосинът – шест гривни, наем за помещението – осем рубли. Синът на кмета е на почетно място – нека седи, но как ще си тръгна и с какво ще се храня, питам? Защо е празно? Аз бих се втурнал на тълпи за такава програма.“
– Бррраво! – изрева един от пияните. Фокусникът се сепна. Запали свещ на масата и каза:
– Уважаема публика! Позволете ми да започна с едно предисловие. Това, което ще видите, не е чудо или някакво магьосничество, което е противно на нашата православна религия или е забранено от полицията. На света изобщо не съществуват такива неща. Не! Далеч не е така! Това, което ще видите, не е нищо друго, освен ловкост на ръцете. – Давам ви честна дума, че тук няма да има никакво магьосничество. Сега ще видите появата на твърдо сварено яйце в напълно празна кърпа.
Той порови в кутията и извади свита на топка пъстра кърпа. Ръцете му трепереха.
– Благоволете да се уверите, че кърпата е съвсем празна. Ето, разтърсвам я.
Той разтърси кърпата и я разпъна с ръце.
„От сутринта едно хлебче и чаша чай без захар. А утре какво?“ – мислеше той.
– Може да се уверите, че тук няма никакво яйце.
Публиката се размърда и изведнъж един от пияните избоботи:
– Лъжеш! Ето го яйцето.
– Къде? Какво? – стъписа се фокусникът.
– Към кърпата е завързано с връв!
– От онази страна! – закрещяха гласове. – На свещта прозира!
Смутеният фокусник обърна кърпата. Наистина, яйцето висеше на една връв.
– Ех, ти! – обади се някой вече добродушно. – Трябваше да застанеш зад свещта, така нямаше да се вижда. А ти се изтъпани отпред! Така, братко, не бива.
Фокусникът беше блед и се усмихваше накриво.
– Така е – каза той. – Аз, впрочем, предупредих, че това не е магьосничество, а ловкост на ръцете. Извинете, господа... – гласът му секна и затрепери.
– Добре де! Карай нататък!
– Да пристъпим към следващото поразително явление, което ще ви се стори още по-удивително. Нека някой от почитаемата публика ми даде носната си кърпа.
Публиката се стесняваше. Мнозина извадиха кърпите си, но след като ги поогледаха внимателно, побързаха да ги скрият. Тогава фокусникът се приближи към сина на кмета и протегна трепереща ръка.
– Аз, разбира се, бих могъл да взема и моя кърпа, защото това е напълно безопасно, но вие може да си помислите, че съм подменил нещо.
Синът на кмета даде своята кърпа и фокусникът я разтърси.
– Моля, уверете се – напълно здрава кърпа.
Синът на кмета гледаше гордо към публиката.
– Сега вижте, тази кърпа стана вълшебна. Свивам я на тръбичка, поднасям я към свещта и я запалвам. Гори. Изгоря целият ъгъл. Виждате ли?
Публиката проточи врат.
– Вярно! – закрещя пияният. – Мирише на изгоряло.
– А сега ще преброя до три и – кърпата пак ще бъде цяла. Едно! Две! Три! Благоволете да се уверите
Той разпъна гордо и ловко кърпата.
– А-ах! – ахна публиката.
По средата на кърпата зееше огромна изгоряла дупка.
– Брех! – каза синът на кмета и изсумтя. Фокусникът притисна кърпата до гърдите си и заплака.
– Господа! Почитаема публика... Никакъв приход!... Дъжд от сутринта... Където и да отида, навсякъде. От сутринта не съм ял... не съм ял – само хлебче за една копейка!
– Ама ние нищо! Бог да е с тебе! – викаше публиката
– Да не сме зверове! Господ да е с тебе.
Фокусникът хълцаше и бършеше носа си с вълшебната кърпа.
– Четири рубли приход... наемът – осем...
Някаква жена изхлипа.
– Стига толкова! О, Господи! Душата ми преобърна! – викаха отвсякъде.
На вратата се промуши глава с мушамена качулка.
– Какво е това? Разотивайте се по домовете си!
Всички станаха, излязоха, запляскаха по локвите.
– Вижте какво ще ви кажа, братчета – проговори изведнъж ясно и звънко един от пияните.
Всички се спряха.
– Ето какъв подъл народ се е навъдил. Хем ти отмъква парите, хем ти преобръща душата. А?
– Търкал! – избоботи някой в тъмнината.
– Точно така, търкал. Кой е с мене? Хайде! Народ без никаква съвест... Пари са броени, не са крадени... Сега ще ти покажем! Жживо...“
Именно това „Живо“ с две „ж“, това „Търкал! – избоботи някой в тъмнината“, това „яйце, завързано за кърпата с връв“ – това е тайната на смеещите се думи, много тънка стилистично игра, която не се разкрива веднага. Ясно е, че Тефи съвместява и комбинира съвсем свободно думи от абсолютно различни езикови пластове, неологизми, канцеларизми, някакви мили детски вулгаризми. Всичко това у нея образува единен горещ поток. Но прелестта не е, разбира се, в тази лексикална игра, която на всеки талантлив автор след Чехов би трябвало да се отдава много по-лесно. Прелестта е в особения поглед към живота, който Тефи притежава. Именно в удивителното съчетание на лека погнуса, защото всички наоколо са глупави, и на най-дълбоко състрадание. Тефи е написала много неща и най-сериозните ѝ текстове се появили по време на емиграцията. Защото там се появили повече поводи да жалиш всички и при все това да ги презираш. Разбира се, най-добрата книга за руската емиграция е сборникът с нейни фейлетони „Городок“ („Градчето“), където градчето, дало заглавието на книгата, е прелестна характеристика на руския Париж, малко градче вътре в огромния Париж, която остава абсолютно справедлива и в наши дни, но с тази разлика, че днес мнозина живеят като емигранти в собствената си страна. Чувстват се по същия начин не на своето място. Водят същите вечни разговори: „Ке фер? Фер-то ке?“. Именно от Тефи влязло в употреба това „фер-то ке?“ [1]. Това общо отсъствие на почва под краката и невъзможността да се установи някаква комуникация вътре в самотата стига у героите на Тефи дотам, че се привързват към една муха, привързват се към парче червен восък, изнесено от Русия, и този невидим тайнствен приятел е през целия живот до човека, а сега изведнъж се е изгубил. Ето този апотеоз на самотата, когато ти липсва мухата, към която си се привързал, само Тефи би могла да го опише. Практически всички запазени мемоарни свидетелства за нея, който и да ги пише, дори най-жлъчни хора, я описват като ангел. И затова, когато мислим за последните ѝ години, отровени и от болестта, и от бедността, трябва да признаем с ужас, че тази жена е била вероятно най-мъжественият и сдържан човек сред цялата емиграция. Не сме чули от нея нито една лоша дума. Като се разделила с дъщерите си, които живеели отделно и живеели съвсем друг живот, отдавна разделила се с мъжа си, преживяваща в общи линии без постоянни доходи, от емигрантски фейлетони и редки публични четения, Тефи била една от малцината, които нито за секунда не се поддали на изкушението да се върнат. Когато през 1945 г. на всички емигранти било върнато с широк жест гражданството, сталинският емисар Константин Симонов почти убедил Бунин да се върне, но дори не се опитал да убеждава Тефи. Защото на всички от самото начало им било ясно, че е стилистично несъвместима със съветската власт.
И за да не завършваме с тъжна нота, нека си поприпомним една малка част от всеобщата история, интерпретирана от „Сатирикон“, един абсолютно гениален текст, в който Тефи е написала най-добрата част: за Рим, Гърция, Асирия и изобщо за Античността, за цялата древна история. Да видим как изглежда това. Между другото, много неща са влезли оттам трайно в езика.
„В Иран живеели народи, чиито имена завършвали на „яни“: бактряни и мидяни, с изключение на персите, които завършвали на „си“. Бактряните и мидяните изгубили бързо своето мъжество и се предали на разнеженост, а на персийския цар Астиаг му се родил внук – Кир, който основал персийската монархия.
Когато възмъжал, Кир победил лидийския цар Крез и започнал да го пече на огън. По време на тази процедура Крез изведнъж възкликнал:
– О, Солоне, Солоне, Солоне!
Това учудило много мъдрия Кир.
– Такива думи – казал той пред приятели – не бях чувал още от тези, които печем.
Той повикал при себе си Крез и започнал да го разпитва какво означава това. Тогава Крез разказал, че го посетил някога гръцкият мъдрец Солон. Желаейки да хвърли прах в очите на мъдреца, Крез му показал своята съкровищница и за да го подразни, попитал Солон кого смята за най-щастливия човек на света. Ако Солон бил джентълмен, той, разбира се, щял да каже: „Вас, Ваше Величество“. Но мъдрецът бил човек простоват и ограничен и изтърсил, че „преди смъртта си никой не може да каже за себе си, че е щастлив“. Тъй като Крез бил цар, надминал по развитие своята възраст, схванал веднага, че след смъртта хората разговарят рядко, така че няма как да се похвали със своето щастие и се обидил много на Солон. Тази история опънала силно слабите нерви на Кир. Той се извинил на Крез и дори не го допекъл“.
Ето, всъщност, само в това забележително изложение се вижда вече до каква степен Тефи хем се ужасява от жестокостта и абсурда на света, хем колко меко и снизходително се докосва до всичко това.
„Древните перси се отличавали първоначално с мъжество и простота на нравите. Учели синовете си на три предмета: да яздят кон, да стрелят с лък и да казват истината. Млад човек, който се провалял на изпита по тези предмети, не бил приеман на държавна служба. Малко по малко персите започнали да се отдават на разнежен живот. Престанали да яздят, забравили как се стреля с лък и, прекарвайки времето си в безделие, не цепели басма на истината. В резултат от това Персийската държава западнала бързо. Преди персийските юноши се хранели само с хляб и зеленчуци. Развращавайки се и разнежвайки се, през 330 г. пр. Хр. поискали супа. От това се възползвал Александър Македонски и завоювал Персия.“
Ето, разбирате ли как Тефи работи с клишето, как практически преработва гимназиален учебник: „отдали се на разнежен начин на живот“, „казват истината“ и така нататък – тя преиначава шаблоните. Но това как подхожда към клишетата, също по своему любовно, е точно това, което предизвиква у читателя най-дълбока благодарност и нежност. И изобщо, ако погледнем сега руската литература не само през 1910-а, а през всичките десети години, става ясно, че истински готова за бъдещите катастрофи е била единствено Тефи, която разбирала всичко за човечеството и продължавала да го обича. Може би затова само от нея се получил истински писател на руската емиграция. Като не броим, разбира се, Бунин, който така се страхувал от смъртта, и с времето все повече и повече се страхувал, че близо до смъртта си пишел по-добре.
Тук имаше въпрос за последните години от живота на Тефи. Тя починала през 1952 г., вече в дълбока старост, като не губела бодростта на духа си до последния момент. Известна е по-специално бележката ѝ до нейния литературен приятел Борис Филимонов, която е също е перифраза на този път библейско клише: „Няма по-голяма любов от тази, да даде някой морфина си на своя приятел“. И действително, Филимонов споделял морфина си с нея, защото страдала от силни болки в костите и ставите. Може би приятелството с Филимонов е най-добрият, най-светлият спомен от нейните последни дни. За съжаление, тя го надживяла. Кореспонденцията ѝ с Бунин продължила почти до самия край на живота и на двамата, те починали почти едновременно. Отчасти я радвало, разбира се, това, че продължават да я знаят и преиздават в Съветския съюз, за което отново не получавала нито копейка. Тя пишела доста много автобиографични очерци и ето кое е удивителното... Сега „Прозаик“ издаде един много дебел том с автобиографичните етюди на Тефи. В тях поразява това, че не омекнала в старостта си. Не се озлобила, но и не омекнала. Разбирате ли, обикновено четеш някаква старческа сантименталност, някакво доброжелателно плахо бърборене. Къде са отишлите всички предишните оценки, предишната проницателност? Двама души не омекнали: Бунин, който продължил да пише със същата убийствена точност, и Тефи, която продължила така упорито да поставя съвсем нелицеприятни оценки. Вижте нейния очерк за семейство Мережковский, за това, че не били съвсем хора, че живите хора изобщо не ги интересували, че в романите на Мережковский има не хора, а идеи. Това е казано не съвсем точно и дори, може би, жестоко, но тя мислела така, така виждала нещата. За Алексей Толстой има забележителен очерк: „Альошка, Альошка, ни най-малко не си се променил“. Това е написано с абсолютна безпощадност — Тефи виждала как лъже, какъв чудовищен конформист станал в СССР, но заради таланта му прощавала и го обичала, и казвала, че всички обичат Альошка. С една дума - и любовта, и проницателността не били изчезнали никъде. Помните ли, Фицджералд казвал: „Най-трудно е да съвместиш в главата си две взаимо изключващи се мисли и при това да действаш“. Ето, Тефи успявала да съчетава взаимоизключващи се неща. Ето тази невероятна зоркост — и все пак любов, все пак снизхождение. Това вероятно е защото всички хора на нея, красавицата, приказно надарената, ѝ изглеждали не особено щастливи, дребновати. Това е онази висота на погледа, която надареният човек може да си позволи. И затова е толкова приятно да се мисли за нея.
Има ли в такъв случай нещо общо между Кузмин и Тефи? И двамата се концентрирали върху радостите на живота.
Има, разбира се, и те дори били приятели. Кузмин бил също утешител, в него нямало моралния ригоризъм, така присъщ на руската литература. Той жалел хората. И Тефи ги жалела. В тях я няма тази непримиримост. В тях я няма тази злоба. Защото Кузмин е старообрядец, той е християнска душа и въпреки всичките му грехове, въпреки цялото му увлечение по куртоазния век, в него имало много християнство. В него имало много изначално милосърдие към човека. И в Тефи имало много от това. Мисля, че именно те били истински християни. Той, който цял живот страдал от всеобщо осъждане, и тя, която цял живот страдала много жестоко от обсесивно-компулсивния синдром, от това постоянно броене на прозорци, от това, което Одоевцева описала подробно, постоянно търсене на поличби. Тя страдала от това, както всички тънко организирани хора. Но при всичко това, в основата, разбира се, на техния мироглед, и у Кузмин, и у нея, лежало най-дълбоко състрадание към всички. И между другото, което също е важно, и двамата били пойни птици. И Кузмин, и тя са пионери на авторската песен в Русия, защото няколко авторски песни с китара съчинила първа Тефи, още през 1907 година, преди всякакъв Вертинский. И точно така Кузмин, акомпанирайки си на пиано, пеел своите първи авторски песни:
Если завтра будет солнце,
Мы на Фьезоле поедем,
Если завтра будет дождь,
То другое мы найдём…
Ако утре има слънце,
ний във Фиезоле ще идем,
ако утре има дъжд,
нещо друго ще намерим…
Всички тези леки игриви песнички, песните на Тефи, песните на Кузмин, са, между другото, дори текстуално много подобни. Кой е написал „Трима млади пажове напускаха навеки своя роден бряг“? Тефи, а би могло съвсем спокойно да бъде Кузмин.
БЕЛЕЖКИ
1. Прибавката „-то“ придава нюанс на думите в руски език, но поставена към френска дума звучи идиотски – бел. ред.
От мемоарите на княз Сергей Дмитриевич Урусов научих някои подробности от биографията на моя отдавнашен, още от времето на работата ми над романа „Статският съветник“, любимец – Д. Ф. Трепов. Той и неговият паметен татко ми послужиха за колективен прототип на образа на генерал Храпов. Ех, ако знаех тогава тези колоритни подробности, персонажът щеше да се получи по-релефен и жив.
Винаги ме е интригувало черепно-мозъчното устройство на тъпия службаш от треповски тип. Какви бездни се крият в подобна душа, наглед простовата като лъснат ботуш?
А всичко, оказва се, е изключително любопитно.
Първо, любопитен е произходът на фамилията Трепов. Оказва се, че Трепов старши бил с височайша кръв. Намерили го като бебе на дворцовото стълбище (на немски Treppe) известно време след посещението на принц Вилхелм, бъдещия германски император. Младенецът приличал на пруското височество като две капки вода. Вероятно именно с произхода и символиката на дворцовото стълбище следва да се обясни безпрекословната преданост на рода Трепови към престола.
Моят Храпов не вдява реално какво е направил не както трябва (Р. Янковский във филма „Статският съветник“)
Ф. Трепов бил столичен градоначалник в твърде нервен период от руския живот, когато сред студентските среди започнали да се разпространяват революционни идеи. Царят ценял високо неговата беззаветна преданост и кипящото му усърдие, прощавайки на генерала дебелоглавието, проявило се например в известната история с боя с камшик на народника Боголюбов. До някаква степен именно Ф. Трепов забил първия пирон в ковчега на горещо обичания император: с изстрела на Вера Засулич тогавашното протестно движение преминало в терористична фаза, завършила с взрива при Екатерининския канал.
Трепов старши: слуга на царя, баща на войниците
Синът на подхвърленото дете Дмитрий приличал изцяло на баща си. От малък не играел на войници, а на стражари и нихилисти (които арестувал на ужким и затварял в някаква крепост). Когато пораснал и започнал да служи при особата на царя (че къде другаде?), се прославил с изключително усърдие в службата. Княз Урусов разказва два легендарни примера за Треповата педантичност.
По време на погребението на Александър III, командвайки конния гвардейски ескадрон, Трепов препускал пред строя и подвиквал силно: „По-весело! Гледайте по-весело, момчета!“. Грижел се, значи, неговите соколи да приличат на орли.
А веднъж, като бил вече полкови командир и се готвел за височайше посещение по случай Великден, прекалил малко с усърдието си. За нисшите чинове, определени да поздравят с „Христос Воскресе“ царя, Трепов подготвил специална заповед, в която всичко било разписано до най-малкия детайл. „Мустаците да не се боядисват, в лявата ръка да има яйце“, гласял документът. След като го препрочел, Трепов изведнъж се подвоумил и за всеки случай дописал отгоре „кокоше“. Така тази заповед станала историческа.
През лятото на 1905 година, на фона на военните поражения и ширещите се безредици, царят решил да укрепи „вертикалната власт“ с верни кадри и назначил енергичния глупак Трепов да управлява цялата вътрешна политика на империята. На поста заместник-министър на вътрешните работи Трепов започнал да ръководи дейността на всички губернатори.
Д. Трепов е автор на прочутата заповед „халосни залпове да не се дават и патрони да не се жалят“. За кратко време този ценен кадър довел енергично страната до революция.
Трепов младши: такъв няма да те подведе
В историята отново и отново се повтаря една съдбоносна закономерност. Слабите, неуверени в себе си владетели в залеза на своето царуване допускали вечно една и съща грешка: обграждали са се с висши сановници, които са лично предани и енергични, но абсолютно бездарни. Кипящият от енергия глупак, последната надежда на престола, започнал веднага, пухтейки от усърдие, да подрязва крака на и без това клатещия се трон.
Повторно, вече за последен път, Николай Втори изпълнил този смъртоносен номер през декември 1916 година: назначил на главната длъжност в правителството беззаветно предадения, но съвсем нищожен Протопопов.
Саморазрушаващите се системи пропадат, уви, по едни и същи закони.
