ВЗРИВ НА ПАРНИ КОТЛИ И ЛАВКРАФТОВИ ЧУДОВИЩА

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Промишлената революция също имала своите многобройни жертви. Парните котли, особено котлите на локомотивите, се взривявали толкова редовно, че това станало едва ли не всекидневие. Едва-що човечеството изобретило парния двигател и той веднага се взривил – един от най-първите локомотиви, „Парният кон“ („The Steam Horse“) на Уилям Брънтън, убива по такъв начин петнадесет души през 1813 година. Оттогава локомотивите се взривявали по цял цял свят, превръщайки се в чудовищата, които виждаме на снимките. От една страна, това е ужасно, а от друга – прекрасно. Резултатите от взрива приличат на произведения на авангардното изкуство, а едновременно с това напомнят донякъде и за Лавкрафт.

Основните причини да се взривяват локомотивите били дефекти в материала, от който е направен парният котел, падане на равнището на водата под допустимата норма, неправилна експлоатация, а също така повреда на предпазния клапан. Често се случвало да се взриви пещта, в която машинистите хвърляли въглищата и това водело до взрив и на парния котел. Страшно е да си представим каква заплаха е било това за машинистите.

ПЕЧАЛНИЯТ МИЛОРД ДЖОРДЖ БАЙРОН

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

В стиховете на Джордж Гордън Байрон се заглежда руската аристокрация през ХIX век. Произведенията му повлияват съществено на Пушкин и Лермонтов.

Джордж Байрон, който е роден на 22 януари 1788 година в Лондон, принадлежи към знатен, но обеднял род. На три години момчето остава без баща. То и майка му са принудени да заминат за Абърдийн – пристанищен шотландски град. По-късно, след смъртта на чичо му, Байрон наследява титлата лорд и заедно с майка си се мести във фамилното имение в Нюстед. Мрачният замък със студените стаи изиграва своята роля за формирането на личността на юношата. Джордж чувства остро несъвършенството на света като цяло и своето по-специално: куц по рождение, той моли веднъж, изпаднал в истерия, лекаря да му ампутира болния крак.

Байрон е много чувствителен, стеснителен и самотен. В познатия му свят не намира място за себе си. По цели дни се застоява в библиотеката, бягайки от своите тревоги във вълшебния свят на книгите.

Родовото владение на Байронови

През 1801 година Джордж отива да учи в частното училище „Хароу“. Към учението не изпитва интерес: мъртвите езици и древността предизвикват у него само скука. Байрон, който открива по това време литературата, чете страстно английските класици. Той се стреми да следва във всичко своите кумири, копирай маниерите на поведението и навиците на любимите си герои.

На седемнадесет години Байрон тежи повече от сто килограма. Отчаяните опити да се избави от излишното тегло – например така наречената оцетна диета – едва не го вкарват в гроба. По-нататък Байрон се изтощава с тренировки в панически страх да не качи отново килограмите си.

След „Хароу“ поетът постъпва в колежа „Тринити“. Там прави началните си литературни опити. Но първият му сборник със стихотворения – „Часове на бездействие“ („Hours of Idleness“ – бел. П. Н.) - е публикуван едва през 1809 година. Рецензентите стоварват безпощадна критика върху младия поет. Но това впечатлява малко Байрон, който по това време успява да напише много стихотворения, половин роман и началото на няколко поеми.

Материалното положение на младия лорд остава плачевно. Положението се задълбочаав от пристрастието на Байрон към играта на карти, дълговете му нарастват катастрофално бързо. Поетът не намира нищо по-добро от това да избяга от кредиторите си в чужбина. Напускайки Англий, Байрон се намира в мрачно, потиснато състояние. Като обикаля половината свят, той се връща в родината си с ръкописа на поемата „Странстванието на Чайлд Харолд“ („Childe Harold's Pilgrimage“ – бел. П. Н.).

Героят, в когото лесно може да бъде разпознат самия Байрон, става веднага модна тема за обсъждане в салоните и приемните на цяла Европа. Загадъчно-печалният образ на разочарования, равнодушен, преситен млад аристократ, зад високомерието и цинизма на когото се крие непреодолимо влечение към саморазрушително поведение, се превръща в най-модния типаж сред младите (и не много младите) дворяни по това време.

Въпреки успеха, Джордж Байрон се чувства в светското общество неловко, което до голяма степен е свързано с комплекси заради куцането и едрото телосложение.

През 1815 година поетът се жени за Ан Изабела Милбанк, дъщеря на богат баронет. Злите езици говорят, че е избрал годеницата по сметка. Не е изключено в това да има частица истина. Отстрани съюзът им изглежда почти идеален, но един месец след раждането на Ада, дъщеря им, Ан отива да види баща си и повече не се връща. След няколко писма, в които Ан нарича мъжа си „милия Дик“, следва още едно със съобщение за решението ѝ да се разделят. Разводът става най-гръмката тема на сезона. Сплетните и слуховете около семейство Байрон обрастват с все повече фантастични детайли, при това се говори широко и за бисексуалната ориентация на поета. Публикуваните след смъртта му дневници потвърждават, че Байрон е изпитвал влечение както към жени, така и към мъже.

Ан Изабела Милбанк

След развода Байрон, като продава семейното имение, напуска Англия и се заселва заедно със своя приятел поета Шели, съпругата му Мери и писателя Джон Полидори в Швейцария. През този период той пише много, започва включително и знаменитите си поеми „Манфред“ и „Дон Жуан“.

Усърдната работа не избавя поета от мрачното настроение. Обичайните развлечения не са му по вкуса, той търси други начини за забрава и за усещане на остротата на живота. Един от тези начини е участието му в Гръцкото въстание, започнало през 1821 година. Байрон купува със свои средства бриг (двумачтов кораб с прави платна и едно триъгълно на втората мачта – бел. П. Н.), събира екипаж от петстотин души, снабдява ги с оръжие и припаси и през юли 1928 година отива да помага на въстаниците. Като продава цялото си имущество в родината, той предоставя получените средства за нуждите на революцията. Талантът на Байрон да преговаря помага да се обединят разединените въстанически групи. В по-късни времена той е провъзгласен за гръцки национален герой.

Последният портрет на Байрон

Здравето на поета, което никога не се отличава със стабилност, е подкопано от постоянното нервно напрежение. Поредно изпитание за него става болестта на дъщеря му. По ирония на съдбата, именно когато получава писмо за подобряване на състоянието ѝ, поетът, зарадван, решава да се разходи с приятеля си граф Гамба. По време на разходката се излива проливен дъжд, Байрон се простудява силно и не успява да се оправи. Умира на 19 април 1824 година. Органите му са балсамирани. Дъщеря му Ада, за здравето на която се тревожи толкова през последните си години, става първата жена програмистка в историята на човечеството (на нейно име е наречен езикът за програмиране „Ада“ – бел. П. Н.).

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / ДАНАИЛ ХР. ПОПОВ ДО П. ХИТОВ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 458

Данаил Хр. Попов до Филип Тотю

Турну Мъгуреле, 13/25 април 1872 г.

Господин П. Хитов, Белград

Писмото ви от 26 конч. март приех и видях съдържанието му. Целта на писмото ми е тази: понеже според както ви е вече известно, че с времето ще съставим едно събрание тук, в Букурещ, от тукашни и отсрещни действителни членове на Т[айния] б[ългарски] комитет за пълното разглеждане и одобрение на законите и прочее, и понеже започнаха вече да се събират отвред проводените представители, затова бързаме да явим и на вас да побързате и да дойдете и вие колкото е възможно по-скоро в Букурещ, където след празниците ще започнат и без друго да стават събранията, за да се свърши и нареди по-скоро. Защото отсрещните представители не могат да се бавят повече време. Впрочем, като вярвам, че според обещанието ви и длъжността, която ви приканва, не ще намерите никакви причини за отлагане или отричане, а ще гледате по-скоро да слезете. Засега без друго, като ви поздравяваме и сме ваши приятели.

Д. Хр. Попов

Господин В. Левски днес пристигна благополучно тук и тръгва за Букурещ и там ви очаква.

Н.Б.II.А., п. 63. № 8622

Арх. т. I, № 5, стр. 155

(Следва)

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1979 г. / ФИЗИКА / АБДУС САЛАМ

Абдус Салам (عبد السلام‎)

29 януари 1926 г. – 21 ноември 1996 г.

Нобелова награда за физика (заедно с Шелдън Лий Глашоу и Стивън Уайнбърг)

(За приноса му в теорията за обединяване на слабите и електромагнитните взаимодействия между елементарните частици, включително и за предсказването на слабите неутрални токове.)

Пакистанският физик Абдус Салам е роден в градчето Джанг, син е на Мохамад Хюсеин, служител в районното управление по образованието, и на Хаджира Хюсеин. Учи в Правителствения колеж към Пенджабския университет в Лахор, който завършва през 1947 г. със степента бакалавър. След това, като получава специална стипендия, постъпва в колежа „Сейнт Джон“ към Кеймбриджкия университет в Англия, където през 1949 г. получава степента магистър с най-висок успех по математика и физика. Той остава в Кеймбридж и през 1952 г. защитава в лабораторията „Кавендиш“ докторска дисертация по теоретична физика, посветена на квантовата електродинамика. Още с публикуването на дисертацията си привлича вниманието на цялата международна общност на физиците.

През 1951 г. Салам става професор по математика в Правителствения колеж. Отначало той иска да създаде в Пакистан училище за специалисти по теоретична физика, но скоро осъзнава, че не може да се занимава успешно с наука, живеейки толкова далече от водещите европейски изследователски центрове, и през 1945 г. се връща в Кеймбридж като лектор по математика. От 1957 г. ръководи катедрата по теоретична физика в лондонския Имперски колеж. Също така е директор на Международния център по теоретична физика в Триест (Италия), основан през 1964 г. за поощряване на работата на учените от развиващите се страни.

От средата на 50-те години Салам се опитва да създаде единна теория за всички сили, наблюдавани в природата, иначе казано – да реши задача, водеща началното си още от XIX в. През 70-те години на XIX в. шотландският матемтик и физик Джеймс Кларк Максуел създава единна теория за електричеството и магнетизма, свеждайки ги до едно взаимодействие – електромагнетизъм. По-късно физиците се опитват да създадат теория, която да обхваща не само електромагнетизма, но и гравитацията, а също така силното и слабото взаимодействие (силното взаимодействие държи заедно протоните и неутроните, образуващи атомното ядро; слабото взаимодействие ги разделя). И слабото, и силното взаимодействие се различават съществено от известните по-рано сили. Докато гравитацията и електромагнетизмът имат неограничен радиус на действие, силното взаимодействие е ефективно само на разстояния, които не надвишават размерите на атомното ядро, а слабото взаимодействие се проявява на още по-малки разстояния.

Новите творчески идеи, за които Салам, Шелдън Лий Глашоу и Стивън Уайнбърг са удостоени с Нобелова награда, водят до създаването на теория, обединяваща електромагнетизма и слабото взаимодействие. Както при осъщественото от Максуел обединяване на електричеството и магнетизма, теорията на Салам, Глашоу и Уайнбърг позволява да се представят електромагнитното и слабото взаимодействие като различни аспекти на единно „електрослабо“ взаимодействие. В началото на 60-те години Салам и Глашоу, независимо един от друг, предприемат опит да обединят електромагнетизма и слабото взаимодействие, основавайки се на понятието, известно като калибровъчна симетрия. Под калибровъчна симетрия е прието да се разбират свойствата или отношенията, оставащи непроменени при промяна на мащаба или на началната точка на относителното измерване. През 1954 г. Ян Джънин и Робърт Л. Милс, работейки в Брукхейвънската национална лаборатория, се опитват безуспешно да обобщят принципа на калибровъчната симетрия, за да се вземе предвид силното вза-имодействие. Но получените от тях изводи стават стимул за по-нататъшната работа на Салам, Глашоу и Уайнбърг.

През 1960 г. Глашоу предлага единна теория за електромагнетизма и слабото взаимодействие, позволяваща да се предскаже съществуването на четири частици, които пренасят взаимодействието – фотон (който пренася електромагнитното взаимодействие) и три частици, наречени по-късно W±, W– и Z₀ (които пренасят слабото взаимодействие). Една от основните трудности в теорията на Глашоу идва от твърдението, че всичките частици нямат маса. Според квантовата механика радиусът на действието на силите е обратно пропорционална на масата на пренасящите частици. Следователно нулевата маса означава безкраен радиус на електромагнитното и слабото взаимодействие. Това теоретично предсказание противоречи на експериментални данни.

За да поправи положението, Глашоу постулирал за частиците W±, W– и Z₀ големи маси. Но подобна стратегия не се увенчава с успех, защото след включването на масите теорията започва да води до невъзможни резултати, например до предсказване на безкрайна интензивност на някои слаби взаимодействия. Аналогични проблеми, появили се две десетилетия по-рано в теорията за електромагнитното взаимодействие, са решени с помощта на математическа процедура, получила названието ренормализация, но в случаите на електрослабо взаимодействие теорията за ренормализацията не позволява да се отстранят безкрайните интензивности. Проблемът с масивните W и Z частици е решен след няколко години, когато Уайнбърг, Салам и други учени прилагат нови методи.

Салам и Уайнбърг, работейки независимо и използвайки калибровъчната система на Шелдън Глашоу, публикуват съответно през 1967 и 1968 г. единна теория за слабото и електромагнитното взаимодействие. Те предлагат нов механизъм, който дава маси на частиците W±, W– и Z₀ и оставя без маса фотоните. Основната идея на този механизъм - така нареченото спонтанно (самопроизволно) нарушаване на симетрията – води началото си от физиката на твърдото тяло. Същността на идеята Салам изяснява със следния пример. Да си представим, че около кръгла маса обядват група хора. Масата е подредена така, че пред всеки стол има чиния, а салфетките са разположени по периметъра на масата, между чиниите. Подредбата на масата е симетрична (вдясно и вляво от всеки обядващ има по една салфетка), но е достатъчно един от седналите на масата да вземе салфетка и симетрията се нарушава. Ако всички обядващи вземат по една салфетка, симетрията може да се наруши, но може и да не се наруши. Макар че изборът на дясната, така и на лявата салфетка е еднакво приемлив, симетрията се възстановява само в този случай, когато всички седящи на масата направят еднакъв избор (иначе казано – ако всички изберат салфетките вляво от себе си или салфетките вдясно от себе си). В противен случай някой от седящите на масата ще остане без салфетка, а някъде на другия край на масата една салфетка ще остане неизползвана, иначе казано – ще възникне явна асиметрия.

Салам предполага, че калибровъчната симетрия, свързваща електромагнитното и слабото взаимодействие, се нарушава спонтанно, когато равнището на енергията се променя значително. При много високи енергии тези две взаимоотношения са неразличими. В такива условия масите на частиците W и Z не водят до някакви трудности, тъй като масивните частици могат да се появят от променящата се енергия (еквивалентността на масата и енергията е доказана в създадената от Алберт Айнщайн през 1905 г. специална теория за относителността). Но при ниски енергия частиците - и Z (следователно и слабите взаимодействия) се срещат рядко. Тъй като при земни условия физиката е ограничена от сравнително ниски енергии, изследователите обръщат внимание на разликите между електромагнетизма и слабите взаимодействия. В теорията на Уайнбърг-Салам масите на частиците W+, W– и Z₀ не се въвеждат изкуствено, а възникват естествено от механизма за спонтанното нарушаване на симетрията. Стойностите на масата на тези частици могат да бъдат изведени от самата теория. Всяка от двете частици W е около осемдесет пъти по-тежка от протона, а частицата Z е още по-тежка.

И Уайнбърг, и Салам очакват, че с помощта на математическата процедура, известна като ренормализация, ще успеят да получат качествени значения за всички измерими величини. Отчасти защото двамата не успяват да потвърдят своите очаквания с изчисления, до 1971 г. тяхната теория не привлича много внимание. През 1971 г. датският физик Герардус 'т Хоофт успява да се придвижи съществено напред с методите на ренормализацията и в сътрудничество с други теоретици завършва доказателството на теорията. Две години по-късно изследователите от Националната ускорителна лаборатория „Ферми“ до Чикого и от ЦЕРН (Европейския център за ядрени изследвания) до Женева откриват слаби неутрални токове, потвърждавайки с това теоретичните изследвания, направени от Салам, Глашоу и Уайнбърг. През 1983 г. частиците W и Z са открити в ЦЕРН от Карло Рубия и неговите сътрудници.

Интересите на Салам съвсем не се ограничават в рамките на теоретичната физика. От 1955 до 1958 г. той е сътрудник на ООН, където работи като научен секретар на Женевската конференция за мирно използване на атомната енергия. От 1964 до 1975 г. е член на Консултативния комитет по наука и техника към ООН, а през 1971 и 1972 г. е председател на този комитет. През 1981 г. Салам ръководи Консултативната комисия по наука, техника и обществени процеси към ЮНЕСКО, от 1972 до 1978 г. е вицепрезидент на Международния съюз по теоретична и приложна физика. Той е също така член на много комисии по образованието и науката в Пакистан, а през 1961 г. е назначен за главен научен съветник към канцеларията на пакистанския президент. На този пост остава до 1974 г.

Освен с Нобелова награда Салам е удостоен с медала Максуел на Лондонското физично дружество (1961 г.), с медала Хюз (1964 г.) и Кралския медал (1978 г.) на Лондонското кралско дружество, с медала Гътри на Лондонския физичен институт (1976 г.), със златния медал Матеучи на Италианската национална академия на науките (1978 г.), с медала Джон Торънс Тейт на Американския физичен институт (1978 г.), със златния медал Ломоносов на Академията на науките на СССР (1983 г.), а също така и с други медали и отличия. Член е на Пакистанската академия на науките, на Лондонското кралско дружество, на Шведската кралска академия на науките и на Папската академия на науките, почетен или чуждестранен член е на Американската академия на науките и изкуствата, на Академията на науките на СССР и на американската Национална академия на науките. Има почти тридесет почетни научни степени, сред които от Пенджабския, Единбургския, Бристълския и Кеймбриджкия университет, от колежа „Сити“ към Нюйоркския градски университет и от университета в Глазгоу.

Превод от руски: Павел Б. Николов

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 11. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ / ПЕТОКНИЖИЕТО НА ЕНОХ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА; РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА; ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ; ЕДЕСА; ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА; ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ НА ЮДА ТОМА; ГИБЕЛТА НА АПОСТОЛ ЮДА ТОМА

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН; ДИАЛОГЪТ ЗА ДУШАТА; БИОГРАФИЯТА НА АПОСТОЛ ЙОАН; ЕФЕСКИЯТ ДЪЛГОЛЕТНИК; ЕФЕС; ЕФЕСКИЯТ ПРЕТОР ЛИКОМИД И ЖЕНА МУ; ЕФЕСКИЯТ ТЕАТЪР; ЕФЕСКИЯТ ХРАМ; “ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ” И “ДЕЯНИЯТА НА ЙОАН”; СТРАНСТВАНИЯТА НА ЙОАН; КОНКУРЕНТЪТ; ДРУЗИАНА; ЕВАНГЕЛИЕТО НА ТАНЦУВАЩИЯ ХРИСТОС; МЕТАСТАЗИСЪТ НА ЙОАН; АНАЛИЗ; ”ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ”; PAUL vs JOHN; ТЕОЛОГИЯ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ;

ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП; ДЕЯНИЯТА НА ФИЛИП; АКТ ПЪРВИ, ИЛИ ЧЕРПАКЪТ ЧАКА; ОБИЧАИТЕ В ОБЩИНАТА НА ФИЛИП: ВЕГЕТАРИАНКИ С НИКАБИ; ГРАД ОФИОРИМА; ЦАР СОЛОМОН, ВЛАДЕТЕЛЯТ НА ДУХОВЕТЕ; ОФИОРИМА; В КРАЙНА СМЕТКА АПОСТОЛ ФИЛИП И ЕПИСКОП АВЕРКИЙ;

ГЛАВА 6. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА РАВНОАПОСТОЛНАТА ТЕКЛА; АПОСТОЛ ПАВЕЛ В ПИСИДИЯ ”ДЕЯНИЯ НА ПАВЕЛ”; АНАЛИЗ; И ОТНОВО АНТОНИЯ ТРИФЕНА; КАКЪВ Е БИЛ ОРИГИНАЛЪТ НА “ДЕЯНИЯТА НА ТЕКЛА”?;

ГЛАВА 7. ГНОСТИЦИ И ЗИЛОТИ; СОФИЯ И АШЕРА; СЪВЕТЪТ НА БОГОВЕТЕ И НЕБЕСНОТО ВОЙНСТВО; САТАНАТА И ПРОИЗХОДЪТ НА ЗЛОТО; МИСТИЦИЗЪМ; СЪЗЕРЦАНИЕТО НА БОГА И ПРЕВРЪЩАНЕТО В АНГЕЛИ; КУМРАНСНКИЯТ МЕСИЯ; МАРВИН ХАРИС; МОРФОЛОГИЯ НА САКРАЛНИЯ ТРИЛЪР; ЧУДЕСА; АПОСТОЛИТЕ КАТО НОВИ ХРИСТОСОВЦИ; ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ГОИСИТЕ; РЕАЛИСТИЧНОСТ;

ГЛАВА 8. ГНОСТИЦИТЕ И „НОВИЯТ ЗАВЕТ“ „ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН“; „QUELLE“; АПОСТОЛ ПАВЕЛ;

ГЛАВА 9. ЕЛХАСАИТИТЕ, ТЕРАПЕВТИТЕ И МАНДЕИТЕ ПРОРОК МАНИ И ЕЛХАСАИТИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МАНИХЕЙЦИТЕ; ЕГИПЕТ И СЕКТАТА НА СПАСИТЕЛИТЕ; МАНДЕИТЕ; ХРИСТИЯНИТЕ И НОЦРИМ; ИСУС И НЕГОВАТА РАУХ;

ГЛАВА 10. СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ ЮДЕЙСТВАЩИТЕ; ОТ НАЗОРЕИ ДО PASAGINI; ЖИВОТЪТ И УДИВИТЕЛНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЙОСИФ БЕН МАТАТИЯ; “ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА“; ТИБЕРИЙ АЛЕКСАНДЪР; СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ; ХРИСТОС НА ИМЕ ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ; ПРОРОК ЦАДОК TESTIMONIUM FLAVIANUM 2.0; УЧЕНИЦИТЕ НА ВЪЛШЕБНИКА; ТРОИЦАТА: ИРОД, ИСУС, ВЕСПАСИАН; ДРУГАТА ВОЙНА; А АКО ТОВА НЕ Е ИСТИНА?; ОТНОВО ЙОАН КРЪСТИТЕЛ

ГЛАВА 11. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; „КНИГАТА НА СТРАЖИТЕ“

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 11. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ

ПЕТОКНИЖИЕТО НА ЕНОХ

“Книгата на Стражите“ не е единствената кумранска книга, написана от името на праотеца и пророка Енох. В Кумран били открити цели пет такива книги. При това в Кумран не се намерила нито една книга, написана от името на пророк Цадок, когото „Дамаският документ“ обявява за основател на кумранската секта. А Йосиф Флавий нарича човека с това прозвище основател на „четвъртата секта“. Но ето че в Кумран са намерени пет книги на Енох – цяло истинско Петокнижие, допълващо Петокнижието на Мойсей.

Една от тези книги била „Астрономическата книга на Енох“ – иначе казано, същия този календар, който донесъл от небето Енох и според който всъщност живеела сектата.

И тук ни чака голяма изненада: защото календарът не бил лунен, какъвто бил приет в юдаизма, а слънчев, който по-късно използвали повечето от християните.

Трудно е да не се съгласим с важността на този детайл.

Както вече казахме, фанатично спазваната кумранска ритуална чистота е много тясно свързана с календара. Да следваш неправилен календар било все едно да бъдеш най-голям грешник, а за грешниците според Енох били предназначени геената огнена и мъките пред очите на праведниците.

Излиза, че всички евреи имали лунен и неправилен календар, а правилен календар имали кумранците, които сключили Нов завет с Повелителя. Ангелите на небесата предупреждавали специално Енох за такава възможност: ще дойдат след него някакви злобни прелъстители и ще отвратят хората от слънчевия календар в полза на лунния:

„Защото сигурно ще има такива, които ще започнат да следят луната – как тя обърква сезоните и с всяка година идва десет дена по-рано. Заради това ще настъпи време, когато те ще нарушат реда и ще превърнат прокълнатия ден в ден на свидетелство, и нечистия ден – в празничен, и ще объркат всички дни - и святото с нечистото, и нечистия ден със светия“ (Юбилеи, 6:36–37).

Въпросът за календара бил най-нагледната и най-непреодолимата разлика между участниците в Новия завет и останалите евреи. И наистина – човек може да пренебрегне разликите в това, което засяга теологията и изобщо словесната сфера. Но ако отбелязвате празника в даден ден, а всички останали евреи – в друг, тази разлика няма как да се преодолее. Именно откъси от „Астрономическия Енох“ били намерени в завзетата от сикариите Масада.

(Следва)

АХМАТОВА И ЦВЕТАЕВА – НАЙ-ИЗВЕСТНИТЕ ЖЕНИ В РУСКАТА ПОЕЗИЯ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Двете поетеси били на една възраст, но ги свързвали малко неща: творчеството, без което не можели да съществуват, няколко писма и една среща.

АХМАТОВА - КУМИР

През 1912 година Цветаева пише: „Вчера купихме книга със стихове на Анна Ахматова, която критиката толкова хвали...“. Явно става дума за „Вечер“, първия сборник на поетесата – именно той прави Анна Гумильова (тогава тя носи фамилията на първия си съпруг) знаменита. През същата 1912 година Цветая ражда дъщеря си Ариадна. Точно тя, през 1921 година пише на Ахматова писмо, в което признава, че обича стиховете ѝ – от свое име и от името на майка си. Под това писмо Цветаева пише: Аля [така нарича галено Ариадна] всеки ден се моли: „Дай, Господи, царството небесно на Андерсен и Пушкин, а царството земно – на Анна Ахматова“.

Анна Ахматова, 20-те години

Цветаева посвещава на Ахматова около двадесет стихотворения. Основните от тях са написани през 1916-1917 година – тях Ахматова, според разкази на познати, носела в чантичката си и то така, „че само гънки и прокъсани места са останали“. Артур Лурие, известен по това време композитор, близък до Ахматова, упреква поетесата, че се отнася към Цветаева „като Шопен към Шуман“. Знаменитият Шопен нямал доброжелателно отношение към младия си поклонник. Но в писмата до Марина, които са достигнали до нас, Ахматова е добродушна и напълно съчувствена. „<...> Желая Ви по-нататъшна дружба с Музата и душевна бодрост, и, ако искате, ще се надяваме, че все пак някога ще се срещнем“ – пише Ахматова, отговаряйки на писмото на Ариадна и Марина Цветаева. „<...> Не пиша никога и на никого, но вашето отношение ми е безкрайно скъпо. <...> Мечтая да прочета новите Ви стихове“ – втори отговор на Ахматова през прелетта на 1921 година на възторжено писмо на Цветаева за „Живовлек“ (сборник на Ахматова“).

Марина Цветаева с дъщеря си Ариадна

СРЕЩАТА НА АХМАТОВА И ЦВЕТАЕВА

През август 1921 година болшевиките разстрелват Николай Гумильов, с когато Ахматова е вече разведена. След това се разнася слух за смъртта и на поетесата. Цветаева, която се тревожи за съдбата на Ахматова, ѝ пише едно от последните си писма. Ахматова не отговаря. Започналата кореспонденция прекъсва до 1941 година, когато през юни дветее поетеси най-сетне се срещат. Тази почти внезапна двудневна среща е единствена.

Анна Ахматова

Цветаева се връща със семейството си от емиграция в Москва. Ахматова живее в Ленинград, но идвапонякога в столицата при свои познати, Ардови, на улица „Болшая Ординка“, и дълго остава при тях. Така се случва и в началото на юни 1941 година. Двете поетеси се чуват по телефона и се уговарят да се срещнат в Ардови: „Срещнахме се някак си много добре, не се вглеждахме една в друга, не се разгадавахме коя каква е, а просто така“. Вечерта Ахматова и Цветаева отиват заедно на театър, а след това се уговарят за следваща среща. На втория ден се виждат при други познати на Ахматова – Харджиеви. Собственикът на жилището си спомня, че когато Цветаева си отива, Ахматова казва: „В сравнение с нея съм крава“.

За втората среща по-подробни спомени са запазили познатите на Ахматова. Според разказите им Цветаева говорела много и нервно, Ахматова повече мълчала. Харджиев описва срещата като „взаимно докосване на душевни остриета“.

КЪСЕН ОТГОВОР

През 1940 година Ахматова пише „Късен отговор“ – схихотворение, посветено на Цветаева. Само едно стихотворение посветила „музата на плача“ на своята почитателка (и в още едно се появява бързолетно образът на Марина). То не било публикувано и Ахматова не се решила да го прочете лично, страхувала се да не засегне болно място (През 1939 г. съпругът и дъщерята на Цветаева са арестувани от НКВД и тя повече не ги вижда – бел. П. Н.):

„Аз се върнах днес у дома,

вижте вие, родни полета,

какво след това ме постигна.

Бездна любимите хора погълна

и в руини е бащиният ми дом“.

Паметникът на Цветаева и Ахматова в Одеса

По-късно Ахматова съжалява, че не е показала това стихотворение на Цветаева.

На 31 август 1941 година Марина Цветаева се обесва в Елабуга, където се евакуира след началото на войната. Синът ѝ Гергий Евфон (Мур) остава сам. Евакуираната писателска среда му помага: кой с храна, кой с пари. Помага и Ахматова – с каквото може. Но доброжелателните им отношения свършват бързо: „Имаше време, когато ми помагаше; това време свърши. Веднъж тя се прояви като много дребнава и тази дребнавост развали всичко следващо; и така, ние сме квит – никой на никого с нищо не е длъжен. Тя престана да ми харесва, а аз – на нея“ – пише Мур в дневника си.

Цветаева се възхищава от Ахматова, макар че понякога пише за недостатъци в нейната поезия. Ахматова нарича Цветаева „могъща поетеса“, но също така не винаги се отнася с нея еднозначно. Литературният талант ги свързвал, като личности обаче били различни. Поетесите не успели да се сближат, но все пак се разбирали помежду си. И днес имената им стоят в историята на руската литература заедно – не само защото са живели в един и същи промеждутък от времето, но и защото са равни по величина.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1979 г. / ФИЗИКА / ШЕЛДЪН ЛИЙ ГЛАШОУ

Шелдън Лий Глашоу (Sheldon Lee Glashow)

5 декември 1932 г.

Нобелова награда за физика (заедно с Абдус Салам и Стивън Уайнбърг)

(За приноса му в теорията за обединяване на слабите и електромагнитните взаимодействия между елементарните частици, включително и за предсказването на слабите неутрални токове.)

Американският физик Шелдън Ли Глашоу е роден в Ню Йорк. Той е най-малкият от тримата синове на Луис Глуховский е Бела Рубина, емигранти от Бобруйск. Бащата на Глашоу, който основава в Ню Йорк процъфтяваща кантора за ремонт на водопроводи, променя фамилията си на Глашоу. Глашоу учи в Средното научно училище в Бронкс. Негови съученици са Стивън Уайнбърг и Джералд Файнбърг, който след това става физик в Колумбийския университет. Глашоу им е признателен цял живот за това, че пробуждат у него интерес към физиката.

След като получава диплома на бакалавър в университета „Корнел“ през 1954 г., Глашоу следва аспирантура в Харвардския университет, която завършва през 1959 г. Дисертацията му „Векторният мезон при разпадането на елементарните частици“ („The Vector Meson in Elementary Particle Decays“) е написана под ръководството на Джулиан С. Швингър, който оказва силно влияние върху цялата последвала научна дейност на Глашоу. От 1958 до 1960 г. Глашоу е стипендиант на Копенхагенския университет. След това прекарва една година като физик изследовател в Калифорнийския технологичен институт, а после преподава физика в Станфордския университет и в Калифорнийския университет в Бъркли. През 1967 г. Глашоу се връща в Харвард, където през 1979 г. е назначен към катедрата по физика „Юджийн Хигинс“.

Значителна част от работата на Глашоу е свързана с проблема за обединяване на всичките сили, наблюдавани в природата. Учените от началото на XIX в. смятат, че в природата действат три различни и независими сили: гравитация, електричество и магнетизъм. Прогресът в опростяването на тази гледна точка е достигнат през 60-те години на XIX век от шотландския математика и физик Джеймс Кларк Максуел, който доказва, че електричеството и магнетизмът са различни прояви на една и съща същност, известна сега под названието електромагнитно поле. Теорията на Максуел позволява да се обясни много от това, което преди изглежда загадъчно (най-вече природата на светлината), и да се предскаже съществуването на радиовълните. Тя става символ за създаването на по-обща теория, която позволява да се обхванат всички природни сили. През първите три десетилетия на ХХ в., след откриването на атомното ядро, физиците научават за съществуването на още две взаимодействия: силно, задържащо заедно протоните и неутроните, образуващи атомното ядро, и слабо, водещо до разпадане на ядрото. Например радиоактивният разпад на неутроните с излъчване на бета-частици (електрони) и неутрино (процес, който допринася за отделяне на слънчевата енергия) е обусловен от слабото взаимодействие. Но и силното, и слабото взаимодействие се различават от по-рано известните сили в едно важно отношение: гравитацията и електромагнетизмът имат неограничен радиус на действие, докато силното взаимодействие е ефективно само на разстояния, които не надвишават размерите на атомното ядро, а слабото взаимодействие – на още по-малки разстояния.

Новаторските идеи, за които Глашоу, Абдус Салам и Стивън Уайнбърг са удостоени с Нобелова награда, довеждат до обединяване на електромагнетизма и слабото взаимодействие. Също както при обединяването от Максуел на електричеството и магнетизма, електромагнетизмът и слабото взаимодействие в теорията на Глашоу-Салам-Уайнбърг се разглеждат като различни аспекти на единно „електрослабо“ взаимодействие. Предприетият от Глашоу през 1960 г. първи опит за обединяване на електромагнетизма и слабото взаимодействие се основава на понятието за така наречената калибровъчна симетрия. Аналогична формулировка една година по-късно предлага и Салам. В ежедневието ние наричаме обекта симетричен, ако не се различава от огледалното си отражение. Физиците въвеждат много други видове симетрия. Например зарядова симетрия в електромагнетизма означава, че взаимодействието между две частици не се променя, ако всички отрицателни заряди се заменят с положителни и обратното – всички положителни с отрицателни. Калибровъчната симетрия е присъща на физическите свойства или съотношения, които остават инвариантни при промяна на мащаба или на началната точка при относителните измервания. През 1954 г. Ян Джънин и Робърт Л. Милс, които работят в Брукхейвънската национална лаборатория, разпространяват принципа на калибровъчната симетрия върху по-сложната физика на силното взаимодействие. Макар че не се превръщат в работна теория, техните изследвания прокарват път за всички следващи опити да се опишат фундаменталните взаимодействия, включително от Глашоу, Уайнбъг и Салам.

В определен смисъл предприетият от Глашоу през 1960 г. опит да обедини електромагнетизма и слабото взаимодействие трябва да се признае за успешен, тъй като неговата теория не само обединява тези сили, но и ги прави неразличими. Тя предсказва съществуването на четири частици, които пренасят взаимодействията. Една от тях може да се отъждестви с фотона като квант светлина, който е известен като първоизточник на електромагнитното взаимодействие. За останалите три частици, означени като W+, W и Z, се предполага, че пренасят слабото взаимодействие на материята. В теорията от 1960 г. всичките четири частици са без маса. В квантовата механика радиусът на взаимодействие е обратно пропорционален на масата на частицата преносвач, затова нулевата маса съответства на безкраен радиус на взаимодействие. Така, въпреки всички експериментални данни, теорията на Глашоу предполага неограничен радиус на взаимодействие не само за електромагнетизма, но и за слабото взаимодействие.

Предложената от Глашоу калибровъчна симетрия довежда до още един нетрадиционен извод: когато две частици си обменят електромагнитно взаимодействие, техните електрически заряди не се променят, тай като фотонът (пренасящ електромагнитно излъчване) не е носител на електрически заряд. Но във всички известни по това време слаби взаимодействия се осъществява пренос на единичен електрически заряд, например разпадащият се неутрон (с 0 заряд) може да даде началото на протон (със заряд +1) и електрон (със заряд -1). Такъв вид явление би могло да се обясни с обмен на частиците W+, W, които имат заряди, равни съответно на +1 и –1. Но въвеждането на електрически неутралната частица Z означава, че някои слаби взаимодействия трябва да протичат без обмен на заряд, както е при електромагнитното взаимодействие. Предсказването на събитията, наречени слаби неутрални токове, става по-късно експериментална проверка на обединените теории.

Глашоу се опитва да коригира основния недостатък в своята теория за безкрайния радиус на слабото взаимодействие, постулирайки големи маси на частиците W+, W- и Z₀. Но тази стратегия няма успех: ако се включи масата, теорията води до невъзможни резултати, например до безкрайна интензивност на някои слаби взаимодействия. Аналогични проблеми, появили се преди две десетилетия, са разрешени с помощта на математическа процедура, наречена ренормализация, но при слабото взаимодействие ренормализацията „не работи“. Проблемът на масивните частици W и Z> е решен след няколко години, когато Уайнбърг, Салам и други учени използват нови методи.

Работейки независимо един от друг през 1967 г. и 1968 г., Уайнбърг и Салам създават обединена теория за слабото и електромагнитното взаимодействие на основата на същата калибровъчна симетрия, която използва Глашоу. Теорията на Уайнбърг-Салам също утвърждава съществуването на четири пренасящи частици, но за изразяване на маса на частиците W+, W- и Z₀ и нулевата маса на фотона авторите въвеждат нов механизъм. Идеята за този механизъм, наречен спонтанно нарушаване на симетрията, води началото си от физиката на твърдото тяло. По-късно частиците W и Z> са открити експериментално от Карло Рубия сред продуктите на реакции, възникващи при сблъскване на частици, ускорени до висока енергия в ускорител.

Освен че работи върху слабото и електромагнитното взаимодействие, Глашоу допринася и за разбирането на силното взаимодействие. През 40-те и 50-те години в експериментите с ускорителите до високи енергия са открити много съществуващи за кратко време частици, свързани с протона и неутрона; към 1969 г. са известни повече от сто частици, които всичките се смятат за еднакво елементарни. Много физици не са удовлетворени от подобна ситуация. И през 1963 г. Мъри Гел-Ман и американският физик Джордж Цвайг предлагат начин, позволяващ да се намали броят на фундаменталните частици, необходими на теорията за материята. Те изказват хипотезата, че протонът, неутронът и всичките известни техни „роднини" могат да са сложни частици, състоящи се от няколко по-фундаментални частици, които Мъри Гел-Ман нарича кварки. Между себе си кварките трябва да са свързани със силни взаимодействия.

В първоначалния си вариант теорията на Гел-Ман има три вида кварки: u-кварки (от англ. up - горни), d-кварки (от англ. down - долни) и s-кварки (от англ. strange - странни). След една година, когато кварковият модел все още остава чисто умозрителен, Глашоу и физикът Джеймс Бьоркен предлагат да се въведе четвърти кварк - с. Глашоу го нарича омагьосан кварк (charm), защото действа подобно на вълшебна магия, позволявайки да се отстранят някои явления, предсказвани от трикварковата теория, но в действителност ненаблюдавани. През 1970 г. Глашоу, Жан Илиопулос и Лучано Маяни посочват още по-силни аргументи в полза на съществуването на омагьосания кварк. Частиците, съдържащи тези кварки, са открити през 1974 г. Предвиденото от Глашоу получава експериментално потвърждение.

Като става лауреат на Нобелова награда, Глашоу продължава да преподава и да се занимава с изследователска работа в Харвард. Той предприема опит да изгради теория, обединяваща силното и електрослабото взаимодействие. През 1978 г. съобщава за още по-ниски измерения на масата на неутриното. Новите измерения, основаващи се на анализ на взрив на свръхнова звезда, свидетелстват, че масата на всичките неутрино е недостатъчно за въртенето на разширяващата се Вселена, както предполагат някои учени.

През 1972 г. Глашоу се жени за Джоан Шърли Александър; семейството има трима синове и една дъщеря.

Глашоу е удостоен с медала Дж. Робърт Опенхаймер от университета в Маями (1977 г.) и Джордж Ледли от Харвардския университет (1978 г.). Има присъдени почетни степени от университета „Йешива“ университета „Екс Марсей“. Член е на Американското физическо дружество, на Американската академия на науките и изкуствата и на Националната академия на науките на САЩ.

Превод от руски: Павел Б. Николов