БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 1 (3)

Превод: ChatGPT

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

Глава 1 (продължение)

ПРОБЛЕМИ НА ИЗУЧАВАНЕТО НА БИБЛИЯТА

Писанието има огромен принос в световната литература. През цялата история то е оказвало силно въздействие върху религиозния живот на буквално милиарди хора. Въпреки това Библията не е толкова лесна за разбиране, колкото може да изглежда на пръв поглед. Ако всеки читател можеше да разбере Писанието, нямаше да съществуват съмнения относно неговото значение. В действителност обаче има стотици различни мнения, всяко от които принадлежи на хора, убедени в своята правота.

Разбирането на Библията се влияе от множество фактори. Ето някои от най-очевидните.

Съдържанието на Библията

Библията е обемна книга, като Старият завет е значително по-голям от Новия завет. Всичките ѝ 66 книги обхващат различни исторически периоди, създадени са от различни автори, на различни места и за различни цели. Създаването на ръкописите на Стария и Новия завет е ставало в различно време и за различни народи, което понякога прави разбирането на библейските разкази предизвикателно.

Макар Библията да съдържа 66 книги според някои християнски деноминации, католическата и православната църква приемат допълнителни книги, наречени второканонични (апокрифи от протестантите). В еврейската Библия те не са включени. Нашето внимание ще бъде насочено основно към 39-те книги от Стария завет и 27-те книги от Новия завет, макар че ще разгледаме и някои второканонични книги.

Езиците

Оригиналът на Библията е написан на древни езици, които днес се владеят от малцина. Старият завет е на древноеврейски (с някои части на арамейски), а Новият завет – на гръцки. Това означава, че всеки читател чете Библията в превод и, както е известно на хората, работещи с чужди езици, преводите неизбежно губят част от значението на оригинала. Именно затова има толкова много различни преводи на Библията.

Съществуват различни подходи за превод на древни текстове, но идеален превод, който да предаде точно оригиналния текст, е практически невъзможен. Това е причината различните хора да стигат до различни тълкувания на един и същи откъс в зависимост от превода, на който се основават. Дори сред специалистите, които четат текстовете на оригиналните езици, съществуват разнообразни мнения относно значението на тези текстове, което прави Библията предизвикателство за своите читатели и тълкуватели.

Датировка

Книгите, които са част от Библията, не са написани едновременно и на едно място. Те са създавани в продължение на дълъг период от време в различни места, а езикът им се е променял с хода на историята. Четенето на древноеврейски и гръцки може да бъде сериозно затруднение заради езиковата еволюция, подобно на трудностите, които съвременнияг човек би изпитал, ако се опита да чете текстове на така наречения елизабетински английски на Шекспир, средноанглийския на Чосър или староанглийския на „Беоулф“.

Дори да оставим езиковия проблем настрана, разбирането на литература, писана в такъв широк времеви обхват, е трудно. Според традицията за Еврейската Библия се смята, че Моисей е написал Тората през XIII в. пр. н. е., а последните книги на Еврейското Писание вероятно са създадени около IV в. пр. н. е., което обхваща период от около 900 години.

Много изследователи стигат до извода, че и двете дати вероятно са неточни. В светлината на това е малко вероятно (по причини, които ще обсъдим в следващата глава) Моисей да е автор на Тората. Най-древните книги в Библията — някои пророчески, като книгите на пророците Амос и Исая, са от VIII в. пр. н. е. Последната книга на Еврейското Писание се датира от II в. пр. н. е., въпреки че дълго време е смятана за по-късна. Въпреки това съществува значителен период от около 600 години между първата и последната книги. Нещо повече, има цял корпус древноеврейска литература от същия период, достигнала до нас. Представете си опит да усвоите цялата английска литература, създадена между 1400 г. и нашето време.

Новият завет обхваща значително по-кратък период: най-старата книга са съчиненията на Павел, създадени през 50-те години от н. е., а най-късната е вероятно Второто послание на Петър, написано около 120 г. от н. е. Но и тук времевият промеждутък е около 70 години. Освен това разполагаме също с почти всички раннохристиянски съчинения, повечето от които са написани в рамките на едно столетие след смъртта на Исус (30 г. от н. е.).

Автори

Книгите, които формират в крайна сметка корпуса на Библията, са създадени от много автори, чиито самоличности и произход са доста трудени за установяване.

Според традиционния възглед за Юдейското Писание, Тората е написана от Моисей; Исус Навин е автор на Книгата на Исус Навин; цар Давид е създал Псалмите. Неговият син, цар Соломон, е автор на поетичната Книга на Притчите, Еклисиаст и Песен на песните, а различни пророци (като Амос или Исая) са писали от свое име. Съвременните изследователи имат причини да оспорват много от тези твърдения. Някои книги (включително Тората) са анонимни, тъй като никой не претендира за авторство. Подобна ситуация се наблюдава и при историческите книги. В някои от тях е посочено, че са написани от автори, които, както се установява, почти сигурно не биха могли да ги напишат. Причините за това ще бъдат разгледани в следващите глави.

Виждаме подобна ситуация и с книгите на Новия завет: някои автори са известни (например на някои от писмата на апостол Павел). Други обаче са анонимни, включително и Евангелията. Те са само наречени „от Матей“, „от Марк“, „от Лука“ и „от Йоан“, но истинските им автори никога не са разкривали имената си. Едва около 100 години по-късно християните започват да твърдят, че именно тези хора са написали Евангелията. По-нататък ще видим защо учените се съмняват в това твърдение. Някои изследователи също смятат, че редица автори на Новия завет може да са били различни хора. Например, някои послания на Павел вероятно са написани от други лица, представящи се за него. Ще разгледаме доказателствата за тази теория, за да може сами да решите коя гледна точка да приемете.

На практика е почти невъзможно да се каже колко автори са участвали в създаването на Еврейското Писание (над двадесет, но колко точно?). В случая с Новия завет, се предполага, че има около 16 автори: такива, които наистина са съществували, такива, които са писали анонимно, и такива, които погрешно са считани за известни апостоли. В такава ситуация тълкуването на книгите става значително по-сложно. Естествено е, че различните автори имат различни гледни точки, теории, идеи и убеждения. В Библията се срещат няколко различни мнения, а не едно единствено. При изучаването на Писанието е важно да сте отворени към всички гледни точки.

Жанрове

Библията съдържа не само 66 книги, написани от десетки автори, но и безкрайно множество примери за различни литературни жанрове. Жанрът е вид художествено произведение. Например съществуват жанрове като роман, разказ, лирично стихотворение и водеща статия. Всеки от тях притежава определени характеристики, които читателите разбират и приемат, защото тези характеристики помагат на автора да изрази мислите и чувствата си по подходящ начин. В поезията определени стихотворни форми имат свои специфични правила, които ръководят както авторите при писането, така и читателите при разбирането на творбата. Например сонетите, епическите поеми и хумористичните лимерики имат уникални стилове. За да разберем едно стихотворение, трябва да разпознаем неговата форма и жанр. Различни емоции се очакват от фантастичен разказ или статия в научно списание, от роман или биография, от лирично стихотворение или от водеща статия. Четейки литературни произведения, обикновено не обръщаме внимание на жанровете, защото сме свикнали с тях. Библията обаче съдържа многобройни жанрове, някои от които може да не са ни познати. Те включват исторически разкази, биографии, новели, митове, легенди, хроники, поезия, притчи, мъдри изказвания, пророчества, откровения, Евангелия, послания, проповеди и трактати.

За да възприемем мислите на автора, е необходимо да разберем кой жанр използва. Много съвременни тълкуватели на Писанието не винаги могат точно да определят жанра на библейското повествование, поради което интерпретират неправилно библейските сюжети. Например, когато митът се възприема като научна статия, легендата — като истина, а откровенията — като буквално описание на бъдещи събития. В хода на нашето изследване ще разглеждаме различните жанрове на повествованието, за да може да тълкуваме правилно мислите на авторите на Писанието.

Вътрешни противоречия

Както вече споменах по-рано, друг сериозен проблем при интерпретацията на текста са противоречията, различията в тълкуванията и несъответствията, на които много библеисти често се позовават. Както многократно съм подчертавал, вие сами трябва да решите коя гледна точка да приемете, след като разгледаме всички факти. Независимо дали ще се съгласите с изследователите или не, не може да се игнорира фактът, че измислените (или реални) несъответствия представляват многобройни главоболия за тези, които се опитват да се ориентират в Писанието. В същото време всички несъответствия имат и положителен аспект, защото демонстрират уникалността на всички книги на Библията. Причините за това ще разгледам по-късно. Сравнявайки книгите на Писанието, ще се опитаме да разберем какво всеки автор се е опитал да разкаже и покаже на своите читатели.

Достижения на археологията и външни потвърждения

И така, в Библията откриваме много противоречия. Освен това част от важните факти, споменати в Писанието, са опровергани от археолозите и изследователите на древни източници. Основните примери ще разгледаме в глави 3 и 4. Затова е необходимо да се замислим как да тълкуваме библейските истории: като описание на реалното минало или не.

Исторически контекст

Едно от основните неща, които трябва да осмислим по време на нашето изследване, е, че за по-доброто разбиране на дадено събитие е необходимо да възстановим историческия му контекст. В противен случай рискуваме да интерпретираме неправилно един или друг исторически факт. Лесно може да се покаже колко важно е това при работа с Библията.

В Книгата на Исая, написана през VIII в. пр. н. е., се съдържа пророчество, което има историческо значение за християните, разсъждаващи за раждането на Исус. В някои английски преводи четем: „Затова сам Господ ще ви даде знамение: ето, Девицата ще зачене и ще роди Син, и ще нарекат името Му Емануил“ (Ис. 7:14). Подобен стих се повтаря в Евангелието от Матей: „Ето, Девицата ще зачене и ще роди Син, и ще нарекат името Му Емануил, което означава: Бог с нас“ (Мат. 1:23) - и много християни разбират като пророчество за идването на Месията: неговата майка е девственица. Според това тълкуване Исая предвещава идването на Месията чрез непорочно зачатие. Месия означава буквално „помазаник“ – обичан от Господа, изпратен за спасение на своя народ.

Така авторът на Евангелието от Матей е прочел стиховете на Исая. Но онези, които четат пророка през призмата на евангелиста, могат да разберат погрешно посланието на Исая, защото разглеждат творбата му през християнската перспектива, т. е. 800 години по-късно. За да бъде разбран Исая, трябва да се основаваме на неговия исторически контекст. Това означава поне да се прочетат минимум главите 7 и 8. Ако се вгледате в горепосочения откъс (направете го сега), ще видите, че пророкът не предсказва идването на Месията, въпреки че така смятат по-късните тълкуватели.

Поне в Английската Библия е очевидно, че авторът не говори за дете, което трябва да се роди от девственица. Важно уточнение! Повечето съвременни преводачи на Книгата на Исая признават, че тук еврейската дума е преведена погрешно като „девственица“. Еврейският език не акцентира върху физиологията на жената: „девственица“ просто означава „млада жена“. Затова в съвременния превод изразът е преведен по-предпазливо. Авторът на Евангелието от Матей, 800 години по-късно, цитира стих от преведената на гръцки език Библия (Септуагинта), където е използвана гръцката дума, означаваща „девственица“. Така апостолът цитира откъс, в който уж се говори за девственица, но всъщност оригиналната еврейска дума има друго значение.

Освен това разказът в 7-а глава на Книгата на Исая е напълно разбираем и съответства на цялостния контекст на книгата. Юдейският цар Ахаз е обезпокоен от назряваща война. Две съседни държави — Израил и Сирия — са се обединили и се готвят да нападнат Юдея, а Ахаз не знае какво да предприеме. Исая пророкува, че млада жена ще роди скоро дете. Какво е важното в това събитие? Какъв знак от Господа? Исая продължава: преди детето да порасне и да започне да различава добро от зло, владетелите на двете държави ще се смирят и ще се върнат по домовете си, а Юдея ще бъде спасена (Ис., 15–16). С други думи, след няколко години кризата ще се разреши благополучно.

Ако прочетете Исая в неговия исторически контекст, ще разберете какво има предвид пророкът. Матей обаче интерпретира думите на Исая по друг начин, като мисли за бъдещото пришествие на Исус. Тези, които искат да разберат какво всъщност е казал пророкът, трябва да възприемат думите му в контекста на неговото време. Същевременно, ако някой иска да разбере как Матей е възприел този стих, следва да го прочете в неговия контекст. Матей се опитва да докаже, че Христос изпълнява пророчество: бъдещият Спасител ще се роди от Девица (въпреки че Исая не е имал предвид това).

Познаването на историческия контекст е от първостепенно значение, ако искате да интерпретирате правилно даден текст. Също така е важно да разбирате как се превеждат отделни думи и фрази в техните буквални значения, защото те могат да се разбират по различен начин в различни контексти. Ако промените един откъс, може да промените напълно смисълът на една дума или фраза. Нека дадем пример. Какъв смисъл бихте вложили, ако наречете някого „Син Божий“? В днешно време, ако кажете, че Исус е „Син Божий“, ще имате предвид, че Той е Бог, част от Светата Троица, тясно свързан с Бог Отец от незапомнени времена. Но, както се оказва, първоначалният израз е имал съвсем различно значение в Древния свят.

Например, в древния юдаизъм „син Божий“ може да бъде всеки — човек или ангел, чрез когото Бог предава волята Си на хората. В откъс от Втора книга на Царете (гл. 7), който споменах по-рано в тази глава, се разказва, че цар Давид ще има наследник, който ще царува над народа на Юдея. По-специално, се казва, че ще има син (това е препратка към детето му Соломон, следващият цар след Давид). Господ казва на Давид: „Аз ще му бъда баща, и той ще Ми бъде син“ (2 Цар. 7: 14). Така че Соломон е син Господен. Както и другите царе на Израил, според казаното в Псалтира: „Аз… ще възвестя определението: Господ Ми каза: Ти Си Син Мой; Аз днес Те родих“ (Пс. 2: 6–7). Тук виждаме указание към церемонията по коронация: в деня, в който става цар, той става син на Господа. Той е син Господен, защото, макар по природа да е човек, служи за свързващо звено между Господа и Неговия народ на земята.

В езическите текстове (припомнете си: езичници са тези, които не са юдеи и християни и са многобожници, почитащи множество богове) изразът „син на Бога“ имал различно значение, поне по времето на Новия завет. В гръцката и римската митология син на бог бил този, който е действително роден от връзка между божествено и човешко същество. С други думи, бог като гръцкия Зевс можел да влезе в във връзка с жена, която пожелаел (обикновено тя била прекрасна), и роденото дете било наполовина човек, наполовина божество — полубог. Съвсем различно казвали по-късно християните за Иисус — и поради това, че Неговата майка нямала връзка с никого, да не говорим за Господ, и поради това, че Той не бил наполовина човек и наполовина божество (както казват по-късните теолози), а напълно човек и напълно Бог. Въпреки това, ако тогава сте говорили с римски езичници и сте казали, че някой е „син на бог“, те биха го помислили за полубог, а не за едно от Лицата на Троицата (те, разбира се, не вярвали в Троицата). Повтарям: ако промените контекста на дума или фраза (или на изречение, параграф или книга), вие променяте тяхното значение.

Именно това прави разбирането на Библията изключително трудно. Тя не е написана в нашия контекст, в англоезичния свят на XXI век. Написана е в Древността. По-точно казано, нещата са още по-сложни, защото Библията е написана в няколко различни древни контекста. Спомнете си, че Библията съдържа книги, създадени по различни поводи в течение на осем века, написани от различни автори и насочени към различни аудитории. Трябва да проучим тези различни контексти за всяко от древните произведения, ако се надяваме да ги разберем.

Текстът на Библията

Последната трудност в интерпретацията на Библията е свързана с факта, че нямаме оригиналите на нито едно от произведенията, които по-късно са включени в Свещеното Писание. Искам да кажа следното: който и да е написал Битие (или Книгата на притчите, или Светото Евангелие от Марк, или Първото послание на Йоан), след като произведението е било създадено, то е било преписано на ръка (във времената преди компютърното набиране, текстовите редактори, копирните машини или дори копирната хартия не е имало друг начин да се направи копие). След това някой също е преписал на ръка. А по-късно някой е направил копие от копието. Следващ човек е направил копие от копието на копието. Нямаме оригинала на произведението, нито първите копия, нито копия на първите копия. Разполагаме само с по-късни копия. И повечето от тези по-късни копия са създадени много по-късно от оригиналите; всъщност, те са създадени столетия след оригиналите.

Всеки, който копира текст, прави грешки. И всеки, който прави копие на копие (вече с грешки), също може да сбърка. А който и да е преписвал копие с грешки, преписвал е вече направените грешки и е добавял свои собствени. И така нататък, това продължава през вековете. Повечето грешки се крият в малки, незначителни детайли. Но понякога, в относително редки случаи, те водят до значителни промени в текста.

Ние ще разгледаме по-подробно този проблем в глава 15 - както относно Еврейската Библия, така и относно Новия Завет. Сега само ще осветим някои основни моменти.

Еврейската библия

Еврейската Библия, с която разполагаме в момента и на която се основават всичките английски преводи, в по-голямата си част произхожда от един манускрипт (текст, написан на ръка), датиран около 1000 г. пр. н. е. Ако части от Еврейската Библия са били записани за първи път в VIII в. пр. н. е. (например, книгите на пророците Амос и Исаия), тогава копията са направени приблизително 1700 години след оригиналите. По щастлива случайност през XX в. са открити много по-древни манускрипти сред Кумранските ръкописи — съвкупност от различни текстове, датирани от времето преди Исус, случайно намерени от бедуинско момче в пещера в пустинята на запад от Мъртво море, на територията на съвременен Израел. Сред Кумранските ръкописи се намират копия на почти всички библейски книги; някои от тях са практически завършени (например, Книгата на пророк Исая), докато други са представени фрагментарно. Въпреки това, всички те са датирани хиляда години по-рано от най-старите наши ръкописи. Тази находка се оказва изключително важна за библеистите, защото позволява да се определи колко точно е била копирана Еврейската Библия през хилядата години след началото на християнството.

В някои случаи текстът е бил копиран доста точно, в други — не толкова успешно. Но сложността остава, защото няма как да разберем колко добре са копирани манускриптите преди Кумранските ръкописи. Следователно оригиналните думи на еврейските автори остават все така неизвестни. Така че размислите ни са доста повърхностни, защото е много трудно да разберем какво е имал предвид авторът, ако не сме сигурни кои думи е използвал.

Новият завет

Работейки над Новия Завет, нямаме недостиг на ръкописи. За разлика от малкото наследство на средновековни манускрипти на Еврейската Библия, разполагаме със стотици – хиляди - ръкописи на Новия Завет. Общо имаме над 5600 екземпляра от пълни или фрагментарни копия на Новия Завет на древногръцки език. Това е добра новина. Лошата е, че много от тези ръкописи се различават значително помежду си: един или друг преписвач е променили тук или там дума, фраза или цяла история. Думи се добавят и премахват от текста. Следователно учените трябва да направят всичко възможно, за да възстановят това, което е било написано първоначално, въпреки че нямаме оригиналните произведения или първите копия, копията на копията и копията на копията на копията. Това е дълга и трудна работа, която е изключително важна, особено за тези, които смятат, че думите имат значение: за тези, които възприемат Библията сериозно, независимо дали са вярващи или не. Най-важната книга на западната цивилизация може да променя своето значение в зависимост от думата, която намерите в текста.

ОТСТЪПЛЕНИЕ

Библията и вярващият

Повечето съвременни хора, които се интересуват от Библията, са предани на вярата евреи или християни, които са били научени, че Библията е книга със свещени текстове, различна от другите. За много от тях, особено християните, Библията е вдъхновено Слово Божие. В общностите с подобни разбирания книгите на Писанието и Преданието не се изучават от литературна гледна точка, която разглежда внимателно жанровете, литературните особености, възможните текстови противоречия и несъответствия. Още по-малко те се разглеждат от историческа гледна точка, интересуваща се от историческите спорове/разногласия и грешки. Вероятно и вие ще откриете, че тези литературни и исторически подходи не съответстват на онова, на което сте били учени за Библията. Ако е така, именно за вас бих искал да представя тези кратки размисли в настоящото изследване.

Литературен подход

Съществуват няколко подхода за изучаване на всеки текст, включително и на библейския, от литературна гледна точка. В нашето изследване ще разглеждаме Библията като литературно наследство от Древния свят. Ще обсъдим въпроси като структурата на текстовете и свързаните с тях литературни теми, ще се опитаме да определим как внимателното четене, което отчита общия ход на повествованието, повторението на важни мотиви и възможността авторът да е използвал по-ранни източници, може да помогне за разбирането на всеки разказ. По-специално ще се фокусираме върху определянето на съответните литературни жанрове за различните части на Библията. Ще се опираме на предположението, че без познания за това как "работи" определен жанр, не е възможно да разберем как може да бъде интерпретирано едно произведение, написано в този жанр. Ще трябва например да се запознаем с особеностите на древноеврейската поезия, пословиците, легендите, митовете, Евангелията и апокалипсисите.

Читателите могат да бъдат впечатлени от такива литературни похвати като новелата, например в случая с разглеждането на Битие като „легенда“ или при опитите да се интерпретира Откровението на Йоан Богослов като чист образец на древен апокалипсис. Въпреки това, ще видим, че такива подходи могат значително да хвърлят светлина върху спорни произведения.

Разглеждайки литературната страна на въпроса, ние ще акцентираме на факта, че във всяка книга (или част от книга) трябва да се чете точно това, което е написано. Един от ключовите моменти, които ще отбележим, е, че съществуват значителни разлики между различните части на Библията — и наистина, понякога тези ключови разлики съжителстват в един и същ раздел. Понякога разликите представляват натегнатости, несъответствия и дори противоречия. Същността на разкриването на подобни противоречия между различните автори, книги или дори отделни откъси не е просто да може студентът, след като премине курса, да каже: „Аха! Библията е пълна с противоречия!“ Напротив, несъответствията и противоречията в така голяма книга като Библията трябва да ни накарат да се замислим и да осъзнаем, че Библията не е единна книга, а съвкупност от много и много книги, написани от различни автори, в различно време, на различни места, с различни цели, насочени към различни аудитории, създадени в различни контексти, дори на различни езици.

Такъв литературен подход показва, че всяко съчинение трябва да се чете, като се опираме на собствените му условия, за да можем да твърдим какво точно се съдържа в него. Не трябва да предполагаме, че един автор, една книга или една част от книга ни предават съвсем (или дори приблизително) същото, което се казва в други книги. Както ще видим, вместо да затрудняват нашето изучаване на разнообразните съчинения, които в крайна сметка формират Библията, такива литературни подходи ни отварят възможности за нови и необичайни интерпретации, които иначе не бихме могли да открием, ако приемем, че всеки автор и всяка книга в Библията предават основно едни и същи неща.

Исторически подход

В допълнение към литературния, ще бъде разгледан и историческият подход. Ще се опитаме да възстановим историческия контекст на библейските писания в рамките на нашите възможности, датирйки времето на тяхното появяване, а също така социалната, културната и политическата обстановка. Разбирането на текста зависи от контекста му, без който може да се промени целият смисъл на написаното. Това може да се случи и в устната реч. Например, не можем да възприемаме Книгата на Еремия или Евангелието от Йоан като исторически хроники: книгата е написана през VI век пр. н. е. по време на криза, а Евангелието — през последното десетилетие на I век от н. е., приблизително 60 години след описаните събития.

Историческият подход позволява също така да определим дали можем да използваме литературното повествование на Библията като описание на реални събития: история на Древния Изриел, биография на Христос, история на ранната християнска църква. Необходимо е да поставяме подобни въпроси, защото в библейското повествование намираме доста разминавания. Историческата достоверност може да бъде доказана с друг материал, който потвърждава или, обратно, опровергава описаните събития. Например, изходът на народа Израил или живота и смъртта на Христос. Несъмнено ще вземем предвид и археологическите данни.

Такъв подход към изучаването на Библията се различава значително от религиозния (конфесионалния), който възприема всички описани библейски събития като неоспорими факти. Сега ще обсъдим как историците работят и как използват източниците (в този случай библейските писания), за да разберат различията в описаните подходи.

Историците се занимават със събития от миналото, които съставляват същността на социалната памет. Социалната памет включва човешките действия и събитията на света, т. е. това, което всеки може да види или преживее. Историците се опитват да възстановят възможни събития от миналото на базата на данни, които могат да бъдат разгледани и оценени от всеки заинтересован наблюдател, независимо от религиозните му убеждения. Достъпът до тези данни не зависи от вярата и убежденията за Бога. Това означава, че историците, като такива, нямат особен достъп до това, което се случва в областта на свръхестественото; те имат достъп само до това, което се случва в нашия, земния свят. Теоретично изводите на историците трябва да бъдат достъпни и приемливи за всеки, независимо дали е индуист, будист, мюсюлманин, юдей, християнин, атеист, езичник и т. н. За разлика от конфесионалния подход, който просто приема съобщенията на Библията за описание на ролята на Бога сред израилтяните или в живота на ранните християни, историческият подход поставя въпроса за възстановяване на предполагаемо настъпили събития, без да се обръща внимание на личните религиозни убеждения.

Мога да демонстрирам това, разглеждайки няколко конкретни примера, преди всичко несвързани с Библията. Историците могат да ви разкажат за сходствата и различията в светогледа на Мохандас Ганди и Мартин Лутер Кинг, но не могат да използват знанията си по история, за да ви убедят в неправилността на вярата на Ганди или в правилността на религиозните убеждения на Мартин Лутер Кинг. Тази преценка не е част от социалната памет и зависи от теологични разсъждения и лични религиозни убеждения, които различни изследователи могат да не споделят. Историците могат да ви обяснят какво е станало по време на конфликтите между католици и протестанти през XVI век в Германия, но не могат да използват историческите си познания, за да определят на чия страна е бил Бог. Ако разгледаме пример с Библията, историците могат да разкажат какво предполагаемо се е случило, когато народът Израил е влязъл в Обетованата земя, но не могат да ви кажат, че Бог им е дал сила да победят враговете си. Също така, историците могат вероятно да разкажат за разпятието на Христос, но не могат да използват историческите си знания, за да твърдят, че Той е бил разпнат за греховете на всички хора.

Значи ли това, че историкът не може да бъде вярващ? Не, но ако историците ви кажат, че теологията на Мартин Лутер Кинг е по-добра от тази на Ганди, или че Бог е бил на страната на протестантите, а не на католиците, или че Бог е унищожил стената на Ерихон, или че Исус е бил разпнат за греховете на всички хора, те го казват не като историци, а като вярващи. Вярващите се интересуват от познанието за Бога, от това как да постъпват, в какво да вярват, интересува ги смисълът на живота. Историческите дисциплини не могат да им предоставят такъв род информация. Историците, работещи в рамките на своята дисциплина, са ограничени, според своите възможности, да описват това, което се е случило в миналото.

Мнозина историци считат, че съчетаването на историческото изследване с традиционното богословско убеждение е допустимо и дори необходимо; други пък смятат, че е несъвместимо. Вие сами можете да се справите с този проблем в процеса на разбирането на влиянието на историческия подход в изучаването на Библията върху вашите религиозни убеждения — положително, отрицателно или липса на такова влияние. Трябва да се изразя абсолютно ясно от самото начало: тази книга не решава посочения проблем и не налага определени религиозни убеждения. Напротив, нашият подход ще бъде литературен и исторически в опит да разберем Библията като сборник от литературни текстове, които могат да се изучават, както всяко велико литературно произведение, и също така да се разгледат от историческа перспектива, като се използват всички запазени свидетелства за възстановяване на събитията от миналото.

Трябва да кажем, че тази книга няма да ви убеждава или разубеждава относно религиозните постулати на Библията; тя ще опише тяхната същност и произход. Книгата няма да ви убеждава, че Исая е видял образа на Бога или че Исус е Син Божий; няма да убеждава и в обратното. Тя ще се опита да възстанови, въз основа на наличните данни, какво са казали и двамата. В книгата няма да се обсъжда дали Библията е Божие Слово. Тя ще обясни как е формиран този сборник от книги, ще представи накратко съдържанието и научното тълкуване на тези текстове. Някои информации може да се окажат полезни за вярващия читател, но те със сигурност ще бъдат полезни и за тези, които се интересуват от история и литература, особено от историята и литературата на Древния Израил и ранното християнство, независимо от личното отношение към религията.

(Следва)

КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА) – 20

До тук, който е следил този блог, знае, че публикувахме книгата на Кирил Григоров Пърличев, син на нашия именит възрожденец Григор Пърличев и деец на македонското освободително движение, „Сръбските жестокости в Македония (1912-1915)“. Цялата публикация може да видите ТУК.

Това е обаче част от по-голямата книга на Кирил Пърличев „Сръбският режим и революционната борба в Македония (1912-1915 година), която започваме да публикуваме от днес след превръщането на наличния PDF файл с ABBYY FineReader 15 в текст и редактирането на текста от стария правопис към съвременния.

ДО ТУК: ПРЕДГОВОР

ГЛАВА ПЪРВА: 1. Хуриета и балканската война от 1912 година; 2. Българските революционни чети — партизански отряди в помощ на съюзнишките сръбски войски против турците; 3. След привършване на военните действия и настаняването им в Македония сърбите неприязнено се отнасят спрямо българското население; 4. Населението реагира още от първия ден. Изложения до българското правителство и българския цар; 5. Междусъюзнишката война и последствията ѝ: открито преследване на всичко българско — език, училища, черкви, учители, свещеници, владици, граждани, селяни; биене, затвор, заточение, конкретни случаи.

ГЛАВА ВТОРА: 1. Въстаническо движение в Дебър — Струга — Охрид.; 2. 3. 4. Прогонване на сръбскитe войски и установяване българска революционна власт. Фронтът на въстаническите боеви сили. Водителитe на въстанието.; 5. Изстъпления на сърбите при потушаване на въстанието.; 6. Нови преследвания, гонения и убийства - сега в невъстанали градове и околии..

ГЛАВА ТРЕТА: 1. Подновяване преустановената от турско време революционна борба. Тайни групи по градове и села; куриери, поща; избягване в гората, формени чети, селските общински кметове и общински управления в услуга на нелегалните борци.; 2. Сражения между четите и сръбските войскови части.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА: 1. Динамитни атентати: железопътния мост на река Тополка и оня на Демир Капия.; 2. Голямото нападение при Валандово и Удово.

ГЛАВА ПЕТА: 1. Първите набори в Македония.; 2. Отказа на македонските новобранци да дадат клетва за вярност на крал Петра.

ГЛАВА ШЕСТА: 1. Войната със Сърбия от 1915 г.; 2. Отстъплението на сърбите от Македония. Възторгът на българите от Македония при посрещането на освободителните български войски.

ПРИЛОЖЕНИЯ: 1; 2; 3

КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / "СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА)" В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРИЛОЖЕНИЯ

(Следва)

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / МАРСЕЛ ПРУСТ – “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 11

Превод от : ChatGPT

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

МАРСЕЛ ПРУСТ: “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 9, 10

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

МАРСЕЛ ПРУСТ (1871-1922) - “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ (1919 г.)

* * *

Същността на неговите думи е в това, че обикновеният спомен, мисловното представяне на някаква част от миналото, не е методът, който е необходим: така миналото не може да бъде възстановено. В края на книгата е даден само един от многото начини за съзерцание на миналото, които, стъпка по стъпка, развиват възприемчивостта на Марсел и го подготвят за финалното преживяване, разкриващо реалността, която той търси през целия роман. Това се случва в голямата трета глава („Приемът при принцеса дьо Германт“) от последния том („Намереното време“), когато той разбира какво липсва на обикновената памет и какво всъщност се изисква от нея. Този процес започва, когато влиза в двора на имението на принц дьо Германт и се дръпва от влизащия автомобил: „...отдръпвайки се към навеса за карети, аз се спънах в неравните плочки. Но в мига, когато, запазвайки равновесие, стъпих на камък малко по-нисък от съседния, цялото ми огорчение изчезна от същото щастие, което (в различни периоди от живота) ми доставяше ту видът на дърветата, които опознавах, като се возех в автомобил около Балбек, ту видът на мартенвилските камбани, ту вкусът на накиснатата в чай мадлена и толкова много други усещания, за които вече съм разказвал и чиято същност, според мене, се въплъти в последните произведения на Вентьой. Както и в мига, когато опитах мадлената, всичките тревоги за бъдещето, всичките съмнения на разума се разсеяха. Току-що досаждащите ми и за реалността на моя литературен дар, и за реалността на самата литература изчезнаха като по магия. Без да съм попаднал на ново разсъждение или на решаващ аргумент, непреодолимите просто трудности загубиха всякаква важност. Но този път реших твърдо да не се примирявам с неизвестността на причините, както постъпих, отхапвайки от накиснатия в чая сладкиш. Преживяното сега щастие наистина беше същото, което бях почувствал заради вкуса на мадлената и чиито скрити причини бях отложил тогава да търся“.

Разказвачът успява да разпознае в усещането, изплуващо от миналото, това, което е изпитал някога, стоящ на двете неравни плочи на баптистерията на „Св. Марк“ във Венеция, „и заедно с това усещане дойдоха всички останали, съединили се с него в онзи ден, чакащи някъде у себе си, в редицата на забравените дни, докато внезапен случай не им заповяда да се появят оттам. Точно така вкусът на малката мадлена ми напомни Комбре“. Този път той решава да стигне до дъното на нещата и, докато чака покана да отиде в гостната, а възприятието му е рязко изострено, звънът на лъжичката по чинията, твърдостта на салфетката и дори бученето на отоплителните тръби връщат у него потоци спомени за подобни усещания в миналото. „Дори в тази минута, в имението на принц Германт, все още се чуват стъпките на родителите ми, изпращащи господин Суан, и подскачащото, с железен призвук, неуморно, рязко, пронизително дрънчене на камбанката, възвестяващо ми, че господин Суан вече си е отишъл и мама ще се качи при мене, и аз чувам именно тях, макар те да се намират толкова далеч в миналото.“

Но разказвачът знае, че това не е достатъчно. „Не на площада „Св. Марк“, не още веднъж отивайки в Балбек, не връщайки се в Тансонвил да видя Жильберт, щях да си възвърна изгубеното Време, и не пътешествието, което само се опитваше отново да ме убеди, че старите впечатления съществуват извън мене, на ъгъла на някой площад, щеше да бъде средството, което търсех. <...> Тези впечатления, които се опитвах да задържа, можеха само да изчезнат, докосвайки се до прякото притежание, безсилен да ги възродя. За да мога да ги изпитвам отново и отново, единственият начин беше да се опитам да ги познавам възможно най-пълно точно там, където се намираха, тоест вътре в мен, да ги изясня до най-дълбоките им основи“. Възниква задачата как да се запазят тези впечатления от гибел под натиска на настоящето. Отговорът се намира в новото разбиране за неразривността на миналото и настоящето: „Трябваше да се потопя в самия себе си. И така, този звън (на камбанката при заминаването на Суан) винаги е бил там, и там също, между нея и настоящия момент, оставаше цялото безкрайно размотаващо се минало, за което дори не знаех, че нося в себе си. Когато тя звънна, аз вече съществувах, и оттогава, за да мога отново да я чуя, не трябваше да се случи нито една прекъсване, не можех да направя дори мигновена спирка в битието си, в мисленето, в самосъзнанието, защото това минало мигновение все още се пазеше в мене, след като успях да се върна към него, само като се потопих в себе си по-дълбоко от обикновено. Тази представа за въплътеното в нас време, за съхраняващото се в нас минало, реших, в порив на смела лекота, да изразя в книгата си“. И все пак става въпрос за нещо повече от паметта, колкото и ярка и непрекъсната да е тя. Трябва да търсим скрития смисъл. „Защото истините, постигани чрез разума директно в ярко осветен свят, са нещо по-малко дълбоко, по-малко задължително, отколкото тези, които животът ни съобщава независимо от нашата воля чрез впечатления – материални, тъй като идват чрез сетивата, но от които ние сме в състояние да извлечем духовна част. С една дума, и в двата случая, независимо дали става въпрос за впечатления като оставените в мен от камбаните на Мартенвил, за спомени, предизвикани от неравността на две плочи или вкуса на мадлен, следваше да тълкувам тези усещания като препратки към някакви закони и идеи, опитвайки се да разсъждавам, да извеждам усещанията от мрака и да ги обменям за духовен еквивалент.“ Самото по себе си интелектуалното изследване на спомените и усещанията, осъзна той, няма да му разкрие тяхното значение. Много години продължават неговите опити: „още в Комбре спирах ума си на някакъв образ, който ме караше да съзерцавам, било то облак, трева, колона, цвете, камък, подозирайки, че под тези знаци не се крие ли нещо съвсем различно, което аз бях длъжен да открия, някаква мисъл, която те изразяваха като йероглифи, които можеха да бъдат приети за просто изображение на видими обекти“.

Истината, която вече му е ясна, е в това, че той не можеше със силата на разума да върне, да избере от миналото спомени, за да ги разглежда, „те идваха при мене както си искаха. И аз разбирах, че това трябваше да служи като печат на тяхната автентичност. Аз не търсех две неравни плочки във двора, когато се спънах. Но именно непроизволността и неизбежността на моята среща с усещането удостоверяваха истинността на предизвиканите от него образи от миналото, освободени от него, защото ние ясно усещаме усилието, с което то се стреми към светлина, радостта от намерената реалност. То също така потвърждава автентичността на цялата картина, съставена от едновременни впечатления, които води след себе си с онази безпогрешна пропорция на светлина и сянка, ударения и пропуски, запазено и забравено, които никога не могат да бъдат познати на съзнателната памет и наблюдение“. Съзнателната памет само възпроизвежда „верига от приблизителни впечатления, които не са запазили нищо наистина преживяно от нас, които и съставляват за нас нашата мисъл, нашия живот, реалността, и само тази ето лъжа и възпроизвежда така нареченото „изкуство на живота“ – просто и лишено от красота, така безплодно, така скучно повтарящо се, каквото са виждали очите и е забелязал разумът... Величието на истинското изкуство, напротив... е в това, да открие отново, да улови и да ни покаже онази реалност, далеч от която ние живеем и от която все по-далече се отдалечаваме, доколкото по-плътно и непроницаемо става това обичайно съзнание, с което ние заместваме реалността – онази, така и не позната, в която рискуваме да умрем и която просто-напросто е нашата живот. Истинският живот, най-накрая разкрит и прояснен...“

И тогава Марсел намира мост, който съединява настоящето с миналото: „Това, което наричаме реалност, е определено съотношение на усещания и спомените, едновременно намиращи се около нас“. Накратко, за да бъде възпроизведено миналото, трябва да се случи нещо различно от работата на паметта: трябва да се съберат сегашното усещане (особено вкус, мирис, звук) със спомена, с мисленото връщане към усещанията от миналото. Да цитираме Леон: „И така, ако в момент на подобно възкресение (да речем, на Венеция по неравните камъни в двора на Герматови) вместо да зачеркнем настоящето, ние успеем да не го забравим; ако успеем да запазим усещането за собствената си личност и едновременно с това напълно да живеем в онзи миг, който отдавна вече сме смятали за изчезнал, тогава, и само тогава, ние най-накрая ще овладеем загубеното време“. С други думи, букет от чувства в настоящето и едновременно с това съзерцание на минало събитие или усещане – ето кога се събират чувствата и паметта и се връща загубеното време.“

Озарението завършва, когато разказвачът разбира, че произведението на изкуството е единственото средство овладяване на миналото, защото „да възстановиш паметта на впечатленията, за да измериш след това цялата им дълбочина, да ги осветлиш и да ги обмениш за духовен еквивалент – не е ли това една от предпоставките, почти същността на произведението на изкуството – такова, каквото аз замислих?..“ И накрая става ясно, че „всички тези материали за литературния труд бяха моят минал живот и аз разбрах, че те идваха при мене в лекомислени развлечения, в празнота, в нежност, в скръб, които аз запазвах, досещайки се, за какво те са предназначени и дори ще оцелеят ли, не повече, отколкото зърно, натрупващо храна, с която ще се храни растението“.

„Не ми се струваше, - пише той в заключение, - че имам още сили да задържа до себе си това минало, което е слязло толкова далеч и което толкова болезнено износих. Поне ако ми бъде дадено достатъчно време, за да завърша книгата, не бих пропуснал да отпечатам върху нея печата на онова Време, разбирането за което така властно се отпечата в мен, и бих изобразил в нея хора (дори ако това ги прави подобни на чудовища), които във Времето заемат място много по-голямо от тясното, отпуснато им в пространството, място, напротив, безмерно протяжно – защото те, сякаш потопени в години, като гиганти едновременно докосват сроковете, между които са се вместили толкова много дни и които са толкова далече един от друг във Времето.“

(Следва)

ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ / Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ (2)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ChatGPT

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК

ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА

Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1

"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ (продължение)

УФА

Сега това е нашият дом, на всяко семейство за временно пребиваване са разпределени по четири квадратни метра. Това са точно четирите метра за нашите вързопи и куфари, а ние спим върху тях. Извадили сме одеяла, възглавници и шуби, лежим върху одеялата, покриваме се с шубите, а половин метър паркет наоколо е за пътека.

До нас са все така семействата на бащините ми колеги и коминтерновците. Вляво от нас е немският писател и комунист Юлиус Гай, а вдясно – председателят на Унгарската комунистическа партия Ракоши, другите не ги помня.

Сутринта наркомът на нефтената промишленост вика спешно баща ми в Москва и ние оставаме сами, аз и мама – в Уфа, моят по-голям брат Виктор – в Магнитогорск, в бронетанковото училище, а баща ми след седмица работа в Москва заминава на дълга командировка из страната. Целта на командировката е да се реши съдбата на нефтените находища.

И така, Уфа.

Излизам на улицата и веднага познато лице – на момичето Валя. Бях в една група с нея и Виталий Рубин през 1940 г., когато като екстерн полагах изпити за десети клас. Още сто крачки – и момче от моята група, от юридическия институт. Не заминал с института за Алма-Ата, а се евакуира по-рано със семейството си в Уфа. С възторг ми разказва за своите спекулативни операции.

От селата край Уфа изкупува евтино и разменя за вещи картофи и ги продава на евакуираните московчани и киевчани на десетократно по-висока цена. Покани ме да му сътруднича. Едва се отървах от него.

Вървя по улицата. Библиотеката работи. О, господи! Значи, животът не е спрял. Влизам в залата и виждам Льова Сиротенко, приведен над купчина списания и книги.

Той беше приятел на Юра Бессмертний, заедно ходехме на кръжок по антична история в Дома на пионерите. Седи и чете или Херодот, или Аристофан. Видя ме, скочи, и аз също, защото това беше една от най-хубавите страници от моя московски живот. Льова ме води у тях. Семейството му живее в една стая на близка улица. Приближаваме вратата – пред нея лежи огромен умрял сив плъх.

Вратата отваря Сикстинската мадона – това е Наташа, родната сестра на Льова. Боже, колко е красива, току-що се е омъжила за артиста Петрейков – рецитатор, като Яхонтов.

Опитват се да ме настанят на масата, но аз още не съм разгледал града. Сбогувам се, вървя по улицата и изведнъж – моята съученичка Галя Грибанова, милата, скъпата Галя!

Никога преди не бях влюбен в нея, но винаги я харесвах: широко лице, леко дръпнати усмихнати очи. Целуваме се и от този ден се срещаме почти всяка вечер. Отивам в претрупаното ѝ жилище – там живее нейното голямо семейство. Скитаме, притиснати един до друг по тъмните улици, спомняме си за Москва, понякога се целуваме и ми е невероятно хубаво.

Вечерта намираме с мама моята родна леля Вера от Киев, братовчед ми Миша и братовчедка ми Рая. Те са „стари жители“ – вече са в Уфа от месец. Миша е на моята възраст, завършил е десети клас.

Евакуирани са от Киев. Седим на масата. Говорим, говорим.

Връщаме се в оперния театър към дванадесет през нощта, а там вече половината клетки, като на шахматна дъска, са се освободили. Оказва се, че върви разселване по жилища в града и за мене и мама, заедно с непознато за нас семейство татков колега, е определена една стая – осемнадесет метра.

Слагаме шпертплатова преграда и имаме своя деветметрова стая.

Нашият адрес: улица „Ленин“, дом 7, вход 5, стая 183.

Това е някаква бивша административна сграда с коридорна система, стаи, кабинети, почти без мебели. На нас се падна едно бюро, спим на пода, а за всички жилища в края на коридора има една замърсена тоалетна. И все пак, когато се оглеждаме наоколо и назад, това е чудесно – настанени сме, животът продължава.

През деня се срещнах с Льова Сиротенко в библиотеката и взех книга на античния историк Светоний. Диктатурата на Сула.

Чета и постепенно у мен се заражда усещането за пълно сходство със събитията отпреди четири години. Арести, изтезания, проскрипции, доносникът получава част от имуществото на умиращия и никой не знае защо умират древноримските интелигенти по доноси на бивши приятели, а понякога и на децата си (едни такива римски Павлик Морозовци).

А вечерта братовчед ми Миша ме запознава с момчетата и момичетата от бившия му клас в Киев.

Под краката ни се топи сняг, кал. Три преки улици. В антрето е тъмно, събличаме се и влизаме. Три момичета и едно момче. Гори свещ. Момичетата: Еда, Стела, Алла. Момчето е с година по-малко от мене – Володя Палийчук.

Той рецитира стихове и сякаш имитира Маяковский, но използва термини и числа. Решил е да пресъздаде първия том на „Капиталът“ на Маркс под формата на поема.

Владее професионално формата, рецитира наизуст, с увлечение, очите му горят, артикулацията е ясна. Завършва рецитирането. Алла – това е неговата съпруга, те са съученици, оженили се на седемнадесет години (предизвикателство, реакция на родителите, на учителите в училището). Алла започва да импровизира – нещо като психологически роман или детектив, и то не отначало, а продължение. Тя спира, продължава Еда. Стела зацикля, всички заедно намират изход: остър сюжет с безкрайни варианти за продължение. Миша се включва в играта-произведение, след него и Володя.

Така, вечер след вечер, със смях и сълзи – една свещ изгаря, поставят следващата. Всички се разотиват.

Володя ме моли да остана. Миша му говорил за моите стихове. Чета му мои глупави, миналогодишни стихотворения, още от времето на кръжока на Осип Максимович Брик, стихотворения, които дори на мене самия не са съвсем ясни. Това е звуково и словесно творчество.

Неочаквано ставаме приятели.

Той вече има биография.

В град Станислав учил във втори курс на филологическия факултет, написал на шестнадесет години дисертация, представена за кандидатска степен.

Бил избран за секретар на комсомолската организация в института. Оглавил студентски отряд доброволци. Дали им оръжие и те, водейки боеве и пробивайки се през обкръжението, стигнали до своите, но той бил контузен и от болницата в Киев се евакуирал заедно със съпругата си Алла в Уфа.

Предлага ми да напишем заедно книга за поетиката. В библиотеката заемаме теоретичните трудове на Андрей Белий. Нещо започва да се получава: две-три собствени мисли. Но аз съм записан вече във военкомата и съм подал заявление, че желая да отида на война. Той е направил това преди мене. Бързаме, разполагаме само с двадесет дни.

Първо вземат Володя. Изпращат го в специално парашутно-десантно училище, което подготвя разузнавачи.

Той, като че ли завещавайки, ми възлага на раздяла да завърша заедно с Алла нашия литературоведски труд. С Алла седим ту в библиотеката, ту у тях. Всеки ден отделям по час и половина, за да отида при Галя Грибанова.

Неочаквано за два дена при нас идва студентският приятел на баща ми Александр Абрамович Закошанский. По време на Гражданската война е командвал дивизия. Призован е в армията и му е присъдено доста високо офицерско звание, но се разболял и му правят операция в болницата в Уфа.

Един ден дойде приятелят на брат ми Сергей Захаров. Той, както и Виктор, е с шест години по-възрастен от мене, но сега животът сякаш ни приравнява. Кани ме на някаква среща, където имало много жени, но не достигали мъже. Вървяхме пеша, по калните преки улици, докато стигнем до покрайнините на града.

В къщата има танци, момичета. Той има позната, с която изчезва. Аз оставам с едно момиче, танцувам с него, прегръщам го, а то започва да плаче. И двамата не ставаме за нищо, не знаем какво да правим по-нататък. Излизаме навън, притискаме се един до друг, сякаш имаме цяла вечност пред нас, не усещаме как минава времето.

Тогава се появява Сергей. Той вече е постигнал всичко желано, дванадесет часа е, прощаваме се и се прибираме вкъщи. Той ме подпитва доста цинично и ми се присмива, забавно му е, че не съм проявил инициатива. А мене ме е срам и за себе си, и за момичето, и пред Галя Грибанова, която ме е чакала.

На следващия ден получавам повиквателна от военкомата.

П И С М А

14 декември 1941 година

„Скъпи Витя! Току-що изпратих в армията моя приятел Володя Палийчук. Замина като доброволец в десантните войски. Той е изключително умен човек, забележителен учен и много красив. Напоследък се занимавам много усилено. Заедно с Володя разработвахме нова теория за поезията. Искам непременно да завърша тази работа преди да замина в армията, тоест да напиша статия. Докато тази работа не е завършена, не се занимавам с писане на стихотворения и затова не мога да ти изпратя нито едно свое произведение.

В Уфа имам много познати. Срещнах две момичета от моя клас, едно момиче екстернат, трима студенти от моя курс. Моят институт се намира в Алма-Ата и мисли да възобнови занятията си в Москва през май.

Аз бях записан в летателно училище, защото всички призовани ги приемат в авиацията. Но не мисля, че ще премина медицинската комисия... Възможно е да попадна в авиационно-техническо училище. Мама купува картофи за зимата. Щом започнат да приемат, ще ти изпратя колет: махорка, игли, конци, витамин С – сладка, гъста и полезна маса, която се разпространява в Уфа. Поздрави, Льоня“.

15 декември 1941 година, понеделник (от татко)

„Драги Витенка! От 28 ноември съм в командировка. Сега пътувам към Ташкент, а след това към Красноводск, Баку. Ще се върна до 1 февруари.“

Моята почивка свърши.

Мама събира вещите, аз тичам при Галя, тя се облича бързо и тръгва с мен и мама към военкомата.

На прощаване се целуваме, обещаваме си нещо, мама се отдръпва настрани, Галя вади от чантата си и ми дава четири дебели наши тетрадки на линии и квадрати от много хубава хромирана хартия, плаче. Мама също плаче. Изобщо прекалено много сълзи.

Нас, около четиридесет наборници, ни водят в казармата под строй и ни вземат паспортите. В двора на казармата има няколко каруци и талиги с коне и кочияши. Това не са войници, а мобилизирани селяни. Слагаме раниците си на талигите и по команда излизаме през вратите. Минаваме няколко улици, градът свършва и започва покрита със сняг селска пътека.

Лек студ. Запознавам се с момчетата. Виктор Волпин – московчанин, завършил десети класа. Сиротински, Гудзински и Запол – студенти. Плахият Саша Захаров, нахалният одесит Ховайло, татарчето Яхин, московчанинът Гурянов, бъдещият ми приятел Олег Корнев.

Забравих, забравих имена и фамилии, но нищо, може би докато пиша, ще си спомня.

Пред нас е град Бирск, до който трябва да изминем пеша 115 километра. Спираме в някои села, пием гореща вода, хапваме каквото сме взели от вкъщи. Родителите на всеки бяха дали много вкусна храна.

Момчетата се черпят помежду си, но пътят е безкраен. Нощуваме в някое село, после пак вървим. Вятър, смесен с прах. Пак село. На следващата сутрин силен порив на вятър. В окото ми попадна прашинка. Опитвам се да я извадя, момчетата ми помагат, но нищо не се получава, окото сълзи и боли. На третия ден вечерта стигаме град Бирск. Червени казарми, река Бяла. Изпращат ни на карантина.

Ще пофилософствам.

За двадесет дни преживях като че ли няколко живота, намерих приятел до края на дните си – Льова Сиротенко, и за целия им живот – Володя и Алла Палийчук. Когато Володя отиде на фронта като разузнавач, Алла преодоля милион препятствия, за да получи направление в неговата част като медицинска сестра, и беше убита в първото си сражение, а Володя завърши войната, беше награден с няколко ордена и загина нелепо на шосето, блъснат от насрещна кола, докато се опитваше да спре нещо на автостоп. Володя и Алла загинаха. А защо Галя Грибанова премина като сянка през целия ми живот? Каква беше усърдната работа в библиотеката? Написах все пак някаква малка част от това, което беше планирано. Пет години си пишехме с Еда. А какво ставаше през това време с моите близки?

Татко.

Групата, в която участваше, можеше да решава съдбата на севернокавказките нефтени полета. Да ги взривят или да не ги взривят? Къде да сондират нови кладенци? После командировка на Урал. От ноември 1942 година работеше в Москва, беше награден с ордена „Почетен знак“ и медал „За трудова доблест“.

Майка.

През 1942 година работеше в Уфа като директор на парка за впрегатен транспорт.

Виктор.

Четвърти месец курсант в бронетанковото училище в Магнитогорск.

Защо? Как попадна там?

Витя е на двадесет и три години. В института се провали три пъти на изпитите по политикономия и диамат, в първ курс в „Станкин“ не можа да вземе изпитите по немски език, не запомняше датите на партийните конгреси. Но по висша математика имаше шестица, по чертане – шестица, по физика и съпромат – шестица, а по всички специални предмети, свързани с техническо мислене, постигаше блестящи резултати.

Три практически стажа в завода, три изобретения, три патента – моментално откриваше недостатъци и пътища за усъвършенстване на измервателни прибори, преработваше битови уреди, поправяше часовници, измисляше нови схеми на радиоприемници, усъвършенстваше велосипеда си и беше най-добрият велосипедист в Биково.

На площада пред киното в Биково той правеше циркови номера с велосипеда си.

Забравих да спомена, че само той имаше велосипед в Биково. Беше на четиринадесет години, когато татко му купи един от първите образци на първата серия съветски велосипеди. Тогава милицията изискваше велосипедите, както сега автомобилите, да имат номера отпред и отзад и той имаше московски № 0003.

Всички момичета бяха влюбени в него. Той пееше всички арии от всички опери, целия репертоар на Лешченко, Козин, Вертинский, и беше страстен почитател на джаза на Цфасман. Имахме един от първите съветски патефони. Той усъвършенства мембраната му и харчеше почти всичките си спечелени пари за плочи на Карузо и наши оперни певци: Лемешев, Рейзен, Козловский, Обухова. С една дума, беше много музикален. В института го избраха за председател на студентския клуб за свободните дни и организираше едни от най-интересните концерти в Москва.

Вадим Козин и неговият акомпаниращ музикант Ашкенази няколко пъти идваха при нас на булевард „Покровский“. Той ме водеше почти на всички концерти в своя „Станкин“.

В началото на юли 1941 година трябваше да защитава дипломата си. В института имаше военно обучение.

След месец, както всички момчета от курса му, трябваше да стане военен инженер. При евакуацията на заводите на изток всички те щяха да бъдат търсени.

Но в края на юли 1941 година, на тридесетия ден от войната, се проведе комсомолско събрание на студентите от института. И какво да се прави – тогава всички гласувахме само единодушно...

Външен инструктор от районния комитет на комсомола изразил по време на общото събрание мнение, че всички истински патриоти – комсомолци от института – трябва да откликнат на призива на районния комитет на ВЛКСМ и, доброволно напускайки стените на учебното заведение, да отидат на фронта. При явното гласуване всички дипломанти вдигнали ръце и единодушно станали „доброволци“.

Изпратиха ги в Магнитогорското бронетанково училище. Малко след това в училището пристигнало обяснение, че дипломантите машиностроители са били мобилизирани по грешка.

В Магнитогорск с правителствено обяснение замина група родители.

В Москва се върнаха всички дипломанти, с изключение на Виктор и един негов приятел. Не им харесало нещо в конструкцията на машините.

Виктор започнал вече да предлага усъвършенствания на някои възли. Беше му много трудно да свикне с армейската дисциплина, но бързото усвояване на целия комплекс – от управлението на машините до сглобяването, ремонта и т. н. – го отличаваше и облекчаваше трудното му съществуване на курсант в бронетанковото училище.

Невъзможно е да определя колко много му дължа. Всичко за нас беше общо.

Парите, които ни даваха родителите, и спечелените от него стипендии.

Канеше ме на всички свои вечеринки.

Всички момичета, влюбени в него, танцуваха с мене. Седях с тях на масата като равен, но и Витя канех на всички мои студентски вечери, когато на шестнадесет години станах студент в юридическия институт и когато ние, членовете на литературния кръжок, ръководен от Осип Брик, ходехме да четем свои стихове в студентските общежития, а после пиехме и се забавлявахме цяла нощ.

Аз също майсторях и режех и благодарение на него се увлякох по авиомоделизма. На неговия велосипед се научихме да караме и аз, и всички мои връстници. Той не жалеше времето и велосипеда си и, когато нещо се чупеше, всички стояхме около него, а той ни показваше.

Но най-много ми помогна, когато се сблъсках с непоносимите трудности във военното училище.

Той ми пишеше писма всеки ден и животът ми ставаше по-лек.

Двадесет и три годишен младши лейтенант, той изчезна безследно в Сталинград през август 1942 година.

(Следва)

АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ / „ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА“ / Глава XI ПЛАНЕТАТА НА ТЪПИТЕ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ChatGPT

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

"ПРЕДИСЛОВИЕ": 1; 2; 3; 4

Глава I МОЗЪКЪТ НА ИСУС И МОЗЪКЪТ НА САТАНАТА

Глава II ПОЖАР В ТЕАТЪРА НА УСЛОВНИТЕ РЕФЛЕКСИ

Глава III ЗАДНИК-2

Глава IV ДЕЦА НА УЖАСА, ВНУЦИ НА КОШМАРА

Глава V МЪРШОЯД – ТОВА ЗВУЧИ ГОРДО

Глава VI ДИАМАНТЕНАТА ТУХЛА

Глава VII ИЗОБРЕТЯВАНЕ НА ЛЮБОВТА

Глава VIII КАМЪК В ЛАПАТА

Глава IХ ДЕНЯТ НА ИЗГУБЕНАТА ОПАШКА

Глава Х ГЕНЕРАТОР НА ГЛУПОСТТА

"ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава XI

ПЛАНЕТАТА НА ТЪПИТЕ

Малко по-горе написах „фатален порок на мозъка“. Това е некоректна, дълбоко погрешна формулировка.

Няма никакъв „порок“. Има естествени свойства на човешкия мозък.

Уви.

Сами по себе си неговите рационални потенциали не могат да осигурят нищо друго освен идиотщини. А всеки самостоятелен техен продукт ще бъде, като минимум, абсурден.

Работата е в това, че мозъкът изобщо не е способен да установява причинно-следствени връзки. Да различава „добро“ и „зло“, „лъжа“ и „истина“.

Не защото е „сляп“ или „лош“. Не. Просто еволюцията го е създала съвсем не за това.

За пример нека вземем стерилни от всякакви точни знания, здрави, пълноценни мозъчни човешки полукълба.

И да да ги подложим на изпит: да им предложим да решат няколко дребни проблеми.

Например, проблеми на плодовитостта, контрацепцията и болестите.

Какви отговори ще получим?

Започваме с плодородието.

Да попитаме „чистия“ човешки мозък: как да се осигури отглеждането на тикви.

Той ще поскърца с извивките си и ще отговори, че оптималният начин за отглеждане на тикви е кожата на момиче на 23 години. Одрана от него изцяло, в момент на агония. А момичето трябва да бъде заклано и одрано не къде да е, а в храма на богинята Чикомекохуатл, в специален ден. Разбира се, с песни и танци.

Ако процедурата по дрането бъде проведена правилно, никаква суша няма да погуби тиквите.

Връзката между кожата на момичето и зреенето на тиквите не изглежда разумна. Но следвайки съответните препоръки на своя мозък милиони ацтеки и маи се опитвали именно така да повишат реколтата. Не година или две, а много столетия наред. И съвсем не в пещерната епоха, а през XIII-XVI от нашата ера. По времето на Коперник, Бруно и Галилей.

Да.

Да преминем към контрацепцията.

Задаваме въпроса: какво може да предпази жената от нежелана бременност?

„Трябва да пие своята менструация“ – уверено отговаря човешкият мозък.

И след малко размисъл добавя: „Може да я разреди с вода от седем потока“.

Така постъпвали руските крепостни момичета. Пиели, миличките. Понякога разреждали, понякога не.

Не било особено вкусно и не било много ефективно. Но селянките не смеели да оспорват мъдростта, която пълнела черепите на техните баби и майки. Затова веселият кръговрат на дамските течности продължавал осем века подред (приблизително до 20-те години на XX век).

Да завършим нашия диалог с мозъка с въпрос за лечението на епилепсия.

Как да се избавим от това заболяване?

О, мозъкът няма да се затрудни и ще ни предложи следната методика: за да се излекуваме от епилепсия, трябва да се заколи новородено момче албиносче, да се смели и се използва кашата за намазване. В Танзания до ден днешен следват тези указания на своите мозъци.

Както виждаме, изпитът е провален. Няма нито един верен отговор.

Ацтекските, руските и танзанийските примери можем да припишем на крайното варварство на тези народи.

Добре, да го припишем.

И да погледнем към Европа, която има репутацията на напълно просветена старица.

Да разгледаме не нейния див десети век, нито дори лудия шестнадесети, а самия XIX век.

Да, това е векът на Максуел, Клод Бернар и Пастьор. Векът на научните прозрения.

Но всички индивиди, които не са пряко свързани с точните науки, демонстрират умствени акробатики, равни на руските или танзанийските.

Например.

Незадържането на урина в Нормандия се лекувало с пепел от къртица. Къртицата, разбира се, трябвало да бъде изгорена жива.

В Ардените се опитвали да се отърват от псориазис, като удушавали къртица с дясната ръка.

Във Вогезите използването на дясната ръка се смятало за глупаво суеверие. Смачкването на жива къртица ставало само с лявата.

И в селска Бретаня също не обичали къртиците.

Там селяните се покривали толкова бързо и гъсто с брадавици, че жените преставали да познават мъжете си, а децата – майките си. Единственият начин да се избавят от брадавиците се смятал за отрязването на лапичките на жива къртица. С тях трябвало, като постепенно ускоряват темпото, да „ходят“ по лицето на пациента, напявайки 37-ми псалм (козметичен).

В Париж нещата били малко по-различни. Не случайно го смятали за прогресивен град.

Париж не вярвал в лечебната сила на къртиците и се подигравал на народните глупости.

За сметка на това вярвал, че удавник може да бъде възкресен, като му се вдухва тютюнев дим в ануса.

Дивни сцени на надуване на покойници можели да се наблюдават почти всяка сутрин по бреговете на Сена.

Вдуханият дим, като правило, излизал обратно. А ако нямало вятър, се издигал на равни кръгчета над мокрия задник на трупа. Ако имало ветрец, тютюневите кръгчета се смесвали с тамяна от парижките църкви. Там християните, напявайки, се хранели с месото на своя отдавна починал бог.

Заключението е тъжно.

Виждаме, че независимо от времето и мястото на раждане, ако човек не е Пастьор или Клод Бернар, то той, като правило, е пълен идиот.

(А ако е Бернар, е частичен.)

Летописите на човечеството са претъпкани с милиони примери за карикатурни грешки на „чистия“ мозък.

Достатъчно е да лишим този „тайнствен и велик орган“ от достъп до систематизираното научно знание – и той започва да измисля пълни глупости.

Запознавайки се с всички перли на мозъка за 5200 години, можем да простим на човешката история нейното изключително уродство. Всичко би могло да бъде и още по-лошо.

Мозъкът не е виновен.

Той никога не е претендирал, че е „космическо явление“ или „обладател на тайни“.

Тази легенда е измислена от културата, която слабо разбира какво представлява човешкият мозък.

От културата не може да се иска много.

Надявам се да помним, че ако науката е истината за човека, то културата е лъжата за него. И културата може да съществува само в напълно лъжливи представи. Колкото по-абсурдни са те, толкова по-ярки са нейните цветове.

Изобразявайки човека, културата и науката рисуват две напълно различни същества, които нямат нищо общо помежду си.

Така културата залепила върху древния черепен къс от мазнини етикетите „любопитство“, „стремеж към знания“ и „безкрайна любознателност“.

Нищо подобно няма в действителност.

Това е художествена измислица.

Или, ако предпочитате, детайл от културната легенда, която вече три века възхищава човечеството.

Всички „тайни“ на мозъка започват с погрешна оценка на този беден орган.

С опит да изследваме не самия мозък, а легендата за него, създадена от културата. Тогава наистина започват загадките.

Уви.

Мозъкът има само една тайна.

Той е непроходимо глупав.

Просто поради своето физиологично предназначение и еволюционна история.

Нека не забравяме, че всички поеми, формули и симфонии са случайни резултати от работата на орган, предназначен за съвсем други цели.

Разумът дори не е второстепенна функция. И изобщо не е свойство на мозъка. А само страничен ефект от неговите възможности.

Това са отпадъците от невронната активност на някои области на кората.

При определени обстоятелства този страничен ефект се създава и homo може да го използва.

Обяснявам.

Да, мозъкът на homo е (приблизително) 85 милиарда неврона.

Несъмнено, това е много сериозно число.

Има с какво да се похвалим дори пред свинята с нейните два милиарда и дори пред горилата с тридесет и три.

И това е прекрасно.

Но! Изобилието от неврони и връзките между тях нямат, за съжаление, почти никаква връзка с разума и мисленето.

(Следва)

ПРАХ ЗА НАСЛЕДНИЦИ: ЛОВ НА ОТРОВИТЕЛКИ ПРЕЗ ЕПОХАТА НА ЛУИ XIV

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

ПРЕВЕЛ: ChatGPT

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Епохата на Луи XIV била блестяща и пищна, подобно на самия „крал-слънце“, но под външния блясък на двореца кипели страсти и съществувал цял свят, в който съпруги тровят своите съпрузи, бащи и братя, а „прахът за наследници“ бил най-търсената стока сред многобройните врачки и магьосници. Абатите отслужвали „черни меси“ върху голи женски тела, а гвардейски офицери отваряли алхимични лаборатории, продавайки отрова на всеки желаещ. Известното „Дело за отровите“ от 1675 до 1682 г. предизвикало толкова много шум, че дори Александър Дюма-баща му отделил място в своето произведение „История на знаменитите престъпления“.

МАРКИЗАТА ОТРОВИТЕЛКА

Портрет на маркиза дьо Бренвил

„В тази жена имало нещо както от Локуста, така и от Месалина; дори в древността не намираме подобен случай.“ Така Дюма описва маркиза дьо Бренвил, с която започва „Делото за отровите“.

Мари-Мадлен-Маргьорит, бъдещата маркиза, е родена през 1630 г. в семейство на влиятелен и богат съдия. Според британската изследователка Ан Съмърсет в книгата ѝ „Делото за отровите: убийства, детоубийство и сатанизъм в двора на Луи XIV“ детството на бъдещата маркиза не било благополучно.

На седем години загубила девствеността си, а по-късно, на десет години, както твърди в своите спомени, имала връзки с родните си братя и „вършела кръвосмешение три пъти седмично“. Не се знае доколко баща ѝ бил наясно с тези събития, но когато се омъжила за маркиз дьо Бренвил, Мари продължила да води развратен живот, насърчавана от съпруга си, също известен с разточителния си и разпътен живот.

Когато тръгнали слухове, че омъжената дъщеря се появява открито в обществото с новия си любовник, гвардейския офицер капитан Жан дьо Сен-Кроа, баща ѝ решил да сложи край на връзката, като затворил младия мъж в Бастилията. Там капитанът се запознал с един италиански алхимик на име Антонио Ексили, известен също като Николо Егидио — професионален отровител, който преди това служел при шведската кралица Кристина. Докато бил в затвора, Сен-Кроа усвоил изкуството на отровите и след освобождението си създал своя алхимична лаборатория.

Ан Съмърсет обаче оспорва този разказ в своята книга, като отбелязва, че шест седмици в затвора не са достатъчни, за да бъде овладяно такова сложно изкуство. Вероятно повече за обучението му допринесъл придворният учен Кристоф Глазер, с когото гвардейският офицер можел да се среща по служба. Глазер бил виден учен на своето време, известен с книгата си „Справочник по химия“ (1663 г.), която съдържала рецепти за лечебни прахове, включително от череп на човек, умрял от насилствена смърт, или мехлеми, приготвени от разтвор на прясна детска урина (от деца на възраст между 8 и 12 години). На негово име е наречен минералът глазерит.

Любовницата на Сен-Кроа бързо научила за неговите умения и според слуховете дори му помагала да пробва действието на отровите, като ги давала на своите слуги и на пациенти от градските болници за бедни. По-късно мадам дьо Бренвил твърдяла, че Глазер е разработил уникална формула, значително по-силна от тази на по-лесно достъпните отрови, която Сен-Кроа купил от него.

След като натрупала опит, маркизата започнала да трови баща си чрез своя доверен слуга Гаскон. Прислужникът добавял малки дози от отрова в храната му в продължение на осем месеца. Когато баща ѝ бил вече на смъртно легло, дъщерята се грижела окончателно за него, добавяйки последните дози отрова в бульона му. След като станала наследница на значително състояние, което бързо изхарчила, маркизата насочила вниманието си към своите братя, назначавайки при тях на служба друг доверен слуга — Жан Амелен, с необичайния прякор Лафос (фр. „яма“).

Маркизата трови баща си

Той спечелил напълно доверието на братята и извършил своето "черно дело" така, че накрая последният от умиращите братя, макар вече да осъзнавал, че го тровят, все пак се доверявал на Амелен. Когато и двамата братя починали в мъки, маркизата решила да се отърве и от сестра си, която била монахиня, както и от дъщеря си. Но се намесила случайността.

Нейният любовник, дьо Сен-Кроа, отдавна се боял от нея и затова събирал доказателства за нейните престъпления. Той пазел в малка кутийка писма, в които маркизата признавала убийството на баща си, както и шишенца с отрова. Според една от версиите, по време на пореден алхимичен опит капитанът вдишал отровни изпарения и починал; полицията открила в неговата лаборатория доказателства за престъпления, които потресли целия Париж. Ан Съмърсет обаче твърди, че всичко било далеч по-прозаично: пишман алхимикът починал просто от болест, а историята с кутийката е може би правдоподобна.

Маркизата била предадена от собствената си глупост. След смъртта на Сен-Кроа никой не възнамерявал да прави разследване. В началото на процеса в ръката на мъртвия бил открит свитък с надпис „Моето признание“. Тъй като капитанът не бил заподозрян в престъпления, решили, че става въпрос за дребни грехове, които попадат под тайната на изповедта, и по общо съгласие свитъкът бил изгорен. И никой не би се заинтересувал от кутийката, ако не дошъл лакеят на маркизата, за да я поиска, като по този начин събудил подозренията на полицията. Тези подозрения се засилили още повече, когато самата маркиза отишла при началника на полицията, настоявайки кутийката да ѝ бъде върната.

След проявения интерес от страна на маркизата, чийто баща и двама братя наскоро починали при подозрителни обстоятелства, полицията решила да провери съдържанието на кутийката. Там били открити уличаващи документи и шишенца с неизвестни вещества. За да установят какво съдържат, тествали веществата върху животни – котка, куче и петел, които починали в мъки, потвърждавайки, че това са отрови. Полицията арестувала лакея, който след изтезания разкрил действията на маркизата, а тя се опитала да избяга.

Арестът на маркизата

Арестували я след известно време в манастир, където написала „Изповед“, в която разказва за сексуалната си връзка със своите братя и за убийството им. По време на ескортирането ѝ до Париж се опитала многократно да се самоубие, като погълнала стъкло и карфици, а също, както пише в книгата си Анна Сомерсет, искала да се прободе с остър прът, вкаран във влагалището ѝ.

Мъченията на маркизата: отровителката е заставена да изпие петнадесет пинта вода

След разследване и многобройни изтезания, през юли 1676 г. кралят наредил маркизата да бъде екзекутирана, въпреки високото ѝ обществено положение. На площада палачът я обезглавил, след което тялото ѝ било изгорено, а пепелта разпръсната над града. Изглеждало, че всичко е приключило.

ПАРИЖ НА САТАНИСТИТЕ И ОТРОВИТЕЛИТЕ

Преди да бъде отиде на ешафота, по време на съда маркиза дьо Бренвил казала следното: „Половината от хората, които познавам — знатни хора — са заети с това, което и аз... Ще ги завлека с мене, ако реша да говоря.“ Тя можела да знае това, защото се движела във висшите среди — сред самата аристокрация. Кралят, възмутен от това изказване, наредил на генерал-лейтенанта от парижката полиция Габриел Никола дьо ла Рейни да се занимае с разследването. Генералът подхванал работата и открил доста любопитна информация.

Адвокат с фамилия Перен съобщил на генерала, че на едно угощение срещнал врачка на име Мари Бос, която се хвалела, че много знатни дами я посещават за отрови. При нея била изпратена жена на един от полицаите. Тя се оплакала от съпруга си, а гледачката ѝ дала бурканче с отрова, след което била арестувана — и започнала да издава своите съучастнички и съперници в опасния бизнес.

Оказало се, че целият Париж бил оплетен в мрежа от магьосници, астролози и врачки, които по поръчка се занимават с гадаене, а ако клиентът пожелае — и с коригиране на съдбата с помощта на магически ритуали и отрова. И най-неприятното било, че към тях се обръщали често жени от висшето общество, на които им омръзнало от съпрузи или богати бащи. Парижани дори с ирония започнали да нарича отровата „прах за наследници“, защото този начин за решаване на финансови проблеми станал много популярен.

Страхът от отровители бил толкова голям, че според думите на един съвременник, в града царяла атмосфера на пълно недоверие към околните: „Всеки наблюдава зорко съседа си, а дори членовете на едно семейство се подозират един друг... Брат или сестра не се осмелявали да ядат или да пият това, което им поднася друг брат или друга сестра.“

Самите врачки също не се жалели взаимно. Например, когато врачката Монтини гостувала на своята колежка Ла Шерон, си натрила лицето с кърпа, оставена от Мари Бос, след което лицето ѝ започнало рязко да се подува. Врачките предположили, че кърпата е била напоена с токсично вещество, и Ла Шерон спасила приятелката си, като уринирала в обувка и я накарала да пие от нея, предизвиквайки повръщане.

По заповед на краля за разследване на подобни престъпления бил създаден трибунал, наречен „Огнена палата“. Подобен трибунал бил учреден и през XVI век за разглеждане на дела, свързани с ерес. Според традицията заседанията на палатата се провеждали в Арсенала, в стая, обградена с черни драперии и осветена от факли.

Луи XIV

Гадателките и магьосниците вършели и други услуги на знатните дами — приготвяли любовни отвари и правели аборти, за които тогава се предвиждала смъртна присъда. Въпреки това много от тях се считали за примерни християнки. Например мадам Льопер твърдяла, че спасява душите на зародишите, като ги кръщава и погребва в осветено гробище, докато други просто ги заравят в градината или ги изгарят в печката.

След арестите на много гадателки изплували допълнителни детайли за дейността им. Освен обикновените отравяния, знатните дами поръчвали понякога и „черни меси“ — сатанински ритуали, в които участвали и някои свещеници.

След ареста на един от тях, абат Жибур, полицията научила как се провеждат тези меси. За целта била необходима девойка, обикновено някоя от гадателките, понякога проститутка, а понякога в тези ритуали участвали дори благородни дами.

Черна меса

Гола жена лежи на матрак, подпряна на два стола, поставени доста близо един до друг. Главата ѝ се подаваше назад през едната страна, опирайки се на възглавница, поставена на друг, малко по-нисък стол, докато краката ѝ висят свободно от другия край. Върху корема ѝ слагат кръст и чаша, а над нея четат заклинание, принасяйки в жертва дете, което обикновено купуват от просяци. Кръвта на детето се събира в чашата, а от вътрешностите и сърцето му се правят магически еликсири.

Разказвайки за „черните меси“, Жибур споменава такива подробности, от които дори самият крал Луи се обърква.

ВСЕСИЛВАНАТА ФАНОРИТКА

“Съседката“

Както твърдял абатът сатанист, в няколко ритуала участвала мадам дьо Монтеспан, фаворитка на Луи XIV, която му родила седем деца и дълго време имала неограничено влияние върху него. При това Жибур твърдял, че дамата по време на ритуала била гола и само лицето и едната ѝ гърда били покрити с воал. Целта на „черната меса“ била да се възвърне загубеното влияние върху краля.

От разпита на други арестувани вещици се разбрало, че при една от тях, известната Катрин Монвуазен, наричана „Съседката“, идвала неведнъж слугинята на фаворитката, мадемуазель Дез-Ойе, и поръчвала любовни отвари.

А пак абат Жибур разказал за ритуал, в който участвала мадемуазель Дез-Ойе и чиято цел била смъртта на краля. В чаша сипали менструалната ѝ кръв, след това някакъв англичанин, чието име абатът не казал, мастурбирал в съда, а накрая добавили там кръв и брашно от сушени прилепи и прочели над всичко това заклинание.

Освен това, дъщерята на същата „Съседка“ признала, че майка ѝ по поръчка на мадемуазел Дез-Ойе искала да отрови краля, като му предаде петиция, написана върху хартия, напоена с отрова. Тя планирала също така да убие новата фаворитка на любвеобилния Луи, Анжелик дьо Фонтанж, като ѝ продаде отровни ръкавици и парче плат.

След подобни разкрития кралят, не желаейки да изнася мръсното бельо пред публика, иззел лично и унищожил всички показания, които хвърляли сянка върху фаворитката му, а всички, които свидетелствали срещу нея, били изпратени в далечни крепости, където намерили смъртта си. Дейността на „Огненната палата“ постепенно била прекратена.

Най-любопитното е, че въпреки факта, че по делото за отровителите преминали принцеса, трима херцози, трима маркизи, четири херцогини, две графини, една виконтеса и многобройни нетитулувани благородници, осъдена била само маркиза дьо Бренвиле. Останалите или получили глоби, или заминали за известно време от страната, или въобще се отървали с лек уплах. Мадам дьо Монтеспан не получила никакво наказание, но кралят окончателно охладнял към нея.

Мадам дьо Монтеспан с децата си от краля

А обикновените хора пострадали много повече. Екзекутирани били тридесет и шест души, основно производители на отрови. Сред тях на кладата изгоря и „Съседката“. До последния си дъх тя се борела с охраната и дори се опитала да потуши огъня. На екзекуцията довели четиринадесетгодишната ѝ дъщеря, за да не повтори съдбата на майка си.

Жибур, както и другите свещеници сатанисти, арестувани по това дело, били изпратени по затвори, където намерили смъртта си.

През 1682 година кралят обявил за незаконна дейността на всички магьосници, вещици и врачки. И ако това да оказало някакъв ефект, той бил временен. Още докато бил жив „кралят слънце“, през 1702 година, полицията разгромила нова мрежа от магьосници, вещици и отровителки, водена от Мари-Ан дьо Ла Виле. В детството си тя се увлича по окултизъм и се опитва да призовава демони. След това създава група от ловци на съкровища, които ги търсят с помощта на заклинания. По-късно отваря свои „магични салони“, където се занимава със същото, заради което по това време са екзекутирани десетки хора. По време на разследването се оказва, че част от високопоставените клиенти на Ла Виле са бивши клиенти на „Съседката“, все още нуждаещи се от черна магия и „праха на наследниците“.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1991 г. / МИР / ДАУ АУН САН СУ ЧИ

Дау Аун Сан Су Чи (အောင်ဆန်းစုကြည်)

19 юни 1945 г.

Мир

(За ненасилствената ѝ борба за демокрация и човешки права)

Аун Сан Су Чи е една от най-именитите политически фигури в Мианмар (Бирма) и света, известна с борбата си за демокрация и човешки права. Родена е на 19 юни 1945 г. в Рангун (днешен Янгон) като дъщеря на генерала Аун Сан, основател на съвременната бирманска армия и основен лидер на борбата за независимост от британската колониална власт. Генерал Аун Сан е убит през 1947 г., когато Су Чи е едва на две години. По-късно тя напуска Мианмар, за да учи в Индия и Великобритания, където получава висше образование в Оксфордския университет и среща бъдещия си съпруг, британския учен Майкъл Арис.

През 1988 г. Су Чи се завръща в Мианмар, за да се грижи за болната си майка. По това време страната е разтърсена от антиправителствени протести срещу военното управление. Вдъхновена от идеите на Махатма Ганди и будисткото учение, тя се включва в мирната борба за демокрация, оглавявайки партията Национална лига за демокрация (НЛД). През 1989 г. военният режим я поставя под домашен арест, което се превръща в неин постоянен статус през следващите години, с прекъсвания за кратки периоди.

През 1991 г. Аун Сан Су Чи получава Нобеловата награда за мир за усилията си за ненасилствена борба за демокрация и човешки права. През 2010 г. е освободена от домашен арест, а през 2015 г. НЛД печели изборите, което й дава възможност да заеме висока правителствена позиция, макар и със символични ограничения, защото конституцията забранява на лица със съпрузи и деца чужденци да заемат президентския пост. Въпреки това тя заема поста „държавен съветник,“ като реално ръководи правителството.

Последните години от кариерата на Су Чи обаче са противоречиви. Тя е подложена на сериозна критика от международната общност заради кризата с мюсюлманското малцинство рохинги в щата Ракхайн. През 2017 г. над 700,000 рохинги са принудени да напуснат Мианмар след брутални репресии, описани от много организации като етническо прочистване и дори геноцид. През 2021 г., след военен преврат, Су Чи отново е арестувана и осъдена на затвор, с обвинения в корупция, които много международни наблюдатели смятат за политически мотивирани. Тя остава задържана и е емблематична фигура на противопоставянето срещу военния режим в Мианмар.

РАЗКАЗАЛ: ChatGPT

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов