петък, декември 29, 2023

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1987 г. / ИКОНОМИКА / РОБЪРТ СОЛОУ

Робърт Солоу (Robert Solow)

23 август 1924 г. - 21 декември 2023 г.

Нобелова награда за икономика

(За приноса му към теорията за икономическия растеж.)

Роден съм в Бруклин, Ню Йорк, като най-голямото от три деца. Родители ми бяха деца на имигранти. Те трябвало да изкарват прехраната си веднага щом завършат средно образование. Така че сестрите ми, братовчедите ми и аз бяхме първото поколение от нашето семейство, което следваше в университет. Бях образован, и то добре образован, в кварталните държавни училища на Ню Йорк. Бях добър в училище от самото начало, но не много интелектуален до последната си година в гимназията. Тогава един от тези учители, които правят разликата между двете неща, ме научи да чета великите френски и руски романисти от XIX век и да приемам идеите им сериозно. Спечелих стипендия за Харвардския колеж и пристигнах там през септември 1940 г.

Като много деца на Депресията, бях любопитен какво кара обществото да работи. Първите ми проучвания бяха по социология (с Талкот Парсънс) и по антропология (с Клайд Клукхон), както и по елементарна икономика. В края на 1942 г., когато бях навършил осемнадесет години, изглеждаше, че има по-спешни и вълнуващи неща от това, което правя, така че напуснах университета и се присъединих към армията на САЩ. Служих за кратко в Северна Африка и Сицилия, а след това от началото до края на войната в Италия, докато не ме уволниха през август 1945 г.

Мисля, че тези три години като войник оформиха характера ми. Оказах се част от сплотена група, вършеща трудна работа с умения и взаимна лоялност, водена от един от най-забележителните мъже, които някога съм познавал, който никога не се отклони от пътя на хумора и благоприличието. Още два пъти имах подобни преживявания: в Съвета на икономическите съветници на Уолтър Хелър (заедно с Джеймс Тобин, Кърмит Гордън и Артър Оукън) и през по-голямата част от живота си в зряла възраст в Икономическия факултет на Масачузетския технологичен институт (МИТ). Ден след ден това беше най-добрата ми среда. Единственото друго нещо, което човек може да поиска, е топъл и щастлив семеен живот, който със сигурност имах.

След завръщането си в Харвард през 1945 г., вече женен, избрах, почти небрежно, да продължа с икономиката. За късмет Василий Леонтиев стана мой учител, водач и приятел. Научих от него духа, както и същността на съвременната икономическа теория. Той беше отговорен и за въведението ми в емпиричната работа: като негов научен сътрудник създадох първия комплект от капиталови коефициенти за модела вход-изход.

Някак си – паметта се губи кога вече – започнах да се интересувам от статистика и вероятностни модели. В онези дни преподаването на статистика в Харвард беше, любезно казано, ексцентрично. Научих много от Фредерик Мостелер, назначен в отдела за социални отношения. Накрая той ме посъветва да уча по-интензивно на място, където това е възможно. И така, през 1949-50 г. прекарах една стипендиантска година в Колумбийския университет с лекциите на Абрахам Валд, Джейкъб Улфовиц и Т. У. Андерсън заедно с моя състудент и приятел Джак Кийфър. През тази година работих и върху моята докторска дисертация, проучвателен опит за моделиране на промените в разпределението на размера на доходите от заплати, използвайки взаимодействащите процеси на Марков за заетост-безработица и равнищата на заплатите. Дипломната ми работа беше отличена с наградата „Уелс“ в Харвард, която предполагаше публикуване под формата на книга и $500 (по цени от 1951 г.!) след завършването на книгата. Когато препрочетох дипломната работа, си помислих, че мога да се справя и по-добре. Но никога не се върнах към тази работа и дисертацията остава непубликувана (а чекът неосребрен).

Точно преди да замина за Колумбия, ми предложиха и приех длъжността асистент-професор в катедрата по икономика в МИТ. Никога не съм имал или искал друга работа. МИТ ме нае основно да преподавам курсове по статистика и иконометрия. По начало имах пълно намерение да направя кариера в тази насока. Дадоха ми стая до тази на Пол Самюелсън. Така започна това, което вече почти четиридесет години се състои в ежедневни разговори за икономика, за политика, за нашите деца, за зелки и царе (тоест „за какво ли не“, според израз на писателя О'Хенри – бел. П. Н.). Това беше неизмеримо важна част от професионалния ми живот. Предполагам, че беше неизбежно да се върна обратно в „правата“ икономика, след като открих, че инстинктивният макроикономист, се бори да се измъкне оттам.

Катедрата по икономика на МТИ е чудесно място за преподаване и работа. Осигури ми – и не само на мене – проницателни и възхитителни колеги и дълга поредица от прекрасни студенти. Смятам, че ако бях пренебрегнал студентите, можех да напиша двадесет и пет процента повече научни статии. Изборът обаче беше лесен и не съжалявам.

ИЗТОЧНИК: https://www.nobelprize.org/prizes/economic-sciences/1987/solow/biographical/

Превод от английски: Павел Николов


четвъртък, декември 28, 2023

ДИМИТЪР СТРАШИМИРОВ / “ВАСИЛ ЛЕВСКИ“ / „СВЕДЕНИЯ, СЪБРАНИ В НАШИ ДНИ“ / ПЕТКО ТОДОРОВ ОТ Т. ПАЗАРДЖИК ДО АВТОРА

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на документи от по-късно време, свързани със съвремието на Васил Левски.

Документите са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 550

Петко Тодоров от Т. Пазарджик до автора

23. VIII. 1926 г., Т. Пазарджик

Уважаеми Г-н Страшимиров,

Според нашето знание с Ражанков не е за вярване да се е бавил Левски 15 дена у Стефанов. Допустимо е, като ходи и дохожда, да се наберат 15 дена и отиваше да заобикаля и пак дойдеше. За другите неща ти разправяхме и вие си взехте бележки. На Комитета беше възложено да приготовлява хора и то се разбира, че всеки да бъде поведен под клетва. И събиране пари за пушки, които костваха по 11 наполеона едната пушка. И друго - пари половина лира или черека, или миджиде на пътя искай - [кой] колко [то] даде за поддържане разходите комитетски. Проваждане (изпращане) на главния комитет в Букурещ.

С последното отиване на Левски за Букурещ от Пазарджик придружен беше от Никола Ражанков докъде Ловеч и се повърна, а Левски щеше да продължава за Букурещ, а Ражанков щеше да се приготви за пролет да отиде под предлог, че завежда ученик да се настани на занаят, и Левски щеше да го представи в централата за негов заместник, да се върне в Турско и събраните пари по Комитета да се провождат (изпращат) в централата за по-наташно тяхно разпореждане за доставянето и изпращането на пушките, но Левски го хванаха и нищо не стана. Но делото не загина. Подир се яви Атанас Узунов, но и него хванаха, пак нищо. Напоследък Бенковски с неговата авантюра [да] се привлече Европа и [да] се упълномощи Русия, та ни освободи.

Ако има нещо да намериш за твоя потреба, избери. Ако не, хвърляй на боклука.

С почитание

Петко Тодоров

(Следва)

сряда, декември 27, 2023

АЛЕКСАНДР МЕН / „СИН ЧОВЕШКИ“ / Част ІII. КЪМ ГОЛГОТА / Глава XII. ЧАСЪТ НАБЛИЖАВА (Декември 29 г. - 2 април 30 г.)

Преди много години, малко след средата на деветдесетте някъде, си купих книгата на Алекссандр Мен „Сын Человеческий“ („Син човешки“). По това време оформях една малка моя интернет библиотека и през лятната ваканция за два месеца преведох книгата на отец Александр и я качих в библиотеката. Доста по-късно тази книга излезе в български превод и като книжно тяло, но преводът и преводачът не са ми познати. Същевременно се разритахме с провайдъра ми и аз свалих цялата библиотека от сървъра му, като започнах да я качвам постепенно на платформата “Blogger” – можете да я видите ТУК. Там има много стари неща и повече нови, но от старите все още остават някои публикации. Така че дойде ред и на книгата на Александр Мен, написана от един наистина много високо ерудиран богослов изследовател. (Павел Николов)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

"На светлата памет на майка ми"

Александр Мен

ДО ТУК:

„СИН ЧОВЕШКИ“ – ОТ АВТОРА, ПРОЛОГ.

Част І. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ: Глава I. В ДНИТЕ НА ЦАР ИРОД; Глава II. НАЗАРЕТ; Глава III. ПРЕДТЕЧАТА. ИСУС В ПУСТИНЯТА; Глава IV. ГАЛИЛЕЯ. ПЪРВИТЕ УЧЕНИЦИ; Глава V. ДОБРАТА ВЕСТ

Част II. МЕСИЯТА: Глава VI. „НЕ МИР, А МЕЧ“; Глава VII. ЗНАМЕНИЯ ЗА ЦАРСТВОТО; ГЛАВА VIII. ДВАНАДЕСЕТТЕ АПОСТОЛИ. СМЪРТТА НА ПРОРОКА; Глава IX. „ХЛЯБЪТ НА ЖИВОТА“ Глава X. „ТАЙНАТА НА ЧОВЕШКИЯ СИН“

Част III. КЪМ ГОЛГОТА: Глава XI. МНОГО ПРИЗВАНИ – МАЛКО ИЗБРАНИ

АЛЕКСАНДР МЕН, „СИН ЧОВЕШКИ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

Глава XII. ЧАСЪТ НАБЛИЖАВА

(Септември - декември 29 г.)

До Пасхата оставали около три месеца, но Исус не можел повече да живее близо до столицата. Като не искал да се връща в Галилея, той отишъл през периода на зимните дъждове в областта, намираща се отвъд река Йордан. Тя била подчинена на Антипа, но тъй като Тибериада, неговата резиденция, била далече, Учителят и учениците му се намирали от другата страна на река Йордан в сравнителна безопасност.

Като дошъл в Бетавара, Исус за последен път се озовал в местата, откъдето започнал своето служене. Съвсем неотдавна тук се чувал гласът на Предтечата и Божият дух осенил Човешкия син. Тук за първи път той започнал да учи за идването на Царството. Сега по бреговете на Йордан царяла тишина, нарушавана само от шума на дъжда. Нямало го множеството, което идвало да слуша Кръстителя...
Четвъртото Евангелие разказва много пестеливо за отсядането на Исус в селището, където почти три години преди това за първи път двама рибари се приближили до него и го попитали смутено: "Рави, къде живееш?". Тогава Андрей и Йоан имали велики мечти, но оттогава се променили много неща. Променили се и самите апостоли. Те станали свидетели на необикновени събития, научили се да гледат по друг начин на нещата. Но все пак неуспехът в Галилея и Ерусалим бил за тях неочакван. Сцените през Празника на шатрите и Ханука като че ли свидетелствали за пълно поражение. Разбира се, учениците били готови да делят с Наставника си всички несгоди, но въпреки това се радвали, че ги е довел в този спокоен край, по-далече от недружелюбния град.

Скоро обаче уединението им било нарушено. Околните жители разбрали за идването на Христос и Бетавара започнала да се пърли с хора. Всички чули, че Учителят е в немилост, но това не спирало тези, които търсели Божето слово. Мнозина си спомняли за съдбата на Кръстителя, повтаряли неговите думи за Исус и казвали, че макар пророкът да не е извършил нито едно чудо, свидетелството му е било истинско. Човекът от Назарет, който лекувал хорските недъзи и който явявал на показ дивни знамения, можел да бъде изпратен само от небето.

През пролетта, все още край бреговете на Йордан, Христос избрал освен дванадесетте още седемдесет апостоли. Те трябвало да обходят местата, които му предстояло да посети по пътя си за Ерусалим. Броят им напомнял за седемдесетте прадеди на всички земни народи и представлявал нещо като указание за разширяване на дейността на новата община. Изпратените получили дарбата да изцеляват и имали призванието да разпространяват добрата вест за Божето царство.

Пътешествието им явно било кратко, но те се върнали "с радост", окрилени от постигнатия успех.

- Повелителю, и бесовете ни се покоряват в твое име.

- Видях Сатаната, паднал като мълния от небето - казал Исус. - Ето, дадох ви власт да стъпвате върху змии и скорпиони и над цялата сила на врага. И нищо няма да ви навреди.

Като служели на Човешкия син, те станали войници от свещеното войнство, настъпващо срещу тъмнината. За света техният Учител бил отхвърлен и бездомен странник, но точно сега дошло времето на неговата "слава". "Мъж на скърбите", пред когото са безсилни дяволските съблазни, той побеждавал в своето принизение държавата на врага...

Апостолите не трябвало да се гордеят с дадената им сила. Най-големият дар е приобщаването към светлината на Царството. "Не се радвайте на това, че ви се покоряват духовете, а се радвайте, че имената ви са написани на небесата". [1]

Едва учениците започнали да придобиват увереност и надежда, когато дошло ново изпитание. Приятели от Юдея съобщили, че е опасно болен Лазар, брат на Марта и Мария.

"Тази болест не е смъртоносна" - казал Исус. Но след два дена обявил, че се готви да отиде във Витания.

- Рави! - огорчили се учениците. - Съвсем скоро юдеите искаха да те убият с камъни, а ти отново отиваш там?

Но когато разбрали от думите му, че Лазар е мъртъв и Учителят иска непременно да отиде в дома му, апостолите се смирили. Ако Повелителят е заплашен от опасност, те няма да го изоставят.

- Да отидем и ние, за да умрем с него - казал решително Тома.

Необходими им били не повече от два дена, за да стигнат до Витания. Преди още Исус да влезе в селището, насреща му изтичала Марта.

- Повелителю - казала, плачейки тя, - ако беше тук, нямаше да умре брат ми...

- Брат ти ще възкръсне - казал Исус.

- Зная, че ще възкръсне - в деня на Възкресението, в последния ден.

- Аз съм Възкресението и Живота. Който вярва в мене, и да умре, ще оживее... Вярваш ли в това?

- Да, Повелителю, вярвах и вярвам, че ти си Месията, Божия син, който идва на света...

В същото време Мария си била вкъщи, заобиколена от близки и съседи, които я утешавали. Сестра й влязла и й прошепнала: "Учителят е тук и те вика". Мария станала и излязла бързо навън. Приятелите й я последвали, като мислели, че отива на гроба. Намерили я в краката на Исус. Мария повтаряла със сълзи на очи думите на сестра си: "Повелителю, ако беше тук, нямаше да умре брат ми". Дълбоко вълнение се отразило на лицето на Учителя. Всички видели, че той плаче. "Ето колко го е обичал" - говорели помежду си витанците. А някой казал: "Не можеше ли той, който отвори очите на слепия, да направи така, че и този да не умре?.."

"Къде сте го погребали?" - попитал Исус. Хората го повели към гробницата, затворена според обичая с каменна плоча. Минали вече четири дена, откакто Лазар бил погребан там.

"Махнете камъка" - наредил Учителят. Марта започнала да протестира плахо, като казвала, че тялото е вече докоснато от тлението. "Не ти ли казах, че ако повярваш, ще видиш Божата слава?" - отвърнал Повелителят.

Входът на пещерата бил отворен, Исус вдигнал очи към небето и се вглъбил в молитва...

Какво станало в следващия момент? Какво изобщо ни е известно за тайната на живота и смъртта, за състоянието на духа, който е напуснал своята обвивка? Знаем, че тялото оказва влияние на духа, но можем ли да определим вярно силата на обратното въздействие на духа върху плътта? За единосъщия с Бащата няма прегради и необратими процеси...

"Лазаре, излез!" - извикал Исус и гласът му, като гръмотевичен удар, отекнал в други светове.

Когато умрелият се показал на прага на пещерата, хората се дръпнали ужасени назад. А той стоял като страшен призрак, загърнат от главата до петите в погребален саван. "Разповийте го и го оставете да си върви" - казал Христос сред настъпилата тишина. [2]

Когато четем този евангелски разказ, неволно възниква въпросът защо Повелителят е върнал живота на своя приятел? Нали по-нататък, като всички други хора, все едно и той е трябвало да умре? Има много опити да се обясни витанското чудо. Но по-скоро са прави тези, които виждат в това събитие намерението на Исус да покаже на учениците си своята власт над живота и смъртта. Възкресяването на Лазар трябвало да ги подготви за пасхалната тайна.

Във Витания много хора и преди вярвали в Божето царство. Сега вероятно почти цялото селище приело Исус като Месията. Но и там се намерили хора, които сметнали за свой дълг да съобщят за станалото на Синедриона. Неговите членове, разбира се, помислили, че имат работа с измама, но преценили съобщението като признак за ново увеличаване на популярността на Назаретянина.

Веднага бил свикан съвет. За участие в него били поканени и фарисеи, но техните обвинения срещу Исус засягали чисто религиозната област. В същото време управляващата партия се тревожела от друго: садукеите се страхували, че галилейското движение прераства в метеж и ще предизвика наказателен поход на римляните. Йосиф Кайафа заявил, че лъжемесията трябва да бъде отстранен без колебание. По-добре смъртта на един човек, отколкото бедствие, което ще се стовари върху целия народ. Фарисеите, макар да враждували с духовенството, този път вероятно са се съгласили с мнението на Кайафа и са били радостни, че йерархията е готова да прояви твърдост. Сега не трябвало да отлъчват Исус, защото Синедрионът щял да доведе нещата до край със собствени средства.

Не е известно дали веднага е бил изпратен отряд във Витания или властите са отложили въпроса, като разбрали , че Исус е напуснал селището. Но решението било взето. Всички предполагали, че по време на Пасхата Галилеецът непременно ще се появи в Ерусалим. Затова първосвещеникът наредил на всеки, който разбере къде се намира, да съобщи за това на властите.

В същото време Исус отишъл от Витания в една безплодна местност близо до Юдейската пустиня. Средата на март прекарал в затънтеното градче Ефраим, а после отново се отправил отвъд Йордан, в Перея.

След витанското чудо апостолите се въодушевили още повече. Ако Повелителят можел да върши такива неща, значи всички коварства на неговите противници ще се окажат напразни. Те само се учудвали как хората могат да не вярват на Исус след подобни знамения. Той им разказал една притча.

Живял някога един богат човек, коравосърдечен и равнодушен към чуждото нещастие. Пирувал той ден и нощ, а пред вратите на дома му стоял бедният Лазар, който се хранел с огризките от масата на богаташа. Двамата умрели, единият намерил покой "в лоното на Авраам", а другият - възмездие за греховете си. С мъка си мислел богаташът за своите братя и се помолил на Авраам, искайки да изпрати на земята Лазар да ги предупреди накъде води пътят на злото. Но Авраам възразил: "Те имат Мойсей и Пророците: нека ги слушат". Богатият помислил, че това не е достатъчно:

- Не, татко Аврааме, ако някой от мъртвите отиде при тях, те ще се покаят.

- Ако не слушат Мойсей и Пророците, дори да възкръсне някой от мъртвите, няма да се убедят. [3]

С тази притча Христос искал да каже, че когато неверието се засели в сърцето, никакви чудеса не могат да преобразят човека.

Когато останали десет дена до Пасхата, Исус съобщил на учениците си, че има намерение да отиде в Ерусалим преди празника. Приготвили се бързо за път и вървели почти без да спират. Исус сякаш бързал към смъртта. Суровата му съсредоточеност вселявала в апостолите страх, но като вървели след него, те все пак мислели, че се приближават към победата.

Пътят се виел сред полегати хълмове. Тук-там започнали да се появяват хора, които отивали в Ерусалим. Сред галилейците била и Дева Мария, но тя покорно стояла далече от сина си.

Постепенно Христос се озовал начело на голяма тълпа богомолци. Мнозина го разпознавали и го приветствали. А други се приближавали и молели да ги приеме сред учениците си. Но сега Исус започвал веднага да им говори за жертвите, които трябва да се дадат за Божето царство, и за това, че вече не е останало време за колебание. Един човек, който искал да се присъедини към Исус, казал, че трябва преди това да погребе баща си. "Остави мъртвите да погребват своите мъртви" - бил отговорът. Друг, желаещ да се прости отначало със своите близки, Исус предупредил: "Никой, който е сложил ръка на рало и гледа назад, не е годен за Божето царство". [4]

Все повече хора вървели след Христос. Шествието се превръщало в истински месиански поход. Реката пресекли при Ерихон. В града жителите спорели кой ще го приеме, но Исус избрал не почтено, уважавано от всички семейство, а къщата на митаря Закхей. Беден слепец, който седял при градската врата, извикал: "Исусе, сине Давидов, смили се над мене!" Опитали се да го спрат, но Христос, като се доближил до него, казал: "Прогледни! Твоята вяра те спаси"... [5]

Чудото възпламенило ентусиазма на хората. Всички заплахи на властите били забравени. Това отново е техният галилейски Месия, изпратеният на света Син на цар Давид. Навсякъде се чували възгласи: "Благословен е Идващият в името на Повелителя!.."

Апостолите вече не се съмнявали, че "сега Божето царство трябва да настъпи". Близостта на чудното събитие станала за тях толкова реална, че Саломея, майката на Йоан и Яков, помолила Повелителя да постави синовете й от дясната и лявата страна на престола си, когато бъде "в своята слава". Като се обърнал към братята, Исус попитал:

- Можете ли да пиете от чашата, от която пия аз, или с кръщенето, с което аз ще се кръстя, да се кръстите?

- Можем - отвърнали простодушно те.

- От чашата, от която пия, ще пиете и с кръщенето, с което ще се кръстя, ще се кръстите. А да седнете от дясната или лявата ми страна, не разрешавам аз, а на когото е предназначено.

Останалите ученици започнали да роптаят. Всички искали да заемат тези почетни места. Но Исус ги спрял:

Знаете, че тези,

които са първенци на езичниците [6],

господстват над тях

и велможите им властват над тях.

Но да не е така между вас.

Който иска да стане велик между вас,

нека бъде слуга на всички

и който иска да е първи между вас,

нека бъде роб на всички.

Защото и Човешкият син не дойде

да му служат,

а да служи

и да даде душата си в откуп за мнозина. [7]

Въпреки това мислите на учениците му били погълнати от очакващото ги тържество.

В този час Исус бил сред тях сам, както никога...

В петък на 31 март пътниците влезли във Витания, където бил организиран празник послучай пристигането на Учителя. Събрали се много негови приятели. На масата прислужвала Марта, а сестра й, като не знаела как да изрази своята любов и благодарност, намазала краката и главата на Исус със скъпо миро. Стаята се изпълнила с благоухание, а Юда казал недоволно: " Защо е това разхищение? По-добре би било мирото да се продаде и парите да се раздадат на бедните". И най-удивителното било, че на негова страна застанали останалите ученици. Очевидно те си мислели, че въпреки всичките чудеса, бъдещият монарх трябва да се погрижи за пари, за да покаже на хората от самото начало своята щедрост...

- Оставете я - казал Исус, - защо я смущавате? Тя извърши добро дело за мене... Помаза предварително тялото ми за погребение. [8]

Но учениците не забелязали печалния смисъл на тези думи.

Когато минала съботата, Христос започнал да се готви за влизане в града. Винаги преди това той пътувал пеш, но сегашният ден бил изключителен. Язденето на кон обаче щяло да напомня за война, за древните царе, които се връщали от кървави походи, за римските войници, които яздели напето по улиците на Ерусалим. Затова Исус избрал животно, което отдавна било символ на мира. [9] Когато пристигнал в съседното село Витфагия, той изпратил учениците си, за да намерят някое младо магаре. Стопаните на животното, като разбрали, че е необходимо на Учителя, им го дали с радост. Вместо седло сложили на гърба на магарето дрехи и като го възседнал, Исус започнал да се спуска от Елеон.

Цар, възвещаващ мир, той яздел невъоръжен, заобиколен от поклонници, които викали: "Осанна на Давидовия син! Да е благословено идващото царство на нашия баща Давид!.."

Галилейците и витанците се опитвали, доколкото могат, да украсят триумфа на Месията. Те хвърляли под копитата маслинени вейки, простирали дрехи, децата тичали след Исус, като размахвали палмови клонки.

Апостолите ликували. Най-сетне настъпил дългоочакваният ден! Те славели гръмко Бога, като пригласяли на тълпата.

Едва се показала окъпаната от вечерната светлина панорама на Ерусалим и екнал месиянският псалм:

Благословен е Царят,

който идва в името на Повелителя.

На небесата мир и във висините слава!

Насреща им тичали други поклонници. Сред тях имало и фарисеи. Като чули възгласите: "Слава на Давидовия син!", те се ужасили. Значи наистина бунтът можел да избухне всяка минута!

- Рави! - викали те. - Забрани на учениците си!

- Казвам ви - отвърнал Исус, - че ако те млъкнат, камъните ще надигнат глас...

Но въпреки радостната възбуда наоколо, лицето на Исус било печално. Тези, които вървели до него, виждали в очите му сълзи. Той оплаквал Ерусалим, града на Общанието и град на слепци.

- Ако беше разбрал в този ден какво води към мир! - казал той. - Но скрито е сега това от очите ти. Защото ще  дойдат за тебе дни, когато враговете ти ще те обсадят... ще те сринат и децата ти вътре ще избият, и няма да остане там камък върху камък, тъй като не позна часа на идването в тебе.

Когато слънцето вече наближавало да залезе, шествието стигнало до стените на града.

БЕЛЕЖКИ

1. Лк 10, 1-16. Лука, който единствен разказва за избирането на седемдесетте, го отнася към последното време на Христовото служене, без да дава обаче по-точни указания. Тъй като след връщането на Христос от Голан в Галилея неговата проповед среща съпротива, може да се предположи, че седемдесетте са били избрани по времето, когато Повелителят се намира в Перея. Изразът "написани на небесата" произлиза от библейската символика. Както в древните градове се правели списъци на жителите, така и "небесният Ерусалим" има своята "книга на живота" (ср. Откровение: 13, 8), където са написани имената на вярващите; виж Ерем 22, 30; Малах 3, 16; Псал 86, 6. - Бел. авт.

2. Йн 11, 1-45. Екзегетите отдавна са задавали въпроса: защо синоптиците не споменават за възкресяването на Лазар? Но сега, когато новозаветните изследвания са довели до извода, че Евангелията не са представлявали "мемоари", а са се изграждали на основата на цяла редица източници, този проблем е изгубил остротата си. Синоптиците са имали на свое разположение ограничен брой текстове и устни предания и разказът за витанското събитие е можел да отсъства в техните материали. Марк например не е включил в Евангелието си молитвата на Повелителя и други важни раздели, които се срещат при останалите евангелисти. - Бел. авт.

3. Лк 16, 19-31. Връзката на притчата с възкресението във Витания вероятно се сочи от името Лазар. - Бел. авт.

4. Лк 9, 59-62. - Бел. авт.

5. Мт 20, 29-34; Мк 10, 46-52; Лк 18, 35-43; Матей споменава за двама слепци. - Бел. авт.

6. Eqn^n, което буквално означава "народите", но обикновено с тази дума наричали езичниците. - Бел. авт.

7. Мт 20, 20-28; Мк 10, 35-45. - Бел. авт.

8. Мт 26, 6-16; Мк 14, 3-9; Йн 12, 1-8. Синоптиците отнасят този епизод съм Седмицата на страданията, но има основания да се предпочете хронологията на Йоан. - Бел. авт.

9. Мт 21, 1-11; Мк 11, 1-10; Лк 19, 29-38; Йн 12, 12-18. Магарето като символ на мирното идване на Месията се споменава за първи път от пр. Захария (9, 9). - Бел. авт

(Следва)

вторник, декември 26, 2023

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА - 41

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ЧАРЛЗ ДИККЕНС (1812-1870) - “СТУДНИЯТ ДОМ“ (1852—1853)

8. ГОВОРЕЩИ ИМЕНА

Освен Крук (crook – кука) в романа срещаме ювелирите Блейз и Спаркл (blaze – блясък, sparkle – блестене), мистър Блоуърс и мистър Тангл (blower – дърдорко, tangle – бъркотия), които са юристи; Будл, Кудл, Дудл и т. н. (boodle – рушвет, doodle – мошеник), които са политици. Това е похват от старинните комедии.

9. АЛИТЕРАЦИЯ И АСОНАНС

Този похват беше вече отбелязан във връзка с повторенията. Но няма да откажем удоволствието да чуем обръщението на мистър Смолдуид към жена си: „You dancing, prancing, shambling, scrambling, poll-parrott“ („Сврака безпътна, чавка, папагал такъв, какви ги приказваш?“) - образцов асонанс; а ето и алитерация: арката на моста се оказва „sapped and sopped“ („подкопана и отнесена“) – Линколнширдското имение, където лейди Дедлок живее в „deadened“ (умъртвен) свят. „Джарндис и Джарндис“ (Jarndys and Jarndys) в известен смисъл е пълна алитерация, доведена до абсурд.

10. ПОХВАТЪТ „И-И-И“

Този похват предава развълнуваността на маниера на Естер, когато описва своето дружеско общуване в Студения дом с Ада и Ричард: „Аз ту седях, ту се разхождах, ту разговарях с тях и Ада и забелязвах как с всеки изминат ден се влюбват все по-силно помежду си, без да говорят за това нито дума и всеки за себе си мислейки срамежливо, че неговата любов е велика тайна...“ И още един пример, когато Естер приема предложението на Джарндис: „Обвих с ръце врата му и го целунах, а той попита дали се смятам за стопанка на Студената къща и аз казах: „Да“; но засега всичко оставаше по старому и всичките ние отидохме да се возим, и даже не казах нищо на своето мило момиче (Ада – бел. Вл. Н.)

(Следва)

понеделник, декември 25, 2023

МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 32

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ЧЕТВЪРТЪК, 10 МАЙ 1945 ГОДИНА

Сутринта премина в домакинска работа, сечене на дърва и носене на вода. Вдовицата накисна краката си в газирана вода и изпробваше разни прически, които да скрият колкото се може повече побелелите ѝ коси. В три часа следобед най-после бяхме готови за път. Първата ни разходка из превзетия град.

Немощни думи, не сте достатъчни.

Изкачихме се над гробището в Хазенхайде, с дългите еднакви редици гробове в жълтия пясък от последното голямо въздушно нападение през март. Лятното слънце печеше. Паркът беше пуст. Нашите войници бяха изсекли дърветата, за да отворят пространство за стрелба. Навсякъде има окопи, из които са разпръснати парцали, бутилки, кутии, жици и боеприпаси. Двама руснаци седяха на една пейка с едно момиче. Руснаците рядко излизат сами навън. Сигурно се чувстват по-сигурни заедно. Продължаваме през някогашните гъсто населени работнически улици. Сега някой може да си помисли, че десетте хиляди, които живееха тук, са емигрирали или са мъртви. Улиците са толкова тихи, къщите изглеждат толкова затворени и уединени. Никакви живи звуци от хора или животни, от коли, високоговорители или трамваи. Само потискаща тишина, в която чуваме стъпките си. Ако някой ни гледа от къщите, го прави крадешком. Не виждаме лица зад прозорците.

Оттук започва квартал „Шьонеберг“. Скоро ще стане ясно дали можем да продължим, дали един от мостовете, който минава над железопътната линия на запад, е оцелял непокътнат. За първи път виждаме червени знамена на някои къщи, или по-скоро знаменца - явно изрязани от някогашните нацистки знамена; тук-там може да се види по-тъмната ивица, от която се отделяше белият материал с черната свастика върху него. Знамената са - как да е иначе у нас? - старателно подшити от женски ръце.

Военни останки навсякъде по пътя, изпотрошени коли, изгорели танкове, очукани лафети. От време на време плакати на руски език – Сталин празнува победата и Първи май. И тук почти няма хора. Понякога минава някое окаяно създание, мъж по риза, небрежно облечена жена. Никой не ни обръща особено внимание. „Да, мостът още стои“ - отговаря на въпроса ни боса одърпана жена и бързо се отдалечава. Боса? В Берлин? Никога досега не съм виждала нещо подобно от жена. На моста все още има барикада от натрошени камъни. Промъкнахме се през една пролука, сърцето ми биеше силно.

Ярко слънце. Мостът е пуст. Спряхме и погледнахме надолу към железопътния насип. Плетеница от коловози с ръждив цвят, с метри дълбоки кратери между тях. Парчета релса стърчат във въздуха. От взривените спални вагони и вагон-ресторанти се сипят тапицерии и парцали. Жегата е знойна. Над релсите се носи миризма на изгоряло. Наоколо е пустош и изоставеност, без намек за живот. Това е трупът на Берлин.

Продължаваме към „Шьонеберг“. Тук-там на някой праг има жена или момиче: очите им са празни, чертите - неясни и подпухнали. По това мога да кажа, че войната тук е свършила само преди няколко дена. Още са вцепенени като нас преди време.

Вървим по „Постдамерщрасе“, покрай почернели офиси, празни многоетажни сгради, купища развалини.

В един ъгъл трогателна картина: пред купчина отломки, която се извисява много над тях, две стари, рахитични жени свалят по малко пръст с лопатка за въглища и я товарят в малка количка. Ако продължават така, ще им трябват седмици, за да преодолеят планината. Имат възлести ръце, може би ще се справят.

„Клайстпарк“ е като пустиня. Под аркадите са се натрупали парцали, матраци и изпокъсани тапицерии на автомобили. Навсякъде купчини екскременти, жужащи от мухи. В средата стои полузавършен бункер, ограден с железни шипове като таралеж. Сигурно е трябвало да търсим там спасение от бомбите през седмата година на войната. Двама цивилни дърпат купчина греди, като единият реже по-малки за носене парчета. Всичко принадлежи на всички. Трионът стърже жално в тишината. Ние с вдовицата неволно си шепнем, гърлата ни пресъхват, мъртвият град ни спира дъха. Въздухът в парка беше пълен с прах, всички дървета изглеждаха побелели, надупчени от куршуми, тежко ранени. Сянка на германец забърза покрай нас, влачейки някакви постелки. На изхода има руски гроб, ограден с тел. Отгоре пак яркочервени дървени стълбове, а между тях плоска гранитна плоча, на която пише с вар, че тук почиват герои, паднали за отечеството. На руски език герой е Heros, Held. Звучи толкова пруски.

Двадесет минути по-късно стояхме пред къщата, където живеят приятелите на вдовицата. „Мъжът беше в едно братство със съпруга ми - казва тя, - учител по класически езици“. Къщата изглежда напълно мъртва. Входната врата е закована с летви. Докато търсим заден вход, се натъкваме на жена, която е вдигнала полите си и нагло се изхожда в ъгъла на двора пред очите ни. Също нещо, което видях толкова публично за първи път в Берлин. Най-после намерихме стълбището, изкачихме две стълби, почукахме и извикахме името на вдовицата като парола... Вътре шум, стъпки и шепот, докато не разбраха кой стои отвън. Тогава вратата се отваря рязко, прегръщаме се, притискам лицето си към лицето на напълно непознат човек; защото никога преди не съм виждала тези хора. Първо излиза съпругата на учителя. Мъжът ѝ се появява зад нея, протяга ръце и ни кани да влезем. Вдовицата говори като в треска, всичко ѝ е объркващо, другата жена също говори и никой не слуша другия. Отнема известно време, докато седнем в единствената обитаема стая в ненапълно взривеното жилище. Вадим намазаните филии хляб, които сме донесли със себе си и ги предлагаме. Двамата са изумени. Тук няма хляб и не е оставен от руснаците. При стереотипния въпрос „Колко често те...?“ домакинята обяснява с широк източнопруски акцент: „Мене ли? Само веднъж, в първия ден. Оттогава се затворихме в противовъздушното убежище, долу имаше казан за миене, пълен с вода“. Тук победителите дошли по-късно и си отишли по-рано. Всичко станало светкавично.

От какво живеят двамата? „О, все още имаме една торба зърнени храни и малко картофи. А и нашият кон!“

Кон? Смях, а домакинята обяснява с живописни жестове: докато германските войски все още контролирали улицата, някой изтичал в мазето с добрата новина, че навън е паднал кон. Моментално цялата тълпа от мазето се озовала там. Животното все още се гърчело и въртяло очи, когато първите ножове за хляб и джобни ножчето пронизали тялото му – всичко под огъня, разбира се. Всеки режел и дълбаел първото място, което намерел. Когато жената на учителя посегнала там, където блестяла жълтеникава мазнина, получила удар по пръстите с дръжката на нож: „Ти! Стой стой си на мястото!“ Домакинята успяла да отреже парче, тежащо три килограма. „Празнувахме рождения ми ден с останалите“, каза тя. „Вкусът беше прекрасен, бях го мариновала с остатъка от оцета.“

Поздравихме я ентусиазирано. Появи се бутилка бордо. Пихме за домакинята, вдовицата пак ни сравнява с украинките – никой от нас вече не си знае мярката.

Сбогувахме се дълго. Учителят се рови из стаята, търси какво да ни подари, да ни даде нещо в замяна на сандвичите, но не намери нищо.

По-нататък в Баварския квартал искаме да потърсим моята приятелка Гизела. Безкрайни редици немски леки автомобили блокират пътя, почти всички изпотрошени. Там отново е отворил врати фризьорски салон. Бележката казва, че подстригват косите на мъжете и мият главите на жените, ако си донесете топла вода. Със сигурност забелязахме клиент отзад в полумрака и някой, който подскачаше наоколо с ножица в ръцете. Първият признак на живот в градския труп.

Нагоре по стълбите към Гизела. Почуках и се обадих, треперейки от вълнение. Отново буза до буза, а в миналото само си стискахме ръцете.

(Следва)

неделя, декември 24, 2023

ДРЕВНА ГЪРЦИЯ И ВОЙНИТЕ НА ДИАДОХИТЕ: РЕЖИМЪТ НА ДЕМЕТРИЙ ФАЛЕРСКИ В АТИНА


ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Древна Македония и династията на Птоломеите укрепвали. Съперничели им ученици на Аристотел и на Академията на Платон. Деметрий Фалерски бил дете на тази епоха.

Школата на Аристотел и Теофраст: Деметрий до идването му на власт

За началото на биографията на Деметрий се знае извънредно малко. Той се родил през 50-те години преди новата ера в атинския дем Фалер. Семейството му не било знатно или състоятелно. Диоген Лаертски, автор на биографията на философа, го нарича направо роден в бедност.

Философът Теофраст

Същият автор предава сплетнята, че Деметрий е бил роб или син на роб на атинския стратег Конон. Съвременните изследователи смятат тази версия за клевета. Вероятно семейството на Деметрий е било свързано със семейството на влиятелния пълководец.

Като млад Деметрий се обучавал в основаната от Аристотел Ликейска философска школа. Всички източници сочат за наставник на бъдещия управник философа Теофраст, ученик и приемник на Аристотел като ръководител на школата.

Деметрий имал брат Харилай. Епохата на войните между диадохите разделила братята. Харилай загинал в битка срещу македонците, а Деметрий станал техен привърженик. Началото на политическия живот на Деметрий учените отнасят към времето на бягството в Атина на македонския ковчежник Харпал веднага след смъртта на Александър през 323 година преди новата ера. Деметрий бил един от посланиците, изпратени от атиняните при македонския пълководец Антипатър.

Древната Атина под властта на философа

След смъртта на Александър територията на създадената от него империя и Гърция се потопили почти четиридесет години в непрекъснати войни. На различни страни се сражавали предишните съратници – пълководците на Александър. Гръцките полиси също не оставали встрани, ставайки съюзници на македонските военачалници.

През 317 година преди новата ера Атина била съюзник на Полиперхон, а пристанището Пирея контролирали привържениците на Касандър. Атина преминала на страната на Касандър, който предоставил на града самостоятелност във вътрешните работи. Касандър върнал на Атина пристанището Пирея, но оставил гарнизон в Мунихия (крепост над Пирея – бел. П. Н.). За свой представител в Атина македонецът посочил Деметрий.

Официалният статут на Деметрий е неясен. Различни източници го наричат „епимелет“, „епистат“ и „законодател“. За този длъжност го предложил Касандър и атиняните го избрали официално. За да укрепи законността на властта си, той можел да заема понякога и традиционни длъжности. По-специално, през 309 година преди новата ера бил архонт-епоним.

Във външната си политика Деметрий бил принуден да следва своя покровител, затова с цялата си сила и енергия се отдал на законотворчество. Висок статут по негово време получила колегията от седем пазители на закона (номофилаци). При Деметрий бил съставен нов кодекс на приетите преди това атински закони. Затова древните хора го наричали трети след Дракон и Солон велик законодател на Атинската държава. Деметрий успял да увеличи доходите на Атина до 1200 таланта ежегодно и постигнал изобилие и поевтиняване на стоките.

Сред един от първите бил приет законът за ограничаване на разкоша. Забранявали се излишни харчове за сватби, погребения и пирове. По-специално, да се събират на пир повече от 30 гости. За спазването на тези закони трябвало да следи специално назначена колегия. Някой можел да бъде изправен пред съда и за излишен разкош в облеклото, както се случило с философа Кратет.

Погребенията трябвало да стават до разсъмване. Атиняните можели да почитат паметта на роднините си само със скромен надгробен монумент – статуите, стелите и релефите били забранени. Изключение се правело за чужденците, които по една или друга причина се оказвали погребани в Атина.

Законите за ограничаване на личния разкош премахнал търсенето на надгробни скулптури, затова много известни ваятели напуснали Атина. Този закон продължил да съществува и след Деметрий.

Друг закон на Деметрий, напротив, бил приет в интерес на богатите атиняни. Той отменил хорегията, скъпо струваща повинност (литургия), която се поемала от най-богатите граждани. Хорегията предполагала подготовка за сметка на изпълнителя на драматични хорове за театрални състезания. Оттам насетне с подготовката на театрални състезания се занимавал избираем агонофет, който получавал за това пари от държавната хазна, но можел да добавя средства и от себе си.

Управителят философ се опитал да възроди авторитета на Ареопага – аристократичен съвет, в който участвали хора, заемали по-рано длъжността на архонти. През епохата на разцвета на демокрацията неговите пълномощия били орязани до минимум. Но в общественото съзнание той бил символ на стария добър ред. Известно е, че пред членовете на Ареопага били изправяни хора, обвинени в религиозна нечестивост. Освен това Ареопагът, заедно със специалната колегия, следял за спазването на законите срещу разкоша.

Във външната политика Деметрий поддържал всичките решения на Касандър. Но успял да превърне Атина в тихо пристанище, което почти десет години не било засегнато от война. Когато Касандър решил да възстанови беотийската Тива, атиняните отбелязали това известие като се накичили с венци (обичай при получаване на добра вест). Гражданите на Атина помагали на завърналите се в родината си тиванци да изградят отново стените на града.

Монета на македонския цар Касандър

През 314 гдина преди новата ера атинската ескадра участвала в обсадата на Лемнос, но била лесно победена от ескадрата на флотоводеца Антигон Диоскурид. След това поражение Диоскурид изгонил атиняните от Делос, който престанал да бъде част от атинската държава.

През 310 година преди новата ера в Атина пристигнал македонецът Офел, който готвел поход срещу Картаген. Той бил женен за знатна атинянка и дошъл да набере доброволци за похода. Към Офел се присъединили жителите на града, които били лишени от политически права заради имуществения си ценз.

През 308 година преди новата ера в Атина се празнували пищно Големите Дионисии. Членове на празничната процесия възпявали Деметрий като „слънцеподобен мъж“. А след една година властта му рухнала. В атинското пристанище влязъл флотът на Антигон под ръководството на сина му, също Деметрий. Атиняните не затворили пред него пристанището, защото сметнали флотилията за съюзническа. Като слязъл на брега, Деметрий Полиоркет завзел Пирея и Мунихия.

Деметрий Фалерски избягал, а синът на Антигон провъзгласил пред събрание на атиняните свобода за града. Атиняните премахнали имуществения ценз и колегията на номофилоците, но запазили приетите закони срещу разкоша.

Статуите на сваления управник били разрушени, а неговите привърженици били дадени на съд заради премахване на народовластието. Някои от тях избягали, някои били изпратени в изгнание, а някои – оправдани. Никой от привържениците на Деметрий не бил екзекутиран, само задочно осъдили на смърт избягалия управник и неговите най-близки хора.

Александрийската библиотека и края на пътя на Деметрий

След детронирането си Деметрий отишъл в биотийската Тива, която била контролирана от неговия покровител Касандър. А след смъртта на царя се озовал в двора на Птолемей I. Управителят на Египет го направил свой съветник.

Предполага се, че атинянинът е написан конституцията на столицата на царството Александрия. Но основен негов проект било създаването на Александрийския музейон – научен център и библиотека. Според Йосиф Флавий и раннохристиянските автори под ръководството на Деметрий започнала работа по превеждането на гръцки език на книгите от Стария завет. Но тази инициатива завършила едва след смъртта на атинянина.

Цар Птолемей I

Като се установил твърдо на новото си място, Деметрий се намесил в предизборната борба. Той поддържал Птолемей Керавн, когото стареещият цар предпочитал пред другия си син, също Птолемей. Когато през 283 година преди новата ера Птолемей II станал едноличен управник, заточил философа в селска местност. Там Деметрий Фалерски починал след ухапване от змия.

“Апология на Сократ“ и „Спомени“: литературните произведения на Деметрий

Цицерон и Диоген Лаертски наричат Деметрий ученик на Теофраст, който е ученик на Аристотел и негов приемник като ръководител на Ликейската школа. Така че Деметрий е бил последовател на школата на парипатетиците. Други философи от Ликейската школа изследвали същите проблеми като управителя на Атина.

Списъкът на съчиненията му е поразителен. Сред тях има произведения по история на държавното управление и законодателството на Атина, а също така списък на атинските архонти. В областта на философията Деметрий написал трактати, посветени на „Илиада“, „Одисея“, басните на Езоп и комедиографията на Антифан. Деметрий написал трактат „За риториката“ и серия философски трактати, посветени на любовта, вярата, милостта, успеха и старостта, а също така и произведението „Апология на Сократ“.

Известно е, че под стилоса на Деметрий е създаден и трактатът „Птолемей“. Предполага се, че това е било наставление към царя или проект за преобразования, които атинянинът препоръчвал на своя покровител. Страбон споменава за „Спомени“ на Деметрий, които пише по време на изгнанието си и в които изгнаникът описва своето управление на Атина като благо за полиса.

Неравнодушен към науката, Деметрий покровителствал философите. Примери за покровителство във вид на анекдотична история е запазил Диоген Лаертски. Деметрий спасил от робство член на Академията на Ксенократ, който не можел да плати данъка, налаган в Атина на чуждоземците. Или Деметрий със своя авторитет защитил пред съда на Ареопага философа атеист Теодор.

Деметрий закупил парцел земя за школата на парипатетиците, от които водел философското си начало, защото ръководителят на школата Теофраст нямал право да придобива земя в Атика. След смъртта на Теофраст парцелът станал собственост на школата. Този дар укрепил в Атина позициите на учениците на Аристотел.

Съвременна статуя на Деметрий на входа на Александрийската библиотека

Предполага се, че именно по времето на Деметрий в Атина е издигната статуя на философа Сократ. Редом със статуите на великите трагици – Есхил, Софокъл и Еврипид.

В древните времена Деметрий получил славата на оратор. Цицерон го смятал за последен представител на „атическия“ стил. Нещо повече, споменава се, че ученик на Деметрий, през годините като наставник в Ликейската школа, бил ораторът Динарх. По-късно Динарх се прославил като един от деветте най-големи атически оратори.

В древността имало разделение между ораторското изкуство и философията. Предполага се, че Деметрий се е опитвал да преодолее разделението и да стане еднакво изкусен и в двете направления. Цицерон нарича Деметрий еднакво умел и в съдебните речи, и във философските дискусии.

Деметрий Фалерски живеел във времена, когато епохата на класическите полиси се сменяла с епохата на елинистичните царства. Той приличал на Перикъл и Алкивиад по властолюбие и интерес към философията. Заедно с това бил един от първите гръцки политици, които разбрали, че времената, когато Атина диктувала условията на царете, са отминали. Оттам нататък благополучието на Атина зависело от милостта на управниците на Македония, Пергам или Египет.

събота, декември 23, 2023

ПЛАКАТИ НА ПОЛ БЕРТОН ОТ КРАЯ НА XIX ВЕК

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

Пол Бертон (1872–1934) е френски художник, който създава предимно плакати и литографии. Неговата работа е в стил ар нуво, подобно на стила на неговия съвременник Алфонс Муха.