четвъртък, декември 21, 2023

ДИМИТЪР СТРАШИМИРОВ / “ВАСИЛ ЛЕВСКИ“ / „СВЕДЕНИЯ, СЪБРАНИ В НАШИ ДНИ“ / Д. ПЪШКОВ ДО АВТОРА

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на документи от по-късно време, свързани със съвремието на Васил Левски.

Документите са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 549

Д. Пъшков до автора [1]

1) Петков Пано Бонджора е бил 45 години в онова време.

2) Пано Петков Бонджора е бил бояджия - заедно с баща си боядисвали са вълнени прежди, шаяци и сукмани селски и пр. Работили са самостоятелно, били са еснаф хора със средно състояние.

3) Дружил е (Пано П. Бонджора) с турци на неговата възраст (съвръстници, б.р.). С турците го е сближило пиянството. Всяка вечер с Исмаил Назяров, Мустафа Назяров, Исмаил Гърбов, Мехмед Мехмедов и други вечер са ходили на кръчмата на даскал Ангел Иванов да пият ракия, на раки-кефи. Кръчмата е била в Дръстена.

4) Лятно време е ходил с турците на гювеч да гуляят и да развратничат по лозята. Баща му го е търпял, защото е бил добър работник и [от] страх от турците. Между хората е минавал за пияница без никакво уважение и почит.

5) Като се завърнал от Румъния, поздравявал когото срещне с „бонжур“, и оттогава му останало името Бонжора като прякор.

Добри Ненчов Кръчмаря е от Панагюрище. Неговата кръчма се е посещавала и от турци, и [от] българи. Кръчмата му е в махалата Дръстене на десния бряг на р. Осъм. На левия бряг на Осъм се извива покрай Осъма горица, сред горицата е табашката пещера. Тази местност привличала и турци, и българи да посетят Добрювата кръчма. Каймакаминът и кадията всякой петък посещавали кръчмата на Добря като религиозен празник - да си поотпочинат и полюбуват на хубавата местност. Понеже не е имало къде да седнат, отбиват се в кръчмата на Добря и се качват горе на балкона, който е обърнат към р. Осъм и горичката, пият по едно кафе и си отиват. Кръчмата в петък се е посещавала от турци вечер, като Исмаил Ефенди - чиновник по емляка (описване сградите), Речеп Чауш, Исив [Хюсеин — б.р.] Чауш Бошник, Али Чауш и много други, на които имената не се помнят.

Кръчмата на Добря и сега стои - тя е старо, паянтово здание на два етажа, в долния етаж е била кръчмата, а горният етаж е служил за семейството му, там е и балконът. За да се иде на балкона, трябва да се мине през двора и се покачи по стълбата за балкона, без да се минава през кръчмата. Това обяснение давам, за да се не помисли, че каймакаминът и кадията са минали през кръчмата за балкона, когато тяхното официално положение нямаше да им позволи да минат през кръчмата за балкона.

Дъщерята на Добря кръчмаря — Мария Добрева, по мъж Трифонова, 55-годишна, разправя, че Гечо Сирков, брат на Никола Сирков, в къщата на когото Левски се е крил, отишъл през нощта с няколко души да убият Добря. Пробиват стената на спалнята, за да влязат при същия Добря. В момента, когато почнали да влизат, стената се разтърсила и окачената торба - кожена - с орехи пада на пода и от силното сгромолясване на орехите Добри се събужда. И като видял пробитата стена, почнал да вика за помощ, че животът му е застрашен. Надава вик Гечо Сирков и другарите му избягват и убийството се осуетило. Това е станало в 1875 г. пролетта.

След обесването на Левски работата поел Стефан Стамболов. Знае се, че Ст. Стамболов е дохождал в Ловеч в 1875 г., за да подготви въстанието, обаче Комитетът не бил готов. [2]

БЕЛЕЖКИ

1. Сведения събрани и доставени от Д. Пъшков.

2. След освобождението Гечо отишъл при Добри и му се признал. Д. Пъшков мисли, че Ст. Стамболов е наредил да се убие Добри. Добри е бил подозиран от комитетски хора, но конкретно не се сочи за какво и изобщо не е доказано това. През перипетиите на Освободителната война Добри е бягал от Ловеч, което показва че не е бил на особено добра нога с турците. П. Кръстю след освобождението пращал два пъти поп Цока да моли Д. Пъшков и другарите му от Комитета да приемат поп Кръстю на лични обяснения по предателството, но Д. Пъшков и другите отказали. Гечо Сирков бил брат на Никола, но от друга майка, бил по-младият. Д. Пъшков помни, че видял Л. Каравелов след Освобождението в Търново; ходил нарочно да го види. Л. Каравелов казал, че не знае докога ще задържим освобождението и дали ще има кой да ни освободи от русите. Нито Бонджора, нито Добри не са биле комитетски хора от времето на Левски.

(Следва)

сряда, декември 20, 2023

АЛЕКСАНДР МЕН / „СИН ЧОВЕШКИ“ / Част ІII. КЪМ ГОЛГОТА / Глава XI. МНОГО ПРИЗВАНИ – МАЛКО ИЗБРАНИ (Септември - декември 29 г.)

Преди много години, малко след средата на деветдесетте някъде, си купих книгата на Алекссандр Мен „Сын Человеческий“ („Син човешки“). По това време оформях една малка моя интернет библиотека и през лятната ваканция за два месеца преведох книгата на отец Александр и я качих в библиотеката. Доста по-късно тази книга излезе в български превод и като книжно тяло, но преводът и преводачът не са ми познати. Същевременно се разритахме с провайдъра ми и аз свалих цялата библиотека от сървъра му, като започнах да я качвам постепенно на платформата “Blogger” – можете да я видите ТУК. Там има много стари неща и повече нови, но от старите все още остават някои публикации. Така че дойде ред и на книгата на Александр Мен, написана от един наистина много високо ерудиран богослов изследовател. (Павел Николов)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

"На светлата памет на майка ми"

Александр Мен

ДО ТУК:

„СИН ЧОВЕШКИ“ – ОТ АВТОРА, ПРОЛОГ.

Част І. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ: Глава I. В ДНИТЕ НА ЦАР ИРОД; Глава II. НАЗАРЕТ; Глава III. ПРЕДТЕЧАТА. ИСУС В ПУСТИНЯТА; Глава IV. ГАЛИЛЕЯ. ПЪРВИТЕ УЧЕНИЦИ; Глава V. ДОБРАТА ВЕСТ

Част II. МЕСИЯТА: Глава VI. „НЕ МИР, А МЕЧ“; Глава VII. ЗНАМЕНИЯ ЗА ЦАРСТВОТО; ГЛАВА VIII. ДВАНАДЕСЕТТЕ АПОСТОЛИ. СМЪРТТА НА ПРОРОКА; Глава IX. „ХЛЯБЪТ НА ЖИВОТА“ Глава X. „ТАЙНАТА НА ЧОВЕШКИЯ СИН“

АЛЕКСАНДР МЕН, „СИН ЧОВЕШКИ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

Глава XI. МНОГО ПРИЗВАНИ – МАЛКО ИЗБРАНИ

(Септември - декември 29 г.)

Ако дори и след казаното от Петър апостолите не били готови да възприемат богочовешката тайна, какво в такъв случай са влагали в думата "месия"? Кой е бил за тях Исус три години след като са станали негови ученици?

Макар че всеки ден, който дванадесетте прекарвали с него, бил изпълнен с чувство за близост до Бога, истинският смисъл на това чудо им се изплъзвал. Като не споделяли политическия радикализъм на зелотите, апостолите продължавали да вярват, че Христос е "този, който трябва да избави Израел" [1]. Мисълта за Спасител на света, който страда, не се помествала в съзнанието на учениците. По-близък им бил страшният Месия от апокалипсисите и те се надявали, че като основе Божето царство в Ерусалим, Човешкия син ще се разкрие на народите в несъкрушимата мощ на едно земно тържество. С една дума, в тези дни дванадесетте спрели на половината път от месианизма на народните поверия към месианизма на добрата вест.

Самият Христос не отричал, че неговото идване е предсказано в пророчествата, че в негово лице се осъществяват въжделенията на Стария завет. Своята служба той често обяснява с помощта на свещени текстове от Библията. Това помогнало на неговите последователи да запазят връзката с традицията и постепенно да задълбочат представите си за Месията.

Размислите върху Писанието обаче водели понякога до неясноти. Така още в Голан апостолите попитали Исус за пророк Илия. Смятало се, че древният поборник за вярата не е умрял, а се намира в лоното на Бога и когато дойде уреченият час, ще се появи отново пред Израел и ще му посочи Избавителя. Учениците не можели да разберат: ако Исус е Месията, защо не се е появил Илия? "Казвам ви - отговаря Исус, - че Илия вече дойде и не го познаха, а направиха с него всичко, което пожелаха".

Ясно било, че става дума за Йоан Кръстител. Но учениците застанали нащрек от думите, които Наставникът произнесъл след това: "Така и Човешкият син ще страда от тях" [2]. Защо отново говори за това? Откъде го заплашва опасност? Ще се реши ли Ирод Антипа на ново престъпление? Нали и без това е предизвикал гнева на хората? А ако не е тетрархът, тогава кой? Нима ще са поставените от Бога патриарси? Наистина, много от тях се отнасяли с недоверие към Исус, но ще допусне ли Бог неговите служители да се опълчат срещу Месията? Може би ще мине известно време и те ще се опомнят, ще разберат, че галилейският наставник наистина е пратен от небето.

Като знаел за тези недоумения, Христос обяснил на учениците си, че оттук нататък "първите са станали последни" и пастирите са се превърнали във вълци. Преди да повярват, че Исус е живото откровение на Бога, йерарсите и законниците трябвало да го признаят поне за пророк. Но да направят това им попречили закостенелите възгледи и засегнатата съсловна гордост. Единственото им желание сега станало колкото се може по-скоро да се избавят от Назаретянина.

Във връзка с това Христос преразказал на учениците си по друг начин притчата за повиканите на пир. Един цар женел сина си. Той накарал слугите си да отидат и да поканят на празника знатни гости. В отговор те оскърбили пратениците, а някои убили. Разгневеният властелин наказал оскърбителите, но не поискал да отмени брачното тържество. Той заповядал на слугите си да повикат в двореца всички, които успеят да намерят, в това число случайни минувачи и бедняци, за да заемат място на неговия пир.

Учените и пастирите не приели добрата вест, а вместо тях при Христос се събрали "ам хаареци", бедни хора от народа, "митари и грешници".

Но не всички, които са отвърнали на повика, ще получат благословията на Бога. За това говори заключителният епизод на притчата. Когато царят видял, че един от гостите седнал на масата, без да сложи според обичая чиста дреха, счел това за пренебрежение към себе си и наследника и заповядал да изгонят невъзпитания от двореца. Следователно Божието царство е предназначено не просто за "бедните", а за тези, които са готови да изпълняват завета на Христос. Ето защо "много са призваните, но малко избраните".

На въпроса: "Вярно ли е, че са малцина тези, които ще се спасят?" Исус отговорил:

Стремете се да влезете през тясната врата,

защото мнозина, казвам ви, ще поискат да влязат,

но няма да успеят.

Когато стане стопанинът на къщата и затвори вратата,

а вие, останали навън, започнете да чукате по нея

и да викате: "Повелителю, отвори ни",

и той ви отговори: "Не ви познавам, откъде сте",

тогава ще започнете да казвате:

"Пред тебе ядохме и пихме

и ти поучаваше на нашите улици",

а той ще ви каже: "Не ви познавам, откъде сте,

махнете се от мене, вършители на неправда".

Там ще бъде плач и скърцане на зъби,

когато видят Авраам, Исак, Яков

и всичките пророци в Божето царство,

а себе си изгонени навън. [3]

Христос изисквал от всекиго духовен и нравствен подвиг, "усилие". Той изобщо не бил, както понякога се опитват да го изобразят, "демократ", за когото самата принадлежност към онеправданите класи е вече заслуга. С това се обяснява студенината на Исус към шумните прояви на човешки възторг. Масовият ентусиазъм се разгаря лесно и лесно превръща в своя жертва тези, които жадуват за подчинение и търсят кумири. Не такива трябва да бъдат децата на Царството.

Отказът на Исус да посрещне страстите на множеството и да се съгласи с ролята на популярен вожд явно допринася за спадането на влиянието му в Галилея. На това побързали да заложат противниците му и скоро постигнали своето. Когато Учителят се върнал от Голан, атмосферата била рязко променена. Било ясно, че нечия ръка насочва хората срещу него. Вече не го пускали, както преди, да проповядва свободно в синагогите. Той не бил отлъчен от Църквата, но с това наказание плашели всички негови привърженици.

От този момент нататък Исус бил принуден да напусне завинаги Капернаум. Уплашили се да го приемат и съседните приморски градове. Какво се е случило там, не се знае, но от думите на Христос става ясно колко енергични са били злонамерените действия на враговете му:

Горко ти, Хоразин! Горко ти, Бетсаида!

Защото ако в Тир и Сидон бяха станали чудесата,

които станаха във вас,

отдавна щяха да се разкаят в руини и пепел.

Но казвам ви: на Тир и Сидон ще им бъде по-леко

в Съдния ден, отколкото на вас.

И ти, Капернаум, до небето ли ще се въздигнеш?

До ада ще се провалиш,

защото ако в Содом бяха станали чудесата,

които станаха в тебе,

до ден днешен щеше да остане.

Но ви казвам, че на Содомската земя ще и бъде

по-леко в Съдния ден, отколкото на тебе. [4]

Към Назарет пътят на Христос също бил затворен. Когато той се опитал да проповядва там за втори път, едва не го убили. Обръчът бързо се затягал. Сега вече можело да се очаква намесата на тетрарха, но предпазливият Антипа предпочел да остане настрани. От своя управител, чиято съпруга била ученичка на Исус, Ирод би могъл да знае за трудностите, които са постигнали Учителя. Имало един момент, когато му се приискало да види Назаретянина, но след това решил, че ще е по-добре, ако той напусне владенията му.

Затова Ирод съобщил на някои от фарисеите, че се готви да арестува и да екзекутира Исус. Като побързали да отидат при Учителя, те му казали: "Излез и си иди оттук, защото Ирод иска да те убие". Но Исус веднага забелязал уловката на тетрарха.

Идете и кажете на тази лисица:

ето, бесове изгонвам

и изцелявам днес и утре,

а на третия ден е краят ми...

Защото е невъзможно

извън Ерусалим да загине пророк. [5]

Фарисеите разбрали, че Исус и сам има намерение да напусне Галилея, че негова цел е градът на Давид, където се готви да приеме мъченическа смърт.

Трудно е да се проследи пътят на Христос, след като се превърнал в преследван скиталец. Той намирал убежище ту в едно, ту в друго селище, но никъде не се спирал за дълго. Когато един книжник му казал: "Рави, ще те следвам, където и да идеш", чул изпълнения с горчивина отговор: "Лисиците си имат дупки и птиците небесни си имат гнезда, а Човешкият син няма къде глава да сведе". [6]

Съдбата на Исус започнала да безпокои близките му. Макар че се отнасяли скептично към неговата дейност, братята му съвсем не му желаели злото. Когато бил популярен, вероятно това ги ласкаело. А сега, когато виждали, че Исус е постигнат в Галилея от неуспех, те му предложили да отиде с тях в Ерусалим за Празника на шатрите и да заяви там за себе си.

- Тръгни оттук и иди в Юдея - казали братята му с леко скривана ирония, - за да видят и твоите ученици делата, които вършиш. Защото никой нищо не върши тайно, а иска да бъде известен. Ако ти правиш това - покажи се на света...

- Няма да отида за празника - отвърнал Исус, - защото времето ми още не е настъпило.

Въпреки това, когато братята му заминали, Исус отишъл в Ерусалим, но "не явно, а по някакъв таен начин".

Намерението си да отиде в столицата той обяснил на учениците си, като се позовал на една притча.

"Имаше един човек смокиня, която беше посадена на лозето му, и дойде да търси плод на нея, но не намери и каза на лозаря: "Ето, три години как идвам да търся плод на тази смокиня и не намирам. Отсечи я, защо да изтощава земята?" Но той му отговори: "Господарю, остави я и тази година, а аз през това време аз ще я окопая и ще я наторя, да не би да даде плод на следващата година. Ако не даде, ще я отсечеш". [7]

С една дума, Исус искал да провери още един път Ерусалим, преди да са настъпили съдбоносните дни.

Като не искал да привлече нечие внимание, той избрал за пътешествието си път, по който поклонниците ходели рядко. Те се страхували от недружелюбието на самаряните и предпочитали да вървят по източния бряг на Йордан. Исус не тръгнал с учениците си по обиколния път, а направо през Самария.

Когато настъпила вечер, той изпратил напред апостолите да потърсят място за спане. Но в самарянското село разбрали, че са юдеи, които отиват на поклонение, и отказали да ги пуснат в къщите си. Уморени и ядосани, Йоан и Яков казали на Учителя:

- Повелителю, искаш ли да кажем огън да падне от небето и да ги изтреби, както е направил и Илия?

- Не знаете какъв дух ви е обзел - възразил Исус, - Човешкият син не е дошъл да погубва души, а да спасява. [8]

Накрая всички били приютени в някакво селище. А след няколко дни пътниците, като се смесили с множеството, влезли незабелязани от никого през вратите на столицата.

Празникът на шатрите продължавал вече четири дена и бил в самия си разгар. Непрекъснато свирела музика, тръбни звуци заглушавали човешкия шум. Над хълма Мория се стелели кълба жертвен дим. Приключвайки жътвата, хората се веселели и пеели, пирували и се молели. Всички свободни места в града били осеяни с колиби, направени набързо от клони. До тях стояли камили, каруци и мулета. Ерусалим приличал на номадски лагер.

Вечерно време богомолците се настанявали в многобройните пристройки на Храма да послушат думите на мъдреците, да си починат и да си разкажат новините. А новини имало много: сблъсъка на евреите и египтяните в Александрия, екзекуцията на Сабин, обвинен в "оскърбление на владетеля", въстанието на фризите, разправата на Пилат с галилейците. Предмет на оживени спорове бил и Рави от Назарет. "Добър е" - казвали едни, а други вдигали рамене: "Заблуждава хората". [9] От известно време обаче тази тема в Ерусалим започнала да се смята за опасна. Хората се страхували да не си навлекат порицанието на старейшините.

Внезапно вниманието на присъстващите било привлечено от спор, който книжниците водели в един от ъглите на галерията. Всички били поразени от един непознат човек с галилейски акцент. "Как така знае Писанието, без да е учил" - учудвали се книжниците. "Моето учение не е мое, а на този, който ме е изпратил" - отвръщал той.

"Не е ли този, когото търсят да убият?" - досещали се ерусалимците. Но защо действа открито? Тези, за които най-важно било мнението на властимащите, се разтревожили: "Да не би всъщност първенците да са разбрали, че той наистина е Месията?" Прекъснали ги дошлите от Галилея:

- Този го знаем откъде е. А когато дойде Месията, никой няма да знае откъде е.

- И мене познавате, и откъде съм знаете - казал, като се обърнал към тях Учителят, - и от себе си не съм дошъл, а истински е този, който ме изпрати и когото вие не познавате.

Мненията се разделили. Едни предлагали да хванат еретика и да го отведат при архиереите, други, някогашни свидетели на неговите изцеления, защитавали Назаретянина. А той продължавал за говори за пътя, който не знаят и по който трябва да върви, изпълнявайки волята на своя Баща.

- Ще ме търсите и няма да ме намерите, и където съм аз, там не можете да отидете.

- Къде се готви да отиде? - отбелязали с подигравателна усмивка книжниците. - В диаспората при гърците ли, да ги учи?

Те побързали да съобщят на Кайафа, че Исус се е появил в града. Той веднага изпратил храмовата стража със заповед да го арестува. Най-сетне самозванецът е в ръцете му! Но изпратените се върнали с празни ръце.

- Защо не го доведохте? - попитали строго архиереите.

- Никога никой човек не е говорил като този - оправдали се служителите.

- Нима и вас заблудиха? Повярва ли в него някой от първенците и фарисеите? Тълпата повярва, която не знае закона: проклета е тя.

Фарисеят Никодим се оказал свидетел на разговора.

- Нима нашият Закон съди човека, без да го изслуша предварително и без да разбере какво прави? - отбелязал той.

- Ти какво, галилеец ли си? - отговорили му те. - Проучи Писанието и се убеди, че от Галилея не може да дойде пророк.

Но този път първосвещеникът Кайафа не се осмелил да предприеме нищо повече. А когато се спуснала нощта, Исус излязъл през източните врати на път за Елеонската планина.

Ако в Ерусалим го заобикаляла чужда и враждебна обстановка, в Елеон трябва да се е чувствал като през най-добрите си галилейски дни. Тук, сред маслинени градини живеели в малки селища негови приятели и последователи. Отдавна вече, от времето на първото му идване, Витания станала нещо като християнски център, където се събирали верни на Исус хора. В къщата на Лазар и Симон Прокажения той можел да си почине сред близки и обичащи го.

От време на време Учителят идвал в Ерусалим, отдалечен само на три километра. Там гледал да стои в сянка, сякаш се губел сред другите наставници и равини. До него били само учениците му и няколко галилейци, понякога към тях се присъединявали случайни слушатели. Засега властите се отказали от опитите да арестуват Исус. Или не намирали удобен случай, или се надявали, че новата секта ще се разпадне сама.

Само един път проповедта на Исус довела до открит конфликт.

Празникът на шатрите завършвал на 22-ия ден от есенния месец тишри. През този ден левитите за последен път запалвали огромните светилници, чиито светлини озарявали града по време на тържествата. Като седял в едно от преддверията, Христос говорел за символите на празника - водата и светлината. Обредът с изливането на вода напомнял за странстванията из пустинята, когато Мойсей отворил извор за жадните. Водата е знак за живота, който се дава от Премъдростта на Повелителя. Но от този момент нататък Месията ще дава водата на вечния живот. Той зове при себе си хората, както някога ги е призовала Премъдростта: "Който е жаден, да дойде при мене и да пие".

Светилниците означават светлината на Закона. Но светлината, която идва от Месията, гори още по-ярко. "Аз съм светлината на света и който ме следва, няма да върви в тъмнина, а ще има светлината на живота".

След тези думи набожните хора, като не искали да участват в разговора, се отдалечили, изпълнени с възмущение. Останали само тези, които били готови да изслушат Учителя. Но и те не издържали дълго.

- Ако бъдете в моето слово - казал Исус, - наистина сте мои ученици и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.

Тази формулировка им се сторила странна и обидна.

- Ние сме потомци на Авраам и никога на никого не сме били роби. Как така казваш: "ще станете свободни"?

- Истина, истина ви казвам: всеки, който върши грях, е роб на греха. Но робът не е вечен в къщата, там вечен е Синът. Ето защо, ако Синът ви освободи, наистина ще бъдете свободни.

- Нашият баща е Авраам - повтаряли те упорито гордия девиз на патриотите, без да разбират за какво става дума. Гневът им нараствал с всяка минута.

- Ако вие бяхте деца на Авраам, щяхте да вършите делата на Авраам. Сега искате да ме убиете: човека, който каза истината. А аз я чух от Бога. Това Авраам не е правил. Вие вършите делата на вашия баща.

Те отново не разбрали. На едни им се струвало, че преувеличава опасността, която е надвиснала над него: "Няма ли бяс в тебе, кой иска да те убие?". Други били дълбоко засегнати от казаното.

- Ние не сме родени в разврат. Един е нашият Баща - Бог.

- Ако Бог беше ваш баща - възразил Исус, - щяхте да ме обичате, защото от Бога излязох и дойдох... Защо не разбирате моите думи? Защо не можете да слушате моето слово. Вие сте от вашия баща, дявола, и ходите да вършите сладострастията на баща си. Той е човекоубиец от самото начало...

- Не казахме ли правилно, че си самарянин и че има бяс в тебе?

Вече ги обзела истинска ярост.

- Няма бяс в мене, но аз почитам моя Баща, а вие ме безчестите. Аз не търся слава за себе си. Има Идващ и Съдещ. Истина, истина ви казвам: ако някой спазва моите думи, никога няма да види смърт.

- Сега знаем, че има бяс в тебе... Нима си по-голям от нашия баща Авраам, който умря? И пророците умряха. На кого се правиш ти?

- Ако сам прославя себе си, славата ми е нищо: моят Баща е този, който ме прославя и за когото казвате, че е ваш Бог. И те го познахте, но аз го зная... Авраам, вашият баща, се възхити от това, че му предстои да види моя ден: и видя, и се зарадва.

- Нямаш още петдесет години, а си видял Авраам?

- Истина, истина ви казвам: преди Авраам да е бил, аз съм.

АЗ СЪМ... Така можел да говори само Предвечният. Това е неговото тайно име, което първосвещеникът произнасял в дните на Празника на шатрите, когато свещените думи заглушавали тръбния звук и виковете на хората. [10] И ето че сега те са в устата на Назаретянина! Като древните пророци, изпълнени с неземна сила, стои той пред хората. Няма повече място за колебание. Или е лъжец и богохулник, или самият Бог говори чрез неговите уста.

И изборът бил направен. Тези, които повярвали, се скупчили още по-плътно до Исус, а останалите хванали заплашително камъни...

Явно се намерили не малко хора, които приели, че Назаретянинът е пратеник на Бога, и това предотвратило посегателството върху него през Празника на шатрите. Повечето от тях обаче били богомолци, дошли в града за тържествата. Евангелист Йоан споменава само за един ерусалимец, който приел в тези дни новата вяра. Това станало при необикновени обстоятелства. [11]

Веднъж се разнесъл слух, че Исус е върнал зрението на човек, който се родил сляп. Много хора го познавали, защото винаги стоял пред градските врати и молел за милостиня. Отначало подозирали, че е станала грешка, но скоро съмненията се разсеяли. Изцеленият бил доведен при фарисеите и те поискали да им разкаже какво се е случило.

- Човек на име Исус ми намаза очите с кал, измих се и виждам.

- Не е от Бога този човек, защото не спазва съботата - му обяснили (чудото станало в свещения ден на почивката). А някои фарисеи размишлявали: "Как може грешен човек да върши такива знамения?". След дълги спорове отново се обърнали към прогледналия:

- Какво ще кажеш за него? Нали ти отвори очите.

- Той е пророк.

Тогава поискали да бъдат доведени родителите му.

- Това ли е вашият син, за когото казвате, че се е родил сляп? Как така сега вижда?

- Знаем, че това е нашият син - отговорили уплашените старци - и че се роди сляп, а как вижда сега, не знаем, или кой му е отворил очите, не знаем. Попитайте го, той е голям, сам да каже за себе си.

Тези фарисеи, които решили да държат твърдо на своето, започнали да увещават изцеления.

- Прослави Бога. Ние знаем, че този човек е грешник.

- Дали е грешник, не зная. Но зная, че бях сляп и сега виждам.

- Какво ти направи? Как ти отвори очите?

- Вече ви казах - отвърнал находчивият ерусалимец - и не чухте. Защо искате да чуете отново? Да не искате да станете негови ученици?

- Ти си негов ученик, а ние сме ученици на Мойсей! - започнали да викат ядосано книжниците. - Ние знаем, че Бог е говорил на Мойсей, а за този не знаем откъде е.

- Това е чудното, че не знаете откъде е, а той ми отвори очите. Ние знаем, че Бог не слуша грешниците, а ако някой има страх от Бога и върши неговата воля, слуша го. От векове не се е случвало някой да отвори очите на сляпороден. Ако не беше от Бога, нямаше да може да направи нищо.

- Целият в грехове си роден, а ни поучаваш! - излезли окончателно извън себе си фарисеите и го изгонили навън. Като научил за това, Исус намерил изцеления и го попитал:

- Вярваш ли в Човешкия син?

- Кой е той, Повелителю, за да повярвам в него?

- И си го виждал, и този, който говори с тебе, е той.

- Вярвам, Повелителю! - отвърнал той, като се поклонил на Исус...

Събитието разколебало и някои фарисеи. Това, че странният учител притежавал такава сила, не можело да бъде случайност. Откъде тогава има подобен дар? Те решили да разговорят с Исус и чули суровите думи:

- За съд дойдох на този свят, за да прогледнат тези, които не виждат, а тези, които виждат, да станат слепи.

- Нима и ние сме слепи? - казали фарисеите.

- Ако бяхте слепи, нямаше да имате грях. А ето че казвате "виждаме". Грехът ви остава.

Наистина, те смятали себе си за стражи на Преданието и Завета, за приемници на великите бащи Симон, Абталион и Хилел. Те вярвали, че Божият дух им помага да правят най-изящни тълкувания на Тората, че той ги е поставил за духовни пастири на Израел. Но, упоени от чувството за собствено превъзходство, тези хора не успели да разпознаят живата Истина, която дошла при тях в лицето на Исус от Назарет.

А между другото той бил изпратен на Божия народ като небесен пастир, който не прилича нито на високомерните книжници, нито на зелотския лъжемесия.

Истина, истина ви казвам:

аз съм вратата за овцете.

Всички, които дойдоха преди мене,

бяха крадци и разбойници,

но не ги послушаха овцете...

Аз съм Добрият пастир,

а Добрият пастир дава душа за овцете.

Наемникът, който не е пастир,

този, на когото не са овцете,

вижда как идва вълкът,

оставя овцете, и бяга

(а вълкът ги отвлича и ги разпръсква),

защото е наемник

и не го е грижа за овцете.

Аз съм Добрият пастир

и познавам моите,

и познават ме моите.

Както ме познава Бащата,

така познавам Бащата

и давам душа за овцете.

Имам и други овце,

не от този двор,

и тях ми предстои да доведа,

и те ще чуят гласа ми,

и ще има едно стадо и един пастир. [12]

"Отново - разказва евангелист Йоан - се разделиха юдеите заради тези думи. Мнозина от тях казваха: Бяс има в него и безумства. Защо го слушате? Други казваха: Това не са думи на бесен. Може ли бяс да отваря очите на слепите?".

До средата на декември Исус идвал безпрепятствено от Витания в Храма, заобиколен от множество ученици. Обичайното място, където се събирали, било Соломоновото преддверие от източната стена на светинята. Но на празника Ханука се стигнало до нов сблъсък.

Този ден винаги пробуждал войнствения дух на хората, напомняйки за победите на Макавей над езичниците. Героичните подвизи на освободителите давали храна на мечтите ако не за Месията, то поне за могъщ вожд, който ще събори властта на Рим. Ето защо вниманието отново било насочено към Исус. Започнали да го питат настойчиво:

- Докога ще измъчваш душите ни? Ако си Месията, кажи ни го направо.

- Казах ви - отвърнал той, - но не вярвате. Делата, които върша в името на моя Баща, свидетелстват за мене.

Но те чакали от него други "дела". Ако вдигнел метеж като Исус бар Аба (Варава), ако съберял въоръжени хора и тръгнел към гарнизона на Пилат, щели да го последват. А вместо това той им говорел за нещо, които трудно се разбира и постига.

Вие не вярвате,

защото не сте от овцете ми...

Моите овце слушат гласа ми

и аз ги познавам, и те ме следват,

и аз им дарявам живот вечен,

и те няма да загинат никога,

и никой няма да ги похити от ръцете ми.

Моят Баща, който ме дари с този дар, е по-голям от всички

и от ръцете на Бащата не може да похищава никой.

Аз и Бащата сме едно. [13]

Ропот на ужас преминал през тълпата. Той се представял за Божи син! Трябвало веднага да бъде наказан за богохулство. Напразно Исус им сочел думи от Писанието, където всички вярващи са наречени "Божи синове". Фанатиците не искали да разсъждават. Аргумент им били камъните. Като се спасил този път по чудо от смъртта, Исус се оттеглил в Елеон.

Печално било прощаването му с града:

Ерусалиме, Ерусалиме, който убиваш пророците

и пребиваш с камъни изпратените при тебе!

Колко пъти исках да събера децата ти

като птица пиленцата под крилата си,

но не пожелахте.

Ето, оставя се домът ви празен.

Казвам ви, че няма да ме видите,

докато не кажете:

Благословен и Идващият в името на Повелителя! [14]

БЕЛЕЖКИ

1. Ср. Лк 24, 21. - Бел. авт.

2.Мт 17, 10-13; Мк 9, 11-13; ср. Мт 11, 14. - Бел. авт.

3.Лк 13, 23-28. - Бел авт.

4.Мт 11, 21-24; Лк 10, 13-15. Содом и Тир в дадения контекст означават предел на безчестието. - Бел. авт.

5.Лк 13, 31-33. Според някои тълкувания трите дена, за които говори Христос, е апокалиптичен символ на срок за изпитание. Ср. Дан 7, 25, където е казано за трите етапа на тази срок. - Бел. авт.

6.Мт 8, 19-20; Лк 9, 57-58. - Бел. авт.

7.Лк 13, 6-9. - Бел. авт.

8.Лк 9, 51-56. Лука отнася този епизод към последното пътуване на Повелителя за Ерусалим. Но тогава той дошъл от отвъд Йордан (през Ерихон). Прекият път от Галилея водел през Самария. Думите "Не знаете какъв дух ви е обзел" и така нататък отсъстват в най-древните ръкописи, но смисълът им напълно хармонира с учението и стила на говорене на Исус. - Бел. авт.

9. Ходенето на Исус в Ирусалим за Празника на шатрите е описано от Йоан, 9-7. Редица тълкуватели са изказвали хипотезата, че диалозите, които са водени там, са само илюстрация към учението на Йоан за Бога Логос. Но в тези глави много повече от други места в Евангелията се подчертава човешката природа на Христос (напр. 8, 42-55). - Бел. авт.

10.Изразът "Аз съм" (на гръцки 6g9 e>mj, на еврейски "аниху") се среща в Стария завет като еквивалент на думата "Вечния" (напр.: Исая: 48, 12; 43, 10). За това, че името Аниху се произнасяло по време на богослужението през Празника на шатрите, съобщава раби Ехуда бен Елай (II в.). Виж Ch. Dodd. The Interpretation of the Fourth Gospel, p. 94-95. - Бел. авт.

В Йоан Исус много пъти отнася тези думи към себе си (6, 35; 8, 12; 10, 7, 9, 11, 14; 11, 25; 14, 6; 15, 1, 5). Но подобни изрази има и у синоптиците. Виж R. Brown. The Gospel According to John. v. I, p. 533 ff. - Бел. авт.

11.Йн 9, 1-41. - Бел. авт.

12. Йн 10, 11 и сл. - Бел. авт.

13.Йн 10, 26 и сл. - Бел. авт.

14.Лк 13, 34-35. - Бел. авт.

(Следва)

вторник, декември 19, 2023

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА - 40

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ЧАРЛЗ ДИККЕНС (1812-1870) - “СТУДНИЯТ ДОМ“ (1852—1853)

6. АПОСТРОФИЧНИЯТ МАНИЕР НА КАРЛАЙЛ

Апострофът може да се отнася за потресени слушатели, за скулптурно застинала група велики грешници, за някакви природни стихии, за жертва на несправедливост. Когато Джо се промъква към гробището, за да навести гроба на Немо, Дикенс преминава към апостроф: „Чуй, нощ, чуй, тъмнина: много по-добре ще бъде да дойдете по-скоро, отколкото да останете на такова място като това! Чуйте, редки пламъчета в прозорците на безобразните постройки, а вие, които творите там беззаконие, творете го, макар да се заграждате от това грозно зрелище! Чуй, газов пламък, толкова мрачно горящ над железните врати, в отровния въздух, които ги е покрил с магьосническа смазка, слузеста на допир!“ Следва също така да отбележим вече цитирания апостроф, свързан със смъртта на Джо, а още по-рано – апострофа в откъса, където Гапи и Уивл викат за помощ, след като откриват удивителната кончина на Крук.

7. ЕПИТЕТИ

Дикенс култивира луксозно прилагателно, или глагол, или съществително като епитет, като основна предпоставка за ярка поезия; това е пълноценно семе, от което ще израсне цъфтяща и разклонена метафора. В началото на романа виждаме как хората се навеждат над парапета на моста, гледайки надолу „в мъгливия подземен свят“. Обучаващите се чиновници са свикнали да „усъвършенстват... юридическото си острословие“ чрез забавни съдебни спорове. Според Ада изпъкналите очи на мисис Пардигъл „се качват на челото ѝ“. Гапи убеждава Уивл да не напуска жилището си в дома на Крок, като „неспокойно хапе нокътя на палеца си“. Сър Лестър чака завръщането на лейди Дедлок. Късно през нощта в квартала е тихо, „освен ако някой гуляйджия не се напие дотолкова, че, обсебен от желанието да смени мястото“, не се появи там, ревейки песни с пълно гърло.

При всички велики писатели с остро, забелязващо око изтърканият епитет понякога придобива нов живот и нова свежест благодарение на фона, върху който се появява. „Скоро желаната светлина озарява стените – Крук (който е слязъл долу за запалена свещ – бел.- Вл. Н.) се качва бавно по стълбите заедно със своята зеленоока котка, която го следва“. Всички котки имат зелени очи, но обърнете внимание с каква зеленина се наливат тези очи от свещта, движеща се бавно по стълбите нагоре. Често мястото на епитета и отражението на съседните думи му придават необичайно очарование.

(Следва)

понеделник, декември 18, 2023

МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 31

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

(продължение)

Наоколо има мръсотия и конска тор и играят деца. Можеше ли да се нарече това игра? Те се навъртат наоколо, премигват към нас, шепнат си. Ако чуете силен глас, това е руснак. Един от тях вървеше със завеси, преметнати на ръката му. Той ни нарече с нецензурни думи. Сега можете да ги видите само от време на време или в маршируващи групи. Песните им са груби и предизвикателни за ушите ни. Дадох на хлебаря седемдесет пфенига за двата хляба, които получих, чувствах се много странно и имах чувството, че му давам нещо напълно безполезно. Още не мога да се реша да продължа да мисля за нашите немски пари като за истински пари. В сградата Ерна от хлебарницата събра личните карти на всички домакинства и записа имената и номерата на останалите жители в списък. Явно на хоризонта се задават нови карти за дажби. Ерна се беше издокарала и дойде в лятна рокля на цветя - необичайна гледка, защото през последните две седмици жените се осмеляваха да излязат навън само небрежно облечени. И аз съм в настроение за нови дрехи. Все още е трудно да се повярва, че руснаците вече не тропат на вратите ни, че никой вече не се излежава на дивана или фотьойла. Подредих старателно стаята си и намерих под леглото малка съветска звезда от червено стъкло и презерватив в хартиена опаковка. Нямам представа кой го е загубил. Дори не знаех, че имат представа за такива неща. Във всеки случай не възнамеряваха да ги използват с германки. Те взеха със себе си грамофона, както и рекламната плоча на текстилната фирма („... за жените, за детето, тук всеки може да намери нещо...“). Останахме с общо четиридесет и три плочи с класическа музика, от Бах до Пфицнер и половината от „Лоенгрин“. Капакът, който Анатол счупи, също остана и го изгорихме с благодарност в печката.

Вече е вечер, сряда, 9 май. Седя на перваза на прозореца и пиша. Навън е лято, кленът е тъмнозелен, улицата е изметена, празна. Използвам последната дневна светлина, защото сега трябва да пестим свещите. Никой няма да ни донесе нови.

Няма да има шнапс, захар, масло и месо. Ако можехме да си пренесем картофите! Все още никой не беше посмял да свали барикадата пред мазето на сградата. Не се знаеше дали няма да се върнат или да дойдат нови войски. Вдовицата изнася една проповед след друга, но не и за криновете в полето, чийто пример беше единственият, който ни подхождаше. Тя се тревожи за бъдещето, вижда как всички гладуваме и се спогледа с хер Паули, когато поисках втора чиния грахова супа.

Зенитна стрелба прекъсва писането ми. Говори се, че тренират за парад на победата, в който ще участват и американци. Възможно е. Нека празнуват, не е наша работа. Ние сме се предали. Въпреки това изпитвам жажда за живот.

Продължавам да пиша през нощта, на свещ, с компрес на челото. Към осем вечерта юмруци заблъскаха по входната врата: „Пожар! Пожар!” Изскочихме навън. А там ярка светлина. Пламъци изкачат от мазето на две къщи и вече облизват предпазната стена на съседната непокътната сграда. Лютив дим се издигаше от една дупка в развалините и пълзеше нагоре по улицата. Гъмжеше от сенки, цивилни. Викове и крясъци.

Какво да правим? Вода няма. Огнището е долу в мазето на руините. Пламтящ въздух духаше като горещ вятър, беше все едно нощ по време на бомбардировка. Затова и никой не се стъписа особено. „Да го задушим – казваха хората. - Да покрием огъня с развалини.“ В един миг се образуваха две вериги. Парчета камъни се движеха от ръка на ръка. Последните хвърляха камъните в пламъците. Някой извика, че трябва да побързаме, беше почти девет часа, а до десет вечерта цивилните трябва да са напуснали улицата.

Няколко фигури докараха буре и вадехме с кофи от него воняща вода. Докато подавахме кофите, една жена ме удари случайно с цинковия ръб в слепоочието. Видях искри, олюлях се до един камък на поляната отсреща, до един гроб, и приклекнах. Една жена седна до мене и монотонно съобщи, че „онези долу“ са офицер с жена си, отровили се с цианид. Вече знаех това, но оставих жената да говори. „Няма ковчег, нищо - каза тя. - Просто са увити в черна хартия за затъмнение с връв около нея. Дори нямаха чаршафи на леглата си, просто бяха преместени тук, след като бомбардирали тяхното жилище." Но трябва да са имали приготвена отрова.

Чувствах се замаяна и буквално усещах как подутината на челото ми расте. Огънят скоро беше задържан и задушен. Присъединих се към разговарящата група и научих причината за пожара: търговецът на деликатеси, който имаше магазин в разрушената сграда, беше оставил останките от своя склад за вино в частично запазеното мазе. Руснаците открили виното, бих казала, че са го надушили, и бяха очистили рафтовете със свещи в ръце. Сламата за бутилките била случайно запалена и огънят бавно се разгорял. Един човек съобщава: „Мъжете лежаха надолу по канавката мъртво пияни. Видях как един, който все още стоеше прав в ботушите си, минаваше покрай налягалите и разкопчаваше часовниците от ръцете на другарите си.” Последва смях.

А сега лежа в леглото, пиша и охлаждам подутината си. За утре планираме голямо пътуване през Берлин до Шьонеберг.

(Следва)

събота, декември 16, 2023

„ЖЕНАТА ОТ ПЯСЪЦИТЕ“

Не бях чел нищо от Кобо Абе, само бях срещал тук-там да пишат, че е известен писател и то не само в Япония.

Затова реших да му се нахвърля на едро.

Подредих си четири негови романа и започнах.

Пълно разочарование!..

Три от четирите романа изобщо не ги дочетох и до средата.

Което, бързам да кажа, изобщо не означава, че Кобо Абе не е добър писател.

Аз и от „великия Достоевкий“, например, съм чел до края – и с голяма мъка - само „Бесове“ и то едва след като гледах едноименния филм на Анджей Вайда, а колкото и мои приятели да ме убеждаваха, че „Майсторът и Маргарита“ е задължително произведение за всеки интелигентен човек, три пъти я започвах тази книга и три пъти не я дочетох до края.

Явно не съм интелигентен човек...

Но – така или иначе – авангардизмът на Кобо Абе ми е скучен и не успя да ме привлече.

Единственият му роман, който все пак прочетох, е „Жената от пясъците“ и то защото предварително разбрах, че по него е заснет филм, който получава през 1964 година специалната награда на фестивала в Кан и е номиниран два пъти за „Оскар“ в две различни категории.

Има още два романа на Кобо Абе, филмирани от същия режисьор, Хироши Тешигахара, но за тях не видях да са награждавани или номинирани и затова ги оставих настрани – и романите, и филмите.

А романът (както и филмът) „Жената от пясъците“ разказва за учителя Ники Дзюмпей, любител ентомолог, който търси насекоми в широките крайбрежни пясъци и попада сред едно странно село. Къщите на селото са вкопани дълбоко в пясъка и до тях може да се стигне единствено по въжена стълба. Става късно и селяни предлагат на Ники Дзюмпей да се настани в къщата на една самотно живееща жена. Жената посреща любезно своя гост, но на сутринта, когато иска да си тръгне, той открива, че въжената стълба е издърпана и няма как да излезе от дълбоката яма.

Остава му само едно – да помага на жената да изрива навявания от вятъра пясък, за да не затрупа къщата, а оттам да не се пренесе и върху цялото село. Изринатия в сандъци пясък селяните издърпва нагоре с въжета. Нещастният ентомолог се опитва да протестира, да се съпротивлява, но всичко е напразно. Ако не работят с жената, няма да им спуснат храна, вода и други необходими им дребни неща. И ето че така се ниже монотонно времето, разнообразено единствено от един неуспешен опит за бягство.

Накрая, след време, когато по стечение на обстоятелствата стълбата остава спусната и наоколо няма други хора, Ники Дзюмпей вече не изпитва никакво желание да бяга. Човекът е много жилаво същество – с всичко на този свят може да свикне.

Седем години по-късно, по съществуващите тогава закони, учителят Дзюмпей, който до това време се води безследно изчезнал, е обявен за мъртъв...

петък, декември 15, 2023

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1987 г. / ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА / СУСУМУ ТОНЕГАВА

Сусуму Тонегава (利根川 進)

5 септември 1939 г.

Нобелова награда за физиология или медицина

(За откриването на генетичния принцип за генериране на разнообразие от антитела.)

Роден съм в Нагоя, Япония на 5 септември 1939 г., втори от трима синове. Имам и по-малка сестра. Баща ми беше инженер, работещ за текстилна компания, която имаше няколко фабрики, разпръснати по малки градчета в южната част на Япония. Политиката на компанията налагаше баща ми да се мести от една фабрика в друга на всеки няколко години. Аз, моите братя и сестра ми прекарахме по-голямата част от детството си в тези малки провинциални градчета, наслаждавайки се на простора и свободата на провинцията. Но когато по-големият ми брат и аз достигнахме юношеска възраст, родителите ми решиха да ни изпратят в Токио, за да можем да получим по-добро образование.

Учих в престижната гимназия „Хибия“ до дома на чичо ми в Токио. По време на гимназиалните години развих интерес към химията, така че след дипломирането си избрах да се явя на приемен изпит във факултета по химия на университета в Киото, старата столица на Япония. След като веднъж се провалих, бях приет в този университет през 1959 г. Това се случи една година преди изтичането на първия десетгодишен срок на договора за отбрана между Япония и Съединените щати и правителствата на двете страни се подготвяха за втори десетгодишен срок.

Нацията беше дълбоко разделена между прагматичните проамерикански консерватори и идеалистичните антивоенни левичари. Тъй като университетът в Киото беше дом на най-радикални леви студентски групи, часовете често бяха отменяни поради чести политически дискусии и демонстрации по улиците. Бях само пасивен участник, оттеглил се от сътресенията, но не можех да не изпитвам чувството на поражение, споделено с много от моите състуденти, когато договорът най-накрая беше удължен за следващия десетгодишен срок. Вярвам, че този опит може да е бил основен фактор да ме накара да се откажа от първоначалната си цел да стана инженер-химик, за да се заема с академичен живот.

Бях очарован от процъфтяващата тогава наука молекулярна биология, когато в последната си година случайно прочетох статиите на Франсоа Жакоб и Жак Моно за теорията на опероните. Реших да продължа следдипломно обучение по молекулярна биология и бях приет в лабораторията на професор Итару Ватанабе в Института за изследване на вируси към университета в Киото, една от малкото лаборатории в Япония, където обучени в САЩ молекулярни биолози активно се занимаваха с изследвания. Въпреки това, само два месеца след като започнах работата си в неговата лаборатория, професор Ватанабе ме повика в кабинета си и ми предложи да проведа следдипломното си обучение в Съединените щати. Той обясни колко неадекватни са програмите за обучение в лабораториите по молекулярна биология в Япония, включително неговата собствена, и предложи да ми помогне при кандидатстването ми в някои големи университети в Съединените щати, ако сериозно мисля да уча в чужбина.

По това време беше обичайно кариерно развитие за японски молекулярен биолог да отиде в Съединените щати за няколко години постдокторантско обучение след получаване на докторска степен. в Япония. Вече имах смътно желание да следвам този модел. Поради това съветът на професор Ватанабе да се запиша в американско висше училище дойде за мен като известна изненада, но бях развълнуван от идеята и веднага приех помощта му. Не мога да благодаря достатъчно на професор Ватанабе за това решаващо предложение в ранната фаза на моята научна кариера.

С допълнителната помощ на д-р Такаши Юра, тогава асистент в лабораторията на Ватанабе, ме приеха за аспирант към катедрата по биология на Калифорнийския университет в Сан Диего (КУСД), която наскоро беше основана от професор Дейвид Бонър в Ла Джола , красив град в Южна Калифорния близо до границата с Мексико.

В КУСД учих в лабораторията на професор Масаки Хаяши, работейки върху дипломна работа за транскрипционния контрол на фаг-ламбда и получих докторска степен. по молекулярна биология през 1968 г. Останах в лабораторията на професор Хаяши като постдокторант, работещ върху морфогенезата на фаг ØX174 до началото на 1969 г. След това се преместих, също като постдокторант в лабораторията на д-р Ренато Дулбеко в института „Солк“.

Подобно на мнозина други вярвах, че златният век на прокариотната молекулярна биология е към своя край и че голямото вълнение ще бъде около висшите организми. Сложността на висшите организми обаче беше объркваща и необходимите инструменти изглеждаха безнадеждно недостатъчни. Малките туморни вируси като полиомата и маймунския вирус 40, биологичният материал, с който основно се занимаваше лабораторията на Дулбеко, изглежда предлагаха мост за пропастта между прокариотите и еукариотите. Всъщност лабораторията на Дулбеко беше пълна с първокласни постдокторанти от цял свят, които бяха обучени по прокариотна молекулярна биология и които дойдоха там с намерението да разширят изследванията си в еукариотната молекулярна биология.

Моят проект беше да дефинирам транскриптите на SV40 (маймунския мирус 40 – бел. П. Н.) по време на литична инфекция и в трансформирани клетки. Тъй като това беше времето преди рестрикционния ензим и преди рекомбинантната ДНК, информацията, която можах да получа, беше много ограничена. Въпреки това, като член на най-добрата лаборатория в тази област, аз видях възможността за най-ново научно изследване. Освен това много ми хареса свободната и стимулираща атмосфера в лабораторията. За съжаление, като носител на стипендия за пътуване „Фулбрайт“, визата ми за САЩ трябваше да изтече до края на 1970 г. и трябваше да напусна страната поне за две години, преди да имам правото на друга виза за страната.

Имах две или три възможности за работа извън Съединените щати, но нито една не беше особено интересна. През есента на 1970 г., само няколко месеца преди да изтече визата ми, получих писмо от Ренато Дулбеко, който пътуваше из Европа. Ренато спомена новосъздадения Базелски институт по имунология в Баезл, Швейцария, и предположи, че може да е назрял моментът един молекулярен биолог да се справи с имунологичните проблеми. Имах много малко познания по имунология, но реших да послушам съвета на д-р Дулбеко и изпратих писмо за кандидатстване до директора на института, професор Нилс Кай Йерне, който ми предложи двугодишен договор.

Така през зимата на 1971 г. се озовах заобиколен от имунолози в този малък град, разположен в средата на Европа. Трябва да призная, че първата година в института не беше лесна за мене. Имах постоянен интерес към работата по SV40, но също така ясно осъзнавах, че няма да мога да се възползвам много от обстоятелствата, ако се изолирам, като се занимавам с тази тема. Затова реших да уча имунология с надеждата да намеря интересен проект.

Имунологът д-р Ита Асконас и генетикът Чарлз Щайнбърг ми бяха много полезни при навлизането ми в новата област. В края на 1971 г. бях запознат с големия дебат за генетичния произход на разнообразието от антитела. От самото начало чувствах, че мога да допринеса за разрешаването на този въпрос чрез прилагане на наскоро изнамерените техники на молекулярната биология, а именно рестрикционни ензими и рекомбинантна ДНК. Първоначално работих само с моите опитни техници Моника Шолд и Рита Шулер, но скоро към мене се присъединиха д-р. Нобумичи Хозуми, Минору Хирама и Кристин Брак. По-късно, когато изследователската ми група се разшири, имах щастието да работя с много способни постдокторанти и отдадени технически асистенти. В допълнение Чарлз Щайнберг беше много важен сътрудник и консултант, особено в началната фаза на изследването.

Като погледна назад, изследването напредна с удивителна скорост от 1974 до 1981 г., годината, в която напуснах Базел. Всички работихме уселено и се забавлявахме много. Нашата работа разреши дългогодишния дебат за генетичния произход на разнообразието от антитела. Оказа се, че това разнообразие се генерира от соматичната рекомбинация на унаследените генни сегменти и от соматичната мутация. За наш голям късмет директорът Нилс Йерне бързо разбра важността на нашия подход и стана твърд поддръжник на изследването в ранната му фаза.

В началото на 80-те години на миналия век започнах да чувствам, че голямата загадка на разнообразието от антитела е разрешена, поне в нейните очертания. Помислих си, че може би е добре да сменя средата, за да стартирам нов проект. Спомних си също, че първоначално бях дошъл в Швейцария с намерението да остана две години и след това да се върна в Съединените щати. За щастие получих няколко предложения от Съединените щати и през 1981 г. реших да заема професорска длъжност в Центъра за изследване на рака в Масачузетския технологичен институт. Професор Салвадор Е. Лурия, директор на онкологичния център, беше изключително полезен не само като ме доведе в Масачузетския технологичен институт, но и като ми осигури прекрасна лаборатория.

Изследователските проекти, на които се бях решил, засягаха два основни проблема. Единият беше да се изследва ролята на соматичното пренареждане за активирането на пренаредения ген на антитялото, а вторият беше да се разшири изследването в Базел до „другата половина“ на имунната система, а именно до антигенния рецептор на Т-клетките. За щастие можахме да допринесем за разбирането и на двата проблема чрез откриване на тъканно-специфичен транскрипционен усилвател в гена на имуноглобулиновата тежка верига и чрез идентифициране, клониране и секвениране на гени, кодиращи полипептидните субединици на Т-клетъчния рецептор. Особено интригуващо развитие, направено по време на последното изследване, беше идентифицирането на ген, който доведе до откриването на нов Т-клетъчен рецептор, гама делта. Въпреки че функцията на Т-клетките, носещи този рецептор, в момента е неизвестна, данните, натрупани през изминалата година в нашата лаборатория, както и в много други лаборатории, предполагат, че Т-клетките могат да участват в изцяло нов аспект на имунитета.

Когато погледна назад към моята научна кариера до момента, съм изумен от моя късмет. На всеки по-голям етап срещах учени, които не само бяха на върха на своите области, но също така и ми дадоха проницателни съвети и щедра помощ. Изключително съм благодарен на професорите Итару Ватанабе, Ренато Дулбеко, Нилс Кай Йерне, Чарлз Щайнберг и Салвадор Лурия. Искам също така да изразя своята безкрайна благодарност към многото колеги и технически сътрудници.

Родителите ми бяха твърдо убедени, че образованието е най-добрият актив, който родителите могат да дадат на своите деца. Дълбоко съм им благодарен за тяхната изключителна подкрепа по отношение на моето обучение и професионална кариера. Изключително съм благодарен на моята съпруга Маюми, за която се ожених през септември 1985 г., за нейната преданост, интерес, насърчение и критика. Също така искам да изразя искрените си благодарности на моята първа съпруга, Киоко, за нейната безгранична преданост през дните ми в Ла Джола и Базел.

Превод от английски: Павел Николов