КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА) – 11

До тук, който е следил този блог, знае, че публикувахме книгата на Кирил Григоров Пърличев, син на нашия именит възрожденец Григор Пърличев и деец на македонското освободително движение, „Сръбските жестокости в Македония (1912-1915)“. Цялата публикация може да видите ТУК.

Това е обаче част от по-голямата книга на Кирил Пърличев „Сръбският режим и революционната борба в Македония (1912-1915 година), която започваме да публикуваме от днес след превръщането на наличния PDF файл с ABBYY FineReader 15 в текст и редактирането на текста от стария правопис към съвременния.

ДО ТУК: ПРЕДГОВОР

ГЛАВА ПЪРВА: 1. Хуриета и балканската война от 1912 година; 2. Българските революционни чети — партизански отряди в помощ на съюзнишките сръбски войски против турците; 3. След привършване на военните действия и настаняването им в Македония сърбите неприязнено се отнасят спрямо българското население; 4. Населението реагира още от първия ден. Изложения до българското правителство и българския цар; 5. Междусъюзнишката война и последствията ѝ: открито преследване на всичко българско — език, училища, черкви, учители, свещеници, владици, граждани, селяни; биене, затвор, заточение, конкретни случаи.

ГЛАВА ВТОРА: 1. Въстаническо движение в Дебър — Струга — Охрид.; 2. 3. 4. Прогонване на сръбскитe войски и установяване българска революционна власт. Фронтът на въстаническите боеви сили. Водителитe на въстанието.; 5. Изстъпления на сърбите при потушаване на въстанието.; 6. Нови преследвания, гонения и убийства - сега в невъстанали градове и околии..

ГЛАВА ТРЕТА: 1. Подновяване преустановената от турско време революционна борба. Тайни групи по градове и села; куриери, поща; избягване в гората, формени чети, селските общински кметове и общински управления в услуга на нелегалните борци.;

КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / "СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА)" В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА ТРЕТА

2. Сражения между четите и сръбските войскови части.

Но съществуването на революционната организация в страната не можеше да се крие дълго време от сръбските власти. Малко време държа Сърбия в ръцете си Македония, но много изстъпления извършиха нейните административни и военни органи; а съразмерно с това беше и числото на ония, които за да не станат безполезни жертви на сръбския Молох, рискуваха с живота си, но поне, присъединени към местните революционни чети, добиваха утехата, че отдават последна дан за свободата на окървавената родина. По тоя начин броят на четите в страната, значително пораснал (от едната първоначално чета, например, в Прилепско образуваха се по-после пет такива), а съставът на всяка чета също увеличен (от 4—5 души първоначално, сега четите наброяваха по 15—20 и често пъти повече души) — шансовете за укриване на местопребиванието, движението и издръжката им пропорционално намаляха. Като последица от това ново положение на работите дойдоха срещите на революционните чети със сръбските жандармерийски и войскови отделения, престрелките, а после и редовните сражения между тях.

Кумановската районна чета под войводството на Кръстю Лазаров, на път през Кратовско, бе открита при село Кетеново и на 4 октомври 1914 година дава едно сражение, в което от четата паднаха убити: Йосиф Гелев от с Живине, Кумановско, Иван Делчев от гр. Панагюрище и Васил Христов от Солун; от сръбска страна 7 души убити и много ранени. Четата успяла през нощта да се спаси, но на следващия ден, 5 октомври, тя бива втори път открита в с. Пезово, пак Кумановско, тоя път без жертви. След два дена, на 7 октомври, на път за към Щипско, същата чета бива открита в с. Патетино, гдето пада убит четникът Кълъчов от Кукуш. На 9 юни 1915 година до с. Габреш при местността „Островица“ кумановската чета бива обсадена от голямо сръбско отделение. Но тя не само разкъсва обръча, ами и убива 9 души сърби, без сама тя да даде нито една жертва. — Но още по-епични са сраженията, които кумановската революционна чета даде на 27-и, 28, 29 и 30 август 1915 година. В местността „Бислим“ до с. Добрешани, Кумановско, на 6 км до града, войводата Кръстю Лазаров съ 39 души четници бива обсаден от три дружини сръбска редовна войска, снабдена и с артилерия. Сражението започва на 27 август и продължава 4 дена, до 30 същия месец. През време на боевете са убити 13 души от четата, а именно: Арсен Божинов от с. Павлешенци, Гаце поп Лазаров от с. Преход, Нестор Божинов от с. Живино, Трайко Дътков и син му Доце Трайков, и брат му Йосиф Дътков от с. Добрешани, Велико Кръстов от с. Шупликамен, Гаврил Секулички, Богдан Божинов от с. Младо Нагоричино, Коле и Томе Трайкови от с. Горно Койнаре,. един от с. Орешец и друг неизвестно откъде. 14 души четници, между които Теодос Анев отъ Куманово, помощник-войвода, Тодор Тошанов от Щип, 7 души от с. Пчиня, Кумановско, и други петима, бидоха живи заловени от сърбите, след като изхарчили всичките си патрони; а останалите 12 души и сам войводата Лазаров, тежко и на няколко места ранени, промъкнали се и се спасили из околните села в района след непрекъснати 4-дневни сражения.

Кратовската районна чета под войводството на Дончо Апгелов води три сражения със сърбите, а именно: при с. Мушково, после при с. Ямища и трето при с. Койково. — Четникът Стефан Георгиев х. Костов, пратен в гр. Кратово по организационна работа, бива забелязан от чуждо око, обграден в собствената си къща от едно отделение сръбски войници и стражари и в отговор на предложението да се предаде, насочва пушката си срещу обсадата, по време на престрелката успява да повали на земята най-жестокия гонител на всичко българско в околията, известния наредник Якшич, след което незасегнат си пробива път и намира другарите си. Същата районна чета на Дончо Ангелов убива след това в местността „Жгури“ при „Черни връх“ сръбския войвода Перо Нешич, от когото беше пропищяла околията.

Велешката районна чета под войводството на Владимир Сланков, след успешно изпълнение на възложената ѝ акция по железопътната линия при с. Веноле, бива открита от сръбската войска и при с. Скачинци води упорито сражение. В това сражение падат убити сам войводата и петима от неговите другари: Камен Лазаров от с. Дворище, Велешко, Илия Касо, Христо Бондиков, от Велес, Борис Йорданов от с. Ораовец, Велешко, и Георги Табаков.

Малешевската чета под войводството на Гаве Стоилов Сейменски даде няколко сражения със сръбската войска и потеря в околията: първото от тях било дадено при воденицата на Никола Ильов отъ с. Негрево; вследствие на големите изтезания, на които е бил подложен от сърбите, стопанинът на воденицата наскоро изгубил живота си. Второ сражение е водила същата чета на планина Сливница. Трето по ред сражение е последвало в Симова река, Ратовско, дето паднали от сръбска страна трима убити и двама ранени. Четвърто сражение се е завързало при родното на войводата с. Смоймирово; тук сърбите дали 8 души убити и 7 ранени. Но затова пък сърбите изгорили по тоя повод цяла махала от това село, убили дядото на войводата и едно дете на неговия шурей, а сестра му починала вследствие силните изтезания, на които била подложена от разярените войници. По-незначителни схватки е имала четата и при Владимировския мост на р. Брегалница, после между селата Смоймирово и Спиково, както и при Занога. — Но в Малешевско освен околийската чета на Г. Стоилов по-късно се е образувала и друга една от владимировски младежи, които за да избягат от тежката угроза на сръбския режим, взели гората; задачата на тая чета била да превежда през границата в България всички компрометирани, подозрени от сръбските власти и забегналите, за да не служат в сръбската войска младежи. При едно преминаване към Струмица тая чета завързала сражение със сръбските граничари в местността „Колун“, по време на което паднали от сръбска страна 20 души, но и четата изгубила тук своя началник, Георги Тодоров, и я души четници, между които и Георги Чучев, ръководител от с. Владимирово.

Освен околийската чета на войводата Кръсто Трайков от Ресенско се образували и други по-малки чети под началството на Тале Андонов и Сп. Симеонов. Те крепили духа на местното население и в оттовор на сръбските насилия търсили случай да си отплатят на инквизиторите и често усяивали. Един ден били открити от сръбската потеря в с. Дърмени четниците Никола Андреев, Спиро Гошарев и М. Донев, които - отказвайки да се предадат, били живи изгорени заедно с две къщи на семейството Несторови.

Криво-Паланечката чета, състояща се от 23 души юнаци под войводството на Петко Стефанов от с. Тлъмници, Паланечко, след повече от 12-месечно бродене из околията под сръбския режим, през месеци май 1915 г. била открита от сръбска войска при с. Градец, гдето дала едно сражение, което траело две денонощия. Срещу много по-големи жертви от своя страна, сърбите могли в резултати на тоя неравен бой да се похвалят с двамата убити четника, а именно: Димитър Спасев от с. Радибуш и Спасе Христов Пашов от с. Кръкля, телата на които били държани непогребани и излагани пред населението за назидание в продължение на повече от една седмица. Днес над гробовете на своите смелчаци признателното население е издигнало един скромен паметник.

Щипската чета с войводата Ефрем Миладинов начело завързала сражение със сръбската жандармерия близо до село Богословец. Един сръбски стражар бил тежко ранен. По тоя повод дошли на постоянно квартируване в селото 20 души жандари, които вършат най-големите жестокости, между които и изнасилвания, жертва на които станали: Сава Трайчева, 36-годишна, Левтерка Саздова, 40-годишна, и Петра Митова, 50-годишна.

Крушовската революционна чета, която пред опасността да бъде обезоръжена от сръбската власт забегна в гората, след като оказа всичкото си съдействие на сръбските войски през Междусъюзническата война, даде 4 сражения на сръбски жандармерийски и войскови отделения. На 17 юни 1913 година тя даде първата жертва в борбата си против сръбския режим: четникът Иван Котев тогава бе убит и обезглавен.

В Прилепско местната околийска чета под началството на Ангел Богев Джанов даде сражение на едно сръбско войсково отделение над село Прилепец. При Червената стена районната чета под войводството на Дамян Попов има друго сражение; Найдо Карабелев с отделението си се би срещу потерята във Варошкото поле; отделението на Д. Насев води сражение на Раковски синор. Вранечкото отделение, чийто район бе терзан от сръбския войвода Иван Долгач, диреше случай да отърве населението от тоя български душегубец; с тая цел четата поставя засада против Долгач, който беше отдавна начело на едно жандармерийско отделение и в завързалото се сражение между с. Вранче и с. Средорек Долгач пада убитъ. Младежите от Прилеп, забегнали от града поради сръбския гнет, имаха престрелка със сръбска потеря в Сарикаския ридъ.

От Прилепско движението се разшири и в съседното Тиквешко, гдето се образуваха също местни чети под воеводството на Илфияд Гроздановъ отъ гр. Кавадарци и Стоян Иванов отъ Мързенъ-Ораовецъ.

В с. Цапари действа четата на Михаил Мукев.

В Скопско действа в туй време Лазо Велков с четата си.

Между случайните сражения, които четите на възобновената революционна организация дадоха, трябва да споменем още следните: Щипската чета под войводството на Иван Янев Бърльо — при е. Бурилчево и Гюганци: Кумановската чета на Кръстю Лазаров — при с. Ранчанци, Св. Николска околия; войводата Милан Гюрлуков с четата си, на път за Прилепско, се сражава при с. Липовик и др.

(Следва)

ТИКВА

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / МАРСЕЛ ПРУСТ – “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 2

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

МАРСЕЛ ПРУСТ: “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 1

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

МАРСЕЛ ПРУСТ (1871-1922) - “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ (1919 г.)

* * *

„На път към Суан“ трябва да се разглежда под верен ъгъл, тоест в съотношение с цялата книга, какъвто е замисълът на Пруст. За да разберем напълно първия том, трябва най-напред да отидем заедно с разказвача на прием в последния. По-малко бегло това ще бъде предприето по-късно, а сега следва да се вслушаме в думите на Марсел, казани, когато започва да се ориентира в своите озарения. „Това, което наричаме реалност, е определено съотношение на усещанията и спомените, които ни заобикалят едновременно, единственото истинско съотношение, което трябва да улови писателят, за да съумее завинаги да свърже със своята фраза двата му различни елемента. Може в безкрайни описания да се изброяват намиращите се на дадено място предмети, но истината започва едва когато писателят вземе два различни предмета и ги заключи в неотменимите окови на своето изкуство или даже когато, подобно на самия живот, като сравни сходните качества на две усещания, накара да се прояви тяхната природна същност, съединявайки ги в една метафора, за да ги избави от случайностите на времето, и свързвайки ги с помощта на думи, които стоят извън времето. Ако гледаме от тази гледна точка на истинския път на изкуството (пита се Марсел – Вл. Н.), не е ли негов източник самата природа, която талкова често ми е позволявала да осъзнавам красотата на нещо едва дълго време по-късно и само с помощта на нещо друго – обедното време в Комбре с помощта на припомнения звук на неговите камбани и аромата на неговите цветове“.

Споменаването на Комбре въвежда важната тема за двете разходки. Романът съдържа седем части (седем части, като седемте дни на творението, но без неделния отдих) и по време на цялото повествование разказвачът държи пред очите ни тези две разходки, когато като дете е отивал в град Комбре; единият маршрут е към Мезеглиз покрай Тансонвил, имението на Суан, а вторият към вилата на Германтови. Цялото повествование, разтеглено до петнадесет тома във френското издание, изследва хората, които така или иначе са свързани с двете детски разходки. По-специално, мъката на разказвача, който не дочаква майчината целувка, предрича мъката и любовта на Суан; а детската му любов към Жилберт и след това основната му връзка с девойката Албертина са разширение на връзката на Суан с Одет. Но двете разходки имат и допълнително значение. Както пише в „Увод към Пруст“ (1940 г.) Дерик Леон, „Марсел не осъзнава, докато не вижда двете разходки от своето детство съединени във внучката на Суан (дъщеря на Жилберт), че частите, на които дробим живота, са напълно произволни и отговарят не на някоя от страните на живота, а само на дефектното зрение, с което го възприемаме. Разделните светове на госпожа Вердюрен, госпожа Суан и госпожа дьо Германт са всъщност един свят и само снобизмът или някаква социална неуредица са ги разделили някога. Те образуват един свят не защото госпожа Вердюрен се омъжва за принц Жилбер Германтски, не защото дъщерята на Суан става жена на племенника на госпожа дьо Германт и не защото Одет увенчава своята кариера поради връзката си с господин Германт, а защото всичките те се въртят в орбити, образувани от сложни сили, а именно: автоматизъм, повърхностност и машиналност на битието“, което вече ни е известно от съчиненията на Толстой.

(Следва)

МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 64

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

СЪБОТА, 9 ЮНИ 1945 ГОДИНА

Още един почивен ден. Съгласихме се, че докато имам малко храната, ще ходя трудните 20 километра пеша през ден.

В магазина, в който съм регистрирана, взех шрот и захар срещу купони; отново си осигурих две или три порции. За да стане това, накъсах цяла планина коприва с елегантните си ръкавици и събрах листа от орах и глухарчета.

Следобед отидох на фризьор за първи път от незапомнени времена. Изми ми половин килограм мръсотия от косите и ги разпусна на вълни. Фризьорът се появи отнякъде и се настани в доста опустошения салон на един изчезнал негов колега, когото бяха взели във Volkssturm в последния момент и чието семейство се евакуира в Тюрингия. Огледалото все още е непокътнато, вдлъбнатата сушилня все още може да се използва донякъде. Начинът на говорене на фризьора беше напълно миролюбив: „Да, госпожо, разбира се, с удоволствие, госпожо...“ Почувствах се съвсем странно при тези учтиви думи. „Госпожо“ е, така да се каже, национална валута, монета, която е валидна само сред нас. Пред света ние сме развалини и мръсотия.

(Следва)

АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ / „ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА“ / Глава II ПОЖАР В ТЕАТЪРА НА УСЛОВНИТЕ РЕФЛЕКСИ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

"ПРЕДИСЛОВИЕ": 1; 2; 3; 4

Глава I МОЗЪКЪТ НА ИСУС И МОЗЪКЪТ НА САТАНАТА

"ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава II

ПОЖАР В ТЕАТЪРА НА УСЛОВНИТЕ РЕФЛЕКСИ

И така.

Гениалността, както е била ненаучно понятие, така и си остава такова.

Именно по тази причина няма коректно определение за нея. Както и строги критерии.

Гениалността е скандална и хлъзгава категория. Истински туърк на мозъка.

Използвайки широтата на този термин, пантеонът на човешките гении се е изпълнил с пееща и кривяща се тълпа. От генерали до композитори. Те се смятат за гении и образуват каста от същества, успешността на които няма рационално обяснение.

Ролята на тази тълпа в културата на човечеството е извънредно важна.

Първо, гениите със своите симфонии и формули повишават общия престиж на рода homo. Точна така пуделите медалисти издигат авторитета на цялата своя порода.

И най-краставото куче може винаги да кимне към блестящите пуделски ордени. И да даде да се разбере, че по правото на своето раждане има към тях пряко отношение.

Подобно е положението и с хората.

Благодарение на наличността на гении и най-безпросветните тъпаци се утешават с това, че принадлежат към най-умните същества.

Освен всичко останало, в думата „гениалност“ е зашифрована и една дръзка мечта: някога ще бъде извит врата на дарвинизма и ще се анулират присъдата, която е произнесена срещу човека от еволюционната теория.

(Да бъдем откровени: няма теория, която човечеството да мрази по-силно от творението на Ч. Р. Дарвин.)

Със скърцане и безкрайни уговорки homo се е съгласил да признае своето животинско потекло. Но при това изобщо не може да се смири с факта, че и неговият мозък има същата неапетитна история като целия му останал организъм.

А гениите, със самия факт на своето съществуване, позволяват да се живее с мечти за още неоткритите „тайни на разума“, за това, че всичко „не е толкова просто“, колкото са го очертали Чарлз Робърт Дарвин и Иван Петрович Павлов.

В културата „гениите“ играят същата роля, която изпълняват в религията светците. Те са прешлените на гръбнака, който позволява на мита за човека да запази величава осанка.

За множеството хора гениалността е много важна и болезнена тема, позволяваща да се запази вярата в човека и в неговото височайшо предназначение. А също така в „личността“ и „индивидуалността“.

По-добре е гениалността да не се докосва със студен скалпел.

Но! Наличието на „неведоми свойства“ поставя под съмнение представата за произхода и развитието на човешкия мозък.

А това обстоятелство, уви, отменя всяка деликатност по отношение на дадения въпрос.

Как да бъде разбрана природата на едно явление?

За това трябва, на първо място, да се установи неговият произход.

Това е елементарно.

От крайния резултат трябва просто да се спуснем надолу по веригата на еволюционните събития до самото „анцестрално“ зърно, от което явлението е израсло. То винаги съществува.

Ще дам най-прост пример.

Когато изясняваме произхода на „Боинг“ 737, просто включваме обратното броене на тези открития и изобретения, които са довели до днешното състояние на самолета.

Започваме да се спускаме. Разбира се, пропускаме всички стандартни модели до трипланите от началото на ХХ век и паролетите на Уилкинс от ХIX-ти.

Ще се доберем до орнитоптерите на Буратини от XVII-то столетие.

От тях закономерно слизаме още по-ниско, към ноголетите от епохата на Възраждането, а след това и към махолетите на крал Бладуд.

Още по-надолу ще открием Архит Тарентски с неговите ръчни летателни машинки.

А като се задълбаем съвсем надълбоко във вековете, най-сетне ще стигнем до комплекта разкъсани кожи и пръчки върху трупа на първия безумец, решил да помаха с криле над някоя пропаст.

Строго казано, този неизвестен мъртвец няма да е въпросната антицестрална точка.

Той е само долната граница на човешките опити. Само прадядо на Боинга. Но не първопричина за самолета.

Истинската начална точка на потеклото на лайнера се намира значително по-ниско по скалата на времето.

Така че по-нататъшното спускане ще премине по пернатите и кожените крила на птиците, птерозаврите и прилепите.

След това по ципите на летящите жаби и прозрачния хитин на меганеврите.

После по плавниковите разширения на рибите. След рибите спускането ще навлезе в дълбините на първичния океан, докато не опре в истинския, доста неочакван първообраз.

За щастие, своя еволюция има всичко без изключение. Както на планетата, така и във вселената.

И всичко има възможна за определяне анцестрална точка.

Същото е и с гениалността.

Нейна щабквартира е несъмнено главният мозък.

В това е лесно да се убедим като просто си поиграем с обикновен миксер в мозъчните гънки например на сър Исак Нютон.

Миксерът може за пет минути да го превърне в най-обикновен идиот.

Уважаемият Исак повече никога няма да се вълнува нито от гравитацията, нито от аберацията.

Но!

Това ще бъде ефектен, обаче безсмислен експеримент.

Разбира се, ще получим известно количество мозъчен мус.

Но този деликатес няма да отговори на нашия главен въпрос: била ли е гениалността продукт на тези мозъчни гънки или тяхна случайна гостенка?

Има ли особен мозък, чийто потенциал е съществено по-силен от мозъците на останалите особи homo?

За да разрешим тази загадка, като начало трябва да си изясним какво е мозък.

След това може да започнем спускането по жалоните на неговата еволюционна биография.

(Следва)

БЪЛГАРИЯ НАД ВСИЧКО...

УИЛЯМ ДАМПИР – ПИРАТЪТ, КОЙТО „СЪЗДАЛ“ РОБИНЗОН КРУЗО, ДОНЕСЪЛ РЕЦЕПТАТА ЗА ГУАКАМОЛЕТО И НАПРАВИЛ ТРИ ОКОЛОСВЕТСКИ ПЪТЕШЕСТВИЯ

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

КАК УИЛЯМ ЕДВА НЕ БИЛ ПРОДАДЕН В РОБСТВО

Нашата история започва през 1652 година в английското графство Съмърсет, където в село Ист Кокър в небогато семейство се родил Уилям Дампир. Точната дата на раждането му е неизвестна, но бил кръстен на 5 септември (по други данни на 8 юни).

Уилям Дампир

На седем години момчето загубило баща си, а а на четиринадесет – майка си. Като останал сирак, бъдещия пират попаднал под попечителството на полковник Хелер, който го изпратил на училище, мислейки да направи от него търговец. Така че към шестнадесет години Уилям знаел добре аритметиката и малко латински език.

Животът на юношата се променил рязко, когато постъпил във флота като юнга. Като плавал в различни експедиции и разбрал, че понася трудно студа, Уилям попаднал през 1673 година в кралския флот и даже участвал в няколко битки, след което бил освободен по болест.

Като възстановил здравето си, момъкът се съгласил с предложението на своя съсед плантатор да отиде на Ява като негов представител. И тогава Уилям едва не попаднал в истинско робство. Работата е в това, че по тези времена предприемачите, които превозвали хора до колониите, обичали да сключват с тях договори, според които те ставали слуги без право да напускат стопанина си, на практика негови роби.

Всичко това се правело полузаконно, така че когато вече на кораба предложили на Уилям подобно невероятно изгодно предложение, той вдигнал скандал. В разгорялата се разправия се намесили и други пътници, поради което шумотевицата на кораба привлякла вниманието на бреговата охрана и мошениците трябвало да се откажат от своите намерения.

Така Дампир се добрал спокойно до Ява. Но не се задържал там особено, скарал се с местния управляващ и тръгнал да се занимава с дърводобив, след което се присъединил към буканиерите, ловците пирати, при които натрупал опит, който по-късно ще му бъде полезен.

Като се върнал през 1678 година в Англия, младият човек се оженил след една година за една девойка на име Джудит. Явно семейният живот бил толкова добър, че след няколко месеца Уилям избягал на първото си околосветско пътешествие, което продължило дванадесет години.

ПИРАТИТЕ И ВОЖДЪТ „ЗЛАТНАТА ШАПКА“. ПЪРВО ОКОЛОСВЕТСКО ПЪТЕШЕСТВИЕ

Като избягал от младата си жена, Дампир се присъединил към буканиерите на капитан Бартоломю Шарп, които замисляли да нападнат испанския град Портобело (в Северна Панама – бел. П. Н.). Като слезли на брега на разстояние шест дена път до града, двеста и петдесет английски пирати, към които се присъединили осемдесет французи, се промъквали през джунглите, за да излязат при слабо защитената част на града.

Още тогава Уилям проявил своята любознателност, записвайки своите наблюдения, а също така и находчивост, криейки хартията в бамбукова тръст, запазвайки я по такъв начин от влагата. Откъде я намерил в Америка, е друг друг въпрос. Очевидно я купил, защото къде, ако не е в Британия, можело да се намерят неща от целия свят.

На седми февруари пиратите тръгнали на пристъп. Едно малко момче видяло приближаващите се главорези и започнало да вика: „Християни, на оръжие, англичаните нападат!“, но това не помогнало, градът бил завзет бързо и подложен на тотален грабеж в продължение на два дена.

Един ден след заминаването на пиратите в града дошъл испански спасителен отряд, състоящ се от седемстотин войници. Разярени от изпуснатата възможност да си отмъстят, те не измислили нищо по-умно от това да изгорят селото на живеещите наблизо индианци.

През 1680 година Уилям продължил да безобразничи с пиратите, присъединявайки се към похода срещу Панама. Този път им помагали индианците куна. Дампир ги описва като хора, чието облекло се състои само от калъфи за половите органи. Те били направени от кора, а на особено богатите индианци от злато или сребро. Също така сред тях имало известно аномално количество албиноси.

Като достигнали по планинските пътеки до селищата на куна, пиратите се запознали с техния вожд, който им обещал помощ, ако превземат форта Санта Мария, където испанците отвели, след като я похитили, най-голямата му дъщеря. Той им дал продукти и двеста и петдесет войници начело със сина му, когото пиратите нарекли „Златната шапка“ заради златната корона, която постоянно носел.

Като сключили сделката, буканиерите се добрали до форта и легнали да спят, за да нападнат неочаквано рано сутринта. Разбудил ги барабан и грохот на изстрели – някой предупредил испанците за нападението. Като завзели форта, пиратите с ярост научили, че богаташите отдавна са избягали, отнасяйки златото, а най-голямата дъщеря на вожда е бременна. Индианците побеснели и завлекли всички заловени испанци в гората, където ги надупчили с копията си.

Когато стигнали до Панама, пиратите намерили готов за отбрана град, а в морето – осем кораба. Без изобщо да се уплашат, разбойниците нападнали с малки лодки испанците, повредили кормилото на флагмана и убили адмирала. След като избили след това част от екипажа, пиратите завзели кораба, а после още един. След три часа битка на един от испанските кораби с взривила крюйткамерата (барутният склад – бел. П. Н.), като превърнала кораба в купчина плаващи по морето отломки, а още един кораб просто избягал в морето. Всички останали останали за пиратите.

И ето че настъпила патова ситуация: нашествениците не можели да щурмуват града, нямали достатъчно сили, но и намиращите се зад стените испанци не можели да си вземат обратно корабите. Като се поразходили известно време пред града и организирали няколко разузнавателни операции с бой, пиратите си заминали. Впрочем, един забавен факт: като енергийна напитка преди битките те използвали горещ шоколад.

Скоро работата с Бартоломю разочаровала Уилям. Като виждал многобройните конфликти между капитаните, той напуснал екипажа. Така, прехвърляйки се от кораб на кораб и правейки по пътя си бележки, Дампир се добрал през 1691 година до Англия. Без грош в джоба си, но затова пък с двама роби, малайци, купени на Минданао. Единият, на име Джоли, бил покрит с татуировки и поразявал англичаните с външния си вид.

За да оправи някак си своето финансово положение, Уилям продал Джоли на хотел „Blue Boar Inn“ на улица „Флит“, където го показвали пред огромни тълпи. Съдбата на нещастния роб била печална: след смъртта на майка си той потънал в печал и починал след три месеца от малария.

Като поправил с помощта на такава неблагодарна постъпка финансовото си положение, Дампир се заловил да пише книга за първото си околосветско плаване, която му донесла слава, пари и дори нова длъжност.

С БАСТУН ПО ГЪРБА. ПЛАВАНЕТО СЪС „СЪРНА“

Като събрал всичките си запазени записки и оформил книгата, Дампир издал през 1697 година „Ново околосветско пътешествие“. При което, както твърди географът Дмитрий Мартянов в лекцията си „Пиратски хроники. Уилям Дампир“, в предисловието на съчинението авторът се изказал максимално благоприятно за президента на кралското научно дружество. Това дало своите плодове и той получил длъжност, при което по ирония, в комитета за борба с пиратството.

През 1699 година Уилям станал капитан на военния кораб „Сърна“ със задача да изследва Нова Холандия (така наричали тогава Австралия). Неуспехите преследвали „Сърна“ от самото начало. Тръгнали на плаване прекалено късно, затова не успели да изследват нормално Австралия. После на кораба се разгорял конфликт между капитана и лейтенант Фишер, който смятал, че бивши пирати няма и Дампир непременно ще открадне „Сърна“.

След известно време била премината точката на кипене и започнал бой, по време на който Дампир наложил жестоко лейтенанта с бамбуковия си бастун и го наврял в каютата му. По-късно офицерът бил свален на брега в Бразилия и арестуван.

Но с това проблемите не свършили. Докато изследвали Австралия, корабът се износил и при опит да се добере до Англия потънал близо до остров Възнесение край бреговете на Африка. Целият екипаж начело с капитана бил принуден да стърчи на необитаем остров пет седмици, докато не ги прибрали съотечественици.

Като пристигнал в метрополията през август 1701 година без грош в джоба и без кораб, Дампир бил извикан на съд по делото на Фишер. Прочели му присъда, според която го лишили от правото да командва кораби на военноморския флот на Британия.

Макар че много записки се изгубили, през 1703 година излязла книгата му „Пътешествие до Нова Холандия“. Сякаш всичко свършило и сега му оставало само да седи, да пуши лула и да пише книги, но още през 1701 година започнала война за испанското наследство и родината изпитала нужда от старите добри пирати. Извинете – капери (пирати, които дадена държава упълномощава да грабят кораби на противникова държава – бел. П. Н.).

КАК СЕ ПОЯВИЛ РОБИНЗОН КРУЗО. ВТОРОТО И ТРЕТОТО ОКОЛОСВЕТСКО ПЪТЕШЕСТВИЕ

Като получил каперска грамота и задача да потапя френски и испански кораби, а също така два кораба под свое командване, Уилям тръгнал на лов. Наистина, отново го преследвали неуспехи. Освен дребните търговски кораби, всички останали се оказали не за тяхната уста лъжица, а и капитаните не се разбирали особено помежду си.

Като се изпокарали окончателно, командирите тръгнали всеки по своя път, а Дампир изоставил за пореден път раздърпания си кораб на крайбрежието на Перу и отплавал със завзет от испанците плавателен съд към земите на съюзниците холандци. Там заедно с екипажа бил вкаран в затвора за пиратство. След като го пуснали, се върнал в Англия през 1707 година. Без пари, без кораб, но с куп впечатления.

Това околосветско пътешествие при всичките си неуредици е забележително с един момент. През май 1704 година от втория кораб заради конфликт с капитана бил свален на необитаем остров шотландецът Александър Селкирк.

За нас е интересно това, че Селкирк станал главен прототип на знаменития Робинзон Крузо. И най-забавното е, че от острова го взел същия Уилям, но вече при третото си околосветско пътешествие (1708-1711 година), което най-сетне се увенчало с успех и донесло на нашия герой слава и пари.

Впрочем, да се възползва от богатствата Уилям Дампир не успял, защото починал през 1715 година, като оставил след себе си не малко книжно наследство и куп дългове.

ЧАРЛЗ ДАРВИН И ГУАКАМОЛЕТО: НАСЛЕДСТВОТО НА ДАМПИР

Неуспешният пират и великолепен изследовател оставил добро наследство. Освен гореизброените книги, на перото му принадлежат още пет, които внесли в английски език не малко нови думи, сред които авокадо, барбекю, катамаран, кашу, хлебно дърво и пръчици за ядене.

Гуакамоле

Нещо повече, както твърди Люк Фатер в статията си „Пиратът, който измислил първата английска рецепта за гуакамоле“, Уилям обичал много да си хапва вкусно, като оставил описание на различни месни видове и вкусовите им качества. Той хвалел месото на ламантина, на морските костенурки, на фламингото, впечатлен особено от езика му. Според него „езикът на фламингото е достоен за трапезата на принц“.

Уилям се възхищавал от кокосовите орехи, смятайки ги за отлична храна, а също така донесъл във Великобритания първата записана на английски език рецепта за гуакамоле. Но най-значително е това, че именно изследванията и описанията на животни, направени от Дампир, помогнали на Чарлз Дарвин при разработването на теорията за естествения отбор.

Чарлз Дарвин

Така изживял живота си Уилям Дампир – неуспешен пират и успешен изследовател., първи извършил три околосветски пътешествия и положил малка тухличка в общоприетата днес теория за възникването и развитието на живота.