Блог на Павел Николов

След смъртната присъда римските войници се гаврят в Исус. Те му намятат багреница, иначе казано – царска одежда, и му слагат на главата венец от тръни; падат пред него на колене и го приветстват като цар. „И Го удряха по главата с тръстика и Го заплюваха, и Му се кланяха, като коленичеха“ (Марк, 15:16–19).

Разпъват го заедно с двама разбойници. Събралата се тълпа се надсмива и сочи с пръст: „Нека Христос, Царят на Израил, слезе сега от кръста, за да видим и да повярваме“ – вика доволната публика. Даже „разпънатите с Него Го ругаеха“ (Марк, 15:32).

Въпреки всичките старания на Марк, от разказа му следват няколко важни неща.

Едно от тях е бързината, с която екзекуцията на Исус последвала след ареста. Исус бил арестуван през нощта; през нощта бил разпитан от специално събралия се на необичайно място и в забранено време Синедрион, а на сутринта бил заведен при Пилат и към три часа разпънат. От ареста до екзекуцията изминали по-малко от дванадесет часа. Римското правосъдие било бързо, но не до такава степен!

Единственото разумно обяснение на подобно бързане се състои в това, че властите: а) се страхували, че Исус ще бъде освободен от своите привърженици, б) бързали да покажат на народонаселението, че Исус не е Месията. Екзекуцията на Исус напомня по-скоро спешен разстрел на водач на неуспешен метеж.

Бюрократите нямат навика да се събират на нощни заседания в празничен ден, особено когато са забранени от закона. Единственото нещо, което би могло да подтикне в тази нощ членовете на Синедриона да се откъснат от наровия шиш, от агнето и от семейството, е това, че в дадената ситуация била скъпа всяка минута, а всяка минута е скъпа само при сражения и въстания.

Второто нещо, което се набива в очите ни е гаврата на римските войници с Исус.

Марк рисува живописна картина на тържествуващи войници, които се подиграват с беззащитния затворник. Тези войници проявяват чудеса от злоба и изобретателност: донасят отнякъде пурпурна одежда, която по това време е огромна ценност, не пестят сили, за да изплетат венец от тръни. Те бият Исус и застават пред него на колене, като викат „спаси ни, царю Юдейски“, и плюят в лицето му.

Но защо? Какво е направил Исус на римските войници. Какво ги интересува тях един мирен проповедник, оклеветен от евреите, които войската презирала? И защо изобщо трябва да бъде разпъван човек, който призовавал евреите към любов и мир в същото време, когато в Юдея действала призоваващата към въстание „четвърта секта“? Не е ли било по-правилно да разпънат разбойниците от „четвъртата секта“, а напротив, на проповедника на любовта и мира да дадат зелена светлина?

Сцената, описана от Марк, говори сама по себе си: това е сцена с издевателства на победители над лидер на разгромен метеж.

Той обещал на своите привърженици тронове на небето. Обещал, че тези, които не го приемат, ще завиждат на Содом (Лука, 10:12). Обещал да хвърли огън на земята (Лука, 12: 49). Неговите привърженици можели да заключват небето и да поразяват своите врагове с огън от устата си! (Откровение, 11:5–6).

При опит да бъдат арестувани тези, които го следват, хората ослепявали [1]. Падали мъртви или се търкаляли на земята в гърчове с пяна на устата [2]. Обхващала ги парализа [3]. Който вдигнел ръка срещу тях, бивал разкъсван от лъвове [4]. Един от неговите ученици, Андрей, заобиколил хора, които отхвърлили Христос, със стена от огън и ги издавил вътре с вода [5]. Друг, Филип, с едно заклинание провалил цял град в геената [6].

Можем само да си представим колко са се страхували от подобно развитие на нещата легионерите! Те били невежи, най-обикновени хора и изобщо не се съмнявали, че арестуваният гоес е способен на всички тези чудеса. Никой от тях не искал да бъде отправен в геената, да се удави или да бъде изпепелен от огън. И ето че сега, след победата, те си изкарвали върху него всичко – тридневния форсиран марш, страха, предчувствията, схватката, клането, гибелта на своите другари.

Ние не знаем – благодарение на необикновената стеснителност на Марк – в какво наистина е бел обвиняван Исус и пред Синедриона, и пред Пилат – обвинявали го така, че той мълчал, без да знае какво да каже. Но ние знаем, че като не признал нищо пред съда, Исус се провъзгласил за Месия.

„Ти ли си Христос, Синът на Благословения?“ „Аз съм. И ще видите Човешкия Син седящ отдясно на Силата и идещ с небесните облаци (Марк, 14:61–62).

Пришествието на Месията и на Човешкия син означавало в този момент за юдеите съвършено конкретно нещо: падане на властта на римляните и замяната ѝ с всемирно Божие царство начело със Давидов син, седящ от дясната страна на Господ.

Да се провъзгласиш за Господ Месия било, от гледна точка на юдейския закон, „съблазняване на Израил“, а да се провъзгласиш за Юдейски цар било, от гледна точка на римляните, акт на метеж. И едното, и другото се наказвало със смърт и над кръста, на който разпънали Исус, била закована табела: „Исус назорей, Юдейски цар“ (Марк, 15:26; Йоан, 19:19).

Важността на тази табела се състои преди всичко в това, че християните никога не са смятали Исус за юдейски цар. Напротив – цялата по-нататъшна християнска традиция, колкото по-нататък, толкова повече, отделяла Исус от предалите го евреи и „Юдейски цар“ не е детайл, който изобщо би могъл да бъде измислен от следващите поколения християни. Той останал в отчетите за съда над Исус, защото бил сред обвиненията и защото Марк пишел за аудитория, която знаела много добре обстоятелствата около този съд.

Роберт Ейслер нарича не без основание надписа „Исус Христос, Юдейски цар“, закован над разпятието, „най-ранния от всички нехристиянски и антихристиянски документи“ [7]. „Исус бил екзекутиран като водач на въстание, което избухнало в Ерусалим по време на историческата Паска през 30 г.“ [8] – отбелязва Самуел Брендън.

Предположението за разгром, предшестващ ареста, може да обясни още един загадъчен детайл в Евангелията, а именно изглеждащото иначе необяснимо поведение на Исусовите ученици.

Учениците му, за чието въоръжаване Исус се погрижил преди това, вместо да извадят мечовете, се разбягали; Петър се отрекъл три пъти и същата тълпа, която викала осанна на Израилевия цар, наобиколила кръста с разпънатия пред градските врати Исус и викала: „Слез от кръста и ще повярваме“ (Мк. 15:32).

Всичко това може да се обясни лесно, ако предположим, че и от гледна точка на учениците, и от гледна точка на тълпата Исус е бил истински Цар от рода на Давид и Месия, който – само като се появи, ще направи на пух и прах римските легиони. Било общоизвестно, че при опит да бъде арестуван Месията ще му се явят на помощ легиони ангели. Липсата на тези легиони предизвикала в редиците на неговите привърженици културен шок.

Можем смело да предположим, че в момента на екзекутирането на Исус учениците му не са знаели, че е дошъл в Ерусалим със специалната цел да бъде разпънат. Те са предполагали, че е дошъл в Ерусалим, за да установи Божието царство, и че е способен да унищожи войската на Пилат с огън от устата си.

„Кулминационен момент и за четирите Евангелия е зрелището с Исус, който страда на кръста, при което няма и следа от неговите ученици – отбелязва известният американски антрополог Маруин Харис. – Учениците не вярват, че Месията може да позволи да го разпънат. Те нямат ни най-малка представа, че култът към Исус ще бъде култ към мирен, а не към отмъстителен спасител“ [9].

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. The Acts of Philip 2, 12, цит. по: Francois Bovon. Посоч. съч.

2. The Acts of Andrew, 18b, 4, цит. по: Dennis R. MacDonald. Указ. соч.

3. The Story of St. James, цит. по: Lewis, p. 32, The Acts of Andrew, 22, 8;

4. The Acts of Thomas, 8, 9, цит по: Harold W. Attridge. Указ. соч.

5. The Acts of Andrew and Matthew, 30, цит. по: Dennis R. MacDonald. Указ. соч.

6. The Acts of Philip, 15, цит. по: Francois Bovon. Указ. соч.

7. Robert Eisler. Jesus Messiah, p. 4.

8. S. G. F. Brendon. Указ. соч., p. 179.

9. Marvin Harris. Cows, Pigs, Wars and Witches, The Riddles of Culture, Vintage Books, 1989 p. 192–193.

понеделник, юни 22, 2020

ПИСМА ДО ВАСИЛ ЛЕВСКИ – 19

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма, написани до Васил Левски, които представям съобразно с книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му, също и бележките под черта според него.

Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: Част 1; Част 2; Част 3; Част 4; Част 5, Част 6, Част 7, Част 8, Част 9, Част 10, Част 11, Част 12, Част 13, Част 14, Част 15, Част 16, Част 17, Част 18.

№ 323

Христо Иванов Книговезеца до Левски

Т/11 юли 1872

Брате!

Като принасям сърдечните си към Вас поздравления, ще Ви моля винаги да имате предвид голямо предпазване на живота си, понеже с вас народът ще може да работи и да успее. Напред за места съмнителни имате хора достойни, тях пращайте. От Вази се иска тази служба, която сте я вършили в разстояние на няколко години. От Вази се иска благоденствието на нашия народ и от Вашия Свят Подвиг. Имаме хора, които да отговарят за посланието си. Само ги поучавай как трябва да направят, а вие си стойте настрана, понеже от Вази по-големи работи се очакват.

Без повече, като Ви поздравявам

Иван

Писма никога да не отиват здрави [1], щом се отговарят, на които се иска отговор. Гледате, че ви писах и прости слова. То стана, понеже сега писах писмо с прости слова, че сгреших и във Вашето писмо. [2]

Н.Б.II.А., п. 60, № 8060

(Следва)

1. Да се унищожават.

2. Писмото носи адрес: Асланооглу Асан. Отстрани е писано: Лафский. Левски отбелязал: №3.

неделя, юни 21, 2020

ДЕЛОТО ИЛАЙЗА АРМСТРОНГ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Представяме на вашето внимание глава от книгата на Даниел Клугер „Гении на криминалното разследване. Етюд в биографични нюанси“.

На четиринадесети април 1912 година най-големият в света по това време пътнически лайнер „Титаник“ се сблъскал по време на първия си рейс с айсберг и потънал два часа и четиридесет минути след това. В резултат от катастрофата загинали 1513 от 2224 души, намиращи се на борда.

Сред загиналите пътници на лайнера бил Уилям Стед – журналист, издател и писател. Стед заминал за САЩ по покана на президента Уилям Тафт, за да участва в откриващия се там мирен конгрес. След като „Титаник“ се сблъскал с айсберга, Стед помагал да спускат жените и децата в спасителните лодки, а след това се оттеглил в салона за пушене. За последен път го видели там. Стед седял спокойно в едно кресло и четял книга.

Каква е причината тази фигура да се появи на страниците на нашата книга? Често (и заслужено) наричат Стед баща на съвременното журналистическа разследване. Слава му донесла серия от публикации във вестник „Пал Мал газет“ през 1885 година.

Същото Дружество за защита на младите жени, с което си сътрудничел Игнациус Полаки [1], потърсило веднъж журналиста Уилям Стед, редактор по това време на „Пал Мал газет“. Предложили му да напише серия от статии за това, което става в една затворена за обществото сфера на живота – сферата на малолетната проституция. Тъкмо по това време парламентът се готвил да обсъжда поправки в закона за наказателната отговорност. Сред всичко останало се решавал и въпросът за промяна на така наречената възраст за съгласие, иначе казано – възрастта на момичетата, при която интимните отношения с тях нямало да се смятат вече за изнасилване.

В момента, когато Уилям Стед предприел своето разследване, възрастта за съгласие била тринадесет години. С новите поправки летвата се вдигала на шестнадесет години.

Уилям Стед – „бащата“ на разследващата журналистика

Стед се заел за работа. По поставена от него задача две сътруднички на вестника събирали материали за серията от публикации, сред които показания на проститутки и на студенти, данни от някои разследвания на Полаки и на неговите колеги, на частни и полицейски детективи и т.н. Въз основа на събраните сведения журналистът написал няколко остри и ярки статии под общото заглавие „Момински данък на съвременния Вавилон“. Статиите разтърсили лондонското общество. Съвременници разказват, че съответните броеве на вестника се препродавали вечерта на двойна цена, тиражът на „Пал Мал газет“ нараснал значително, а името на Стед заблестяло на лондонския хоризонт.

На увлеклия се журналист му се сторило за недостатъчно само да преразказва това, което му съобщавали. Той знаел за практиката да се продават английски момичета в публичните домове, включително и в континенталните. Но му се искало да шокира обществото, както се казва, със скандал от първа ръка и с това да докаже, че в тази сфера през последните двадесет години не са станали никакви промени.

Така се появило делото, получило по-късно името дело на Илайза Армстронг. Като се свързал чрез Армията на спасението с бившата проститутка и съдържателка на публичен дом Ребека Джарет, Стед я уговорил да разиграят продажба на непълнолетно момиче в публичен дом. Той трябвало да изиграе ролята на клиент купувач, а мисис Джарет – себе си от предишния си живот, иначе казано – ролята на собственичка на публичен дом. Със съвместни усилия те открили алкохоличката Елизабет Армстронг, на която предложили да им продаде тринадесетгодишната си дъщеря Илайза Армстронг. Предложили на майката пет фунта стерлинги. Елизабет се съгласила. Формално ставало въпрос за работа като прислужничка, но – както казала Ребека Джарет на Стед, майката прекрасно разбирала, че продава малолетната си дъщеря за публичен дом. Момичето било отведено в един бардак, а след това там дошъл под вида на клиент Уилям Стед. „Като „купил“ Илайза, Стед я изпратил за Франция под опеката на въпросната Армия на спасението.

След това, като предупредил читателите, че е по-добре лицемерите и тартюфите да не четат следващите статии, Стед започнал да печата нова серия („Девственица за пет фунта“), засягаща детската проституция в Лондон. При което не посочил, че самият той е бил „купувач“ на момиче; младата Илайза се появила в статиите под името Лили.

Разбира се, новите статии подпалили още повече интереса на читателите – броевете се преподавали по един шилинг, което превишавало двадесеткратно обичайната цена. Започнали масови протестни акции, които толкова уплашили правителството, че Стед бил помолен официално да спре публикациите. Той отговорил, че ще направи това, ако бъдат приети споменатите по-горе поправки в закона.

Парламентът гласувал да се повиши възрастта за съгласие от тринадесет на шестнадесет години.

Но след това авторът на разобличенията се оказал в ролята отначало на подсъдим, а след това и на затворник. Появил се изневиделица някакъв мъж, който се нарекъл съпруг на Елизабет Армстронг и баща на Илайза. А понеже Стед трябвало по закон да поиска съгласието на двамата родители, за да може дъщеря му „да работи“, мъжът завел срещу него съдебно дело. Същата общественост, която четяла жадно разобличенията на Стед, сега се насъскала срещу журналиста. Обвинявали го, че заради успеха на своето разследване е извършил фактически това, за което обвинявал другите: изнудил е майката да продаде дъщеря си и е купил тринадесетгодишно момиче. Майката на Илайза също заявила внезапно: изобщо не се досетила, че са купили дъщеря ѝ за проститутка, мислела, че е за работа като прислужничка в богат и почтен дом. Но даже и за работата като прислужничка Елизабет, според нейните думи, не се съгласила веднага, а едва след дълги уговорки и под силен натиск от страна на Стед и Джарет. А и фактът, че момичето, за по-голяма достоверност, било напоено в публичния дом с шампанско, след което в стаята като клиент се появил Стед, също порядъчно пийнал (изплашената Илайза вдигнала страшен шум и Стед трябвало спешно да излезе), не говорел в полза на журналиста.

Съдът осъдил „бащата на журналистическите разследвания“ на три месеца затвор. Тези три месеца той нарекъл по-късно най-добрия отдих в своя живот, дълго пазел за спомен затворническото си облекло и даже се снимал с него, макар че никога не го бил обличал в затвора.

В книгата на Хевин Уайтман „Тайната на жертвите от „Титаник“: истинската Прекрасна дама“ се потвърждават фактически обвиненията срещу Стед. Освен това, според Уайтман, историята на тринадесетгодишната Илайза Армстронг се е пречупила своеобразно в знаменитата пиеса на Бърнард Шоу „Пигмалион“. Момичето, което или се опитвали, или не се опитвали да продадат за пет фунта, станало прототип на Илайза Дулитл – главната героиня в пиесата.

Съответно безцеремонно излезлият на авансцената баща на Илайза Армстронг, който вероятно е шантажирал Стед, преди да заведе срещу него съдебно дело, станал прототип на също толкова безцеремонния мистър Дулитл. В полза на това твърдение говори цял ред детайли от истинското дело на Илайза Армстронг, появяващи се в „Пигмалион“. И разбира се, фактът, че по времето на разследването Бърнард Шоу работи в „Пал Мал газет“ под ръководството на Уилям Стед. Иначе казано – получавал е цялата информация от първа ръка.

В съда Уилям Стед не се признал за виновен; що се отнася до малката присъда, съдът взел под внимание благородните мотиви на подсъдимия, борещ се за правата на жените.

Така или иначе, разследването донесло на Уилям Томас Стед скандална известност. По-нататъшната му съдба била не по-малко бурна и разнообразна. Той продължавал да разобличава и разследва; борел се за мир по целия свят и за Съединени европейски щати; пътешествал и пишел интересни статии и книги. Например след пътешествието си в Русия (1888 година) написал книгата „Истината за Русия“, която, макар че съдържала не малко критични забележки, като цяло била извънредно благожелателна по отношение на Русия и тогавашния император Александр III.

Стед се увличал от телепатия и я пропагандирал активно, твърдейки, че има способности на екстрасенс и умее да чете мисли. Оставил следа и в приключенската литература. Именно той подсказал през 1896 година на един от класиците в жанра – Матю Фипс Шийл – сюжета за романа „Сапфирът на раджата“.

В края на живота си Стед с сближил с друг известен човек, чието име се среща нееднократни на страниците на нашата книга (и без когото, признавам си честно, тя нямаше да се появи никога) – с Артър Конан Дойл. Наистина, общ интерес в случая се оказали съвсем не разследванията (създателят на Шерлок Холмс се занимавал също с журналистически разследвания), както би могло да се очаква, а спиритизмът: Стед и Конан Дойл били запалени популяризатори на общуването със света на духовете (след гибелта на Стед в Чикаго даже се появил спиритически център, наречен на него). Но това увлечение на известния журналист и обществен деец нямат отношение към темата на нашата книга…

БЕЛЕЖКИ

1. Детектив, за когото се говори в предишните глави на книгата.

събота, юни 20, 2020

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ – 1966 ГОДИНА – ХИМИЯ – РОБЪРТ С. МЪЛИКЕН

Робърт С. Мъликен (Robert S. Mulliken)

7 юни 1896 г. – 31 октомври 1986 г.

Нобелова награда за химия

(За фундаменталната му работа върху химичните връзки и електронната структура на молекулите, осъществена с метода на молекулните орбитали.)

Американският химик Робърт Сандерсън Мъликен е роден в Нюбърипорт (щат Масачузетс) в семейството на Самуел Парсън Мъликен, професор по органична химия в Масачузетския технологичен институт, и Кетрин (Уилмърт) Мъликен. Мъликен проявява интерес към структурата на молекулите, още когато учи в средното училище, където докладът му при завършването на училището има напълно характерно заглавие: „Електронът: какво е това и какво прави“ („The Electron: What It Is and What It Does“). Като получава през 1917 г. степента бакалавър по химия в Масачузетския технологичен институт, Мъликен работи в продължение на две години в Минното бюро на САЩ, във войските за химическа защита и в „Ню Джърси цинк къмпани“. През 1919 г. започва аспирантура по химия в Чикагския университет, а през 1921 г. получава докторска степен по физическа химия, като защитава дисертация по химия за разделянето на живачните изотопи по метода на фракционната дестилация. (Изотопите са разновидности на един и същи химически елемент, чиито атомни ядра съдържат еднакъв брой протони, но различен брой неутрони.) Стипендия на Държавния научноизследователски съвет позволява на Мъликен да продължи изучаването на поведението на изотопите в Харвардския университет. В хода на своите изследвания той започва да се интересува от влиянието на изотопите върху линейните спектри на двуатомните и.

Когато преминават във възбудено състояние (например при повишаване на температурата), атомите излъчват светлина с характерен спектър, така че линиите на специфичното оцветяване се намират на определено разстояние една от друга. Като прилага законите на квантовата теория, разработена от Макс Планк и Алберт Айнщайн през първото десетилетие на ХХ в., Нилс Бор създава модел на атома, в който електроните „се допускат“ само на енергетични равнища (орбитали). Спектралните линии показват дължината на вълната на светлинната енергия, излъчвана в момента, когато електроните „прескачат“ от едно допустимо за тях състояние на друго.

Молекулите, основни звена на химичните съединения, също имат характерни спектри, по-сложни от спектрите на отделните атоми. Допълнителни състояния на възбуждане в молекулата – вътрешна атомна вибрация, молекулно въртене и промяна на конфигурацията – водят до емисии (излъчване) на енергия с по-широк диапазон на дължината на вълната. Така че молекулният спектър се състои по-скоро от широки ленти, отколкото от линии.

Като осъзнава, че квантовата теория има решаващо значение за неговата работа, Мъликен заминава през 1925 г. за Европа, за да се образова при водещи физици и специалисти по спектроскопия. През 1926 г. се връща в САЩ като асистент-професор по физика в колежа „Вашингтон скеуър“ към Нюйоркския университет. Ервин Шрьодингер, Макс Борн и Вернер Хайзенберг по това време току-що са публикували подробни математически изчисления, свързани с квантовата теория. В тях има формули, които могат да се използват, за да бъде описано поведението на електроните в атомите. Въпреки това електронната структура на молекулите се поддава много трудно на анализ. През 1927 г. Мъликен, работейки с Фридрих Хунд в Гьотингенския университет в Германия, предполага, че атомите се съединяват така в молекули при процес, наречен образуване на химични връзки, че техните външни електрони се асоциират с молекулата като цяло. Следователно външните електрони на молекулата, които определят много от нейните важни свойства, се намират на молекулни орбитали, а не на орбиталите на отделните атоми. Мъликен доказва, че молекулните орбитали могат да бъдат описани с помощта на точни математически формули, благодарение на което може да се предскажат до значителни детайли физичните и химичните свойства на веществото.

През 1928 г. Мъликен, вече получил международно признание благодарение на своята работа, става адюнкт-професор по физика в Чикагския университет, а през 1931 г. – професор. От 1957 до 1961 г. е заслужил професор на Чикагския университет.

През 1916 г. Гилбърт Н. Луис обосновава теоретически, че образуването на химични връзки става благодарение на образуването на обща двойка електрони между атомите в молекулата. Лайнъс К. Полинг и неговите колеги, като свързват тази концепция с принципите на квантовата механика, създават теория за образуването на химични връзки, която описва много точно молекулите, притежаващи прости химични връзки (връзки, образувани от една двойка електрони). Но тази така наречена теория за резонанса не подхожда за описване на молекулите с по-сложна структура на химичните връзки. Теорията за резонанса разглежда обобществяването на електроните от атомите като локализирана връзка, при която всеки атом запазва своята основна електронна конфигурация. В молекулите с кратни връзки обобществените електрони заемат значително по-голям обем и между тях се появява взаимно отблъскване, което не може да бъде описано от гледна точка на локализацията на химичните връзки. Мъликен успява да докаже преимуществото на своя модел за образуване на молекулните химически връзки при анализиране на комплексните молекули, а също така да установи формата и относителните енергии на орбиталите за много съединения.

Мъликен продължава да изследва основните механизми на молекулната структура, съчетавайки спектроскопичния анализ със сложни теоретични изчисления. Тази работа разширява значително границите на знанията за образуването на химични връзки и особено за поведението на молекулите, когато много електрони и молекулни групи си взаимодействат активно. Изобретяването на универсалния компютър осигурява на учените мощен инструмент, а Мъликен и неговите колеги създават първи машинни програми за разшифроване на молекулната структура. През 50-те години те използват тези програми за описване на поведението на комплекси с пренасяне на заряда – относително слаба асоциация на различни молекули, които обобщават електрони и поглъщат активно светлина. Комплексите с пренасяне на заряда „са отговорни“ за голяма част от известните органични полупроводници, фотопроводници, проводници и суперпроводници.

По време на Втората световна война Мъликен заема поста директор по учебната информационна работа над плутониевия проект в Чикагския университет, а през 1955 г. е аташе по научните въпроси в посолството на САЩ в Лондон.

Освен че работи в Чикагския университет, Мъликен чете много лекции навън. През 1960 г. чете лекции в университета „Корнел“, а през 1965 г. – в Йейлския университет. По това време, през 1965 г., е поканен за професор в Амстердамския университет. След официалната си оставка през 1961 г. като заслужил професор по физика и химия продължава да работи в Чикагския университет. От 1965 до 1971 г. заема през зимните месеци и длъжността заслужил професор по химична физика във Флоридския държавен университет.

През 1929 г. Мъликен се жени за Мери Хелен фон Ной, дъщеря на австрийски геолог, имигрант в САЩ и преподавател в Чикагския университет. Семейството има две дъщери. Мъликен е непретенциозен, добродушен човек. Има широки познания в областта на ботаниката, кара с удоволствие кола, любител е на източните килими, увлича го изкуството. Умира в Арлингтън, щат Виржиния.

Освен с Нобелова награда Мъликен е удостоен от Американското химическо дружество с медала Гилбърт Нютон Луис (1960 г.), с медала Теодор Уилям Ричардс (1960 г.), с наградата Петер Дебай за физическа химия (1963 г.) и с медала Уилърд Гибс (1965 г.). Член е на американската Национална академия на науките, на Американската асоциация за съдействие на развитието на науката и на Американската академия на науките и изкуствата, а също така е чуждестранен член на Лондонското кралско дружество. Има почетни степени от Колумбийския, Кеймбриджкия и Стокхолмския университет.

Превод от руски: Павел Б. Николов

петък, юни 19, 2020

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ГЛАВА 11. СЪДЪТ НАД ИСУС – СИЛОАМСКАТА КУЛА

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

ГЛАВА 7. ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА

ВОЙНАТА; ХАОС ИЛИ ОРГАНИЗАЦИЯ?

ГЛАВА 8. ИСУС И ИЗТОЧНИЦИТЕ

ГЛАВА 9. ЕВАНГЕЛСКИЯТ ИСУС

ГЛАВА 10. ИЗГОНВАНЕТО НА ТЪРГОВЦИТЕ ОТ ХРАМА

ГЛАВА 11. СЪДЪТ НАД ИСУС

СЪБРАНИЕТО НА СИНЕДРИОНА; СЪДЪТ НА СИНЕДРИОНА; В КАКВО СИНЕДРИОНЪТ ОБВИНИЛ ИСУС?; СЪБЛАЗНЯВАНЕ НА ХОРАТА; ЗАЩО ИСУС НЕ БИЛ УБИТ С КАМЪНИ?; СЪДЪТ НА ПИЛАТ; ИСУС БАР АВВА

ГЛАВА 11. СЪДЪТ НАД ИСУС

СИЛОАМСКАТА КУЛА

Загадъчният епизод с Исус бар Авва не е последното указание за въстанието, вдигнато по това време в Ерусалим.

Друго такова указание ни дава Лука. Той разказва как някои хора, като дошли при Исус, му разказали „за галилейците, на които кръвта Пилат смесил с жертвите им“ (Лука, 13:1). Отговорът на Исус бил еднозначен: „Ако не се покаете, всички вие ще умрете по същия начин“.

„Нима мислите, че тези хора са пострадали така, защото са били по-грешни от всички останали галилейци? Не, не са били. Но казвам ви: ако не се покаете, всички вие ще умрете по същия начин“ (Лука, 13:2–3) – казва Исус.

Този епизод е поставен от Лука в самото начало на текста и като че ли няма отношение към влизането на Исус в Ерусалим. Но това няма решаващо значение: Лука и Матей често подреждат известните им изречения на Исус в произволен ред, особено когато става въпрос за ключови изказвания, които трябва да бъдат извадени от контекста на предизвикалите ги събития.

Проблемът се състои в това, че Пилат е можел да смеси „кръвта на галилейците с жертвите им“ само на едно място: в Храма. На никое друго място юдеите нямали право да принасят месни жертви. И това можело да стане само по време Пасхата. В никакво друго време много галилейци просто не можели да се съберат в Храма.

Иначе казано, войската на Пилат нахлула в Храма по време на Пасхата и започнала да коли хората. Това, както разбирате, не е шега. Аналогично клане, осъществено преди четиридесет години от Архелай, син на Ирод, било прието за тежко прегрешение и било една от обвинителните точки, предявени срещу него пред лицето на император Октавиан Август [1].

Трудно е да си представим, че Йосиф Флавий, който разказва много подробно да управлението на нелюбимия му Пилат, би замълчал за подобна постъпка. При това става въпрос не просто за поклонници, а за галилейци.

Думата „галилейци“ се употребявала по това време в Юдея двояко. Тя означавала не само хора от Галилея, но и привърженици на определена религиозна сена, същото, която Йосиф нарича „четвърта секта“ и към която принадлежали и Юда, и Исус Галилееца. За сектата на галилейците ни съобщава Хегезип.

Галилейци наричал християните Юлиан Отстъпник.

Трудно е да си представим, че войниците на Пилат са искали от поклонниците в разгара на клането паспорти с печат за местоживеене. Под избиване на галилейци в Храма по време на пасхалното жертвоприношение очевидно се има предвид избиване на превзели храма сектанти. Но ние отново не знаем нищо за подобно превземане на Храма, ако не предположим, че от нашите източници са изчезнали сведенията за превземането, осъществено от Исус Галилееца.

Исус не се задоволява с това, че обяснява смъртта на убитите в храма галилейци с недостатъчната вяра на покойниците. Той продължава: „Ами онези осемнадесет души, които загинали, когато Силоамската кула паднала върху тях? Да не мислите, че са били по-грешни от всички останали жители в Ерусалим? Не, не са били. Но казвам ви: ако не се покаете, всички вие ще умрете по същия начин“ (Лука, 13:4–5).

Силоамската кула се намирала на юг от Храма и господствала над силоамския водопровод, по който провикнали в Ерусалим войските на Давид (2 Царе, 5:7). Силоамската кула заедно с Антониевата кула била част от системата доминиращи над града укрепления.

Ако някой можел да загине при падането на Силоамската кула, това била намиращата се в нея правителствена стража. За ревностните юдеи подобно събитие можело да бъде само повод за радост. Падането на кулата с храмовата стража, или с китим, било за тях такова повдигащо духа събитие като падането на Кулите близнаци за арабския свят.

Нашият проблем се състои в това, че падането на Силоамската кула – също като клането на галилейците в храма – не било обичайно събитие. Добре охраняваните инженерни съоръжения, служещи за укрепления на римския гарнизон във враждебния град, не падат от само себе си. Те могат да паднат или пи време на земетресение, или по време на щурм.

Иначе казано, Силоамската кула можела да рухне върху галилейците по една причина: ако гореспоменатите галилейци са я превзели, като Масада, и са се укрепили в нея, а римляните са я подкопали или са я сринали по време на щурм. В същото време, когато други римляни смесвали в Храма „кръвта на галилейците с техните жертви“.

И така, изявлението на Исус за Силоамската кула и избиването от Пилат на галилейците в храма ни карат да предположим, че по време на управлението на Понтий Пилат в Ерусалим са станали сериозни безредици, свързани с опит да се превземат поне две ключови укрепления: Храма и Силоамската кула. По някаква причина тези две важни за историята на Понтий Пилат събития не са влезли в „Юдейската война“ на Йосиф Флавий – или са били извадени от нея.

Но още по-показателна от кървавия неуспех на тези безредици е реакцията на Исус спрямо тях. Исус твърди, че тези, които са загинали, не са вярвали достатъчно

Този отговор имал дълбоки корени в еврейската култура. Именно с недостатъчна вяра в Господ обясняват падането на Първия храм Еремия и Езекиил: „Господ, Бог наш, ни е определил да загинем и ни дава да пием вода с жлъчка, задето сме грешили пред Господа“ (Еремия, 8:14).

Именно с недостатъчна вяра в Господ обяснява 2-ра книга Макавеи гибелта на привържениците на Юда Макавей в битката. На тях им били обещани безсмъртие и възкресение, но те изгубили сражението и загинали, а когато другарите им претърсили в недоумение техните тела, станало ясно, че тези, които са загинали, имали в себе си езически амулети! (2 Макавеи, 12:40)

И накрая именно с прегрешения пред Господ обяснява авторът на „Псалми“ превземането на Ерусалим от войските на Помпей.

Отговорът на Исус е типичен отговор на юдейски фанатик, обещал на вярващите неуязвимост в боя. Но те загинали? Значи не са вярвали достатъчно.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 17, 9, 5.

четвъртък, юни 18, 2020

ПИСМА ДО ВАСИЛ ЛЕВСКИ – 18

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: Част 1; Част 2; Част 3; Част 4; Част 5, Част 6, Част 7, Част 8, Част 9, Част 10, Част 11, Част 12, Част 13, Част 14, Част 15, Част 16, Част 17.

№ 322

Данаил Хр. Попов до Левски

Турну Мъгуреле, 9 юли 1872 г.

Бае Ас(лан) Дервишоглу!

Тези дни приех известие за К-те на П-та [1] ни пристигнали 1000, защото и толкова бях поръчал да поръчат. Цената ми явяват, че коства гроша 80 в. [2] стотината, предадени тук нам - зато[ва] бързам да Ви явя, а пък вие можете да се разполагате, както Ви е изгодно. Но пак аз бих казал - не ще да Ви са потребни всичките, защото знаете, че тука такава стока не се нахожда за продан. В случай да би ви потрябвали повече, ако би да вземете само малко, защото може и да се продадат, и после какво ще правиш с п[ушкала]та. Тук още не са дошли, но в Галац са пристигнали, и тъй приех известие от комисионерина за пристигането им, който ми казва тъй: да му явя по-скоро колко ще взема, а в същото време да му проводя и стойността за колкото бих поръчал да проводи, иначе, казва, не ги провожда, и това за знание Ви. В същия ден, когато тръгна оттука, приех писмо от Л. К-ва [Л. Каравелов], който ми пише тъй: кажи Л-кому [на Левски], че хората, на които е казал да го намерят в Б-к-р [Букурещ], пристигнали били там и Ви очаквали; но понеже бяхте вече тръгнали, аз на втория ден сутринта телеграфирах на Я. В-ва за вас и Ви явих това, и вярвам да Ви е пристигнал телеграфът. Не зная, ако сте писали назад на Л. К-ва. Аз му отговорих писмено, че сте тръгнали и че съм Ви телеграфирал.

Действието ни тукашно почна, ако и да е засега в началото си към слабо, но всяка работа в началото си е тъй - хората не се отказват; поръчаните неща на Спиро не са ни още проводени, не зная защо.

Засега, като оставам без повечето, Ви поздравявам и съм Ваш.

Аз(ис) Рушидоглу

Н.Б.II.А., п. 63, № 8626

Арх. т. I. № 9, стр. 159

(Следва)

1. Куршумите на пушката.

2. Влашки.

сряда, юни 17, 2020

СРЕДНОВЕКОВНИТЕ ОТНОШЕНИЯ КЪМ ЖИВОТНИТЕ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Средновековните автори „одухотворявали“ представителите на фауната, но не им приписвали най-добри качества

СТРАХ ОТ ПО-МАЛКИТЕ НИ БРАТЯ

Бог сътворил човека и заобикалящата го природа. Божията милост се разпрострирала върху всичките му създания. На човешкия род по начало му се полагало да живее с животните в хармония и съгласие. Библейската традиция знаела историята за грехопадението на един от представителите на фауната, който подтикнал човека да се поддаде на изкушение. Змията станала символ на злото. По-късно, благодарение на старанията на средновековните мислители, негативна роля започнали да играят и други опасни хищници. Ярък пример е вълкът. Апостол Павел смятал, че животните са безусловно божи твари, но бездушни. Бог е дал на човека власт над животинския свят: за да служат на човешкия род, на животните са им достатъчни чувствата и инстинктите. За това свидетелства дейността на св. Франциск Азиски, който поучавал един вълк, всяващ ужас и страх сред жителите на град Губио.

Свети Франциск и вълкът

Средновековните автори „одухотворявали“ представителите на фауната, но по правило им приписвали не най-добри качества. Става въпрос за форма на сатира и хумор, в която тружениците на перото и пергамента илюстрирали не толкова пороците на обществото, колкото пренебрежителното си отношение към животните. Подобно нещо можем да видим и днес, когато при разпален словесен спор използваме ругатни или прякори, основаващи се на названия на животни. Средновековието приемало петлите за самодоволни, гъските за глупави, прасетата за мръсни и лакоми, козлите и овните за упорити и похотливи, вълците и котките за зли и коварни.

Исус язди магаре

Особено място в тази „ругателна“ плеяда заемало магарето. Макар Исус да пътувал с магаре при бягството в Египет и макар да яздел магаре при влизането в Ерусалим, а също така макар магарето да било важен помощник в стопанството на селянина, то не успяло да избегне неприятните характеристики. Уродливо и гръмогласно, тъпо и лениво, лакомо и упорито – така рисували образа на магарето в литературата. А и в обществения живот на Средновековието то не било на почит: на магаре разкарвали голи любовниците и прелюбодейците. Ландскнехтите имали особено наказание – слагали страхливците и отстъпниците върху дървена фигура на магаре и ги прекарвали през строй, налагащ ги с пръчки.

Разбира се, основа на всичко бил страхът на хората от света на животните. Той не бил необоснован: в бита се случвали сблъсъци с диви зверове, когато те нападали стадата, изпразвали складовете и хамбарите, съсипвали реколтата. Влечугите и насекомите хапели, гризачите пренасяли инфекции, а и домашните животни не винаги се държали мирно.

Вълк

Главно „плашило“ от средновековната фауна бил вълкът. Коварство и хитрост, смелост и прозорливост се съчетавали във фигурата на този горски санитар. Негови жертви можели да станат не само тревоядните, на и хората, които бродели по гората, пазели стадата или губели пътя. Чак до XVIII век по френските земи имало голямо количество актове и закони, одобряващи изтреблението на вълците.

Страхът присъствал винаги, но откровено неразбиране и отвращение на хората от тази епоха предизвиквали насекомите, влечугите и рибите. Човекът, както е известно, е млекопитаещо и може да намери сходства във физиологическите процеси у животните. Всички епидемии и болести до началото на прогресивното развитие на науката били свързвани с ухапвания на пълзящи животни и безгръбначни.

Влечуги и риби

ПОКЛОНЕНИЕ ИЛИ ЛЮБОПИТСТВО?

Средновековна Европа в различни времена била поле на мултикултурни сблъсъци. Не може да се отрече влиянието на античността, на германските и келтските традиции, а също така ролята на Великото преселение на народите в този процес. Иранските и тюркските племена през V-VII в. също дали своята лепта. Християнството се сблъскало с мощен пласт от вярвания, в които ролята на фауната и флората била сакрална. Тотемните животни на германците и келтите били свързани с волевите качества, които могат да бъдат полезни по време на лов. Кой би се отказал от силата на мечката, от яростта на глигана и от хитростта на вълка? Зооморфните практики били необходими за разпространяване на вероучението: орелът, бикът и рибата фигурирали в апостолските и божествените символи.

Лъв

Глиган

Любопитството на човешкия род към животинския свят не винаги предизвиквало подобен отзвук. Често ставало въпрос за най-обикновено възхищение от красотата и изяществото на отделните същества. Оттам идват и барелефите и украшенията от скъпоценни камъни във вид на животински фигури.

Слон

Имало животни, за които обикновените хора можели да знаят само от разкази. А разказвачите имали огромно поле за действие: на животните се приписвали невероятни свойства и външни характеристики. Слоновете в представите на невежите хора били верни и мъдри, камилите били издръжливи и верни, а лъвовете – великодушни и благородни. И, разбира се, еднорогът – чист и сдържан, но него никой никога не го бил виждал. Човекът в дадените случаи виждал живите същества като определени символ.

Камила

Пчели

Но ако се говори за практичност и привързаност, на ум ни идват две млекопитаещи – кучето и конят. Техните функции и сакралното им значение е напълно разбираемо: те са надеждни приятели, които помагат на човека в бита му. Верни и послушни, надеждни и смели.

КАК ДА ГИ РАЗБЕРЕМ?

Велики мислители като Исидор Севилски, Брунето Латини и Хилдегард Бингенска смятали, че животните се делят на две категории: опасни и тези, които служат. Някъде към XIV век към фауната започнали да се отнасят по-внимателно, но това било свързано с културните трансформации. Маститите херцози и принцове видели в притежаването на менажерии начин да развличат своите гости.

Обикновените хора наблюдавали животните и отбелязвали интересни особености. Какво е поведението на коня, какъв фураж е най-добър за работоспособността на бика, коя порода кучета е най-добра за пазене на стадата – това знаели жителите и на най-малкото селце. Хората не успели да приемат и опознаят навиците само на едно животно – котката.

Котка

С по-разбираем език през XII-XIII в. говорели за животните енциклопедистите в своите бестиарии [1], които били достъпни за всички грамотни хора.

Наистина, оставали заблужденията и незапълнените със знания празнини по отношения на фауната. Например хората дълго време смятали, че кучето не се разбира с котката, защото олицетворяват мъжа и жената, че сьомгата е самец на пъстървата, че пчелите започват да се трудят на разсъмване, а мечката е добра и мила, защото яде мед. Екзотичните животни удивлявали европейските пътешественици и техните разкази създавали митични образи – дракони, единорози, сирени и върколаци.

Съдебен процес с обвинено прасе

Но въпреки това съществували практики, които потвърждавали нееднозначното отношение към животинския свят. Средновековието познавало истински съдебни процеси над животни: с арести, обвинения и защита, присъди и екзекуции чрез обесване. Съдели мишки за унищожени запаси, язовци за разорени лозя, прасета за убити хора. Знаменит е случаят в Нормандия с „фалезкото прасе“: през 1386 година в град Фалез обезобразено прасе, облечено в човешки дрехи, било влачено по града и в края на краищата обесено за това, че изяло малко дете. Известни са процеси над майски бръмбари и скакалци, като в съдебните протоколи откриваме и признания на подсъдимите за тяхната вина.

БЕЛЕЖКИ

1. Средновековни сборници със зоологически статии.

Блог на Павел Николов

Pages

вторник, юни 23, 2020

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ГЛАВА 11. СЪДЪТ НАД ИСУС – ПРИСЪДАТА И ЕКЗЕКУЦИЯТА

понеделник, юни 22, 2020

ПИСМА ДО ВАСИЛ ЛЕВСКИ – 19

неделя, юни 21, 2020

ДЕЛОТО ИЛАЙЗА АРМСТРОНГ

събота, юни 20, 2020

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ – 1966 ГОДИНА – ХИМИЯ – РОБЪРТ С. МЪЛИКЕН

петък, юни 19, 2020

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ГЛАВА 11. СЪДЪТ НАД ИСУС – СИЛОАМСКАТА КУЛА

четвъртък, юни 18, 2020

ПИСМА ДО ВАСИЛ ЛЕВСКИ – 18

сряда, юни 17, 2020

СРЕДНОВЕКОВНИТЕ ОТНОШЕНИЯ КЪМ ЖИВОТНИТЕ

Пак брояч

Още един брояч

Брояч

И още брояч

Брояч