ДЕЛОТО ИЛАЙЗА АРМСТРОНГ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Представяме на вашето внимание глава от книгата на Даниел Клугер „Гении на криминалното разследване. Етюд в биографични нюанси“.

На четиринадесети април 1912 година най-големият в света по това време пътнически лайнер „Титаник“ се сблъскал по време на първия си рейс с айсберг и потънал два часа и четиридесет минути след това. В резултат от катастрофата загинали 1513 от 2224 души, намиращи се на борда.

Сред загиналите пътници на лайнера бил Уилям Стед – журналист, издател и писател. Стед заминал за САЩ по покана на президента Уилям Тафт, за да участва в откриващия се там мирен конгрес. След като „Титаник“ се сблъскал с айсберга, Стед помагал да спускат жените и децата в спасителните лодки, а след това се оттеглил в салона за пушене. За последен път го видели там. Стед седял спокойно в едно кресло и четял книга.

Каква е причината тази фигура да се появи на страниците на нашата книга? Често (и заслужено) наричат Стед баща на съвременното журналистическа разследване. Слава му донесла серия от публикации във вестник „Пал Мал газет“ през 1885 година.

Същото Дружество за защита на младите жени, с което си сътрудничел Игнациус Полаки [1], потърсило веднъж журналиста Уилям Стед, редактор по това време на „Пал Мал газет“. Предложили му да напише серия от статии за това, което става в една затворена за обществото сфера на живота – сферата на малолетната проституция. Тъкмо по това време парламентът се готвил да обсъжда поправки в закона за наказателната отговорност. Сред всичко останало се решавал и въпросът за промяна на така наречената възраст за съгласие, иначе казано – възрастта на момичетата, при която интимните отношения с тях нямало да се смятат вече за изнасилване.

В момента, когато Уилям Стед предприел своето разследване, възрастта за съгласие била тринадесет години. С новите поправки летвата се вдигала на шестнадесет години.

Уилям Стед – „бащата“ на разследващата журналистика

Стед се заел за работа. По поставена от него задача две сътруднички на вестника събирали материали за серията от публикации, сред които показания на проститутки и на студенти, данни от някои разследвания на Полаки и на неговите колеги, на частни и полицейски детективи и т.н. Въз основа на събраните сведения журналистът написал няколко остри и ярки статии под общото заглавие „Момински данък на съвременния Вавилон“. Статиите разтърсили лондонското общество. Съвременници разказват, че съответните броеве на вестника се препродавали вечерта на двойна цена, тиражът на „Пал Мал газет“ нараснал значително, а името на Стед заблестяло на лондонския хоризонт.

На увлеклия се журналист му се сторило за недостатъчно само да преразказва това, което му съобщавали. Той знаел за практиката да се продават английски момичета в публичните домове, включително и в континенталните. Но му се искало да шокира обществото, както се казва, със скандал от първа ръка и с това да докаже, че в тази сфера през последните двадесет години не са станали никакви промени.

Така се появило делото, получило по-късно името дело на Илайза Армстронг. Като се свързал чрез Армията на спасението с бившата проститутка и съдържателка на публичен дом Ребека Джарет, Стед я уговорил да разиграят продажба на непълнолетно момиче в публичен дом. Той трябвало да изиграе ролята на клиент купувач, а мисис Джарет – себе си от предишния си живот, иначе казано – ролята на собственичка на публичен дом. Със съвместни усилия те открили алкохоличката Елизабет Армстронг, на която предложили да им продаде тринадесетгодишната си дъщеря Илайза Армстронг. Предложили на майката пет фунта стерлинги. Елизабет се съгласила. Формално ставало въпрос за работа като прислужничка, но – както казала Ребека Джарет на Стед, майката прекрасно разбирала, че продава малолетната си дъщеря за публичен дом. Момичето било отведено в един бардак, а след това там дошъл под вида на клиент Уилям Стед. „Като „купил“ Илайза, Стед я изпратил за Франция под опеката на въпросната Армия на спасението.

След това, като предупредил читателите, че е по-добре лицемерите и тартюфите да не четат следващите статии, Стед започнал да печата нова серия („Девственица за пет фунта“), засягаща детската проституция в Лондон. При което не посочил, че самият той е бил „купувач“ на момиче; младата Илайза се появила в статиите под името Лили.

Разбира се, новите статии подпалили още повече интереса на читателите – броевете се преподавали по един шилинг, което превишавало двадесеткратно обичайната цена. Започнали масови протестни акции, които толкова уплашили правителството, че Стед бил помолен официално да спре публикациите. Той отговорил, че ще направи това, ако бъдат приети споменатите по-горе поправки в закона.

Парламентът гласувал да се повиши възрастта за съгласие от тринадесет на шестнадесет години.

Но след това авторът на разобличенията се оказал в ролята отначало на подсъдим, а след това и на затворник. Появил се изневиделица някакъв мъж, който се нарекъл съпруг на Елизабет Армстронг и баща на Илайза. А понеже Стед трябвало по закон да поиска съгласието на двамата родители, за да може дъщеря му „да работи“, мъжът завел срещу него съдебно дело. Същата общественост, която четяла жадно разобличенията на Стед, сега се насъскала срещу журналиста. Обвинявали го, че заради успеха на своето разследване е извършил фактически това, за което обвинявал другите: изнудил е майката да продаде дъщеря си и е купил тринадесетгодишно момиче. Майката на Илайза също заявила внезапно: изобщо не се досетила, че са купили дъщеря ѝ за проститутка, мислела, че е за работа като прислужничка в богат и почтен дом. Но даже и за работата като прислужничка Елизабет, според нейните думи, не се съгласила веднага, а едва след дълги уговорки и под силен натиск от страна на Стед и Джарет. А и фактът, че момичето, за по-голяма достоверност, било напоено в публичния дом с шампанско, след което в стаята като клиент се появил Стед, също порядъчно пийнал (изплашената Илайза вдигнала страшен шум и Стед трябвало спешно да излезе), не говорел в полза на журналиста.

Съдът осъдил „бащата на журналистическите разследвания“ на три месеца затвор. Тези три месеца той нарекъл по-късно най-добрия отдих в своя живот, дълго пазел за спомен затворническото си облекло и даже се снимал с него, макар че никога не го бил обличал в затвора.

В книгата на Хевин Уайтман „Тайната на жертвите от „Титаник“: истинската Прекрасна дама“ се потвърждават фактически обвиненията срещу Стед. Освен това, според Уайтман, историята на тринадесетгодишната Илайза Армстронг се е пречупила своеобразно в знаменитата пиеса на Бърнард Шоу „Пигмалион“. Момичето, което или се опитвали, или не се опитвали да продадат за пет фунта, станало прототип на Илайза Дулитл – главната героиня в пиесата.

Съответно безцеремонно излезлият на авансцената баща на Илайза Армстронг, който вероятно е шантажирал Стед, преди да заведе срещу него съдебно дело, станал прототип на също толкова безцеремонния мистър Дулитл. В полза на това твърдение говори цял ред детайли от истинското дело на Илайза Армстронг, появяващи се в „Пигмалион“. И разбира се, фактът, че по времето на разследването Бърнард Шоу работи в „Пал Мал газет“ под ръководството на Уилям Стед. Иначе казано – получавал е цялата информация от първа ръка.

В съда Уилям Стед не се признал за виновен; що се отнася до малката присъда, съдът взел под внимание благородните мотиви на подсъдимия, борещ се за правата на жените.

Така или иначе, разследването донесло на Уилям Томас Стед скандална известност. По-нататъшната му съдба била не по-малко бурна и разнообразна. Той продължавал да разобличава и разследва; борел се за мир по целия свят и за Съединени европейски щати; пътешествал и пишел интересни статии и книги. Например след пътешествието си в Русия (1888 година) написал книгата „Истината за Русия“, която, макар че съдържала не малко критични забележки, като цяло била извънредно благожелателна по отношение на Русия и тогавашния император Александр III.

Стед се увличал от телепатия и я пропагандирал активно, твърдейки, че има способности на екстрасенс и умее да чете мисли. Оставил следа и в приключенската литература. Именно той подсказал през 1896 година на един от класиците в жанра – Матю Фипс Шийл – сюжета за романа „Сапфирът на раджата“.

В края на живота си Стед с сближил с друг известен човек, чието име се среща нееднократни на страниците на нашата книга (и без когото, признавам си честно, тя нямаше да се появи никога) – с Артър Конан Дойл. Наистина, общ интерес в случая се оказали съвсем не разследванията (създателят на Шерлок Холмс се занимавал също с журналистически разследвания), както би могло да се очаква, а спиритизмът: Стед и Конан Дойл били запалени популяризатори на общуването със света на духовете (след гибелта на Стед в Чикаго даже се появил спиритически център, наречен на него). Но това увлечение на известния журналист и обществен деец нямат отношение към темата на нашата книга…

БЕЛЕЖКИ

1. Детектив, за когото се говори в предишните глави на книгата.