ЛИЧНАТА ХИГИЕНА ПРЕЗ СРЕДНОВЕКОВИЕТО

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Различните епохи се характеризирали с различни миризми.

Средновековна Европа напълно заслужено миришела на нечистотии и смърдяла на гниещи тела. Градовете изобщо не приличали на чистите холивудски павилиони, в които се снимат исторически постановки по романите на Дюма. Швейцарецът Патрик Зюскинд, известен с педантичността в детайлите, с които изобразява бита на описваните от него епохи, се ужасява от зловонието на градовете през късното средновековие.

Кралицата на Испания Изабела Кастилска (края на XV в.) признавала, че през целия си живот се е къпала само два пъти – при раждането си и в деня на своята сватба.

Дъщерята на един от френските крале умряла от въшливост. Папа Климент V умрял от дизентерия.

Един от херцозите Норфолк отказвал да се мие уж заради религиозните си убеждения. Тялото му се покрило с гнойни язви. Затова слугите му чакали негова светлост да се напие до припадък и малко го поизмивали.

В средновековна Европа миенето на здрави зъби се смятало за признак на нисък произход. Знатните дами се гордеели с развалените си зъби. Представителите на елита, които по природа имали здрави бели зъби, обикновено се притеснявали заради тях и се стараели да се усмихват по-рядко, за да не показват своя „позор“.

В ръководството по учтивост, издадено в края на XVIII век („Manuel de civilite“, 1782 г.), формално се забранявало използването на вода за миене, „защото това прави през зимата лицето по-чувствително към студа, а през лятото към горещината“.

Луи ХIV се мил два пъти в живота си и то по съвет на лекарите. Миенето довело монарха до такъв ужас, че той се зарекъл никога да не предприема водни процедури. Руските посланици при двора му пишели, че негово величество „смърди като диво животно“.

Самите руснаци били смятани по цяла Европа за извратени поради това, че ходели на баня един път в месеца – безобразно често.

Отдавна е станала анекдотична запазилата се бележка, изпратена от прочулия се като изпечен донжуан крал Анри Наварски до любовницата му Габриел д`Естре: „Не се мий, мила, ще бъда при тебе след три седмици“.

Най-типичната европейска градска улица била широка 7-8 метра (толкова е ширината например на важната улица, която води до катедралата „Нотр Дам дьо Пари“). Малките улици и улички били значително по-тесни – не повече от два метра, а в много стари градове се срещали улички, широки по един метър. Една от улиците на стария Брюксел се казвала „Улица за сам човек“, което свидетелства, че там двама души не можели да се разминат.

Банята на Луи XVI.
Капакът на ваната служел и за запазване на топлината, и за писане и хранене. Франция, 1770 г.

Миещи средства, както и понятието лична хигиена, изобщо не съществували в Европа до средата на ХIХ век.

Улиците миел и чистел единственият съществуващ по това време портиер – дъждът, който въпреки своята санитарна функция, се смятал за наказание господне. Дъждовете измивали от скритите места всичката кал и по улиците се носели бурни потоци от нечистотии, които понякога образували цели реки.

Ако в селските местности хората копаели помийни ями, градските жители ходели по нужда в тесните улички и в дворовете.

Но и самите хора не били много по-чисти от градските улици. „Водните вани затоплят тялото, но отслабват организма и разширяват порите. Затова могат да предизвикат болести и даже смърт“ – твърдял един медицински трактат от ХV век. През Средните векове се смятало, че в измитите пори може да проникне заразен с инфекция въздух. Ето защо обществените бани били премахнати с височайш декрет. И ако през ХV – ХVI век богатите граждани се миели поне един път на половин година, през ХVII – ХVIII век престанали изобщо да правят това. Наистина, понякога се налагало да прибягнат до ваната – но само с лечебна цел. За процедурата се готвели старателно и в навечерието си правели клизма.

Всичките хигиенни процедури се свеждали до леко изплакване на ръцете и устата, но не и на цялото лице. „В никакъв случай не трябва да се мие лицето – пишели медиците през ХVI век, – защото може да се предизвика катар или да се повреди зрението“. Що се отнася до дамите, те се миели 2-3 пъти годишно.

Повечето аристократи се спасявали от мръсотията, използвайки парфюмирани кърпички, с които изтривали тялото си. Препоръчвало се подмишниците и слабините да се овлажняват с розова вода. Мъжете носели между ризата и жилетката си торбички с ароматни треви. Дамите използвали само ароматизирана пудра.

Средновековните „чистофайници“ сменяли често бельото си – смятало се, че то попива мръсотията и очиства тялото от нея. Но към смяната на бельото се отнасяли избирателно. Всекидневната чиста колосана риза била привилегия на състоятелните хора. Ето защо на мода дошли белите надиплени яки и маншетите, които свидетелствали за богатството и чистоплътността на техните притежатели. Бедняците не само не се миели, но и не перели дрехите си – те нямали бельо за смяна. Най-евтината риза от грубо платно струвала колкото една дойна крава.

Християнските проповедници призовавали хората да ходят буквално в дрипи и никога да не се мият, защото именно така можело да се постигне духовно пречистване. Не трябвало да се мият и защото по този начин щели да измият от себе си светата вода, до която са се докоснали при кръщенето. В резултат от това хората не се миели години наред или изобщо не познавали водата. Мръсотията и въшките се смятали за особени признаци на святост. Монасите и монахините давали на останалите християни съответния пример за служене на Господа. На чистотата се гледало с отвращение. Въшките били наричани „Божи бисери“ и се смятали за признак на святост. Светите хора, както от мъжки, така и от женски пол, обикновено се кичели с това, че никога вода не е докосвала краката им, като се изключат тези случаи, когато им се налагало да преминават през някоя река. Хората ходели по нужда където им попадне. На парадното стълбище в двореца или замъка например. Френският кралски двор се местел периодично от замък в замък, защото в стария буквално вече не можело да се диша.

В Лувъра, двореца на френските крали, нямало нито една тоалетна. Ходели по нужда на двора, по стълбите, на балконите. При „нужда“ гостите, придворните и кралете или клякали на широкия перваз на някой отворен прозорец, или им носели „нощни вази“, чието съдържание след това се изливало до задните врати на двореца. Същото ставало и във Версай при Луи XIV например, битът по времето на когото е добре известен от мемоарите на херцог дьо Сен Симон. Придворните дами във Версайския дворец, направо по средата на разговора (а понякога даже и по време на меса), ставали и съвсем непринудено, в ъгъла, ходели по малка (и не съвсем) нужда.

Известна е историята как веднъж при краля пристигнал посланик от Испания и като влязъл при него в спалнята (било на сутринта), попаднал в неловка ситуация – от кралската амбра му се насълзили очите. Посланикът помолил вежливо да пренесат разговора в парка и изскочил от кралската спалня като попарен. Но в парка, където се надявал да глътне свеж въздух, нещастният посланик просто загубил съзнание от вонята – храстите там служели на всички придворни за постоянни отходни места, а слугите изливали зад тях нечистотиите.

Тоалетната хартия се появила едва в края на XIX век, а дотогава хората използвали подръчни средства. Богатите можели да си позволят да се изтриват с парчета тъкан. А бедните си служели със стари парцали, мъх и листа.

Стените на замъците се оборудвали с тежки завеси, в коридорите се правели задънени ниши. Не било ли обаче по-лесно да се направят тоалетни в двора, или просто да се тича в като описания по-горе парк? Не, това не хрумвало на никого, защото на стража на традицията стояла... диарията. При съответното качество на средновековната храна тя била перманентна. Тази причина откриваме и в модните по това време (XII-XV в.) мъжки панталони, състоящи се само от вертикални ленти на няколко слоя.

Методите за борба с бълхите били пасивни, използвали се например приспособления с дълги дръжки за чесане. Елитът се борел с насекомите по свой начин – по време на обедите на Луи XIV във Версай и Лувъра присъствал специален паж, който ловял бълхите на краля. Състоятелните дами, за да не развъждат „зоологическата градина“, носели копринени долни ризи, предполагайки, че въшките не се задържат върху коприната, защото е хлъзгава. Така се появило коприненото долно бельо, а бълхите и въшките наистина не се задържат върху коприната.

Леглата, представляващи рамки с изработени на струг крака, заобиколени с ниска решетка и задължително с балдахин, придобили през средните векове голямо значение. Широко разпространените балдахини имали съвсем утилитарна цел – да не могат дървениците и останалите симпатични насекоми да се сипят от тавана.

Смята се, че мебелите от червено дърво били толкова много популярни, защото върху червеното дърво не се виждали дървениците.