ФРЕНСКИЯТ БУНТ, БЕЗСМИСЛЕН И БЕЗПОЩАДЕН

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

През 1968 година във Франция едва не се случва поредната революция. И то заради това, че забранили на студентите да ходят в общежитията на студентките.

Колкото и удивително да е, да, събитията, които едва не довели до кардинални промени в живота на французите, започнали от това, че посещенията в мъжките и женските общежития в Нантер били разрешени само за представители на съответния пол. Разбира се, студентите не били доволни и от условията на живот като цяло, не им харесвало състоянието на университета и методиката на преподаване, а и много млади французи искали да слушат лекции за Маркс и Сартр. Забраната за посещаване на общежитията обаче се превърнала в последната капка, затова ядосаните студенти окупирали административните здания.

Френските студенти завземат Сорбоната

Студентските стачки и акции продължавали, младите хора все по-често се биели с полицията, някои започнали да издигат барикади, но президентът Шарл дьо Гол все още не обръщал на ставащото необходимото внимание – напразно, защото резултатът от всичко това повлиял непосредствено върху живота и кариерата му. По това време дьо Гол имал други проблеми, така че оставил решаването на студентския въпрос на своите министри. Но министрите му не успели да направят нищо. А после започнал Червеният май на 1968 година.

Националният студентски съюз на Франция призовал към масова стачка. На първи май сто хиляди души студенти, а също така учители и професори излезли по парижките улици с искане за четиридесетчасова работна седмица и прочее блага. На втори май деканът на факултета в Нантер прекратил учебните занятия и изключил лидера на стачкуващите студенти Даниел Кон-Бенди. Това не спряло храбрите френски младежи, така че те отишли направо в Сорбоната, за да поддържат там огъня на зараждащата се революция. На трети май изплашеният ректор на Сорбоната извикал полицията, която без церемонии пуснала в действие палките и сълзотворния газ. Младите революционери се отбранявали с павета. На четвърти май Сорбоната била затворена, на пети много студенти били осъдени, което предизвикало създаването на Комитет за защита от репресии. Вече не само в Париж, но и в цяла Франция разгневени млади хора излизали на улицата. Към тях се присъединявали работници, които своевременно разбрали, че в създалия се безпорядък могат да подобрят своето положение. А французите, свикнали с подобни събития, посрещали радостно революционерите, без да разбират особено какво изобщо става.

Надпис върху стена: „Забранява се да се забранява“

Положението ядосвало дьо Гол. Старият генерал не разбирал мотивите на студентите и настоявал упорито за прилагане на сила, която да усмири разгара им. Вместо това на 11 май министър-председателят Помпиду решил да смекчи обстановката и отворил Сорбоната. Буквално веднага след това тя била завзета от студентите и обявена за „автономен народен университет“. Париж се превърнал в огромен безпорядък, по улиците се носели полицейски коли и линейки, непрекъснато имало сблъсъци. Градът бил парализиран от постоянните стачки на работниците, които се възползвали от ситуацията толкова умело, че всеобщото желание за революция прераснало в желание за увеличаване на заплатите, а студентите вече сами не знаели какво искат и просто се наслаждавали на възникналия хаос. На четиринадесети май дьо Гол заминал на официално посещение в Румъния, като решил, че въвеждането на ред е работа на правителството, а не на държавния глава. Разбира се, по времето на неговото отсъствие всичко станало още по-лошо.

На петнадесети май студентите завзели знаменития театър „Одеон“ и го обявили за дискусионен клуб, почти всички учебни заведения и банки престанали да работят, транспортът не се движел, радиото и телевизията мълчели. Към двадесети май по цялата страна стачкували вече десет милиона души, а към красноречивите студентски лозунги „Забранено е да се забранява!“, „Бъдете реалисти – искайте невъзможното!“, „Сексът е нещо прекрасно! (Мао Цзедун)“, „Университетите на студентите, заводите на работниците, радиото на журналистите, властта на всички!“ се прибавили и такива като „Десет години стигат“, „Дьо Гол, довиждане“.

Студенти по време на демонстрация в Париж

На двадесет и четвърти май президентът произнесъл по радиото и телевизията реч, на която, разбира се, никой не обърнал внимание. Помпиду се отчаял окончателно и започнал преговори с профсъюзите и предприемачите. Проблемът не се ограничил със студентите и работниците, от настъпилия хаос се възползвала и лявата опозиция, решила да наложи на хората своите идеи и да спечели още няколко места в Националното събрание.

Дьо Гол изпаднал в окончателна безтегловност. Вече не разбирал нищо, болно било за близките на стария генерал да го гледат, той изглеждал абсолютно неориентиран и объркан. Още няколко дена правителството се опитвало да направи нещо, но всичко било напразно.

Накрая, на 30 май президентът обявил разпускане на Националното събрание и провеждане на предварителни избори. Долу-горе по това време Помпиду завършил преговорите с профсъюзите, резултат от които станало подписването на Гренелските съглашения, според които заплатите, пенсиите и различните помощи се повишавали значително. Това не се харесало на дьо Гол, защото влияело зле на френската икономика и затова малко по-късно Помпиду излязъл в оставка. В последния ден на май по Елисейските полета преминава огромна демонстрация в подкрепа на президента под лозунгите „Дьо Гол не е сам!“ и „Комунизмът няма да мине!“.

Май свършил, а заедно с това спаднала революционната активност. Работниците били доволни, на студентите им омръзнало да се бунтуват, а опозицията така и не успяла да се сплоти. Най-забавни в цялата ситуация били резултатите от предсрочните избори за Националното събрание: партията на дьо Гол получила абсолютно мнозинство, заемайки 293 места. Явно французите осъзнали внезапно, че редът е все пак за предпочитане през хаоса, поради което решили да не променят нищо. Въпреки това президентът така и не успял да се оправи от тази странна неосъществена революция и след около една година подал оставка.

Месец май на 1968 година бил много особен в историята на Франция. Разбира се, работниците подобрили значително своето положение, но студентите, които започнали всичко, до голяма степен не получили нищо. Явно бунтовете и революциите са просто в кръвта на французите и периодично им е необходима да организират различни видове безредици.