ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ
ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
Средновековните автори „одухотворявали“ представителите на фауната, но не им приписвали най-добри качества
СТРАХ ОТ ПО-МАЛКИТЕ НИ БРАТЯ
Бог сътворил човека и заобикалящата го природа. Божията милост се разпрострирала върху всичките му създания. На човешкия род по начало му се полагало да живее с животните в хармония и съгласие. Библейската традиция знаела историята за грехопадението на един от представителите на фауната, който подтикнал човека да се поддаде на изкушение. Змията станала символ на злото. По-късно, благодарение на старанията на средновековните мислители, негативна роля започнали да играят и други опасни хищници. Ярък пример е вълкът. Апостол Павел смятал, че животните са безусловно божи твари, но бездушни. Бог е дал на човека власт над животинския свят: за да служат на човешкия род, на животните са им достатъчни чувствата и инстинктите. За това свидетелства дейността на св. Франциск Азиски, който поучавал един вълк, всяващ ужас и страх сред жителите на град Губио.
Средновековните автори „одухотворявали“ представителите на фауната, но по правило им приписвали не най-добри качества. Става въпрос за форма на сатира и хумор, в която тружениците на перото и пергамента илюстрирали не толкова пороците на обществото, колкото пренебрежителното си отношение към животните. Подобно нещо можем да видим и днес, когато при разпален словесен спор използваме ругатни или прякори, основаващи се на названия на животни. Средновековието приемало петлите за самодоволни, гъските за глупави, прасетата за мръсни и лакоми, козлите и овните за упорити и похотливи, вълците и котките за зли и коварни.
Особено място в тази „ругателна“ плеяда заемало магарето. Макар Исус да пътувал с магаре при бягството в Египет и макар да яздел магаре при влизането в Ерусалим, а също така макар магарето да било важен помощник в стопанството на селянина, то не успяло да избегне неприятните характеристики. Уродливо и гръмогласно, тъпо и лениво, лакомо и упорито – така рисували образа на магарето в литературата. А и в обществения живот на Средновековието то не било на почит: на магаре разкарвали голи любовниците и прелюбодейците. Ландскнехтите имали особено наказание – слагали страхливците и отстъпниците върху дървена фигура на магаре и ги прекарвали през строй, налагащ ги с пръчки.
Разбира се, основа на всичко бил страхът на хората от света на животните. Той не бил необоснован: в бита се случвали сблъсъци с диви зверове, когато те нападали стадата, изпразвали складовете и хамбарите, съсипвали реколтата. Влечугите и насекомите хапели, гризачите пренасяли инфекции, а и домашните животни не винаги се държали мирно.
Главно „плашило“ от средновековната фауна бил вълкът. Коварство и хитрост, смелост и прозорливост се съчетавали във фигурата на този горски санитар. Негови жертви можели да станат не само тревоядните, на и хората, които бродели по гората, пазели стадата или губели пътя. Чак до XVIII век по френските земи имало голямо количество актове и закони, одобряващи изтреблението на вълците.
Страхът присъствал винаги, но откровено неразбиране и отвращение на хората от тази епоха предизвиквали насекомите, влечугите и рибите. Човекът, както е известно, е млекопитаещо и може да намери сходства във физиологическите процеси у животните. Всички епидемии и болести до началото на прогресивното развитие на науката били свързвани с ухапвания на пълзящи животни и безгръбначни.
ПОКЛОНЕНИЕ ИЛИ ЛЮБОПИТСТВО?
Средновековна Европа в различни времена била поле на мултикултурни сблъсъци. Не може да се отрече влиянието на античността, на германските и келтските традиции, а също така ролята на Великото преселение на народите в този процес. Иранските и тюркските племена през V-VII в. също дали своята лепта. Християнството се сблъскало с мощен пласт от вярвания, в които ролята на фауната и флората била сакрална. Тотемните животни на германците и келтите били свързани с волевите качества, които могат да бъдат полезни по време на лов. Кой би се отказал от силата на мечката, от яростта на глигана и от хитростта на вълка? Зооморфните практики били необходими за разпространяване на вероучението: орелът, бикът и рибата фигурирали в апостолските и божествените символи.
Любопитството на човешкия род към животинския свят не винаги предизвиквало подобен отзвук. Често ставало въпрос за най-обикновено възхищение от красотата и изяществото на отделните същества. Оттам идват и барелефите и украшенията от скъпоценни камъни във вид на животински фигури.
Имало животни, за които обикновените хора можели да знаят само от разкази. А разказвачите имали огромно поле за действие: на животните се приписвали невероятни свойства и външни характеристики. Слоновете в представите на невежите хора били верни и мъдри, камилите били издръжливи и верни, а лъвовете – великодушни и благородни. И, разбира се, еднорогът – чист и сдържан, но него никой никога не го бил виждал. Човекът в дадените случаи виждал живите същества като определени символ.
Но ако се говори за практичност и привързаност, на ум ни идват две млекопитаещи – кучето и конят. Техните функции и сакралното им значение е напълно разбираемо: те са надеждни приятели, които помагат на човека в бита му. Верни и послушни, надеждни и смели.
КАК ДА ГИ РАЗБЕРЕМ?
Велики мислители като Исидор Севилски, Брунето Латини и Хилдегард Бингенска смятали, че животните се делят на две категории: опасни и тези, които служат. Някъде към XIV век към фауната започнали да се отнасят по-внимателно, но това било свързано с културните трансформации. Маститите херцози и принцове видели в притежаването на менажерии начин да развличат своите гости.
Обикновените хора наблюдавали животните и отбелязвали интересни особености. Какво е поведението на коня, какъв фураж е най-добър за работоспособността на бика, коя порода кучета е най-добра за пазене на стадата – това знаели жителите и на най-малкото селце. Хората не успели да приемат и опознаят навиците само на едно животно – котката.
С по-разбираем език през XII-XIII в. говорели за животните енциклопедистите в своите бестиарии [1], които били достъпни за всички грамотни хора.
Наистина, оставали заблужденията и незапълнените със знания празнини по отношения на фауната. Например хората дълго време смятали, че кучето не се разбира с котката, защото олицетворяват мъжа и жената, че сьомгата е самец на пъстървата, че пчелите започват да се трудят на разсъмване, а мечката е добра и мила, защото яде мед. Екзотичните животни удивлявали европейските пътешественици и техните разкази създавали митични образи – дракони, единорози, сирени и върколаци.
Но въпреки това съществували практики, които потвърждавали нееднозначното отношение към животинския свят. Средновековието познавало истински съдебни процеси над животни: с арести, обвинения и защита, присъди и екзекуции чрез обесване. Съдели мишки за унищожени запаси, язовци за разорени лозя, прасета за убити хора. Знаменит е случаят в Нормандия с „фалезкото прасе“: през 1386 година в град Фалез обезобразено прасе, облечено в човешки дрехи, било влачено по града и в края на краищата обесено за това, че изяло малко дете. Известни са процеси над майски бръмбари и скакалци, като в съдебните протоколи откриваме и признания на подсъдимите за тяхната вина.
БЕЛЕЖКИ
1. Средновековни сборници със зоологически статии.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.